Обичай само веднъж

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Не мога повече да понеса това, Мег! Наистина не мога! — извика Реджи. Тревогата й вече взимаше връх.

Камериерката не обърна внимание на плача й. Така бе направила с всички възклицания досега.

— Да не би да имаш намерение да спиш с този шарф?

Реджи сложи ръце на гърлото си.

— Да, разбира се. Възможно е вуйчо Едуард да дойде вместо вуйчо Тони, за да ми съобщи какво е станало. Не искам никой да го вижда.

Мег се намръщи и се захвана отново с ръкоделието, което лежеше в скута й. Беше видяла с очите си любовното ухапване. Реджи не можеше да скрие нищо от нея, още по-малко задълго. Мег беше оскърбена от цялата тази история; този път бе напълно съгласна с Антъни Малори и не вземаше страната на момичето, което бе седнало по турски в средата на леглото си и кършеше ръце в мъките на очакването.

Трябваше да застрелят този виконт Идън от Монтиът, не да му дават това съкровище за жена. Мег никога не бе чувала за нещо толкова нечестно. Все едно да дадеш на някой джебчия чантата си и отгоре на това да му благодариш! Как могат да дадат нейната безценна Реджи на човека, който е виновен за срама й?

— Мег, ще слезеш ли долу да видиш дали не може да научиш нещо?

— Не. Няма да сляза.

— Тогава аз ще сляза.

— Ти също няма да слезеш. Ще си седиш тук. И ще продължиш да се тревожиш, щом ти харесва. Скоро ще ти кажат, че се е съгласил.

— Но проблемът е точно в това! — Реджи се тупна по коленете, за да бъде по-убедителна. — Той ще откаже!

Мег поклати глава.

— Не можеш да ме убедиш, че го искаш, моето момиче. Тъй че престани да се опитваш.

— Но това е вярно, Мег!

— Реджи, познавам те много добре. Ти представяш цялата история в добра светлина, преструваш се заради вуйчовците си, защото това изглежда е единственото решение.

— Глупости. — Реджи се изкикоти и избухна в смях. — Ти просто не искаш да признаеш, че съм лоша и че е срамота, дето искам мъж, с когото съм се запознала току-що.

Мег я погледна.

— Сега разбирам накъде биеш. Готова си на това, защото бързо ще си намериш съпруг и няма да се налага вече да търсиш. Признай си, моето момиче.

Реджи се ухили.

— Това е премията, да.

— Премия! — изръмжа Мег. — Това е единствената причина, заради която го искаш. Сигурна съм.

— Няма да говориш така, след като го видиш, Мег. Мисля, че съм влюбена.

— Ако вярвах на това, щях да сляза долу и да му целуна краката. Но ти си достатъчно умна, за да не се заблуждаваш, че си се влюбила след една среща.

— Така мисля. — Реджина въздъхна, но очите й светнаха. — Няма да чакаме дълго, Мег, скоро ще стане. Почакай и ще видиш.

— Надявам се, че няма да видя. Надявам се да не те видя омъжена за него. Това ще бъде най-лошият ден в живота ти. Ще си спомниш тези думи, в случай че стане.

— Глупости — отвърна Реджи.

— Просто запомни. Предупредих те!

— Няма да се оженя за нея.

— Добре. — Усмивката на Антъни бе направо злорада. — Бях против от самото начало.

— Стой мирен, Антъни — предупреди го Едуард. — Още нищо не е решено.

— Повтарям: няма да се оженя за нея — каза спокойно Никълъс. Едва успяваше да запази присъствие на духа.

— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш защо? — гласът на Едуард също бе упражнение по спокойствие.

Никълъс изтърси първото нещо, което му дойде наум:

— Тя заслужава по-добра участ.

— Съгласен — вметна спокойно Антъни. — В нормална обстановка твоята кандидатура не би се обсъждала.

Едуард му хвърли усмирителен поглед и отново се обърна към Никълъс.

— Ако имаш предвид репутацията си, тя е всеизвестна. Аз съм първият, който ще признае, че е отблъскваща. Но сега тези неща трябва да се пренебрегнат.

— Ще направя момичето нещастно — каза бързо Никълъс с малко по-разпалено.

— Това е само предположение. Не познаваш Реджина толкова добре, че да знаеш кое ще я направи щастлива и кое — нещастна.

— Стига си го усуквал, негодник такъв! — каза Ребека. — Нямаш сериозни причини да не се ожениш за момичето и го знаеш. И е крайно време да се ожениш. Съвсем крайно време.

— За да ти произведа наследници ли?

— Чуй ме, Никълъс — намеси се Едуард. — Отказваш ли, че въвлече моята племенница в скандал?

— Вашата племенница?

— За коя, по дяволите, я мислиш? — Ребека бе вбесена. Внезапно Антъни се разсмя.

— Кажи ми, Монтиът, да не би да си мислил, че е незаконородена? Бедната роднина, за която би могъл да кажеш, че се опитваме да ти пробутаме?

— Стига вече — предупреди отново Едуард. — Никълъс… е, може би трябва да приема, че не си знаел коя е Реджина. Малко хора помнят Мелиса, тя почина толкова отдавна.

— Мелиса?

— Нашата единствена сестра. Тя бе много по-млада от Джейсън и от мен. Средното дете. Тя беше… е, няма нужда да разказвам подробно колко я ценяхме. Тя беше единственото момиче сред четири момчета. Реджина е нейното единствено дете.

— Тя е единственото, което им е останало от Мелиса — добави Ребека. — Започваш ли да схващаш колко е важна Реджина за братята Малори?

На Никълъс му призля.

— Трябва да ти кажа във връзка с бележката на брат ми, че Реджина е законородена — продължи Едуард. — Мелиса бе щастливо омъжена за граф Пенуич.

— Пенуич! — Никълъс почти се задави при произнасянето на името, което бе проклинал толкова пъти.

— Последния граф — Томас Аштън — поясни Едуард. — Сега титлата се носи от един неизвестен братовчед. Неприятна личност, но той няма връзка с Реджина. Тя беше под нашите грижи през всичките седемнайсет години, откакто Мелиса и Томас загинаха заедно в един ужасен пожар.

Мислите на Никълъс трескаво препускаха. По дяволите! Фактически тя беше първа братовчедка на Дерек, дъщеря на граф, племенница на маркиз Хавърстън. Нямаше да се изненада ако научеше, че е и наследница. Тя лесно можеше да дари съпруга си с по-добра титла от неговата. Можеше. Но сега, след като той бе свързал името й със своето, тя вече не бе желана — поне от онези семейства, които не биха се докоснали до момиче, опетнено със скандал. В тази стая всички го знаеха, той също. Но имаше други мъже с не чак толкова твърди принципи, които биха я поискали, без да се замислят. Той го каза на Антъни.

— Вие сигурно не мислите, че тя е загубила шансовете да си намери добра партия. Защо тогава искате да се спрете на мен?

— Казал ли съм, че искам? Не, не. Тя те иска, не аз.

Никълъс отчаяно търсеше отговора.

— И като всяка любима племенница тя получава каквото поиска, така ли?

— Съществува простият факт — намеси се Едуард, — че ако се омъжи за другиго, горкият човек ще трябва да живее цял живот с клюката за създадения от теб скандал зад гърба си. Това е множко за който и да е мъж и няма да помогне да се изгради щастлив брак.

Никълъс се намръщи.

— Но тя ще каже истината на мъжа си.

— Колко струва истината, щом всички вярват на лъжата? — отговори сърдито Едуард.

— Значи да стана заложник на тесногръдието на хората?

— Какво, по дяволите, искаш, Никълъс? — натърти Ребека. — Аз видях момичето. Тя е най-хубавото малко създание, което съм виждала от много години насам. Ти никога няма да намериш по-добра партия от нея и го знаеш. Защо се противиш?

— Не искам жена… никаква жена — каза рязко Никълъс.

— Вече няма значение какво искаш — отсече баба му, — щом си направил с едно невинно момиче нещо, което нейното семейство не може да пренебрегне като някои други. По дяволите, ти си късметлия, че те ти я дават!

— Бъди разумен, Ники — пропя Елинър. — Все някога ще трябва да се ожениш. Не можеш винаги да я караш както досега. А момичето е чаровно. Ще ти бъде чудесна съпруга!

— Не и за мен — каза той просто. В последвалата тишина у него проблясна надежда, но баба му я угаси.

— Ти никога няма да бъдеш мъж като баща си. Шляеш се по моретата две години, връщаш се да поживееш като пройдоха, прехвърляш отговорностите си на разни агенти и лакеи. За Бога, срамувам се да призная, че си мой внук! Чуй сега какво ще ти кажа: ако не се покаеш и не се ожениш за това момиче, можеш да забравиш, че се познаваме. — Тя се изправи с каменно лице. — Ела, Ели. Казах всичко, което имах да му кажа.

Лицето на Ребека остана студено и неумолимо, когато излезе от стаята, придружена от Ели. Но щом вратата се затвори след тях, тя се обърна към Елинър и разцъфна в широка конспиративна усмивка.

— Какво ще кажеш, скъпа? Мислиш ли, че трикът мина?

— Ти попрекали с това, че се срамуваш за него. Знаеш, че не е така. Ами че ти се наслаждаваш на тази лудория повече от него! Кълна се, Ребека, трябвало е да се родиш мъж!

— Да не би да не го зная? Тази негова малка лудория ни е пратена от Бога този път. Но не допусках, че ще се противи така.

— Настина ли? Знаеш защо не иска да се жени. Знаеш как се чувства. Ники не иска да лепне петното от раждането си на една нищо неподозираща жена. Той мисли, че не може да поиска ръката на момиче с добро име, макар положението му да не допуска да се ожени за момиче от по-нисък ранг. Решил е просто никога да не се жени. И ти го знаеш.

Ребека кимна нетърпеливо и каза:

— Затова тази ситуация ни е като дар Божи. Сега той ще бъде принуден да се ожени, и то в добро семейство. О, това никак не му харесва, но в крайна сметка ще остане доволен. Казвам ти, това момиче няма да се тръшка, ако някога узнае истината.

— Наистина ли мислиш така?

— Ако не мислех така, тя нямаше да бъде за него — каза решително Ребека.

Двете жени знаеха какво кара Никълъс да упорства, макар той да нямаше и представа, че знаят. За света Мириам бе негова майка. Тя често заплашваше, че ще разкрие истината публично. Денят, в който щеше да направи това, щеше да се превърне в негово освобождение от непрекъснатия страх от разкритието, че ще се превърне в парий. Беше се опитвал вече да живее по този начин. Искаше да го мислят за лош, за да свикне с отношението, което можеше да очаква, ако истината излезе наяве.

— Някой трябва да му каже, че няма да се случи нищо особено, ако истината действително бъде разкрита — каза Ребека.

— След всички тези години все едно никой няма да повярва.

— Защо не му кажеш ти? — попита Ели, макар да знаеше отговора.

— Не аз, скъпа. Защо не го направиш ти?

— О, не. — Елинър поклати решително глава. — Ник приема тези неща прекалено болезнено. — Тя въздъхна. — Говорили сме стотина пъти за това, Ребека. Пък и той най-после ще се ожени, ще миряса и ще има свое семейство.

— Да се надяваме — додаде Ребека. — Но те още не са взели съгласието му.

— Поведението ти ме озадачава извънредно много, Никълъс — казваше Едуард в гостната. — Ако не знаех със сигурност, че си падаш по жените, щях да почна да си мисля други неща.

Никълъс се усмихна на репликата, произнесена от този сериозен благородник.

— Интересувам се само от жени, сър. Категорично.

— И въпреки това не искаш моята племенница?

Антъни се намеси остро:

— Монтиът, гледай ме в очите, докато отговаряш, защото видях белега, който си оставил по нея.

— Това пък какво е? — настоятелно попита Едуард.

— Успокой се, Еди. Нещо само между виконта и мен. И тъй, какъв е отговорът, Монтиът?

Никълъс се изчерви силно от гняв. Бяха го натикали в ъгъла и това никак не му харесваше. Наистина ли беше белязал момичето? Ако е станало, защо по дяволите бе позволила вуйчо й да разбере? Казаха, че тя искала да се омъжи за него. Проклятие, дали пък не бе оставила у Антъни впечатлението, че той не е съвсем невинен? Не е ли това причината най-младият й вуйчо да иска толкова настойчиво кръвта му?

— Господа, с вашата племенница не се е случило нищо лошо — каза насечено Никълъс. Амбъровите му очи горяха от гняв. — Но аз съм сигурен, че вие го знаете по-добре от мен.

— Да, може да се каже без предубеждение, че тя е непокътната. Но ние не можем да оставим това така. — Тук Едуард въздъхна. — Джейсън изобщо няма да хареса това. Той е законният й настойник, знаете.

— Джейсън ще го разкъса на части, ако годежът не се е състоял, докато пристигне тук — каза категорично Антъни. — Откажи се, Еди, и го остави на мен. Ако го подхване Джейсън, от него няма да остане нищо.

Никълъс седна отново и хвана главата си с ръце. Братята продължиха да спорят. Той харесваше и уважаваше Джейсън Малори, бащата на Дерек, бе ловувал с него в Хавърстън, бяха прекарали дълги вечери в приятен разговор на чаша хубав коняк. Възхищаваше се на начина, по който Джейсън управляваше Хавърстън и се отнасяше към хората си. Последното нещо, което можеше да поиска, бе Джейсън да му се разсърди. Но той не можеше да се ожени за момичето и нямаше как да им каже защо.

Никога досега не бе чувствал така остро горчивината от произхода си. Истината беше, че той е просто едно копеле. Всяка жена, станала негова съпруга, би сградата от това петно. Ако истината излезеше наяве, той щеше да бъде отхвърлен от обществото. Не беше ли видял какво стана с Дерек Малори, за когото всички знаят, че е незаконороден? Затова Никълъс беше по-близък с Дерек, отколкото с другите си приятели.

Гласът на Едуард прекъсна мислите му.

— Никълъс, съмнявам се, че финансовото състояние на Реджина би ти направило впечатление, защото мъдрите инвестиции на баща ти и твоите собствени са те направили богат още на млади години. Достатъчно е да кажа, че тя е много добре в това отношение. Но… може би това ще те заинтересува.

Едуард извади от джоба си няколко листа и Никълъс ги пое. Писма. Неговите писма до граф Пенуич!

— Откъде, по дяволите, сте ги взели? — Той не вярваше на очите си.

— Наскоро ми бяха изпратени. Графът е известен с това, че не обръща внимание на неща, които не го интересуват. А онова парче земя, което искаш, не го интересува.

— Но защо вие…

— Защото земята принадлежи на един тръст, който аз управлявам. Това е хубаво парче земя с десетина арендатори, които си плащат редовно.

Никълъс отвърна троснато:

— Проклетият имот е голям и вие го знаете. И не се използва пълноценно.

— Не съм си помислил, че харесваш тази земя толкова много — забеляза хитро Едуард. — В края на краищата ти не ръководиш Силвърли.

На лицето на Никълъс затрептя един мускул. Дявол да го вземе! Сега, без да е въоръжен, той имаше по-добър шанс срещу стария си враг капитан Хок, отколкото срещу тези братя Малори.

— Значи ли това, че никога няма да се докопам до тази земя, ако не се оженя за вашата племенница?

— Можеше да се изразиш и по-деликатно, но по същество да, така е.

— Откажи, Монтиът — тихият глас на Антъни сякаш искаше да го изкуши. — Ще се срещнем утре. Няма да те убивам. Ще се целя по-долу от сърцето ти — така, че когато офейкаш посред нощ със следващото момиче, да ти вярват, че си я оставил непокътната.

Никълъс се засмя против волята си. Сега пък го заплашваха със скопяване. Това ли бяха всичките възможности? Той не се съмняваше, че баба му може да уреди да го затворят, както заплаши. Без съмнение се бе отчуждил от нея, но истината беше, че обичаше старата вещица. Оставаха смъртта или страшната рана, ако се вслуша в Антъни. Това беше целият му избор.

Или можеше да се ожени за най-красивото създание, което някога бе зървал. И може би да получи земята, която искаше. Леля Ели беше за този брак. Баба му и братята Малори — също.

Никълъс затвори очи за момент, очевидно потънал в мисли. После ги отвори, стана и спокойно каза:

— Господа, кога трябва да стане сватбата?