Младите лъвове

Глава двадесет и първа

Лейтенантът, който командваше взвода, беше убит още сутринта и заповедта за отстъпление трябваше да се изпълни от Християн. Американците не бяха атакували упорито и дружината разполагаше с отлични позиции на височината, откъдето се виждаше едно разрушено село от двадесетина къщи, в което все още упорстваха да живеят три италиански семейства.

— Започвам да разбирам как се уреждат работите в армията — чу Християн някой да се оплаква в тъмнината, докато взводът, подрънквайки оръжие, влачеше крака по прашния път. — Иде полковникът и прави съответната инспекция. После се връща в щаба и докладва: „Господин генерал, позволявам си да доложа, че хората живеят в сухи удобни землянки и заемат позиции, които могат да бъдат засегнати само от преки попадения. Войниците получават вече храна редовно и пощата им се раздава три пъти на седмицата. Американците разбират, че нашите позиции са непревземаеми и не проявяват никаква дейност“. „Много добре — отговаря генералът, — тогава ще… отстъпим!“

Християн позна по гласа редника Ден и си взе мислено бележка да се позанимае с него, когато намери подходящо време.

Той вървеше унило и му се струваше, че провисналият на рамото му шмайзер започва да става особено тежък. Тия дни беше много отпаднал и маларията постоянно се обаждаше: болеше го глава и го тресеше — не толкова силно, че да му предпишат болничен режим, но достатъчно, за да се чувства изтощен и разнебитен. „Отстъпваме — сякаш повтаряха обущата му, докато крачеше, накуцвайки, в праха, — отстъпваме, отстъпваме…“

„В тъмнината поне няма защо да се плашим от самолетите — мислеше си унило Християн.“ Това удоволствие им беше запазено за по-късно, когато слънцето изгрее. Навярно там, около Фоджия, някой млад американски лейтенант седеше вече в топла стая пред закуска от грейпфрутов сок, овесена каша, шунка с яйца и истинско кафе с каймак, готвейки се да се качи в самолета, за да полети ниско над хълмовете и да облее с картечен огън тъмните фигурки, притаили се в плитките окопчета тук-таме покрай шосето; и тия фигурки ще бъдат Християн и неговите хора!

Той продължаваше да се влачи напред, изпълнен с омраза към американците. Всъщност Християн ги мразеше повече заради шунката с яйца, хубавото кафе, отколкото за куршумите и самолетите им. Да, и за цигарите. Те имаха всичко и при това можеха да пушат до насита. Как да се победи противник, който разполага с толкова цигари?

Християн изпитваше просто физическа нужда да усети благотворния дим на една цигара. Но в пакетчето бяха останали само две, а той си бе наложил да пуши само по една на ден.

Християн си спомни физиономиите на американските летци, които му се бе случвало да види — летци, свалени зад фронта, които пушеха нагло цигари с високомерна усмивка на невъзмутимите си лица, в очакване да ги отведат в някой лагер. „Следващия път — реши той, — когато видя американски летец, ще го убия, без да се съобразявам със заповедите!“

Неочаквано кракът му хлътна в някаква дупка и той извика от болката, която прониза коляното и бедрото му.

— Какво ви е, подофицер? — попита войникът зад него.

— Нищо особено — отвърна Християн. — Вървете по края на пътя. — И продължи да куцука напред, като съсредоточи цялото си внимание върху шосето.

Куриерът на дружината — както бяха предупредили Християн — трябваше да ги чака при моста. Взводът вървеше вече от два часа и сега беше съвсем светло. Отвъд малката верига хълмове, в подножието на които се движеха, често долиташе бръмчене на самолети, но никой не ги беше атакувал.

От страх ефрейторът-куриер се беше притаил в канавката край пътя и сега изскочи пред тях целият изкалян и измокрен; в изкопа имаше петнадесетина сантиметра вода, но той беше пренебрегнал удобството заради безопасността. От другата страна на моста имаше отделение пионери, които трябваше да го минират, след като мине взводът на Християн. Този мост не беше особено важен, защото оврагът, над който минаваше, беше сух и плитък. Хвърлянето му във въздуха нямаше да забави никого повече от няколко минути, но пионерите взривяваха всичко, което можеше да се унищожи, сякаш изпълняваха древен религиозен обред.

— Закъсняхте — каза нервно ефрейторът. — Страхувах се, че ви се е случило нещо.

— Нищо не ни се е случило — отвърна грубо Християн.

— Добре. Остават ви още само три километра. Капитанът ще ви посрещне и ще ви каже къде да се окопаете. — Ефрейторът се огледа неспокойно. Изобщо той се държеше така, сякаш очакваше, че ще го застреля някой снайперист, че ще попадне в открито поле под картечниците на неприятелски самолет или ще бъде разкъсан по склона на хълма от артилерийски снаряд. Гледайки го, Християн реши, че този човек сигурно ще бъде много скоро убит.

Християн махна с ръка към взвода и войниците тръгнаха зад ефрейтора по моста. „Добре — помисли си той, — още три километра и капитанът ще поеме отговорност за всичко.“ Пионерите ги наблюдаваха от канавката спокойно и равнодушно.

Християн премина моста и се спря. Войниците зад него също спряха. Машинално, почти без да съзнава, той започна да определя разстояния, да преценява вероятни подстъпи и участъци на обстрел.

— Капитанът чака — припомни куриерът, като се взираше тревожно по пътя, откъдето след малко щяха да се появят американците. — Защо се спирате?

— Мълчете — рече Християн и се върна обратно по моста. Застана насред пътя и погледна назад. В продължение на стотина метра шосето вървеше направо, после изчезваше зад едно възвишение. Той се обърна отново и през леката утринна мъгла се взря в пътя и хълмовете. В тая посока шосето се издигаше постепенно нагоре и виеше сред каменисти, обрасли с редки храсталаци хълмове. В далечината, на около осемстотин-хиляда метра, на острия скален връх стърчаха група огромни камънаци. „Там, сред тия камъни — машинално си помисли той, могат да се поставят картечници, които ще държат под обстрел моста и достъпа до него.“

— Не искам да ви отегчавам, подофицер — обади се ефрейторът с колеблив глас, — но капитанът заяви ясно: „Не закъснявайте, няма да приема никакви извинения.“

— Мълчете — повтори Християн.

Ефрейторът поиска да добави нещо, но помисли и се въздържа. Преглътна с усилие и изтри устата си с ръка. После застана при началото на моста и впери отчаян поглед към юг.

Християн се спусна бавно по склона на оврага, към сухото леговище на потока. Както преди съзнанието му машинално отбелязваше околните детайли: на десетина метра от моста склонът не беше никак стръмен и по него нямаше нито дълбоки ями, нито големи скални отломъци. Под моста леглото на потока беше песъчливо и меко, покрито с разпръснати заоблени камъни и хилави храсталаци.

„Да, би могло да стане, и то съвсем просто“ — реши Християн, докато се изкачваше бавно към пътя. Междувременно войниците от взвода благоразумно бяха напуснали моста и стояха в края на шосето, готови при първия звук на самолети да скочат в канавката, където се намираха пионерите.

„Като зайци — помисли си възмутено Християн, — в нас няма вече нищо човешко!“

Ефрейторът крачеше възбудено нагоре-надолу край моста.

— Е, подофицер? — подхвърли той. — Можем ли да тръгваме вече?

Християн не му обърна внимание. Той отново разгледа внимателно стометровия участък от пътя до завоя. После полузатвори очи и си представи как първият американец, залегнал по корем, наднича иззад завоя, за да се увери, че не го очаква опасност. След това главата му ще изчезне и зад нея ще се появи друга — навярно главата на лейтенанта (изглежда, американската армия разполагаше с безброй лейтенанти, които можеше спокойно да жертва. Накрая бавно, придържайки се към подножието на хълма и вперили очи в краката си, за да не се натъкнат на мини, ще се появят и войниците — отделение, взвод или дори рота — и ще се отправят към моста.

Християн се обърна и отново огледа купчината камъни, горе към върха на скалистия склон, на около хиляда метра от моста. Беше почти уверен, че оттам ще може да наблюдава не само моста и подстъпа към него, но и оня участък на юг, където пътят се виеше сред по-ниските хълмове и откъдето преди малко бяха дошли самите те. Ще може да види американците от значително разстояние, преди да се скрият зад тоя хълм и да се появят иззад завоя, за да се приближат до моста. Целият план беше вече напълно обмислен и узрял в съзнанието му и той кимна утвърдително глава, сякаш тоя план бе подготвен и представен на самия него от другиго. Християн прекоси бързо моста и отиде при подофицера, който командваше пионерите.

Подофицерът го погледна въпросително:

— Нима смятате да прекарате зимата на това място? — подхвърли той.

— Минирахте ли вече моста? — попита вместо отговор Християн.

— Всичко е готово — отвърна пионерът. — Една минута след като минете, ще запалим фитила. Не зная какво сте си наумили, но трябва да ви кажа, че вашето разтакане нагоре-надолу ми действа на нервите. Американците могат да се появят вече всяка минута и тогава…

— Имате ли дълъг фитил? — запита Християн. Такъв, който ще гори, да кажем, петнадесет минути?

— Да — отвърна пионерът. — Но той не ни е нужен. Поставеният фитил гори само една минута — достатъчно, за да може този, който го запали, да избяга.

— Свалете го — рече Християн — и поставете дългия.

— Слушайте — каза пионерът, — вашата задача е да преведете ония плашила през моста, а моята е да го хвърля във въздуха. Аз не ви нареждам, как да се разправяте с взвода си и вие не ме учете какво да правя с моста си.

Християн гледаше мълчаливо подофицера. Той беше нисък човек, съумял по някакво чудо да запази пълнотата си. Приличаше на един от ония тлъсти хора, които постоянно страдат от лошо храносмилане, и се държеше раздразнително и високомерно.

— Ще ми трябват също десет от ония неща — рече Християн, като посочи безредно натрупаните покрай пътя мини.

— Тия мини ще се поставят по пътя отвъд моста — възрази пионерът.

— Американците ще ги оберат до една с детекторите си.

— Това не е моя работа. Заповядано ми е да ги поставя тук, и тук ще ги поставя.

— Аз оставам с взвода си — каза Християн — и няма да ви позволя да ги поставите на пътя.

— Слушайте, подофицер — заяви пионерът с треперещ от възбуда глас, — сега не е време да спорим. Американците…

— Вдигнете ония мини — обърна се Християн към пионерите — и вървете след мен.

— Чуйте — пискливо изстена подофицерът, тия хора командвам аз, а не вие…

— Тогава им наредете да вземат мините и да ме последват — рече студено Християн, като се мъчеше да подражава доколкото може на лейтенант Харденбург. — Хайде, чакам — добави той остро.

Пионерът се задъхваше вече от ярост и страх и както ефрейтора, хвърляше тревожни погледи към завоя, за да види дали американците не са се появили.

— Добре, добре — рече той. — В края на краищата за мен е все едно. Колко мини искате?

— Десет.

— Нещастието на нашата армия — замърмори пионерът — е, че в нея има прекалено много хора, които се смятат способни да спечелят войната сами. — Въпреки това той заповяда троснато на хората си да вземат мините и след момент Християн ги поведе надолу в оврага, като им показа къде да ги поставят. После накара пионерите да замаскират внимателно дупките с трева и да съберат изринатия пясък в каските си, за да го отнесат настрани.

Докато наблюдаваше работещите на дъното пионери, той забеляза, че командирът им лично прикрепя дългия шнур към малките, невинни на вид заряди от динамит под моста, и се усмихна мрачно.

— Готово — намръщено каза пионерът, когато Християн се качи отново на пътя и мините бяха нагласени както беше наредил, — фитилът е прикрепен. Не зная какво смятате да правите, но аз го поставих, за да изпълня желанието ви. А сега, да го запаля ли?

— Не — отвърна Християн. — Ако обичате, махайте се оттука.

— Мой дълг е — надуто рече пионерът — да хвърля тоя мост във въздуха и трябва лично да се убедя, че задачата е изпълнена.

— Аз не искам да паля фитила — обясни Християн този път много по-любезно, — преди американците да дойдат съвсем близко. Ако желаете да останете дотогава под моста, мога само да ви поздравя.

— Моментът не е подходящ за шеги — рече с достойнство пионерът.

— Махайте се, махайте се! — заплашително и гневно закрещя Християн, спомняйки си колко успешно Харденбург прилагаше този трик. — След минута да ви няма тука. Вървете си, защото иначе може да пострадате. — Той се приближи към пионера и застана застрашително над него с конвулсивно потръпващи ръце, сякаш едва се сдържаше да не го повали в безсъзнание на земята.

Подофицерът отстъпи с пребледняло под шлема тлъсто лице.

— Преумора — дрезгаво избъбри той. — Ясно е, че сте се преуморили на бойните линии. Вие просто не сте на себе си.

— Хайде! — кресна Християн.

Пионерът се обърна бързо и тръгна към другия край на моста, където хората му вече го чакаха. Даде тихо някаква заповед и пионерите излязоха от канавките, като закрачиха нататък по пътя, без да поглеждат назад. Християн ги наблюдава известно време, като си наложи да не се усмихне, защото се боеше, че подобно нещо би развалило ефекта от случката в очите на собствените му войници.

— Подофицер — обади се дружинният куриер с още по-хрипкав и писклив глас, — капитанът чака…

Християн се обърна рязко към ефрейтора, сграбчи го за яката и го дръпна към себе си. Очите на човека се изцъклиха от страх.

— Още една дума — Християн го разтърси така грубо, че каската се смъкна от очите му и чукна болезнено носа му, — още една дума и ще ви застрелям! — После го тласна настрани.

— Ден! — извика той. От взвода при другия край на моста се отдели бавно един войник и се отправи към него. — Тръгвайте с мене — заповяда Християн, когато редникът се приближи. После, хлъзгайки се, започна да се спуска надолу по склона на оврага, като отбягваше внимателно малкия участък, който пионерите бяха минирали по негово указание. Посочи дългия фитил, който водеше от динамитния заряд към северната част на арката на моста и каза на мълчаливо застаналия до него Ден:

— Ще чакате тука и когато ви дам сигнал, ще запалите фитила.

Ден погледна фитила и въздъхна дълбоко.

— А къде ще бъдете вие, подофицер? — попита той.

Християн посочи нагоре към купчината камъни, на около осемстотин метра от тях.

— Ей там. При ония скали, над завоя на пътя. Виждате ли?

Последва дълго мълчание.

— Да, виждам — прошепна накрая Ден.

Скалите блестяха на фона на повехналата зеленина върху стръмнината, но разстоянието и яркото слънце не позволяваха да се различи добре цветът им.

— Ще ви дам сигнал, като махна с шинела си — обясни Християн. — Следете внимателно. Тогава ще запалите фитила и ще проверите дали гори добре. Ще имате достатъчно време. След това ще се качите на пътя и ще изтичате до следващия завой. Там ще почакате, докато чуете експлозията и ще тръгнете по шосето към нас.

Ден кимна унило.

— Сам ли ще бъда тука? — попита той.

— Не — отвърна Християн, — ще командировам към вас две балерини и един киноартист.

Ден не се усмихна.

— Ясно ли е всичко? — запита Християн.

— Да, подофицер — отговори Ден.

— Добре — каза Християн. — Ако запалите фитила, преди да ви махна с шинела, по-добре не се връщайте.

Ден не отговори. Той беше едър, муден млад човек, работил до войната като пристанищен хамалин и Християн подозираше, че преди е бил член на комунистическата партия.

Християн хвърли последен поглед към минното поле под моста и към Ден, който стоеше безучастно, опрян на влажната каменна арка. После се изкачи отново на пътя. „Надявам се, че следващия път тоя войник не ще има смелост да се държи така!“ — помисли си той.

Трябваше им петнадесет минути бърз ход, за да стигнат скалите, от които се виждаше пътят. Християн дишаше хрипкаво и тежко. Войниците зад него вървяха с унила упоритост, сякаш се бяха примирили с мисълта, че са обречени да маршируват до пълно изтощение, прегърбени под тежестта на оръжията си. Никой не изоставаше, защото и най-глупавият схващаше, че ако американците стигнат до моста, преди взводът да се скрие зад скалите, той ще представлява чудесна мишена от такова разстояние.

Християн се спря, заслушан в хрипкавото си дишане, и погледна надолу към долината. В извилия се по пътя прах мостът изглеждаше малък и безобиден. Никъде не се забелязваше движение и просналата се на километри пресечена с хълмчета долина беше пуста, сякаш в нея не бе стъпвал човешки крак.

Християн се усмихна. Неговото предположение, че позицията при скалите ще се окаже много изгодна, се бе оправдало. През пролуката между два хълма се виждаше един участък от пътя на значително разстояние от моста. Американците трябваше да минат точно оттам, преди да се скрият за малко зад издатината на възвишението, което трябваше да заобиколят и да се появят по шосето към моста. Дори ако се движеха бавно и предпазливо, пак щяха да им трябват не повече от десетина-дванадесет минути, за да минат разстоянието от мястото, на което ще се появят, до самия мост.

— Хаймс, Рихтер — каза Християн, — вие ще останете с мене. Другите ще отидете с ефрейтора. — Той се обърна към дружинния куриер. Последният приличаше на обречен на смърт, който все пак чувства, че има малка вероятност изпълнението на присъдата да се отложи за следващия ден. — Предайте на капитана — каза му той, — че ще се върнем веднага щом можем.

— Слушам — зарадван и възбуден рече ефрейторът. После, почти тичайки, се отправи към спасителния завой на пътя. Християн гледаше как взводът се изнизва пред него, забързан зад куриера. Оттук пътят се издигаше нагоре по хълма и силуетите на войниците се открояваха величествени и печални на фона на разпокъсаните облаци и синьото зимно небе; след малко, когато започнаха да изчезват един по един зад завоя, Християн доби странното впечатление, че пропадат направо във ветровитата синкава бездна.

Хаймс и Рихтер бяха картечари. Двамата стояха опрени тежко на крайпътните камъни — Хаймс нарамил цевта и сандъче с лентите, а Рихтер, прегърбен под станока и второто сандъче с муниции. Да, на тия хора можеше да се разчита; все пак, като ги гледаше как се потят дори в такова студено време, застанали така, с безстрастни лица, които не издаваха нищо от мислите им, Християн неочаквано почувства, че би предпочел в тоя час да има до себе си войниците от своя някогашен взвод, които от много месеци вече лежаха мъртви в африканската пустиня. От дълго време не се беше сещал за стария си взвод, но сега, докато гледаше тия двама картечари, попаднали почти в същото положение, само че не в Африка, а в Европа, той си спомни оная нощ, когато тридесет и шестимата войници копаеха унило и покорно своите плитки окопи, които малко по-късно щяха да се превърнат в техни гробове.

Наблюдавайки сега Хаймс и Рихтер, Християн изпитваше чувството, че трудно може да очаква от тия хора да изпълнят както трябва възложената им задача. Те принадлежаха към друга армия, загубила по някакъв неуловим начин част от бойните си качества, армия, лишена вече от своята младост, армия, която въпреки богатия си опит, не проявяваше стария си войнствен дух и готовност да се жертва. „Ако се махна оттука, тия двама няма да останат дълго на поста си — каза си Християн, но след малко поклати глава. — Ето че започвам да оглупявам. Вероятно и двамата са чудесни войници. А и бог знае какво си мислят те за мене!“

Картечарите се облегнаха отново на камъните, за да си поемат дъх, като наблюдаваха внимателно Християн, сякаш се стараеха да прочетат мислите му и да разберат дали ще им заповяда да умрат през тая сутрин.

— Сложете картечницата тука — нареди Християн, като посочи равната площадка между две скали, съединени във формата на буквата V. Бавно, но сръчно войниците сглобиха картечницата.

Християн застана зад нея и започна да я насочва. Премести я малко надясно, погледна през мерника и установи прицела на нужното разстояние с оглед на това, че ще се стреля надолу. Далече под тях, в полето на прецизния железен мерник, лежеше заленият от слънцето мост, засенчван на моменти от разпокъсаните облачета по небето.

— Ще ги оставите да се струпат при моста — обясни Християн. — Сигурно няма да тръгнат веднага по него, защото ще мислят, че е миниран. Когато ви дам сигнал, целете се в последните войници, а не в ония, които са най-близо до моста. Разбрано ли е?

— В последните войници — повтори Хаймс, — а не в ония, които са най-близо до моста. — Той започна да движи бавно подемния механизъм нагоре-надолу, смучейки въздух през зъбите си. — Значи, искате да побегнат напред, а не назад по пътя, от който идват…

Християн кимна.

— Да. Няма да побегнат по моста, защото ще се намерят на открито — размишляваше гласно Хаймс. — Ще се втурнат в оврага, под моста, за да се спасят от картечния огън.

Християн се усмихна. „Може би съм се излъгал по отношение на Хаймс — помисли си той. — Виждам, че познава работата си.“

— И тогава ще се натъкнат на мините — спокойно добави Хаймс. — Разбирам.

Двамата с Рихтер си кимнаха по начин, който не изразяваше нито несъгласие, нито одобрение.

Християн свали шинела си, за да бъде готов да даде сигнал на Ден, който се намираше под моста, веднага щом забележи американците. После седна на един камък зад гърба на просналия се край картечницата Хаймс. Рихтер бе опрял коляно на земята с втора лента патрони в ръце. Християн вдигна към очите си бинокъла, който предишната вечер бе взел от убития лейтенант, насочи го към пролуката между хълмовете и внимателно го нагласи; бинокълът наистина беше чудесен.

Там, в началото на пътя, растяха две тъмнозелени печални тополи, които полюшваха на вятъра лъскавите си, сякаш гланцирани листа.

На открития склон на хълма беше студено и Християн съжали, че се бе уговорил с Ден да му даде сигнал с шинела си. Дрехата щеше да го постопли, а за сигнала можеше да използва и носната си кърпа. По кожата му пробягваха студени тръпки и той напразно се мъчеше да се сгрее, като се свиваше в грубата си униформа.

— Можем ли да пушим, подофицер? — попита Рихтер.

— Не — отвърна Християн, без да сваля бинокъла от очите си.

Войниците останаха мълчаливи. „Цигари — помисли си той, — обзалагам се, че в джоба му има цял пакет, а може би и два. Ако го убият или ранят тежко, не бива да забравям да го претърся.“

Седяха и чакаха. Напиращият от долината вятър свиреше в ушите на Християн, проникваше в ноздрите и гърлото му. Започна да го боли глава, особено около очите; караше го на сън и му се струваше, че се намира в такова състояние от години наред.

Хаймс, който лежеше проснат по корем на каменистата земя, се размърда. Християн свали за момент бинокъла си. Току пред очите му лъщеше дъното на панталоните на Хаймс, почерняло от кал, закърпено грубо, безформено и широко. „Каква гледка! — помисли Християн, като потисна неуместното си желание да се изкикоти. — Каква грозотия! Ето ти божествените форми на човешкото тяло!“

Челото му гореше. Това беше маларията! Като че всички тия англичани, французи, поляци, руснаци и американци не бяха достатъчни, ами сега и тези комари! „Може би — помисли си Християн трескаво и с надежда, — когато всичко това се свърши, ще получа истинска криза, такава, каквато никой лекар не ще посмее да пренебрегне, и тогава ще ме пратят в тила.“ Той вдигна отново бинокъла към очите си в очакване на студените тръпки, с надежда, че токсините в кръвта му ще предизвикат истински пристъп на болестта.

В тоя миг забеляза дребните, облечени в униформи със защитен цвят фигурки, които се движеха бавно пред тополите.

— Тихо — предупреди той, сякаш американците можеха да чуят, ако Хаймс и Рихтер проговорят.

Мръсносивите фигури, които бяха не по-малко от взвод, се движеха в колони от двете страни на пътя и в лещите на бинокъла тяхната умора личеше дори от тука. Тридесет и седем, тридесет и осем, четиридесет и двама, четиридесет и трима — преброи ги Християн. После всички изчезнаха от погледа му. А тополите продължаваха все така да се полюшват и пътят пред тях изглеждаше все същият, както преди. Християн свали бинокъла. Беше вече съвсем буден и спокоен.

Стана и размаха широко шинела около главата си. Представяше си ясно как американците се движат сега бавно и предпазливо около подножието на хълма, търсейки нервно с очи заложени мини по пътя.

В следващия миг Християн видя, че Ден изскочи бързо изпод моста и затича тромаво по шосето. След малко обаче — явно уморен — той започна да намалява крачките си, вдигайки облачета прах с обущата си. Най-после стигна до завоя и изчезна зад него.

Фитилът беше запален. Оставаше сега американците да се държат така, както подобава на истински войници.

Християн облече шинела си и усети, че по тялото му се разлива топлина. После мушна ръце в джобовете си, обхванат от чувство на спокойствие и задоволство.

Двамата картечари лежаха съвсем неподвижно.

Някъде отдалече долетя бученето на мотори. Високо на югоизток Християн забеляза ято бомбардировачи — мънички петънца, които летяха бавно към север, на път за някакъв обект. Над скалата прехвръкнаха с цвърчене две врабчета, размахвайки кафеникавите си крила пред мерника на картечницата.

Хаймс се оригна два пъти поред.

— Прощавайте — извини се той.

Продължиха да чакат. „Много се бавят — вълнуваше се Християн, прекалено много се бавят. Какво ли, по дяволите, правят? Мостът ще хвръкне, преди да стигнат до завоя. Тогава всичко ще пропадне.“

Хаймс се оригна отново.

— Стомахът ми — обясни той ядосано на Рихтер, който кимна, без да сваля очи от магазина на картечницата, сякаш беше слушал много пъти вече за този стомах.

„Харденбург — помисли Християн — би направил това по-добре от мене. Не би рискувал така. Щеше да осигури всичко — по един или друг начин. Ако динамитът не избухне и мостът не хвръкне във въздуха, ще научат в дивизията за това, ще разпитат оня нещастен подофицер и той ще им разправи за мене… За бога, по-бързо — молеше се той шепнешком на американците, по-бързо, по-бързо…“

Беше насочил бинокъла към участъка пред моста. Ръцете му трепереха силно и той разбра, че треската настъпва, макар че в момента не я чувстваше. Неочаквано край него нещо прошумя и Християн неволно свали бинокъла. На около три метра от него една катеричка се катереше бързо по скалата и в следващия миг застана на върха, като втренчи малките си мънистени очички в тримата мъже. Християн си спомни как в друг час и на друго място — по пътя сред гората край Париж — се бе разхождала важно една птица; да, пред барикадата, която французите бяха направили с помощта на обърната каруца и няколко дюшека. И зверове, и птиците проявяваха мигновено любопитство към войната и бързаха да се завърнат към своите по-важни занимания!

Християн примига и отново вдигна бинокъла. Американците се намираха вече на пътя и крачеха бавно, приведени над карабините си. Техните напрегнати лица показваха, че чувстват ясно своята уязвимост и съзнават, че представляват чудесни мишени.

Но тия американци се влачеха нетърпимо бавно. Едва-едва пристъпваха и се спираха на всеки пет крачки. Блестящата дръзка младеж на Новия свят! Християн беше имал възможност да види заловени у противника кинопрегледи, които показваха как по време на обучение същите тия американци скачат смело от десантните кораби в кипящия прибой и се устремяват към брега с бързината на спринтьори. Сега обаче те нямаха никакво намерение да тичат. „По-бързо, по-бързо — несъзнателно шепнеше Християн, — по-бързо…“ Как само мамеха американския народ с измислици за неговите войници!

Хаймс пак се оригна. Това беше някакъв отвратителен, дразнещ ухото старчески звук. Всеки реагираше на войната по свой начин и ето — Хаймс реагираше чрез стомаха си. Как само лъжеха германския народ за хора от рода на Хаймс! „Какво правеше, синко, когато спечели «Железния кръст»?“ — „Оригвах се, мамо.“ Само Хаймс, той и Рихтер знаеха истината; само те и четиридесет и тримата американски войници, които настъпваха предпазливо към стария каменен мост, построен от лениви италиански работници през лятото на 1840 година. Да, те знаеха истината — двамата картечари, самият той и тия четиридесет и трима войници, които влачеха крака в праха под дулото на картечницата на осемстотин метра от тях; и тая истина ги свързваше едни с други много по-здраво, отколкото с всички ония, които не се намираха тука в това утро. Всички те се познаваха — знаеха, че на всеки му се повдига от страх, че към всеки мост човек се приближава боязливо, с чувство на обреченост…

Християн облиза устни. Иззад завоя се показа последният човек и командирът — неизменният младеж-лейтенант — махна с ръка на войника с детектора, който се отправи неохотно към челото на колоната. Войниците се събираха бавно на купчина, като предполагаха наивно, че така ще бъдат в по-голяма безопасност и си въобразяваха, че щом никой още не е стрелял по тях, всичко ще мине благополучно.

Войникът с детектора започна „да мете“ пътя на двадесет метра от моста. Движеше се бавно и много предпазливо. Междувременно Християн видя, че лейтенантът застана сред пътя, вдигна бинокъла към очите си и започна да оглежда околната местност. „Цайсов бинокъл, то се знае — машинално помисли Християн, — направен в Германия.“ Той видя как бинокълът се насочи нагоре и се спря почти на самите скали, сякаш младият лейтенант бе доловил с инстинкта на военен специалист, че ако ги застрашава опасност, тя би могла да дойде само оттам. Християн се сниши още повече, макар да бе убеден, че са скрити добре. Бинокълът мина над главите им, после отново се върна към тях.

— Огън! — шепнешком изкомандва Християн. — В тила, в тила.

Картечницата залая ожесточено. В същия миг спокойствието на планината бе разтърсено от остър оглушителен пукот и Християн неволно примига. На пътя паднаха двама души. Другите стояха зашеметени и гледаха удивено пострадалите си другари. После паднаха още трима. Тогава останалите хукнаха надолу по склона на оврага, търсейки прикритие под моста. „Ето ги, че спринтират вече — помисли си Християн, — къде е кинооператорът им?“ Някои носеха или влачеха със себе си падналите. Мнозина се спъваха, полетяваха надолу и захвърляха карабините си, като размахваха комично ръце и крака. Всичко изглеждаше някак си несвързано и далечно и Християн наблюдаваше почти равнодушно, сякаш следеше борба на бръмбар, повлечен в мравуняк.

Тогава избухна първата мина. Във въздуха проблесна каска с развети каишки, издигайки се право нагоре, на двадесетина метра от земята.

Хаймс прекрати огъня. Взривовете вече следваха един след друг, отеквайки многократно в хълмовете. Над моста се издигна голям черен облак от пушек и прах.

Грохотът от експлозиите замираше бавно, сякаш звукът се движеше с усилие по низините и хребетите, за да се събере на други места. Настъпи тишина, която изглеждаше неестествена и пълна със заплаха. Двете разтревожени врабчета прелетяха пред картечницата, цвъртейки като бесни.

Неочаквано изпод моста се показа един американец мрачен и печален, като доктор, който напуска леглото на смъртник. Човекът мина пет-шест метра и се отпусна бавно на един камък. Християн го разгледа през бинокъла. Изпод разкъсаната на парцали риза се виждаше бялата му като мляко кожа. Човекът все още държеше карабината си. Съсредоточено и бавно, като някакъв побъркан, той вдигна пушката си. „Гледай ти, та той се цели в нас!“ — изненада се Християн.

Изстрелите прозвучаха глухо и самотно, но куршумите изсвистяха неочаквано близо над главите им. Християн се усмихна.

— Свършете го — заповяда той.

Хаймс натисна спусъка на картечницата.

През бинокъла Християн видя, че около американеца се образува дъгообразен наниз от кълба прах. Човекът обаче не трепна. Бавно, със спокойното старание на дърводелец, който нагласява тезгяха си, той се залови да постави нова пачка в карабината си. Хаймс придвижи картечницата и дъгата от кълбетата прах се приближи до войника, който оставаше все така невъзмутим. Най-после американецът постави пачката и отново вдигна карабината на голото си рамо. Имаше нещо безумно и смущаващо в този човек, останал почти без риза, чиято бяла кожа приличаше на ивица слонова кост на зеленикавокафявия фон на оврага, седнал удобно на камъка и ограден от мъртвите си другари; имаше нещо безумно и смущаващо в спокойния и съсредоточен начин, по който стреляше срещу картечницата, която дори не можеше да различи с просто око, без да обръща внимание на бръмчащите куршуми, които след секунда-две щяха да го повалят.

— Убийте го — раздразнено промърмори Християн. — По-живо, свършете го!

Хаймс прекрати за миг огъня. Присви очи и придвижи дулото на картечницата, която изскърца пронизително и остро. Отдолу отново се разнесоха изстрели, залутани и безопасни, макар че един куршум пак изсвири над главата на Християн, а друг се сплеска с глух шум в твърдата земя под него.

Хаймс се прицели отново и даде кратък откос. Американецът отпусна карабината си, сякаш беше пиян. После стана бавно, направи две-три крачки към моста, без да залита, и се свлече на земята като че ли от умора.

В същия миг мостът хвръкна във въздуха. По дърветата край пътя се посипаха камъни, пробивайки бели прорези в стъблата и кършейки клони. Мина доста време, преди прахът да слегне, и Християн можа да види обезобразените трупове в униформи със защитен цвят, които се подаваха в причудливи пози тук-таме изпод развалините. Полуголият американец беше изчезнал под купища от пръст и камънаци.

Християн въздъхна и свали бинокъла си. „Дилетанти — помисли си той, — защо ли са тръгнали на война?“

Хаймс се изправи и се обърна към Християн.

— Мога ли да запуша сега! — попита той.

— Да — отвърна Християн, — можете да запушите.

Той видя как Хаймс извади пакет цигари и предложи на Рихтер, който мълчаливо взе една. На Християн обаче Хаймс не предложи. „Проклет скъперник!“ — изруга огорчено Християн и измъкна последната си цигара.

Той държеше цигарата в устата си, като я смука и въртя между устните си дълго време, преди да я запали. Накрая въздъхна и решил, че е заслужил това удоволствие, драсна клечка кибрит. Всмукна дълбоко и задържа дима в дробовете си, колкото можеше по-дълго. Почувства леко замайване, но същевременно му поолекна. „Трябва да пиша за това на Харденбург — реши Християн и смукна отново от цигарата си. — Сигурно ще бъде доволен, защото самият той не би могъл да го направи по-добре!“ Той се облегна удобно на камъка и въздъхна дълбоко, като наблюдаваше с усмивка ясносиньото небе, по което планинският вятър гонеше нежни малки облачета; имаше поне десетина минути, за да си отдъхне, преди да се завърне Ден. „Каква чудесна утрин!“ — помисли си той.

В същия момент почувства, че по тялото му пробягна продължителна слаба тръпка. „А — помисли си Християн с радост, — маларията! Тоя път пристъпът ще бъде наистина силен и ще трябва да ме пратят назад в тила. Чудесна сутрин!“ След миг го втресе отново и той пак смукна от цигарата си. После се облегна самодоволно на скалата в очакване на Ден с надежда, че ще загуби доста време, докато се изкатери по склона.