Обичай само веднъж

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

— Вуйчо Джейсън!

Развълнувана, Реджи се хвърли в разтворените обятия на вуйчо си. Джейсън Малори, третият маркиз на Хавърстън, беше едър мъж както и всичките й останали вуйчовци. Реджи харесваше това.

— Липсваше ми, момичето ми. В Хавърстън не е същото, когато те няма там.

— Всеки път го казваш, когато си идвам у дома. — Тя му се усмихна с обич. — Всъщност аз наистина исках да си дойда за малко, преди да се случи всичко това. И още искам. — Реджи се огледа наоколо из дневната и видя вуйчо си Едуард и вуйчо си Тони.

— И да оставиш годеника си да се развява из Лондон ли?

— Струва ми се някак си, че не би имал нищо против — отвърна тихо тя.

Джейсън я поведе към кремавия диван, където беше седнал Антъни. Едуард по навик стоеше до камината. Беше повече от вероятно, че преди пристигането й бяха провели семейно обсъждане. Реджи се досещаше за какво. Никой не й беше казал, че вуйчо й Джейсън се е прибрал.

— Боях се, че няма да имам време да поговоря с теб, преди да тръгнеш — започна Джейсън. — Радвам се, че дойде тук.

Реджи сви рамене.

— Е, вчера накарах Никълъс да ме чака, когато ме заведе във Воксол Гардънс и сега не искам да го правя отново.

Джейсън се облегна назад с много строго изражение.

— Не мога да кажа, че ми беше приятно да заваря въпроса уреден, когато дойдох тук. Братята ми са се нагърбили с тежка задача.

— Знаеш, че нямахме избор, Джейсън — защити се Едуард.

— Няколко дни нямаше да бъдат от значение — отвърна Джейсън.

— Да не би да искаш да кажеш, че няма да дадеш съгласието си сега, след като е взето решение за годежа? — възкликна Реджи.

Антъни се усмихна под мустак.

— Предупредих те, Джейсън. Младият развратник й е на сърцето и нищо на света на може да промени това.

— Вярно ли е, Реджи?

Да, това беше вярно, но… сега тя не беше толкова сигурна, не и след вчерашния ден. Реджи знаеше, че Никълъс все още я желае. Той бе дал ясно да се разбере това. И тя го желаеше. Защо да се преструва в обратното? Но женитбата?

— Наистина го харесвам много, вуйчо Джейсън, но… боя се, че той всъщност не иска да се ожени за мен.

Ето на. Каза го. Защо я караше да се чувства толкова отчаяна?

— Казаха ми, че разпалено се съпротивлявал, преди да се съгласи — рече тихо Джейсън. — Това трябваше да се очаква. Никой млад човек не обича да го принуждават да прави каквото и да било.

Очите на Реджи се изпълниха с надежда. Възможно ли беше това да е единствената причина?

— Забравям, че ти го познаваш — каза тя — по-добре от всички нас.

— Да, и винаги съм го харесвал. У него има много повече, отколкото той позволява да се види.

— Спести ни го, братко — рече язвително Антъни.

— От него ще излезе добър съпруг, Тони, обратно на това, което ти явно очакваш.

— Наистина ли мислиш така, вуйчо Джейсън? — попита Реджи, чийто надежди се събудиха отново.

— Наистина — рече твърдо той.

— Тогава значи одобряваш женитбата ми?

— Бих предпочел да те видя омъжена при нормални обстоятелства, но тъй като тази злополучна история ни се стовари на главите, не мога да кажа, че съм нещастен от избора ти.

Реджи се усмихна щастливо, но преди да успее да каже още нещо, започнаха да влизат братовчедите й. Всички те щяха да я придружат на гуляя у семейство Хамилтън — Ейми с нея и Никълъс, останалите с Маршал в неговата нова четириместна карета. Посред веселата шумотевица, в която Джейсън поздравяваше племенниците си, Никълъс пристигна и застана на прага незабелязан. Обзе го паника, докато гледаше това голямо семейство. От него се очакваше да се ожени в това изумително гнездо? Господ да му е на помощ!

Първа се приближи към него именно Реджи. Той й се усмихна, като този път беше твърдо решил да държи юздите на чувствата си. Тя беше поразителна в кремавата си дневна рокля, която хармонираше с прозрачната й кожа. Стилът беше необичаен, тъй като повечето жени в Лондон се стремяха да показват колкото е възможно повече от гърдите си, а Реджи бе намислила да покрие своите чак до шията, където роклята й свършваше с плътен дантелен ширит. Никълъс се забавляваше. Навярно той й бе оставил белег там и това беше хитър начин да го скрие. Той се зачуди.

— Никълъс? — попита тя, любопитна за какво си мисли той.

— Значи си решила да сложиш край на официалния тон? — рече тихо той. — Боях се, че днес изобщо няма да разговаряш с мен.

— Пак ли ще спорим? — Тя изглеждаше съкрушена.

— Забрави тази мисъл, любов моя.

Реджи хубаво се изчерви. Защо продължаваше да я нарича така? Не беше прилично и той го знаеше. Но това беше Никълъс.

Маркизът посрещна Никълъс сърдечно, без да споменава за дивата лудория, станала причина за годежа. Пътуването до къщата на семейство Хамилтън на няколко мили извън Лондон премина също така гладко, като младата Ейми запълваше всяка дупка в разговора с възбудено бърборене, опиянена от свободата да ходи на късни сбирки.

Оставаше да се види каква реакция ще предизвика сгодената двойка у Хамилтънови, тъй като съюзът между Реджина и Никълъс бе позаглушил темата за първата им неблагопристойна среща в клюкарските мелници. Джейсън бе открил това снощи на една вечеря.

Соарето у семейство Хамилтън не беше голямо. В голямата вила присъстваха само стотина души и имаше достатъчно място за движение. Гостите опитваха храната, подредена на продълговатите маси, танцуваха в салона, опразнен за целта, или разговаряха на малки групи. Неколцина досадници гледаха възмутено Никълъс и Реджина, но повечето хора се занимаваха с безумни предположения относно съмнителната им среща.

Говореше се, че отдавна било уредено да се оженят. Никълъс само се забавлявал със Силина, докато чакал Реджина да се върне в Лондон. Били се срещнали в Европа, нали знаете. Не, не, скъпи мои, срещнали са се в Хавърстън. Той и синът на маркиза са приятелчета от години, не знаете ли?

— Чу ли какво говорят, любов моя? — попита Никълъс, като я покани на първия им валс. — Смята се, че сме били сгодени още когато ти си била в люлката.

Реджи бе чула от братовчедите си някои от по-странните размишления по въпроса.

— Никога не го казвай — разхили се тя. — Другите ми ухажори ще бъдат съсипани, че никога не са имали този шанс.

— Други ухажори ли?

— Десетките, които искаха ръката ми. — Няколкото чаши шампанско бяха събудили немирницата в нея.

— Надявам се, че преувеличаваш, Реджина.

— Де да беше така — въздъхна тя, без да осъзнава в опиянението си промяната в настроението му. — Знаеш ли колко досадно беше да се опитвам да направя своя избор между толкова много мъже. Бях напълно готова да се откажа… и тогава се появи ти.

— Какъв щастливец съм бил. — Никълъс беше бесен. Нямаше представа, че е ревнив. Без нито дума повече той я поведе към края на стаята, където внезапно я остави при Маршал и Ейми, като й се поклони кратко на раздяла. Обърна й гръб и се насочи към стаята за карти, където можеше да си пийне нещо по-силно от шампанско.

Реджи се намръщи, крайно смутена. Да я тормози за новите клюки, да й се усмихва с такава нежност, да я сгрява с медено-златистите си очи, а сетне да се разгневи така без причина. Какво му става?

Тя се засмя, твърдо решена да не му позволява да я прави нещастна. Отново и отново я канеха на танц и тя поднови познанството си с младите мъже, които се бяха тълпили около нея през миналия сезон. Двама настойчиви ухажори, Бейзил Елиът и Джордж Фаулър, сега драматично обявиха, че животът им свършва поради добрия късмет на виконта. И двамата се заклеха, че ще я обичат вечно. Реджи се забавляваше и беше поласкана, тъй като и Джордж, и Бейзил бяха страхотно популярни. Тяхното внимание навакса грубостта на Никълъс.

Минаха около два часа, преди лорд Монтиът да реши да се върне при Реджи. През цялото това време тя не го беше виждала, но той я бе видял. Отново и отново бе заставал на вратата на стаята за карти и я бе гледал как се смее на партньора, с когото танцува или е заобиколена от въодушевени ухажори. Гледката го караше веднага да се връща обратно за още едно питие. По времето, когато отиде при нея, той вече беше приятно пийнал.

— Ще танцуваш ли с мен, любов моя?

— Ще довършим ли този танц? — отвърна му Реджи.

Той не отговори. Също така не я дочака да приеме, а обви талията й и я поведе към площадката за танци. Отново свиреха валс и този път той я държеше прекалено близо до себе си.

— Казах ли ти тази вечер, че те желая? — попита внезапно той.

Реджина бе усетила, че в него има нещо различно, но чак когато се наведе близо до нея, усети миризмата на коняк. Това обаче не я обезпокои. Никой, който бе в състояние да се движи толкова грациозно по паркета, не можеше да бъде пиян.

— Иска ми се да не казваш подобни неща, Никълъс.

— Никълъс — повтори той. — Колко мило, че ме наричаш на малкото ми име, любов моя. В края на краищата всички тук мислят, че сме вече любовници, така че би било малко странно да ме наричаш лорд Монтиът.

— Ако не искаш да…

— Казал ли съм такова нещо? — прекъсна я той. — Но нещо като „любими“ би било още по-хубаво от просто Никълъс. — Предполагам, че ме обичаш, щом искаш да се омъжиш за мен. А аз не искам да се женя за теб, но те желая, любов моя. Не се съмнявай нито за миг в това.

— Никълъс…

— Май че само за това мисля — продължи той. — Обвинен съм, и въпреки това не ми беше позволено да се насладя на престъплението си. Едва ли е справедливо, не си ли съгласна?

— Никълъс…

— Любими — поправи я той. Сетне промени темата: — Нека да отидем да разгледаме чудесните градини на Хамилтънови. — Преди Реджи да успее да изрази протест, той я поведе през салона навън от къщата.

Паркът се разстилаше с великолепно оформените си морави, дървета, изкуствени езера, цветни лехи, подрязани храсти и дори един белведер, който бе толкова плътно обвит с цъфнали пълзящи растения, че приличаше на дърво.

Двамата не се спряха, за да се полюбуват на тези красоти. За един миг Реджи се оказа паднала в обятията на Никълъс вътре, в белведера. Той я целуваше толкова силно, че тя щеше да припадне.

През надвисналите лози се процеждаше лунна светлина и ги обливаше в меко сребристо сияние. Покрай ниските стени от дървена решетка имаше тапицирани пейки. Подът беше също от дърво, гладък и полиран. Между пейките бяха поставени големи растения в саксии и листата им нежно шумоляха в топлия нощен въздух.

Дълбоко в себе си Реджи знаеше, че Никълъс няма да се задоволи само да я целува — не и този път. От нея щеше да зависи да го спре. Но някакъв вътрешен глас искаше да знае защо пък трябва да го спира.

Той щеше да стане неин съпруг, нали? Защо да му отказва каквото и да било — особено когато не искаше да му го отказва? Но беше възможно да се промени неговото отношение към женитбата им, ако те… Е, не беше ли така?

Колко удобно се нагажда съзнанието само и само да получи това, което желае. И колко предсказуемо реагира тялото на приятните усещания, искайки все повече и повече. Съзнанието и тялото на Реджи бяха в конспирация срещу самата нея и съпротивата й много скоро се сломи. Тя обви Никълъс с ръце и се предаде.

Той я занесе до една пейка, седна и като я взе в скута си, я залюля.

— Няма да съжаляваш, любима — прошепна той и горещите му устни отново се впиха в нейните.

Да съжалява ли? Как можеше да съжалява, когато бе толкова развълнувана и щастлива?

Той я притискаше с едната си ръка, докато другата се движеше бавно по шията й, а после по-надолу и я караше да въздиша тежко, когато минаваше върху гърдите. Ласката продължи надолу към корема й, а после и по бедрото. Никълъс я опипваше колебливо, сякаш все още не можеше да повярва, че тя ще му позволи. Но когато ръката му тръгна нагоре по същия път, той стана по-смел и по-агресивен.

През фината коприна на роклята кожата на Реджи пламна. Роклята досадно пречеше. И той смяташе същото. Първо беше разкопчано копчето на шията й, сетне шнура, който придържаше роклята под гърдите й. След още един миг двамата бяха станали прави и той смъкна дрехата напълно.

Никълъс изстена, като видя Реджина с прилепнало копринено бельо, което подчертаваше нежните й извивки. Тя го гледаше прямо, без да се срамува, което разпали неговата страст. В сенките на нощта очите й бяха черни, а младите й гърди напираха през дантеленото бельо. Реджи беше най-красивото създание, което беше виждал.

Малкият белег в основата на шията й привлече погледа му и той се усмихна.

— Значи съм оставил своя отпечатък върху теб. Предполагам, че трябва да се извиня.

— Ако знаеше колко трудно ми беше да го скрия! Няма да оставяш други, нали?

— Не мога да давам никакви обещания — прошепна той дрезгаво.

Сетне Никълъс я погледна проницателно и попита:

— Не се страхуваш, нали, любима?

— Не, поне мисля, че не.

— Тогава разреши ми да те огледам цялата — настоя нежно той. Реджина му позволи да се приближи и той започна да сваля останалите дрехи, докато не я съблече гола. Оглеждаше я бавно, жадно, а сетне я притегли към себе си и притисна устни към гърдите й. Езикът, зъбите и устните му се включиха в играта, като я караха да въздиша и да вика отново и отново. Тя обви ръце около главата му и го притисна към себе си. Отметна назад глава, когато Никълъс започна да целува корема й. Господи, тя не можеше повече да издържа…

— Не трябва ли… Никълъс… твоите дрехи — най-накрая успя да каже тя.

Само за секунди той остана гол до кръста и очите на Реджи се разшириха от изумление, като видя какво крият дрехите му. Знаеше, че е широкоплещест, но сега изглеждаше толкова едър! Беше силно почернял от слънцето, а космите на гърдите му бяха златистокафяви.

Реджи прокара пръсти по мускулестата му ръка. Докосването й го опари и го накара да изстене.

— А сега останалото — помоли го нежно тя, като искаше да го разгледа целия, както бе направил той с нея.

Тя се оттегли и седна, за да го гледа как се съблича. Изобщо не се чувстваше неудобно така, както беше гола. Тя се наслаждаваше да го гледа — един мъж в разцвета на младостта си.

Когато най-сетне остана гол, Реджи отиде при него и го докосна — първо по тесния хълбок, а после по дългото, яко бедро. Той грабна ръката й, за да я спре.

— Недей, любима. — Гласът му беше груб от страст. — Още малко и ще експлодирам, а трябва да го правя бавно.

Тогава Реджи видя кое щеше скоро да експлодира. Невероятно. Красиво. Изключително. Тя бавно вдигна очи към него.

— Как ще разбера кое ти доставя удоволствие, ако не мога да те докосвам?

Той пое лицето й в двете си ръце.

— По-късно, любима. Този път ще ми достави удоволствие аз да ти доставя удоволствие. Но първо трябва да те нараня.

— Знам — отвърна тя тихо, засрамено. — Леля Шарлът ми разказа.

— Но ако ми вярваш, Реджина, ако се отпуснеш и ми повярваш, ще те подготвя. Ще има само малко болка и ти обещавам, че ще се насладиш на това, което ще последва.

— Насладих се на това, което го предхождаше. — Тя му се усмихна.

— О, сладка моя, и аз му се насладих.

Никълъс отново я целуна, като разтвори с език устните й, за да проникне вътре. Той беше на ръба да загуби самообладание. Желанието го възпламеняваше, караше го да се бори за ценно време. Той я погали по корема, сетне посегна надолу към разтворените й бедра.

Тя изстена, когато докосна топлата й плът. Сетне се сви от изненада, когато мушна единия си пръст дълбоко в нея. Реджи изви гръб и притисна гърди към неговите, после откъсна устни от устните му.

— Аз съм… готова, Никълъс. Кълна ти се, че съм готова.

— Още не, любима — предупреди я той.

— Моля те, Никълъс.

Това го довърши. Той погледна с отчаяние тясната пейка. Не искаше да отнеме девствеността й на пода, но, по дяволите, не трябваше да я води на това място, не и когато й беше за първи път.

— Никълъс! — умоляваше го страстно тя.

Той зае поза и сетне влезе в нея колкото можеше по-нежно. Чу я да въздиша, когато го обви с топлината си. Тя се притисна към него, докато напрежението от натиска я спря, но в тяхната поза той не можеше да я разкъса достатъчно бързо, за да намали болката.

Нищо не можеше да се направи. Никълъс прилепи устни към нейните, за да погълне вика й и сетне, без да я предупреди, я вдигна нагоре и силно я смъкна върху себе си. Задържа я така пронизана.

Само за няколко секунди ноктите й, забити в раменете му, се отпуснаха и тя отново въздъхна с удоволствие и се отпусна.

— Никълъс?

Името му никога не бе прозвучавало толкова приятно. Той се усмихна с облекчение и й отвърна без думи, като я сграбчи за хълбоците, за да я повдигне, а сетне й позволи бавно да се движи върху него.

Реджи бързо засили темпото, като се притискаше силно към Никълъс. В нея се запалиха хиляди огньове и се съединиха в един пламък, който много скоро след това вече не можеше да се задържи. Той я прониза цялата, като я обля с най-приятната топлина.

Никълъс не си спомняше някога да е бил толкова задоволен или да е чувствал такава нежност след любенето. Той искаше да прегръща Реджина вечно и никога да не я пусне.

— Това… беше ли… нормално? — попита замечтано тя.

Той се засмя.

— След всичко, което преживяхме, ти искаш просто нещо нормално?

— Не, мисля, че не. — Тя повдигна глава от гърдите му и въздъхна. — Май че трябва да се връщаме в къщата.

— О, по дяволите — изръмжа Никълъс. — Наистина трябва.

Тя го погледна, а красивото й лице бе осветено от любов и копнеж.

— Никълъс?

— Да, любима?

— Нали не смяташ, че ще се досетят? — Истината беше, че изобщо не я беше грижа, но смяташе, че трябва да попита.

Никълъс й се ухили.

— Никой не би се осмелил да си помисли дори, че сме се любили на открито. Това не се прави, любима.

Преди да се запътят към къщата по пътеката около езерото, минаха още двайсет минути, през които се обличаха, закачаха се и се целуваха крадешком. Когато Ейми се втурна към тях иззад една стена от храсти, ръката на Никълъс беше обвила рамото на Реджи и я държеше близо до себе си.

— О, Реджи, толкова се радвам, че си ти — извика тя, останала без дъх.

— Липсвах ли ви? — попита Реджи, подготвяйки се за изпитание.

— Да си липсвала ли? Не знам. Аз бях навън… на разходка, нали разбираш, и не разбрах кога мина толкова много време… — Когато храстите зад нея прошумоляха, Ейми се разкашля, което беше лоша актьорска игра. — Маршал ще се разсърди много — каза тя. — Имаш ли нещо против да му кажа, че съм била с теб?

Реджи успя да прикрие усмивката си.

— О, разбира се, че не, ако обещаеш да не забравяш пак колко е часът. Никълъс?

— Нямам нищо против — съгласи се той. — Аз самият знам колко е лесно да забравиш за времето.

Тримата успяха да си придадат благовъзпитан вид, когато бързо влязоха в къщата.