Обичай само веднъж

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

— Значи си дошъл, за да съпроводиш годеницата си във Воксол Гардънс? На концерт? Никога не съм си помислял дори, че ще те видя на някакъв дяволски концерт, при това посред бял ден!

Дерек Малори се наслаждаваше истински, а изражението на чисто отвращение по лицето на Никълъс Идън беше безподобно. Намираха се в дневната на Едуардовата къща, в същата стая, където предната вечер бе станала прословутата среща, а Никълъс току-що бе пристигнал.

— Това явно е единственият начин да я видя — рече Никълъс на Дерек. — Снощи не ми позволиха да се доближа до нея.

— Ами, разбира се. Не би било благоприлично. Пратиха я да си ляга.

— Искаш да кажеш, че на практика тя се подчинява на заповеди ли? — Изумлението на Никълъс беше престорено. — Мислех, че всички изпълняват нейните заповеди.

— О, казвам ти, че наистина си объркан по този въпрос. Не разбирам защо. Тя е първокласна, знаеш ли, истинско бижу. Не би могла да бъде по-добра.

— Бих предпочел сам да избера собствената си съпруга, нали разбираш, вместо да ми бъде натрапена.

Дерек се ухили.

— Чух, че си вдигнал доста голяма олелия. Не можах да повярвам и дума от това, което ми казаха, особено че си се предал. Знам колко не обичаш да ти казват какво да правиш, ама никак не обичаш.

— Стига си бърборил, Дерек — настоя Никълъс. — Така или иначе, какво правиш тук?

— Аз трябва да дойда с вас, не знаеш ли? Заедно с братовчедката Клер ще ви придружаваме. Заповед от чичо Едуард. Не си мислил, че ще останеш насаме с нея, нали? Никакви неморални неща не са позволени преди сватбата.

Никълъс се начумери.

— Каква разлика би имало, по дяволите? Вече се предполага, че съм спал с нея.

— Никой не вярва в това, Ник, поне никой от семейството.

— Освен твоят чичо Антъни?

— Не знам какво мисли той — рече Дерек по-трезво. — Но най-добре ще е да внимаваш с него. Те са особено близки, така да знаеш — той и твоята бъдеща съпруга.

— Тя ли е любимата му племенница?

— Дори нещо повече. Тони беше само три години по-млад от леля Мелиса и двамата бяха абсолютно неразделни. Когато тя почина, той беше едва на седемнайсет години. Дъщеря й някак зае мястото й в сърцето му. Всичките ми чичовци изпитваха подобни чувства, включително и моят баща. Но чичо Антъни, който е най-младият, беше повече като брат на Реджина. Няма да повярваш какви разправии имаше той с баща ми, когато тя стана пълнолетна и се премести в Лондон, тъй като старият не искаше да й позволи да стои у него така, както стоеше у чичо Едуард. — Дерек се усмихна под мустак. — Накрая старият също се предаде, а и едва ли има нещо, което тя да поиска и той да й го откаже.

Никълъс простена. Реджина щеше да се окаже невероятно разглезена.

— А защо никога не съм я виждал в Хавърстън?

— Когато идваше ти, тя беше постоянно с чичо Едуард или чичо Антъни. Когато започна да ме посещаваш, тя прекарваше у всеки от тях по четири месеца в годината. — Дерек се усмихна. — Но ти всъщност я видя веднъж, първия път, когато те доведох у дома. Тя беше онази малка мъжкарана, която разля купата с пудинга в скута ти, когато ти се закачаше с нея.

— Но ти наричаше детето Реджи! — извика Никълъс.

— Всички наричаме Реджина Реджи, а сега тя вече е пораснала. Помниш ли я?

Никълъс изстена.

— Как мога да я забравя? Тя ми се изплези, когато я заплаших, че ще я натупам по дупето.

— Да, е, тя изобщо не хареса изявлението ти. Когато дойде следващият път, мисля, че пак беше в къщата, но не се появи пред погледа ти.

— А тя ме увери, че когато си й разказал за мен, много ме харесала — отвърна сухо Никълъс.

— О, сигурен съм, че тогава те е харесвала — подсмихна се Дерек. — Но това е било преди да се запознае с теб. Тя беше особено привързана към мен и харесваше всеки, който беше мой приятел.

— По дяволите. Остава да ми кажеш, че сте играли заедно.

— Не би трябвало да те изненадва, стари приятелю. В края на краищата аз бях само на шест години, когато тя дойде в Хавърстън. И тъй като бяхме само двамата, признавам, че доста поскитахме заедно. Навсякъде я влачех със себе си. Разбира се, старият направо припадна, когато най-сетне разбра, че вместо да бродира, тя ходи за риба и на лов, катери се по дърветата и строи укрепления в гората вместо да се занимава с музика. Знаеш ли, че той се ожени само за да ни доведе майка? Надяваше се, че това ще окаже стабилизиращо влияние. Обаче се оказа лош избор. Обичам я старата, но някак си болезнено. Прекарваше повече време в Бат на лечение, отколкото в Хавърстън.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ще се оженя за някаква мъжкарана?

— Не, за Бога! Помни, че през последните тринайсет години тя прекарваше част от всяка година със семейството на чичо Едуард, а той има три дъщери долу-горе на нейна възраст. Когато беше тук заедно с тях, се справяше отлично с учението, беше ангел на благоприличието и така нататък. Разбира се, когато идваше в Хавърстън, ние пак си се забавлявахме. Дори не мога да преброя колко пъти старият ни привикваше, за да ни мъмри. Но тя винаги се измъкваше по някакъв начин, а аз го отнасях. Когато стана на четиринайсет години обаче, вече не беше предишната мъжкарана. Тогава дори въртеше домакинството, тъй като нашата майка почти не се задържаше там.

— Значи е въртяла едно домакинство, учела е в друго, а това, което искам да разбера, е дали е научила нещо в третото?

Дерек се подсмихна на злобния тон на Никълъс.

— Сега не се заяждай с мен. Всъщност времето, прекарано с чичо Антъни, беше празник за нея. Той правеше всичко възможно да се погрижи Реджи да се забавлява. И навярно я е научил как да се оправя с типове като нас. — Сетне додаде сериозно: — Всички те я обичат, Ник. Няма да можеш да пренебрегнеш това, независимо от всичко.

— Значи ли това, че през останалата част от живота си ще бъда обременен с роднини, които постоянно ще ми се бъркат? — студено попита Никълъс.

— Съмнявам се, че ще бъде толкова зле. В края на краищата ти ще я заведеш в твоя дом — в Силвърли.

Струваше си да се порадва на тази мисъл, но никога нямаше да се стигне дотам. Никълъс се беше поддал на техния терор, но всъщност нямаше никакво намерение да се ожени за Реджина Аштън. Трябваше някак си да я накара да развали годежа. Тя можеше да има братовчед, който е незаконно роден, но не биваше да има и такъв съпруг.

Дерек беше по-щастлив от Никълъс, тъй като бе живял двайсет и три години, знаейки какъв е, без да позволява това да го тревожи. Но Никълъс откри фактите за раждането си едва на десетгодишна възраст. А преди това разкритие жената, която беше мислил за своя майка, бе направила живота му нещастен просто защото вярваше, че тя е неговата майка. Той никога не бе разбрал защо го мрази, защо се държи с него по-зле отколкото със слуга, защо постоянно го унижава и гълчи. Тя дори никога не се бе преструвала, че го харесва, дори и в присъствието на баща му. Това беше повече, отколкото всяко дете би могло да изтърпи.

Един ден, когато беше на десет години, той невинно я бе нарекъл „майко“ — нещо, което рядко правеше, — а тя внезапно му бе изкрещяла: „Не съм твоя майка! Писна ми да се преструвам на такава. Твоята майка беше курва, която се опита да заеме моето място — курва!“

Там беше и баща му, горкият човек. Той едва ли подозираше, че нищо друго не би могло да направи Никълъс по-щастлив от това да научи, че Мириам не е негова майка. Едва по-късно Ник осъзна колко жестоко се отнасят хората към извънбрачните деца.

Онзи ден баща му беше принуден да му разкаже истината. В първите четири години от техния брак Мириам правила много спонтанни аборти и предупреждението на лекаря, че това може да продължи, внесло напрежение в брака им. Всъщност Чарлс не го каза, но Никълъс се досети, че Мириам е получила отвращение към брачното ложе. А Чарлс потърсил успокоение другаде.

Чарлс обясни на Никълъс, че истинската му майка била дама, мила и добросърдечна жена, която го обичала. Той се възползвал от нейната любов в една единствена пиянска нощ — единственият път, когато си позволили тази свобода. През тази нощ бил заченат Никълъс. Нямало никакъв шанс жената да задържи бебето. Не била омъжена. Но Чарлс искал детето, искал го отчаяно. Мириам се съгласила да отпътува заедно с жената, докато се роди детето. Когато се върнала, всички повярвали, че малкото момче е нейно.

Никълъс разбра нейната горест, нейната омраза към него, макар това да не направи живота му по-лек. Той изтърпя Мириам още дванайсет години, докато почина баща му. Тогава, на двайсет и две годишна възраст той напусна Англия, като не възнамеряваше да се завръща. Баба му никога не му прости за това, че изчезна тези две години, но той обожаваше да плава из моретата на собствените си кораби, да преживява авантюрите една след друга, дори да участва в морски битки. Най-сетне Никълъс се завърна в Англия, но не можа да се върне у дома в Силвърли. Не можеше да живее с Мириам и нейната омраза, с нейните постоянни заплахи да разкаже на целия свят истината за неговото раждане.

Днес никой не знаеше това освен тях двамата и адвокатите на баща му, тъй като Чарлс бе обявил Никълъс за свой законен наследник. А и причината не бе в това, че Никълъс нямаше да издържи на презрението, ако истината излезеше наяве; той се бе подготвил за изпитанието. Баща му бе положил огромни усилия да запази тайната, за да опази чисто името на семейството. Никълъс не искаше да провали репутацията на баща си.

Но не можеше да вярва на Мириам. Тя бе способна да проговори. Поради тази причина Никълъс нямаше право да се ожени за момиче от добро семейство, което щеше да се окаже прокудено от обществото, ако Мириам решеше да го предаде.

Не, Реджина Аштън не беше за него. Той би дал всичко, за да я притежава. Но също така би дал всичко, за да не се ожени за нея, да не рискува да я подтикне към ужаса, който я очакваше, ако се разбули неговата тайна. Трябваше да намери начин да се измъкне от ситуацията.