Обичай само веднъж

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

— Никълъс! — Елинър бързо се изправи, когато тримата мъже влязоха в дневната на лондонската къща на Монтиът.

Реджи се надигна по-бавно, с присвити очи. От двете страни на съпруга й стоеше по един мъж.

— Вуйчо Джеймс, това твое дело ли е?

— Просто случайно го срещнах, сладуранке.

— Е, можеш просто да го върнеш там, където случайно си го срещнал — рече тя непроницаемо. — Тук не е желан.

— Реджина! — ахна Елинър.

Реджи скръсти ръце на гърдите си и упорито отказваше да срещне погледа на лелята на Никълъс. През последните два месеца беше станала много близка с Елинър, дори я беше обикнала. Но никой, нито нейните роднини, нито неговите щяха да я накарат да приеме мъжа, който бе доведен насила при нея. Унижението от това бе почти толкова неприятно, колкото и изоставянето й.

Никълъс изучаваше Реджина изпод вежди, като се преструваше, че гледа леля си. Искаше му се да удари и да смачка нещо с юмрук. Искаше му се и да заплаче. Само като я погледнеше, той разбираше, че тя знае за неговите родители и го презира заради това. Видя го в твърде стиснатите й устни, във вцепенената и неподатлива стойка на тялото й.

Значи Мириам й беше казала. Много добре. Ако не й се нравеше мисълта, че е омъжена за незаконороден, това си бе заслужила, задето го принуди да се ожени за нея.

Тъй като вуйчото на Реджи го доведе вкъщи, Никълъс бе забравил за намерението си да се върне и да се сдобри с нея. Всъщност той бе забравил всичко, освен яростта си.

— Не съм желан тук, така ли, мадам? — каза тихо Никълъс. — Може би да греша, но мисля, че тази къща е моя!

За първи път нейните очи срещнаха неговите. Господи, тя бе забравила колко смайващи бяха тези златисти очи. А той изглеждаше чудесно — кожата му беше силно почерняла, а косата му бе изсветляла от слънцето. Но Реджи не можеше да му позволи да я очарова отново.

— Забравяш, сър, че отказа да споделиш къщата си с мен. За да бъда по-точна, ти ми даде своя дом.

— Силвърли да, но не и градската си къща. И какво, по дяволите, си направила с тази къща? — възкликна той, като огледа новата мебелировка и тапетите на цветя.

Реджи се усмихна невинно и каза със сладък глас:

— Защо, Никълъс, не ти ли харесва? Разбира се, ти не беше тук, за да ми помогнеш, но аз разполагах много пестеливо с твоите пари. Струваше ти само четири хиляди лири.

Джеймс бързо се завъртя, за да прикрие ликуването си. Конрад внезапно откри, че таванът е очарователен. Само Елинър се намръщи. Сега двамата млади се гледаха разярено.

— Никълъс, това ли е начинът да посрещнеш съпругата си след седем месеца?

— А ти какво правиш тук, лельо Ели?

— А това що за посрещане е? — Неговото изражение не се смекчи. Тя въздъхна. — Ако трябва да знаеш, тази къща е толкова голяма, че според мен Реджина можеше да се възползва от компанията ми. Не беше правилно съпругата ти да живее тук сама.

— Аз я оставих в Силвърли! — изръмжа той.

— Не смей да крещиш на Ели! — викна му Реджина. — Върви ти да живееш в Силвърли с Мириам! На мен ми харесва тук.

— Мисля, че и двамата ще се върнем в Силвърли — каза Никълъс със студен глас, — щом вече нямам никаква причина да избягвам майка си.

— Не се приема.

— Не съм те питал. Съпругът не се нуждае от разрешението на жена си за каквото и да било — рече грубо той.

Реджи ахна.

— Ти си се отказал от всички права! — отвърна свирепо тя.

Никълъс се усмихна.

— Не съм се отказал. Просто се въздържах да ги упражнявам… досега. В края на краищата твоето семейство доста се потруди, за да ни събере отново, а аз никак не искам да ги разочаровам — каза жестоко той.

— Лейди Реджи — една по-възрастна прислужница ги прекъсна от прага. — Време е.

— Благодаря ти, Tеc. — Реджи освободи прислужницата с кимване, сетне се обърна към Джеймс и Конрад и каза:

— Знам, че сте имали добри намерения, но смятам, че ще ме разберете, ако не ви благодаря за усилията.

— Ти каза, че можеш да се справиш, Риган — напомни й Джеймс.

Тя се усмихна за първи път от пристигането им. Това бе старата й палава усмивка и тя прегърна и целуна и двамата мъже.

— Да, точно така. И ще го направя. А сега, господа, моля да ме извините, но трябва да се погрижа за сина си.

Джеймс и Конрад се разсмяха гръмогласно, докато Реджи излизаше от стаята. Съпругът й стоеше като прикован, пуснал корени в пода, с отворена уста и слисано изражение на лицето.

— Какво ти казах, Кони? — каза Джеймс на висок глас. — Нали видът му си струва всичките неприятности, през които ни накара да преминем?