Обичай само веднъж

ГЛАВА ВТОРА

Дворецът на Малори на площад Гроувнър бе ярко осветен. Повечето от обитателите му бяха в спалните си — готвеха се за бала на дук и дукеса Шепфърд. Слугите бяха по-заети от обикновено и тичаха от единия до другия край на двореца.

Лорд Маршъл настояваше вратовръзката му да бъде колосана по-плътно. Лейди Клер искаше лека закуска. През целия ден й бе прекалено нервно, за да яде. Лейди Даяна се нуждаеше от горещ посит1 — да я поуспокои. Господ да благослови нея, първия й сезон и първия й бал; не беше хапнала нищо цели два дена. Лорд Травис не можеше да намери новата си плисирана риза, без някой да му помогне. Лейди Ейми просто се нуждаеше от ободряване. Само тя от цялото семейство не можеше да отиде на бала, защото бе още малка — даже за бал с маски, където все едно нямаше да я познаят. Каква досада е да си на петнайсет!

От всички готвещи се за бала само лейди Реджина Аштън не беше дъщеря на лорд Едуард Малори. Тя беше негова племенница и първа братовчедка на многобройната му челяд. Разбира се, лейди Реджина си имаше прислужница да й носи каквото потрябва, но тя очевидно не го правеше, защото никой не бе виждал и двете повече от час.

Часове наред къщата бръмчеше като кошер от работа. Лорд и лейди Малори бяха почнали да се готвят много по-рано, защото бяха поканени за официалната вечеря, давана преди бала за шепа отбрани гости. Те тръгнаха преди малко повече от час. Двамата братя Малори щяха да придружават сестрите си и братовчедката. Това бе голяма отговорност за младежите — единият току-що завършил университета, а другият — все още студент.

До днес Маршъл Малори не се бе надявал да придружава някое от момичетата на семейството. Неочаквано една приятелка го помоли да дойде в каретата им. Да получиш такава молба именно от тази дама си беше истински късмет.

Откакто я видя за пръв път миналата година, той бе лудо влюбен в нея. Беше си дошъл у дома за празниците. Тя не го окуражи дори с една дума. Но сега той бе на двайсет и една, бе завършил училище и бе станал самостоятелен мъж. Е, сега можеше да се отдели в самостоятелно домакинство, ако поиска. Можеше да поиска ръката на някоя дама и да се ожени. Чудесно е да достигнеш пълнолетие!

Лейди Клер също мислеше за възрастта. Тя беше двайсетгодишна и това бе ужасно, както и да го разглеждаш. Този сезон й беше трети и тя нито си бе намерила съпруг, нито даже се бе сгодила! Имаше няколко предложения, но никой от кандидатите не можеше да се обсъжда сериозно. О, тя беше доста хубавичка — русокоса, с бяла кожа… Всичко й беше русо и това бе проблемът. Тя бе просто… хубавичка. Нямаше нищо общо с поразителната красота на братовчедката Реджина. В компанията на това по-младо момиче преставаха да я забелязват. Тежка съдба: тя трябваше да се появява заедно с Реджина вече втори сезон.

Клер бе ядосана. Братовчедката трябваше вече да се е омъжила. Имаше десетки предложения. И не че не искаше. Тя като че ли силно го желаеше, изглежда сякаш по-отчаяно от Клер искаше да се задоми. Но по една или друга причина всички предложения биваха отклонявани. Даже обиколката на Европа не й донесе съпруг. Реджина се бе върнала в Лондон миналата седмица и продължаваше да търси.

Тази година в групата на съперниците се включваше и Даяна, родна сестра на Клер. Малко й оставаше да навърши осемнайсет и беше редно да я накарат да чака една година, преди да се появи в обществото. Но родителите им считаха, че Даяна е пораснала достатъчно и може да се позабавлява. Изрично й бе забранено обаче да мисли сериозно за какъвто и да било млад мъж. Беше й рано да се омъжва, но иначе можеше да се забавлява както си иска.

Клер си мислеше с нарастващо раздразнение: следващият номер на родителите им щеше да бъде представянето в обществото на Ейми, щом навърши шестнайсет. Сега тя бе на петнайсет. Можеше да си го представи! Догодина, ако не се е омъжила дотогава, Клер ще трябва да се състезава и с Даяна, и с Ейми. Също като Реджина, Ейми бе поразително красива с тази нейна мургава кожа, каквато имаха много малко хора от семейство Малори. Клер трябваше да си намери съпруг този сезон, ако ще това да й струва живота.

Клер едва ли можеше да си представи, че красивата й братовчедка се измъчва от същите мисли. Реджина Аштън се взираше в образа си в огледалото, докато Мег, прислужницата, навиваше дългата й черна коса, за да намали дължината й и да й направи модна прическа. Реджина не виждаше нито леко скосените си очи с техния стъписващ кобалтово-син цвят, нито леко нацупените си пълни устни, нито малко прекалено бялата кожа, която контрастираше така драматично с черната й коса и с дългите, черни като сажди мигли. Виждаше мъже, легиони мъже — французи, швейцарци, австрийци, италианци, англичани — и се чудеше защо още не е омъжена. А не беше и да не е опитвала!

Реджи, както често я наричаха, можеше да избира между толкова много мъже, че то си беше за чудене. Даже беше смущаващо! Тя беше сигурна, че би могла да бъде щастлива поне с една дузина от тях. За две дузини си беше помислила, че се влюбва. Множеството просто не ставаха по една или друга причина. Но онези, които според Реджи бяха подходящи, вуйчовците й отхвърлиха.

Ох, тежко е да имаш четирима вуйчовци, които много те обичат! Тя май че ги обожаваше — и четиримата.

Джейсън, сега четирийсет и пет годишен, бе станал глава на семейството на шестнайсет години и бе поел отговорността за тримата си братя и за сестра си — майката на Реджи. Джейсън вземаше отговорностите си на сериозно. Понякога дори прекалено сериозно. Въобще той си беше сериозен човек.

Едуард бе пълна негова противоположност — веселяк, безгрижен и отстъпчив, с живо чувство за хумор. С една година по-млад от Джейсън, Едуард се бе оженил за леля Шарлът на двайсет и две години и беше изпреварил Джейсън значително. Имаше пет деца — три момичета и две момчета. Братовчедът Травис, деветнайсетгодишен, беше на възрастта на Реджи. От деца бяха играли заедно с единствения син на вуйчо Джейсън.

Мелиса, майката на Реджи, беше много по-малка от двамата си големи братя — с почти седем години. Но две години след нейното раждане бе роден Джеймс.

Джеймс бе „дивият“ брат; бе пратил всичко по дяволите и бе поел свой собствен път. Сега бе на трийсет и пет години. Името му не биваше даже да се споменава. За Джейсън и за Едуард той изобщо не съществуваше. Но Реджи си го обичаше въпреки ужасните му грехове. Липсваше й много и тя се срещаше с него тайно. За последните девет години го бе виждала само шест пъти. Последната им среща бе преди две години.

В интерес на истината Антъни бе любимият й вуйчо. Освен Реджи, Ейми и майката на Реджи само той имаше тъмната коса и кобалтово-сините очи на прапрабабата на Реджи. Шушукаше се, че тя била циганка. Никой от семейството не би потвърдил този скандален факт, разбира се. Може би Тони й беше любимец, защото беше безгрижен като нея.

Трийсет и четири годишният Антъни, изтърсакът на фамилията, й беше повече брат, отколкото вуйчо. Той беше и най-известният женкар в обществото, откакто брат му Джеймс бе напуснал Лондон. Колко забавно! Но докато Джеймс можеше да бъде безмилостен и по много неща приличаше на Джейсън, Антъни бе надарен с някои от качествата на Едуард. Той бе ослепително елегантен, скандален чаровник. Не даваше пет пари за мнението на когото и да било относно себе си, но по свой начин правеше всичко възможно, за да зарадва хората, на които държеше.

И четиримата вуйчовци се отнасяха към нея повече като към дъщеря, отколкото като към племенница, защото я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Тогава Реджи беше само на две години. Откак навърши шест, те буквално си я бяха поделили. Тогава Едуард, Джеймс и Антъни вече живееха в Лондон. Тримата се изпокараха с Джейсън, който настояваше тя да си остане на село. Накрай той отстъпи и й позволи да живее шест месеца от годината при Едуард, където можеше да вижда често двамата си по-млади вуйчовци.

Когато Реджи навърши единайсет години, Антъни се почувства достатъчно възрастен и поиска тя да живее и при него. Отпуснаха му летните месеци, отделени само за игра. Той с радост прие да превръща всяко лято ергенската си къща в семеен дом. Това ставаше лесно: с Реджи пристигаха прислужницата, дойката и гувернантката. Два пъти седмично Антъни и Реджи вечеряха с Едуард и семейството му. Макар да държеше толкова много на семейния живот, Антъни не пожела да се ожени. Оставаше си ерген. След дебюта на Реджи в обществото вече не беше редно тя да прекарва част от годината с него и двамата се виждаха само отвреме-навреме.

О, хайде, мислеше си тя, скоро ще се омъжа. Не че искаше точно това. Тя с голямо удоволствие би си поживяла още няколко години. Но вуйчовците й го искаха. Мислеха си, че тя мечтае да си намери подходящ съпруг и да свие семейно гнездо. Всички млади момичета искали точно това! Събраха се да обсъдят въпроса. Реджи декларира многократно, че не е готова да напусне лоното на семейството, но техните добри намерения взеха връх и тя най-после се предаде.

От този момент нататък Реджи направи всичко зависещо от нея да им угоди, защото ги обичаше толкова много. Водеше им кандидат след кандидат, но най-малко един от вуйчовците все не харесваше нещо у тях. Тя продължи издирването из Европа, но вече беше уморена до смърт от това критично взиране във всеки срещнат мъж. Не можеше да се сприятели с никого. Не можеше да се забавлява. Всеки мъж трябваше да бъде подложен на внимателна дисекция и анализ, за да се изясни дали става за съпруг и дали именно той не е онова митично същество, което всички вуйчовци биха одобрили.

Беше почнала да си мисли, че такъв мъж няма и отчаяно се нуждаеше от почивка след натрапчивото търсене. Искаше да се срещне с вуйчо Тони — единствения, който би я разбрал и би се застъпил за нея пред вуйчо Джейсън. Но когато се върна в Лондон, Тони беше на гости при приятел в провинцията и се прибра чак предната вечер.

Този ден Реджи се отби два пъти при него, но и двата пъти той бе излязъл и тя му остави бележка. Сигурно вече я е получил. Тогава защо не идва?

Точно когато си помисли това, пред къщата спря кола. Реджи се засмя весело и звучно.

— Най-после!

— Какво? — поиска да знае Мег. — Още не съм свършила! Трябва да разбереш, че не е лесно да се скрие тази твоя коса. Пак ще кажа, че трябва да я подстрижеш. И аз, и ти ще си спестим много време.

— Зарежи това, Мег! — Реджи скочи. По пода се разпиляха фуркети. — Вуйчо Тони дойде!

— Чакай, къде тръгна в този вид? — Мег беше бясна.

Но Реджи не й обърна внимание и изхвръкна от стаята. Не я спря и силният вик на Мег: „Реджина Аштън!“ Тя стигна тичешком до стълбата към главния хол на долния етаж и изведнъж осъзна, че е полугола. Дръпна се бързо назад и се прикри зад ъгъла, решена твърдо да чака, докато чуе гласа на вуйчо си. Но вместо него чу някакъв женски глас, надзърна боязливо иззад ъгъла и с огромно разочарование видя иконома да приема не вуйчо Тони, а някаква дама. Спомни си, че това е лейди еди-коя-си, с която се бе запознала в Хайд Парк преди няколко дни. Къде, по дяволите, се дяна Тони?

Точно в този момент Мег я сграбчи за ръката и я повлече обратно по коридора. Вярно, Мег си позволяваше някои неща, но в това нямаше нищо чудно — тя и Тес бяха до Реджи откак се помнеше.

— Питам се дали някога ще видя нещо тъй скандално като теб, застанала там само по бельо! — хокаше я Мег, докато я настаняваше отново на стола пред малката тоалетка. — Учили сме те на други маниери!

— Мислех, че е вуйчо Тони.

— Това не е извинение.

— Зная, но трябва да го видя тази вечер. Ти знаеш защо, Мег. Само той може да ми помогне. Ще пише на вуйчо Джейсън и едва тогава ще мога най-после да си отдъхна.

— И какво според теб може той да каже на маркиза и да ти помогне?

Реджи се ухили.

— Имам намерение да им предложа те да ми намерят съпруг.

Мег поклати глава и въздъхна.

— Няма да харесаш мъжа, който те ще ти изберат, моето момиче.

— Може би. Но вече не давам пет пари — настоя тя. — Би било хубаво сама да си избера съпруг, но разбрах много бързо, че моят избор няма значение, ако човекът не отговаря на техните понятия. Цяла година вече съм на показ. Ходих на толкова гости, на толкова балове и на толкова гуляи, че вече ги намразих. Никога не съм мислила, че ще изрека такива думи. Ох, нямам търпение да потанцувам на първия си бал!

— Разбирам те, мила — успокояваше я Мег.

— И тъй като вуйчо Тони ме разбира и има желание да ми помогне, това е всичко, което искам — да се оттегля в провинцията, да заживея пак спокойно, със или без съпруг. Не ми трябва нищо повече. Ако смогна да намеря подходящия мъж тази вечер, ще се омъжа за него още утре, ще направя всичко, за да се спася от светската суета. Но тъй като зная, че това няма да стане, ми остава само едно — да възложа на вуйчовците си да го намерят. Доколкото ги познавам, това ще трае с години. Те никога няма да се споразумеят, нали разбираш? Междувременно аз ще се върна у дома, в Хавърстън.

— Не виждам какво е това нещо, което може да направи вуйчо ти Тони, а ти не можеш да го направиш. Не се страхуваш от маркиза. Само да поискаш, можеш по всяко време да го омотаеш около малкото си пръстче. Не си ли го правила много пъти вече? Просто му кажи колко си нещастна и той ще…

— Не мога да го направя! Не бих могла да накарам вуйчо Джейсън да помисли, че ме е направил нещастна. Той никога няма да си го прости!

— С това добро сърце само си вредиш, моето момиче — промърмори Мег. — Значи ще продължиш да живееш така нещастна?

— Не. Виж, затова искам вуйчо Тони най-напред да пише на вуйчо Джейсън. Ако го направя аз и той настои да остана тук, какво ще правя? А ако те се присмеят на писмото на Тони, ще зная, че този план няма да мине. Ще ми остане възможността да измисля нещо друго.

— Е, сигурна съм, че довечера ще видиш лорд Антъни на бала.

— Не. Той ненавижда баловете. Дори да умира, няма да отиде на бал — даже заради мен. Каква досада! Сигурно това ще трябва да почака до утре. — Мег се намръщи и погледна настрани. — Какво има? Знаеш нещо и не си ми го казала! — Реджи настояваше за отговор.

Мег сви рамене.

— Само… само че лорд Антъни вероятно е заминал сутринта и няма да се върне до три-четири дена. Но ти можеш да почакаш дотогава.

— Кой ти каза, че заминава?

— Чух случайно лорд Едуард да казва на жена си, че маркизът пратил да го повикат. Пак ще го мъмрят за някаква пакост.

— Не! — извика Реджи отчаяно. — Ти не мислиш, че вече е заминал, нали?

— Не, не мисля. — Мег се ухили. — Този хаймана няма да хукне презглава, за да се изправи пред по-големия си брат. Сигурна съм, че ще отлага пътуването колкото може по-дълго.

— Тогава трябва да го видя тази вечер. Великолепно. Той може да убеди вуйчо Джейсън лично. Така ще е по-добре, отколкото с писмо.

— Но ти не можеш да отидеш у лорд Антъни сега — възрази Мег. — Вече е почти време да тръгваш за бала.

— Тогава облечи ми бързо роклята. Тони живее само на няколко преки оттук. Ще взема каретата и ще се върна преди братовчедите да се приготвят за тръгване.

Когато Реджи изтича по стълбата след няколко минути, другите вече бяха готови и я чакаха. Това беше неприятно, но не и страшно. Щом влезе в гостната, тя се усмихна бегло за поздрав на всички и дръпна най-големия си братовчед настрана.

— Маршъл, много, ужасно ми е неприятно, че трябва да те моля за това, но бих искала да взема каретата за няколко минути, преди да тръгнем.

— Какво?!

Тя шепнеше, но неговото възклицание обърна всички погледи към тях. Реджи въздъхна.

— Честна дума, Маршъл, няма нужда да се държиш като че ли съм ти поискала живота.

Маршъл, тутакси осъзнал, че ги наблюдават и ужасен от това, че за миг си е изтървал нервите, възвърна цялото си достойнство и каза с най-разумния възможен тон:

— Вече те чакахме десет минути. Да не би да искаш да чакаме още?

До ушите й стигнаха гневните възклицания на другите трима, но Реджи не удостои даже с поглед братовчедите си.

— Маршъл, ако не беше важно, не бих те молила. Няма да се забавя повече от половин час… е, не повече от час, сигурна съм! Трябва да видя вуйчо Антъни.

— Не, не, не! — отсече Даяна, без да повиши глас. — Как можеш да искаш това, без да си помислила, Реджи? Изобщо не ти прилича. Ще закъснеем заради теб! Вече трябва да тръгваме!

— Глупости! — отговори Реджи. — Не искате да разцъфнете там първи, нали?

— Но не искаме да пристигнем там и последни — включи се свадливо Клер. — Балът ще започне след половин час. Имаме време точно колкото да стигнем дотам. Какво толкова е станало, че трябва непременно да видиш вуйчо Антъни тъкмо сега?

— Това е мой личен проблем. И не може да чака. Той тръгва за Хавърстън утре сутринта и няма да мога да говоря с него, ако не тръгна веднага.

— Докато се върне — каза Клер. — Защо да не може това да почака дотогава?

— Защото не може. — Реджи огледа братовчедите си, изправени срещу нея, и лейди Как-й-беше-името, която изглеждаше не по-малко раздразнена, и отстъпи. — Е, какво пък. Ще се задоволя с файтон, Маршъл, само прати някого от слугите да ми го повика. И ще дойда при вас на бала, щом свърша.

— И дума да не става!

Маршъл беше ядосан. Братовчедка му все се опитваше да му погоди такива глупави номера, защото беше най-голям. И всеки път можеше да си има неприятности. Но този път не, той бе готов да се закълне! Беше по-голям и по-умен и нямаше да й позволи да го баламосва както обикновено.

Маршъл каза твърдо:

— Уличен файтонджия? Нощем? Опасно е и ти го знаеш, Реджи.

— Травис може да ме придружи.

— Но Травис не желае! — побърза да отговори въпросният компаньон. — И не се опитвай повече да ми правиш такива номера, Реджи. Освен това нямам никакво намерение да закъснявам за бала.

— Моля те, Травис!

— Не.

Реджи огледа всички тези безчувствени лица. Нямаше да отстъпи.

— Тогава няма да дойда на бала. И без това не исках да отивам.

— О, не! — Маршъл поклати строго глава. — Познавам те прекалено добре, скъпа братовчедке. Щом излезем оттук, ще се измъкнеш от къщата и ще отидеш пеша у вуйчо Антъни. Татко ще ме убие.

— Не съм толкова глупава, Маршъл — успокои го язвително тя. — Ще изпратя на Тони още една бележка и ще чакам да дойде тук.

— А ако не дойде? — натърти Маршъл. — Той има да върши по-важни неща, отколкото да хуква, щом му подсвирнеш. Може даже да не си е вкъщи. Не. Идваш с нас и толкова.

— Няма да дойда.

— Ще дойдеш!

— Може да вземе моята карета. — Всички погледи се обърнаха към гостенката. — Кочияшът и прислужникът ми работят от години при мен. Може да им се доверите, за да я придружат докъдето трябва и после да я доведат на бала.

Усмивката на Реджи бе ослепителна.

— Знаменито! Вие сте моята спасителка, лейди…

— Едингтън — отговори дамата. — Запознахме се преди няколко дена.

— Да, в парка. Сега си спомних. Ужасна съм с имената. С толкова много хора се запознах тази година! Не зная как да ви благодаря.

— Няма за какво. Щастлива съм да услужа.

Силина наистина бе щастлива. Бог вижда, всичко би направила за тях. Стигаше й, че бе принудена да се задоволи с Маршъл за компаньон на бала на сезона. Но от дузината мъже, на които бе пратила писъмца тази сутрин, само той не й бе отказал под някакъв предлог. Малори бе по-млад от нея и се бе оказал единствената възможност. И ето я сега в центъра на семейната свада заради тази малка пикла.

— Хайде, Маршъл — каза Реджи. — Сега бездруго не можеш да възразяваш!

— Не, мисля, че не — каза той неохотно. — Само помни, че каза половин час, братовчедке. Добре ще е да бъдеш у Шепфърд, преди татко да забележи, че те няма. Иначе ще стане страшно, знаеш го.