Обичай само веднъж

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Въпреки тревогата и напрежението, Реджи намери яденето много вкусно. Тя се нахрани до насита с пирог с месо от гълъби, оризов пудинг и кекс. Имаше и хубаво вино. Но щом свърши с храненето, тя отново започна да се тревожи.

Анри й беше донесъл храната. Той беше облякъл много екстравагантна широка копринена риза, черни бричове, дълга като сако жилетка и беше обул високи ботуши. Мили Боже, само една обеца му липсваше! Дори се беше обръснал изцяло, с изключение на силно завитите си мустаци! Защо?

В какво се беше забъркала този път? На леглото бяха оставени дамски дрехи, които изглеждаха чисто нови — копринена рокля, по-дискретна ленена, нощница, пухкави чехли и за нейно смущение — долно бельо. На тоалетката имаше тоалетни принадлежности, четка за коса, гребен, много скъп парфюм — всичките нови.

Следобед младият мъж беше влязъл, за да запали огъня, а Арти пазеше на вратата. Той й се усмихваше плахо. Реджи го гледаше леденостудено и яростно. А на момчето не обърна никакво внимание.

Вече беше нощ, но Реджи отказваше да се възползва от голямото легло. Щеше цяла нощ да будува, ако трябва, но нямаше да се отпусне, докато не се срещне с капитана и не му даде да се разбере.

Тя хвърли дърва в огъня, сетне притегли един стол до камината, като мушна крака под тъмносинята си кадифена пола. Стаята беше топла и й се доспа.

Реджи едва чу ключа, когато се обърна в ключалката. Звукът я накара да застине, но тя не се обърна. Проклета да бе, ако си дадеше труда да забележи Арти или пък Анри.

— Моят син ми казва, че сте ослепителна красавица — рече дълбок глас. — Нека да видя какво толкова го е поразило. Представете се, лейди Монтиът.

Тя стана и много бавно се обърна, за да го види. Очите й се разшириха от шока.

— Вуйчо Джеймс!

— Риган! — извикаха и двамата едновременно.

Реджи първа се овладя.

— О, вуйчо! Да не би да искаш да ме отвлечеш, за да си прекараме още три месеца в приключения на борда на „Девойката Ана“? Не смяташ ли, че сега съм малко стара за това?

С вид на объркан човек, той протегна ръце към нея.

— Ела тук, сладурано, и дай да те прегърна. Мили Боже, ти наистина си станала ослепителна красавица!

Реджи го прегърна щастлива.

— Ами, вуйчо, минаха три години, през които съм те виждала само веднъж за един час. Не е честно, знаеш ли, да трябва да се промъквам незабелязана, за да видя вуйчо си. Не е ли време да се сдобриш с братята си?

— Аз може и да искам — рече тихо той. — Но се съмнявам, че те го искат, Риган.

Той винаги беше обичал да бъде различен, дори да има свое собствено име, с което да я нарича. Нейният вуйчо, пиратът, я беше откраднал под носа на братята си, когато му отказаха да я види. Беше я завел на невероятно приключение на борда на кораба си, твърдо решен да прекара с нея времето, което му се полагаше. Тогава Реджи беше на дванайсет години и тези невероятни три месеца бяха все още живи в паметта й.

Разбира се, и двамата трябваше да си платят за това. Джеймс вече беше в немилост поради това, че е пират. Когато върна Реджи, и тримата му братя го натупаха яко затова, че я бе изложил на опасност. И тримата се бяха отказали от него, дори и Тони, с когото винаги беше толкова близък. Джеймс страдаше от раздора, а Реджи — от това, че бе станала причина за него. Той никога не я обвини, но този факт я накара да се чувства още по-зле.

Тя се отдръпна от Джеймс и го огледа. За трите години не се беше променил много. Все още беше едър и рус, както винаги красив и зашеметяващ.

— Аз дори не трябва да разговарям с теб — рече строго Реджи. — Ужасно ме изплаши. Можеше поне да кажеш на хората си да ме осведомят, че тъкмо скандално известният капитан Хок ме отвлича.

Джеймс избухна:

— Ще ги накажа, можеш за разчиташ! Проклятие! — Той отвори вратата със замах и измуча:

— Арти!… Анри!

— Не, вуйчо! — запротестира Реджи.

Джеймс бе различен от братята си. Тони можеше да бъде уговорен. Дори с Джейсън, който беше като опърничав бик, когато се разсърди, можеше да се говори. Но Джеймс Малори беше ужасяващ. Макар гневът му никога да не се бе насочвал към нея, Реджи се боеше от него.

— Вуйчо Джеймс — каза тя, — мъжете бяха наистина много внимателни с мен и много се постараха да ми е удобно. Не бях уплашена — излъга тя.

— Те са направили грешка, Риган, и няма да приема никакви извинения за нея.

Една черна вежда се вдигна остро.

— Искаш да кажеш, че не е трябвало да ме донасят тук ли?

— Разбира се, че не. Щях да дойда отново да те видя, преди да напусна Англия. Не бих искал да те довеждат при мен — поне не по този начин.

Точно в този момент двамата нещастници се появиха на прага и застанаха неловко под студения взор на Джеймс.

— Искал си да ни видиш, капитане?

— Знаете ли кого сте ми довели? — попита тихо Джеймс. Това беше неговият непредсказуем тон. Анри бързо предположи бедата.

— Друга дама ли?

— Господа, позволете да ви представя — Джеймс протегна ръка към Реджи и експлодира: — моята племенница!

— По дяволите!

— Да — въздъхна Арти.

На вратата се появи още един мъж.

— За какво, по дяволите, крещиш, Хок?

— Кони! — Реджи извика зарадвана и се втурна в обятията му. Това бе мъжът, който я бе научил да фехтува, да се изкатерва до гнездата на враните, дори да бъде навигатор на кораба, когато вуйчо й не можеше да ги види. Конрад Шарп, най-близкият приятел на Джеймс от детските години, беше сега помощник-капитан на „Девойката Ана“. Макар че бе чудесен, по-голям негодник сред пиратите не съществуваше.

— Ти ли си, малко келешче? — изрева Конрад. — Проклет да съм, ако не си ти! — Той силно я прегърна.

— Минаха толкова години!

— Така ли, бе? — Конрад се ухили. Най-сетне той забеляза начумереното лице на Джеймс и прочисти гърло: — Аз, а… мисля, че не би трябвало да си тук, Риган.

— Така мисля и аз. — Тя се обърна към Джеймс. — Е, вуйчо, ето ги тези негодници. Ще накараш ли да ги набият за ужасната грешка? Ако е така, искам да гледам.

— Риган!

— Няма ли да го направиш? — Тя погледна нападателите си. — Е, господа, наистина имате късмет, че вуйчо ми е в толкова милостиво настроение. Оставя ви да се измъкнете. Аз със сигурност щях да смъкна кожата от гърбовете ви.

— Добре, Риган, ти спечели — отстъпи Джеймс, като кимна кратко на Арти и Анри да си тръгват.

— Изобщо не си се променила, нали, Хок? — Конрад се ухили под мустак, когато се затвори вратата зад двамата нападатели.

— Хитра малка лисичка — промърмори Джеймс.

Реджи се ухили и на двамата.

— Ама не се ли радвате да ме видите?

— Чакай да си помисля.

— Вуйчо Джеймс!

— Разбира се, сладка моя. — Джеймс й се ухили широко с усмивката, запазена за онези, които обичаше. — Но ти наистина създаде тук един проблем. Аз очаквах друг човек, а сега предполагам, че в Силвърли всички ще застанат нащрек.

— Искаш ли да ми разкажеш за какво всъщност става дума? — попита тя.

— Не е нещо, което те засяга, Риган.

— Не ме отблъсквай, вуйчо, вече не съм дете.

— Така си е — той се ухили. — Погледни я, Кони. Одрала е кожата на сестра ми, нали?

— А като си помисля, че можеше да е моя дъщеря — рече Конрад с копнеж.

— О, Кони, и ти ли? — попита тихо Реджи.

— Всички обичаха майка ти, келешче, дори и аз — призна Конрад.

— Затова ли ме взе под крилото си?

— Недей да си го мислиш. Ти сама си проби път в сърцето ми.

— Тогава ще ми кажеш за какво става дума, нали?

— Не, келешче. — Кони поклати глава, хилейки се към Джеймс. — Това си е негово дело. Ако имаш намерение да изровиш истината, обърни тези големи сини очи към него.

— Вуйчо Джеймс?

— Това е… една недовършена работа, която имам тук. Няма защо да се тревожиш.

— Но графинята не е ли прекалено стара за теб?

— Не е така, Риган — запротестира Джеймс. — И какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „стара“?

— Е, не е точно древна, предполагам — поправи се Реджи. — Тя полага много грижи за себе си. Но каква работа можеш да имаш с нея?

— Не с нея. Със съпруга й.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв ли? Мъртъв! — Джеймс погледна към Кони. — Проклятие! Не може да е мъртъв!

Реджи погледна към Кони, объркана.

— Той има да урежда сметки, келешче — обясни й Кони. — А сега изглежда така, сякаш се е намесила самата съдба.

— Кога е умрял? — попита грубо Джеймс. — Как?

Реджи започваше да се тревожи.

— Ами, не знам как. Било е доста отдавна обаче.

Гневът по лицето на Джеймс се смени с изненада. После и двамата мъже се разсмяха и объркаха още повече Реджи.

— О, сладка моя, ти ме накара да отида там, но не ми се вярва да мислим за същия човек. Аз търся младия виконт.

— Никълъс Идън ли? — извика тя.

— Е, сега позна. Познаваш ли го?

— Много добре — отвърна Реджи.

— Значи тогава можеш да ми кажеш къде е. Един Господ знае, че никой друг не би могъл да ми каже. Търсих го навсякъде. Кълна се, че младежът се крие от мен, и при това има основателни причини.

— Мили Боже! — зяпна Реджи. — Ти си ги накарал да ме отвлекат, за да подмамиш Никълъс при себе си ли?

— Не теб, мила моя — увери я Джеймс. — Тези идиоти са помислили, че ти си съпругата на Никълъс Идън.

Реджи приближи до Конрад, пое дълбоко дъх и сетне рече колебливо:

— Вуйчо Джеймс, твоите хора не са сгрешили.

— Те…

— … не са сгрешили — довърши тя. — Аз съм съпругата на Никълъс Идън.

Последвалата напрегната тишина опъна нервите на всички. Джеймс се стегна. Конрад прегърна Реджи, за да я предпази и заедно зачакаха експлозията. Преди тя да избухне, вратата се отвори и влезе младият мъж.

— Анри току-що ми каза, че тя е моя братовчедка. Вярно ли е?

Джеймс изръмжа:

— Не сега, Джереми! — Момчето се сви.

— Не! Не си отивай, Джереми — Реджи хвана момчето за ръка и го издърпа в стаята. — Вуйчо Джеймс е сърдит на мен, не на теб!

— Не съм ти сърдит, Риган. — Той едва сдържаше гласа си.

— Ти се канеше да ми се разкрещиш.

— Не съм се канел да ти крещя! — избухна той.

— Е, много съм облекчена — отвърна Реджи.

Джеймс отвори уста, после я затвори и въздъхна отчаяно. Очите му срещнаха очите на Конрад и посланието стана ясно: ти се оправяй с нея, аз не мога.

Конрад ги представи един на друг:

— Джереми Малори, лейди Реджина Мал… ъх, Идън, графиня Монтиът.

— По дяволите! — ухили се Джереми. — Значи затова е избухнал!

— Да, мисля, че не му харесва… е, няма значение. — Реджи се усмихна на красивия младеж, който много приличаше на нея. — Не те огледах добре преди това. Та ти изглеждаш точно като чичо си Тони, когато беше по-млад!

Тя се обърна към Джеймс:

— Завинаги ли щеше да го пазиш в тайна, вуйчо?

— Няма никаква тайна — рече начумерено Джеймс.

— Семейството не знае.

— Аз самият разбрах преди пет години. А оттогава май не си говоря с братята си.

— Можеше да кажеш поне на мен, когато се видяхме последният път.

— Тогава нямахме време да се впускаме в това, Риган. „Между другото, имам син“… Ти щеше да ме умориш с безкрайните си въпроси, а Джейсън щеше да изпрати прислугата навън да ме дирят и да ме намерят.

— Предполагам. Но как го откри? Преди пет години ли стана?

— Всъщност преди малко по-малко от пет години — отвърна той. — Ние просто се сблъскахме в една кръчма, където работеше.

— Трябваше да видиш лицето ни вуйчо си, келешче, когато съзря момчето. — Конрад се усмихна, като си спомни. — Той разбра, че хлапето изглежда познато, но въпреки това не знаеше защо. А и Джереми не можеше да свали погледа си от него.

— Аз го познах — намеси се Джереми. — Всъщност не го бях виждал преди, но мама ми го беше описвала толкова често, че бих го познал навсякъде. Накрая събрах смелост да го попитам направо дали не е Джеймс Малори.

— Можеш да си представиш реакцията му — рече ухилен Конрад. — Всички по пристанището го познаваха само като капитан Хок, а това нищо и никакво момче го нарече със собственото му име. И сетне, за да го довърши, му каза, че е негов син! На Хок обаче не му беше смешно. Той огледа момчето, зададе му няколко въпроса и проклет да съм, ако не стана горд баща само за една нощ!

— Значи си имам нов братовчед, почти пораснал — ухили се Реджи. — О, това е страхотно! Добре дошъл в нашето семейство, Джереми!

Той беше висок почти колкото баща си, което означаваше, че беше много по-висок от Реджи. Тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата и беше изненадана от силната прегръдка, която я остави без дъх.

— Стига толкова, Джереми! Джереми!

Младежът направи крачка назад.

— Братовчедите могат ли да се женят помежду си?

Конрад се изкикоти силно. Джеймс се начумери. Реджи се изчерви. Сега разбра мотива за прегръдката.

— Още един негодник в семейството, а, вуйчо Джеймс? — каза тя язвително.

— Май така изглежда — въздъхна Джеймс. — И научи номерата прекалено рано.

— Само следва примера ти — вметна мило Конрад.

— Е, сега ще си ляга.

— По дяволите! — запротестира Джереми.

— Направи го! — заповяда му строго Джеймс. — Утре ще се видиш с братовчедка си, ако се държиш прилично и помниш, че е твоя братовчедка, а не някоя курва от кръчмата.

След това смъмряне можеше да се очаква, че момчето ще си тръгне засрамено. Но не и Джереми. Той се ухили на Реджи и й смигна.

— Ще те сънувам, сладка Риган, тази нощ и всички други след нея!

Реджи едва не се изсмя. Каква дързост! Тя го погледна смело и каза:

— Не ставай досаден, братовчеде! Ти ме прегърна достатъчно силно, за да разбереш, че съм прекалено много омъжена.

Реджи изстена, като прокле бързия си език. Джереми метна поглед към баща си и изтича към вратата. Реджи се подготви за решителни действия, сигурна, че Джеймс е схванал съвсем ясно думите й.

— Вярно ли е?

— Да.

— Да го вземат дяволите! Как се случи това, Риган? Как, по дяволите, стана така, че се омъжи за този… този…

— Говориш злобно като Тони — сряза го тя. — Всеки от вас иска по едно парче от Никълъс. Е, намерете го, разделете си го, нарежете го на парчета, застреляйте го, убийте го. Какво ме е грижа? Той е само мой съпруг и баща на детето ми.

— По-полека, келешче — рече тихо Конрад. — Твоят вуйчо се отказа от плановете си за Никълъс в мига, в който разбра, че си се омъжила за него.

— Какви планове? — поиска да знае тя. — За какво е всичко това, вуйчо?

— Дълга история, сладурано, и…

— Моля те, не се дръж отново с мен като с дете, вуйчо Джеймс!

— Добре — отвърна той. — Накратко, аз го набих яко за някои обиди, които ми беше нанесъл. Затова свърших в пандиза.

— И едва не беше обесен — додаде Конрад.

— Не — зяпна Реджи. — Не мога да повярвам, че Никълъс…

— Той дал името на Хок на властите, келешче. „Девойката Ана“ може и да не нападне отново веселия моряк, но Англия никога не забравя. Хок беше съден за пиратство. Но успя да избяга въпреки Монтиът.

— Разбираш защо моите момчета са внимавали да не споменават името ми пред теб — каза Джеймс. — Трябваше да уредя собствената си смърт, иначе щеше да ми се наложи незабавно да напусна Англия. Извинявай, Риган — добави нежно той. — Бих предпочел да не знаеш в каква каша се беше забъркал твоят съпруг.

— Не се извинявай, вуйчо — рече Реджи през зъби. — Само съм смаяна от това колко често ми се напомня за голямата грешка, която направих с него. Просто не разбирам как съм могла да се залъгвам, мислейки, че го обичам.

— Не го ли обичаш?

— Не. И не ме гледай така. Наистина не го обичам.

— Прекалено много ли протестира? — ухили се Конрад.

— О, така ли мислиш? — рече разгорещено Реджи. — Е, ти би ли обичал съпруга, която те е изоставила в деня на сватбата ви? Никога няма да го забравя, никога. Дори и да не искаше да се ожени за мен, дори да се е чувствал оправдан да ме напусне, аз го мразя затова, че не…, е, просто ми е омразен.

Двамата мъже си размениха погледи.

— Къде е той? — попита вуйчо й.

— Напусна Англия. Дори не можеше да понесе да бъде в същата страна, където съм и аз.

— Той има ли имения в други страни?

Реджи сви рамене, изгубена отново в собственото си нещастие.

— Веднъж спомена, че притежава имоти в Западна Индия, но не знам дали е отишъл там. Какво значение има? Той не възнамерява да се връща. Даде да се разбере това…

Реджи спря, защото на долния етаж се вдигна шум. Джеймс кимна на Конрад да види какво става. В мига, в който Конрад отвори вратата, стана ясно, че бъркотията се приближава към тях. Джеймс последва Конрад навън, а Реджи тръгна веднага след мъжете.

На стълбите беше започнал бой между Анри и… Тони? Мили Боже, това наистина беше Тони! Арти вече лежеше проснат на долната площадка. И Анри щеше да се присъедини към него.

Реджи се бутна между Джеймс и Конрад:

— Тони, престани!

Антъни я видя и пусна Анри, който се свлече по стълбите.

— Значи съм бил прав! — Тони ги загледа яростно, видял брат си. — Последният път, когато избяга с нея, не си научил урока си, нали, Джеймс?

— Мога ли да попитам как ни намери? — попита Джеймс с пълно спокойствие.

— Не можеш! — тросна се Тони.

— Тони, ти не разбираш… — започна Реджи.

— Реджи!

Тя стисна зъби. Тони беше толкова дебелоглав! Това беше възможност, която не можеше да отмине. Братята бяха заедно и това беше шанс за тях да се сдобрят. Но ако Тони искаше единствено да я измъкне направо оттук, как щеше да успее да го успокои и да поговори с Джеймс?

— Ооох! — Реджи сграбчи Джеймс за ръката с едната ръка, а с другата се хвана за корема и се сви надве от болка. — Чувствам се… оох! Прекалено много… вълнения. Легло, вуйчо. Заведи ме на леглото.

Джеймс я вдигна нежно на ръце. Той не проговори, но я погледна със съмнение, когато улови погледа и. Реджи не му обърна внимание и отново изохка доста ефектно.

Джереми се приближи, тичайки по коридора към тях, като напъхваше ризата в набързо навлечените панталони.

— Какво се случи? Какво й има на Риган?

Никой не му отговори, тъй като Джеймс и Конрад побързаха към спалнята на Реджи.

— Кой си ти? — поиска да знае Джереми, когато Антъни мина покрай него, за да последва другите.

Антъни се спря на място. Той бе погледнал момчето само веднъж, но това бе достатъчно. Сякаш бе погледнал в огледало от миналото.

— Кой, по дяволите, си ти?

Конрад се засмя и излезе от спалнята.

— Не е твой, ако си мислиш това, сър Антъни. Но си е от семейството. Момчето на Джеймс.

Джереми заглуши възклицанието на изненада на Антъни със своето.

— Чичо Тони? По дяволите! Мислех, че никога няма да успея да се запозная с роднините на татко, но ето че Риган беше първата, а сега и ти, при това в една нощ! — Той грабна Антъни в мечешка прегръдка, която едва не го остави без въздух. Тони грабна момчето за широките рамене и му върна прегръдката, което изненада Конрад.

— Не си тръгвай, млади боецо — рече той дрезгаво, преди да се насочи към спалнята.

Като видя Реджи просната на леглото и Джеймс до нея, Тони отново се вбеси.

— Дявол да те вземе, Джеймс! Нямаш ли никакъв разум да я влачиш насам-натам в нейното състояние?

— Той не ме е влачил — запротестира Реджи.

— Не лъжи заради мен, сладурано — порица я нежно Джеймс. Той стана и застана срещу по-младия си брат. — Напълно си прав, Тони. Ако имах някакъв разум, щях да разбера коя е младата булка на Монтиът, преди да ми я доведат тук, за да го вбеся.

Тони сякаш беше объркан, а сетне се ядоса.

— По грешка ли?

— Колосална грешка.

— Е, все пак нямаш извинение — промърмори Тони.

— Вярно.

— Ще престанеш ли да се съгласяваш с мен?

Джеймс се подсмихна.

— Ти нямаш извинение да ми се нахвърляш, ако точно това бързаш да направиш, братко.

— Не го прави, чичо Тони — каза Джереми, като влезе в стаята. — Ще ми бъде страшно неприятно да се карам с теб, след като току-що сме се запознали.

— Той защитава силно стареца си — намеси се Конрад. — Мисли, че баща му вече не може да се справи сам след изтощителните упражнения, в които го вкара Монтиът.

— Мисля, че ти казах да си лягаш, Джереми. — Но начумереният поглед на Джеймс бе насочен към неговия помощник-капитан.

— Ти май каза, че тъкмо ти си набил Никълъс, вуйчо Джеймс? — каза Реджи.

— О, той беше, келешче — ухили се Конрад. — Той си тръгна от мястото на срещата, имай го предвид, и остави съпруга ти там.

— Остави го? — повтори тя. Конрад сви рамене.

— Тръгнахме си, докато все още беше в безсъзнание.

— Искаш да кажеш — тросна се тя вбесено, — че сте го изоставили ранен?

Конрад и Джеймс трепнаха.

— Той е получил помощ достатъчно бързо, Риган, достатъчно бързо, за да ме насади в пандиза само след един час.

— Какво значи това? — извика Антъни.

— О, тази история би трябвало да ти хареса, Тони — рече сърдито Реджи. — Ти изглежда не си единственият, който иска да изпие кръвчицата на моя съпруг.

Антъни се намръщи.

— Мисля, че приключи със защитата на този мерзавец?

— Да — отвърна тя бързо. — Но той е мой и аз ще се оправям с него, не вие. Не са ми нужни вуйчовците ми, за да се месят, когато аз съм напълно способна да накарам Никълъс Идън да съжалява за това, че се е върнал в Англия, ако изобщо го направи.

— Звучи доста зловещо — съгласи се Антъни.

— Нали? — усмихна се Джеймс. — Почти си пожелах да се върне при нея.

— Страхотно! — тросна се Реджи. — Толкова се радвам, че вие двамата отново имате нещо общо.

— Недей много да залагаш на надеждите си, котенце — предупреди я Антъни. — Не се обвързвам с пирати, които отвличат деца.

— О, стига, Тони — рече раздразнено Реджи. — Това беше преди години. Забрави го вече.

— Кого наричаш пират? — попита войнствено Джереми.

— Твоят баща е пират — отвърна спокойно Антъни.

— Не е! Вече не е!

Антъни погледна към Джеймс за изясняване, но Джеймс опърничаво отказа да му обясни. Конрад обясни:

— „Девойката Ана“ се върна на брега скоро след като Джереми дойде в екипажа. Не можехме да отглеждаме момчето на борда, нали така? Единствените плавания, които има сега, като се изключат няколко пътувания дотук, са да откарваме реколтата на пазара. Станахме плантатори на островите.

— Вярно ли е, Джеймс? — тих глас прозвуча зад тях в коридора.

— Вуйчо Джейсън! — извика Реджи, като видя най-големия си вуйчо. Джейсън изглеждаше определено заплашително и намръщената му физиономия подхождаше на мрачния му костюм.

— О, извинявай, Джеймс — рече Антъни. — Забравих да ти кажа, че по-големите идват скоро след мен.

— Недостатъчно скоро — изпухтя Едуард, останал без дъх, появявайки се на прага до Джейсън. — И не беше необходимо да се втурваш пред нас, Антъни. Добро местенце си си намерил тук, Джеймс! Колко ти струва?

— Все още преди всичко бизнесмен, а, Едуард? — ухили се Джеймс. Сетне каза: — Би ли ми обяснил как, по дяволите, ме откри? Да оставим настрана откъде си знаел, че съм в Англия.

— Дело на Антъни — отвърна Едуард. — Видял една скица, която Реджи била нарисувала. Отби се, когато се върна в Лондон тази сутрин, за да ми каже как е тя и тогава му дойде наум къде е виждал един от мъжете на скицата. Човек от твоя екипаж, когато купи „Девойката Ана“, спомни си той. Джейсън бе току-що дошъл от Хавърстън и той се сети за останалото.

— Но как хрумна да провериш тук?

— Лесна работа — отвърна Едуард. — Това е най-близкото пристанище. Помислих си, че си достатъчно дързък да закотвиш кораба си тук.

— Не чак толкова — отвърна ужилен Джеймс. — Корабът чака далеч от брега.

— Значи затова не можахме да го намерим. Разбира се, Антъни не се отказва лесно. Прекарахме останалата част от следобеда в разпитване от единия край на града до другия. Най-сетне имахме късмет с един господин, който те беше виждал да влизаш и излизаш от тази къща.

— И сега какво? — попита Джеймс, като гледаше направо към Джейсън. — Отново ли ще получа наказание от всеки от вас?

— Разбира се, че не, вуйчо Джеймс — отвърна бързо Реджи. — Сигурна съм, че те искат да забравят миналото, ако и ти го искаш. В края на краищата ти си се отказал от пиратството. Създал си дом и имаш хубав син. Знам, че ще поискат да го приветстват с добре дошъл в семейството.

— Син ли!

— Аз — рече гордо Джереми, гледайки към Джейсън и Едуард от другия край на стаята.

Реджи продължи, преди по-старите й вуйчовци да могат да се овладеят:

— Наистина мисля, че няма да мога да преживея повече вълнения днес. Ами аз мога да изгубя бебето си, ако…

— Бебе!

— Е, Тони, не им ли каза? — попита Реджи, самата невинност.

— Много добре изиграно, котенце — Антъни се ухили към нея. — А виждам, че си се възстановила от предишните си тревоги.

— Само трябваше малко да полежа.

Той поклати глава.

— Е, мисля, че сега можеш спокойно да ни оставиш да се… целуваме и да си наваксваме. Върви и си намери чаша чай или нещо друго. И вземи новия ми племенник със себе си.

— Вуйчо Джейсън? — Тя не трябваше да уточнява. Той кимна. Беше надянал в момента безвредната си намръщена физиономия, значи всичко беше наред.

— Върви, Реджи. Човек не може да каже една дума, когато си в стаята.

Реджи се усмихна победоносно и прегърна Джеймс.

— Добре дошъл отново в семейството, вуйчо Джеймс!

— Риган, сладка моя, никога не се променяй!

— Сякаш вие четиримата ще ми позволите да се променя без одобрението ви! — Тя хвана Джереми под ръка. — Ела с мен, братовчеде. Баща ти ще им разказва за теб, а ти можеш да ми разкажеш за себе си.

— Най-добре да отида с тях — каза Конрад и го направи.

Тъкмо тримата си тръгваха, когато чуха зад себе си:

— И все още трябва да си различен, нали, Джеймс? — Това беше Джейсън. — Името й не е Риган.

— Не е и Реджи! И така или иначе, вече е надраснала Реджи. Риган е по-подходящо за зряла жена.

— Май че не успя да ги накараш да се сдобрят — каза Джереми на Реджи.

— Глупости — ухили се тя. — Кажи му, Кони.

— Тя е права, момко — каза Конрад, докато ги съпровождаше надолу по коридора. — Няма да са щастливи, ако не спорят за нещо.

— Значи само си помисли колко си ги ощастливил, Джереми — рече мъдро Реджи. — Сега могат да заспорят и за твоето възпитание.