Младите лъвове

Глава петнадесета

През жаркото съдбоносно лято на 1942 година край бара във войнишката лавка във форт Дикс, щата Ню Джърси, човек можеше да чуе вечер такива изказвания:

— Както виждате, аз имам само едно око. Обяснявам това на ония мошеници, а те ми отговарят: „Годен“, и ето ме днес тука!…

— Аз пък имам дъщеря на десет години. „Няма значение, вие не живеете с жена си — казват ония. — Годен!“ Страната гъмжи от млади неженени и бездетни хора, а те спипаха мене!…

— В стара Европа, когато идеше време да събират войници, човек отиваше при някой познат доктор, той натискаше с пръст корема ти и хоп — хернията ти готова. А който имаше херния, не отиваше да се бие. Тук, в Америка, обаче само те погледнат и кажат: „Нищо ти няма, синко, за два дена ще те оправим. Годен!…“

— И ти наричаш това бира? Щом правителството пъхне някъде носа си, всичко почва да вони, дори бирата им.

— Всичко е въпрос на връзки. Може да си по-силен, ако щеш, от самия Джоу Луис27 — имаш ли в наборната комисия човек, ще те отложат поради слабо здраве!…

— Аз имам такава страшна язва, че щом дрънне телефонът, започва да кърви. Рентгенът обаче не показвал нищо, което значи — годен! Тия хора няма да се успокоят, докато не предам богу дух. Много ми се ще да зная дали поне ще ме погребат в Арлингтънското гробище. Да, ще ми дадат нещо срещу киселините, което ще ме умори, и после ще ме погребат с военни почести, типовете мръсни! Уверявам ви, че още не съм хапнал от тяхната храна, но все пак не мога вечно да гладувам. Ям ли веднъж от тия буламачи — пушени колбаси, сирене и фъстъчено масло, — които постоянно ни поднасят, и свършено е с мене. Предупредих ги още в началото, а те — годен!…

— Нямам нищо против да служа на родината, но не ми харесва никак това, че всеки месец смъкват по двайсет и два долара от заплатата ми, които пращат на жена ми. Единайсет години вече не живея с нея, тя е спала с всички мъже оттук до Солт Лейк, а те, видите ли, ми вземат по двайсет и два долара…

— Когато се върна вкъщи, най-напред ще очистя председателя на наборната комисия. Казах му, че обичам морето и че искам да постъпя в бреговата охрана — писал съм го и в заявлението си, — а той: „Ще се научите да обичате и сушата — годен!…“

— Слушай мен, приятелче, когато ни строяват, заставай в средата — нито отпред, нито в тила, нито във фланга, а в средата, разбра ли? Тогава няма да те вземат толкова често за наряд, разбра ли? И бягай от палатката си — стой в нея само нощем, — защото постоянно обикалят да душат и видят ли, че някой лежи, веднага го грабват и пращат в склада да разтоварва камиони…

— Можех спокойно да получа офицерски чин, само че за това ми трябваше малко време, а наборната, комисия ме грабна, преди да се опомня…

— Видя ли ония двама, които маршируваха с пълни раници напред-назад пред канцеларията на ротата? Пети ден вече ходят така от сутрин до вечер, — напред-назад, напред-назад; трябва да са извървели вече двеста мили. И защо? Отишли хората в Трентън да гаврътнат няколко бири, а сержантът ги хванал и ги наказал да маршируват, докато ги преместят оттука. Да, и то само за една-две бири! И това ми било свободна страна!…

— Когато те повикат в канцеларията, кажи им, че можеш да пишеш на машина. Не е важно дали можеш, или не — кажи, че можеш. Нашата армия е смахната на тема машинописци. Помни едно — пишещите машини никога не се поставят там, където може да се стреля. Кажи им само, че не умееш да пишеш и веднага ще те пратят в пехотата. Тогава най-добре помоли майка си да потърси някоя хубава златна звезда за украса на къщата ви…

— Нашата армия обръща внимание на мъжествеността повече, отколкото испанките през първата си брачна нощ. Аз съм в униформа от дванайсет часа, а три пъти вече ме викат на преглед. С кого ще ни пращат да се сражаваме — с японците или с някой женски тим по хокей?…

— Всички специалисти постъпиха в авиацията…

— В артилерията човек рядко се излага на куршуми…

— Това е най-покварената рота във Форд Дикс.

— За първи път от трийсет и първа година ще спя отделно от жена си. Не знам просто как ще понеса това…

— Ай, дявол да ги вземе, ето че затварят вече…

Майкъл се спусна по оплютите стълби на войнишката лавка и се намери под спокойното, осеяно със звезди лятно небе на Ню Джърси. Облечен в груб работен костюм, който имаше специфичния дъх на залежали дрехи, и обут в неудобни тъпоноси обуща, успели вече да му натъртят петите, той тръгна бавно по лагерната уличка между палатките и мина край двамата намръщени войници, които, нарамили тежките раници, маршируваха нагоре-надолу, наказани, задето си бяха позволили да изпият по няколко бири; край комарджиите, които бяха почнали своята игра на зарове още предишния ден и щяха да играят, докато паднат убити на фронта или японците капитулират; край самотните раздърпани чучела, вперили замислен поглед в небето; край старшините, които всъщност командваха цялата рота с гордия вид на хора, облечени в изключителна власт, и които в момента пресипнало крещяха: „След десет минути гасим всички лампи! Войници, след десет минути гасим всички лампи!“

Майкъл влезе в палатката си, която му се стори съвсем гола и неприветлива на светлината на единствената лампа от четиридесет вата; съблече се бавно и легна по долни дрехи под грубото одеяло. Беше му се сторило неподходящо да си вземе пижама в казармата.

Войникът от Елмира, който спеше до входа на палатката, загаси лампата. Той квартируваше тук вече от три седмици, защото беше ветеринар и искаха да му намерят място, където би могъл да лекува мулета, но в условията на модерната война това беше много трудно. Сега човекът беше загасил лампата, тъй като беше ветеранът на лагера и смяташе за своя естествена длъжност да се занимава с подобни неща.

Съседът на Майкъл отдясно вече хъркаше шумно. Той беше сицилианец, който твърдеше, че е грамотен и трябваше да прекара в лагера необходимите деветдесет дена, за да стане американски поданик, след което армията щеше да реши какво да прави с него.

За останалите си колеги в палатката Майкъл не знаеше нищо. Те лежаха в тъмнината така, заслушани в хъркането на сицилианеца и сигнала за загасяне на светлините, който се разнасяше високо и тъжно по радиоуредбата над големите човешки стада от нещастници, които не бяха цивилни, нито пък още военни, но се подготвяха вече да вървят на смърт.

„Ето ме и мен тук — мислеше си Майкъл, усещайки дъха на армейското одеяло под брадичката си. — Свърши се вече. Трябваше отдавна да вляза в армията, но не влязох, можех да се отърва от нея, а не го направих. И ето ме сега тук, в палатката под грубото одеяло. Знаех си добре, че така ще стане. Тая палатка, това одеяло, тия хъркащи мъже ме чакат от тридесет и три години, и ето — срещнахме се вече! Часът на изкуплението настъпи. Започвам вече да плащам — да плащам за възгледите си, за лекия живот, който водех, за хубавата храна и меките постели, за леките момичета и за лесно добитите пари, започвам да плащам за тридесет и три годишния си безгрижен живот, който завърши тая сутрин със заповедта на сержанта: «Хей ти, вдигни оня фас!»“

Майкъл бързо заспа, въпреки неспирните викове и свирки, въпреки пиянските ридания около него. И спа, без да сънува през цялата нощ.