Обичай само веднъж

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Часът беше осем и четвърт и Мег се щураше из стаята, след като пооправи виолетовата рокля и жакета с къси ръкави, които Реджи щеше да облече. Реджи седеше на ръба на леглото и играеше с Томас. Вече го беше нахранила и чакаше Тес да дойде да го вземе.

— Изненадана съм, че Томас не се буди тази нощ, а ти, Мег? Мислех, че непознатата обстановка ще го накара да се чувства неспокоен.

— Да не искаш да ми кажеш, че не си спомняш кога ти го донесох снощи?

Реджи вдигна поглед объркана.

— Лордът ми го върна нахранен и успокоен — каза Мег. — Сигурна съм, че би искал да се възгордее с нахранването на бебето, но тъй като напоследък мъжете са устроени по-различно…

— Никълъс ти го е донесъл?

— Да и сега разбирам, че не си спомняш. Казах ти, че прекаляването с вино…

— О, стига — сряза я Реджи. — Разбира се, че си спомням. Просто ми трябваше един миг, за да… о, няма значение. Занеси го на Тес, моля те. Май ми се задава главоболие.

— Нищо чудно, при толкова много…

— Мег!

Когато вратата се затвори, Реджи легна на леглото. Какво й беше? Знаеше, че Никълъс прекара нощта с нея. Спомни си как той влезе в стаята и веднага заспа. Какво стана после — да, тя не можеше да го забрави. Тогава защо не можеше да си спомни, че посред нощ е кърмила Томас?

Реджи започна да се чуди дали изобщо е сигурна за каквото и да било. Може би е заспала скоро след Никълъс и е сънувала останалото. После се сети че беше с нощницата си, когато се събуди. О, значи тогава всичко е било сън.

Разочарованието я блъсна като вълна.

Докато се возеха в каретата по-късно същата сутрин, настроението на Никълъс беше мрачно. Той мълчеше в ъгъла си, като дори не се опитваше да бъде любезен. Каква разлика със настроението му снощи на вечерята! Какво му се беше случило?

Трите жени въздъхнаха едновременно, когато най-накрая стигнаха в Силвърли. Очакваха ги. Вратите на голямото имение бяха отворени и група прислужници чакаха да разтоварят багажа. Сякаш всеки прислужник се бе появил, за да приветства с добре дошъл господаря си. Дори графинята стоеше изправена на прага.

Реджи осъзна със закъснение, че известна част от суматохата бе свързана с Томас — новият господар. Един по един хората се опитваха да го зърнат, докато тя прекосяваше разстоянието от каретата до огромните двойни врати.

Мириам погледна сурово Томас, преди студените й очи да се впият в Реджи и Никълъс.

— Значи доведохте копелето в къщи — рече делово тя.

Елинър ахна. Като погледна разярено сестра си, тя бързо влезе в къщата. Горката Тес се изчерви силно, като беше благодарна, че Мег не бе достатъчно близо, за да я чуе.

Никълъс, който бе застанал зад Реджи, се вцепени напълно, но иначе никаква друга емоция не пролича на лицето му. Той беше сигурен, че обидата се отнася до него, а не до бебето. Мириам никога нямаше да се промени. Нейната душа беше толкова преизпълнена с горчивина, че злобата й понякога преливаше. Такава беше Мириам.

Реджи стоеше мълчалива, лицето й беше порозовяло от гняв, а очите й бяха фиксирани върху графинята. Жената изглеждаше доволна, че е успяла да разтревожи всички, които са я чули. С нисък глас Реджи каза:

— Моят син не е копеле, лейди Мириам. Ако го наречете отново така, ще ме принудите да употребя насилие.

Тя влезе в къщата, преди Мириам да успее да отговори. Тес я последва, като остави Никълъс сам да се смее на разгневеното изражение на Мириам.

— Трябваше по-ясно да се изразиш, майко. — Той я нарече така само защото знаеше колко много я вбесява. — В края на краищата напоследък има толкова много такива като нас, копелдаците.

Мириам не се поколеба да отвърне на това:

— Този път смяташ ли да останеш? — попита студено тя.

Усмивката на Никълъс беше подигравателна.

— Да, имам намерение да остана. Някакви възражения?

И двамата знаеха, че тя няма да възразява. Силвърли беше негово имение, а тя живееше там само благодарение на неговата милост.

След като Реджина се качи горе, Никълъс се затвори в библиотеката — стаята, която винаги беше предпочитал в Силвърли, неговото светилище. Благодарен беше да види, че нищо не е променено. Бюрото му беше все още в ъгъла, а до него се намираше добре зареден шкаф с алкохолни напитки. Днес щеше да прегледа книгите и да се опита да разбере номерата на Мириам. Също така днес щеше да се напие.

Всъщност Никълъс не се напи. Той не можа да разбере нищо от книгите, но това не бе изненадващо. Беше сигурен, че Мириам го прави нарочно, така че да е принуден да седи с часове до нея, докато тя благосклонно му обяснява какво е направила с имението. Поведението й винаги значеше, че Силвърли ще рухне, ако не е тя.

И двамата знаеха, че Мириам е причината след смъртта на баща си Никълъс да стои далеч от Силвърли и да разчита на агента си, за да му предава събитията тук. Той просто не можеше много дълго да живее с нея под един и същ покрив. Заплахите и изнудванията на Мириам го караха да избухва.

Тя беше вдовицата на баща му. Пред света тя беше и негова майка, затова той не можеше да я изхвърли току-така. Винаги беше по-лесно той да напусне. Но сега имаше съпруга и дете в Силвърли и Мириам нямаше повече да го пропъди.

Когато се качи горе, за да се преоблече за вечеря, беше в лошо настроение. Не бе успял да не се разтревожи за проблемите с Реджина, а също така го измъчваше и чувство за вина, че я беше напил. Той й бе облякъл отново нощницата, за да не се притесни, когато прислужницата й дойде да я събуди. Но дори и тя да не си спомняше нощта, прекарана с него, той знаеше, че я е измамил да приеме неговата страст.

От дневната, която разделяше господарските апартаменти, излизаха три прислужници точно когато Никълъс се приближи.

— Къде отивате с всичко това? — изръмжа той. Едната носеше кош с обувки, а през ръцете на другите две бяха надиплени рокли.

Прислужниците пребледняха от тона му и не казаха нищо. Зад тях се появи Реджи и след като ги изпрати по пътя им, попита съпруга си:

— За какво им се караш?

— Не харесваш ли стаите си? — попита той, като се чудеше защо изнасят дрехите й.

— Напротив, много ги харесвам. Прислужниците махат нещата на лейди Мириам, както направиха предния път. Предполагам, че след като съм си тръгнала, тя отново се е преместила тук, мислейки си, че няма да се върна.

Това не го задоволи. Той бе прекалено нещастен, за да се задоволи с това.

— Ти нямаше да се върнеш, ако не бях настоявал, нали?

Реджи сви рамене.

— Никога не съм мислила особено много за това. Върнах се в Лондон просто защото исках да съм близо до семейството си за раждането на Томас.

— Разбира се, твоето скъпо семейство — подигра се той. — Е, сега семейството ти е доста далеч оттук, мадам, и аз благодаря на Бога за това. Няма пак да тичаш при тях.

Реджи се вцепени и очите й се присвиха гневно.

— Никога не съм тичала при тях, сър. Но ако искам, ще го направя.

— Не, няма да го направиш! — извика Никълъс. — И ще трябва да знаеш още отсега — дяволските ти вуйчовци не са добре дошли в тази къща!

— Не говориш сериозно! — ахна тя.

— Ще видим!

— О, след всичко… — Реджи беше прекалено вбесена, за да довърши мисълта си. — О!

Тя се завъртя и влезе в спалнята си, като тръшна вратата. Никълъс се вторачи в затворената врата и без малко да избухне. Само с две крачки той стигна до вратата и я отвори.

— Никога не си тръгвай, докато ти говоря! — изрева той, застанал на прага.

Реджи се завъртя сепната, но ни най-малко сплашена от неговия гняв. Прекалено дълго бе сдържала собствения си гняв.

— Ти не говореше! — тя повиши глас. — Ти крещеше, при това — глупости! Не мисли, че можеш да ми налагаш подобни ограничения, сър, тъй като няма да ги приема! Не съм твоя слугиня!

— А какво си ти, моля?

— Твоя съпруга!

— Точно така! Моя съпруга. И ако искам да ти налагам ограничения, ще го правя!

— Махай се! — изкрещя тя. — Вън!

Тя избута вратата срещу него, докато се затвори, а Никълъс остана от другата страна. Той се начумери, но не се опита да отвори отново вратата. Това, че го изгони от стаята, бе достатъчно значимо и символизираше отхвърлянето, което бе очаквал. Той погледна към затворената врата и видя една бариера — солидна и непоклатима.