Обичай само веднъж

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Никълъс бавно се надигна, мръщейки се на необичайния шум, който го беше събудил. Той тръсна глава и легна отново, но след миг се разбуди напълно. Бебето плачеше. Сигурно е гладно?

Той бе разбрал какъв е шумът, но остана напълно буден и се чудеше колко ли често се появява тази работа със събуждането. Това нямаше значение. Утре щяха да си съберат багажа и да потеглят към Силвърли. Там стаите му щяха да бъдат доста по-далеч от детската стая, отколкото бяха сега.

Защо да не остане там? Мириам го бе държала далеч от Силвърли години наред, но тя вече беше направила белята — беше разказала на Реджина за неговото раждане. След като това беше свършено, дори целият свят да разбере, нямаше никакво значение. Сега Мириам не можеше да му навреди. А той със сигурност нямаше да позволи на Реджина да го държи надалеч от Силвърли. Силвърли беше неговия дом, каза си той разярен. Все още имаше някои права на този свят!

Сега къщата бе утихнала, а бавачката сигурно хранеше бебето. Дали Реджи се е събудила? Той си я представи в съседната стая, свита в леглото, вероятно дълбоко заспала. Навярно беше свикнала с тези нарушавания на съня и успяваше да ги проспива.

Тъй като никога преди не я беше виждал в легло, Никълъс не можеше да си я представи. Дали е със свити под брадичката ръце като дете? Дали тъмната й коса е разпусната или прибрана? Колко дълга е косата й? Той никога не я беше виждал другояче освен с официална прическа. С какво беше облечена за сън? Той не знаеше нищо за нея, а тя бе негова съпруга.

Никълъс бе в правото си да измине няколкото крачки до нейната стая, да я събуди, да прави любов с нея. Той го искаше. Но никога не би го направил. Тя вече не беше страстната, но невинна млада жена, която го бе дарила с девствеността си през една топла лятна нощ. Щеше да го отблъсне, да се отнесе с презрение и омраза към него. Той нямаше намерение да се подлага на подобно нещо.

Но… не беше необходимо да узнава, че той е влязъл на пръсти в стаята й и я е погледал, нали? Никълъс стана от леглото и навлече халата си, още преди да е довършил мисълта си. Веднага след това се озова в коридора между дневната на Реджина и детската стая. Нейната врата беше затворена и отдолу не се виждаше светлина. Вратата на детската стая беше открехната и оттам се лееше мека светлина. Женски глас тихо тананикаше позната приспивна песничка.

Никълъс се спря с ръка върху затворената врата — вратата на Реджи. Но почувства странно притегляне откъм детската стая. Дойката сигурно не иска да я безпокоят и въпреки това Никълъс внезапно усети мощен порив да влезе в тази стая вместо в стаята на Реджина. Досега не беше успял да огледа добре бебето. Нямаше да има по-добра възможност.

Никълъс побутна и открехна вратата на детската стая. Бавачката Tеc спеше дълбоко на дървеното легло до стената. Върху масичка до един фотьойл гореше малка лампа. В този фотьойл бе седнала Реджина и кърмеше сина си.

Това го свари неподготвен. Високопоставените дами не кърмеха децата си. Това просто не се правеше. Тя беше в профил към него, с наведена към детето глава, и тихо тананикаше. Модните й къси букли окръжаваха лицето й, докато останалата част от косата й беше дълга и лъскава, разпръсната по облегалката на фотьойла в черни като нощта вълни. Тя бе облечена с чисто бял халат с дълги ръкави, който бе отворен и разкриваше нощница от същата материя, разкопчана от едната страна, за да открие гърдата. Устата на бебето лакомо смучеше, а едната му малка ръчичка бе поставена точно над зърното, сякаш държеше гърдата на мястото й.

Никълъс беше хипнотизиран. Нападнаха го дълбоки и непознати нежни чувства, които го омагьосваха. Дори когато Реджи усети присъствието му и вдигна поглед, той не помръдна.

Очите им се срещнаха. Дълго те просто се гледаха втренчено. Тя не показа нито изненада, нито гняв. Той не почувства старата враждебност. Сякаш се докосваха без ръце, сякаш помежду им преминаваше някакъв ток, което разнасяше различията им.

Реджина първа отмести поглед.

— Съжалявам, ако съм те събудила.

Никълъс се стресна.

— Не, не, няма значение. Аз… не очаквах, че ще си тук. — Сетне попита срамежливо. — Не можа ли да му намериш дойка?

Реджи се усмихна.

— Изобщо не съм търсила. Когато Тес ми каза, че майка ми е отхвърлила традицията и сама ме е кърмила, реших да направя същото за Томас. Дори за миг не съм съжалявала.

— Но това доста те ограничава, нали?

— Нямам какво да правя, не искам да ходя никъде, така че няма какво да ме задържа далеч от Томас. Естествено, не мога да ходя на гости, но това не е затруднение за мен.

Той нямаше какво да каже. Но не искаше да си тръгва.

— Никога преди не бях виждал майка да кърми бебето си. Имаш ли нещо против? — попита той неуверено.

— Той е твой… не, нямам — довърши тя, като държеше бебето под око.

За миг Никълъс се облегна на вратата, изучавайки я. Негово ли беше детето? Тя му каза така. И интуицията му подсказваше, че е така. Защо тогава упорито отхвърляше истината? Защото да изостави съпругата, която му се е натрапила, бе едно нещо. Но да изостави бременната си съпруга бе съвсем друго. Вярно, че не му беше казала. Но беше непростимо това, че я беше изоставил — заради бременността, която бе носила сама. По дяволите! Тя го беше поставила в това положение с мълчанието си по въпроса. Как сега щеше да излезе от това положение?

Реджи обърна детето, за да му даде другата гърда. Никълъс остана без дъх, когато и двете млечнобели гърди му се разкриха в мига, преди тя да прибере едната.

Той бавно се приближи към нея, отново привлечен против волята си, и не се спря, докато не стигна до стола й. Реджи вдигна поглед към него, но той не се довери на себе си да срещне погледа й. Само така можеше да издържи, без да я докосне.

Той задържа погледа си върху детето, но това поведе погледа му към гърдата й, към откритата шия и нежните й устни. Какво щеше да направи тя, ако я целунеше? Той се наведе, за да разбере.

Никълъс я чу как ахна, преди устните му да докоснат нейните. Той я целуна нежно и кратко с най-лекото докосване, като се отдръпна, преди тя да има възможността да се обърне настрани. Изправи се, като все още не я поглеждаше в очите.

— Той е хубаво бебе, Реджина.

Минаха няколко продължителни мига, преди тя да отговори.

— Иска ми се да мисля така.

Той се усмихна колебливо.

— В този момент му завиждам.

— Защо?

Никълъс погледна направо в тези тъмни, ясносини очи.

— Трябва ли да питаш?

— Ти не ме желаеш, Никълъс. Даде ясно да се разбере това, преди да заминеш. Променил ли си решението си?

Той застина. Реджина искаше от него да моли, нали? Това щеше да й даде възможност да го унижава. Тя се бе заклела, че никога няма да му прости и сигурно така щеше да стане. Той не я обвиняваше, но нямаше намерение да остави нещата да се влошават. Обърна се и излезе от стаята без нито дума.