Младите лъвове

Глава втора

В Ню Йорк също празнуваха с надежди настъпването на 1938 година. По мокрите улици се носеше бавно непрекъснат поток от коли, които прилепили броня до броня, надуваха оглушително клаксони, сякаш бяха някакви непознати досега животни от метал и стъкло, затворени в тъмна железобетонна клетка. В центъра на града стотици хиляди хора се движеха на сиви талази лениво и безцелно нагоре-надолу; осветени от ослепителния блясък на рекламите, те напомняха арестанти в момент на бягство, които стражата внезапно е осветила с прожекторите. Светлинните съобщения, които пробягваха трескаво по сградата на „Ню Йорк таймс“, уведомяваха празнуващите долу, че ураган над Средния Запад е отнел седем човешки живота и че Мадрид в навечерието на Новата година (за успокоение на читателите на „Таймс“; тя настъпваше в испанската столица няколко часа по-рано, отколкото в Ню Йорк) е бил подложен дванадесет пъти поред на артилерийски обстрел.

Полицаите — за които новата година не вещаеше нищо освен още по-голям брой грабежи, изнасилвания и катастрофи със смъртни случаи, нищо освен горещини и студ — стояха по ъглите с престорено празничен вид, но следяха човешкото стадо, което сновеше по площада, със студена насмешливост в уморените си очи.

Понесени като неудържима лавина по засипания със смачкани и кални хартийки паваж, хората се замерваха с конфети, събрали милионите микроби на града, надуваха всевъзможни свирки, за да покажат пред целия свят колко са щастливи и безстрашни, и се приветстваха пресипнало едни други с фалшиво добродушие, което щеше да се изпари още преди да настъпи Новата година. За да могат да празнуват сега така, тук в Ню Йорк, тия хора бяха напуснали някога, преди години, мъглява Англия, обвитите в зеленикава омара равнини на Шотландия, пясъчните хълмове на Сирия и Ирак, вечно заплашените от погроми гета на Полша и Русия, лозята на Италия и гъмжащите от треска плитчини на Норвегия — от далечни острови, континенти и стотици градове, пръснати по целия свят. По-късно те бяха започнали да прииждат тук от Бруклин, Бронкс, Сент Луис, Тексаркана и от никому неизвестни градове като Бимиджи, Джефри и Спирит и всички те изглеждаха, сякаш бяха постоянно недоспали и невидели достатъчно слънце, всички изглеждаха сякаш облечени с дрехи, смъкнати от гърба на другиго; всички имаха вид на хора, попаднали в тая студена каменна клетка на чужд, а не на свой празник; всички приличаха на хора, които с цялото си същество разбират, че зимата ще трае вечно, че въпреки всички тия свирки, смехове и това тържествено шествие, което напомняше религиозна процесия, новата 1938 година ще им донесе много повече грижи от предшественицата си.

Добра работа вършеха джебчии, проститутки, комарджии, сводници, измамници, шофьори, бармани и съдържатели на хотели, както и собственици на театри, търговци на шампанско, просяци и портиери на нощни клубове, които използваха умело тържеството. Тук-таме се чуваше звън на стъкло: от хотелските стаи (днес те се даваха под наем за пет долара на ден вместо за два, тъй като в тях обхванатите от преходно веселие хора изпращаха старата година) към тесните дворчета, които доставяха светлина, въздух и изглед към външния свят, летяха празни бутилки от уиски. На 50-а улица бяха прерязали гърлото на млада жена и воят на болнична линейка властно се вля за секунда в какофонията на общото веселие. На по-тихите улици от открехнатите, осветени от яркожълта светлина прозорци, долитаха превзети пискливи женски гласове; това беше обичайният за съботните и празничните вечери отвратителен глас на преситения от развлечения град — глас, който можеше да се чуе само в тъмните и студени предутринни часове.

По-късно всички тия залитащи от безсъние хора, с хлътнали очи, уморени лица и целите вмирисани на чесън, лук, пот, вакса за обуща, евтини парфюми и цветя, щяха да се натъпчат в купетата на метрото, където въздухът през януари е винаги влажен и трептящ от грохота на влаковете, за да се отправят към своите бърлоги. До настъпването на тоя час обаче те щяха да бродят до изнемога по ярко осветените улици под оглушителната какофония на корни, свирки и кречетала, празнувайки упорито, защото — добре или зле — бяха успели да преживеят още една година и имаха възможност да посрещнат следващата.

Докато си пробиваше път през тълпата, Майкъл Уитикър неочаквано откри, че без сам да съзнава, отговаря на всяко блъскане с фалшива машинална усмивка. Той беше закъснял, а да се намери такси изглеждаше просто невъзможно. В театъра, където го бяха задържали до късно, беше обърнал набързо няколко чашки в една от гримьорните и сега го болеше стомах, а главата му се маеше.

Тая вечер театърът приличаше на истинска лудница. Публиката не проявяваше интерес към пиесата и ужасно шумеше, а ролята на бабата трябваше да се изпълни от дубльорката, защото Патриция Фери се беше напила така, че нямаше сили да излезе на сцената. Опитвайки се да поддържа някакъв ред, Майкъл се бе измъчил като грешен дявол. Той бе режисьор на пиесата „Закъсняла пролет“, в която участваха тридесет и седем души, в това число и три вечно простудени деца; през време на спектакъла се налагаше да сменят на пет пъти всички декори, а за всяка смяна се полагаха само двадесет секунди. След подобни хаотични вечери той имаше само едно желание: да се прибере вкъщи и да се наспи. Днес обаче му предстоеше още едно задължение — да отиде на тая проклета вечеря на 67-а улица, където щеше да бъде и Лора. Впрочем никой нямаше право да спи в навечерието на Нова година!

Майкъл успя някак си да си пробие път през гъстата тълпа, тръгна бързо по Пето авеню и сви в северна посока. Тук не беше толкова шумно, а откъм Централния парк подухваше свеж ободрителен ветрец. На тясната ивица тъмно небе между покривите на високите сгради можеха дори да се забележат малки бледи звезди.

„Трябва да си купя къща вън от града — помисли си Майкъл, крачейки бързо и почти безшумно по асфалта, — нещо малко и евтино, за шест-седем хиляди, недалеч от Ню Йорк — пари все ще се намерят назаем, — където бих могъл да прескачам за по няколко дни. Там ще бъде тихо, нощем ще гледам звездите, а когато искам, нищо няма да ми пречи да си легна и в осем. Да, не трябва само да мечтая, а да го направя!“

Той зърна силуета си, отразен в една слабо осветена витрина. Това отражение беше неясно и в разлети контури, но както обикновено собственият му вид го ядоса. Почти несъзнателно той разкърши плещи.

„Кога ще престана да ходя така прегърбен! — изруга се Майкъл. — И не ще е зле да отслабна с петнадесетина фунта. Заприличал съм на затлъстял бакалин!“

На една пресечка до него спря такси, но той направи отрицателен жест. „Физически упражнения — реши той — и никакво пиене поне един месец. Ето до какво води алкохолът! Бира, Мартини, още една чашка! И как боли главата, когато ставаш сутрин!“ Да, до обед не можеше да се залови за нищо, а след това отиваше да обядва и пиеше отново. Сега — в началото на новата година — беше тъкмо време да престане да пие. Сега бе време да изпита волята си. На забавата тая вечер. И то без да прави сензации. Просто нямаше да пие. А в извънградската си къща няма да държи нито капка алкохол. Изведнъж се почувства много по-добре. Сякаш го изпълваха нови сили и макар че панталоните на вечерния му костюм продължаваха да го стягат в кръста, закрачи енергично край разкошните витрини към 67-а улица.

Когато Майкъл влезе в препълнената стая, току-що бе минало полунощ. Хората пееха и се прегръщаха, а в ъгъла лежеше мъртвопияна една от ония девойки, които неизбежно се напиват на всички забави. Сред гостите забеляза жена си, която целуваше някакъв нисък мъж, очевидно свързан с филмовата индустрия на Холивуд. Някой тикна в ръката му чаша, а една висока девойка разсипа върху рамото му картофена салата. „Каква чудесна салата!“ — възкликна тя и се докосна небрежно до ревера му с изящната си тясна ръка с три и половина сантиметрови нокти, покрити с тъмночервен лак. След малко към него се приближи Катрин, тоалетът й разкриваше безсрамно огромния й бюст.

— Майк, драги! — възкликна тя, целувайки го зад ухото. — Какво ще правиш тая вечер?

— Вчера жена ми се върна от Лос Анджелис.

— Така ли? Жалко. Е, тогава щастлива Нова година! — След тия думи Катрин се отдалечи, хвърляйки с бюста си в трепет трима възпитаници на Харвардския университет, подстригани по моряшки и с бели вратовръзки, които бяха роднини на домакинята и бяха дошли в града за празненството.

Майкъл вдигна чашата си и я изпи наполовина. Това очевидно беше уиски, разредено с лимонада. „И без това съм изпил вече три чаши тая вечер — успокои се той. — От утре обаче — ни капка!“

Почака, докато жена му престана да целува малкия плешив човек с увисналите кавалерийски мустаци, и провирайки се през тълпата, застана зад гърба й. В тоя момент, без да пуска ръката на малкия човек, Лора рече:

— Сценарият е ужасен, Хари, но, моля ти се, никому не казвай за това.

— Ти ме познаваш добре, Лора. Нима допускаш, че мога да се раздрънкам?

— Честита Нова година, мила — обади се Майкъл и целуна Лора по страната.

Тя се обърна, като продължаваше да държи за ръката плешивия, и му се усмихна. Даже и тук, сред невъобразимата пиянска глъчка и блъсканицата, Лора го посрещаше с оная топлота и нежност, които винаги изненадваха и вълнуваха Майкъл. Тя протегна свободната си ръка и го привлече към себе си, за да го целуне. В момента, когато лицата им се приближиха, Майкъл усети, че тя се поколеба и го помириса с подозрение. Отвръщайки на целувката й, той раздразнено си помисли: „Винаги ме души така! Стара година или нова — все едно.“

— Преди да изляза от театъра, се залях с две шишета парфюм „Шанел № 5“ — рече той сериозно, отстранявайки се от жена си.

Лора обидено примига.

— Не бъди така лош с мен на Нова година — продума тя. — Защо закъсня толкова?

— Отбих се да пийна нещо по пътя.

— С кого? — Лора го гледаше с онова подозрително и студено изражение, което възприемаше винаги, когато го разпитваше, и което загрозяваше нежното и откровено лице.

— С няколко приятели — отвърна той.

— И с никой друг? — Лора говореше с игривия и лек тон, който жените от нейната среда употребяваха, когато се шегуват със съпрузите си в обществото.

— Не — отвърна Майкъл. — Забравих да ти кажа, че с нас бяха шест млади полинезийки, които танцуваха полуголи, но те останаха в „Сторк“.

— Духовит е, нали? — обърна се Лора към плешивия. — Ужасно духовит, нали?

— Започна да ми мирише на семейна сцена — усмихна се малкия човек. — А когато се стигне до семейна сцена, аз винаги изчезвам. Довиждане, мила. — Той помаха с ръка на Уитикърови и потъна сред тълпата.

— Имам една чудесна идея — обади се Лора. — Нека тая вечер не се държим отвратително със съпругите си.

Майкъл допи уискито си и остави чашата.

— Кой е тоя с мустаците? — попита той.

— Хари?

— Тоя, когото целуваше.

— Да, това е Хари. Познавам го от години. Постоянен гост на всички забави. — Лора с леко движение оправи косата си. — И тук. И на Западното крайбрежие. Не знам с какво се занимава. Може би е филмов посредник. Преди малко ми каза, че в последния филм съм била просто очарователна.

— Така ли каза — очарователна?

— Аха.

— Аха? Тъй ли се изразяват сега в Холивуд?

— Може би. — Лора му се усмихна, но без да престава да оглежда стаята. Впрочем тя винаги се държеше така, когато биваха в общество. — Как ме намираш в новия филм?

— Очарователна — отвърна Майкъл. — Хайде да пийнем нещо.

Лора стана, улови го за ръката и потърка нежно лицето си о рамото му.

— Радваш ли се, че се върнах? — попита тя.

— Очарован съм! — усмихна се той.

Двамата се засмяха и ръка за ръка се отправиха към бюфета, провирайки се сред навалицата в средата на стаята.

Бюфетът се намираше в съседната стая под една футуристична картина, която изобразяваше нещо подобно на жена с три тъмнопурпурни гърди, възседнала паралелограм.

Тук те завариха прошарения и подпухнал Уолъс Арни с чаена чаша в ръка. От едната му страна стоеше някакъв нисък здравеняк в син вълнен костюм с вид на човек, който е прекарал поне десет зими поред на открито. Тук се въртяха и две момичета, с хубави, но безизразни лица и с тесни като манекени бедра. И двете пиеха уиски.

— Направи ли ти предложение? — чу Майкъл гласа на едно от момичета.

— Не — отвърна другото, тръскайки светлите си блестящи коси.

— Защо?

— Защото сега е станал йога.

Момичетата се загледаха замислено в чашите си, допиха съдържанието им и се отдалечиха величествени и грациозни като две пантери в джунглите.

— Чу ли ги? — обърна се Майкъл към жена си.

— Да — засмя се Лора.

Майкъл помоли бюфетчика за две чаши уиски и се усмихна на Арни, автора на „Закъсняла пролет“. Но Арни продължи да гледа мълчаливо пред себе си, като от време на време поднасяше с елегантно движение на треперещата си ръка чашата към устните си.

— Нокаут — рече човекът в синия вълнен костюм. — Загуби съзнание, но остана прав, на краката си. Съдията трябваше да прекрати двубоя, защото иначе щяха просто да го пребият.

Арни се усмихна, огледа се предпазливо и тикна към бюфетчика чашата с чинийката.

— Моля — рече той, — още малко чай.

Бюфетчикът напълни чашата с уиски и Арни, преди да я вземе, се огледа отново.

— Здравей, Уитикър — рече той. — Здравейте, мисис Уитикър. Няма да ме издадете на Филис, нали?

— Не, не, Уолъс — успокои го Майкъл. — Няма да те издадем.

— Слава богу — рече пресипнало Арни. — Филис има някакво разстройство. От цял час вече е в тоалетната. Не ми позволява да пия дори бира. — Той беше вече пиян и в дрезгавия му глас звучаха нотки на самосъжаление. — Можете ли да си представите? Дори бира! Ето защо си нося чаена чаша. От две крачки никой не може да разбере, че пия алкохол. Най-после — Арни предизвикателно отпи от чашата си — аз съм възрастен човек! Филис иска да напиша нова пиеса — скръбно добави той — и смята, че има право да ми забрани да пия, защото е жена на човека, който финансира постановките на моите пиеси! Унизително! Не бива да се унижава така човек на моите години. — Той се обърна към мъжа в синия вълнен костюм. — Мистър Париш например пие като смок, но никой не си позволява да го унижава. Всички до един повтарят: Гледайте как трогателно Филис се грижи за тоя пияница Уолъс Арни! Но мене това никак не ме трогва. Ние с мистър Париш знаем добре защо толкова се грижи за мен. Нали, мистър Париш?

— Разбира се, другарю — отвърна човекът в синия костюм.

— Икономика! Както другаде, така и тука. — Арни внезапно размаха чашата си и разля малко уиски върху ръкава на Майкъл. — Мистър Париш е комунист и знае това. В основата на всяка човешка дейност лежи алчността. Алчност и нищо друго. Не се ли надяваха да получат друга пиеса, пет пари не биха дали за мен, ако ще да се преселя във фабрика за спирт. Ако ще да се къпя в море от алкохол, пак щяха да кажат: върви по дяволите, Уолъс Арни! Моля за извинение, мисис Уитикър.

— Нищо, нищо — рече Лора.

— Ти имаш много хубава жена — добави Арни. — Да, много хубава. Тая вечер чух как се възхищаваха от нея. — Той погледна лукаво към Майкъл. — Да, да, възхищаваха се. Сред гостите тук има няколко нейни стари приятели, нали така, мисис Уитикър?

— Вярно е — отговори Лора.

— Всеки има по няколко стари приятели тука — продължи Арни. — И така е сега на всички приеми. Модерно общество! Кълбо от змии, които зимуват — всеки се обвил около врата на другия! Може би това ще бъде и темата на моята следваща пиеса, която сигурно няма да напиша. — Той отпи голяма глътка. — Чудесен чай! Само не ме издавайте на Филис. — Майкъл улови Лора под ръка и я поведе към вратата. — Не си отивай, Уитикър — рече Арни. — Зная, че те отегчавам, но все пак не си отивай. Бих желал да поприказвам с тебе. За какво да поговорим? За изкуството?

— Може, но някой друг път — отвърна Майкъл.

— Зная, че ти си сериозен млад човек — продължи Арни упорито.

— Нека поговорим за изкуството. Как мина днес моята пиеса?

— Добре — каза Майкъл.

— Не, няма да говорим за пиесата. Аз казах — за изкуството, защото зная какво мислиш за моята творба. Цял Ню Йорк знае какво мислиш за нея. Ти си отваряш устата прекалено много и ако зависеше от мен, отдавна щях да те изгоня от театъра. Сега съм настроен приятелски към теб, но не бих се поколебал да те изгоня.

— Ти си пиян, Уоли — рече Майкъл.

— Аз не съм достатъчно умен за теб — пробърбори Арни. Бледосините му очи се наляха със сълзи, а долната му устна, пълна и влажна, затрепери. — Доживей до моите години, Уитикър, и тогава се опитай да останеш умен както преди.

— Аз съм уверена, че Майкъл харесва много вашата пиеса — обади се Лора с ясен успокоителен глас.

— Вие сте много мила жена, мисис Уитикър, и имате много приятели, но засега по-добре мълчете.

— Защо не отидеш да си полегнеш малко? — рече Майкъл.

— Нека не се отклоняваме от въпроса — обърна се Арни с войнствено-пиянски вид към Майкъл. — Аз зная какво разправяш по приемите за мен. Старият Арни си е изпял песента. Арни пише в стил, който бе на мода до 1929 година, за хора, които излязоха от мода в 1929 година. Това дори не е много смешно. Аз имам достатъчно много критикари, но защо трябва да им плащам от собствените си пари? Не обичам сополанковците като тебе, Уитикър. Всъщност ти не си вече така млад, за да те считам за сополанко.

— Слушайте, другарю… — започна човекът в синия вълнен костюм.

— Поговорете си двамата — обърна се Арни към Париш. — Той е също комунист и затова не съм достатъчно умен за него. Да те обявят за умник в наши дни не е трудно — достатъчно е да купуваш еднаж седмично за петнадесет цента „Ню Масис“ — Арни нежно прегърна Париш. — Ето какви комунисти ми допадат, Уитикър. Като мистър Париш. Почернелият от слънцето Париш. Почернял в слънчева Испания. Той беше в Испания, сражава се при Мадрид и пак отива там, за да го убият. Нали, мистър Париш?

— Разбира се, другарю — отвърна Париш.

— Ето какви комунисти ми допадат — повтори високо Арни. — Мистър Париш е дошъл да събира пари и да вербува доброволци, с които ще се върне в слънчева Испания, където ще ги убият. Уитикър, защо, вместо да умуваш толкова на тия блестящи приеми и забави в Ню Йорк, не заминеш с мистър Париш за слънчева Испания, където ще можеш да проявиш ума си?

— Млъкни или… — започна Майкъл. Но в тоя момент между него и Арни застана една висока побеляла жена с царствено изражение на мургавото си лице, която спокойно, без да каже нещо, изби чашата от ръката на писателя. Разнесе се лек звън от счупен порцелан. Арни гневно погледна жената, но побърза да се усмихне покорно и заби очи в пода.

— Здравей, Филис — промърмори той.

— Напусни веднага бюфета — отсече Филис.

— Ами че аз пия само чай — продума Арни, но послушно се обърна и повлече крака навън — дебел стареещ човек с полепнала от пот прошарена коса по едрата му глава.

— Мистър Арни не пие — заяви Филис на бюфетчика.

— Разбирам, мадам.

— Боже мой — обърна се тя към Майкъл. — Способна съм просто да го убия. Понякога ме довежда до лудост. А иначе е толкова мил човек!

— Да, да, очарователен човек — съгласи се Майкъл.

— Зле ли се държа? — попита загрижено Филис.

— Напротив, прекрасно — увери я Майкъл.

— Боя се, че вече никой няма да го кани, всъщност и сега всички го избягват… — рече Филис.

— Не бих могъл да си представя защо — каза Майкъл.

— Дори и да сте прав, всичко това ужасно го измъчва — добави тъжно Филис. — Седи в стаята си мрачен и разправя на всеки, който е готов да го слуша, че бил изчерпан човек. Доведох го тук с надежда, че ще бъде полезно за него да поприказва с хората и че ще мога да го наглеждам… — Филис повдигна рамене, изпращайки с поглед неугледната фигура на отдалечаващия се Арни. — На някои хора би трябвало да отрежат ръцете още щом посегнат към първата чаша. — Със старомоден и изискан жест тя прибра полата си и тръгна след писателя, шумолейки с тафтата.

— Мисля, че бих могъл да пийна нещо — рече Майкъл.

— И аз — каза Лора.

— Тогава за компания и аз — обади се мистър Париш.

Тримата стояха мълчаливо до бара, наблюдавайки как бюфетчикът пълни чашите им.

— Злоупотребата с алкохол — заяви Париш с тържествения тон на проповедник, посягайки към чашата си — е едно от нещата, които издигат човека над животните.

Всички се засмяха и преди да пият, Майкъл вдигна чашата си в чест на Париш.

— За Мадрид! — рече Париш с равен и спокоен тон.

— За Мадрид! — полугласно се присъедини Лора.

Обхванат от предишното си раздразнение, Майкъл се поколеба, но накрая също каза:

— За Мадрид!

Всички пиха.

— Кога се върнахте в Щатите? — попита Майкъл с чувството, че върши нещо нередно.

— Преди четири дни — отвърна Париш и приближи отново чашата до устните си. — Тук в Америка имате много хубави напитки — добави той с усмивка. Тоя човек пиеше непрестанно, пълнейки чашата си на всеки пет минути, но очевидно не се напиваше, а само лицето му ставаше по-червено.

— А кога напуснахте Испания? — запита отново Майкъл.

— Преди две седмици.

„Преди две седмици той все още е бродил по замръзналите пътища край пресните гробове — помисли си Майкъл, — с карабина и в полувоенна униформа, а над него са летели самолети! И ето го сега стои тука в син костюм като шофьор на камион на собствената си сватба и разклаща парченцата лед в чашата си, докато хората край него бърборят за какво ли не — за последните си филми и критиките около тях, за причините, поради които бебетата спят, закрили очи със свити ръчички, — а в ъгъла някакъв китарист пее глупави южняшки балади. И всичко това става в един разкошен, застлан с дебели килими и претъпкан с гости апартамент на единадесетия етаж на сграда, която никой с нищо не застрашава. От високите прозорци се открива изглед към парка, а над бюфета виси някаква жена с три пурпурни гърди. Няма да мине много време и Париш ще се отправи към пристанището — то може да се види от тия прозорци, — ще се качи на парахода и ще се върне в Испания. Но по неговото лице трудно може да се познае какво е преживял, а от добродушното му непохватно държане не може да се съди дали знае какво го очаква.

Хората — продължаваше да си мисли Майкъл — необикновено леко се приспособяват към условията. Ето, Париш е значително по-възрастен от мене, сигурно е водил много по-тежък живот и все пак е отишъл в Испания и е участвал в дълги походи по напоената с кръв земя. Там той е убивал и е рискувал да бъде убит, а сега се връща, за да продължи същия живот…“

Майкъл тръсна глава, обхванат за момент от презрение към себе си — той бе открил, че се дразни от присъствието на тоя човек със загоряло лице и загрубели ръце, който стоеше тук, на този прием, като учтив жандарм, поставен да бди за съвестта на Майкъл.

— … Ние имаме нужда от пари — казваше Париш, обръщайки се към Лора. — Пари и политическа поддръжка. Желаещи да се бият ще намерим много. Но английското правителство е блокирало всичкото злато на републиканците в Лондон, а Вашингтон фактически помага на Франко. Ние сме принудени да пращаме момчетата нелегално, а това изисква средства — за подкупи, за път и така нататък. Веднъж в окопите пред университетското градче, когато беше така студено, че кълна се, на кита биха окапали цицките, около мен се събраха неколцина другари. „Виж какво, другарю Париш — рече един от тях, — ти само хабиш патрони, досега все още не сме видели да убиеш поне един фашист. Но ти си красноречив нехранимайко и ние решихме да те пратим обратно в Щатите. Разкажи там някоя и друга покъртителна, сочна история за героите от безсмъртната Интернационална бригада, която се сражава в първите редици срещу фашистите. Върви и се върни с пълни джобове.“ И ето аз пристигнах. Говоря на събрания и давам пълна воля на въображението си. Говоря и преди да се опомня, публиката пламва от ентусиазъм и става необикновено щедра. Накрая гледам — джобовете ми пълни, а около мен куп възторжени девойки, и започвам да си мисля, че най-после съм намерил истинското си призвание в борбата за свобода. — Париш се усмихна и разкривайки равните си ослепително бели изкуствени зъби, бутна към бюфетчика празната си чаша. — И вие ли искате да чуете някои страшни истории за кървавата борба за свобода в измъчена Испания?

— Не — отвърна Майкъл, — особено след тоя увод.

— Тия хора тук не се интересуват от истината — рече Париш, станал изведнъж сериозен и замислен. Той се обърна рязко и огледа стаята. В неговите студени, сурови и изпитателни очи за първи път проблесна нещо, което позволи на Майкъл да разбере колко много бе изстрадал тоя човек. — Бежанците… — отново заговори Париш. — Юношите, дошли в Испания от пет хиляди мили, за да открият с изненада, че умират с куршум в корема… Продажните френски граничари, които вземат подкуп, за да позволят на боси хора с разкървавени ходила да прехвърлят Пиренеите посред зима… И навсякъде мошеници, крадци, измамници… В пристанищата, в учрежденията. Дори в самата дружина, в ротата, до самия тебе на бойната линия… Мамините синчета, които, виждайки как другарите им загиват, внезапно заявяват. „Трябва да сме сбъркали нещо. Това тук съвсем не е така, както си го представяхме в Дартмут!“

Към бюфета се приближи дребна пълничка блондинка на около четиридесет години с младежка розова рокля и улови Лора за ръка.

— Лора, мила — рече тя, — къде ли не те търсих! Твой ред е сега.

— Така ли? — възкликна Лора, обръщайки се към нея. — Прости ми, че те накарах да ме чакаш, но мистър Париш разказва толкова интересно!

При думата „интересно“ Майкъл се намръщи леко, а Париш само се усмихна на двете жени с някаква затаена похотливост.

— Ще се върна след няколко минути — обеща Лора на Майкъл. — Синтия гледа на жените и сега ще гледа на мен.

— Попитайте — рече Париш — дали няма да срещнете в живота си един четиридесетгодишен ирландец с фалшиви зъби.

— Непременно ще попитам — засмя се Лора и се отдалечи под ръка с гледачката.

Майкъл видя как Лора разкърши рамене и с леко предизвикателна походка излезе от стаята; едновременно с това той забеляза, че други двама мъже също гледат след нея — високият симпатичен Доналд Уейд и някой си Талбот; и двамата принадлежаха към числото на хората, които Лора наричаше „мои бивши поклонници“. Изглежда, тях ги канеха на всички забави, на които присъстваха и Уитикърови. „Бивши поклонници“ беше фраза, която понякога предизвикваше у Майкъл чувство на недоумение и безпокойство. Той не се съмняваше, че на времето Лора бе имала роман с всеки от тях, но сега тя искаше да го убеди, че всичко това принадлежи на миналото. Това неуяснено положение изведнъж го ядоса, но той схващаше, че поне за момента с нищо не би могъл да го промени.

— Не зная защо, но американските момичета винаги ме карат да мисля за леглото! — неочаквано рече Париш. Той поклати одобрително едрата си глава и Майкъл неволно се разсмя.

— Да пийнем нещо — предложи той.

— С удоволствие, другарю — рече Париш.

Те бутнаха чашите си към бюфетчика.

— Кога се връщате? — попита Майкъл.

Париш се огледа наоколо и откритото му честно лице доби лукаво изражение.

— Трудно е да се каже, драги — с шепот отвърна той, — а дори и не бива да се говори за това. Нали знаете — Държавният департамент… Навсякъде фашистки шпиони… Всъщност аз формално съм загубил американското си поданство, след като съм се сражавал под знамето на чужда държава. Между нас да си остане, смятам да замина до месец, месец и половина.

— Сам ли ще заминете?

— Не вярвам, драги. С мен сигурно ще дойде една групичка от няколко добри момчета. — Париш дружелюбно се усмихна. — Дверите на Интернационалната бригада са широко отворени за всички кандидати. — Той погледна изпитателно Майкъл, който почувства, че ирландецът се старае да го прецени, задавайки си навярно въпроса: какво търси тоя човек в моден костюм тук, в тая луксозна квартира, защо, вместо да стърчи до бюфета тая вечер, не лежи зад картечницата?

— И мен ли искате да включите в групата си? — попита Майкъл.

— Не, другарю. — Париш обърса потта от лицето си.

— А пари ще вземете ли от мене? — запита остро Майкъл.

— Пари съм готов да взема — усмихна се широко Париш — дори от свещената ръка на самия папа Пий.

Майкъл извади портфейла си, в който бяха останали още седемдесет и пет долара (днес му бяха изплатили премиалните) и мушна всичките пари в ръката на Париш.

— Оставете си поне за такси, драги — рече ирландецът, пускайки небрежно парите в страничния си джоб, и потупа събеседника си по рамото. — Ще убием от ваше име няколко фашистки отрепки.

— Благодаря — отвърна Майкъл, като прибираше портфейла си. Той не изпитваше желание да говори повече с Париш. — Тука ли оставате?

— Да.

— Е, ще се видим пак — рече Майкъл. — Ще ми се да пообиколя малко.

— Добре, драги — кимна хладно Париш. — Благодаря за парите.

— Да не говорим за това, другарю — каза Майкъл.

— Добре, другарю. — Париш отново се обърна към чашата си. Неговите широки здрави плещи се открояваха като някаква синя шамандура сред пяната от разголени рамене и копринени ревери наоколо.

Майкъл се отправи бавно към група застанали в ъгъла на стаята гости. Но преди да стигне до тях, забеляза Луиза, която му се усмихна въпросително. Луиза беше, както би казала Лора, негова „бивша приятелка“, но всъщност, те и сега поддържаха отношенията си. Луиза се бе омъжила, но бе станало така, че от време на време те пак подновяваха връзката си. Майкъл чувстваше, че рано или късно ще трябва да отговаря пред съвестта си за това. Но дребната, мургава и с интелигентно лице Луиза беше една от най-хубавите млади жени в Ню Йорк, а при това имаше темпераментна натура и не беше взискателна. В известно отношение тя му беше по-близка дори от жена му. Случваше се, когато лежаха един до друг някой зимен следобед в чужда квартира, Луиза да въздъхне и загледана в тавана, да промърмори: „Кажи, не е ли чудесно? Боя се само, че ще дойде време, когато ще трябва да се разделим“. Но нито тя, нито Майкъл се замисляха сериозно за това.

Сега Луиза стоеше до Доналд Уейд. За миг през ума на Майкъл мина неприятната мисъл за превратностите в живота, но тя изчезна още щом целуна ръката на Луиза и я поздрави с Новата година. После разтърси ръката на Уейд, питайки се както винаги с изненада защо мъжете считат за необходимо да се държат така сърдечно с бившите любовници на своите жени.

— Здравейте — рече Луиза. — Отдавна не съм ви виждала. Този костюм ви отива чудесно. А къде е мисис Уитикър?

— Гадаят й бъдещето — отговори Майкъл. — Лора не може да се оплаче от миналото и затова сега е решила да се потревожи малко за бъдещето си. А къде е вашият мъж?

— Не зная. — Луиза неопределено махна и му се усмихна сериозно и интимно, както се усмихваше само на него. — Някъде из стаите.

Уейд се поклони леко и се отдалечи. Луиза погледна след него и попита:

— Нямаше ли някаква връзка с Лора?

— Не бъди клюкарка — рече Майкъл.

— О, аз само така, полюбопитствах.

— Тая стая е пълна с мъже, които са имали връзки с Лора. — Майкъл огледа гостите, обхванат от внезапно раздразнение. Уейд, Талбот, а ето сега се бе появил и още един — слабият висок артист на име Морън, който бе участвал с Лора в някакъв неин филм. Имената на двамата бяха поместени заедно в едно холивудско вестниче, което се занимаваше със сплетни, и Лора бе побързала да му се обади по телефона в Ню Йорк рано една сутрин, опитвайки се да го увери, че тя и Морън чисто и просто били на някакъв официален прием, уреден от студиото, и така нататък, и така нататък…

— Тая стая — подхвърли Луиза, поглеждайки го косо — е пълна с жени, които са имали връзки с тебе. Всъщност може би „имали“ не изразява добре моята мисъл.

— Днешните приеми — рече Майкъл — стават прекалено многолюдни и мога да те уверя, че повече няма да ме срещнеш на тях. Какво ще кажеш за някое тихо местенце, където бихме могли да поседнем и да си подържим ръцете?

— Да опитаме — съгласи се Луиза и като го улови за ръка, започна да се провира сред гостите в хола към задните помещения на апартамента. Спря се пред една врата, открехна я и надникна. Стаята беше тъмна и тя направи знак на Майкъл да я последва. Двамата влязоха на пръсти, затвориха тихо вратата и се отпуснаха уморени на една малка кушетка. След ярко осветените стаи, през които току-що бяха минали, Майкъл не можеше да види нищо и сега с наслаждение затвори очи. Луиза се сгуши до него и го целуна леко по страната.

— Тука е по-хубаво, нали? — промърмори тя.

От другия край на стаята изскърца легло. Очите на Майкъл започваха да привикват в тъмнината и той видя как някаква фигура се надигна непохватно на леглото и посегна към близката масичка. После чу подрънкване на порцелан и човекът вдигна чашата към устата си.

— Унизително — произнесе разчленено непознатият между две дълги глътки и в тоя миг Майкъл позна гласа на Арни. Драматургът седеше с провесени крака, но след момент неочаквано се надигна и едва не падна върху съседното легло.

— Томи — подвикна той. — Не спиш ли, Томи?

— Не, мистър Арни — отвърна сънливият глас на десетгодишния син на Джонсънови, собствениците на апартамента.

— Честита Нова година, Томи.

— Честита Нова година, мистър Арни.

— Прощавай, че те безпокоя, Томи. Но това общество на възрастни ми омръзна и дойдох да поздравя младото поколение с Новата година.

— Благодаря много, мистър Арни.

— Томи…

— Да, мистър Арни. — Томи се беше разсънил и постепенно се оживяваше. Майкъл чувстваше, че Луиза едва сдържа смеха си. Беше му смешно и същевременно неприятно, че поради тъмнината бе попаднал в такова положение и трябваше да мълчи, за да не се издаде.

— Томи — продължи Арни, — искаш ли да ти разкажа нещо?

— О, да, аз много обичам да слушам всякакви истории — отвърна Томи.

— Чакай малко. — Арни пи отново и с шум постави чашата върху чинийката. — Чакай да помисля… Всъщност аз не зная нищо подходящо за деца.

— О, аз обичам всякакви истории — успокои то Томи. — Миналата седмица например прочетох романа „Стройният мъж“.

— Добре — великодушно заяви Арни, — ще ти разправя една история, която не е за детски уши, Томи. Историята на моя живот.

— Поваляли ли са ви някога с дръжката на четирийсет и пет милиметров пистолет? — неочаквано попита момчето.

— Не бързай, Томи — ядоса се драматургът. — Ако са ме поваляли с дръжката на четирийсет и пет милиметров пистолет, ще чуеш за това, когато му дойде времето.

— Извинявайте, мистър Арни — рече Томи все така учтиво, но с обиден тон.

— До двадесетгодишна възраст — започна Арни — аз бях един многообещаващ младеж.

Майкъл се раздвижи неспокойно; чувстваше се много неловко и се срамуваше, че е принуден да слуша тоя разговор, но Луиза стисна предупредително ръката му и той отново се притаи.

— Както се казва в романите, Томи, аз получих добро образование, учих се прилежно и познавах произведенията едва ли не на всички английски поети. Искаш ли да пийнеш, Томи?

— Не, благодаря, мистър Арни. — Томи вече не мислеше за сън и сега седеше на леглото, превърнат целият в слух.

— Ти навярно си много млад, Томи, за да помниш рецензиите за моята първа пиеса „Дългото и късото“. На колко си години, Томи?

— На десет.

— Да, съвсем млад. — Отново издрънка чаша. — Бих могъл да ти цитирам някои от тия отзиви, но не искам да те отегчавам. Обаче, без да хваля мога да те уверя, че ме сравняваха със Стриндберг и О’Нийл. Ти чувал ли си нещо за Стриндберг… Томи?

— Не сър.

— Дявол да го вземе, на какво учат днес децата в училище! — с раздразнение възкликна Арни. Той пи отново и продължи вече малко по-меко: — И така, чуй историята на моя живот, Томи. Мен ме канеха в най-добрите семейства на Ню Йорк и аз се ползвах с кредит в четири от най-луксозните тайни питейни заведения. Снимката ми се появяваше постоянно в печата и ми предлагаха да говоря в различни комитети и културни организации. Скоро престанах да дружа със своите стари приятели и от това се почувствах още по-добре. По-късно отидох в Холивуд, дето дълго време получавах по три хиляди и петстотин долара на седмица. А това беше, преди да въведат закона за подоходния данък! Тогава започнах и да пия, Томи, и се ожених за жена, която имаше къща в Антиб във Франция и пивоварна фабрика в Милуоки. В трийсет и първа година аз й измених с нейната най-добра приятелка, а това, разбира се, беше грешка, защото дамата се оказа костелива като планинска пъстърва…

Арни отново сръбна шумно от чашата си. Майкъл схващаше, че му остава само да седи в тъмнината с надежда, че драматургът няма да го забележи.

— Говорят, Томи, че съм бил загубил таланта си в Холивуд — продължи тъжно и тихо Арни, сякаш декламираше. — Но каквото и да говорят, Холивуд е най-подходящото място за това, ако на човека е съдено изобщо да загуби своя талант. Обаче аз не вярвам на тия хора, Томи, не им вярвам. Аз съм изхабен човек и днес всички ме избягват. При лекари не ходя, защото, зная, ще ми кажат, че няма да преживея повече от шест месеца. В никоя порядъчна страна не биха се решили да играят моята последна пиеса, но Холивуд не е виновен за това. Аз съм един слабохарактерен интелектуалец, Томи, а ние живеем в епоха, в която няма място за слабохарактерни интелектуалци. Послушай съвета ми, Томи — порасни глупав. Глупав, но силен.

Арни се размърда тежко на леглото и стана. След момент той залитна към прозореца и силуетът му се очерта неясно на слабата улична светлина.

— Не мисли, Томи, че се оплаквам — рече Арни войнствено и високо. — Аз съм стар пияница, на когото всички се смеят. Аз разочаровах всички, които ме познават. Но не се оплаквам. Ако трябваше да започна живота отново, Томи, пак щях да живея така. — Арни размаха ръце и бутна чашата с чинийката; те паднаха на килима и се счупиха, но той не забеляза нищо. — Само в един случай, Томи — рече той важно, — само в един случай бих постъпил другояче. — Арни замълча, размишлявайки за нещо и после добави: — Бих… Не, не, Томи, ти си още много малък за такива неща.

Арни величествено се обърна и стъпвайки по хрущящите счупени парчета се отправи към вратата. Томи продължаваше да седи неподвижно. Драматургът отвори вратата и в нахлулата от съседната стая светлина видя Майкъл и Луиза.

— Уитикър — усмихна се той кротко. — Уитикър, драги, би ли направил една услуга на стария човек? Иди в кухнята, драги, и вземи една чаша с чинийка. Някой кучи син е счупил чашата ми.

— Разбира се — отвърна Майкъл и стана, последван от Луиза. При вратата той се обърна към момчето и каза: — Хайде, Томи, време е да спиш.

— Добре, сър — отвърна Томи със сънлив, малко смутен глас.

Майкъл въздъхна, затвори вратата и отиде да потърси чаша и чинийка.

От заключителната част на приема Майкъл запази съвсем смътно впечатление. По-късно не можеше да си спомни добре дали бе определил среща на Луиза за вторник следобед и дали наистина Лора му бе казала, че според гледачката двамата щели да се разведат. Едно обаче си спомняше ясно: в стаята неочаквано се бе появил Арни. Той се усмихваше слабо, а от устата му се стичаше уиски по брадичката. Леко наклонил глава, сякаш вратът му се беше схванал, Арни с неочаквано твърда крачка прекоси стаята, без да обръща внимание на гостите, и се спря наблизо до Майкъл. Няколко секунди той стоя така, клатушкайки се леко пред високия френски прозорец. После го разтвори и направи опит да се прехвърли през него, но закачи сакото си за една лампа; спря се, за да го откачи, и се опита отново да скочи. Всичко това стана пред очите на Майкъл. Той съзнаваше, че трябва веднага да се спусне към Арни и да го хване, но неочаквано усети, че ръцете и краката му омекват като насън. Разбираше ясно, че ако не побърза, драматургът ще се прехвърли през прозореца и ще падне от единадесетия етаж, но въпреки това едва успя да раздвижи крака.

В същия момент Майкъл чу зад гърба си бързи стъпки, някакъв човек се хвърли към Арни и го сграбчи. Двете фигури се олюляха върху перваза на прозореца, над самата пропаст, откроени върху фона на облаците, по които пробягваха тъмночервените неонови светлини на Ню Йорк. Тогава някой затвори с трясък прозореца и те бяха спасени. Едва сега Майкъл разбра, че драматургът беше спасен от Париш, който бе изтичал от другия край на стаята, където се намираше бюфетът.

Със сведени очи Лора плачеше в обятията на Майкъл. Нейната безпомощност и необходимостта да я утешава в един такъв момент предизвикаха неволно раздразнение у него. От друга страна обаче той се радваше, че му се отдава възможност да бъде недоволен от нея — това, поне за момента, го отвличаше от мисълта, че бе останал бездеен.

Скоро след това гостите започнаха да се разотиват. Всички проявяваха престорена веселост, давайки си вид, че според тях Арни чисто и просто бе пожелал да се пошегува със своите приятели. Самият Арни спеше на пода. Той отказваше да го настанят на легло, а когато се опитваха да го сложат на кушетката, всеки път се свличаше долу. Париш, усмихнат и щастлив, се върна при бара и попита бюфетчика в кой профсъюз членува. Майкъл искаше да се приберат вкъщи, но Лора заяви, че е гладна. Без сами да разберат как, двамата попаднаха в някаква шумна компания, в нечия кола и седнаха върху нечии колене. Майкъл въздъхна с облекчение, когато колата ги изсипа пред един блестящо осветен ресторант на Мадисън Авеню.

Всички се настаниха в боядисаната яркооранжево зала, стените й неизвестно защо бяха украсени с картини, изобразяващи индианци, неопитни келнери, събрани набързо за празника, се суетяха непрестанно сред шумните и весели гости. Майкъл беше пиян и чувстваше, че очите му просто се слепят. Той мълчеше упорито, защото разбираше, че езикът му се заплита всеки път, когато се опитва да каже нещо, и само се оглеждаше наоколо с присвити устни, мислейки си, че с това изразява своето велико презрение към хората около себе си. Внезапно забеляза, че на същата маса седят със съпруга си, Катрин с тримата студенти от Харвард и Уейд, който държеше ръката на Лора. Той започна да изтрезнява и усети, че го заболя главата. Повика келнера и си поръча кълцан шницел и бутилка бира.

„Колко е позорно всичко това! — помисли си той угнетен. — Бивши приятелки, бивши любовници, бивши нищожества… Но кога — във вторник или сряда — щеше да се срещне с Луиза и кога Уейд ще се срещне с Лора? Гнездо от змии — беше казал Арни. Смешен, разочарован от живота беше тоя Арни, но в случая имаше право. В този живот нямаше нито приличие, нито почтеност… Мартини, бира, коняк, уиски — още една чашка!… и всичко ставаше в алкохолните пари: честност, вярност, мъжество, решителност… И не друг, а тъкмо Париш трябваше да се хвърли към Арни! Без да се замисли — продължи да разсъждава Майкъл, — той схвана опасността и се спусна да я предотврати. А аз стоях там, до самия прозорец, и едва се реших да помръдна крак! Аз — един пиян, затлъстял тип, омотан в куп задължения и оженен за жена, която всъщност ми е чужда и която прелита за седмица от Холивуд, натъпкана с какви ли не сплетни, жена, която върши кой знае какво с чужди мъже през меките, напоени с аромата на портокал калифорнийски вечери, докато тук аз пропилявам най-хубавите си години, плувайки безволно в спокойните води на театралния свят, предоволен, че мога да спечеля малко пари и че не ми се налага да направя смелия скок… Ето, започва 1938 година, а самият аз съм вече тридесетгодишен. Време е да направя нещо решително, ако не искам да стигна до оня прозорец, както Арни!“

Майкъл стана, измърмори някакво извинение и се отправи през препълнената зала към мъжката тоалетна. „Предприеми нещо — повтаряше си той, — направи нещо!“ Да се разведе с Лора. Да води суров аскетичен живот, да живее както някога на двадесетгодишна възраст, тъкмо преди десет години, когато всичко беше ясно и почтено и когато посрещаше Новата година, без да се срамува от старата!

Докато се спускаше по стълбата към мъжката тоалетна, Майкъл реши да започне веднага новия си живот. Ще подържи главата си десетина минути под крана. Леденостудената вода ще измие от лицето му нездравата пот и болезнената червенина, тогава той ще се вчеше и ще погледне Новата година с прояснени очи.

Майкъл отвори вратата на тоалетната, приближи се до умивалника и с отвращение разгледа в огледалото своето повехнало лице, помътнелите очи и меката безволева уста… Спомни си как бе изглеждал на двадесет години — здрав, строен, енергичен, далеч от всякакви компромиси… Някогашното лице беше все още запазено — той чувстваше това, — скрито под отвратителната маска, която сега виждаше в огледалото. Но той щеше да го възстанови, да го очисти от наслоената през годините кал.

Наведе глава под ледената вода и си наплиска лицето. Избърса се и почувства как по кожата му се разлива приятна парлива топлина. Освежен и изтрезнял, той се качи по стълбите и отново седна при компанията около голямата маса в центъра на шумната зала.