Обичай само веднъж

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Реджи погледна утринното слънце, което току-що бе надникнало в ъгъла на спалнята й. Точно под нейните южни прозорци беше кръглият купол на оранжерията. Отвъд беше дворът на прислугата, а зад него — скрити зад дърветата, бяха конюшните и гаражът на каретите.

Реджи беше в голямата спалня в задния десен ъгъл на централното крило. Затова имаше прозорци от двете страни, покрити със завеси от кървавочервено кадифе със златен кант и пискюли. Цветовете в стаята бяха тъмни с изключение на бледосините тапети. И въпреки това по-късно през деня, когато светлината нахлуеше през всички прозорци, щеше да стане по-весело.

Другите прозорци гледаха към просторен парк. Гледката беше поразителна — дървета по ливадите и отляво една гора, изпълнена с оранжеви и златисти есенни листа. Отдясно малкото езеро представляваше също така цяло съзвездие от цветове, покрито с късно цъфтящи диви цветя, обточили бреговете на синьото езеро, което проблясваше на слънцето. Какъв спокоен и тих пейзаж, необезпокояван от нищо в този ранен час. Почти накара Реджи да забрави тревогите си. Но само почти.

Тя позвъни за прислужницата, като се надяваше, че няма да дойде икономката госпожа Оутс, която беше цял дракон — точно както я описа Хали. Какво грубо, претенциозно и досадно същество беше тя! Само като си представеше, че бе поканила Реджи в една стая за гости, при това малка! Реджи бързо я бе поставила на място. Като се съгласи, че стаите, предназначени за господарката на къщата, бяха заети от лейди Мириам Идън, от която не можеше да се очаква да ги освободи за една нощ, тя изтъкна, че стаите на господаря са празни и ще свършат много добра работа.

Това беше ужасило икономката. Само една дневна разделяше двете просторни спални. Лейди Мириам заемаше една от тях.

Реджи спечели, като неуловимо напомни на госпожа Оутс, че тя е новата господарка на къщата. Мириам Идън може и да бе ръководела Силвърли след смъртта на съпруга си, но имението всъщност принадлежеше на Никълъс, а Реджи беше негова съпруга.

Госпожа Оутс я предупреди да пази тишина, когато минаха през дневната в съседство със спалнята на Мириам. Казаха на Реджи, че Мириам не се чувства добре и си е легнала рано, поради което не я е посрещнала както се полага.

Ако трябваше да каже истината, Реджи се чувстваше облекчена. Тя беше изтощена, объркана от отсъствието на съпруга си и толкова уязвена, че се чувстваше неспособна да се запознава с когото и да е.

Настани се в стаята на Никълъс и откри, че тя е напълно изпразнена от лични вещи. Това някак си влоши още повече нещата.

Прислужницата, която се отзова на повикването на Реджи, беше мургава и тъмнокоса и бе точно обратното на разговорливата Хали. Тя не каза нито дума, докато помагаше на Реджи да се облече и да среше косата си, а сетне я заведе в стаята за закуска.

Тази стая беше в предната част на къщата и утринното слънце я огряваше изцяло. Масата беше сложена за един човек. Пренебрежение ли? На едната стена имаше голям шкаф от палисандрово дърво, пълен с изящен порцелан с позлатени ръбове и рисувани цветя в розово и бяло. Между прозорците на другата стена имаше прекрасен бюфет от абанос и дъб с дърворезба.

Влезе Хали, широко усмихната, с голям покрит поднос, който постави на бюфета.

— Добро утро, мадам. Надявам се, че сте прекарали приятно нощта.

— Да, наистина. Графинята слезе ли вече? — Реджи посочи приборите за един човек.

— Отиде на утрешната си езда. Тя никога не яде толкова рано, мадам.

— И аз, всъщност. Защо не ми покажеш останалата част от къщата сега?

— Но всичката тази храна — рече Хали изненадана, като махна капака и там Реджи видя яйца, наденички, солена риба, шунка, желета, препечен хляб и кифлички, дори две вкусни на вид парчета торта.

— О, Боже! — въздъхна Реджи. — Нали не смятахте, че аз ще изям всичко това?

Хали се разкикоти.

— Готвачката се зае да направи по-добро впечатление, след като снощи поднесохме само студени ястия.

— Е, тогава ще взема само това и една от тези — каза Реджи, като сложи една дебела наденичка в кифличката и взе едно от парчетата торта. — А сега можем да направим обиколката.

— Но не трябва ли госпожа Оутс…?

— Да — прекъсна я Реджи заговорнически, — предполагам, че трябва. Но аз мога да й позволя да ми я покаже по-късно. Точно сега искам да видя колко е голямо имението Силвърли и то в приятна компания.

Хали отново се разхили.

— Никоя от нас не харесва госпожа Оутс, но тя наистина ръководи едно тежко домакинство, както самата обича да казва. Елате с мен, милейди. Но ако ни срещне госпожа Оутс…

— Няма да се тревожиш — увери я Реджи. — Аз ще измисля какво да й обясня за това, че си с мен. Няма да те обвини в нищо.

Къщата беше наистина голяма. Близо до входа минаха покрай билярдна стая не с една, а с три маси. Стаите бяха повече, отколкото можеше да запомни Реджи, като всяка от тях бе обзаведена с прекрасни мебели в стил Чипъндейл и антики от епохата на кралица Ана. Много от високите тавани бяха извити и украсени с чудесни позлатени гипсови отливки. На някои имаше големи, великолепно изработени полилеи.

Имаше и стая за музика, обзаведена в зелено и бяло, а отдясно на дневната се намираше едно предверие с прозорци със стъклописи от пода до тавана, които обливаха стаята в цветове, открояващи се ярко върху белия мраморен под. До стените бяха поставени пейки, тапицирани с червено кадифе. Реджи бе изумена от красотата на къщата.

В задната част на къщата, зад официалната трапезария, се намираше оранжерията. Покрай пътеката, която обикаляше помещението, се редуваха столове, дивани и статуи на пиедестали. От двете страни на широките каменни стъпала, водещи към фонтана долу, в центъра на стаята, пъстрееха растения в саксии. Навсякъде имаше дървета и есенни цветя. Реджи съжаляваше, че е пропуснала да види оранжерията през лятото, когато вътрешната градина щеше да е цъфнала изцяло.

На горния етаж цялата дължина на задната фасада беше заета от апартаментите на господарите. От дясно наляво бяха стаята на лорда, дневната, стаята на господарката, а до нея — детската стая. Имаше помещения за бавачка и прислужница на господарката.

Обиколката отне почти час и Хали успя да се върне обратно в отделението на прислугата, вдясно от централния коридор, преди някой да е открил какво прави. Реджи се настани в библиотеката, за да чака лейди Мириам.

Не се наложи да чака дълго. Графинята влезе направо след ездата си, облечена в костюм за езда в тъмнолилаво, с камшик в ръка. Тя показа само мигновена изненада, че открива стаята заета. Сетне продължи да се прави, че не забелязва Реджи, докато сваляше шапката и ръкавиците си.

Значи така щяха да вървят нещата? Е, това помагаше да си обясни склонността на Никълъс към грубост.

Докато я пренебрегваше, Реджи успя да огледа лейди Мириам. За жена, която вероятно наближаваше петдесетте, тя изглеждаше забележително добре. Беше слаба и младолика, със стегната и изправена стойка. Силно изпънатата й руса коса вече губеше цвят, но все още не беше побеляла. Очите й бяха сиви. Неумолими, студени очи, но може би понякога все пак се усмихваха? Реджи реши, че едва ли.

В нея имаше лека физическа прилика със сестра й Елинър, само толкова. По-младата сестра излъчваше топлота и доброта, които изобщо отсъстваха у графинята. Как щеше да живее с тази жена?

— Трябва ли да ви наричам „майко“? — попита внезапно Реджи и графинята осезателно се сепна. Тя се обърна и погледна властно младата жена. Сивите й очи бяха студени, устните — свити. По всяка вероятност не беше свикнала да се обръщат към нея, преди тя самата да е благоволила да проговори, помисли си Реджи.

С пресекващ глас Мириам отвърна:

— Недей. Аз не съм твоя майка повече, отколкото…

— О, Боже — прекъсна я Реджи, — аз предполагах, че щом не дойдохте на сватбата, между вас и Никълъс има отчуждение, но аз…

— Трябваше да остана тук — рече твърдо Мириам.

— … не осъзнах, че сте се отказали от сина си — довърши Реджи.

— Какво правите тук, при това без Никълъс? — попита Мириам.

— Никълъс и аз просто не си подхождаме, нали разбирате, затова просто не можем да живеем заедно — отвърна Реджи.

Последва пауза на изумление.

— Тогава защо се оженихте?

Реджи сви рамене и се усмихна ослепително.

— Идеята изглеждаше добра. Поне за мен. Бях се уморила от постоянните тържества и тем подобни. Предпочитам живота в провинцията.

— Което не обяснява защо Никълъс би се оженил?

Реджи повдигна вежда.

— Вие със сигурност знаете защо. Аз самата не присъствах, когато той се е съгласил да се ожени за мен, но сестра ви и свекърва ви са били там.

Мириам се намръщи. Разбира се, не би задала същия въпрос отново. Нито би признала, че не общува с Елинър и Ребека. Затова сега остана озадачена, точно както искаше Реджи.

— Тук сме доста изолирани — предупреди я Мириам.

Реджи се усмихна.

— Това звучи чудесно. Съжалявам единствено, че трябва да ви помоля да си изберете други стаи.

Мириам се изправи непоколебимо.

— Казаха ми, че сте заели стаите на Никълъс.

— Но те няма да ми свършат работа за дълго, нали разбирате. Трябва ми детската стая наблизо. — Тя потупа с обич корема си.

Графинята изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се задуши.

— Глупости. Не е възможно да очаквате дете. Едва вчера се оженихте и дори да сте спрели в някоя странноприемница след сватбата, не бихте могли да знаете…

— Забравяте за репутацията на сина си, лейди Мириам. Никълъс е майстор в прелъстяването. Бях доста безпомощна срещу неговия чар. Вече съм в четвъртия месец.

Графинята се вторачи в корема на Реджи, а тя каза:

— Не е ли чудесно, че не ми личи?

— Не разбирам как е възможно да намирате каквото и да е, свързано с това, за чудесно — рече Мириам с решително превъзходство. — Хората могат да броят, знаете това. Срамота е, че дори не се изчервявате, когато… направо е срамота.

— Не се изчервявам, госпожо, защото не се срамувам изобщо — отвърна студено Реджи. — Никакъв срам, никаква вина. И ако детето ми се роди пет месеца след сватбата, какво от това — други бебета са се раждали и по-рано. Поне имам съпруг, дори да не се навърта често тук. И детето ми ще има име. А предвид репутацията на сина ви, никой няма да се изненада, че не съм могла да удържа Никълъс през четирите месеца на нашия годеж.

— Е, поне що се отнася до мен — никога!

— Така ли?

Мириам Идън се изчерви от намека и излезе от стаята. Реджи въздъхна. Е, беше си постлала, така да се каже. Не трябваше да изолира киселата стара гъска, но… Реджи се усмихна. Последното изражение на гняв върху лицето на графинята си струваше всяка една неприятност, която би изтърпяла от тази жена.

— Понапълняла си малко, нали, котенце? — попита Антъни, като целуна Реджи по бузата и сетне седна до нея на ливадата. — Сигурно се тъпчеш, защото си нещастна. И нищо чудно, като живееш с тази студенокръвна риба.

Реджи остави на земята скицника си и се усмихна с обич на вуйчо си.

— Ако имаш предвид Мириам, тя не е толкова лоша. След първите ни две кавги стигнахме до споразумение. Просто не си говорим.

— Предполагам, че и това е начин да се спогаждаш с някого — отвърна Антъни с възможно най-сухия си тон.

Реджи се засмя зарадвана.

— О, Тони, толкова ми липсваше през последния месец! Наистина те очаквах да се появиш по-рано. Всички други вече ме посетиха.

— Едва ли щеше да искаш да ме видиш точно след като бях чул какво става. Доста време ми трябваше, за да се успокоя.

Тя въздъхна.

— Сигурно отново си искал да го убиеш.

— Дяволски си права. Опитах се да открия онзи мошеник, но той беше изчезнал.

— Можех да ти спестя неприятностите на търсенето — отвърна му тя решително. — Той ми каза, че напуска Англия. И сигурно е направил точно това.

Антъни се ядоса.

— По-добре да говорим за нещо друго, котенце. Твоят съпруг не е любимата ми тема. Какво рисуваш?

Реджи му подаде скицника си.

— Хрътка, която преследва падащи листа. Избяга в гората само няколко минути, преди да пристигнеш. Успях да уловя някои добри пози на градинарите и на конярите, докато упражняват конете. — Той разгърна страниците и се възхити на работата й. — Това е сър Търуит, един съсед — каза тя, когато той стигна до скица на един денди на средна възраст. — Би ли повярвал, че той и графинята…?

— Не!

— Е, не знам със сигурност, но когато е край него, тя е различен човек, държи се като момиче, ако изобщо можеш да го повярваш.

— Не мога — твърдо рече Антъни. Реджи се засмя.

— А това е фермерът Гибс и младата му съпруга Фейт. Много я харесвам. Мириам е бясна, че двете станахме приятелки. Поканата за гостуване в Силвърли винаги е била чест, нали разбираш, така че когато казах на Фейт, че винаги е добре дошла, графинята остана в стаята си два дни, за да изрази колко е възмутена.

— Обича да се държи като господарка с по-нископоставените, така ли? — попита Антъни.

— О, тя се отнася много сериозно към това, Тони.

Антъни обърна друга страница.

— Мили Боже, кои са тези типове?

— Предполагам, че са двама от градинарите. Тук има толкова много прислужници, че все още не познавам всичките. Скицирах тези мъже вчера до езерото.

— Трябва да си била особено унила вчера. Направила си ги да изглеждат доста зловещи.

Реджи сви рамене.

— Не е било от настроението ми. Те наистина изглеждаха зловещо. Разкараха се, когато видяха, че ги рисувам, затова трябваше да довърша скиците си по памет.

— Изглеждат като пристанищни кавгаджии — рече той, — а не като градинари.

— О, глупости. Всички хора тук са наистина приятни, щом ги опознаеш.

— Освен студенокръвната риба.

— Не бъди нелюбезен, Тони. Смятам, че животът й не е бил много щастлив.

— Това не е извинение, задето си изкарва нещастието на другите. А говорейки за…

— Недей — рече тя сковано. — Аз съм напълно добре, Тони, наистина.

— Не можеш да ме лъжеш, котенце. Погледни се. Нямаше да пълнееш, ако правеше гимнастика, а единственото време, когато си безучастна и унила и пренебрегваш здравето си е когато си нещастна. Познавам те, не забравяй това. Ти си точно като майка си в някои отношения. Но ти не си длъжна да живееш тук, знаеш го. Можеш да си дойдеш вкъщи.

— Знам, че сгреших, Тони, но не искам целият свят да узнава за това. Разбираш ли ме?

— Заради него ли? — попита остро той.

— Не — отвърна Реджи, сетне додаде колебливо: — Килограмите, за които ми опяваш, не са от това, което мислиш, Тони. Бременна съм.

Настъпи момент на сепване и тишина. Сетне той каза:

— Не можеш толкова скоро да го знаеш. Омъжена си едва от месец.

— Аз съм бременна, Тони.

Кобалтовосините му очи, които толкова приличаха на нейните, се разшириха, сетне се свиха вбесено:

— Ще го убия!

— Не, няма да го убиеш — отвърна Реджи, като за кой ли път сложи вето на любимото му решение. — Как ще обясниш на детето, че си убил баща му?

— Той заслужава поне един як бой — изръмжа вуйчо й.

— Навярно — съгласи се тя. — Но не и затова, че ме е прелъстил преди сватбата. Аз участвах с желание в зачеването на това дете.

— Не се труди да го защитаваш, котенце. Забравяш, че той е точно като мен, а аз знам всичките номера. Той те е прелъстил.

— Но аз знаех точно какво правя — настоя тя. — Аз… аз постъпих изключително глупаво, сега го знам, но мислех, че това ще помогне да промени отношението си към мен. Той продължаваше да ме кара да разваля годежа, разбираш ли? Никога не ме е заблуждавал да мисля, че иска да се ожени за мен.

— Той се съгласи!

— Да, но мислеше, че може да ме накара да се откажа от сватбата.

— Трябваше да го направиш.

— „Трябваше“ вече не върви, Тони.

— Знам, знам, но по дяволите, Реджи, как можа да те зареже, като е знаел…

— Не съм му казала! Нали не мислиш, че ще опитам да задържа един мъж по този начин? — Тя изглеждаше дълбоко потресена.

— Ох — каза Антъни победен. Сетне додаде мрачно: — Честно, котенце, ти наистина си като майка си. И Мелиса те роди само няколко месеца след сватбата си.

Реджи зяпна.

— Наистина ли? Но… но защо никой от вас не ми е казал това?

Антъни се изчерви и се обърна настрани.

— Е, трябваше ли да ти кажем: между другото, скъпа, ти едва се вмести в срока на законнородените.

Реджи се изкикоти и се наведе да целуне бузата на Тони.

— Е, благодаря ти, че ми каза. Радвам се да разбера, че не съм единствената в семейството с безразборни връзки — освен вуйчо Джейсън, искам да кажа — подразни го тя.

— Безразборни ли? Твоят баща поне не изостави Мелиса. Той я обожаваше. Щеше да се ожени по-рано за нея, ако поради нейната твърдоглава гордост не бяха разделени толкова дълго.

— Никога не съм чувала за това — прошепна шокирана Реджи.

— Имаха няколко ужасни скандала. Тя разваля годежа три пъти, като всеки път се кълнеше, че никога повече не иска да го вижда.

— Но всички винаги са ми казвали, че те са се обичали много — запротестира Реджи.

— Така беше, котенце — увери я Антъни. — Но тя беше избухлива като мен. И най-дребното неразбирателство се превръщаше в сериозен сблъсък. Благодаря на Бога, че ти не си наследила това от нея.

— О, не знам — замисли се Реджи. — Ако някога се върне Никълъс, няма да му простя. Той ме накара да го обичам, а после дори не пожела да даде шанс на брака ни. И аз имам известна гордост, дори на практика да го умолявах да не ме напуска. Моята любов се е превърнала в… е, направо се вбесявам, като мисля за него.

— Браво. Мисли си, че ще се върнеш у дома, нали така? Няма причина да не си при семейството си за раждането на бебето. Ще държим външните хора надалеч от теб.

— Е, аз имам Мег при себе си и…

— Помисли за това — заповяда й строго той.

Тя му се ухили.

— Да, вуйчо.

Отново беше влажна ноемврийска утрин и Реджи тръгна надолу към езерото със скицника си. Вуйчо Тони беше прекарал нощта в имението и тя го изпрати рано сутринта, като отново му обеща да размисли за връщане у дома или поне в Лондон, където щеше да е по-близо до семейството си. Можеше да поддържа добрия тон, като се нанесе в градската къща на Никълъс. Това беше добра идея. Дори щеше да й предостави възможност да се занимава с нещо сега, когато физическата й дейност беше ограничена. Можеше да ремонтира лондонската му къща, да похарчи известна част от парите му.

Бедата беше в това, че бе започнала да се наслаждава на спокойствието в Силвърли. Поне докато Мириам я нямаше, там беше спокойно. Реджи се разбираше добре с прислугата. Дори госпожа Оутс изненадващо се бе прекършила в мига, в който разбра, че Реджи очаква дете. Изглежда икономката обичаше бебетата. Кой би могъл да предположи?

Реджи погледна към сивата къща с копнеж. Тук можеше да е истински щастлива. Тя си представи как децата й тичат по поляните на Силвърли, как през лятото пускат малки лодки в езерото и се пързалят на кънки през зимата. Дори си представи как баща им им подарява първите понита и им показва как да седят на седлото. Тя някак си беше сигурна, че Никълъс ще бъде много мил с децата. Реджи въздъхна дълбоко и продължително и дръпна качулката на коженото си наметало, хвърляйки поглед към надвисналите облаци. Мег се оказа права. Ставаше прекалено студено за рисуване навън.

Тя мушна скицника си под мишница и се обърна, за да се върне към къщата. Друг път щеше да направи скица на езерото. Точно в този миг видя един от слугите да бърза към нея, като идваше не от къщата, а откъм гората.

Отвъд гората бе разположено нейното собствено имение. Тя още не беше ходила там. Меланхолията, предизвикана от спомените за къщата, в която починаха родителите й бе все още твърде силна за нея. Казваше си, че след време може и да отиде там. Да, по всяка вероятност. И някой ден щеше да я покаже на детето си. Имението беше собственост на… нейните баба и дядо.

Когато слугата приближи, Реджи осъзна, че той беше един от мъжете, които беше екипирала предния ден. Носеше голям чувал, който се използваше за събиране на сухи листа. Човекът изглеждаше така странен, както го беше запомнила. У нея се надигна неясно чувство на опасност.

Навярно се дължеше на голямата и неподдържана брада и на дългата му проскубана коса. Или по-скоро на дръзкия му вид. Както и да е, тя реши да не го изчаква да се приближи до нея. Трябваше да затича към къщата.

Реджи се спря, като нарече себе си страхливка. Позволяваше на въображението си да се развихря. Колко глупаво от нейна страна. Та той беше само един градинар в края на краищата.

Тя все още не бе довършила мисълта си, когато градинарят стигна до нея, изчака само миг, за да си поеме дъх, а сетне бързо надяна чувала, който носеше, върху главата и раменете й. Първата й реакция беше да извика, но докато чувалът бе наденат върху цялото й тяло, я обзе такава паника, че викът й прозвуча заглушено и кратко.

Нейният нападател не си губеше времето — той метна товара на гръб и се втурна обратно към гората. Там чакаше скъпа карета с два напети коня, които нямаха търпение да тръгнат. На мястото на кочияша бе седнал един мъж, готов да изплющи с камшика при първия сигнал за потегляне. Оня с чувала го погледна яростно:

— Можеше поне да си смъкнеш задника долу и да отвориш дяволската врата, Онри. Тя може и да изглежда като перце, но след дългия преход не ми се струва никак лека.

Анри или Онри, както го наричаха неговите приятели англичани, се разхихика на враждебността на Арти — сигурен знак, че вече не се безпокоеше за тяхната мисия.

— Значи никой не ни преследва?

— Не видях никого. А сега ми помогни. Знаеш заповедите на капитана да се отнасяме с нея много внимателно.

Те поставиха Реджи на дебела тапицерия и набързо увиха някакво въже около коленете й, за да държи чувала на място.

— Това ще подобри настроените му, а? Никога не е мислил, че толкова бързо ще уловим рибката.

— Откажи се, човече. Никога няма да проговориш като англичанин, така че престани да се опитваш. Басирам се, че си смятал да мръзнем тук, из тия гори, седмици наред, а?

— Е, а ти не смяташе ли?

— Да, но ти казах, че си струва да бъдеш готов, а и тя тръгна направо към нас. Страхотен късмет! Ако това не се хареса на капитана, какво ли ще му се хареса, питам аз?

— Малката рибка хваща по-голямата.

— Прав си. Само да се надяваме, че и това няма да отнеме много време.

— Ти ще се возиш тук до нея, за да следиш да не падне от седалката или искаш аз…

— Можеш да се възползваш от удоволствието. Не мога да ти вярвам, че ще изведеш цял този тромав кораб от гората. Аз ще се заема с тая работа. — Той се усмихна под мустак. — Да разбирам ли, че ти харесва това разпределение?

— Както желаеш, Арти. — Младият французин се усмихна на англичанина.

— Само да не решиш да опитваш стоката, приятелче. На капитана никак няма да му хареса — рече сериозно мъжът, преди отново да се качи на мястото на кочияша. Каретата се понесе напред.

Умът на Реджи препускаше. Това трябва да беше най-обикновено отвличане. Щяха да изпълнят искането за пари и тогава тя щеше да се върне вкъщи. Нямаше за какво да се тревожи.

Искаше й се тялото й да гледа на това по същия начин. Но то силно трепереше. Водеха я при някакъв капитан, който не искаше да я наранят. Да, отвличане. И той беше морски капитан, догаждаше се тя, тъй като в Саутхамптън имаше голямо пристанище. Ами собствената корабна компания на Никълъс се намираше там!

Реджи се насили да си спомни всяка тяхна дума. Какво беше това за малката рибка, която хващала по-едрата? Тя напрегна всичките си сетива, наостри уши за всеки звук, всяко движение.

Не беше минал и половин час, когато намалиха ход и тя разбра, че вече са стигнали в Саутхамптън.

— Още няколко минутки, скъпа, и ще те вкараме вътре, на по-удобно — увери я нейният нападател.

— Вътре ли? Не на борда? — Е, той беше французин, в края на краищата, така че това навярно беше езикова грешка. О, Боже! Стегнатият чувал около наметалото й вече й причиняваше сърбежи и изпотяване. И като си помислеше — беше повярвала в това, че като порасне, няма да има повече авантюри.

Каретата спря, вдигнаха я внимателно, като този път я носеше англичанинът. Не чу звуци от крайбрежието, никакви вълни не се разбиваха о корабите, не се долавяше наблизо скърцане на дърво с пусната котва. Къде бяха? Не се направиха и никакви маневри, но се изкачиха по стълби. Сетне се отвори врата.

— По дяволите, Арти, ти вече я донесе?

— Е, не влача баластра, момко. Къде да я сложа?

— Горе сме й приготвили стая. Защо не ми позволиш да я нося?

— Мога да те прасна по ушите и без да я изпусна. Искаш ли да опитаме?

Чу се гърлен смях.

— Доста си дръпнат, Арти. Хайде да ти покажа къде е стаята.

— Къде е капитанът?

— Чакаме го чак довечера. Сигурно това означава, че ще трябва аз да се грижа за нея, нали?

— Ще слушаш ли тоя млад петел, Анри? — попита Арти: — За нищо на света няма да те оставим насаме с момичето, момко. Ти си единственият тук, който мисли, че може да си поиграе с нея и да се отърве току-така, само защото капитанът ти е баща. Недей изобщо да си го мислиш, докато съм тук.

— Казах да се грижиш за нея — тросна се момчето.

— Изчервило ли се е момчето, Анри? Това, което виждам, да не е мираж?

— Ела насам, приятелче — рече Анри на момчето. — Ти подложи на изпитание силата му и той няма да те остави на мира днес.

— Е, поне разрешете ми да видя как изглежда тя.

— О, хубава е, момко — ухили се Арти. — Всъщност, когато капитанът я зърне, по всяка вероятност ще забрави за какво ни беше изпратил да я доведем тук. Може да си я остави за себе си. Наистина.

Отнесоха я в стаята на горния етаж и тогава я поставиха да стъпи на крака. Реджи се олюля и едва не падна. Махнаха въжето от коленете й и вдигнаха чувала. Но малката стая беше толкова тъмна от закованите прозорци, че тя не можеше да види нищо известно време.

Първата й работа беше да си поеме дълбоко дъх. Сетне спря погледа си на тримата мъже — двамата, които я бяха отвлекли и момчето, тръгнали към вратата. По-младият я гледаше през рамо, с увиснала уста.

— Само минута, моля ви — извика тя на тръгващите си мъже. — Искам да знам защо ме доведохте тук.

— Капитанът ще ви каже, когато дойде тук, мадам. — А кой е капитанът?

— Няма нужда от имена — отвърна кротко по-якият от двамата.

— И въпреки това аз знам името ти, Арти. И твоето име, Анри. Аз дори… — Тя спря, преди да им каже, че е скицирала и двамата. — Искам да знам защо съм тук.

— Ще трябва да почакате и да говорите с капитана. А сега, там на масата има лампа и след малко ще ви донесем да ядете. Настанете се и се чувствайте като у дома си.

Реджи им обърна гръб побесняла. Вратата се затвори и в ключалката се завъртя ключ. Тя въздъхна. Откъде беше събрала смелостта да се държи толкова войнствено с тях? Те изглеждаха зловещо въпреки задявките и омиротворителните гласове. Е, поне не им беше показала страха си. Нямаше да видят една Малори да трепери. От това поне почувства огромно задоволство.

Тя седна предпазливо на един плетен стол, като се чудеше дали това няма да е последният й миг на задоволство за доста дълго време.