Обичай само веднъж

ГЛАВА ПЕТА

Реджи не беше изплашена. Чу достатъчно, за да разбере, че човекът, който я отвлече, е благородник. Предполагаше, че кочияшът на нейната кола го е познал. Значи той нямаше намерение да й стори зло. Не, нямаше да я наранят.

Друго нещо караше Реджи да се усмихва доволно и хитро. Човекът бе направил ужасна грешка. Беше я помислил за друга и я бе нарекъл Силина. И каза: „Това съм аз“, като че ли тя трябваше да познае гласа му без усилие.

Силина? Какво бе накарало този човек да помисли, че тя е Силина? Той просто я вдигна от тротоара. Тогава какво го е накарало… „Кочияшът ме позна“! Велики Боже! Лейди Едингтън! Той е познал кабриолета и ме е взел за лейди Едингтън!

Безценна ситуация! Той ще отиде на бала на Шепфърд и… voila, там се оказва лейди Едингтън с братовчедите на Реджи. О, как й се искаше да види лицето му тогава! Точно такъв номер можеше да изиграе на някого преди година-две.

После ще дотича запъхтян вкъщи, пълен с пламенни извинения, и ще я моли за прошка. Ще я умолява да не казва на никого. Тя ще трябва да се съгласи, за да опази репутацията си. Ще отиде на бала и ще каже просто, че се е задържала при вуйчо Антъни повече, отколкото е имала намерение. Никой няма да узнае, че е била отвлечена.

След като извади кърпичката от устата си и си развърза ръцете, тя се опъна на леглото, съвършено спокойна. Наслаждаваше се на приключението. Не й беше за пръв път, в никакъв случай. През целия си живот бе имала приключения. Първото бе на седем години, когато пропадна през леда в езерото Хавърстън и щеше да се удави, ако един от конярите не я бе чул да вика и не я бе издърпал на сухо. През следващата година същото момче я спаси от един глиган, от който тя бе избягала на едно дърво. Момчето бе ранено, но оздравяваше бързо и с удоволствие разказваше на приятелите си за драматичното спасение. А на нея й забраниха да ходи в гората цяла година след това.

Не, даже почти религиозното посвещаване на нейните вуйчовци на възпитанието й не можа да попречи на съдбата. За деветнайсет години Реджи бе видяла повече приключения, отколкото повечето мъже виждаха през целия си живот. Тя разглеждаше с усмивка своя елегантен временен затвор. Знаеше, че младите жени мечтаят за приключения, умират да бъдат отвлечени от хубав мъж на кон. А тя беше преживяла по същество две истински приключения и авантюрата от тази вечер бе второто.

Преди две години, когато бе на седемнайсет години, по пътя към Бат я нападнаха трима маскирани разбойници. Най-храбрият от тях я отвлече. Слава Богу, най-големият й братовчед, смелият Дерек, бе в каретата този ден, взе един от конете от впряга, препусна бясно след разбойника и спаси Реджи от… каквото там се канеше да й направи.

А преди това, когато бе на дванайсет години, тя преживя и морско приключение. Отвлякоха я за цяло лято. Преживя ужасяващи морски бури и даже една невероятна битка.

Е, и сега преживяваше приключение, но този път то бе забавно и сравнително безопасно. Изведнъж тя седна изправена в леглото. Вуйчо Тони! Той знае за всичко това! Вече не й беше забавно. Ако узнае кой я е отвлякъл, той ще пристигне и ще разбие вратата. Клюките няма да имат край и това ще я довърши. Антъни Малори няма да позволи всичко да свърши просто така. Ще извика на дуел горкото момче и ще го убие, без да пита по погрешка ли е станало отвличането или не.

Реджи стана и се заразхожда боса из стаята. Боже господи, положението ставаше ужасно! Тя продължи да крачи. Отвличаше си вниманието, като разглеждаше внимателно стаята. Декорацията бе в убито зелено и кафяво. Мебелите бяха в стил „Чипъндейл“2. Пелерината й бе метната на един стол, пред него бяха пантофките й. Маската й бе захвърлена на тапицираната седалка. Единственият прозорец гледаше към някаква тъмна градина, пълна със сенки. Тя си поправи прическата пред огледало в рамка от листа и цветя в стил „Рокай“3.

Реджи се чудеше дали Тиндъл наистина би я вързал и би затъкнал устата й с нещо, ако започне да вика за помощ. По-добре да не опитва. Чудеше се също защо на Ник му потрябва толкова много време, за да установи грешката си. Майсенският часовник на камината продължаваше да брои минутите с тиктакане.

Никълъс я наблюдаваше как танцува с някакъв франт, облечен в яркозелен сатен. Виолетовата вечерна рокля на Силина бе в рязък контраст. С тези цветове двойката нямаше как да остане незабелязана от някого въпреки навалицата на дансинга.

— По дяволите! — изръмжа Никълъс.

Пърси, застанал до него, се изрази по-ясно.

— О, мили Боже! Ти наистина отиде и го направи, нали? Знаех си, че не бива да се захващаш с това, но ти отиде и наистина го направи.

— Млъквай, Пърси!

— Добре де, това е тя, нали? Тогава коя, за Бога, е оная птичка, затворена в кафеза у вас? Ти си откраднал любовницата на Малори, не е ли така? Той ще те убие, Ник — съобщи му Пърси. — Ще те пречука като две и две четири. Точно това ще направи.

Никълъс бе готов да убие слабонервния си приятел.

— Продължаваш да пееш песничката си, значи? Какво толкова ще стане? От всичко това може да произлезе само едно: да се изправя срещу словесния порой на една вбесена жена, която не съм и зървал досега. Лорд Малори няма да ме извика на дуел заради глупава грешка като тази. Някой да е пострадал в края на краищата?

— Репутацията на дамата, Ник — започна Пърси. — Ако се разчуе…

— Как ще се разчуе? Размърдай си мозъка, момче! Ако е любовница на Малори, тя няма репутация за губене. Искам да зная обаче какво диреше тя в кабриолета на лейди Едингтън? — Никълъс въздъхна. Неразбран, несправедливо обиден мъжкар. — Май ще е най-добре да си отида у дома и да я освободя… която и да е.

— Трябва ли ти помощ? — ухили се Пърси. — Много съм любопитен да разбера коя всъщност е тя.

— Едва ли ще е в настроение да си побъбри с теб — подчерта Никълъс. — Ще съм голям късметлия, ако се отърва само с някоя ваза, запратена по мен.

— Е, сигурно можеш да се справиш сам, благодаря ти. Утре ще ми разкажеш всичко, нали?

— Знаех си, че така ще кажеш — каза кисело Никълъс. Препусна към къщи колкото можеше по-бързо. Вече бе съвсем изтрезнял и съжаляваше дълбоко за всичко. Молеше се мистериозната дама да има чувство за хумор.

Тиндъл му отвори и взе наметалото, шапката и ръкавиците.

— Някакви проблеми? — попита Никълъс; знаеше си, че списъкът ще е дълъг.

— Никакви, милорд.

Нямаше ли шум?

— Не.

Никълъс пое дълбоко дъх. Тя сигурно пазеше гнева си за него.

— Тиндъл, каретата да е готова пред къщи — заповяда той и се заизкачва по стълбите.

Третият етаж бе тих като гробница. Слугите рядко се мяркаха тук след свечеряване. Хубавата камериерка Луси, на която бе хвърлил око напоследък, не би дръзнала да се качи горе, освен ако не я пратят за нещо. Неговият камериер Харис сигурно вече спеше на втория етаж и не очакваше господаря си толкова рано. Никой в къщата освен Тиндъл не знаеше за присъствието на дамата. И това бе нещо.

Никълъс постоя за миг пред вратата на Реджи, после я отключи и бързо я отвори. Беше готов да понесе удара по главата, но шокът при първия поглед към нея имаше потресаващ ефект. В погледа й нямаше свенливост; прекрасното овално лице с нежни черти не издаваше и следа от страх. Погледът на екзотичните, косо поставени очи, бе вълнуващ. Такива тъмносини очи на светлото лице, сини и бистри като цветен кристал! Устните й бяха меки и пълни, а носът — прав и изящен. Гъсти, черни като въглен мигли обрамчваха тези изключителни очи, а над тях деликатно се извиваха черни вежди. Косата й също беше гарвановочерна; буклите обкръжаваха лицето й и придаваха на бялата й кожа вид на полирана слонова кост.

Дъхът му спря. Не само лицето й бе красиво. Тя беше миньонче, да, но във формите й нямаше нищо детско. Твърди, млади гърди напираха под розовата коприна на роклята й. Деколтето й не бе толкова дълбоко, както на някои рокли; трябваха му милиметри, за да стане предизвикателно, но някак си съблазняваше не по-малко от видените в Лондон. Дощя му се да дръпне розовия муселин няколко инча надолу и да погледа как тези прекрасни гърди изскачат навън. Мъжествеността му започна да се надига против волята му. Това му подейства като втори шок. Боже, от млади години не беше губил контрол както сега!

Отчаяно искаше да овладее положението. Трябваше да каже нещо, каквото и да е!

— Здравейте.

Поздравът прозвуча като „Я гледай какво имало тук!“ и Реджи се ухили против волята си. Той бе прекрасен, просто прекрасен! Не само лицето му, макар и то да бе поразително красиво. В него имаше някакъв сексуален магнетизъм, който просто обезоръжаваше. Той бе по-красив даже от вуйчо Антъни, когото тя винаги би считала за най-красивия мъж на света и си бе мислила, че никоя жена не би могла да му устои.

Сравнението я успокои. Той й напомни за вуйчо Тони не само по ръст и външен вид, но и с начина, по който очите му я преценяваха. Колко често бе виждала вуйчо си да гледа жените точно по този начин! Е, той си е женкар, каза си тя. Кой друг би отвлякъл жена от прага на друг мъж? Дали е ревнувал, като е мислил, че любовницата му и вуйчо Антъни са… О, ситуацията става много забавна!

— Здравейте — каза Реджи дяволито. — Бях почнала да се чудя кога ще разберете грешката си. Имахте достатъчно време.

— А аз се чудя дали изобщо съм сбъркал. Не ми изглеждате като грешка. Много ми приличате на нещо, което съм направил за разнообразие.

Той затвори тихо вратата и облегна гръб на нея. Красивите му амбърови очи настойчиво я разглеждаха от глава до пети. Не бе никак безопасно за млада дама да остава сама с мъж от неговата порода и Реджи си даваше сметка за това. Но по някаква причина, която не можеше да проумее, тя не се страхуваше от този човек. Скандално! Чудеше се дали ще е толкова ужасно, ако му отдаде девствеността си. О, тя внезапно бе изпаднала в някакво безразсъдно настроение!

Реджи изгледа вратата с широка рамка, която преграждаше единствения изход.

— Не ви е срам, сър. Надявам се, че нямате намерение да ме компрометирате повече, отколкото досега.

— Ще го направя, ако ми позволите. Разрешавате ли? Помислете си добре, преди да отговорите — каза той с опустошителна усмивка. — Сърцето ми е в опасност.

Тя се изкикоти поласкана.

— Глупости! Женкари като вас нямат сърца. Всички го знаят.

Никълъс бе очарован. Можеше ли нещо, казано от него, да я смути? Едва ли.

— Ще ме нараните, любов моя, ако сравнявате моето сърце със сърцето на Малори.

— Никога, сър — успокои го тя. — Сърцето на Тони е невярно, колкото можете да си помислите. Всяко мъжко сърце би било по-постоянно от неговото. Даже вашето — каза сухо тя.

И това го казва любовницата му? Никълъс не можеше да повярва на късмета си. Тя даже не се ядосваше от това! Просто приемаше, че Малори никога няма да й бъде верен. Дали бе узряла за смяна на любовника?

— Никак ли не ви е интересно защо ви донесох тук? — Самият той се питаше: защо тя не е смутена?

— О, не! — отговори безгрижно тя. — Вече зная.

— Наистина ли? — Беше му забавно, чакаше да чуе до какво чудато обяснение е стигнала.

— Помислили сте, че аз съм лейди Едингтън. Искали сте тя да не отиде на бала у Шепфърд и сте имали намерение да отидете там и да танцувате през цялото време. Нали?

Никълъс трепна.

— Какво?!

— Да танцувате през цялото време.

— Нито един танц!

— Е, сигурно сте я видели там. Ох, да можех да зърна лицето ви тогава! — Тя хихикна. — Много ли се изненадахте?

— Ъъ… ужасно — призна той. Не вярваше на ушите си. Как, по дяволите, е разбрала? Какво бе казал, докато я караше насам?

— Поставяте ме в неизгодно положение. Изглежда съм казал много неща пред вас.

— Не си ли спомняте?

— Не много ясно — призна той вяло. — Боя се, че бях доста пийнал.

— Добре тогава. Мисля, че това ви извинява, нали? Но вие всъщност не казахте всичко това. Много ми помогна обстоятелството, че познавам действащите лица, нали разбирате.

— Вие познавате лейди Едингтън?

— Да. Не отблизо, разбира се. Запознах се с нея едва тази седмица. Но тази вечер тя бе така любезна да ми заеме кабриолета си.

Той се откъсна от вратата, прекоси стаята и застана плътно до нея. Отблизо тя бе още по-красива. За негова изненада не се дръпна назад, а го погледна, сякаш му вярваше безрезервно.

— Коя сте вие? — попита той с прегракнал шепот.

— Реджина Аштън.

— Аштън? — той се намръщи замислено. — Това не е ли фамилното име на граф Пенуич?

— Ами да! Познавате ли го?

— Не. Той притежава парче земя, което граничи с моите земи. Няколко години се опитвах да го купя, но надутият… той даже не отговори на запитванията ми. Вие не сте му роднина, нали?

— За нещастие съм. Но връзката е доста далечна.

Никълъс се засмя.

— Повечето дами не биха считали роднинската връзка с един граф за нещастие.

— Така ли? Тогава те не се познават със сегашния граф Пенуич. Щастлива съм да кажа, че не съм го виждала от много години, но не вярвам да се е променил много. Той наистина е един надут…

Тогава кои са родителите ви?

— Сираче съм, сър.

— Съжалявам!

— Аз също. Но по линията на майка си имам любящо семейство, което се погрижи за възпитанието ми. А сега вие трябва да ми кажете кой сте.

— Никълъс Идън.

— Четвъртият виконт Монтиът? О, Боже! Чувала съм за вас.

— Скандални лъжи, уверявам ви!

— Съмнявам се. — Тя се ухили насреща му. — Но не бива да се боите, че си мисля нещо лошо за вас. В края на краищата, в това отношение никой не е толкова лош, колкото Тони или брат му Джеймс, но аз обичам много и двамата.

— Двамата? Тони и Джеймс Малори? — Той бе просто поразен. — Велики Боже! Нали не искате да кажете, че сте любовница и на Джеймс Малори?

За момент очите й се разшириха. Тя прехапа устни до болка, но това не помогна. Въпреки желанието си Реджи избухна в неудържим смях.

— Не виждам нищо смешно — каза студено Никълъс.

— Но то си е смешно, уверявам ви! Боях се да не си помислите, че Тони и аз… О, това е знаменито! Трябва да кажа на Тони… Не, по-добре да не му казвам. Той няма да го намери за смешно. Вие, мъжете, сте толкова тъпи понякога! — Тя въздъхна. — Знаете ли, той ми е вуйчо.

— Или предпочитате да го наричате така.

Тя се разсмя отново.

— Не ми вярвате, нали?

— Скъпа госпожице Аштън…

— Лейди Аштън — поправи го тя.

— Много добре…, лейди Аштън. Искам да знаете, че синът на Джейсън Малори, Дерек Малори, е един от най-близките ми приятели…

— Зная.

— Наистина ли?

— Да, фактически вашият най-добър приятел. Тръгнали сте заедно на училище, макар той да е завършил няколко години след вас. Вие сте го харесвали, а другите — не. Той ви обикнал заради това. Аз също ви обичах за това, че сте се сприятелили с него, макар че бях само на единайсет години, когато той ми разказа всичко, и че не бях ви срещала. Как мислите, къде съм чула за вас, лорд Монтиът? Когато си идваше през ваканциите вкъщи, братовчедът Дерек не спираше да разказва за вас.

— Тогава защо не е споменавал никога за вас? — остро попита Никълъс.

— Защо да говори за мен? Сигурна съм, че вие двамата сте имали по-интересни теми за разговор от децата на двете семейства.

Никълъс се намръщи.

— Може и са си съчинявате всичко това.

— Възможно е, разбира се. — Тя не се опита да го разубеждава.

В очите й блесна смях. Проклятие, колко е хубава!

— На колко сте години?

— Значи вече не се сърдите.

— Кога съм се сърдил?

— О, и как още. — Реджи се усмихна. — Само не мога да разбера защо. Аз съм тази, която трябва да се сърди. И съм на деветнайсет, ако държите да знаете, макар че не биваше да питате.

Никълъс започна да се отпуска. Тя беше чудесна. Вече не можеше да се понася. Искаше да я прегърне, но не му се щеше да й напомня в колко непристойна ситуация се намират.

— Това пръв сезон ли ви е, Реджина?

Хареса й начинът, по който той произнесе името й.

— Съмнявате се, че съм тази, за която се представям ли?

— Мисля, че трябва да се съмнявам.

— Не бива да бъдете толкова разочарован — върна му го тя.

— Аз съм съкрушен, ако искате да знаете. — Гласът му пресипна. Той си позволи да я погали нежно по бузата с един пръст, сякаш за да не я изплаши. — Не искам да сте девственица. Искам да знаете точно какво имам предвид, когато ви казвам, че искам да правя любов с вас, Реджина.

Сърцето й заби по-бързо.

— Наистина ли? — пошепна тя, но се отърси. Не трябваше да губи контрол. — Разбира се, че искате. — Сега вече го дразнеше. — Струва ми се, че видях това желание в погледа ви.

Ръката му падна надолу. Той присви очи.

— Къде сте виждали такива погледи?

— Майчице, пак се разсърдихте — каза тя невинно. Очите й бяха непроницаеми. Велики Боже, под тази блестяща външност се крие съвсем друго момиче!

Тя мина покрай него и отиде в средата на стаята. Когато се обърна да го погледне, гаменската усмивка и дразнещият блясък в очите й се бяха върнали.

— Този сезон ми е втори и вече успях да се запозная с много мъже. Също толкова невъзпитани като вас — увери го тя.

— Не вярвам.

— Че има толкова много мъже, невъзпитани като вас?

— Че този сезон ви е втори. Омъжена ли сте?

— Искате да кажете, че би трябвало да бъда, щом съм била представена в обществото миналата година? Уви, според моята фамилия не съществува достатъчно добър мъж за мен. Крайно неприятно, уверявам ви.

Никълъс се засмя.

— Много лошо. Миналата година плавах до Западните Индии да нагледам имотите си. Ако бях останал тук, щях да ви срещна по-рано.

— И щяхте ли да поискате ръката ми?

— Щях да поискам… частица от вас.

За пръв път Реджи се изчерви.

— Много сте груб.

— Не толкова, колкото ми се иска да бъда.

О, той наистина е опасен, помисли си Реджи. Хубав, чаровен и умен. Тогава защо не се страхувам да остана сама с Никълъс Идън? А трябва да се страхувам, така ми подсказва разумът!

Тя гледаше със затаен дъх как той идва към нея, как намалява разстоянието помежду им. Не помръдна, а той се усмихваше. Тънка жилка пулсираше на гърлото й; завладя го непреодолимо желание да прекара език по нея и да усети как тупти.

— Питам се дали сте толкова невинна, колкото се представяте, Реджина Аштън?

Не можеше да се предаде, колкото и силно да й действаше магията му.

— Като знаете кое е семейството ми, наистина не можете да се съмнявате в мен, лорд Монтиът.

— Това, че ви довлякох тук, не ви скандализира — смутолеви той. — Защо? — Той разглеждаше лицето й отблизо.

— О, мисля, че съзрях смешното в тази ситуация — призна Реджи, но после добави: — За малко се разтревожих, обаче. Помислих, че вуйчо Тони може да узнае къде сте ме скрили, да дойде и да започне да блъска по вратата ви, преди да сте се върнали и да сте ме освободили. Щеше да настане такава суматоха! Не виждам как можехме да опазим тайната задълго и в края на краищата можехте да се окажете принуден да се ожените за мен. Срам и позор, защото не си подхождаме.

— Не си ли подхождаме? — попита той. Беше му забавно.

— Без друго! — каза тя с престорен ужас. — Аз щях да се влюбя до полуда във вас, а вие щяхте да си останете презрян женкар и да разбиете сърцето ми.

— Несъмнено имате право — въздъхна той и продължи да играе ролята си. — Щях да бъда ужасен съпруг. Нито пък някой би могъл да ме принуди да се оженя, между другото.

— Даже и ако сте разрушили репутацията ми, така ли?

Той направи тъжна гримаса.

— Даже и тогава.

Реджи очевидно не хареса отговора и той се ядоса на ненужната си откровеност. Гневът накара блестящите му амбърови очи да заблестят още по-силно, сякаш зад тях гореше някакъв неестествен огън. Тя потрепера и се запита как би изглеждал, ако наистина избухне.

— Студено ли ви е? — попита Никълъс, като я видя да потрива настръхналите си ръце. Би ли посмял да посегне и да я прегърне?

Тя посегна за пелерината си и я наметна върху стройните си рамене.

— Мисля, че е време…

— Изплаших ви — каза нежно той. — Нямах такова намерение.

— Боя се, че прекрасно знам какви са намеренията ви, сър. — Тя се наведе да си обуе пантофките и когато се изправи, се намери в обятията му. Всичко стана много бързо и Никълъс я целуна, преди да успее да ахне. Устните му носеха сладкия, опияняващ дъх на коняк. О, тя си знаеше, че това ще да е нещо подобно, просто божествено!

Никой не я бе целувал с толкова чувство или така дръзко. Той притисна дребното й тяло до своето и й даде възможност да усети мъжката възбуда. Тя беше и шокирана, и възбудена. Гърдите й трепнаха от допира до неговата дреха. Какво беше това непознато, дълбоко усещане, което се надигаше в нея отдолу нагоре?

Устните му погалиха бузата й и се спуснаха надолу по шията; той целуна пулсиращата жилка, обхвана кожата с устни и я засмука нежно.

— Не бива, не го правете — успя да пошепне Реджи. Гласът изобщо не беше нейният.

— Трябва, любов моя, наистина трябва. — Никълъс я сграбчи в ръце.

Тя ахна. В това, което ставаше, нямаше нищо забавно. Устните му отново се докоснаха до шията й и тя изстена.

— Оставете ме — каза тя, останала без дъх. — Дерек ще ви намрази.

— Не ме интересува.

— Вуйчо ще ви убие.

— Ще си струва.

Струваше си.

— Няма да мислите така, когато видите пистолета му на мястото на дуела. А сега ме пуснете, лорд Монтиът!

Никълъс я отпусна бавно и внимателно, но направи така, че тялото й се плъзна изкусително по неговото.

— Няма да мислите така, нали?

Той я държеше плътно до себе си. Топлината на тялото му я развълнува.

— Не, разбира се. Не бих искала да ви видя да умирате заради една… една безобидна лудория.

— Така ли ще го наречете, ако правя любов с вас? — засмя се доволно той.

— Имах пред вид не това, а донасянето ми тук. Каквото и да става, ще се влача по корем, но ще уговоря Тони да го забрави.

— Значи искате да ме опазите? — тихо запита Никълъс.

Реджи се отблъсна от него; не можеше да мисли ясно, докато тялото й бе допряно до неговото. Пелерината й бе паднала. Той й я подаде галантно, с поклон.

Тя въздъхна.

— Ако Тони не е разбрал, че вие сте ме отвлекли, няма да споменавам името ви. Ако знае, е, предполагам ще направя всичко, което зависи от мен, за да опазя кожата ви. Но сега настоявам да ме върнете при него, преди да е извършил някоя глупост — примерно, преди да е казал на други хора, че съм изчезнала.

— Поне ми давате някаква надежда. — Никълъс се усмихна. — От мен може и да не става добър съпруг, но са ми казвали, че съм великолепен любовник. Ще ме имате ли предвид?

Реджи беше шокирана.

— Не искам любовник.

— Тогава ще бъда принуден да ви преследвам през целия сезон, докато не решите друго.

Той е непоправим, мислеше си тя, докато най-после я изведе от къщата. Непоправим и изкусителен. Тони трябваше да успее да убеди чичо Джейсън за нея, защото Никълъс Идън можеше да доведе всяко момиче до падение.