Огън и кръв

Царуването на Дракона Войните на крал Егон I

Дългото царуване на крал Егон Първи Таргариен (1 г. СЗ — 37 г. СЗ) било общо взето мирно… особено в последните му години. Но преди Драконовия мир, както по-късно били наречени последните две десетилетия от царстването му от майстерите на Цитаделата, дошли войните на Дракона, последната от които била най-жестокият и кървав конфликт, възниквал някога във Вестерос.

Макар да казват, че Войните на Завоеванието са приключили когато Егон бил коронован и помазан от Върховния септон в Звездната септа на Староград, не цял Вестерос бил подчинен все още на неговото управление.

В Захапката лордовете на Трите сестри се възползвали от хаоса от Завоеванието на Егон, за да се самообявят за свободна държава и да короноват лейди Марла от дома Съндърленд за тяхна кралица. Тъй като флотата на Арин общо взето била унищожена по време на Завоеванието, кралят заповядал на своя Страж на Севера, Торен Старк от Зимен хребет, да потуши бунта на Сестринците и от Бял пристан потеглила северна армия на флота от наети браавоски галери, под командата на сир Варик Мандърли. Гледката на платната му и внезапната поява на кралица Висения и Вхагар в небесата над Систъртън обезсърчили Сестринците; те веднага свалили кралица Марла в полза на по-младия ѝ брат. Стефон Съндърленд подновил васалството си към Орлово гнездо, прегънал коляно пред кралица Висения и предал синовете си като заложници за доброто му поведение, единият от които да бъде осиновен от Мандърли, а другият от Арин. Сестра му, детронираната кралица, била изгнана и затворена. След пет години езикът ѝ бил отрязан и тя прекарала остатъка от живота си с мълчаливите сестри, грижейки се за благородните покойници.

На другата страна на Вестерос Железните острови били в хаос. Домът Хоър управлявал железните от дълги векове, но бил заличен само за една нощ, когато Егон развихрил огньовете на Балерион над Харънхъл. Макар Харън Черния и неговите синове да загинали в онези пламъци, Корин Волмарк от Харлоу, чиято баба била по-малка сестра на дядото на Харън, се самообявил за законен наследник на „черното родословие“ и поел кралството.

Не всички железнородни обаче приели претенцията му. На Стар Уик, под костите на Нага Морския дракон, жреците на Удавения бог поставили корона от плавей на главата на един от своите, босоногия свят мъж Лодос, който се самопровъзгласил за живия син на Удавения бог и се разправя, че можел да прави чудеса. Други претенденти се надигнали на Голям Уик, Пайк и Оркмонт и за повече от година техните привърженици воювали помежду си по суша и море. Казват, че водите между островите били толкова задръстени с трупове, че се появили стотици кракени, привлечени от кръвта.

Егон Таргариен сложил край на боевете. Спуснал се над островите в 2 г. СЗ на гърба на Балерион. С него дошли бойните флоти на Арбор, Планински рай и Ланиспорт и дори няколко дълги кораба от Мечи остров, пратени от Торен Старк. Железните, чийто брой се бил смалил от година братоубийствена война, оказали малко съпротива… всъщност много от тях приветствали идването на драконите. Крал Егон убил Корин Волмарк с Блекфайър и позволил на непълнолетния му син да наследи земите на баща си и замъка. На Стар Уик жрецът-крал Лодос, претендент за син на Удавения бог, призовал кракените от дълбините да се вдигнат и да повлекат на дъното корабите на нашествениците. Когато това не се случило, Лодос напълнил халата си с камъни и влязъл в морето, за да „потърся съвета на баща ми“. Хиляди го последвали. Подутите им проядени от раци трупове били изхвърлени на бреговете на Стар Уик в следващите години.

След това възникнал проблемът кой да управлява Железните острови от името на краля. Било предложено железните да станат васали на Тъли от Речен пад или на Ланистърите от Скалата на Кастърли. Някои дори го подканяли да ги предаде на Зимен хребет. Егон изслушал всяка претенция, но накрая решил да позволи на железнородните сами да си изберат върховен лорд. За ничия изненада те избрали един от своите: Викон Грейджой, лорд Жътваря на Пайк. Лорд Викон се заклел на крал Егон и Дракона напуснал с флотите си.

Пълномощията на Грейджой обхванали само Железните острови обаче; той се отказал от всякакви претенции към земите, които дом Хоър заграбил на континента. Егон подарил разрушения замък Харънхъл и владенията му на сир Куентон Кохерис, неговия майстор оръжейник на Драконов камък, но изискал от него да приеме лорд Едмин Тъли от Речен пад като негов върховен лорд. Новопроизведеният лорд имал двама силни синове и пълничък внук, които да гарантират наследството, но тъй като първата му жена била отнесена от петниста треска три години по-рано, освен това се съгласил да вземе една от дъщерите на лорд Тъли за своя невяста.

С покоряването на Трите сестри и Железните острови цял Вестерос южно от Вала вече бил под управлението на Егон Таргариен, освен единствено Дорн. Тъй че след това Дракона насочил вниманието си към Дорн. Егон първо опитал да спечели дорнците с думи, като пратил делегация от висши лордове, майстери и септони до Слънчево копие да преговарят с принцеса Мерия Мартел, тъй наречената Жълта жаба на Дорн, и да я убедят в предимствата от присъединяването на владението ѝ към неговото. Преговорите им продължили почти цяла година, но не постигнали нищо.

Началото на Първата дорнска война обикновено се фиксира към 4 г. СЗ, когато Ренис Таргариен се върнала в Дорн. Този път тя дошла с огън и кръв, точно както била заплашила. Яхнала Мераксес, кралицата се спуснала от ясното синьо небе и подпалила Дъсченото градче; огньовете скачали от лодка на лодка, докато цялото устие на Зелената кръв не било задръстено с горящ плавей, а стълбът дим можел да се види чак до Слънчево копие. Жителите на плаващото градче потърсили убежище от пламъците по реката, тъй че по-малко от стотина загинали в атаката, и повечето от тях от удавяне, вместо от драконовия огън. Но първата кръв била пролята.

Другаде Орис Баратеон повел хиляда отбрани рицари нагоре по Костения път, докато самият Егон поел през Принцовия проход в челото на армия от трийсет хиляди бойци, водени от близо две хиляди конни рицари и триста лордове и знаменосци. Лорд Харлан Тирел, Стражът на Юга, го чули да казва, че имали повече от достатъчно сила да смажат всякаква дорнска армия, която се опита да застане пред тях, дори и без Егон и Балерион.

Несъмнено бил прав за това, но така и не се доказало, защото дорнците изобщо не предложили сражение. Наместо това те отстъпвали пред воинството на крал Егон, като изгаряли житото си в полето и отравяли всички кладенци. Нашествениците заварили дорнските стражеви кули в Червените планини занемарени и изоставени. Във високите проходи авангардът на Егон се натъкнал на преграда на пътя — стена от трупове на овце, остригани от вълна и твърде изгнили, за да стават за ядене. Кралската армия вече привършвала храната и фуража, когато излезли от Принцовия проход и се озовали пред Дорнските пясъци. Там Егон разделил силите си, като пратил лорд Тирел на юг срещу Утор Ълър, лорд на Хелхолт, докато самият той завил на изток, за да обсади лорд Фоулър в планинската му твърдина Небесна шир.

Било втората половина на есента и се смятало, че зимата наближава. В този сезон, надявали се нашествениците, горещината в пустините щяла да намалее, а водата да е в изобилие. Но дорнското слънце се оказало неумолимо, когато лорд Тирел настъпил към Хелхолт. В такава горещина мъжете пиели повече, а всяка дупка с вода и оазис на пътя на войската бил отровен. Конете започнали да мрат, все повече всеки ден, последвани от ездачите им. Гордите рицари хвърляли знамената си, щитовете си, самата броня. Лорд Тирел загубил една четвърт от почти всичките си коне от дорнските пясъци, а когато най-сетне стигнал до Хелхолт, заварил го изоставен.

Нападението на Баратеон нямало по-голям успех. Конете му се мъчели по каменистите склонове на тесните криволичещи проходи и били напълно затруднени, когато стигнали най-стръмните участъци на пътя, където дорнците били изсекли стъпала в планините. Над рицарите на Ръката завалял дъжд от канари, дело на бранителите, които мъжете от бурните земи изобщо не видели. Там, където Костения път прехвърлял река Вил, внезапно се появили дорнски стрелци, докато колоната се точела по моста, и завалели хиляди стрели. Когато лорд Орис заповядал на мъжете си да отстъпят назад, мощна каменна градушка отрязала пътя им. Без никакъв път напред, нито назад, мъжете на бурните земи били изклани като прасета в кочина. Самият Орис Баратеон бил пощаден, заедно с дванайсетима други лордове, сметнати за ценни за откуп, но се оказали пленници на Вил от Вил, свирепия планински лорд, наричан Любовника на вдовици.

Самият крал Егон имал повече успех. Продължил на изток през подножията на хълмовете, където потоци от височините осигурявали вода, а в долините имало изобилен дивеч, взел с щурм замъка Небесна шир и спечелил Железния лес след кратка обсада. Лордът на Тор наскоро умрял и неговият стюард се предал без бой. Още по̀ на изток лорд Толанд от Призрачен хълм пратил своя първи рицар да предизвика краля на двубой. Егон го убил, но след това открил, че не бил най-добрият рицар на Толанд, а неговият шут. Самият лорд Толанд бил изчезнал.

Както и Мерия Мартел, принцесата на Дорн — когато Егон се спуснал над Слънчево копие на Балерион, заварил там сестра си Ренис преди него. След като подпалила Дъсчено градче, тя завзела Лимонена гора, Пъпчив лес и Воняща вода, като приела поклони от старици и деца, но без никъде да намери истински враг. Дори предградието извън стените на Слънчево копие било почти изоставено и никой от онези, които били останали, не признавал, че знае нещо за местонахождението на дорнските лордове и принцеси. „Жълтата жаба се е стопила в пясъците“, казала Ренис на крал Егон.

Отговорът на Егон бил декларация за победа. В голямата зала в Слънчево копие той събрал колкото сановници били останали и им казал, че Дорн вече е част от владението и оттук насетне те ще бъдат негови васални поданици, че бившите им господари са бунтовници и престъпници. Били предложени награди за главите им, особено за главата на Жълтата жаба, принцеса Мерия Мартел. Лорд Джон Росби бил провъзгласен за кастелан на Слънчево копие и Страж на Пясъците, да управлява Дорн от името на краля. Стюарди и кастелани били назначени за всичките други земи и замъци, които Завоевателя бил взел. След това крал Егон и воинството му поели обратно по пътя, по който дошли, покрай подножията и през Принцовия проход.

Едва стигнали до Кралски чертог, когато Дорн изригнал зад тях. Дорнски копиеносци се появили изневиделица, като пустинни цветя след дъжд. Небесна шир, Железния лес, Тор и Призрачен хълм били отново взети за две седмици, техните кралски гарнизони били подложени на меча. Кастеланите и стюардите на Егон били изтезавани и убити. Разправят, че дорнските лордове имали облог кой ще задържи пленника си най-дълго, докато ги разчленявали. Лорд Росби, кастелан на Слънчево копие и Страж на Пясъците, имал по-милостив край от повечето. След като дорнците нахлули от предградието и си върнали замъка, го вързали за едната ръка и единия крак, довлекли го до върха на Кулата на Копието и през прозореца го хвърлила самата престаряла принцеса Мерия.

Скоро останали само лорд Тирел и неговата войска. Крал Егон оставил Тирел зад себе си, когато си тръгнал. Хелхолт, як замък на река Серен камък, го смятали за добре разположен за справяне с всякакви бунтове. Но реката била серниста и от рибата, вадена от нея, жителите на Планински рай се поболявали. Домът Коргил от Пясъчен камък така и не се покорил и копиеносците на Коргил избивали събиращите фураж отряди и патрули на Тирел всеки път, щом се отдалечавали твърде много на запад. Вайтите от Вайт правели същото на изток. Когато вестта за хвърлянето през прозореца стигнала до Хелхолт, лорд Тирел събрал останалата си сила и поел през пясъците. Обявеното му намерение било да плени Вайт, да продължи на изток покрай реката, да върне Слънчево копие и предградието и да накаже убийците на лорд Росби. Но някъде на изток от Хелхолт сред червените пясъци Тирел и цялата му армия изчезнали. Нито един от тях не бил видян повече.

Егон Таргариен не бил човек, който да приеме поражение. Войната щяла да се проточи още седем години, макар че след 6 г. СЗ боевете се изродили в безкрайна кървава поредица от зверства, набези и отмъщения, прекъсвани от дълги периоди на бездействие, десетина кратки примирия и многобройни убийства.

През 7 г. СЗ Орис Баратеон и другите лордове, които били пленени на Костения път, били откупени от Кралски чертог за теглото им в злато, но при връщането им се разбрало, че Любовника на вдовиците е отсякъл десницата на всекиго от тях, тъй че да не могат никога вече да вдигнат мечове срещу Дорн. В отмъщение крал Егон лично връхлетял върху планинската твърдина на Вил с Балерион и сринал половината цитадели и стражевите им кули на купища разтопен камък. Обитателите на Вил обаче потърсили убежище в пещери и тунели под планините си и Любовника на вдовици живял още двайсет години.

През 8 г. СЗ дорнски разбойници прехвърлили Морето на Дорн на кораби, осигурени от един пиратски крал от Каменните стъпала, като нападнали шест градчета и села по южния бряг на нос Гняв и разпалили пожари, които се разпространили из половината дъждовен лес. „Огън за огън“, казват, че заявила Мерия.

Това не било нещо, което Таргариените щели да позволят да остане без отговор. По-късно същата година Висения Таргариен се появила в небесата на Дорн и пламъците на Вхагар се отприщили над Слънчево копие, Лимонова гора, Призрачен хълм и Тор.

През 9 г. СЗ Висения се върнала, този път със самия Егон, летящ до нея, и Пясъчника, Вайт и Хелхолт изгорели.

Дорнският отговор дошъл следващата година, когато лорд Фоулър повел войска през Принцовия проход и в Предела, като се движел толкова бързо, че могъл да подпали дванайсет села и да плени големия пограничен замък Нощна песен преди граничните лордове да осъзнаят, че врагът ги напада. Когато вестта за нападението стигнала в Староград, лорд Хайтауър пратил сина си Аддам със здрава сила да върне Нощна песен, но дорнците били предвидили точно това. Втора дорнска армия под водачеството на сир Джофри Дейн се спуснала от Звездопад и щурмувала града. Стените на Староград се оказали твърде яки, за да ги преодолеят дорнците, но Дейн подпалил поля, ферми и села на двайсет левги околовръст и убил по-младия син на лорд Хайтауър, Гармон, когато момчето повело щурм срещу него. Сир Аддам Хайтауър стигнал до Нощна песен, но там открил, че лорд Фоулър е подложил замъка на огън и гарнизона му — на меча. Лорд Карон и жена му и децата му били отведени в Дорн като пленници. Вместо да ги подгони, сир Аддам веднага се върнал към Староград да освободи града, но сир Джофри и войската му също се стопили в планините.

Старият лорд Манфред Хайтауър умрял скоро след това. Сир Аддам наследил баща си като лорд на Високата кула, докато Староград крещял за мъст. Крал Егон отлетял на Балерион до Планинския рай да се посъветва със своя Страж на Юга, но Тео Тирел, младият лорд, проявил крайна неохота да размишлява за ново нахлуване в Дорн след съдбата, сполетяла баща му.

За пореден път кралят развихрил своите дракони срещу Дорн. Егон лично връхлетял над Небесна шир, заклевайки се да превърне седалището на Фоулър във „втори Харънхъл“. Висения и Вхагар донесли огън и кръв на Звездопад. А Ренис и Мераксес се върнали още веднъж при Хелхолт… където ги сполетяла трагедия. Драконите на Таргариен, отглеждани и обучавани за битка, летели през вихри от копия и стрели по много поводи и не били ранявани тежко. Люспите на един напълно отраснал дракон били по-твърди от стомана и дори онези стрели, които улучвали, рядко прониквали достатъчно, за да сторят нещо повече от това да разгневят големите зверове. Но когато Мераксес се спуснал над Хелхолт, един бранител на най-високата кула на замъка изстрелял скорпион и дългият разкрач железен прът поразил дракона на кралицата в дясното око. Мераксес не умрял веднага, но рухнал към земята в предсмъртна агония, разрушавайки кулата и голяма част от външната стена на Хелхолт в предсмъртните си гърчове.

Дали Ренис Таргариен е надживяла своя дракон остава предмет на спор. Според някои тя излетяла от седлото и се пребила, други казват, че била премазана под Мераксес в двора на замъка. Според някои описания кралицата преживяла падането на дракона си, но умряла с бавна смърт от изтезания в тъмниците на Ълър. Истинските обстоятелства на нейната кончина вероятно никога няма да бъдат известни, но Ренис Таргариен, сестра и съпруга на крал Егон Първи, загинала при Хелхолт в Дорн в десетата година след Завоеванието.

Следващите две години били годините на Драконовата ярост. Всеки замък в Дорн бил опожарен трижди, докато Балерион и Вхагар се връщали и се връщали отново. Пясъците около Хелхолт на места били разтопени на стъкло, толкова горещ бил огненият дъх на Балерион. Дорнските лордове били принудени да се крият, но и това не им спечелило безопасност. Лорд Фоулър, лорд Вайт, лейди Толанд и четирима последващи лордове на Хелхолт били убити един след друг, защото Железния трон предложил лордски откуп в злато за главата на всеки дорнски лорд. Само двама от убийците доживели да вземат наградите си обаче, а дорнците взели отплатата си, отплащайки с кръв за кръв. Лорд Конингтън от Грифоново гнездо бил убит, докато ловувал, лорд Мертинс на Мъгливи лес бил отровен с цялото му домакинство с буре дорнско вино, лорд Фел — удушен в един бардак в Кралски чертог.

Таргариените не били изключение. Кралят бил нападан три пъти и щял да загине в два от тези случаи, ако не била охраната му. На кралица Висения устроили засада една нощ в Кралски чертог. Двама от ескорта ѝ били убити, преди Висения да посече последния нападател с Тъмна сестра.

Най-позорният акт от този кървав век станал през 12 г. СЗ, когато Вил от Вил, Любовника на вдовици, пристигнал неканен на сватбата на сир Джон Каферен, наследник на Фавънтън, за Алис Оукхарт, дъщеря на лорда на Стари дъб. Пропуснати през задна врата от вероломен слуга, нападателите на Вил избили лорд Оукхарт и повечето гости, после накарали невястата да гледа, докато скопявали съпруга ѝ. След това един подир друг изнасилили лейди Алис и слугините ѝ, след което ги откарали и ги продали на някакъв мирски търговец на роби.

Дотогава Дорн бил станал димяща пустиня, изтормозена от глад, мор и главня. Попарената земя я наричали търговците от Свободните градове. Но домът Мартел бил верен на девиза си: „Непокорими, неподвластни, несъкрушими“. Един дорнски рицар, доведен пред кралица Висения като пленник, настоявал, че Мерия Мартел щяла по-скоро да види хората си мъртви, отколкото роби на дома Таргариен. Висения отвърнала, че тя и брат ѝ биха се радвали да услужат на принцесата.

Старост и лошо здраве най-сетне направили това, което дракони и армии не могли. През 13 г. СЗ Мерия Мартел, Жълтата жаба на Дорн, умряла в ложето си (докато имала интимни отношения с един жребец, настоявали враговете ѝ.) Синът ѝ Нимор я наследил като лорд на Слънчево копие и принц на Дорн. Новият дорнски принц бил шейсетгодишен, здравето му вече отпадало и не изпитвал никаква охота за повече касапница. Започнал царуването си като пратил делегация до Кралски чертог, за да върне черепа на дракона Мераксес и да предложи на крал Егон условия за мир. Собствената му наследница, дъщеря му Дерия, водела посланичеството.

Мирните предложения на принц Нимор се натъкнали на силна съпротива в Кралски чертог. Кралица Висения била твърдо настроена против него. „Никакъв мир без капитулация“, заявила тя и приятелите ѝ на кралския съвет повторили думите ѝ. Орис Баратеон, който станал злобен и вгорчен в заника на годините си, пледирал да върнат принцеса Дерия на баща ѝ с една ръка по-малко. Лорд Оукхарт пратил гарван с предложението дорнското момиче да бъде продадено в „най-долния бардак в Кралски чертог, докато всеки просяк в града се задоволи с нея“. Егон Таргариен отхвърлил всякакви такива предложения: принцеса Дерия била дошла като пратеник под мирно знаме и нямало с нищо да пострада под неговия покрив, заклел се той.

Кралят бил уморен от война, съгласили се всички, но да се даде на дорнците мир без капитулиране щяло да е равносилно да каже, че възлюбената му сестра Ренис е умряла напразно, че всичката кръв и смърт са били за нищо. Лордовете на малкия му съвет освен това предупредили, че всякакъв такъв мир може да бъде видян като знак за слабост и би могъл да окуражи нови бунтове, които след това трябвало да бъдат потушавани. Егон знаел, че Предела, бурните земи и граничните земи били пострадали тежко през боевете и нямало нито да простят, нито да забравят. Дори в Кралски чертог кралят не смеел да пусне дорнците извън Укреплението на Егон без силен ескорт, от страх, че простолюдието на града щяло да ги разкъса на парчета. Поради всички тези причини Великият майстер Лукан написал по-късно, че кралят бил на ръба да отхвърли предложенията на Дорнците и да продължи войната.

Точно тогава принцеса Дерия поднесла на краля запечатано писмо от баща ѝ.

— Само за вашите очи, ваша милост.

Крал Егон прочел думите на принц Нимор в открито заседание на дворцовия съвет, с каменно лице и безмълвен, докато седял на Железния трон. Когато се надигнал след това, казват някои, от ръката му капела кръв. Изгорил писмото и никога повече не проговорил за него, но същата нощ яхнал Балерион и отлетял над водите на залива Черна вода до Драконов камък, на димящия му планински връх. Когато на следващата сутрин се върнал, Егон Таргариен се съгласил с условията, предложени от Нимор. Скоро след това подписал договор за вечен мир с Дорн.

До ден-днешен никой не може да каже със сигурност какво може да е имало в писмото на Дерия. Някои твърдят, че било просто молба от един баща към друг, искрени слова, които трогнали сърцето на крал Егон. Други настояват, че било списък на всички онези лордове и благородни рицари, които загубили живота си през войната. Определени септони дори са отишли толкова далече да предполагат, че посланието било омагьосано, че било написано от Жълтата жаба преди смъртта ѝ, със стъкленица с кръвта на самата кралица Ренис за мастило, тъй че кралят да е безпомощен да се съпротиви на злата магия.

Великият майстер Клег, дошъл в Кралски чертог много години по-късно, заключил, че Дорн вече нямал сили да се бие. Тласнат от отчаяние, предположил Клег, принц Нимор може да е заплашил, че ако мирът бъде отказан, щял да ангажира Безликите мъже на Браавос да убият сина и наследника на крал Егон, момчето на кралица Ренис, Енис, тогава едва на шест години. Би могло да е тъй… но никой никога няма да го узнае наистина.

Така свършила Първата дорнска война (4-13 г. СЗ).

Жълтата жаба на Дорн постигнала онова, което Харън Черния, Двамата крале и Торен Старк не могли; тя надвила Егон Таргариен и неговите дракони. Но на север от Червените планини нейната тактика ѝ спечелила само презрение. „Дорнски кураж“ станало подигравателен израз за страхливост сред лордовете и рицарите на Егоновите кралства. „Жабата скача в дупката си, когато е заплашена“, написал един писар. Друг е казал: „Мерия се би като жена, с лъжи и коварство, и вещерство“. Дорнската „победа“ (ако е била победа) била възприета като безчестна и оцелелите от боевете и синовете и братята на падналите си обещали едни на други, че ще дойде друг ден, а с него — разплата.

Тяхното възмездие щяло да чака бъдещо поколение и възкачването на по-млад, по-кръвожаден крал. Макар че Егон Завоевателя щял да седи на Железния трон още двайсет и четири години, Дорнският конфликт бил последната му война.