Огън и кръв

Раждане, смърт и измяна (Крал Джеерис I)

Джеерис I Таргариен щял да се окаже един от най-неуморните крале, седели някога на Железния трон. Прочути са думите на Егон Завоевателя, че простолюдието има нужда да вижда своите крале и кралици от време на време, за да може да изложи скърбите и оплакванията си пред тях.

— Възнамерявам да ме видят — заявил Джеерис, когато оповестил първата си кралска обиколка в края на 51 г. СЗ. Много още такива имало през следващите десетилетия. През дългото си управление Джеерис щял да прекарва повече дни и нощи, гостувайки на един или друг лорд или давайки аудиенция в някое пазарно градче или село, отколкото на Драконов камък в Червената цитадела взети заедно. И най-често Алисан била с него, сребристият ѝ дракон се реел до неговия огромен звяр от лъскав бронз.

Егон Завоевателя имал навика да взима до хиляда рицари, войници, коняри, готвачи и други слуги със себе си по пътя. Макар и несъмнено величествена гледка, такива процесии създавали много затруднения за лордовете, удостоени с кралски визити. Толкова много хора било трудно да се подслонят и нахранят, а ако кралят пожелаел да излезе на лов, околните гори щели да бъдат опустошени. Дори най-богатият лорд често се оказвал обеднял след като кралят си тръгне: виното в избите му изпито до капка, килерите му опразнени и половината слугини с копелета в коремите.

Джеерис решил да прави нещата другояче. Не повече от сто души щели да го придружават на всеки обход: двайсет рицари, останалото войници и слуги.

— Не ми трябва да се обграждам с мечове, след като яздя Вермитор — казал той.

По-малкият брой също така му давал възможност да посети по-дребни лордове, чиито замъци никога не били достатъчно големи, за да приютят Егон. Намерението му било да види и да бъде видян на повече места, но да отсяда на всяко за по-кратко, тъй че никога да не се оказва нежелан гост.

Първият кралски обход трябвало да е скромен — щял да започне със земите на Короната северно от Кралски чертог и да продължи само до Долината на Арин. Джеерис поискал Алисан да е с него, но тъй като Нейна милост била с дете, бил притеснен да не би пътуванията им да са твърде натоварващи. Започнали със Стоукуорт и Росби, след това продължили на север покрай брега на Дъскъндейл. Там, докато кралят разглеждал корабостроителниците на лорд Дарклин и се наслаждавал на следобеден риболов, кралицата провела първото си дворцово заседание на жените, което щяло да стане важна част от всеки бъдещ кралски обход. Само жени и момичета били добре дошли на тези аудиенции; знатни или простосмъртни, те били окуражавани да говорят и да споделят своите страхове, грижи и надежди с младата кралица.

Пътуването продължило без произшествия, докато кралят и кралицата стигнали до Девиче езеро, където щели да гостуват на лорд и лейди Мутън за две седмици, преди да отплават през Рачешкия залив до Викенден, Града на гларуса и Долината. Градът Девиче езеро бил много прочут със сладководното си езеро, където според легендата Флориан Глупака за първи път зърнал Джонквил да се къпе, през Героичния век. Като хиляди други жени преди нея, кралица Алисан пожелала да се изкъпе в езерото на Джонквил, за чиито води разправяли, че имали удивителни лечебни свойства. Владетелите на Девиче езеро били издигнали голяма каменна баня около езерцето преди много столетия и я предали на орден святи сестри. Мъже не се допускали в баните, тъй че когато кралицата се потопила в свещените води, я придружавали само придворни дами, слугини и септи (Едит и Лира, които служели редом до септа Юзабел като послушнички, наскоро били положили клетвите си да станат септи, посветени във Вярата и предани на кралицата).

Добротата на малката кралица, мълчанието на Звездната септа и проповедите на Седмината оратори били спечелили повечето Вярващи за Джеерис и неговата Алисан… но винаги има някои, които няма да се трогнат, и между сестрите, които се грижели за езерото на Джонквил, имало три такива жени, чиито сърца били вкоравени от омраза. Казвали си една на друга, че свещените им води щели да бъдат омърсени завинаги, ако се позволи на кралицата да се окъпе в тях, докато носи „изчадието“ на краля в корема си. Кралица Алисан тъкмо смъкнала дрехите си, когато те се нахвърлили върху нея с ками, които били скрили под халатите си.

За щастие нападателките не били воини и не взели предвид куража на спътничките на кралицата. Голи и уязвими, Мъдрите жени не се поколебали, а застанали между нападателките и своята господарка. Септа Едит била посечена през лицето, Пруденс Селтигар промушена в рамото, а Розамунд Бол прободена с кама в корема и след три дни починала от раната, но нито едно от убийствените оръжия не докоснало кралицата. Виковете и писъците довели защитниците на Алисан на бегом, защото сир Джофри Догет и сир Джайлс Мориген пазели на входа на банята, без и да помислят, че опасността дебне вътре.

Кралските гвардейци бързо се справили с нападателките, като убили двете на място, а третата запазили жива за разпит. Пред инквизиторите тя разкрила, че други шест от ордена им помогнали да замислят нападението, макар и да нямали куража да извадят оръжие. Лорд Мутън обесил виновните и можело да обеси и невинните също тъй, ако не била намесата на кралица Алисан.

Джеерис се разгневил. Визитата им в Долината била отложена; наместо това се върнали на безопасно в Твърдината на Мегор. Кралица Алисан щяла да остане вътре, докато детето ѝ се роди, но преживяното я разтърсило и я накарало да се замисли.

— Имам нужда от свой личен защитник — казала тя на Негова милост. — Твоите седем са верни и доблестни мъже, но са мъже, а има места, където мъже не може да ходят.

Кралят, разбира се, се съгласил. Същата нощ за Дъскъндейл отлетял гарван, със заповед новият лорд Дарклин да изпрати в двора своята незаконна сестра, Джонквил Дарки, която възбудила простолюдието през Войната за Белите плащове като загадъчния рицар, известен като Змията в алено. Все още в алено, тя пристигнала в Кралски чертог няколко дни по-късно и с радост приела назначението си като личен заклет щит на кралицата. След време щяла да стане известна из владението като Алената сянка, толкова плътно пазела господарката си.

Скоро след като Джеерис и Алисан се върнали от Девиче езеро и кралицата се задържала в спалнята си, от Бурен край дошла крайно удивителна и неочаквана новина. Кралица Алиса била с дете. На четирийсет и четири годишна възраст, за Вдовстващата кралица се смятало, че отдавна е прехвърлила годините за раждане, тъй че бременността ѝ била приета като чудо. В Староград Върховният септон обявил, че било благословия от боговете, „дар от Майката Горе към майка, която е изстрадала много и храбро“.

Наред с радостта имало и загриженост. Алиса не била толкова силна като някога: времето ѝ като кралица регент взело своята дан, а вторият ѝ брак не ѝ донесъл щастието, за което се надявала преди години. Перспективата за дете обаче стоплила сърцето на лорд Рогар и той зарязал гнева и се разкаял за предишната си невярност, за да остане до съпругата си. Самата Алиса била уплашена, спомняйки си за последното бебе, което родила на крал Енис, момиченцето Вела, което умряло в люлката.

— Не мога отново да понеса това — казала на съпруга си. — Би ми разкъсало сърцето.

Но детето, дошло рано на следващата година, щяло да се окаже силно и здраво, едро червенобузесто момче, родено с пухкава катраненочерна коса и „рев, който можел да се чуе от Дорн до Вала“. Лорд Рогар, който отдавна бил изоставил всякаква надежда да има деца от Алиса, нарекъл сина си Боремунд.

Боговете дали както радост, така и скръб. Много преди майката да стигне до срока си, кралица Алисан също родила син, момче, наречено Егон, в чест както на Завоевателя, тъй и на нейния изгубен и много оплакван брат, некоронования принц. Цялото владение се радвало, и най-вече Джеерис. Но младият принц дошъл твърде рано. Малък и крехък, той умрял три дни след раждането. Толкова безутешна била кралица Алисан, че майстерите се уплашили и за нейния живот. До края на живота си тя обвинявала за смъртта на сина си жените, които я нападнали при Девиче езеро. Ако я били оставили да се окъпе в целебните води на Езерото на Джонквил, казвала, принц Егон щял да живее.

Недоволство натежало и над Драконов камък, където Рена Таргариен установила собствения си малък двор. Както и с Джеерис преди нея, съседни лордове започнали да я търсят, но Кралицата в Изтока не била като брат си. Много от посетителите ѝ били посрещани хладно, други били връщани без аудиенция.

Събирането на Рена с дъщеря ѝ Ерея също не тръгнало добре. Принцесата нямала спомен за майка си, а кралицата не познавала детето си, нито изпитвала някаква обич към децата на други. Ерея била обикнала възбудата в Червената цитадела, с лордове, дами и идващите и заминаващи пратеници от чудати далечни страни, с рицарите, трениращи в дворовете всяка сутрин, певците, пантомимистите и шутовете, лудуващи нощем, и целия шум и многоцветие на Кралски чертог извън стените. Обикнала също тъй вниманието, с което била обсипвана като наследничка на Железния трон. Велики лордове, галантни рицари, слугини, перачки и ратайчета от конюшните я възхвалявали, обичали я и се надпреварвали да спечелят благосклонността ѝ; и тя била водачката на глутница малки момичета, от знатен род, както и простосмъртни, които тероризирали замъка.

Всичко това ѝ било отнето, когато майка ѝ я отвела на Драконов камък противно на желанията ѝ. В сравнение с Кралски чертог островът бил скучно място, задрямало и тихо. Нямало момичета на нейната възраст в замъка и на Ерея не ѝ позволявали да общува с дъщерите на рибарите в селото под стените. Майка ѝ била отчуждена към нея, ту строга, ту плаха, много отдадена на размисъл, а жените от обкръжението ѝ като че ли не проявявали особен интерес към Ерея. От всички тях единствената, към която принцесата изпитвала топло чувство, била Елиса Фарман от Светлия остров, която ѝ разправяла истории за приключенията си и обещала да я научи как да плава. Лейди Елиса обаче не била по-щастлива на Драконов камък, отколкото самата Ерея: липсвали ѝ широките простори на западното море и често говорела за връщане при тях.

— Вземи ме с теб — казвала принцеса Ерея в такива случаи, а Елиса Фарман се засмивала.

Драконов камък все пак имал едно нещо, което липсвало на Кралски чертог: дракони. В голямата цитадела под сянката на Драконовата планина с всеки лунен кръг се раждали още дракони, или така поне изглеждало. Всички яйца, снесени от Сънеплам на Светлия остров, се излюпили веднага щом се озовали на Драконов камък и Рена Таргариен се погрижила дъщеря ѝ да се запознае с тях.

— Избери си един и го направи свой — подканяла кралицата принцесата, — и един ден ще летиш.

Имало и по-стари дракони в дворовете, а извън стените диви дракони, избягали от замъка, си направили леговища в скрити пещери от другата страна на планината. Принцеса Ерея познавала Вермитор и Среброкрил, докато била в двора, но никога не ѝ позволявали да се доближава твърде много до тях. Тук тя можела да навестява драконите толкова често, колкото си поиска; новоизлюпените, малките дрейки, майка им Сънеплам… и най-големите от всички, Балерион и Вхагар, огромни, древни и дремещи, но все пак вдъхващи ужас, когато се разбудят, размърдат и разперят криле.

В Червената цитадела Ерея обичала своя кон, хрътките си и приятелите си. На Драконов камък драконите станали нейните приятели… нейните единствени приятели, освен Елиса Фарман… и тя започнала да отброява дните, докато щяла да може да яхне един и да отлети далече, далече.

Крал Джеерис най-сетне направил обиколката си през Долината на Арин през 52 г. СЗ, като навестил Града на гларуса, Писан камък, Редфорт, замък Дългия лък, Дома на сърцето и Лунните порти, преди да отлети на Вермитор от Великанско копие за Орлово гнездо, както направила Висения по време на Завоеванието. Кралица Алисан го придружавала в част от пътуванията му, но не всички: все още не била възстановила напълно силите си след раждането и последвалата скръб. Все пак, благодарение на доброто ѝ съдействие, бил уговорен годежът на лейди Пруденс Селтигар с лорд Графтън от Града на гларуса. Нейна милост също тъй провела женски събирания в Града на гларуса и при Лунните порти; това, което чула и научила, щяло да промени законите на Седемте кралства.

Някои хора днес често говорят за „Законите на кралица Алисан“, но това название е неправилно и неточно. Нейна милост не е имала власт да налага закони, да издава декрети, да прави прокламации или да издава присъди. Грешка е да говорим за нея както бихме говорили за кралиците на Завоевателя Ренис и Висения. Младата кралица обаче упражнявала огромно влияние върху крал Джеерис и когато говорела, той слушал… както направил след завръщането им от Долината на Арин.

Това, което осъзнала Алисан на женските дворцови заседания, било тежкото положение на вдовиците в Седемте кралства. Особено в мирно време не било необичайно мъж да надживее съпругата от младостта си, защото младите мъже най-често гинат на бойното поле, а младите жени на родилното ложе. Било то от знатно потекло или простосмъртни, мъжете, останали опечалени по този начин, след това често си взимали втори жени, чието присъствие в домакинството се посрещало с негодувание от децата на първата съпруга. Там, където не съществували връзки на обич, при смъртта на съпруга наследниците можели и прогонвали вдовицата от дома, докарвайки я до крайна бедност; в случая с лордове наследниците можели просто да лишат вдовицата от всякакви привилегии, доходи и слуги и да я сведат до положението на не повече от храненица.

За да поправи тези злини, през 52 г. СЗ крал Джеерис оповестил Закона за вдовицата, който утвърждавал правото на най-големия син (или най-голямата дъщеря, където нямало син) да наследи, но изисквал въпросните наследници да поддържат вдовиците в същото състояние, на което са се радвали преди смъртта на съпруга им. Вдовица на лорд, било то втора, трета или по-късна съпруга, не можело повече да бъде прогонвана от замъка, нито лишавана от слуги, облекло и приход. Същият закон обаче също тъй забранявал на мъжете да лишават от наследство децата си от първа съпруга, за да подарят по-късно техните земи, седалище или собственост на по-късна съпруга или на нейните деца.

Строителството било другата грижа на краля през тази година. Продължила работата на Драконовата яма и Джеерис често посещавал обекта, за да види напредъка със собствените си очи. Докато яздел от Високия хълм на Егон към Хълма на Ренис обаче Негова милост забелязал крайно жалкото състояние на града си. Кралски чертог се разраснал твърде бързо, с жилища, дюкяни и бордеи, изникващи като гъби след обилен дъжд. Улиците били тесни, тъмни и мръсни, сградите били толкова близо една до друга, че мъжете можели да прескачат от един прозорец на друг. Сокаците се извивали като пияни змии. Кал, тор и пикня имало навсякъде.

— Де да можех да опразня града, да го съборя и да построя всичко наново — казал кралят на съвета си. След като нямал толкова сила, нито парите, нужни за такова внушително начинание, Джеерис направил каквото могъл. Улиците били разширени, изправени и покрити с калдъръм, където било възможно. Най-окаяните колиби и бордеи били съборени. Отрязан бил голям централен площад и засаден с дървета, с пазари и колонади под тях. От този център плъзнали дълги широки улици, прави като копия: Кралският път, Пътят на боговете, Улицата на Сестрите, път Черна вода (или Калния път, както скоро щяло да го нарече простолюдието). Нищо от това не можело да бъде постигнато за една нощ; работата щяла да продължи години, дори десетилетия, но започнала през 52 г. СЗ по заповед на краля.

Цената за преустройството на града не била несъществена и още повече напрегнала хазната на Короната. Тези трудности се обострили от нарастващата непопулярност на Лорда на въздуха Рего Драз. Много скоро пентошкият управител на хазната станал толкова омразен, колкото и предшественикът му, макар и по различни причини. За него говорели, че е корумпиран, че взимал от златото на краля, за да тъпче собствената си кесия, обвинение, към което лорд Рего се отнесъл с насмешка:

— Защо трябва да крада от краля? Аз съм дваж по-богат от него.

Говорели, че е безбожен, защото не почитал Седемте. Много странни божества били почитани в Пентос, но за Драз се знаело, че държал само едно, малък домашен идол, наподобяващ бременна жена, с издути гърди и глава на прилеп. „Тя е единственото божество, което ми трябва“, само това казвал по въпроса. Говорели за него, че е мелез, твърдение, което не можел да отрече, защото всички пентоши са отчасти андали и отчасти валириани, смесени с породата на роби и по-стари народи, отдавна забравени. Най-вече го мразели заради богатството му, което той не си правел труда да крие, дори се перчел с копринените си халати, рубинените си пръстени и позлатения си паланкин.

Това, че лорд Рего Драз бил способен управител на хазната, дори враговете му не можели да отрекат, но предизвикателството да се плаща за довършването на Драконовата яма и преустройството на Кралски чертог напрегнало дори неговите дарби. Само таксите на коприна и подправки не можели да отговорят на нуждите, тъй че лорд Рего с неохота наложил нова повинност: портален налог, изискван от всеки влизащ или напускащ града, събиран от пазачите на градските порти. Наложени били допълнителни такси за коне, мулета, магарета и волове, а най-тежко се облагали фургони и коли. Предвид оживения ежедневен трафик към и от Кралски чертог порталният налог се оказал много доходен, носел повече от достатъчно пари, за да се отговори на нуждата… но на значителна цена за самия Рего Драз, недоволството срещу когото нараснало десетократно.

Дългото лято, обилните реколти и мирът и благоденствието у дома, както и навън, помогнали да се притъпи острието на това недоволство обаче, а към края на годината кралица Алисан поднесла на краля великолепна новина. Нейна милост отново била с дете. Този път, заклела се тя, никакви врагове нямало да се доближат до нея. Вече били съставени и обявени планове за втора кралска обиколка, преди състоянието на кралицата да стане известно. Въпреки че Джеерис веднага решил да остане до съпругата си, докато бебето се роди, Алисан не дала и дума да се изрече. Трябвало да отиде, настояла тя.

И така направил. Идването на новата година видяло краля отново да полита в небето на Вермитор, този път за речните земи. Обиколката му започнала с престой в Харънхъл като гост на новия му лорд, деветгодишния Мегор Тауърс. Оттам той и свитата му продължили към Речен пад, Жълъдов замък, Розова девица, Атранта и Каменна септа. По молба на кралицата лейди Дженис Темпълтън пътувала с краля, за да проведе женски съвети в Речен пад и Каменна септа вместо нея. Алисан останала в Червената цитадела, ръководела заседанията на съвета в отсъствието на краля и давала аудиенции на обшит с мъхеста кожа стол в подножието на Железния трон.

Докато Нейна милост наедрявала с детето, отвъд залива Черна вода до Канала друга жена родила друго дете, чието раждане, макар и по-малко забелязано, щяло след време да се окаже от голяма важност за земите на Вестерос и моретата отвъд него. На остров Дрифтмарк най-големият син на Демън Веларион станал за първи път баща — лейди съпругата му му поднесла едно чаровно здраво момче. Бебето било наречено Корлис на негов прадядо, който служил достойно като лорд-командир на първата Кралска гвардия, но след години народът на Вестерос щял да знае по-добре този нов Корлис като Морската змия.

После дошло детето на кралицата. Отнесли я на родилното ложе през седмата луна на 53 г. СЗ и този път родила силно и здраво дете, момиче, което нарекла Денерис. Кралят бил в Каменна септа, когато новината стигнала до него. Яхнал Вермитор и веднага отлетял за Кралски чертог. Макар Джеерис да се надявал за син, който да го наследи на Железния трон, ясно било, че обикнал безумно дъщеря си от първия миг, в който я взел в прегръдката си. Владението също се възрадвало на малката принцеса… навсякъде, освен на Драконов камък.

Ерея Таргариен, дъщерята на Егон Некоронования и сестра му Рена, била на единайсет години и наследничка на Железния трон, откакто се помнела (освен трите дни от раждането на принц Егон до смъртта му). Волево, с дързък език, буйно момиче, Ерея се радвала на вниманието, съпътстващо една предполагаема бъдеща кралица, и не останала доволна, когато разбрала, че е изместена от новородената принцеса.

Майка ѝ, кралица Рена, вероятно е споделяла тези чувства, но си е държала езика и не е изрекла нито дума за това дори пред най-близките си довереници. По това време е имала достатъчно неприятности в собствения си дом, защото настъпил разрив между нея и любимата ѝ Елиса Фарман. Лишена от каквато и да било част от приходите на Светлия остров от брат си лорд Франклин, Елиса помолила Вдовстващата кралица за злато, за да построи нов кораб в корабостроителниците на Дрифтмарк, голям, бърз съд, предназначен да плава по Морето на залеза. Рена ѝ отказала.

„Не бих могла да понеса да ме оставиш“ — казала тя, но лейди Елиса чула само „Не“.

Знаейки историята, можем да погледнем назад и да видим, че всички предзнаменования са били налице, злокобни признаци за предстоящи трудни дни, но дори архимайстерите на Конклава не видели нищо такова в разсъжденията си за изтичащата година. Никой от тях не осъзнал, че предстоящата година щяла да бъде една от най-мрачните в дългото царуване на Джеерис I Таргариен, година толкова белязана от смърт, разделение и бедствие, че майстерите, както и простолюдието, щели да я нарекат Годината на Странника.

Първата смърт през 54 г. СЗ дошла няколко дни след празненствата, белязали настъпването на новата година, когато септон Освик издъхнал в съня си. Бил стар и отпадал в последно време, но при все това кончината хвърлила скръбен покров над двора. Във време, когато кралицата регент, Ръката на краля и Вярата се противопоставили на брака на Джеерис и Алисан, Освик се съгласил да изпълни ритуалите за тях и куражът му не бил забравен. По нареждане на краля останките му били погребани на Драконов камък, където служил толкова дълго и вярно.

Червената цитадела все още била в траур, когато паднал следващият удар, макар че за момента изглеждало повод за радост. Гарван от Бурен край донесъл изумително съобщение: кралица Алиса отново била с дете, на възраст четирийсет и шест години. „Второ чудо“, обявил Великият майстер Бенифер, когато съобщил новината на краля. Септон Барт, който поел задълженията на Освик след смъртта му, бил по-скептичен. Нейна милост така и не се била съвзела напълно след раждането на сина ѝ Боремунд, предупредил той; съмнявал се дали тя все още има достатъчно сила да износи още едно дете. Рогар Баратеон обаче бил въодушевен от перспективата за друг син и не предвиждал никакви трудности. Жена му родила седем деца, настоявал той. Защо не и осмо?

На Драконов камък възниквали проблеми от друго естество. Лейди Елиса Фарман не можела да търпи повече живота на острова. Чувала как морето я зове и казала на кралица Рена, че било време да се сбогуват. Несклонна да издава чувствата си, Кралицата в Изтока приела новината с каменно лице.

— Помолих те да останеш — рекла тя. — Няма да прося. Ако ще вървиш, върви.

Принцеса Ерея нямала задръжките на майка си. Когато лейди Елиса дошла да се сбогува с нея, принцесата заплакала и се вкопчила в крака ѝ, умолявайки я да остане, или ако не — да я вземе със себе си.

— Искам да съм с теб — казала Ерея. — Искам да плавам по моретата и да имам приключения.

Лейди Елиса също отронила сълза, както ни казват, но избутала нежно принцесата и ѝ казала:

— Не, дете. Твоето място е тук.

Елиса Фарман потеглила за Дрифтмарк на следващата сутрин. Оттам взела кораб през Тясното море до Пентос. След това поела по суша до Браавос, чиито корабостроителници били прочути надалече, но Рена Таргариен и принцеса Ерея нямали представа за крайната ѝ цел. Кралицата вярвала, че не е отишла по-далече от Дрифтмарк. Лейди Елиса обаче имала сериозна причина да търси по-голямо разстояние между нея и кралицата. Две седмици след заминаването ѝ сир Мерел Бълок, все още командир на гарнизона на замъка, довел пред Рена трима уплашени ратаи и пазача на драконовия двор. Три драконови яйца липсвали и не били намерени след дни търсене. След като разпитал подробно всеки мъж, имал достъп до драконите, сир Мерел се убедил, че лейди Елиса е заминала с тях.

Дори тази измяна от жена, която обичала, да е наранила Рена Таргариен, тя го е скрила добре, но не е могла да прикрие гнева си. Заповядала на сир Мерел да разпита ратаите и конярите по-сурово. След като разпитът се оказал безплоден, тя го освободила от длъжността и го прогонила от Драконов камък заедно със сина му сир Алин и десетина други мъже, които ѝ се сторили подозрителни. Стигнала дори дотам да повика съпруга си, Андроу Фарман, и да поиска да разбере дали той не е бил съучастник в престъплението на сестра му. Отрицанията му само я разярили още повече и виковете им можело да се чуят из коридорите на Драконов камък. Пратила хора до Дрифтмарк, но научила само, че лейди Елиса е отплавала за Пентос. Пратила хора до Пентос, но там дирята изстинала.

Едва тогава Рена Таргариен яхнала Сънеплам и отлетяла до Червената цитадела, за да уведоми брат си за случилото се.

— Елиса не обичаше дракони — казала тя на краля. — Злато искаше, злато да построи кораб. Ще продаде яйцата. А те струват…

— … флота кораби. — Джеерис приел сестра си в солария, в присъствието само на Великия майстер Бенифер, за да е свидетел на разговора. — Ако тези яйца се излюпят, ще има друг господар на дракони в света, не от нашия дом.

— Може да не се излюпят — казал Бенифер. — Не и далече от Драконов камък. Горещината… знайно е, някои драконови яйца просто стават на камък.

— Тогава някой търговец на подправки в Пентос ще се окаже собственик на три много скъпи камъка — казал Джеерис. — Иначе… раждането на три млади дракона не е нещо, което може лесно да се запази в тайна. Който ги има, ще поиска да се похвали. Трябва да имаме очи и уши в Пентос, Тирош, Мир, всички Свободни градове. Предложете награди за всяка дума за дракони.

— Какво смяташ да направиш? — попитала го сестра му Рена.

— Каквото трябва. Каквото ти трябва да направиш. Не мисли да си измиваш ръцете с това, мила сестро. Поиска Драконов камък и аз ти го дадох, а ти вкара тази жена там. Тази крадла.

Дългото царуване на Джеерис било мирно, в по-голямата си част; войните, които водил, били малко и кратки. Но нека никой да не бърка Джеерис с баща му Енис. Нищо слабо нямало у него, нищо нерешително, както се уверили сестра му Рена и Великият майстер Бенифер, когато кралят продължил с думите:

— Ако драконите се появят, където и да било от тук до Юай Тай, ще настоим за връщането им. Те са откраднати от нас, те са наши по право. Ако това искане бъде отказано, тогава трябва на всяка цена да идем и да ги вземем. Да ги върнем, ако можем, да ги убием — ако не. Никакви новоизлюпени не могат да се надяват да застанат срещу Вермитор и Сънеплам.

— А Среброкрил? — попитала Рена. — Сестра ни…

— … не участва в това. Няма да я изложа на риск.

Тогава Кралицата в Изтока се усмихнала.

— Тя е Ренис, а аз съм Висения. Никога не съм мислила другояче.

Великият майстер Бенифер рекъл:

— Говорите за водене на война отвъд Тясното море, ваша милост. Цената…

— … трябва да бъде понесена. Няма да позволя Валирия да се вдигне отново. Представете си какво биха направили триарсите на Волантис с дракони. Да се молим никога да не се стигне до това. — С това Негова милост приключил аудиенцията, като предупредил другите да не говорят за липсващите яйца. — Никой не бива да знае за това освен ние тримата.

Но било твърде късно за такива предпазни мерки. На Драконов камък всички знаели за кражбата, дори рибарите в селцето. А рибарите, както е известно, плават до други острови и така мълвата се разпространила. Бенифер, действайки посредством пентошкия управител на хазната, който имал агенти във всяко пристанище, достигнал отвъд Тясното море, както кралят разпоредил… „плащайки добри пари на лоши хора“ (по израза на Рего Драз) за всяка новина за драконови яйца, дракони или Елиса Фарман. Малка орда клюкари, осведомители, ласкатели и куртизанки произвела стотици донесения, двайсетина от които се оказали ценни за Железния трон по други причини… но всеки слух за драконови яйца се оказвал негоден.

Сега знаем, че лейди Елиса поела към Браавос след Пентос, макар и не преди да си промени името. Тъй като била прогонена от Светлия остров и лишена от наследствени права от брат си лорд Франклин, тя приела по свой избор име, подобаващо за копеле, като се нарекла Алис Западен хълм. Под това име си уредила аудиенция с Морския лорд на Браавос. Менажерията на Морския лорд била прочута нашир и длъж и той с радост купил драконовите яйца. Златото, което получила в замяна, тя поверила на Желязната банка и с него финансирала построяването на „Слънцегон“, кораба, за който мечтаела от толкова години.

Но по това време нищо от това не се знаело на Вестерос, а много скоро крал Джеерис имал нова грижа. В Звездната септа на Староград Върховният септон рухнал, докато изкачвал стълбището до спалнята си. Умрял още преди да се изтърколи долу. Из цялото владение камбаните на всяка септа запели скръбна песен. Отецът на Верните отишъл да се събере със Седемте.

Кралят обаче нямал време за молитва или скръб. Скоро след като Негова святост бил погребан, Най-верните щели да се съберат в Звездната септа да изберат неговия наследник, а Джеерис знаел, че мирът на кралството зависи от това новият да продължи политиката на предшественика си. Кралят имал свой кандидат за кристалната корона: септон Барт, дошъл да надзирава библиотеката на Червената цитадела, но превърнал се в един от най-доверените му съветници. Половин нощ му трябвало на самия Барт, за да убеди Негова милост колко глупав бил изборът му: той бил твърде млад, твърде малко известен, твърде неортодоксален в мненията си, дори не бил един от Най-верните. Нямало надежда да бъде избран. Друг кандидат им трябвал, някой по-приемлив за братята на Вярата.

Кралят и лордовете в съвета били съгласни по едно обаче: трябвало да направят всичко възможно да не бъде избран септон Матеус. Службата му в Кралски чертог оставила привкус на недоверие зад себе си, а Джеерис не можел нито да прости, нито да забрави думите му при портите на Драконов камък.

Рего Драз подхвърлил, че няколко добре подмушнати подкупа биха могли да доведат до желания резултат.

— Пръснете достатъчно злато между тези Най-верни и те ще изберат дори мен — пошегувал се той, — макар че не бих поискал тази работа.

Демън Веларион и Карл Корбрей настояли да се покаже сила, макар че лорд Демън поискал да изпрати флотата си, докато лорд Карл предложил да поведе армия. Албин Масей, изгърбеният управител на законите, се зачудил дали септон Матеус не би могло да го сполети същата съдба като Върховния септон, създал толкова неприятности за Енис и Мегор — внезапна загадъчна смърт. Септон Барт, Великият майстер Бенифер и кралица Алисан били ужасени от всички тези предложения, а кралят ги отхвърлил тутакси. Той и кралицата щели да заминат за Староград веднага, решил той. Негова висша святост бил предан слуга на боговете и верен приятел на Железния трон и било напълно редно да са там и да видят полагането му за вечен покой.

Единственият начин да стигнат навреме в Староград бил с дракон.

Всички лордове на съвета, дори септон Барт, били притеснени от мисълта, че кралят и кралицата ще са сами в Староград.

— Все още има между братята от ония, които не обичат ваша милост — изтъкнал Барт. Лорд Демън се съгласил и напомнил на Джеерис какво сполетяло кралицата при Девиче езеро. Когато кралят настоял, че ще има защитата на Хайтауър, всички се спогледали притеснено.

— Лорд Донел е интригант и муден — казал Манфрид Редвин. — Не му вярвам. Вие също не би трябвало да му се доверявате. Той прави каквото смята за най-добро за себе си, дома си и Староград и не дава пет пари за никой и нищо друго. Нито дори за краля си.

— Тогава трябва да го убедя, че това, което е най-добро за неговия крал, е най-добро за самия него, за дома му и за Староград — казал Джеерис. — Вярвам, че мога да направя това.

Така приключил дискусията и се разпоредил да изкарат драконите.

Дори за един дракон полетът от Кралски чертог до Староград е дълъг. Кралят и кралицата спирали два пъти по пътя, веднъж при Горчив мост и веднъж в Планинския рай, за да отдъхнат през нощта и да се посъветват с лордовете си. Лордовете на съвета настояли да вземат със себе си поне някаква защита. Сир Джофри Догет летял с Алисан, а Алената сянка, Джонквил Дарки, с Джеерис, за да се балансира тежестта, носена от всеки дракон.

Неочакваното пристигане на Вермитор и Среброкрил в Староград накарало хиляди по улиците да замръзнат по местата си и да сочат зяпнали. Никакво предизвестие нямало и мнозина в града се уплашили какво ли може да предвещава това… а може би никой повече от септон Матеус, който пребледнял, щом му казали. Джеерис кацнал с Вермитор на широкия мраморен площад пред Звездната септа, но кралицата била тази, която накарала града да ахне, когато Среброкрил кацнала на върха на самата Висока кула и плясъкът на крилете ѝ изгасил пламъците на прочутия ѝ фар.

Макар погребалните ритуали в памет на Върховния септон да били привидната причина за визитата им, когато кралят и кралицата пристигнали, Негова висша святост вече бил погребан в криптите под Звездната септа. Джеерис все пак произнесъл хвалебственото си слово, обръщайки се към огромна тълпа септони, майстери и простолюдие на площада. В края на словото обявил, че той и кралицата ще останат в Староград, докато бъде избран новият Върховен септон, „за да можем да помолим за благословията му“. Както написал след това архимайстер Гудвин: „Простолюдието викаше възторжено, майстерите кимаха мъдро, а септоните се споглеждаха и си мислеха за дракони“.

По време на престоя си в Староград Джеерис и Алисан спали в личните покои на Донел на върха на Високата кула, с целия Староград проснат долу пред очите им. Не знаем със сигурност какви думи са разменили с домакина си, защото беседите им станали зад затворени врати, без присъствието дори на майстер. Години по-късно обаче крал Джеерис разказал на септон Барт всичко, което се случило, а Барт съставил резюме, за да се съхрани за историята.

Хайтауър от Староград били древна фамилия, могъща, богата, горда… и голяма. Стар техен обичай било най-младите синове, братя, братовчеди и копелета да се отдават на служба на Вярата, където мнозина са се издигали високо през столетията. Лорд Донел Хайтауър имал по-малък брат, двама племенници и шестима братовчеди, служещи на Седемте през 54 г. СЗ; братът, един племенник и двама братовчеди носели сребротъканите одежди на Най-верните. Желанието на лорд Донел било един от тях да стане Върховен септон.

Крал Джеерис не го интересувало от чий дом произлиза Негова висша святост или дали е от просто или знатно потекло. Единствената му грижа била новият Върховен септон да бъде ексцепционист. Таргариенската традиция на бракове между братя и сестри не трябвало никога повече да бъде оспорвана от Звездната септа. Искал новият Отец на Верните да направи ексцепционизма официална доктрина на Вярата. И макар Негова милост да нямал възражение спрямо брата на Донел, нито към останалите от техния сой, никой от тях все още не бил говорил по темата, тъй че…

След няколко часа обсъждане се стигнало до разбирателство и то било подпечатано с голям пир, на който лорд Донел възхвалил мъдростта на краля, като същевременно го запознал със своите братя, чичовци, племенници, племеннички и братовчеди. В другия край на града, в Звездната септа, Най-верните се събрали да изберат новия си пастир, с агенти на лорд Хайтауър и на краля между тях, без знанието на повечето. Наложили се четири балотажа. Септон Матеус водел на първия, както се предвиждало, но не му достигнали гласовете, нужни да си гарантира кристалната корона. Оттам насетне неговите бройки се смалявали на всеки балотаж, докато на други се повишавали.

На четвъртото гласуване Най-верните нарушили традицията, като избрали мъж, който не бил един от тях. Лаврите се паднали на септон Алфин, който обходил Предела повече от десет пъти на носилката си в името на Джеерис и кралицата му. В Седемте кралства нямало по-ревностен защитник на ексцепционизма от Алфин, но той бил най-старият от Седемте оратори и без крака при това; изглеждало вероятно Странника да го потърси по-скоро, наместо по-късно. Когато това се случило, наследникът му щял да бъде Хайтауър, уверил кралят лорд Донел, стига роднините му да застанат твърдо на страната на ексцепционистите по време на управлението на септон Алфин.

Така била сключена сделката, ако може да се вярва на описанието на септон Барт. Самият Барт не я оспорил, макар да изказал съжаление за Продажността, която направила Най-верните толкова лесни за манипулиране. „Би било по-добре самите Седем да избираха своя Глас на земята, но когато боговете мълчат, ще се чуват гласовете на лордове и крале“, написал той и добавил, че и Алфин, и братът на лорд Донел, който го наследил, се оказали по-достойни за кристалната корона, отколкото би могъл да бъде септон Матеус.

Никой не бил по-слисан от избора на септон Алфин, отколкото самият септон Алфин, който бил в Ашфорд, когато вестта стигнала до него. Тъй като пътувал с носилка, му отнело повече от две седмици, докато стигне до Староград. Докато чакал идването му, Джеерис използвал времето да навести Бандалон, Три кули, Горните земи и Хонихолт. Дори прелетял с Вермитор до Арбор, където опитал от най-отбраните вина на острова. Кралица Алисан останала в Староград. Мълчаливите сестри я приели в метоха си за ден на молитва и размишление. Друг ден прекарала със септите, грижещи се за бедните и сиротните на града. Между послушничките, с които се срещнала, била и племенничката ѝ Рела, която Нейна милост похвалила като учена и благочестива млада жена, „макар и твърде склонна към заекване и изчервяване“. Цели три дни прекарала в голямата библиотека на Цитаделата, като излизала само за да присъства на лекции по Валирианските драконови войни, знахарство и боговете на Летните острови.

След това вечеряла със събраните архимайстери в трапезарията им, като дори си позволила да ги поучава.

— Ако не бях станала кралица, може би щеше да ми хареса да съм майстер — казала тя на Конклава. — Чета, пиша, разсъждавам и не се плаша от гарвани… нито от малко кръв. Има и други знатни момичета, които изпитват същото. Защо не ги допуснете в своята Цитадела? Ако не могат да издържат, върнете ги у дома, както връщате момчета, които не са достатъчно умни. Ако дадете шанс на момичетата, бихте се изненадали колко много от тях ще изковат верига.

Архимайстерите, в нежеланието си да противоречат на кралицата, се усмихвали на думите ѝ, кимали и уверявали Нейна милост, че ще обмислят предложението ѝ.

Щом стигнал в Староград, новият Върховен септон направил среднощно бдение в Звездната септа, помазан и посветен бил както подобава на Седемте, след като се отказал от земното си име и всички земни връзки, и благословил крал Джеерис и кралица Алисан на тържествена публична церемония. По това време Кралската гвардия и група придворни също се били присъединили към краля и кралицата, тъй че Негова милост решил да се върнат през Дорнските гранични земи и бурните земи. Последвали визити на Рогов хълм, Нощна песен и Черен пристан.

За кралица Алисан последният се оказал особено приятен. Макар замъкът да бил малък и скромен в сравнение с големите замъци на кралството, лорд Дондарион бил великолепен домакин, а синът му Саймън било толкова добър свирач на лира, колкото и в рицарски турнир, и забавлявал нощем царската двойка с тъжни песни за злочеста любов и падането на крале. Толкова завладяна била кралицата от него, че групата се задържала в Черен замък по-дълго, отколкото възнамерявали. Все още били там, когато до тях от Бурен край стигнал гарван с ужасна новина. Майка им, кралица Алиса, била на ръба на смъртта.

За пореден път Вермитор и Среброкрил се понесли в небесата, за да отнесат колкото може по-скоро краля и кралицата до майка им. Останалите от кралската свита щели да ги последват по суша през Каменен шлем, Вранско гнездо и Грифоново гнездо под командването на сир Джайлс Мориген, лорд-командира на Кралската гвардия.

Голямото укрепление на Баратеон на Бурен край имало само една кула. Висока кръгла кула, издигната от Дъран Божията скръб през Века на героите, за да устоява на яростта на морския бог. На върха на тази кула, само под килията на майстера и гарванарника, Алисан и Джеерис намерили майка си спяща в легло, което воняло на урина, плувнала в пот и измършавяла като старица, освен издутия ѝ корем. Майстер, акушерка и три слугини се грижели за нея, кой от кой по-мрачни. Лорд Рогар седял пред вратата на стаята, пиян и отчаян. Когато кралят настоял да научи защо не е вътре с жена си, лордът на Бурен край изръмжал:

— Странника е в оная стая. Мога да го помириша.

Чаша вино, смесена със „сладък сън“, било единственото, позволяващо на кралица Алиса дори този кратък отдих, обяснил майстер Кирие; Алиса била в агония вече отпреди няколко часа.

— Ужасно пищи — добавила една от слугините. — Всяка хапка храна, която ѝ дадем, я повръща и има ужасна болка.

— Не ѝ е срокът — казала през сълзи кралица Алисан. — Още не.

— Не и до един лунен кръг — потвърдила акушерката. — Това не са родилни мъки, ваши благородия. Нещо я разкъсва отвътре. Бебето умира или скоро ще е мъртво. Майката е твърде стара, няма сила да избута, а бебето се е извъртяло… не е добре. Ще си идат до призори, и двамата. Ще ме простите.

Майстер Кирие не ѝ възразил. Млякото на мака щяло да облекчи болката на кралицата, рекъл той, и имал приготвена силна отвара… но можело да убие Нейна милост толкова лесно, колкото да ѝ помогне, а почти сигурно щяло да убие детето в нея. Когато Джеерис попитал какво би могло да се направи, майстерът казал:

— За кралицата ли? Нищо. Извън силите ми е да я спася. Има шанс, малък шанс, да мога да спася детето. За това би трябвало да отворя майка ви и да извадя детето от утробата ѝ. Бебето би могло да живее или не. Тя ще умре.

Думите му разплакали кралица Алисан. Кралят казал само:

— Тя е моя майка и кралица. — С твърд тон. Излязъл отново, вдигнал Рогар Баратеон на крака и го повлякъл в родилната стая, където наредил на майстера да повтори току-що казаното. — Но е ваша жена — напомнил крал Джеерис на лорд Рогар. — Вам се полага да го кажете.

Лорд Рогар, съобщава ни се, не могъл да понесе да погледне жена си. Нито могъл да намери думите, докато кралят не го хванал грубо за ръката и не го разтърсил.

— Спасете сина ми — казал Рогар на майстера.

После издърпал ръката си от ръката на краля и напуснал отново стаята. Майстер Кирие свел глава и наредил да му донесат ножовете.

В много от описанията, стигнали до нас, ни се съобщава, че кралица Алиса се пробудила от съня си преди майстерът да е започнал. Макар и раздирана от болка и ужасни конвулсии, тя заплакала от радост, като видяла децата си. Когато Алисан ѝ казала какво предстои да стане, Алиса дала съгласието си.

— Спасете бебето ми — прошепнала. — Ще ида да видя момчетата си отново. Старицата ще освети пътя ми.

Приятно е да се вярва, че това били последните думи на кралицата. За жалост други описания ни съобщават, че Нейна милост умряла, без да се събуди, когато майстер Кирие отворил корема ѝ. За едно всички са съгласни: Алисан държала ръката на майка си в своята, докато първият плач на бебето не изпълнил стаята.

Лорд Рогар не получил втория син, за който се молил. Детето било момиче, родено толкова мъничко и слабо, че акушерката и майстерът не вярвали, че ще оцелее. Но то изненадало и двамата и щяло с времето да изненада мнозина други. Дни по-късно, когато най-сетне се съвзел достатъчно, за да обмисли въпроса, Рогар Баратеон нарекъл дъщеря си Джослин.

Първо обаче негово благородие трябвало да се справи с едно по-спорно пристигане. Зазорявало се и тялото на кралица Алиса все още не било изстинало, когато Вермитор вдигнал тава, както лежал увит в съня си на двора, и надал рев, който събудил половината Бурен край. Надушил бил приближаването на друг дракон. Няколко мига по-късно Сънеплам се спуснала, сребърните ръбове святкали по гърба ѝ, докато светлосините ѝ криле биели на фона на червеното предутринно небе. Рена Таргариен дошла, за да се помири с майка си.

Дошла твърде късно: кралица Алиса си била отишла от света. Макар кралят да ѝ казал, че не бива да вижда тленните останки на майка им, Рена настояла, издърпала постелките, които я покривали, и зяпнала направеното от майстера. След дълго мълчание се обърнала, целунала брат си по бузата и прегърнала по-младата си сестра. Казват, че двете кралици стояли прегърнати дълго, но когато акушерката поднесла на Рена новороденото, тя отказала.

— Къде е Рогар? — попитала.

Намерила го долу в голямата зала с малкия му син, Боремунд, в скута, обкръжен от неговите братя и рицари. Рена Таргариен си пробила път през всички тях, застанала над него и започнала да го кълне в лицето.

— Кръвта е на твоите ръце — изревала му. — Кръвта ѝ е на кура ти. Дано да умреш в писъци.

Рогар Баратеон бил възмутен от обвиненията ѝ.

— Какво говориш, жено? Това е волята на боговете. Странника идва за всички ни. Как може да е мое дело? Какво толкова направих?

— Сложи кура си в нея. Тя ти даде един син, това трябваше да е достатъчно. „Спасете жена ми“, трябваше да кажеш, но какво са жените за мъже като теб? — Рена се пресегнала, сграбчила го за брадата и дръпнала лицето му към своето. — Чуйте това, милорд. Не помисляйте да се жените отново. Грижете се за кутретата, които майка ми ви даде, моите брат и сестра. Гледайте нищо да не им липсва. Правете това и ще ви оставя на мира. Чуя ли и един шепот, че взимате някоя друга бедна девица за съпруга, ще направя нов Харънхъл от Бурен край, с вас и нея вътре.

Когато излязла бясна от залата и тръгнала към дракона си на двора, лорд Рогар и братята му се изсмели.

— Тя е луда — заявил той. — Да не мисли, че ще ме уплаши? Мен? Не се уплаших от гнева на Мегор Жестокия, та от нея ли ще се плаша?

После изпил чаша вино, повикал стюарда си да направи приготовленията за погребението на жена му и пратил брат си сир Гарон да покани краля и кралицата да останат за пир в чест на дъщеря му9.

Натъженият крал се върнал в Кралски чертог от Бурен край. Най-верните му били дали Върховния септон, който желаел, Доктрината на ексцепционизма щяла да стане догма на Вярата и бил стигнал до съгласие с могъщите Хайтауър на Староград, но тези победи станали на пепел в устата му със смъртта на майка му. Джеерис обаче не бил човек, който да се поддава на мрачно настроение; както щял да прави често през дългото си царуване, кралят се отърсил от скърбите си и се отдал на управлението на владението си.

Лятото отстъпило на есента и листа окапвали по всичките Седем кралства, нов Крал Лешояд се появил в Червените планини, потящата болест избухнала на Трите сестри, а Тирош и Лис били на ръба на война, която почти сигурно щяла да погълне Каменни стъпала и да разстрои търговията. С всичко това трябвало на всяка цена да се справя, и той се справял.

Кралица Алисан намерила друг отговор. След като изгубила майка, тя намерила утеха в дъщеря. Макар и все още на по-малко от годинка и половина, принцеса Денерис вече говорела (донякъде) много преди първия си имен ден и била минала през пълзене, залитане и ходене до бягане.

— Много се е забързала тази — казвала дойката на кралицата.

Малката принцеса била щастливо дете, безкрайно любопитно и напълно безстрашно, радост за всички, които я познавали. Толкова била очарована Алисан, че за известно време започнала да пропуска заседания на съвета: предпочитала да прекарва дните си в игра с дъщеря си и да ѝ чете историите, които ѝ четяла някога собствената ѝ майка.

— Толкова е умна, скоро тя ще ми чете — казала на краля. — Ще бъде велика кралица, знам го.

Странника обаче все още не бил приключил с дома Таргариен през онази жестока 54 година СЗ. Отвъд залив Черна вода на Драконов камък Рена Таргариен я очаквали нови скърби, когато се върнала от Бурен край. Далеч не такава радост и утеха за нея, каквато била Денерис за Алисан, нейната дъщеря Ерея се била превърнала в ужасия, своенравно диво дете, което се опълчвало на септата си, на майка си, както и на майстерите си, обиждала слугите си, отсъствала от молитви, уроци и храна без разрешение и се обръщала към мъжете и жените от двора на Рена с такива прелестни имена като „Сир Глупак“, „Лорд Свинска зурла“ и „Лейди Голяма пръдла“.

Съпругът на Нейна милост, макар и не толкова гласовит и открито предизвикателен, бил не по-малко ядосан. Когато в Драконов камък дошла вестта, че кралица Алиса отпада, Андроу заявил, че ще придружи жена си до Бурен край. Като неин съпруг, казал, мястото му било до Рена, да ѝ даде утеха. Кралицата обаче му отказала, и то грубо. Дълъг спор предшествал заминаването ѝ. Нейна милост я чули да казва: „Грешният Фарман избяга“.

Бракът ѝ, който никога не бил страстен, към 54 г. СЗ се превърнал във фарс. „И не забавен при това“, отбелязала лейди Алейн Ройс.

Андроу Фарман вече не бил юношата, за когото Рена се омъжила пет години по-рано на Светлия остров, когато бил на седемнайсет. Чаровният младок станал с подпухнало лице, заоблени рамене и отпусната плът. Другите мъже никога не гледали на него с добро око, той се оказвал забравен и пренебрегван от височайшите им домакини по време на странстванията на Рена в западните земи. На Драконов камък не било по-добре. Неговата съпруга била все още кралица, но никой не бъркал Андроу с крал, нито дори с консорт. Макар да седял до кралица Рена на храна, не споделял ложето ѝ. Честта била за нейните приятелки и фаворитки. Според клюките в двора кралицата му казвала, че било по-добре да спят отделно, за да няма нужда да се смущава, ако намери някоя хубава девица да му стопли леглото. Няма никакви показания, че изобщо го е правил.

Дните му били празни като нощите му. Макар да се бил родил на остров и сега да живеел на друг, Андроу не се занимавал нито с плаване, нито с плуване или с риболов. Провален скуайър, той не притежавал никакво умение с меч, нито брадва или с копие, тъй че докато мъжете от гарнизона на замъка тренирали всяка сутрин на двора, той оставал в леглото си. Мислейки, че може би е предразположен към четене, майстер Кълипер се опитал да го заинтригува със съкровищата на библиотеката на Драконов камък, дебелите томове и свитъците на стар валириански, които толкова очаровали крал Джеерис, но открил, че съпругът на кралицата не може да чете. Андроу яздел прилично добре и от време на време нареждал да му оседлаят кон, за да пообиколи в тръс из двора, но никога не излизал извън портите, за да проучи каменистите пътеки на Драконова планина или другата страна на острова, нито дори рибарското село и кейовете под замъка.

„Пие много — написал майстер Кълипер до Цитаделата, — и го знаят, че прекарва по цели дни в Залата на Рисуваната маса, мести боядисани дървени войничета по картата. Приятелките на кралица Рена често подхвърлят, че планира завоеванието на Вестерос. Не му се подиграват в лицето заради нея, но се кикотят зад гърба му. Рицарите и войниците изобщо не му обръщат внимание, а слугите му се подчиняват или не, както намерят за добре, без страх от недоволството му. Децата са най-жестоките, както често са децата, а никое не е толкова жестоко колкото принцеса Ерея. Тя веднъж изсипа нощно гърне на главата му, не защото е направил нещо, а защото бил сърдит на майка ѝ.“

Недоволството на Андроу Фарман на Драконов камък само се усилило след заминаването на сестра му. Лейди Елиса била най-близкият му приятел, може би единственият му приятел, отбелязал Кълипер, и въпреки пламенните му отрицания, за Рена се оказало трудно да приеме, че не е изиграл роля в случая с драконовите ѝ яйца. Когато кралицата изгонила сир Мерел Бълок, Андроу я помолил да го назначи за командир на гарнизона на замъка на мястото на Бълок. В този момент Нейна милост закусвала с четири от придворните си дами. Жените избухнали в смях при молбата му, а след малко кралицата също се изсмяла. Когато Рена отлетяла до Кралски чертог, за да уведоми крал Джеерис за кражбата, Андроу предложил да я придружи. Жена му отказала презрително.

— За какво? Какво би могъл да направиш, освен да паднеш от дракона?

Отказът на кралица Рена на желанието му да иде с нея до Бурен край бил само най-последният от дълъг низ унижения за Андроу Фарман. Когато Рена се върнала от смъртното ложе на майка си, отдавна му било минало всякакво желание да я утешава. Намусен и хладен, той седял мълчаливо на храна, а иначе отбягвал компанията на кралицата. И да била притеснена Рена Таргариен от мусенето му, не го издавала много. Намерила утешение в своите дами, в стари приятелки като Саманта Стоукуорт и Алейн Ройс, и по-нови като братовчедка ѝ Лиана Веларион, хубавата дъщеря на лорд Стонтън Касела и младата септа Мариам.

Какъвто и мир да ѝ помогнали те да намери, оказал се краткотраен. Есента дошла на Драконов камък, както и в останалия Вестерос, а с нея дошли студени ветрове от север и бури от юг забушували по Тясното море. Мрак се утаил над древната крепост, сумрачно място дори и лете; дори и драконите като че ли усещали влагата. И докато годината се точела, болест споходила Драконов камък.

Не било потящата болест, нито тресящата болест, нито сива люспа, заявил майстер Кълипер. Първият знак бил кърваво изпражнение, последвано от ужасен спазъм в червата. Имало много заболявания, които биха могли да са причината, казал той на кралицата. Коя от тях би могла да е виновна, така и не определил, защото самият Кълипер бил първият, който умрял, няма и два дни след като започнал да се чувства зле. Майстер Анселм, който заел мястото му, сметнал, че възрастта му била виновна. Кълипер бил по-близо до деветдесет, нежели до осемдесет, и безсилен.

Касела Стонтън обаче била следващата, която умряла, а тя била едва на четиринайсет. После се поболяла септа Мариам, и Алейн Ройс, та дори и едрата буйна Сам Стоукуорт, която обичала да се хвали, че никога не е боледувала и един ден в живота си. И трите умрели в една и съща нощ, часове една след друга.

Самата Рена Таргариен останала незасегната, макар приятелките ѝ и скъпите ѝ дружки да падали една след друга. Валирианската ѝ кръв я спасила, предположил майстер Анселм; болести, които отнасяли обикновени хора за часове, не могли да надделеят над кръвта на дракона. Мъжете също като че ли били неуязвими пред тази странна напаст. Освен майстер Кълипер, само жени били поразявани. Мъжете на Драконов камък, било то рицари, кухненски ратаи, конярчета или певци, оставали здрави.

Кралица Рена заповядала портите на Драконов камък да се затворят и залостят. Засега нямало болест извън стените на замъка ѝ и тя смятала да остане така, за да опази простолюдието. Когато пратила вестта до Кралски чертог, Джеерис действал веднага, като заповядал лорд Веларион да изпрати галерите си и да гарантира, че никой няма да избяга и да разпространи епидемията извън острова. Ръката на краля изпълнил заповедта, макар и не без скръб, тъй като собствената му млада племенничка била между жените все още на Драконов камък.

Лиана Веларион умряла още докато галерите на чичо ѝ тръгвали от Дрифтмарк. Майстер Анселм я прочистил, пуснал ѝ кръв и я покрил с лед, но без никаква полза — тя издъхнала в ръцете на Рена Таргариен в гърчове, докато кралицата леела горки сълзи.

— Плачеш за нея — казал Андроу Фарман, когато видял сълзите на лицето на съпругата си, — но би ли плакала за мен? — Думите му събудили гняв у кралицата. Рена го зашлевила през лицето и му заповядала да я остави, като заявила, че иска да е сама. — Ще бъдеш — казал Андроу. — Тя беше последната от тях.

Дори тогава кралицата била толкова потънала в скръбта си, че не осъзнала какво се е случило. Този, който първи изразил подозрение, бил Рего Драз, кралският пентошки управител на хазната, когато Джеерис събрал малкия си съвет, за да обсъдят смъртите на Драконов камък. Щом прочел описанията на майстер Анселм, лорд Рего смръщил чело и рекъл:

— Болест? Това не е болест. Усукване в червата, мъртъв след ден… това е сълзите на Лис.

— Отрова? — възкликнал стъписано крал Джеерис.

— Знаем повече за такива неща в Свободните градове — уверил го Драз. — Сълзите са, никакво съмнение. Старият майстер щеше да го е разбрал много скоро, затова е трябвало да е първият. Аз така бих го направил. Не че бих. Отровата е… непочтена.

— Само жени са били поразени — възразил лорд Веларион.

— Само жени са получили отровата, значи — казал Рего Драз.

Когато септон Барт и Великият майстер Бенифер се съгласили с думите на лорд Рего, кралят пратил гарван до Драконов камък. Щом Рена Таргариен прочела словата му, нямала съмнение. Повикала капитана на гвардията си и му заповядала да намери съпруга ѝ и да го доведе при нея.

Андроу Фарман не го намерили в спалнята му, нито в тази на кралицата, нито в голямата зала, нито в конюшните, нито в септата, нито в Градината на Егон. В Кулата Морски дракон, в покоите на майстера под гарванарника, намерили майстер Анселм мъртъв, с кама между плешките. След като портите били заключени и залостени, нямало как да се избяга от замъка, освен с дракон.

— Моят червей съпруг няма куража за това — заявила Рена.

Андроу Фарман най-сетне бил намерен в Залата на Рисуваната маса, стиснал дълъг меч. Не се и опитал да отрече отравянията. Наместо това се похвалил.

— Аз им поднесох вино и те пиха. Благодариха ми и пиха. Защо не? Виночерпец, слуга, такъв ме виждаха. Андроу сладкият. Андроу глупака. Какво мога аз да направя, освен да падна от дракона? А можех да правя закони и да съм мъдър, и да ти давам съвети. Можех да убивам враговете ти толкова лесно, колкото убих приятелките ти. Можех да ти дам деца.

Рена Таргариен не благоволила да му отговори. Вместо това заговорила на охраната си:

— Вземете го и го скопете, но запушете раната. Искам кура и топките му изпържени и да му се дадат за ядене. Не го оставяйте да умре, докато не изяде и последния залък.

— Не — казал Андроу Фарман, докато заобикаляли Рисуваната маса, за да го хванат. — Моята жена може да лети, но и аз мога.

И като казал това, посякъл непохватно към най-близкия, отстъпил към прозореца зад него и скочил. Полетът му бил кратък: надолу, до смъртта. След това Рена Таргариен заповядала да насекат тялото му на късове и да ги дадат за храна на драконите ѝ.

Неговата смърт била последната забележителна през 54 г. СЗ, но все още имало да идва зло в онази ужасна Година на Странника. Както камък, хвърлен в езеро, ще отпрати вълни във всички посоки, злото, което Андроу Фарман сътворил, щяло да се разпростре по земята, засягайки и изкривявайки живота на други дълго след като драконите приключили пира си над почернелите му димящи останки.

Първата вълна била усетена в малкия съвет на самия крал, когато лорд Демън Веларион обявил желанието си да се оттегли като Ръка на краля. Кралица Алиса, трябва да припомним, била сестра на лорд Демън, а младата му племенничка Лиана била между жените, отровени на Драконов камък. Някои предположили, че съперничество с лорд Манфрид Редвин, който го заместил като лорд-адмирал, е изиграло роля в решението на лорд Демън, но това прилича на дребнава клевета, хвърлена по човек, който е служил толкова компетентно и толкова дълго. Нека по-скоро повярваме на думата на негово благородие и приемем, че напредващата му възраст и желанието да прекара остатъка от живота си със своите деца и внуци на Дрифтмарк са били причината за оттеглянето му.

Първата мисъл на Джеерис била да потърси наследник на лорд Демън между другите членове на съвета си. Албин Масей, Рего Драз и септон Барт, всички се проявили като много способни мъже, заслужили доверието и благодарността на краля. Никой от тях обаче не бил напълно подходящ. Септон Барт бил подозиран, че е по-верен на Звездната септа, отколкото на Железния трон. Нещо повече, бил от много низше потекло: великите лордове на владението никога нямало да позволят синът на един ковач да говори с гласа на краля. Лорд Рего бил безбожен пентоши и самодоволен спекулант на подправки, а отгоре на това потеклото му било дори по-низше от това на септон Барт. Лорд Албин, с неговото куцукане и гърбицата, щял да изглежда като нещо злокобно на невежите.

— Гледат ме и виждат злодей — казал самият Масей на краля. — Мога да ви служа по-добре от сенките.

Не можело да става въпрос да се връща Рогар Баратеон или който и да било от още живите Ръце на крал Мегор. Службата на лорд Тъли в съвета по време на регентството била посредствена. Родрик Арин, лорд на Орлово гнездо и Защитник на Долината, бил десетгодишно момче, поел преждевременно лордството си след смъртта на чичо му лорд Дарнхолд и баща му сир Римънд от ръцете на разбойници, които двамата неразумно подгонили в Лунните планини. Джеерис едва наскоро бил стигнал до разбирателство с Донел Хайтауър, но все още не му се доверявал изцяло, не повече, отколкото на Лиман Ланистър. Бертранд Тирел, лордът на Планински рай, бил известен като пияница, чиито буйни синове копелета щели да донесат позор на Короната, ако се развихрят в Кралски чертог. Аларик Старк било най-добре да си остане в Зимен хребет; бил упорит мъж според всички донесения, суров, с твърда ръка и безпощаден и присъствието му на масата на съвета щяло да бъде неудобно. Да се доведе в Кралски чертог някой от железните мъже било немислимо, разбира се.

След като нито един от великите лордове на владението не бил намерен за подходящ, Джеерис насочил погледа си към техните лордове знаменосци. Сметнало се за желателно Ръката да е по-стар мъж, чийто опит да балансира младостта на краля. Тъй като съветът включвал няколко учени мъже с книжовна наклонност, търсен бил също така воин, мъж, който да е пускал кръв и да е изпитан в битка, чиято бойна слава да обезсърчи враговете на Короната. След като били предложени и отхвърлени десетина имена, изборът най-сетне паднал на сир Майлс Малък лес, лорд на Жълъдов замък в речните земи, който се сражавал за брата на краля, Егон, под Окото на боговете, надвил Уат Дърваря при Камен мост и заловил с покойния лорд Стоукуорт Харън Червения за правосъдието при царуването на крал Енис.

Справедливо прочут заради своя кураж, лорд Майлс носел белезите от десетина битки на лицето и тялото си. Сир Вилам Осата от Кралската гвардия, който бил служил при Жълъдов замък, се заклел, че нямало по-добър, по-пламенен или по-верен лорд във всичките Седем кралства, а Прентис Тъли и почитаемата лейди Лусинда, негови васални владетели, също тъй имали само похвали за Малък лес. Така убеден, Джеерис дал съгласието си, гарван отлетял и до две седмици лорд Майлс бил на път за Кралски чертог.

Кралица Алисан не изиграла роля в избора на Ръката на краля. Докато кралят и съветът обмисляли, Нейна милост отсъствала от Кралски чертог, тъй като отлетяла на Среброкрил до Драконов камък, за да бъде със сестра си и да я утеши в скръбта ѝ.

Рена Таргариен обаче не била жена, която да бъде лесно утешена. Загубата на толкова много от скъпите ѝ приятели и дружки я хвърлила в мрачна меланхолия и дори споменаването на името на Андроу Фарман предизвиквало в нея пристъпи на гняв. Вместо да посрещне с радост сестра си и утехата, която тя можела да ѝ донесе, Рена на три пъти се опитала да я отпрати, стигнала дори дотам, че да крещи на Нейна милост пред очите на половината замък. Когато кралицата отказала да си тръгне, Рена се оттеглила в покоите си, залостила вратите и се появявала само за ядене… и то все по-малко и все по-рядко.

Оставена да се оправя сама, Алисан Таргариен се захванала да възстанови малко ред на Драконов камък. Повикан и назначен бил нов майстер, нов капитан получил командването на гарнизона на замъка. Любимата на самата кралица септа Едит пристигнала, за да поеме службата на толкова оплакваната от Рена септа Мариам.

Пренебрегната от сестра си, Алисан се обърнала към племенничката си, но там също се натъкнала на гняв и отхвърляне.

— Защо трябва да ме интересува дали всички те са мъртви? Тя ще си намери други; винаги го прави — казала принцеса Ерея на кралицата. Когато Алисан се опитала да ѝ разкаже истории от своето детство и ѝ казала как Рена сложила драконово яйце в люлката ѝ и я гушкала и се грижела за нея „все едно че ми беше майка“, Ерея казала: — На мен така и не ми даде яйце, просто ме даде на други и отлетя за Светлия остров. — Любовта на Алисан към собствената ѝ дъщеря също предизвикала гнева на принцесата. — Защо тя трябва да бъде кралица? Аз трябва да бъда кралица, не тя. — Точно тогава Ерея най-сетне избухнала в сълзи и започнала да умолява Алисан да я вземе със себе си в Кралски чертог. — Лейди Елиса каза, че ще ме вземе, но си замина и ме забрави. Искам да се върна в двора, с певците и шутовете, и всичките лордове и рицари. Моля те, вземи ме с тебе.

Трогната от сълзите на момичето, кралица Алисан не могла да направи нищо друго, освен да обещае, че ще обсъди въпроса с майка ѝ. Но когато излязла от покоите си за храна, Рена веднага отхвърлила идеята.

— Ти имаш всичко, а аз нямам нищо. Сега искаш да вземеш и дъщеря ми. Е, няма да я имаш. Имаш трона ми, задоволи се с това.

Същата нощ Рена повикала принцеса Ерея в покоите си, за да я сгълчи, и виковете на майка и дъщеря кънтели из цялата кула Каменния барабан. След това принцесата отказала да говори с кралица Алисан. Затруднена отвсякъде, Нейна милост най-сетне се върнала в Кралски чертог, в прегръдките на крал Джеерис и при веселия смях на собствената ѝ дъщеря, принцеса Денерис.

Докато Годината на Странника наближавала края си, работата на Драконовата яма била почти довършена. С големия купол най-сетне на място, с окачените тежки бронзови врати, сводестото здание господствало над града от върха на Хълма на Ренис, отстъпвайки само на Червената цитадела на Високия хълм на Егон. За да се отбележи завършването ѝ и да се отпразнува пристигането на новата Ръка, лорд Редвин предложил на краля да учредят голям турнир, най-големият и грандиозен, виждан във владението след Златната сватба.

— Да загърбим скърбите си и да започнем новата година с блясък и празненство — убеждавал го Редвин. Есенните жътви били добри, данъците на лорд Рего носели стабилен паричен приток, търговията се разраствала; заплащането на турнира нямало да бъде притеснение, а събитието щяло да доведе хиляди посетители с кесиите им в Кралски чертог. Останалите в съвета били до един за предложението, а крал Джеерис отстъпил, че един турнир би могъл наистина да даде на простолюдието повод за веселие „и да ни помогне да забравим злочестините си“.

Всички тези приготовления били осуетени от внезапното и неочаквано пристигане на Рена Таргариен от Драконов камък. „Напълно е възможно драконите по някакъв начин да усещат и повтарят настроенията на ездачите си — написал септон Барт, — защото Сънеплам се спусна от облаците като бушуваща буря, а Вермитор и Среброкрил се извисиха и зареваха при идването ѝ така, че всички, които видяхме и чухме, бяхме уплашени, че драконите се канят да налетят един на друг с пламък и нокът и да се раздерат едни други, както Балерион направи някога с Живак при Окото на боговете.“

Драконите в крайна сметка не се сбили, макар да имало много съскане и плясък, когато Рена скочила от Сънеплам и се втурнала към Твърдината на Мегор с викове към брат си и сестра си. Поводът за гнева ѝ скоро се разбрал. Принцеса Ерея си отишла. Избягала от Драконов камък на разсъмване, като се промъкнала в дворовете и си взела дракон.

— Балерион! — възкликнала Рена. — Взе Балерион, безумното дете. Никакъв новоизлюпен за нея, о, не, не и за нея, трябваше да вземе Черното страшилище. Дракона на Мегор, звяра, който уби баща ѝ. Защо него, ако не да ме нарани? Какво съм родила? Що за звяр? Питам ви, какво съм родила?

— Едно малко момиче — казала кралица Алисан. — Тя е просто едно ядосано малко момиче.

Но септон Барт и Великият майстер Бенифер ни казват, че Рена като че ли не я чула. Отчаяно искала да научи къде може да е избягало „безумното“ ѝ дете. Първата ѝ мисъл била Кралски чертог, понеже Ерея наистина много жадувала да се върне в двора… но ако не била тук, къде?

— Ще го научим съвсем скоро, подозирам — казал крал Джеерис, спокоен както винаги. — Балерион е твърде голям, за да се скрие или да мине отнякъде незабелязан. И има страховит апетит. — После се обърнал към Великия майстер Бенифер и заповядал да се пратят гарвани до всеки замък в Седемте кралства. — Ако някой във Вестерос само зърне Балерион или племенничката ми, искам да го науча веднага.

Гарваните отлетели, но този ден нямало вест за принцеса Ерея, нито на следващия или на по-следващия. Рена останала в Червената цитадела; понякога беснеела, понякога треперела, пиела подсладено вино, за да заспи. Принцеса Денерис била така уплашена от леля си, че заплаквала всеки път, щом се окажела близо до нея. След седем дни Рена заявила, че не може да седи повече бездейна.

— Трябва да я намеря. Ако не мога да я намеря, поне мога да търся.

След тези думи яхнала Сънеплам и отлетяла.

Нито майка, нито дъщеря били видени, нито чул някой за тях отново през малкото, което оставало от онази жестока година.