Обичай само веднъж

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Жребецът оставяше прашна диря, галопирайки по пътя към плантацията. Току-що разцъфнали европейски пролетни цветя се смесваха край пътя с тропически видове. Отдясно на пътя, на по-малко от миля, океанът стоварваше огромни вълни върху пясъчния бряг. Горещото слънце проблясваше по сините води, докъдето стигаше погледът.

През този зноен априлски ден Никълъс не забелязваше изобщо красотата около себе си. Той се връщаше от малкото пристанище на острова и от среща с капитан Баудлър, който му бе казал, че корабът му ще бъде готов за отплаване със сутрешния отлив. Никълъс се готвеше да се върне у дома в Англия, при Реджина.

Шестте месеца, които прекара надалеч, не му помогнаха да я забрави. Беше се опитал. Труди се месеци наред, за да превърне съсипаната плантация във витрина на острова, още месеци, за да подготви земята за засяване. Почти всеки миг беше прекарал в упорит труд, но постоянното му настроение беше все още опасно сантиментално. Стотици пъти беше решавал да се прибере вкъщи. И още толкова пъти бе уговарял себе си да се откаже. Ситуацията там нямаше да бъде различна. Мириам и заплахите й все още щяха да виснат над него и Реджина.

Но през цялото това време Никълъс бе пренебрегвал очевидното. Реджина навярно вече бе узнала. Мириам не би могла да живее шест месеца с момичето, без да се опита да я настрои срещу него. Да, тя сигурно вече знаеше.

Тази вероятност му бе посочена предишната седмица, когато заедно с Баудлър се бяха напили и той бе излял душата си пред капитана. Трябваше да има насреща си някой обективен и също толкова пиян слушател, за да го накара да разбере, че стои на острова и се цупи като дете, тъй като не може да има жената, която желае. Е, достатъчно дълго се бе цупил. Беше време да се върне у дома и да разбере как стоят нещата. Ако съпругата му го мрази, то тогава това щеше да е краят.

Но ако не беше така? И капитан Баудлър го попита същото. Ами ако тя презираше общественото мнение и го харесваше такъв, какъвто е? Е, той наистина се бе държал ужасно с нея и това бе всичко, за което тя можеше да го съди. Също така тя се бе огънала под натиска на един скандал, който я бе принудил да се омъжи за него. Искаше му се да вярва, че се съгласи на брака не по меркантилни причини, но това не беше много вероятно.

И до къде го водеше всичко това? Доникъде. Докато не се прибере вкъщи, не можеше да узнае какви злини са сторени.

От голямата бяла къща изтича едно босо момче с шоколадова кожа, за да поеме коня на Никълъс. Това бе единственото нещо, с което той не свикна тук — да притежава роби. Единствено това Никълъс мразеше на островите.

— Гостите ви, сър, са в кабинета — му каза неговата икономка. Той й благодари и пое по широкия открит коридор малко ядосан. Кой ли беше дошъл? Трябваше да си събере багажа, а имаше и още една среща с агента по недвижими имоти. Нямаше време за бъбрене.

Никълъс влезе в затъмнения кабинет, в който спуснатите завеси държаха прохлада. Огледа заетите столове около бюрото си. Вместо да повярва на това, което виждаше, той затвори очи. Не можеше да го понесе.

— Кажи ми, че имам халюцинации, Хок.

— Имаш халюцинации.

Никълъс прекоси стаята и седна зад бюрото си.

— Тогава няма да имаш нищо против, ако не ти обърна внимание, нали?

— Разбираш ли какво имам предвид, Джереми? Той би плюл и в окото на дявола.

— Това ли е най-доброто, което можахте да направите? — попита сухо Никълъс, сочейки към младежа. — Не обичам да наранявам деца. Не можахте ли ти и твоята рижа кохорта да се справите без помощник?

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш, Монтиът — рече равно Джеймс.

— Трябва ли да бъда?

— Ами да. Ти напусна Англия преди обесването.

— А, обесването. — Никълъс се облегна назад усмихнат. — Привлече ли голяма тълпа?

— Намираш го забавно, така ли? — поиска да узнае Джереми.

— Мое скъпо момче, единственото, което намирам забавно, е собствената си глупост. Ако съм знаел, че този приятел ще превърне съсипването ми в мисия на живота си, никога не бих уредил с охраната да му обърнат гръб, та да може да се измъкне.

— Гаден лъжец! — разпалено се присъедини Конрад. — Тези хора от охраната бяха неподкупни. Предложих им достатъчно, за да се уверя в това.

— О, Кони, така ли?

— За теб той е господин Шарп. — Никълъс се усмихна под мустак.

— Би трябвало да знаеш, че отговорът невинаги е в парите. Трябва да познаваш и съответните хора.

— Защо? — попита тихо Джеймс.

— О, никога не бива да се съмняваш, че причините ми са били егоистични, старче — отвърна Никълъс. — Тъй като нямаше да съм там, та да присъствам на обесването, реших да лиша от това удоволствие и останалата част от населението. Ако бях успял да уредя да се отложи до завръщането ми, можеш да си сигурен, че щях да го направя. Затова не мисли, че трябва да ми благодариш.

— Позволи ми да се справя с него, Хок — Конрад бе обзет от ярост. — Не е нужно тя да го узнава.

— Ако имаш предвид моята икономка, старата навярно в момента си е залепила ухото на вратата. Но не позволявай на това да те разколебава, старче.

Конрад скочи от стола си, но Джеймс му кимна да спре. Капитанът гледа няколко минути втренчено и замислено Никълъс, като изучаваше тези меднозлатисти очи. Сетне се засмя.

— Проклет да съм, ако вярвам и на половината от това, което казваш, Монтиът. — Той предизвикваше Никълъс със собствения си прикован в него поглед. — Но се чудя — продължи бавно той, — какъв е бил истинският ти мотив. Дали не си мислил, че ако ме измъкнеш от бъркотията, в която самият ти ме вкара, аз ще се откажа? Не бих се отказал. — Никълъс не отговори и Джеймс отново се разсмя. — Не ми казвай, че човек с твоята природа има съвест. Или чувство за справедливост.

— Никак не е вероятно — промърмори Конрад.

— О, не забравяй, Кони, аз не трябваше да бъда обесен за това, което му направих, и въпреки това той беше отговорен за арестуването ми.

— Много забавно — рече студено Никълъс. — А сега можем ли да престанем с тези безсмислени размишления? Изиграй хода си, Хок, или се махай. Имам си работа.

— Както и ние. И недей да мислиш, че ни е много приятно да те издирваме. Май че това ще ми е за последен път — въздъхна Джеймс. — Последните шест месеца бяха много уморителни.

— Ще ме разбереш ли, ако не ти съчувствам?

— Ще го накараш ли да престане, Хок? — изръмжа Кони. — Сега готов ли си да размислиш?

— Кони е прав — намеси се Джереми. — Не разбирам какво е намерила у него Риган.

— Не можеш ли, момко? — надсмя му се Конрад. — Погледни това хубаво лице.

— По-полека, вие двамата — предупреди ги Джеймс. — У Риган има повече разум, отколкото да си пада по хубава външност. Трябва да е видяла в него нещо повече от това.

— Е, той със сигурност не е такъв, какъвто си го представях — измърмори Джереми.

Джеймс се усмихна.

— Не можеш да го преценяваш по това посещение, Джереми. Той е вдигнал гарда.

Никълъс почувства, че предостатъчно е търпял:

— Хок, ако имаш нещо да ми казваш, казвай го. Ако искаш да се бием още веднъж, започвай. Но ако вие тримата искате да спорите за някаква проститутка, можете да го правите на друго място.

— Ще трябва да си вземеш думите обратно, лорд Монтиът — извика Джереми. — Тя не е проститутка.

— Кое е това момче, по дяволите?

Джеймс се ухили под мустак.

— Моят син, не знаеш ли? Опитах се да го накарам да остане на кораба, но той не искаше и да чуе. Твърдо беше решил да дойде тук, за да види как ще приемеш новината.

— Съмнявам се да имате новина, която ме засяга.

— Твоята съпруга не те ли интересува?

Никълъс бавно се надигна, вперил поглед в очите на капитана.

— Какво за нея?

— Тя е прекрасна, нали?

— Как смееш…? — С рев на разярено животно Никълъс се спусна напред, изхвърча през бюрото и грабна Джеймс за гърлото. Трябваше и Конрад, и Джереми да го издърпат от капитана. Те хванаха Никълъс, като всеки от тях го сграбчи за едната ръка.

— Ако само й посегнеш, Хок, ще те убия!

Джеймс разтърка нараненото си гърло, но в тъмните му очи имаше пламъче. Беше доволен.

— Какво ти казвах, Кони? Да не би това да е реакция на мъж, който не обича? — рече той.

— Жена ми! — изръмжа Никълъс, преди Конрад да измисли какво да отговори. — Какво сте й направили?

— О, това е страхотно! — изсмя се Джеймс. Конрад и Джереми хванаха Никълъс по-здраво. — Колко сладко отмъщение ще бъде, момко, да измислим някаква история, с която да те тормозим. Можех да ти кажа, че съм отвлякъл сладката ти съпруга, което всъщност е съвсем вярно. Имах намерение да я използвам, за да те доведе при мен. Не знаехме, че си напуснал страната, нали разбираш. И… за жалост, аз не знаех коя е твоята съпруга.

— Не ми казвай, че безстрашният капитан Хок е бил сплашен от нейното семейство!

Това бе посрещнато с такъв буен смях от страна на тримата, че Никълъс се сепна. Той успя да отхвърли здравата хватка на Джереми, а после да се прицели изненадващо в корема на Конрад. Така успя за миг да се освободи, но само за миг.

— По-полека, момко — Джеймс вдигна ръка, за да възпре Никълъс от по-нататъшен бой. — Не искам да те наранявам. — Той се ухили. — Особено след като ми трябваха седмици, за да се възстановя последния път.

— Трябва ли това да ме укроти? И на мен ми бе необходимо точно толкова време, за да се оправя, а ми попречи и да разубедя Реджина… е, това не е твоя работа.

— Зависи как гледаш на това, момко. Знам, че се опитваше да я накараш да се откаже от теб. Срамота, че не го направи — въздъхна той, — но не е там въпросът.

— Мини на въпроса тогава — тросна се Никълъс. — Какво си сторил на Реджина?

— Скъпо мое момче, Риган никога не би могла да пострада от мен. Нали разбираш, тя е любимата ми племенница.

— Риган ли? Не ми пука…

— Така ли?

В поведението му имаше толкова силна инсинуация, че Никълъс се вцепени, опитвайки се да разбере какво значи това. Внезапно всичко, което не бе забелязвал преди, се изясни, като се втренчи в Хок. Хок и момчето определено си приличаха, освен това приличаха и на…

— Джеймс Малори?

— Същият.

— Дяволска работа!

Джеймс се засмя.

— Не го вземай прекалено навътре. Представи си как се чувствах аз, когато открих, че ти си взел момиче от моето семейство. Това осуети плановете ми.

— Защо? — тросна се Никълъс. — Доколкото си спомням, твоето семейство не те признава.

— Това беше преди да се сдобрим. Братята ми и аз оправихме нещата благодарение на Риган. Тя наистина умее да получава онова, което иска.

— Нали? — промърмори Никълъс с натежал от ирония глас. — Тогава какво правиш тук? Дошъл си да ме поздравиш, така ли?

— Едва ли, скъпи момко — усмихна се Джеймс. — Дойдох да те заведа вкъщи.

Очите на Никълъс проблеснаха огнено.

— Не е съвсем вероятно.

Усмивката на Джеймс заприлича на усмивка на акула.

— Ще дойдеш с нас, по един или друг начин.

Никълъс премести поглед от единия към другия. Видя, че са сериозни.

— Не ми е необходим вашият ескорт — той реши да опита с истината. — Собственият ми кораб е готов. Отплавам с утрешния отлив. Вече бях решил да се върна в Англия, затова няма да има нужда от вас, господа.

— Щом казваш, мило момче — отвърна Джеймс със съмнение.

— Казвам ви истината.

— Да отплаваш сам от това пристанище няма да гарантира пристигането ти в Англия. Не, ще се наложи да дойдеш с нас.

Никълъс започваше отново да се вбесява.

— Защо?

— На моите братя никак не им харесва, че си изоставил съпругата си. Те искат да се върнеш там, където могат да те държат под око.

— Поредният абсурд! Та те не могат да ме задържат в Англия, ако искам да напусна!

— Това, което ще правиш, след като се завърнеш у дома, не ме интересува — Джеймс сви рамене. — Просто изпълнявам заповедите на Джейсън. Той каза да те доведа у дома и аз ще го направя.

Докато извеждаха Никълъс от стаята, Джереми прошепна на баща си:

— Чичо Джейсън никога не е казвал, че трябва да го върнеш в Англия. Само каза, че ако го намерим, трябва да му кажеш за бебето.

— Откакто станах пълнолетен, не изпълнявам заповедите на брат си, момко — прошепна му баща му. — Не искам да почвам точно сега.

— Но ако той знаеше, можеше да се поукроти.

Джеймс се усмихна под мустак.

— Да съм казвал, че искам пътуването да му е приятно?