Огън и кръв

Дългото царуване Джеерис и Алисан: Политика, потомство и болка

На седмия ден на 59-тата година след Завоеванието на Егон един разбит кораб докретал по Шепнещия звук до пристанището на Староград. Платната му били закърпени, раздрани и зацапани със сол, боята му била избеляла и се лющела, знамената, веещи се от мачтата му, били толкова избелели от слънцето, че били станали неразпознаваеми. Чак след като бил привързан на кея най-сетне бил разпознат в окаяното му състояние. Това било „Лейди Мередит“, видян за последен път да напуска Староград почти три години по-рано, за да прекоси Морето на залеза.

Когато екипажът му започнал да слиза, тълпи търговци, хамали, курви, моряци и крадци зяпнали стъписани. Девет от всеки десет мъже слезли на брега били черни или кафяви. Вълни на възбуда пробягали по кейовете. Нима „Лейди Мередит“ наистина е прехвърлила Морето на залеза? Нима всички хора на приказните земи на далечния запад били тъмнокожи като обитателите на Летните острови?

Чак когато самият сир Юстас Хайтауър се появил, шепотите замрели. Внукът на лорд Донел бил измършавял и загорял от слънцето, с бръчки по лицето, които ги нямало, когато отплавал. Шепа мъже от Староград били с него, единственото, което останало от първоначалния му екипаж. Един от митничарите на дядо му го посрещнал на кея и последвал бърз разговор. Хората от екипажа на „Лейди Мередит“ не просто приличали на Летните островитяни; те били Летни островитяни, наети в Соториос („на разорителни заплати“, оплакал се сир Юстас), за да заместят мъжете, които изгубил. Щели да му трябват носачи, казал капитанът. Трюмовете били пълни до пръсване с богат товар… но не от земите отвъд Морето на залеза.

— Онова беше мечта — така казал.

Много скоро се появили рицарите на лорд Донел със заповеди да го придружат до Високата кула. Там, във високата зала на своя дядо, с чаша вино в ръка, сир Юстас Хайтауър разказал историята си. Перата на писарите на лорд Донел скрибуцали, докато говорел, и за няколко дни историята се разпръснала из цял Вестерос чрез вестоносци, бардове и гарвани.

Пътешествието започнало толкова добре, колкото могъл да се надява, казал сир Юстас. След като подминали Арбор, лейди Западен хълм насочила своя „Слънцегон“ на юг-югозапад в търсене на по-топли води и попътни ветрове, а „Лейди Мередит“ и „Есенна луна“ го последвали. Големият браавоски кораб бил много бърз, когато вятърът бил в платната му, и Хайтауърите трудно поддържали скоростта.

— Седемте ни се усмихваха в началото. Имахме слънцето денем и луната нощем, и толкова мил ветрец, за колкото мъж или девица биха могли да се надяват. Не бяхме съвсем сами. Зървахме рибари от време на време, а веднъж — голям тъмен кораб, който можеше да е само китоловец от Иб. И риба, много риба… доста делфини плуваха покрай нас, все едно че никога не бяха виждали кораб преди. Всички мислехме, че сме благословени.

Дванайсет дни гладко плаване от Вестерос и „Слънцегон“ и двамата му спътници били далече на юг колкото Летните острови, според най-добрите им изчисления, и по̀ на запад от всеки кораб, плавал преди… или всеки кораб, върнал се да разкаже поне. На „Лейди Мередит“ и „Есенна луна“ отпушили бурета арборско златно, за да ознаменуват постижението; на „Слънцегон“ моряците пили медено вино с подправки от Ланиспорт. А и дори някой от тях да бил притеснен, че не са виждали птица през последните четири дни, държал си езика зад зъбите.

Боговете мразят човешката арогантност, поучават ни септоните, а „Седемлъчата звезда“ казва, че гордостта върви пред падението. Напълно е възможно Алис Западен хълм и Хайтауърите да са отпразнували твърде шумно и твърде рано, там в океанската шир, защото скоро след това великото пътешествие тръгнало много на зле.

— Първо изгубихме вятъра — казал сир Юстас на двора на дядо си. — Почти за две седмици нямаше дори полъх и корабите едва се влачеха. Откри се, че десетина бурета с месо на „Есенна луна“ гъмжат от личинки. Съвсем малка дреболия сама по себе си, но лоша поличба. Вятърът най-сетне се върна един ден към заник-слънце, когато небето почервеня като кръв, но гледката накара някои да замърморят. Казах им, че вещае добро за нас, но излъгах. Преди разсъмване звездите ги нямаше и вятърът започна да вие, и тогава океанът се надигна.

Това било първата буря, казал сир Юстас. Друга последвала два дни по-късно, а после трета, всяка по-лоша от предишната.

— Вълните се вдигаха по-високо от мачтите и имаше гръмове навсякъде около нас, и мълнии, каквито никога не бях виждал, огромни пращящи мълнии, които изгаряха очите. Една порази „Есенна луна“ и разцепи мачтата му от вранското гнездо до палубата. Посред цялата тази лудост един от моряците ми изкрещя, че видял ръце да се вдигат от водата, последното нещо, което на един капитан му трябва да чуе. Вече бяхме изгубили напълно „Слънцегон“ от погледа си, оставаше ни само моята „Лейди“ и „Луната“. Морето заливаше палубите ни с всяко издигане и пропадане и хора биваха помитани през борда, вкопчени безпомощно във въжетата. Видях как потъна „Есенна луна“ със собствените си очи. В един миг корабът беше там, разбит и горящ, но там. После се надигна вълна и го глътна, и аз примигах, и го нямаше вече, за секунда. Само това беше всичко, една вълна, вълна чудовище, но всичките ми хора крещяха: „Кракен, кракен“, и каквото и да кажех, нямаше да ги разубедя.

— Никога няма да разбера как оцеляхме онази нощ, но оцеляхме. Следващата сутрин морето отново беше спокойно, слънцето грееше и водата бе толкова синя и невинна, че човек изобщо не би могъл да разбере, че под нея се носи моят брат, мъртъв с всичките си мъже. „Лейди Мередит“ беше в жалко състояние, с разкъсани платна, прекършени мачти, деветима души липсваха. Изрекохме молитви за изгубените и се захванахме да направим каквито можем ремонти… и онзи следобед нашето вранско око видя платна в далечината. Беше „Слънцегон“, върнал се да ни подири.

Лейди Западен хълм не просто преживяла бурята. Намерила суша. Ветровете и разбушувалото се море, които откъснали нейния „Слънцегон“ от Хайтауърите, я тласнали на запад и когато дошла зората, човекът ѝ във вранското гнездо зърнал птици, кръжащи около забулен в мъгла планински връх на хоризонта. Лейди Алис поела към него и се натъкнала на три малки острова. „Планина, обгрижена от два хълма“, както го описала. „Лейди Мередит“ не бил в състояние да плава, но с помощта на буксир от три лодки от „Слънцегон“ успели да се доберат до безопасния заслон на островите.

Двата разнебитени кораба се подслонили край островите за повече от две седмици, докато ремонтират и попълнят запасите си. Лейди Алис триумфирала: имало земя по̀ на запад от всяка друга земя, за която се знаело, острови, които не съществували на никоя известна карта. Тъй като били три, ги нарекла Егон, Ренис и Висения. Островите били необитаеми, но изворите и потоците били изобилни, тъй че пътешествениците напълнили буретата си с толкова прясна вода, колкото им трябвало. Имало диви свине също тъй и огромни лениви гущери, големи колкото сърна, и дървета, натежали от черупчест и месест плод.

След като опитали някои от тях, Юстас Хайтауър заявил, че нямало нужда да ходят по-надалече.

— Това е достатъчно откритие — рекъл. — Тук имаме подправки, каквито никога не съм вкусвал, и тези розови плодове… Имаме своето богатство тука, в ръцете ни.

Алис Западен хълм била скептична. Три малки острова, дори най-големият от които една трета колкото Драконов камък, не било нищо. Истинските чудеса били още по̀ на запад. Можело да има друг Есос точно отвъд хоризонта.

— Или може да има други хиляда левги пусто море — отвърнал сир Юстас. И макар лейди Алис да го придумвала и умолявала, и да тъкала паяжини от думи, не могла да го трогне. — Дори и да го бях пожелал, екипажът ми нямаше да го позволи — казал на лорд Донел във Високата кула. — До един бяха убедени, че са видели гигантски кракен да тегли „Есенна луна“ под морето. Ако бях заповядал плаването да продължи, щяха да ме хвърлят за храна на рибите и да си изберат друг капитан.

Така пътешествениците се разделили, след като отплували от островите. „Лейди Мередит“ обърнал обратно на изток към дома, а Алис Западен хълм и нейният „Слънцегон“ поели на запад, гонейки слънцето. Пътуването на Юстас Хайтауър обратно се оказало също толкова опасно, колкото на тръгване. Имало още бури, макар и не толкова ужасни като онази, която взела кораба на брат му. Преобладаващите ветрове били срещу тях и ги принуждавали да променят курса непрекъснато. Взели три от големите сиви гущери на борда и един захапал кормчията му, чийто крак позеленял и трябвало да се отреже. Няколко дни по-късно се натъкнали на стадо китове. Един от тях, огромен бял мъжкар, по-голям от кораб, се натресъл в „Лейди Мередит“ нарочно и пропукал корпуса му. След това сир Юстас променил курса и поел към Летните острови, които сметнал, че са най-близката суша. Но се оказало, че били по̀ на юг, отколкото съзнавал, подминали островите и вместо до тях стигнали до брега на Соториос.

— Бяхме там почти цяла година — казал той на дядо си, — като се опитвахме да направим „Лейди Мередит“ отново годен за плаване, защото щетите се оказаха по-големи, отколкото мислехме. Имаше богатства за взимане също така обаче, а не бяхме слепи за това. Смарагди, злато, подправки, да, всичко това и още. Странни същества… маймуни, които вървят като хора, и хора, които вият като маймуни, летящи гущери, базилиски, сто различни вида змии. Смъртоносни, всичките. Някои от хората ми просто изчезнаха за нощ. Тези, които не започнаха да мрат. Един беше ухапан от муха, малка пришка на врата му, нищо за плашене. След три дни кожата му се лющеше и му течеше кръв от ушите, от кура и от задника. Човек ще полудее, ако пие солена вода, всички моряци го знаят това, но в онова място прясната вода не е по-безопасна. Червеи имаше в нея, толкова малки, че почти не се виждаха, и ако човек ги глътне, снасят яйцата си вътре в него. А треските… едва минаваше ден, в който половината ми хора да бяха годни за работа. Всички щяхме да измрем, мисля, но дойдоха няколко случайно минаващи Летни островитяни. Те познават този ад по-добре, отколкото го показват, така мисля. С тяхна помощ успях да докарам „Лейди Мередит“ до градчето Високи дървета и оттам до вкъщи.

Там свършил разказът му за великото му приключение.

Колкото до лейди Алис Западен хълм, родена Елиса от дома Фарман, къде е свършило нейното приключение не можем да кажем. „Слънцегон“ изчезнал на запад, все тъй търсейки земите отвъд Морето на залеза, и никога повече не бил видян.

Освен…

Много години по-късно Корлис Веларион, момчето, родено на Дрифтмарк през 53 г. СЗ, щяло да вземе кораба си „Морска змия“ на девет големи пътешествия. Отплавал по-далече, отколкото който и да е човек от Вестерос е плавал някога. В първото от тези пътешествия той стигнал отвъд Нефритените порти, до Юай Тай и остров Ленг, и се върнал с такова богатство подправки, коприна и нефрит, че домът Веларион станал за известно време най-богатият дом във всичките Седем кралства. При второто си пътуване, сир Корлис отплавал още по-далече на изток и станал първият вестерос, стигал някога до Асшаи при Сянката, безрадостния черен град на обвързващите със сянка, в края на света. Там загубил любовта си и половината си екипаж, ако приказките са верни… и там също тъй, в пристана на Асшаи, зърнал един стар и много похабен кораб, за който щял да се кълне винаги, че може да е само „Слънцегон“.

През 59 г. СЗ обаче Корлис Веларион бил момче на шест години, мечтаещо за морето, тъй че трябва да го оставим и да се обърнем наново към края на есента през онази съдбовна година, когато небесата помръкнали, ветровете се надигнали и зимата отново дошла на Вестерос.

Зимата на 59-60 г. СЗ била изключително жестока: всички, които са я преживели, са съгласни. Северът бил поразен първи и най-силно, след като житата измрели по нивите, потоците замръзнали и жестоки ветрове завили над Вала. Макар лорд Аларик Старк да заповядал половината от всяка жътва да бъде съхранена и заделена за идещата зима, не всички негови знаменосци се подчинили. Щом хамбарите и зърнохранилищата им се опразнили, глад плъзнал по земята и старци се сбогували с децата си и излизали вън в снега да умрат, за да могат близките им да живеят. Жътви се провалили в речните земи, западните земи, както и в Долината, та дори и долу в Предела. Ония, които имали храна, започнали да се запасяват и по всичките Седем кралства цената на хляба започнала да се вдига. Цената на месото се вдигала още по-бързо, а в градовете и паланките плодовете и зеленчуците почти изчезнали.

И тогава дошли Тръпките, и Странника тръгнал по земята.

Майстерите познавали Тръпките. Виждана била такава напаст преди столетие и ходът на заразата бил описан в книгите им. Вярвало се, че е дошла до Вестерос отвъд морето, от някой от Свободните градове или от още по-далечни земи. Пристанищните градове и крайбрежните селища винаги усещали ръката на болестта първи и най-силно. Мнозина от простолюдието вярвали, че се разнасяла от плъхове; не от познатите сиви плъхове на Кралски чертог и Староград, големи, дръзки и зли, а от по-малките черни плъхове, които можело да се видят как извират от трюмовете на кораби на кея или да пъплят по въжетата, които ги задържали за кея. Макар вината на плъховете така и да не била доказана за удовлетворение на Цитаделата, отведнъж всички къщи в Седемте кралства, от най-големия замък до най-схлупената колиба, затърсили котка. Преди Тръпките да се изчерпи в онази зима, котенца се продавали на цената на ездитен кон.

Признаците на болестта били добре известни. Започвала съвсем просто, с настинка. Жертвите ще се оплачат от студ, ще хвърлят цепеници в огъня, ще се свият под одеяло или купчина кожи. Някои ще помолят за гореща супа или, противно на всякакъв разум, бира. Нито одеяла, нито супи можели да спрат болестта. Скоро щяло да започне треперенето; умерено в началото, потръпване, треперене, но неминуемо се влошавало. Иглички и боцкания плъзвали по крайниците на жертвата като нашественически армии. Поразените вече треперели толкова силно, че зъбите им тракали, а ръцете и ходилата им започвали да се гърчат и извиват. Когато устните на болния посинеели и той започнел да храчи кръв, краят бил близо. Щом се усетело първото измръзване, ходът на Тръпките бил бърз. Смъртта можело да дойде за ден и не повече от една жертва на всеки пет оздравявала.

Всичко това майстерите го знаели. Това, което не знаели, било откъде идва Тръпките, как да се спре или как да се изцери. Опитвани били лапи и отвари. Люта горчица и драконов пипер се предлагали, и вино, подправено със змийска отрова, от която устните изтръпвали. Поразените ги потапяли в корита с гореща вода, понякога нагрята почти до кипене. Казвали, че свежи зеленчуци бил цярът; после сурова риба; после месо, колкото по-кърваво, толкова по-добре. Някои лечители отричали месото и съветвали пациентите си да пият кръв. Един лорд заповядал на хората си да накладат огньове около него и се обградил със стена от пламък.

През зимата на 59 г. СЗ Тръпките навлязла от изток и плъзнала през залив Черна вода и нагоре по поток Черна вода. Още преди Кралски чертог островите покрай кралските земи усетили мраза. Едуел Селтигар, някогашната Ръка на Мегор и омразният управител на хазната, бил първият лорд, който умрял. Неговият син и наследник го последвал в гроба три дни по-късно. Лорд Стонтън умрял във Врански приют, а сетне жена му. Децата им, изплашени, се затворили в спалните си и залостили вратите, но това не ги спасило. На Драконов камък издъхнала любимата на кралицата септа Едит. На Дрифтмарк Демън Веларион, Лорд на Приливите, се възстановил, след като бил на ръба на смъртта, но вторият му син и три от дъщерите му били покосени. Лорд Бар Емън, лорд Росби, лейди Джирел от Девиче езеро… камбаните ударили за всички тях и за много по-низши мъже и жени покрай тях.

По целите Седем кралства знатни и простосмъртни били поразени. Старите и младите били в най-голям риск, но мъже и жени в разцвета на живота си също не били пощадени. Списъкът на отнесените включвал най-велики лордове, най-благородни дами, най-доблестни рицари. Лорд Прентис Тъли умрял тръпнейки в Речен пад, последван ден по-късно от неговата лейди Лусинда. Лиман Ланистър, могъщият лорд на Скалата на Кастърли, бил отнесен с неколцина други лордове от западните земи; лорд Марбранд от Ашмарк, лорд Тарбек от замъка Тарбек, лорд Уестърлинг от Зъбера. В Планински рай лорд Тирел се поболял, но оцелял, само за да загине пиян, падайки от коня си четири дни след оздравяването си. Рогар Баратеон не бил засегнат от Тръпките, а синът и дъщеря му от кралица Алиса били поразени, но се съвзели, но брат му сир Ронал умрял, както и жените на двамата му братя.

Големият пристанищен град Староград бил поразен особено силно, като загубил една четвърт от населението си. Юстас Хайтауър, който се завърнал жив от злочестото странстване на Алис Западен хълм през Морето на залеза, отново оцелял, но жена му и децата му не извадили този късмет. Нито неговият дядо, лордът на Високата кула. Донел Мудния не могъл да забави смъртта. Умрял треперейки. Същото сполетяло Върховния септон, четирийсет от Най-вярващите и цяла третина от архимайстерите, майстерите, послушниците и новаците в Цитаделата.

В цялото владение нито едно място не било толкова тежко поразено, колкото Кралски чертог през 59 г. СЗ. Между мъртвите били двама рицари от Кралската гвардия, старият сир Сам от Горчив хълм и добросърдечният сир Виктор Доблестния, наред с лордове от съвета, Албин Масей, Карл Корбрей и самия Велик майстер Бенифер. Бенифер служил петнайсет години, през времена и опасни, и благополучни, като дошъл в Червената цитадела след като Мегор Жестокия обезглавил тримата му предшественици. („Акт на изключителен кураж или на изключителна глупост — щял да отбележи сардонично наследникът му. — Аз нямаше да изтърпя и три дни под властта на Мегор.“)

Всички мъртви щели да бъдат оплакани и липсата им да се почувства, но непосредствено след кончината им загубата на Карл Корбрей била усетена най-тежко. След като командирът им бил мъртъв и мнозина от Градската стража поразени, улиците и уличките на Кралски чертог паднали плячка на беззаконие и своеволие. Дюкяни били разграбвани, жени изнасилвани, мъже ограбвани и убивани заради никакво прегрешение, освен че минават по някоя уличка по тъмно и дори по светло. Крал Джеерис пратил Кралската си гвардия и домашните си рицари да възстановят реда, но те били твърде малко и скоро не му останал никакъв избор, освен да ги върне.

Сред целия този хаос Негова милост щял да загуби още един от лордовете си, не от Тръпките, а поради невежество и омраза. Рего Драз така и не се бил настанил в Червената цитадела, макар там да имало обширно място за него и кралят да му го предлагал много пъти. Пентошецът предпочитал собственото си имение на Улицата на коприната, с Драконовата яма, надвиснала над него на билото на Хълма на Ренис. Там можел да забавлява своите конкубинки, без да понася неодобрението на двора. След десет години в служба на Железния трон лорд Рего доста наедрял и вече отбягвал да язди. Вместо това се придвижвал от имението си до замъка и обратно в пищен позлатен паланкин. Неразумно, маршрутът му го повел през вонящите недра на Квартала на бълхите, най-мръсния и най-беззаконен район на града.

В този ужасен ден десетина не особено благоприлични граждани гонели прасе по една крива задна уличка и случайно се натъкнали на минаващия по улиците лорд Рего. Някои били пияни и всички били гладни — прасето им избягало — и като видели пентошеца, се разярили, защото до един приписвали на управителя на хазната вината за високата цена на хляба. Един носел меч. Трима имали ножове. Останалите награбили камъни и пръти и се нахвърлили на паланкина, прогонили носачите на лорд Рего и проснали негово благородие на земята. Зяпачи разправяли, че пищял за помощ с думи, които никой от тях не могъл да разбере.

Когато негово благородие вдигнал ръцете си да се предпази от ударите, сипещи се отгоре му, злато и драгоценни камъни блеснали на всеки пръст и побоят станал още по-ожесточен. Една жена извикала: „Тоя е пентоши. Тия кучи синове я донесоха Тръпките тука“. Един от мъжете откъртил камък от настланата наскоро от краля улица и заудрял с него лорд Рего по главата, докато не станала на каша от кръв, кости и мозък. Тъй умрял Лордът на въздуха, с черепа му разбит с едно от същите павета, които помогнал на краля да нареди. Но нападателите му още не били приключили с него. Преди да побегнат, раздрали фините му одежди и отрязали всичките му пръсти, за да му вземат пръстените.

Когато вестта стигнала до Червената цитадела, Джеерис Таргариен лично излязъл да прибере тялото, обкръжен от Кралската си гвардия. Толкова разгневен бил Негова милост от това, което видял, че сир Джофри Догет щял да каже след това: „Когато погледнах лицето му, за миг беше все едно, че гледам чичо му“. Улицата била пълна с любопитни, излезли да видят своя крал и да се вторачат в окървавения труп на пентошкия сараф. Джеерис обърнал коня си и им извикал:

— Искам имената на хората, които са направили това. Кажете веднага и ще бъдете добре възнаградени. Дръжте си езиците и ще ги загубите.

Много от зяпачите се изсулили, но едно босоного момиче пристъпило напред и изписукало едно име.

Кралят му благодарил и му заповядал да покаже на рицарите му къде може да се намери този мъж. Тя отвела Кралската гвардия до една винарна, където открили злодея с курва в скута му и три от пръстените на лорд Рего на пръстите му. Под изтезание той скоро разкрил имената на другите нападатели и те били заловени до един. Един от тях твърдял, че бил някогашен Беден брат, и викнал, че иска да облече черното.

— Не — казал му Джеерис. — Нощният страж са мъже на честта, а ти си по-долен от плъховете.

Мъже като тях били недостойни за чиста смърт от меч или брадва, постановил той. Наместо това били провесени от стените на Червената цитадела, разпрани и оставени да се гърчат, докато умрат, а червата им се полюшвали изсипани до коленете.

Момичето, което отвело краля до убийците, имало по-добра съдба. Кралица Алисан наредила да го изкъпят. После изгорили дрехите му, обръснали му главата и го нахранили с топъл хляб и бекон.

— Има място за теб в замъка, ако искаш — казала Алисан, след като момичето се заситило. — В кухните или в конюшните, както желаеш. Имаш ли баща?

Момичето кимнало плахо и признало, че има.

— Беше от ония, дето им разпрахте коремите. Пъпчивия, с ечемика на окото. — После казало на Нейна милост, че иска да работи в кухните. — Щото там държат хляба.

Старата година свършила и започнала нова година, но малко празненства имало където и да било из Вестерос, за да отбележат идването на 60-тата година от Завоеванието на Егон. Година преди това били запалени големи огньове на публични площади и мъже и жени танцували около тях, пиели и се смеели, докато камбаните звънели в новата година. Една година по-късно огньовете поглъщали трупове, а камбаните биели за мъртвите. Улиците на Кралски чертог били празни, особено нощем, уличките били затрупани със сняг и ледунки висели от покривите, дълги като копия.

На върха на Високия хълм на Егон крал Джеерис заповядал портите на Червената цитадела да се затворят и залостят и удвоил стражата на стените на замъка. Той, кралицата и децата му присъствали на вечерната служба в септата на замъка, прибрали се в Твърдината на Мегор за скромна вечеря и после се оттеглили да спят.

Било часът на совата, когато кралица Алисан била събудена от дъщеря ѝ, с леко разтърсване на ръката.

— Майко — казала принцеса Денерис. — Студено ми е.

Не е нужно да се спираме на всичко, което последвало. Денерис Таргариен била любимката на кралството и всичко, което можело да се направи за който и да е човек, било направено за нея. Имало молитви и лапи, горещи супи и горещи бани, одеяла и кожи, и горещи камъни, чай от коприва. Принцесата била на шест, години откакто била отбита, но била повикана кърмачка, защото някои вярвали, че майчино мляко би могло да изцери Тръпките. Майстери идвали и си отивали, септони и септи се молели, кралят заповядал сто нови ловци на плъхове да бъдат наети веднага и предложил сребърен елен за всеки мъртъв плъх, сив или черен. Денерис поискала котенцето си и котенцето ѝ било донесено, макар че щом треперенето ѝ станало по-силно, то заскимтяло и я одраскало по ръката. Малко преди зазоряване Джеерис скочил на крака и извикал, че трябва дракон, че дъщеря му трябва да има дракон, и гарвани полетели за Драконов камък с нареждане Драконовите пазачи там да донесат новоизлюпено в Червената цитадела тутакси.

Нищо не помогнало. Ден и половина след като вдигнала майка си от сън с оплакване, че ѝ е студено, малката принцеса била мъртва. Кралицата рухнала в ръцете на краля, разтреперана толкова силно, че някои се уплашили, че и тя е хванала Тръпките. Джеерис наредил да я върнат в покоите ѝ и да ѝ се даде млякото на мака, за да ѝ помогне да заспи. Макар и на ръба на изтощението, след това той отишъл на двора и развързал Вермитор, после отлетял до Драконов камък, за да им каже, че вече няма нужда от новоизлюпено. Като се върнал в Кралски чертог, изпил чаша сънно вино и повикал септон Барт.

— Как можа да се случи това? — попитал. — Какъв грях извърши тя? Защо боговете трябваше да я вземат? Как можа да се случи това?

Но дори Барт, онзи мъдър мъж, нямал отговор.

Кралят и кралицата не били единствените родители, загубили дете от Тръпките; хиляди други, знатни и простосмъртни, познали същата болка през онази зима. За Джеерис и Алисан обаче смъртта на възлюбената им дъщеря трябва да е изглеждала особено жестока, защото ударила в самата сърцевина на доктрината на ексцепционизма. Принцеса Денерис била Таргариен и от двете страни, с кръвта на Стара Валирия, течаща чиста в жилите ѝ, а тези с валирианско потекло не били като другите хора. Таргариените имали лилави очи и коса от злато и сребро, те властвали в небето на дракони, доктрините на Вярата и забраните против кръвосмешение не се прилагали към тях… и те не се разболявали.

Откакто Енар Изгнаника пръв наложил претенцията си над Драконов камък, това се знаело. Таргариените не умирали от шарка или от кървавото течение, не били поразявани от червени петна или кафяв крак, или трепереща болест, не се поддавали на червеевата кост или съсирен дроб, или кисели черва, или която и да е от хилядите епидемии и зарази, които боговете, по техни си причини, намирали за уместно да развихрят над смъртни мъже и жени. Имало огън в кръвта на дракона, смятало се, пречистващ огън, който изгарял всички такива напасти. Немислимо било една принцеса с чиста кръв да умре треперейки, все едно че била някое обикновено дете.

И все пак умряла.

Докато скърбели за нея и за сладката душа, каквато била, Джеерис и Алисан вероятно са се изправили пред едно ужасно осъзнаване. Че може би Таргариените не са толкова близо до боговете, колкото вярвали. Че може би в крайна сметка те също са само обикновени хора.

Когато епидемията най-сетне угаснала, крал Джеерис се върнал към тежките си задължения с натъжено сърце. Първата му задача била тежка: да замести всички приятели и съветници, които загубил. Най-големият син на лорд Манфрид Редвин, сир Робърт, бил назначен да командва Градската стража. Сир Джайлс Мориген представил двама добри рицари, които да се включат в Кралската гвардия, и Негова милост надлежно поднесъл на сир Риам Редвин и сир Робин Шоу бели плащове. Колкото до способния Албин Масей, неговия изгърбен кралски съдия, не било толкова лесно той да бъде заместен. За да запълни мястото му, кралят призовал Родрик Арин от Долината на Арин, образования млад лорд на Орлово гнездо, когото с кралицата за пръв път били срещнали като десетгодишно момче.

Цитаделата вече му била изпратила наследник на Бенифер, язвителния Велик майстер Елисар. Двайсет години по-млад от мъжа, чиято верига си поставил, Елисар нямал и една мисъл, която да не чувствал за нужно да сподели. Някои твърдели, че Конклавът го пратил в Кралски чертог, за да се отърве от него.

Джеерис се колебал най-дълго, когато се стигнало до избирането на новия му лорд-ковчежник и управител на хазната. Рего Драз, колкото и да бил презиран, бил човек с големи способности.

— Изкусен съм да кажа, че не виждам такива мъже да обикалят по улиците, но ако трябва да сме честни, по-вероятно е да намерим един там, отколкото да седи в някой замък — казал кралят на съвета си.

Лордът на въздуха така и не се оженил, но имал трима незаконни синове, които изучили занаята му, докато седели на коляното му. Колкото и да се изкушавал кралят да вземе един от тях, знаел, че кралството никога няма да приеме друг пентоши.

— Трябва на всяка цена да е лорд — заключил той умислено. Отново се подхвърляли познати имена: Ланистър, Веларион, Хайтауър, домове, съградени колкото на злато, толкова и на стомана. — Прекалено са горди — казал Джеерис.

Септон Барт бил този, който първи предложил друго име.

— Тирелите на Планински рай произхождат от стюарди — напомнил той на краля, — но Пределът е по-широк от западните земи, с друг вид богатство, и младият Мартин Тирел би могъл да се окаже полезна добавка към този съвет.

Лорд Редвин бил скептичен.

— Тирелите са тъпаци — казал той. — Съжалявам, ваша милост, те са мои васални лордове, но… Тирелите са тъпаци, а лорд Бертранд беше пияница също така.

— Може и така да е — отстъпил септон Барт. — Само че лорд Бертранд сега е в гроба си, а аз говоря за сина му. Мартин е млад и пламенен, но няма да гарантирам за качеството на ума му. Неговата съпруга обаче е момиче от Фосоуей, лейди Флорънс, която брои ябълки, откакто се е научила да говори. Поддържала е всички сметки в Планински рай откакто се ожени, и казват, че е повишила приходите на дома Тирел с една третина. Ако назначим съпруга ѝ, тя също ще дойде в двора, не се съмнявам.

— Алисан би харесала това — казал кралят. — Тя обича компанията на умни жени. — Кралицата не присъствала на съвета след смъртта на принцеса Денерис. Може би Джеерис се е надявал, че това би помогнало тя да се върне при него. — Нашият добър септон никога не ни е подвеждал. Хайде да опитаме тъпака с умната жена и да се надяваме, че вярното ми простолюдие няма да му разбие главата с паве.

Седемте взимат и Седемте дават. Може би Майката Горе е погледнала кралица Алисан в нейната скръб и е съжалила разбитото ѝ сърце. Луната не се обърнала два пъти след смъртта на принцеса Денерис, когато Нейна милост научила, че отново носи дете. След като зимата държала кралството в ледената си хватка, кралицата отново избрала предпазливостта и се оттеглила в Драконов камък, за да го излежи. По-късно същата година, 60-та СЗ, родила петото си дете, дъщеря, която нарекла Алиса на майка си.

— Почит, която нейна милост щеше да оцени, ако беше жива — отбелязал новият Велик майстер Елисар… макар и не близо до ушите на краля.

Зимата свършила скоро след като кралицата родила и Алиса се оказала красиво здраво дете. Като бебе толкова приличала на покойната си сестра Денерис, че кралицата често плачела, като я гледала, спомняйки си детето, което загубила. Приликата обаче избледнявала, докато принцесата пораствала; с издължено лице и слабичка, Алиса притежавала малко от красотата на сестра си. Косата ѝ била русолява, без никакъв намек за сребро, което да напомня за старите господари на дракони, и се родила с разноцветни очи, едно виолетово, другото изумително зелено. Ушите ѝ били твърде големи, а усмивката ѝ крива, а когато била на шест и си играела в двора, едно перване през лицето от дървен меч счупило носа ѝ. Заздравял накриво, но на Алиса като че ѝ било все едно. На тази възраст майка ѝ осъзнала, че се е метнала не на Денерис, а на Белон.

Също както някога Белон следвал Емон навсякъде, Алиса се мъкнела след Белон.

— Като кутре — оплаквал се Пролетния принц. Белон бил две години по-малък от Емон, Алиса почти четири години по-малка от него… „и момиче“, което го правело още по-лошо в очите му. Принцесата не се държала като момиче обаче. Носела момчешки дрехи, когато можела, отбягвала компанията на други момичета, предпочитала яздене, катерене и дуелиране с дървени мечове пред шиене, четене и пеене и отказвала да яде овесена каша.

Един стар приятел и един стар противник се върнали в Кралски чертог през 61 г. СЗ, когато лорд Рогар Баратеон слязъл от Бурен край, за да доведе три млади момичета в двора. Две били дъщерите на брат му Ронал, който умрял от треската заедно с жена си и синовете си. Третата била лейди Джослин, собствената му дъщеря от кралица Алиса. Малкото крехко бебе, което дошло на света през ужасната Година на Странника, било станало високо младо момиче с надменна осанка, с големи тъмни очи и коса, черна като грях.

Косата на самия Рогар Баратеон била побеляла обаче и годините взели своята дан от старата Ръка на краля. Лицето му било изпито и набръчкано, и бил толкова измършавял, че дрехите висели хлабаво по него все едно били скроени за много по-едър мъж. Когато прегънал коляно пред Железния трон, едва могъл да се вдигне след това на крака и поискал помощта на един от Кралската гвардия, за да стои прав.

Дошъл да помоли за благодеяние, казал лорд Рогар на кралицата и краля. Лейди Джослин щяла скоро да празнува седмия си имен ден.

— Тя никога не е познавала майка. Жените на брат ми се грижеха за нея колкото можеха, но заделяха повече внимание на собствените си деца, както е обичайно с майките, а сега и двете ги няма. Ако благоволите, ваши величества, бих помолил да приемете Джослин и братовчедките ѝ като храненичета, да бъдат отгледани тук в двора до вашите синове и дъщери.

— Би било чест и удоволствие за нас — отвърнала кралица Алисан. — Джослин е наша сестра, не сме го забравили. Наша кръв.

Лорд Рогар изглеждал много облекчен.

— Бих помолил да се погрижите и за моя син също така. Боремунд ще остане в Бурен край, под опеката на моя брат Гарон. Той е добро момче, силно момче, и ще бъде велик лорд след време, не се съмнявам, но той е само мой. Както знаят ваши милости, моят брат Борис напусна бурните земи преди няколко години. Стана кисел и сърдит след като Боремунд беше роден и нещата между нас станаха от лоши по-лоши. Борис беше в Мир за известно време, а после във Волантис, правейки боговете знаят какво… но сега отново се е появил във Вестерос, в Червените планини. Върви приказка, че се е събрал с Краля Лешояд и напада собствения си народ. Гарон е способен мъж и верен, но никога не е могъл да се сравни с Борис, а Боремунд е още момче. Боя се какво би могло да го сполети, и бурните земи, когато си отида.

Това изненадало краля.

— Когато си отидете? Защо трябва да си отивате? Къде мислите да отидете, милорд?

Ответната усмивка на лорд Рогар показала малко от старата му свирепост.

— В планините, ваша милост. Майстерът ми казва, че умирам. Вярвам му. Още преди Тръпките имаше болка. Влошила се е оттогава. Дава ми млякото на мака и това помага, но използвам само малко. Не бих искал да проспя колкото живот ми остава. Нито бих искал да умра на легло, окървавил задника си. Смятам да намеря моя брат Борис и да се разправя с него, и с този Крал Лешояд също така. Зелен хайвер, така го нарича Гарон. И е прав. Но когато умра, искам да умра с брадвата си в ръка и с проклятие на уста. Имам ли позволението ви, ваша милост?

Трогнат от думите на стария си приятел, крал Джеерис се изправил, слязъл от Железния трон и потупал лорд Рогар по рамото.

— Вашият брат е изменник, а този лешояд — няма да го нарека крал — е тормозил граничните ни земи достатъчно дълго. Имате позволението ми, милорд. И повече от това. Имате моя меч.

Кралят бил верен на думата си. Боят, който последвал, е назован в историите като Третата дорнска война, но това е погрешно, защото принцът на Дорн задържал войските си далече от сблъсъка. Простолюдието от онова време я нарекло Войната на лорд Рогар и това име е много по-уместно. Докато лордът на Бурен край повел петстотин души в планините, Джеерис Таргариен полетял на Вермитор.

— Нарича се лешояд — казал кралят, — но не лети. Крие се. Би трябвало да се нарече лисугер.

Не грешал. Първият Крал Лешояд командвал армии и водел хиляди мъже в битка. Вторият не бил нещо повече от самомнителен разбойник, малкия син на малък дом с няколкостотин следовници, които споделяли вкуса му към грабеж и насилие. Познавал добре планините обаче и подгонен можел просто да изчезне, за да се появи отново когато си поиска. Мъже, тръгнали да го заловят, го правели на голям риск, защото бил опитен и в засадата.

Нито една от хитрините му не вършела работа срещу враг, който можел да го подгони отгоре обаче. Според легендите Кралят Лешояд имал несъкрушима планинска крепост, скрита в облаците. Джеерис не намерил никаква тайна бърлога, само десетина груби бивака. Вермитор ги изгорил всичките, оставяйки на Лешояда само пепелища, в които да се върне. Конниците на лорд Рогар, лъкатушещи навътре във височините, скоро били принудени да изоставят конете си и да продължат пеша по кози пътеки нагоре по стръмни склонове и проходи, докато скрити врагове търкаляли камъни отгоре върху главите им. И все пак напредвали непоколебимо. Докато мъжете на бурните земи напредвали от изток, Саймън Дондарион, лордът на Черен пристан, повел малко воинство от погранични рицари от запад, за да запушат изхода от другата страна. Докато двете войски се приближавали една към друга, Джеерис ги наблюдавал от небето, местейки ги насам-натам, както някога местел армии играчки в Залата на Рисуваната маса.

Накрая сгащили враговете си. Борис Баратеон не познавал скритите планински пътища както дорнеца, тъй че пръв бил хванат на тясно. Хората на лорд Рогар набързо се справили със своите, но когато братята се озовали лице в лице, крал Джеерис се спуснал от небето.

— Не бих искал да ви нарекат братоубиец, милорд — казал Негова милост на бившата си Ръка. — Изменникът е мой.

Като чул това, сир Борис се изсмял.

— По-скоро ще нарекат мен кралеубиец, отколкото него братоубиец! — извикал и връхлетял срещу краля.

Но Джеерис държал Блекфайър и не бил забравил уроците, които бил научил в двора на Драконов камък. Борис Баратеон умрял в нозете на краля, от срез в шията, който едва не отнесъл главата му.

Редът на Краля Лешояд дошъл на новото пълнолуние. Заклещен в една изгорена бърлога, където се надявал да намери убежище, той се съпротивлявал до края, засипвайки хората на краля с копия и стрели.

— Този е мой — казал Рогар Баратеон на Негова милост, когато планинският крал бил доведен пред тях в пранги. По негова заповед веригите на разбойника били махнати и му дали копие и щит. Лорд Рогар се изправил насреща му с брадвата си. — Ако ме убие, освободете го.

Лешояда се оказал жалко негоден за това усилие. Както бил отпаднал, изтощен и раздиран от болка, Рогар Баратеон отбил атаките му с презрение, а после го посякъл от рамото до пъпа.

Когато всичко приключило, лорд Рогар изглеждал отегчен.

— Май няма да умра с брадва в ръка — казал той тъжно на краля. И така станало. Рогар Баратеон, лорд на Бурен край и някогашна Ръка на краля и лорд защитник на Владението, умрял в Бурен край половин година по-късно в присъствието на своя майстер, своя септон и своя брат сир Гарон, и своя син и наследник Боремунд.

Войната на лорд Рогар траяла по-малко от половин година, започната и спечелена изцяло през 61 г. СЗ. След като Краля Лешояд бил премахнат, разбойничеството по Дорнските гранични земи за известно време рязко спаднало. След като описанията на кампанията се разнесли из Седемте кралства, младият крал спечелил почитанието дори на най-войнствените лордове. Всякакви затаени съмнения били премахнати; Джеерис Таргариен не бил като баща си Енис. За самия край войната била целебна.

— Срещу Тръпките бях безпомощен — признал той на септон Барт. — Срещу Лешояда отново бях крал.

През 62 г. СЗ Седемте кралства се възрадвали, когато крал Джеерис удостоил най-големия си син с титлата Принц на Драконов камък, с което го направил признат наследник на Железния трон.

Принц Емон бил на седем, момче, колкото високо и чаровно, толкова и скромно. Все още тренирал всяка сутрин в двора с принц Белон; двамата братя били искрени приятели и не си отстъпвали в нищо. Емон бил по-висок и по-силен, Белон — по-бърз и по-свиреп. Надпреварите им били толкова жарки, че често привличали тълпи зрители. Слуги и перачки, домашни рицари и скуайъри, майстери, септони и конярчета, всички се събирали в двора, за да окуражават единия принц или другия. Една от тези, които идвали, била Джослин Баратеон, тъмнокосата дъщеря на покойната кралица Алиса, която ставала по-висока и по-красива с всеки изтекъл ден. На пира, който последвал инвеститурата на Емон като принц на Драконов камък, кралицата поставила лейди Джослин да седне до него и двамата млади били наблюдавани да си говорят и да се смеят цяла вечер, забравили за всички други.

Същата година боговете благословили Джеерис и Алисан с още едно дете, дъщеря, която нарекли Меджел. Нежно, безкористно и добросърдечно момиче, и изключително умно, тя скоро се привързала към сестра си Алиса също както принц Белон се бил привързал към принц Емон, макар и не толкова щастливо. Сега било ред на Алиса да се ядосва, че „бебето“ се е вкопчило в полите ѝ. Отбягвала я, колкото можела, а Белон се смеел на яда ѝ.

Вече се спряхме на няколко от постиженията на Джеерис. Когато наближил краят на 62 г. СЗ, кралят погледнал напред към начеващата нова година и към всички години по-натам и започнал да крои планове за един проект, който щял да преобрази Седемте кралства. Вече бил дал на Кралски чертог каменни настилки, щерни и чешми. Сега вдигнал очите си отвъд градските стени, към полята, хълмовете и блатата, простиращи се от Дорнските гранични земи до Дара.

— Ваши благородия — казал той на съвета, — когато с кралицата тръгнем на нашия обход, яхваме Вермитор и Среброкрил. Когато гледаме надолу от облаците, виждаме градове и замъци, хълмове и блата, реки, потоци и езера. Виждаме тържища и рибарски села, гъсти гори, планини, тресавища и ливади, стада овце и ниви със зърно, стари бойни полета, рухнали паланки, гробища и септи. Има много и много за гледане в тези наши Седем кралства. Знаете ли какво не виждам? — Кралят плеснал здраво по масата. — Пътища, ваши благородия. Не виждам пътища. Виждам някои коловози, ако летя достатъчно ниско. Виждам някои пътеки на дивеч и тук-там утъпкана от човешки крак пътека покрай поток. Но не виждам никакви същински пътища. Ваши благородия, ще имам пътища!

Строителството на толкова много левги път щяло да продължи през цялото царуване на Джеерис и при царуването на неговия наследник, но започнало в онзи ден в залата на съвета на Червената цитадела. Нека не се мисли, че не е имало никакви пътища във Вестерос преди неговото царуване; стотици пътища кръстосвали земята, много от които датиращи отпреди хиляди години до времената на Първите хора. Дори горските чеда имали пътеки, които следвали, когато се придвижвали от място на място под дърветата си.

Но пътищата, каквито съществували, били ужасни. Тесни, кални, разбити, криви, лъкатушели през хълмове и гори, и през потоци без план или цел. Само през някои от тези потоци имало мостове. Речните бродове често били пазени от войници, които искали пари или стока за правото на преминаване. Някои от лордовете, през чиито земи минавали пътищата, ги поддържали донякъде, но повечето не го правели. Една дъждовна буря често ги отмивала. Безчестни рицари и обикновени разбойници тормозели пътниците, които ги използвали. Преди Мегор Бедните братя осигурявали известна защита на простите хора по пътищата (когато самите те не грабели). След унищожаването на Звездите обиколните пътища на владението станали по-опасни от всякога. Дори велики лордове пътували по тях с ескорт.

Да се поправят тези несгоди при едно-единствено управление било невъзможно, но Джеерис бил решен да положи началото. Кралски чертог, трябва да се напомни, бил много млад като за град. Преди Егон Завоевателя и неговите сестри да дойдат на брега от Драконов камък, само едно скромно рибарско селце се издигало на един от трите хълма, където поток Черна вода се вливал в залива Черна вода. Не е чудно, че малко сериозни пътища започват или свършват в скромни рибарски селца. Градът бързо се разраснал през шейсетте и две години от Завоеванието на Егон и с него изникнали няколко пътя, тесни и прашни, които следвали брега нагоре към Стоукуорт, Росби и Дъскъндейл, или цепели през хълмовете към Девиче езеро. Освен тях нямало нищо. Никакви пътища не свързвали кралското седалище с големите замъци и градове на страната. Кралски чертог бил пристанище, много по-достъпно по море, отколкото по суша.

Точно оттам щял да започне Джеерис. Гората на юг от реката била стара, гъста и обрасла; чудесна за лов, лоша за пътуване. Той заповядал през нея да се прореже път, за да свърже Кралски чертог с Бурен край. Същият път щял да бъде продължен на север от града, от Потока до Тризъбеца и по-натам, право покрай Зелена вилка и през Шийката, после през дивия, лишен от пътища Север до Зимен хребет и Вала. Кралския път го нарекло простолюдието — най-дългия и най-скъп от пътищата на Джеерис, първия започнат, първия довършен.

Други последвали: Розовият път, Океанският път, Златният път. Някои съществували от столетия, в по-груба форма, но Джеерис щял да ги преобрази до неузнаваемост, запълвайки ровините, пръскайки чакъл, вдигайки мостове над потоците. Други пътища хората му създали наново. Цената на всичко това не била незначителна, разбира се, но кралството било процъфтяващо и новият управител на кралската хазна Мартин Тирел — подпомаган и подтикван от умната си жена, „броячката на ябълки“ — се оказал почти толкова способен колкото Лорда на въздуха преди това. Миля по миля, левга след левга, пътищата се разраствали през следващите десетилетия. „Той обвърза земята и направи от седемте кралства едно“, гласят думите на каменната плоча на монумента на Стария крал, който се издига при Цитаделата на Староград.

Може би Седемте също се усмихвали на работата му, защото продължили да благославят Джеерис и Алисан с деца. През 63 г. СЗ кралят и кралицата отпразнували раждането на Вегон, третия им син и седмото им дете. Година по-късно дошла друга дъщеря, Даела. Три години след това на света дошла принцеса Саера, червенолика и ревлива. Друга принцеса се родила през 71 г. СЗ, когато кралицата родила десетото си дете и шеста дъщеря, красивата Визера. Макар и родени с десетилетие едно подир друго, трудно било да си представи човек четири деца толкова различни едно от друго колкото по-малките деца на Джеерис и Алисан.

Принц Вегон бил толкова различен от по-големите си братя, колкото нощ от ден. Не бил як, бил кротко момче с будни очи. Други деца и дори някои от лордовете в двора го намирали за сприхав. Макар да не бил страхливец, не изпитвал удоволствие от грубата игра на скуайъри и пажове или от героиката на рицарите. Предпочитал библиотеката пред двора и често можело да бъде намерен там, увлечен в четене.

Принцеса Даела, следващата по възраст, била деликатна и свенлива. Лесна на плашене и бърза на плач, не изрекла първата си дума, докато не станала почти на две… и дори след това най-често била с вързан език. Сестра ѝ Меджел станала пътеводната ѝ звезда и боготворяла майка си, но сестра ѝ Алиса, изглежда, я ужасявала и се изчервявала и криела лицето си в присъствието на по-големи момчета.

Принцеса Саера, три години по-малка, била изпитание от самото начало: буйна, настойчива, непокорна. Първата дума, която изрекла, била „не“ и я казвала често и високо. Отказвала да я отбият до четиригодишна възраст. Докато тичала из замъка и говорела повече от Вегон и Даела, взети заедно, искала майчиното си мляко и се гневяла и пищяла всеки път, когато кралицата освобождавала поредната кърмачка.

— Седемте да са ни на помощ — прошепнала Алисан една нощ на краля, — когато я погледна, виждам Ерея.

Свирепа и упорита, Саера Таргариен жадувала за внимание и се сърдела, когато не го получела.

Най-малката от четиримата, принцеса Визера, също имала силна воля, но никога не крещяла и определено никога не ревяла. Лукава била едната дума, която да я опише. Суетна била друга. Визера била красива, всички мъже били съгласни за това, благословена с тъмнолилави очи и среброзлата коса на истинска Таргариен, с безукорна бяла кожа, фини черти и изящество, което било някак си загадъчно и смущаващо у толкова млада дама. Когато един пелтечещ млад скуайър ѝ казал, че е богиня, тя се съгласила.

Ще се върнем на тези четири кралски деца и на злочестините, които те донесли на своята майка и на своя баща, в подходящ момент, но засега нека се върнем към 68 г. СЗ, скоро след раждането на принцеса Саера, когато кралят и кралицата обявили годежа на техния първороден син Емон, принц на Драконов камък, за Джослин Баратеон от Бурен край. Мислело се, след трагичната смърт на принцеса Денерис, че Емон трябва да се ожени за принцеса Алиса, най-голямата от останалите му сестри, но кралица Алисан твърдо отхвърлила тази мисъл.

— Алиса е за Белон — заявила тя. — Тя върви по петите му, откакто проходи. Толкова са близки, колкото ние с теб бяхме на тяхната възраст.

Две години по-късно, през 70 г. СЗ, Емон и Джослин се съчетали в церемония, която съперничела по великолепие на Златната сватба. Лейди Джослин на нейните шестнайсет години била една от най-големите красавици на владението: дългокрака едрогърда девица с гъста права коса, която падала до кръста ѝ, черна като гарваново крило. Принц Емон бил една година по-млад, на петнайсет, но всички били съгласни, че са чаровна двойка. На два пръста до шест стъпки височина, Джослин щяла да се извисява над повечето лордове на Вестерос, но Принцът на Драконов камък имал шест пръста над нея.

— Това е бъдещето на кралството — казал сир Джайлс Мориген, щом видял двамата един до друг, тъмната дама и светлия принц.

През 72 г. СЗ в Дъскъндейл се провел турнир в чест на женитбата на младия лорд Дарклин за дъщеря на Теомор Мандърли. И двамата млади принцове присъствали, заедно със сестра си Алиса, и участвали в груповия бой за скуайъри. Принц Емон излязъл победител, след като напердашил брат си, докато той не се предал. По-късно се отличил и в двубоите и бил възнаграден с рицарски шпори в признание на уменията му. Бил на седемнайсет години. След като вече постигнал рицарство, принцът бързо станал и драконов ездач, като за първи път се извисил в небето скоро след връщането си в Кралски чертог. Носачът му бил кървавочервеният Караксес, най-свирепият от всички млади дракони в Драконовата яма. Драконовите пазачи, които познавали обитателите на ямата по-добре от всеки друг, го нарекли Кървавия чръв.

Другаде във владението 72 г. СЗ също белязала края на една епоха в Севера с кончината на Аларик Старк, лорд на Зимен хребет. Двамата му силни синове, с които се гордеел някога, умрели преди него, тъй че се паднало на неговия внук Едрик да го наследи.

Където и да отидел принц Емон, каквото и да направел принц Емон, Белон нямало да е далече зад него, както често подхвърляли шегобийците в двора. Верността на това се доказала през 73 г. СЗ, когато Белон Храбрия последвал брат си в рицарството. Емон спечелил шпорите си на седемнайсет, тъй че Белон трябвало на всяка цена да направи същото на шестнайсет, като пропътувал през Предела до Стар дъб, където лорд Оукхарт отпразнувал раждането на син със седемдневни двубои. Предрешен като загадъчен рицар и нарекъл се Сребърния шут, младият принц надвил лорд Роуан, сир Алин Ашфорд, близнаците Фосоуей и наследника на самия лорд Оукхарт, сир Денис, преди да падне от сир Рикард Редвин. След като му помогнал да се вдигне на крака, сир Рикард смъкнал маската му, накарал го да коленичи и го помазал в рицарски сан на място.

Принц Белон се задържал само колкото да присъства на вечерния пир, преди да препусне обратно до Кралски чертог, за да изпълни желанието си и да стане драконов ездач. Никога не търпящ да бъде засенчен, той отдавна си бил избрал дракона, който искал да яхне, и сега я поискал. Неяхвана от смъртта на Вдовстващата кралица Висения двайсет години преди това, могъщата драконка Вхагар разперила крилете си, изревала и отново се извисила в небесата, отнасяйки Пролетния принц над залива Черна вода до Драконов камък, за да изненада своя брат Емон и Караксес.

— Майката Горе бе толкова добра към мен, да ме благослови с толкова много деца, всичките умни и красиви — заявила кралица Алисан през 73 г. СЗ, когато било оповестено, че нейната дъщеря Меджел ще се присъедини към Вярата като послушница. — Повече от редно е да ѝ върна едно.

Принцеса Меджел била на десет години и нетърпелива да положи клетвите. Била кротко и усърдно момиче и казвали, че четяла от „Седемлъчата звезда“ всяка нощ преди сън.

Но едва напуснало едно дете Червената цитадела и дошло друго, защото Майката Горе като че ли все още не била приключила с благославянето на Алисан Таргариен. През 73 г. СЗ тя родила единайсетото си дете, син, наречен Гемон в чест на Гемон Славния, най-великия от лордовете Таргариен, които управлявали на Драконов камък преди Завоеванието. Този път обаче детето дошло рано, след дълги и тежки родилни мъки, които изтощили кралицата и накарали майстерите да се уплашат за живота ѝ. Гемон също така бил мършаво същество, едва наполовина от големината на брат си Вегон, когато се родил десет години по-рано. Кралицата след време се съвзела, но не и детето ѝ, за жалост. Принц Гемон умрял няма и на три месеца.

Кралицата тежко понесла загубата на детето, все питала дали не било по някаква нейна вина това, че принц Гемон не успял да оживее. Септа Лира, нейна довереничка от времето на Драконов камък, я уверила, че не тя е виновна.

— Малкият принц сега е с Майката Горе — казала ѝ Лира, — и тя ще се грижи за него по-добре, отколкото бихме могли изобщо да се надяваме ние тук, в този свят на вражда и болка.

Това не била единствената скръб, която домът Таргариен щял да понесе през 73 г. СЗ. Ще напомним, че това също тъй била годината, през която кралица Рена умряла в Харънхъл.

Към края на годината едно срамно разкритие стъписало и двора, и града. За милия и обичан сир Лукамор Стронг от Кралската гвардия, любимец на простолюдието, се разкрило, че тайно се е оженил, въпреки клетвите, които положил като Бял меч. Още по-лошо, взел не една, а три жени, като държал всяка в неведение за другите две и станал баща на не по-малко от шестнайсет деца от трите.

В Квартала на бълхите и по Улицата на коприната, където курви и сводници продавали стоката си, мъже и жени с низко потекло и още по-низък морал извличали удоволствие от падението на един помазан рицар и подмятали мръсни шеги за „сир Лукамор Похотливия“, но никакъв смях не се чул в Червената цитадела. Джеерис и Алисан особено обичали Лукамор Стронг и били покрусени, когато научили, че е направил и двамата на глупаци.

Братята му от Кралската гвардия били още по-разгневени. Тъкмо сир Риам Редвин разкрил прегрешенията на сир Лукамор и ги поднесъл на вниманието на лорд-командира на Кралската гвардия, който на свой ред ги докладвал на краля. От името на своите Заклети братя сир Джайлс Мориген заявил, че Стронг е опозорил всичко, което те отстояват, и помолил да бъде осъден на смърт.

Когато го довлекли пред Железния трон, сир Лукамор паднал на колене, признал вината си и помолил краля за милост. Джеерис като нищо е можел да му я даде, но съгрешилият рицар направил фаталната грешка да добави към молбата си „заради моите жени и деца“. Както отбелязал септон Барт, това било равносилно да хвърли престъпленията си в лицето на краля.

— Когато се вдигнах срещу моя чичо Мегор, двама от неговата Кралска гвардия го изоставиха, за да се бият за мен — отговорил Джеерис. — Като нищо може да са вярвали, че ще им се позволи да запазят белите си плащове след като спечеля, може би дори да бъдат почетени с лордство и по-високо място в двора. Вместо това ги пратих на Вала. Не исках клетвопрестъпници около мен, нито тогава, нито сега. Сир Лукамор, вие положихте свята клетва пред богове и хора да защитавате мен и моите близки със собствения си живот, да ми се подчинявате, да се биете за мен, да умрете, ако потрябва. Заклехте се също да не взимате жена, да не ставате баща и да останете целомъдрен. Щом толкова лесно можете да отхвърлите втората клетва, защо трябва да вярвам, че ще зачетете първата?

След това заговорила кралица Алисан:

— Вие се подиграхте с клетвите си като рицар от Кралската гвардия, но това не са единствените клетви, които сте нарушили. Вие сте опозорили брачните си клетви също така, не веднъж, а трижди. Никоя от тези жени не е законно венчана, тъй че тези деца, които виждам зад вас, са незаконни до едно. Те са истинските невинни в случая, сир. Вашите жени са в неведение една за друга, казаха ми, но всяка една от тях със сигурност е трябвало да знае, че бяхте Бял меч, рицар на Кралската гвардия. До такава степен споделят вината ви, както и какъвто там пиян септон се е намерил да ви венчава. Към тях би могло да се прояви някаква милост, но към вас… не бих искала да ви имам близо до моя лорд, сир.

Нямало какво повече да се каже. Докато жените и децата на фалшивия рицар плачели или кълнели, или стояли смълчани, Джеерис заповядал сир Лукамор да бъде скопен незабавно, а после окован в железни пранги и отпратен на Вала.

— Нощния страж също ще иска клетви от вас — предупредил Негова милост. — Гледайте да ги спазвате или следващото, което ще загубите, ще е главата ви.

Джеерис оставил на кралицата си да се справи с трите семейства. Алисан постановила, че синовете на сир Лукамор могат да отидат с баща си на Вала, ако пожелаят. Двете по-големи момчета избрали това. Момичетата щели да бъдат приети като послушници от Вярата, ако това било желанието им. Само една избрала този път. Другите деца щели да останат с майките си. Първата от жените, с децата ѝ, била дадена под опеката на брата на Лукамор Бивин, който бил издигнат до лорд на Харънхъл няма и половин година по-рано. Втората жена и рожбите ѝ щели да отидат в Дрифтмарк, за да бъдат осиновени от Демън Веларион, лорд на Приливите. Третата жена, чиито деца били най-малките (едното все още на гърдите ѝ), щяла да бъде пратена в Бурен край, където Гарон Баратеон и младият лорд Боремунд щели да се грижат за изхранването им. Никой от тях нямало да се нарича повече Стронг, постановила кралицата. От този ден щели да носят имената на копелета, Реки, Води и Буря.

— За този дар можете да благодарите на своя баща, бившия рицар.

Срамът, който Лукамор Похотливия донесъл на Кралската гвардия и Короната, не бил единствената трудност, пред която Джеерис и Алисан се изправили през 73 г. СЗ. Да спрем за малко и да обсъдим тежкия въпрос за техните седмо и осмо деца, принц Вегон и принцеса Даела.

Кралица Алисан се гордеела много с уреждането на бракове и уредила стотици плодоносни съюзи за лордове и дами от единия край на владението до другия, но никога не се била изправяла пред толкова голямо затруднение, както докато търсела брачни партньори за по-малките си деца. Борбата щяла да я измъчва години наред, да предизвика безкрайно противопоставяне между нея и децата ѝ (особено дъщерите ѝ), да разделя нея и краля и накрая да ѝ донесе толкова много скръб и болка, че за известно време Нейна милост размишлявала да разтрогне брака си и да прекара остатъка от живота си с мълчаливите сестри.

Разочарованията започнали с Вегон и Даела. Само с една година разлика на възраст, принцът и принцесата изглеждали съвсем подходящи един за друг като бебета и кралят и кралицата допускали, че двамата рано или късно ще се оженят. По-големите им брат и сестра, Белон и Алиса, станали неразделни и вече се кроели планове да ги оженят. Защо не и Вегон и Даела?

— Бъди мил със сестричката си — казал крал Джеерис на принца, когато бил на пет. — Един ден тя ще бъде твоята Алисан.

Докато децата пораствали обаче станало ясно, че двамата не си подхождат идеално. Нямало топлота между тях, както разбрала кралицата. Вегон търпял присъствието на сестра си, но никога не го търсел. Даела изглеждала уплашена от своя кисел брат, който предпочитал повече да чете, отколкото да играе. Принцът смятал принцесата за глупава; тя го смятала за зъл.

— Те са още деца — казал Джеерис, когато Алисан поднесла проблема на вниманието му. — Ще се стоплят един към друг с времето.

Така не станало. Взаимната им неприязън само се задълбочила.

Проблемът стигнал до критична фаза през 73 г. СЗ. Принц Вегон бил на десет години, а принцеса Даела на девет, когато една от придружителките на кралицата, нова за Червената цитадела, попитала на шега двамата кога ще се оженят.

— Никога не бих се оженил за нея — казало момчето пред половината двор. — Та тя не може да чете. Трябва да си намери някой лорд, който има нужда от глупави деца, защото само такива ще има от нея.

Принцеса Даела, както можело да се очаква, избухнала в сълзи и избягала от залата, а майка ѝ, кралицата, хукнала след нея. На сестра ѝ Алиса, на тринайсет и с три години по-голяма от Вегон, се паднало да излее чаша вино на главата му.

— Хабиш арборско злато — казал само той, преди да излезе от залата да се преоблече.

Явно на всяка цена трябвало да се намери някоя друга невяста за Вегон, заключили след това кралят и кралицата. Набързо преценили по-малките си дъщери. Принцеса Саера била на шест години през 73 г. СЗ, принцеса Визера само на две.

— Вегон никога не е обръщал внимание на която и да е от тях — казала Алисан на краля. — Не съм сигурна дали осъзнава, че съществуват. Може би ако някой майстер напише за тях в книга…

— Ще кажа на Великия майстер Елисар да го направи още утре — пошегувал се кралят. После казал: — Той е само на десет. Не вижда момичетата, нито те го виждат, но това скоро ще се промени. Достатъчно симпатичен е и е принц на Вестерос, трети по реда за Железния трон. След още няколко години девици ще пърхат около него като пеперуди и ще се червят, ако благоволи да погледне към тях.

Кралицата не била убедена. Симпатичен била може би твърде щедра дума за принц Вегон, който имал сребристозлатната коса и виолетови очи на Таргариените, но бил с издължено лице и отпуснати рамене дори на десет, с кисело стисната уста, която карала много хора да подозират, че наскоро е смукал лимон. Колкото до майка му, Нейна милост може би е била сляпа за тези недостатъци, но не и за нрава му.

— Боя се за всяка пеперуда, която дойде да пърха около Вегон. Най-много да я смаже под някоя книга.

— Твърде много време прекарва в библиотеката — казал Джеерис. — Ще поговоря с Белон. Ще го изведем в двора, ще му сложим меч в ръката и щит на другата, това ще го оправи.

Великият майстер Елисар ни съобщава, че Негова милост наистина говорил с принц Белон, който прилежно взел брат си под крилото си, извел го на двора, сложил меч в едната му ръка и щит на другата. Това не оправило нещата. Вегон мразел тези занимания. Бил жалък боец и имал дарбата да прави всеки около себе си също така жалък, дори Белон Храбрия.

Белон упорствал за година, по настояване на краля.

— Колкото повече се упражнява, толкова по-зле изглежда — признал Пролетния принц. Един ден, може би в усилието си да пришпори Вегон да направи малко повечко усилие, той довел на двора сестра си Алиса, блеснала в мъжката си ризница. Принцесата не била забравила случката с арборското злато. Затанцувала около Вегон със смях и подигравателни викове и го унизила петдесет пъти, докато принцеса Даела гледала от един прозорец. Засрамен до нетърпимост, Вегон захвърлил меча и побягнал от двора, за да не се върне никога повече.

Ще се върнем на принц Вегон и неговата сестра Даела когато му дойде времето, но нека сега обърнем поглед към едно радостно събитие. През 74 г. СЗ крал Джеерис и кралица Алисан отново били благословени от боговете, когато съпругата на принц Емон, лейди Джослин, ги удостоила с първото им внуче. Принцеса Ренис била родена на седмия ден от седмата луна на годината, което септоните преценили като много благоприятен знак. Голяма и буйна, тя имала черната коса на майка си Баратеон и светловиолетовите очи на баща си Таргариен. Като първородното дете на принца на Драконов камък, мнозина я приветствали като следващата в линията за Железния трон след баща си. Когато кралица Алисан за първи път я взела в ръцете си, я чули да нарича момичето „нашата бъдеща кралица“.

В размножаването, както и в толкова много други неща, Белон Храбрия не бил далече зад брат си Емон. През 75 г. СЗ Червената цитадела била мястото на друга великолепна сватба, когато Пролетния принц взел за невяста най-голямата от сестрите си, принцеса Алиса. Невястата била на петнайсет, младоженецът — на осемнайсет. За разлика от техните баща и майка, Белор и Алиса не чакали да консумират съюза си; брачната нощ, която последвала сватбения им пир, била източник на много вулгарен хумор в дните, които последвали, защото звуците на наслада, издавани от невястата, можели да се чуят чак до Дъскъндейл, разправяли хората. По-свенлива девица щяла да се смути от това, но Алиса Таргариен била толкова мръсница, колкото всяка кръчмарска курва в Кралски чертог, както самата тя обичала да се хвали.

— Яхнах го и го подкарах на езда — заявила тя на заранта след възлягането, — и смятам да направя същото тази нощ. Обичам да яздя.

Нито пък храбрият ѝ принц бил единственият, когото принцесата щяла да яхне тази година. Като братята си преди нея, Алиса Таргариен смятала да стане драконов ездач, и то колкото може по-скоро. Емон полетял на седемнайсет, Белон на шестнайсет. Алиса смятала да го стори на петнайсет. Според разказите, оставени от Драконовите пазачи, единственото, което могли да направят, било да я убедят да не взима Балерион.

— Той е стар и бавен, принцесо — трябвало да ѝ кажат. — Вие, разбира се, искате по-бърз дракон.

Накрая се наложили и принцеса Алиса се извисила в небето на Мелейс, великолепна яркочервена драконка, необяздена дотогава.

— Червени принцеси сме, и двете — хвалела се със смях принцесата, — но вече и двете сме яхани.

След онзи ден принцесата рядко била далече от Драконовата яма. Летенето било второто най-сладко нещо на света, щяла да казва тя често, а най-сладкото нещо не можело да се споменава в компанията на дами. Драконовите пазачи били прави: Мелейс била един от най-бързите дракони, виждани някога, и лесно изпреварвала Караксес и Вхагар.

Междувременно проблемът с Вегон си оставал, за разочарование на кралицата. Кралят не грешал съвсем за пеперудите. Докато годините минавали и Вегон съзрявал, млади дами в двора започнали да му обръщат известно внимание. Възрастта и няколко неудобни разговора с баща му и братята му научили принца на вежливо поведение и той не размазал някоя от дамите, за облекчение на кралицата. Но не обръщал специално внимание на нито една от тях. Книгите оставали единствената му страст: история, картография, математика, езици. Великият майстер Елисар, никога роб на благоприличието, признал, че дал на принца том с еротични рисунки, мислейки може би, че картините с голи девици, съешаващи се с мъже, зверове и една с друга можело да разпалят интереса на Вегон към женските чарове. Принцът прегледал книгата, но не показал промяна в поведението.

На петнайсетия имен ден на принц Вегон през 78 г. СЗ, година преди пълнолетието му, Джеерис и Алисан поставили очевидното решение за обсъждане пред Великия майстер.

— Мислите ли, че Вегон би могъл да притежава качествата за майстер?

— Не — отвърнал откровено Елисар. — Виждате ли го да обучава децата на някой лорд да четат и пишат, и да правят прости сметки? Държи ли гарван в стаята си, или каквато и да било птица? Можете ли да си го представите как реже премазан крак на човек или акушерства при раждане? Всички тези неща се изискват от един майстер. — Великият майстер помълчал, а после казал: — Вегон не е майстер… но като нищо може да има качествата на архимайстер в себе си. Цитаделата е най-голямата съкровищница на знание в познатия свят. Пратете го там. Може би ще намери себе си в библиотеката. Или пък толкова ще се изгуби сред книгите, че изобщо няма да ви се налага да се притеснявате повече за него.

Думите улучили в целта. Три дни по-късно крал Джеерис повикал принц Вегон в солария си, за да му съобщи, че до две седмици ще отплува с кораб за Староград.

— Цитаделата ще те вземе под опеката си — казал Негова милост. — На теб остава да определиш какъв ще станеш.

Принцът отвърнал рязко, какъвто му бил навикът:

— Да, татко. Добре.

След това Джеерис споделил с кралицата, че според него Вегон почти се усмихнал.

Принц Белон не престанал да се усмихва след сватбата си. Когато не били нависоко, Белон и Алиса прекарвали всеки час заедно, най-често в спалнята си. Принц Белон бил страстен момък, защото същите врясъци на наслаждение, които отеквали из коридорите на Червената цитадела в нощта на сватбата им, били чувани много други нощи през годините, които последвали. И много скоро толкова очакваният резултат се появил и Алиса Таргариен наедряла с дете. През 77 г. СЗ тя дала на храбрия си принц син, когото нарекли Визерис. Септон Барт описал момчето като „пълничко и приятно детенце, което се смееше повече от всяко друго бебе, което съм познавал, и сучеше толкова страстно, че пресуши кърмачката си“. Напук на всякакви съвети, майка му стегнала момчето в пелени, вързала го до гърдите си и го взела нависоко на Мелейс, когато бил на девет дни. След това твърдяла, че Визерис се кикотел през цялото време.

Носенето и раждането на дете може да е радост за млада жена на седемнайсет, като принцеса Алиса, но е съвсем друга работа за жена на четирийсет като майка ѝ, кралица Алисан. Радостта следователно не била съвсем непомрачена, когато се оказало, че Нейна милост отново била бременна. Принц Валерион се родил през 77 г. СЗ, след нова тревожна бременност, в която Алисан останала на легло за половин година. Като брат му Гемон четири години по-рано, той бил малко и болнаво бебе и така и не укрепнал. Половин дузина кърмачки идвали и си отивали, без никаква полза. През 78 г. СЗ Валерион умрял, две седмици преди първия си имен ден. Кралицата понесла кончината му с примирение.

— На четирийсет и две съм — казала тя на краля. — Трябва да се задоволиш с децата, които съм ти дала. Боя се, че вече съм по-годна да бъда баба, отколкото майка.

Крал Джеерис не споделял тази нейна убеденост.

— Нашата майка, кралица Алиса, беше на четирийсет и шест, когато роди Джослин — изтъкнал той пред Великия майстер Елисар. — Боговете може да не са приключили с нас.

Не грешал. Още на следващата година Великият майстер уведомил кралица Алисан, че тя отново носи дете, за нейна изненада и ужас. Принцеса Гаел била родена през 80 г. СЗ, когато кралицата била на четирийсет и четири. Наречена „Зимното дете“ заради сезона на раждането ѝ (и защото кралицата била в зимата на детеродните си години според някои), тя била малка, бледа и крехка, но Великият майстер Елисар бил решен тя да не претърпи съдбата на братята ѝ Гемон и Валериан. Така и станало. Подпомаган от септа Лира, която бдяла над бебето ден и нощ, Елисар отгледал детето през една трудна първа година, докато накрая изглеждало, че би могло да оцелее. Когато стигнала първия си имен ден, все още здрава, макар и не силна, кралица Алисан благодарила на боговете.

Същата година била благодарна и затова, че най-сетне уредила брак за осмото си поред дете, принцеса Даела. След като проблемът с Вегон бил решен, Даела била следващата поред, но сълзливата принцеса представлявала съвсем друг проблем. „Моето малко цветенце“, така я описвала кралицата. Също като самата Алисан, Даела била мъничка — изправена на пръсти, стигала до пет стъпки и половин педя — и в нея имало нещо детинско, което карало всеки, който я срещне, да мисли, че е по-млада от годините си. За разлика от Алисан, била деликатна също така, по начин, по който кралицата никога не била. Майка ѝ била безстрашна; Даела като че ли винаги изглеждала уплашена. Имала котенце, което обичала, докато не я одраскало; след това не искала да се доближи до котка. Драконите я ужасявали, дори и Среброкрил. Най-малкото сгълчаване я докарвало до сълзи. Веднъж в коридорите на Червената цитадела Даела се натъкнала на принц от Летните острови в наметалото му от птичи пера и писнала от ужас. Черната му кожа я накарала да го вземе за демон.

Колкото и жестоки да били думите на брат ѝ Вегон, имало истина в тях. Даела не била умна, дори септата ѝ трябвало да го признае. Научила се да чете донякъде, но със запъване и без пълно разбиране. Като че ли не можела да запамети дори и най-простите молитви. Имала сладък глас, но се страхувала да пее; винаги обърквала думите. Обичала цветя, но се бояла от градини; една пчела за малко щяла да я ужили веднъж.

Джеерис, още повече и от Алисан, бил отчаян от нея.

— Тя няма дори да говори с момче. Как да се ожени? Бих могъл да я поверя на Вярата, но тя не знае молитвите си и септата ѝ казва, че плаче, когато я помолят да чете на глас от „Седемлъчата звезда“.

Кралицата винаги се вдигала в нейна защита.

— Даела е мила, добра и нежна. Има такова нежно сърце. Дай ми време и ще намеря лорд, който да я цени. Не всеки Таргариен трябва да борави с меч и да язди дракон.

През годините, последвали първото ѝ разцъфване, Даела Таргариен привличала окото на много млади лордчета, както се очаквало. Била дъщеря на краля и девствеността само я правела още по-хубава. Майка ѝ също така действала, уреждала нещата по всеки възможен начин, за да може да постави подходящи изгледи за брак пред принцесата.

На тринайсет Даела била пратена в Дрифтмарк, за да се запознае с Корлис Веларион, внука на лорда на Приливите. Десет години по-голям от нея, бъдещият Морската змия вече бил прочут мореплавател и капитан на кораби. Даела обаче хванала морската болест, докато прекосявали залива Черна вода, а като се върнала, се оплакала, че „той харесва корабите си повече, отколкото харесва мен“. (Не грешала в това.)

На четиринайсет била в компанията на Денис Суам, Саймън Стонтън, Джеролд Темпълтън и Елард Крейн, всички — обещаващи скуайъри на нейната възраст, но Стонтън се опитал да я накара да пие вино, а Крейн я целунал по устните без нейно разрешение, което я разплакало. Към края на годината Даела решила, че ги мрази всичките.

На петнайсет майка ѝ я взела през речните земи до Гарваново дърво (на къща на колела, тъй като Даела се страхувала от коне), където лорд Блекууд забавлявал щедро кралица Алисан, докато синът му ухажвал принцесата. Висок, изящен, любезен и речовит, Ройс Блекууд бил надарен стрелец с лък, чудесен фехтовач и певец, който разтопил сърцето на Даела с балади, съчинени от него самия. За кратко време изглеждало, че може да се стигне до годеж, и кралица Алисан и лорд Блекууд дори започнали да обсъждат планове за брак. Всичко това се разпаднало, когато Даела научила, че Блекууд почитат старите богове и че ще се очаква да изрече клетвите си пред язово дърво.

— Те не вярват в боговете — казала тя ужасена на майка си. — Ще отида в ада.

Шестнайсетият ѝ рожден ден бързо се приближавал, а с него и пълнолетието ѝ. Кралица Алисан била ужасно объркана, а кралят загубил търпение. На първия ден от 80-тата година СЗ казал на кралицата, че иска Даела да бъде омъжена преди края на годината.

— Ако иска, мога да намеря сто мъже и да ги подредя голи пред нея, за да може да избере който ѝ хареса — казал. — Бих предпочел да се омъжи за лорд, но ако предпочете странстващ рицар или търговец, или Пейт Прасчото, хич не ме интересува, стига да избере някого.

— Сто голи мъже биха я уплашили — казала Алисан унило.

— Сто голи патока биха я уплашили — отвърнал кралят.

— А ако не се омъжи? — попитала кралицата. — Меджел казва, че Вярата няма да иска момиче, което не може да чете молитвите си.

— Все още ги има мълчаливите сестри — отвърнал кралят. — Трябва ли да се стига до това? Намери ѝ някой. Някой нежен, като нея. Добър мъж, който никога няма да повиши глас или да вдигне ръка срещу нея, който ще ѝ говори сладко и ще ѝ казва, че му е скъпа, и ще я защитава… от дракони и коне и пчели и котенца и момчета с циреи и от каквото още се страхува.

— Ще направя всичко по силите си, ваша милост — обещала кралица Алисан.

В крайна сметка не се стигнало до сто мъже, голи или облечени. Кралицата обяснила кралската повеля на Даела кротко, но твърдо, и ѝ предложила избор между трима ухажори, всеки от които жадувал за ръката ѝ. Пейт Прасчото не бил между тях, трябва да се изтъкне; тримата мъже, които била подбрала Алисан, били велики лордове или синове на велики лордове. За когото и да се омъжела, Даела щяла да има богатство и положение.

Боремунд Баратеон бил най-импозантният между кандидатите. На двайсет и осем, лордът на Бурен край бил направо копие на баща си, мускулест и силен, с кънтящ смях, голяма черна брада и грива от гъста черна коса. Като син на лорд Рогар от кралица Алиса, той се падал роднина на Алисан и Джеерис, а Даела познавала и обичала сестра му Джослин от годините ѝ в двора, което се смятало, че било много в негова полза.

Сир Тимънд Ланистър бил най-богатият претендент, наследник на Скалата на Кастърли и всичкото злато там. На двайсет, той бил по-близо до възрастта на самата Даела и смятан за един от най-чаровните мъже в цялото владение: гъвкав и строен, с дълги златисти мустаци и коса в същия цвят, винаги облечен в коприна и сатен. Принцесата щяла да бъде добре защитена в Скалата на Кастърли; нямало по-непревземаем замък в цял Вестерос. Срещу златото на Ланистър и красотата на Ланистър обаче натежавала собствената репутация на сир Тимънд. Прекалено много си падал по жени, разправяли, а още повече си падал по виното.

Последният от тримата, поне в очите на мнозина, бил Родрик Арин, лорд на Орлово гнездо и Защитник на Долината. Той бил лорд от десетгодишна възраст, точка в негова полза; през последните двайсет години служил на малкия съвет като лорд кралски съдия и управител на законите, през което време станал позната фигура из двора и верен приятел и на краля, и на кралицата. В Долината той бил способен владетел, силен, но справедлив, любезен, щедър, обичан както от простолюдието, така и от лордовете му знаменосци. В добавка, представял се добре в Кралски чертог: благоразумен, интелигентен, с добро чувства за хумор, смятали го за голяма придобивка за съвета.

Лорд Арин обаче бил най-старият от тримата претенденти: бил на трийсет и шест, с двайсет години по-стар от принцесата, и баща освен това, с четири деца, останали му от покойната му първа жена. Нисък и оплешивял, с бирен корем, Арин не бил мъжът, за когото повечето девици мечтаели, признала кралица Алисан, „но е типът, за когото помолихте, добър и нежен мъж, и твърди, че е влюбен в малкото ни момиче от години. Знам, че той ще я защитава“.

За изумление на всяка жена в двора, освен може би на кралицата, принцеса Даела избрала за свой съпруг лорд Родрик.

— Той изглежда добър и мъдър, като татко — казала тя на кралица Алисан, — и има четири деца! Аз ще съм новата им майка!

Какво си е помислила Нейна милост за този изблик не е записано. Записът на Великия майстер Елисар за този ден гласи само „Боговете дано са добри“.

Годежът им нямало да е дълъг. Както кралят пожелал, принцеса Даела и лорд Родрик били венчани преди края на годината. Било малка церемония в септата на Драконов камък, в присъствието само на близки приятели и роднини: по-големи тълпи карали принцесата да се чувства отчайващо неловко. Нито имало първа брачна нощ.

— О, не бих могла да понеса онова, ще умра от срам — казала принцесата на бъдещия си съпруг и лорд Родрик трябвало да отстъпи на желанията ѝ.

След това лорд Арин взел принцесата си в Орлово гнездо.

— Моите деца трябва да се запознаят с новата си майка и искам да покажа Долината на Даела. Животът е по-бавен там, и по-кротък. Това ще ѝ хареса. Кълна ви се, ваша милост, тя ще е в безопасност и щастлива.

И била, за известно време. Най-голямото от четирите деца на лорд Родрик от първата му съпруга била дъщеря, Елис, три години по-голяма от новата си мащеха. Двете влезли в конфликт от самото начало. Даела обаче безумно заобичала другите три деца и те като че ли я обожавали, от своя страна. Лорд Родрик, верен на думата си, бил добър и грижовен съпруг, който винаги успявал да угоди и да защити младата си съпруга, която наричал „моята драгоценна принцеса“. Писмата, които Даела пращала на майка си (писма, писани главно от нейно име от по-малката дъщеря на лорд Родрик, Аманда), говорели сияйно за това колко щастлива била, колко красива била Долината и колко много била обичана от милите синове на лорда, как всички в Орлово гнездо били изключително добри с нея.

Принц Емон стигнал двайсет и шестия си имен ден през 81 г. СЗ и се доказал като повече от способен и във война, и в мир. Понеже бил явният наследник на Железния трон, се сметнало за желателно да поеме по-голяма роля в управлението на кралството като член на кралския съвет. Съответно крал Джеерис назначил принца за свой кралски съдия и управител на законите на мястото на Родрик Арин.

— Ще оставя правенето на закони на теб, братко — заявил принц Белон, като пиел за назначението на принц Емон. — Бих предпочел да правя синове.

И точно това направил, защото по-късно същата година принцеса Алиса родила на своя Пролетен принц втори син, на когото дали името Демън. Майка му, неусмирима както винаги, взела бебето в небето на Мелейс две седмици след раждането му, също както направила с брат му Визерис.

В Долината обаче сестра ѝ Даела не се справяла толкова добре. След година и половина брак друг вид писмо пристигнало в Червената цитадела по гарван. Било много кратко и написано със собствения колеблив почерк на Даела.

— С дете съм — гласяло то. — Мамо, моля, ела. Уплашена съм.

Кралица Алисан също била уплашена, след като прочела тези думи. Яхнала след няколко дни Среброкрил и отлетяла бързо до Долината, като кацнала първо в Града на гларуса, преди да продължи до Лунните порти и после нагоре до Орлово гнездо. Било 82 г. СЗ и Нейна милост пристигнала три дни преди на Даела да се полагало да роди.

Макар принцесата да изразила радост, че майка ѝ е дошла, и да се извинила, че изпратила такова „глупаво“ писмо, страхът ѝ бил явен. Избухвала в сълзи по най-незначителен повод, а понякога и без никакъв повод, казал лорд Родрик. Дъщеря му Елис казала пренебрежително на Нейна милост: „Човек да си помисли, че е първата жена, която има бебе“, но Алисан била притеснена. Даела била толкова деликатна, а носела много тежко.

— Тя е толкова малко момиче за такъв голям корем — написала тя на краля. — Аз също щях да съм уплашена, ако бях на нейно място.

Кралица Алисан останала до принцесата, четяла ѝ, за да заспи, и успокоявала страховете ѝ.

— Всичко ще е наред — казала на дъщеря си сто пъти. — Ще бъде момиче, почакай и ще видиш. Знам го. Всичко ще е наред.

Била наполовина права. Ема Арин, дъщерята на лорд Родрик и принцеса Даела, дошла на света две седмици по-рано, след дълго и тревожно раждане.

— Боли — пищяла принцесата половината нощ. — Ужасно боли.

Но казват, че се усмихнала, когато положили дъщеря ѝ на гърдата ѝ.

Но нищо не било наред. Родилна треска я поразила скоро след раждането. Макар принцеса Даела отчаяно да искала да накърми детето си, нямала мляко и пратили за кърмачка. Когато треската се усилила, майстерът се разпоредил, че не може дори да държи бебето, което разплакало принцесата. Плакала, докато заспала, но в съня си ритала буйно, мятала се и се въртяла, а треската ставала все по-силна. До заранта си отишла. Била на осемнайсет години.

Лорд Родрик също плакал и помолил за разрешението на кралицата да погребе драгоценната си принцеса в Долината, но Алисан отказала.

— Тя беше кръвта на дракона. Ще бъде изгорена и пепелта ѝ ще бъде положена на Драконов камък до сестра ѝ Денерис.

Смъртта на Даела разкъсала сърцето на кралицата, но като погледнем назад, ясно се вижда, че тя била също така първият разлом, който щял да се отвори между нея и краля. Боговете държат всички ни в ръцете си и тям се полага да дават и отнемат живот, но хората в своята гордост търсят други, които да обвинят. Алисан Таргариен, в своята скръб, обвинила себе си и лорд Арин, и майстера на Орлово гнездо за ролята им в кончината на дъщеря ѝ… но най-вече обвинила Джеерис. Ако той не бил настоявал Даела да се омъжи, да избере някого преди края на годината… какво щяло да навреди, ако била останала малко момиче за още година или две, или десет?

— Не беше достатъчно голяма или достатъчно силна, за да износи дете — казала тя на Негова милост в Кралски чертог. — Изобщо не трябваше да я тласкаме към брак.

Не е записано как е отговорил кралят.

Осемдесет и третата година след Завоеванието на Егон е запомнена като годината на Четвъртата дорнска война… по-известна сред простолюдието като Лудостта на принц Морион, или Войната на Стоте свещи. Старият принц на Дорн умрял и синът му, Морион Мартел, го наследил в Слънчево копие. Безразсъден и глупав младеж, принц Морион отдавна се ядосвал на страхливостта на своя баща през Войната на лорд Рогар, когато рицари на Седемте кралства навлезли в Червените планини необезпокоявани, докато дорнските войски останали у дома и оставили Краля Лешояд на собствената му съдба. За да заличи това петно върху дорнската чест, принцът замислил свое нахлуване в Седемте кралства.

Макар и да знаел, че Дорн не може да се надява да надделее срещу мощта, която Железния трон можел да събере срещу него, принц Морион смятал, че би могъл да изненада крал Джеерис и да завладее бурните земи чак до Бурен край, или най-малкото до нос Гняв. Вместо да нападне през Принцовия проход, замислял да тръгне по море. Щял да събере воинството си при Призрачния хълм и Тор, да го натовари на кораби и да го прехвърли през Дорнското море, за да изненада мъжете на бурните земи. Ако бъдел победен или изтласкан, тъй да бъде… но преди да тръгне се заклел да изгори сто поселения и да събори сто замъка, тъй че хората на бурните земи да разберат, че никога повече няма да могат да влизат в Червените планини безнаказано. (Лудостта на този план може да се види във факта, че на нос Гняв няма нито сто селища, нито сто замъка, нито дори и една третина от този брой.)

Дорн не са се гордеели с някаква сила по море, откакто Нимерия изгорила техните десет хиляди кораба, но принц Морион имал злато и намерил готови съюзници в лицето на пиратите на Каменни стъпала, наемниците моряци на Мир и корсарите на Пиперения бряг. Макар да му отнело близо година, най-сетне корабите се дотътрили и принцът и копиеносците му били натоварени на борда. Морион бил закърмен с приказките за минала дорнска слава и като мнозина млади дорнски лордове бил виждал избелелите кости на дракона Мераксес при Хелхолт. Поради това всеки кораб от флотата му бил въоръжен с арбалети и снаряжен с масивни скорпиони от онези, които свалили Мераксес. Ако Таргариените дръзнели да пратят дракони срещу него, щял да изпълни въздуха с метални стрели и да ги избие всичките.

Глупостта на принц Морион не може да бъде преувеличена. Надеждите му да изненада Железния трон били смехотворни, първо. Джеерис не само имал шпиони в двора на самия Морион и приятели сред по-умните дорнски лордове, но и пиратите на Каменните стъпала, наемните моряци на Мир и корсарите на Пиперения бряг изобщо не били прочути с дискретността си. Нужни били само няколко монети, които да сменят собственика си. Докато Морион вдигне платната, кралят знаел за нападението му от половин година.

Боремунд Баратеон, лорд на Бурен край, също бил предупреден и чакал на нос Гняв да даде на дорнците кърваво посрещане, когато дойдат. Джеерис Таргариен и синовете му Емон и Белон също тъй чакали и щом флотата на Морион поела през Морето на Дорн, драконите Вермитор, Караксес и Вхагар се спуснали отгоре им от облаците. Заехтели викове и дорнците изпълнили небето с метални пръти от скорпиони, но стрелянето по дракон е едно, а убиването му — съвсем друго. Няколко пръта се хлъзнали по люспите на драконите, а един пронизал крилото на Вхагар, но нито един не намерил уязвими места, докато драконите кръжали, връхлитали и изригвали струи огън. Един по един корабите избухвали в пламъци. Все още горели, когато слънцето залязло, „като сто свещи, понесени по морето“. Вълните щели да изхвърлят изгорени тела на бреговете на нос Гняв половин година, но нито един жив дорнец не стъпил на бурните земи.

Четвъртата дорнска война се водила и била спечелена за един-единствен ден. Пиратите от Каменните стъпала, наемните моряци на Мир и корсарите на Пиперения бряг станали по-малко пакостливи за известно време, а Мара Мартел станала принцесата на Дорн. В Кралски чертог крал Джеерис и неговите синове получили буйно посрещане. Дори Егон Завоевателя никога не бил спечелвал война, без да загуби нито един човек.

Принц Белон имал и друг повод за празненство също така. Неговата съпруга, Алиса, отново била с дете. Този път той казал на брат си Емон, че се моли за момиче.

Принцеса Алиса отново останала на легло през 84 г. СЗ. След дълго и трудно раждане дала на принц Белон трети син, момче, което нарекли Егон, на Завоевателя.

— Наричат ме Белон Храбрия — казал той на жена си до леглото ѝ, — но ти си много по-храбра от мен.

Алиса се засмяла.

— Ти си създаден за битки, а аз съм създадена за това. Визерис, Демън и Егон са трима. Веднага щом се оправя, хайде да направим друг. Искам да ти дам двайсет сина. Твоя собствена армия!

Нямало да го бъде. Алиса Таргариен имала сърце на воин в тяло на жена, но силата ѝ изневерила. Така и не се възстановила напълно от раждането на Егон и умряла същата година, само на двайсет и четири. Принц Егон не я надживял дълго. Умрял половин година по-късно, все още далече от първия си имен ден. Макар и покрусен от загубата им, Белон намерил утеха в двамата си силни синове, които Алиса му оставила, Визерис и Демън, и никога не престанал да почита паметта на своята мила лейди със счупения нос и разноцветните очи.

А сега, за жалост, трябва да насочим вниманието си към една от най-тревожните и неприятни глави в дългото царуване на крал Джеерис и кралица Алисан: към въпроса с тяхното девето поред родено дете, принцеса Саера.

Родена през 67 г. СЗ, три години след Даела, Саера притежавала целия кураж, който липсвал на сестра ѝ, наред с ненаситен глад… за мляко, за храна, за обич, за похвала. Като бебе тя не толкова плачела, колкото пищяла, и пронизващите ѝ ухото врясъци се превърнали в ужаса за всяка слугиня в Червената цитадела. „Тя иска каквото иска и го иска веднага — написал Великият майстер Елисар за принцесата през 69 г. СЗ, когато тя била само на две. — Седемте да ни спасят дано всички, когато порасне. Пазителите на дракони най-добре да заключат драконите.“ Нямал представа колко пророчески щели да се окажат тези думи.

Септон Бард бил по-разсъдителен, когато наблюдавал принцесата на дванайсетгодишна възраст през 79 г. СЗ. „Тя е дъщеря на краля и добре го осъзнава. Слугите се стараят да удовлетворят всяка нейна потребност, макар и не винаги толкова бързо, колкото би ѝ се харесало. Велики лордове и благородни рицари ѝ оказват всякаква възможна любезност, дамите в двора се отдръпват пред нея, момичета на собствената ѝ възраст се надпреварват помежду си да ѝ бъдат приятелки. Всичко това Саера приема като нещо, което ѝ се полага. Ако беше първородната на краля, или още по-добре, единственото му дете, щеше да е напълно доволна. Вместо това открива, че е деветата поред, с шест живи братя и сестри, които са по-големи от нея и дори още по-обожавани. Емон ще бъде крал, Белон най-вероятно ще бъде неговата Ръка. Алиса би могла да е всичко, което е майка ѝ, и повече, Вегон е по-учен от нея, Меджел е по-свята, а Даела… минава ли ден, в който Даела да не се нуждае от утешение? И докато нея я утешават, Саера я пренебрегват. Такова свирепо малко същество е тя, казват, няма никаква нужда от утешение. Грешат в това, опасявам се. Всички хора имат нужда от утешение.“

Ерея Таргариен някога била смятана за буйна и своенравна, отдадена на прояви на непокорство, но спрямо принцеса Саера в детството ѝ Ерея изглеждала образец на благоприличие. Границата между невинните лудории, палавите пакости и прояви на злост не винаги биват различавани от някой толкова млад, но не може да има съмнение, че принцесата ги е преминавала свободно. Тя непрекъснато вкарвала котки в спалнята на сестра си Даела, знаейки, че тя се плаши от тях. Веднъж напълнила нощното гърне на Даела с пчели. Шмугнала се в кулата Белия меч, когато била на десет, откраднала всички бели плащове, които успяла да намери, и ги боядисала в розово. На седем се научила кога и как да се промъкне в кухнята, за да свие сладкиши, банички и други благини. Още преди да стане на единайсет вместо тях крадяла вино и ейл. На дванайсет най-често пристигала пияна, когато я повикат в септата за молитва.

Малоумният шут на краля, Том Ряпата, бил жертвата на много от шегите ѝ и неволната ѝ маша за други. Веднъж, преди един голям пир, на който щели да присъстват много лордове и дами, тя убедила Том, че ще е много по-забавно, ако се представи гол. Не било прието добре. По-късно и много по-жестоко, му казала, че ако се покатери на Железния трон, би могъл да е крал, но глупакът бил тромав в най-добрия случай и склонен към треперене и тронът нарязал ръцете и краката му.

— Тя е зло дете — казала след това септата ѝ. Принцеса Саера изредила половин дузина септи и още толкова лични прислужници, преди да навърши тринайсет.

Това не означава, че принцесата не е имала и добри качества. Майстерите ѝ потвърждават, че била много умна, интелигентна колкото брат си Вегон по свой начин. Определено е била хубава, по-висока от сестра си Даела и не толкова нежна, и силна, бърза и одухотворена като сестра си Алиса. Когато искала да очарова, било трудно да ѝ се устои. Големите ѝ братя Емон и Белон винаги се забавлявали с нейната пакостливост (макар никога да не узнали най-лошото от нея) и много преди да поотрасне, Саера научила изкуството да получава всичко, което поиска от баща си: котенце, хрътка, пони, сокол, кон (Джеерис все пак теглил твърда черта на слона). Кралица Алисан обаче не била толкова наивна и септон Барт ни съобщава, че всичките сестри на Саера изпитвали неприязън към нея в различни степени.

Девичеството ѝ прилегнало и Саера наистина станала себе си след първото си разцъфване. След всичко, което претърпели с Даела, кралят и кралицата вероятно са изпитали облекчение, като видели колко пламенно започнала Саера да харесва младите мъже в двора, а и те нея. На четиринайсет казала на краля, че смята да се омъжи за принца на Дорн или може би за Краля отвъд Вала, за да може да бъде кралица „като майка“. Същата година в двора дошъл търговец от Летните острови. Вместо да запищи, когато го видяла, както направила Даела, Саера казала, че можело да ѝ хареса и за него да се омъжи.

На петнайсет зарязала тези фриволни фантазии. Защо да мечтае за далечни монарси, когато можела да има толкова скуайъри, рицари и подходящи лордове, колкото пожелае? Десетки се въртели около нея, но скоро се откроили трима като фаворити. Джона Мутън бил наследникът на Девиче езеро, Червения Рой Конингтън бил петнайсетгодишният лорд на Грифоново гнездо, а Бракстън Бийзбъри, наричан Жилото, бил деветнайсетгодишен рицар, най-добрата пика в Предела и наследник на Хонихолт. Принцесата имала и фаворитки: Периан Муур и Алис Търнбери, две девици на нейната възраст, станали най-скъпите ѝ приятелки. Саера ги наричала Пери Хубавката и Бери Сладичката. За повече от година трите девици и тримата млади лордове били неразделни на всеки пир и бал. Излизали също така заедно на лов и лов със соколи, а веднъж преплавали през залив Черна вода до Драконов камък. Когато тримата лордове яздели на рингове или кръстосвали мечове в дворовете, трите девици били там да ги окуражават.

Крал Джеерис, който непрекъснато забавлявал гостуващи лордове или посланици оттатък Тясното море, заседавал в съвета или планирал нови пътища, бил доволен. Нямало да се налага да преравят кралството, за да намерят подходяща партия за Саера, след като трима такива обещаващи младежи били подръка. Кралица Алисан не била толкова убедена.

— Саера е умна, но не е благоразумна — казала тя на краля. Лейди Периан и лейди Алис били хубави, блудкави, празноглави малки глупачки според това, което виждала от тях, докато Конингтън и Мутън били незрели хлапета. — И не ми харесва това Жило. Чувала съм, че е баща на копеле в Предела и на друго тук в Кралски чертог.

Джеерис останал равнодушен.

— Не че Саера е оставала някога насаме с някой от тях. Винаги има хора наоколо, слуги и прислужници, коняри и войници. Каква пакост биха могли да направят при толкова очи около тях?

Не му харесал отговорът, когато дошъл.

Една от шегите на Саера ги опропастила. В една топла пролетна нощ на 84 г. СЗ викове и писъци от един бардак, наречен „Синята перла“, привлекли вниманието на Градската стража. Писъците идвали от Том Ряпата, който залитал безпомощно в кръг, опитвайки се да се измъкне от половин дузина голи курви, докато клиентите на дома се смеели гръмогласно и подвиквали на блудниците. Джона Мутън, Рой Сонингтън Червения и Бийзбъри Жилото били между клиентите, кой от кой по-пиян. Помислили били, че щяло да е забавно да видят как старата Ряпа щял да свърши работата, признал Рой Червения. После Джона Мутън се засмял и рекъл, че шегата била изцяло идея на Саера и какво забавно момиче била тя.

Стражите отървали нещастния глупак и го придружили обратно до Червената цитадела. Тримата лордове били заведени пред сир Робърт Редвин, техен командир. Сир Робърт ги завел при краля, като пренебрегнал заканите на Жилото и непохватния опит на Конингтън да го подкупи.

— Никога не е приятно да убодеш цирей — написал Великият майстер Елисар за случая. — Никога не знаеш колко гной ще излезе или колко лошо ще мирише.

Гнойта, която бликнала от „Синята перла“, щяла да замирише наистина много лошо.

Тримата пияни лордове били изтрезнели донякъде, когато се изправили пред краля горе на Железния трон, и си придали дръзка фасада. Признали, че отмъкнали Том Ряпата и го завели в „Синята перла“. Никой от тях не казал нито дума, засягаща принцеса Саера. Когато Негова милост заповядал Мутън да повтори какво е казал за принцесата, той се изчервил, запелтечил и твърдял, че стражите са чули погрешно. Накрая Джеерис заповядал трите лордчета да бъдат откарани в тъмниците.

— Нека да спят в черна килия тази нощ, може би утре заран ще разкажат друга приказка.

Кралица Алисан била тази, която, понеже знаела колко близки са лейди Периан и лейди Алис с тримата лордове, предложила те също да бъдат разпитани.

— Нека да говоря с тях, ваша милост. Ако ви видят горе на трона как ги гледате гневно, ще са толкова уплашени, че няма да кажат нито дума.

Часът бил късен и гвардейците ѝ намерили двете момичета заспали в едно легло в покоите на лейди Периан. Кралицата наредила да ги доведат пред нея в солария ѝ. Техните трима млади лордове били в тъмниците, казала им. Ако не искали да идат при тях, трябвало да кажат истината. Само това било нужно да им се каже. Бери Сладичката и Пери Хубавката се запрепъвали една през друга в нетърпението си да признаят. Много скоро и двете плачели и молели за прошка. Кралица Алисан ги оставила да се молят, без да каже нито дума. Слушала внимателно, както правела винаги. Нейна милост знаела как да слуша.

Било само игра в началото, казала Пери Хубавката.

— Саера учеше Алис как да се целува, тъй че помолих да научи и мен. Момчетата тренират бой всяка сутрин, защо ние да не се тренираме по целуване? Това се очаква да правят момичетата, нали?

Алис Търнбери се съгласила.

— Целуването беше сладко — казала тя, — и една нощ започнахме да се целуваме със смъкнати дрехи, и това беше плашещо, но възбуждащо. Редувахме се да се преструваме, че сме момчета. Изобщо не искахме да сме порочни, просто си играехме. После Саера ме предизвика да целуна истинско момче, а аз предизвиках Пера да направи същото, и двете предизвикахме Саера, но тя каза, че иска да ни надмине, щяла да целуне пораснал мъж, рицар. Така се започна с Рой и Йона, и Жилото.

Тогава лейди Периан се намесила и казала, че след това Жилото им правил тренировките и за трите.

— Той има две копелета — прошепнала тя. — Едното в Предела, а другото тука на Улицата на коприната. Майка ѝ е курва в „Синята перла“.

Това било единственото споменаване за „Синята перла“. „Нито една от двете курветини не знаела и най-малкото нещо свързано с горкия Том Ряпата, по ирония — щял да напише след това Великият майстер Елисар, — но знаели доста много за определени други неща, нито едно от които не било тяхна вина.“

— Къде бяха септите ви през всичкото това време? — попитала кралицата, след като ги изслушала. — Къде бяха прислужниците ви? И лордовете, те също трябва да са били там. Къде бяха техните коняри, техните ординарци, техните скуайъри и слуги?

Лейди Периан била объркана от въпроса.

— Казахме им да чакат отвън — казала с тон все едно обяснява, че слънцето изгрява от изток. — Те са слуги, правят каквото им кажем. Онези, които знаеха, знаеха да мълчат. Жилото каза, че щял да им изтръгне езиците, ако проговорят. А Саера е по-умна от септите.

Точно тогава Бери Сладичката се прекършила и започнала да хлипа и да къса нощницата си. Толкова съжалявала, казала на кралицата, и изобщо не искала да бъде лоша, Жилото я накарал, а Саера казала, че била страхливка, тъй че им показала, но сега била с дете и не знаела кой е бащата, и какво да прави сега?

— Единственото, което можеш да направиш тази нощ, е да си легнеш — казала ѝ кралица Алисан. — Утре ще изпратим септа при теб и можеш да изповядаш греховете си. Майката ще ти прости.

— Моята майка няма — казала Алис Търнбери, но направила както ѝ казали. Лейди Периан помогнала на хлипащата си приятелка да се прибере в стаята си.

Когато кралицата разказала на крал Джеерис какво е научила, той не можел да повярва и на една дума от него. Изпратени били стражи и низ от скуайъри, коняри и слугини били довлечени пред Железния трон за разпит. Много от тях отишли в тъмниците, след като отговорите им били чути. Утрото било дошло, когато бил отведен и последният. Чак тогава кралят и кралицата повикали принцеса Саера.

Принцесата със сигурност разбрала, че нещо не е наред, когато лорд-командирът на Кралската гвардия и Командирът на Градската стража се появили заедно, за да я отведат в тронната зала. Никога не било добре, когато кралят те приеме седнал на Железния трон. Голямата зала била почти празна, когато я въвели. Само Великият майстер Елисар и септон Барт били призовани за свидетели. Те говорели от името на Цитаделата и Звездната септа и кралят имал нужда от тяхното наставление, но имало неща, които сигурно щели да се кажат в този ден, които другите лордове не бивало изобщо да знаят.

Често се казва, че Червената цитадела няма никакви тайни, че има плъхове в стените, които чуват всичко и шепнат в ушите на спящите нощем. Може и тъй да е, защото когато принцеса Саера дошла пред баща си, като че ли знаела всичко случило се в „Синята перла“ и изобщо не била смутена.

— Аз им казах да го направят, но изобщо не мислех, че ще го направят — заявила тя безгрижно. — Щеше да е смешно — Ряпата да танцува с курвите.

— Не и за Том — казал крал Джеерис от Железния трон.

— Той е глупец — отвърнала принцеса Саера и свила рамене. — Глупците са за да им се смеят, какво толкова? Ряпата обича да му се смеят.

— Това е жестока шега — казала кралица Алисан, — но точно сега има други неща, които ме безпокоят повече. Говорих с твоите… дами. Знаеш ли, че Алис Търнбери носи дете?

Едва тогава принцесата осъзнала, че не е там, за да отговаря за Том Ряпата, а заради по-срамни грехове. За миг Саера загубила дар слово, но само за миг. После ахнала и рекла:

— Моята Сладичка Бери? Наистина ли? Тя… о, какво е направила? О, милата ми малка глупачка.

Ако може да се вярва на свидетелството на септон Барт, една сълза се търкулнала по бузата ѝ.

Майка ѝ не се трогнала.

— Знаеш много добре какво си направила. Какво сте направили всички. Ще чуем истината от теб веднага, дете.

А когато принцесата погледнала към баща си, не намерила утеха там.

— Излъжеш ли ни отново, ще стане много по-лошо за теб — казал крал Джеерис на дъщеря си. — Вашите трима лордове са в тъмницата и това, което ще кажеш сега, може да предопредели къде ще спиш тази нощ.

Тогава Саера рухнала и думите ѝ започнали да излизат една след друга на порой, порой, който оставил кралицата почти без дъх. „Тя премина от отричане през отхвърляне, извъртане, обвиняване, оправдаване до опълчване в продължение на цял час, със спирания с кикотене и плачене междувременно — щял да напише септон Барт. — Изобщо не го била направила, те лъжели, изобщо не се било случило, как можели да повярват на това, то било само игра, само шега било, не било станало точно така, всички обичат да се целуват, съжалявала, Пери го започнала, било толкова забавно, никой не бил пострадал, никой никога не ѝ бил казвал, че целуването е лошо, Бери Сладичката я предизвикала, толкова била засрамена, Белон целувал Алиса през цялото време, веднъж като започнала, не знаела как да спре, страх я било от Жилото, Майката Горе ѝ била простила, всички момичета минавали през това, първия път била пияна, изобщо не го искала, мъжете го искали това, Меджел казала, че боговете прощавали всички грехове, Джона казал, че я обичал, боговете я направили хубава, не било нейна вина, щяла да бъде добра отсега нататък, щяло да бъде все едно никога не се е случвало, не тя била с дете, тя била тяхната дъщеря, била тяхното малко момиченце, тя била принцеса, ако била кралица, щяла да прави каквото ѝ хареса, защо не искали да ѝ повярват, те никога не я били обичали, мразела ги, можели да я набият с камшик, ако искат, но никога нямало да им бъде робиня. Дъха ми отне това момиче. Никога не е имало артист по цялата земя, който да даде такова представление, но накрая беше изтощена и уплашена и маската ѝ падна.“

— Какво си направила? — попитал кралят, когато принцесата най-сетне изчерпала думите си. — Седемте да ни спасят дано, какво си направила? Дала ли си девствеността си на някое от тези момчета? Кажи ми истината.

— Истината? — казала Саера. Тъкмо в този момент, с тази дума, презрението излязло наяве. — Не. Дадох я и на тримата. И всеки от тях си мисли, че е бил първият. Момчетата са тъпи глупаци.

Джеерис бил толкова ужасѐн, че не могъл да проговори, но кралицата запазила самообладание.

— Много си горда от себе си, виждам. Пораснала жена и почти на седемнайсет. Сигурна съм, че мислиш, че си била много умна, но едно е да си умна, а друго — да си разумна. Какво си представяш, че ще се случи с теб сега, Саера?

— Ще се омъжа — казала принцесата. — Защо не? Вие сте били женени на моята възраст. Ще се венчая и ще легна в брачното ложе, но с кого? Джона и Рой ме обичат, бих могла да взема един от тях, но и двамата са глупаци. Жилото не ме обича, но ме кара да се смея и понякога ме кара да пищя. Бих могла да се омъжа и за тримата, защо не? Завоевателя е имал две жени, а Мегор — шест, че и дори осем.

С това вече прекалила. Джеерис се изправил и слязъл от Железния трон, смръщен от гняв.

— Искаш да се сравняваш с Мегор? Това ли се стремиш да станеш? — Негова милост бил чул достатъчно. — Върнете я в спалнята ѝ — казал на стражите — и я дръжте там, докато не я повикам отново.

Когато чула думите му, принцесата се втурнала към него, като викала: „Татко, татко!“, но Джеерис ѝ обърнал гръб, а Джайлс Мориген я хванал за рамото и я дръпнал назад. Тя не искала да тръгне, тъй че стражите трябвало да я извлекат от залата, а тя ревяла, хлипала и зовяла баща си.

Дори тогава, казва ни септон Барт, принцеса Саера можело да бъде опростена и да си върне благосклонността на баща си и майка си, ако била направила каквото ѝ се казало, ако била останала покорно в покоите си, размишлявайки за греховете си и молейки се за прошка. Джеерис и Алисан се срещнали на другия ден с Барт и Великия майстер Елисар и обсъдили какво да се прави с шестимата грешници и особено с принцесата. Кралят бил ядосан и неотстъпчив, защото усещал дълбоко срама си и не можел да прости на Саера дразнещите думи за жените на чичо му.

— Тя не е повече моя дъщеря — заявил той неведнъж.

Кралица Алисан обаче не могла да намери толкова суровост в сърцето си.

— Тя е наша дъщеря — казала на краля. — Трябва да бъде наказана, да, но все още е дете, а където има грях, може да има изкупление. Милорд, обич моя, ти се помири с лордовете, които се биха за твоя чичо, прости на мъжете, които яздеха със септон Месечина, помири се с Вярата и с лорд Рогар, когато той се опита да ни откъсне един от друг и да постави Ерея на трона, със сигурност можеш да намериш някакъв начин да се помириш със собствената си дъщеря.

Думите на Нейна милост били тихи и нежни и Джеерис бил трогнат от тях, казва ни септон Барт. Алисан била упорита и настойчива и умеела да накара краля да приеме нейната гледна точка, колкото и раздалечени да били отначало. С времето можела да смекчи отношението му към Саера също така.

Нямало да разполага с това време. Същата онази нощ принцеса Саера подпечатала съдбата си. Вместо да остане в стаите си, както ѝ било наредено, тя се измъкнала, докато посещавала нужника, облечена в халат на перачка, откраднала кон от конюшните и избягала от замъка. Стигнала до средата на града, до Хълма на Ренис, но когато се опитала да влезе в Драконовата яма, Драконовите пазачи я хванали и я върнали в Червената цитадела.

Алисан плакала, когато чула, защото знаела, че каузата ѝ е безнадеждна. Джеерис бил твърд като камък.

— Саера с дракон — трябвало само да каже той. — Щеше ли да е взела и Балерион, чудя се?

Този път не ѝ позволили да се върне в покоите си. Затворили я в клетка в кулата, като Джонквил Дарки я пазела денонощно, дори в нужника.

За посестримите ѝ в греха били уредени набързо бракове. Периан Муур, която не била бременна, била омъжена за Джона Мутън.

— Ти изигра роля в нейното падение, можеш да бъдеш част от нейното изкупление — казал кралят на младото лордче. Бракът се оказал успешен и след време двамата станали лордът и дамата на Девиче езеро. Алис Търнбери, която била бременна, се оказала по-труден случай, тъй като Рой Конингтън Червения отказал да се ожени за нея.

— Няма да се престоря, че копелето на Жилото е мой син, нито ще го направя наследника на Грифоново гнездо — заявил той непокорно на краля. Наместо това Бери Сладичката била пратена в Долината да роди (момиче, с яркочервена коса) в един метох в Града на гларуса, където много лордове пращали незаконните си дъщери, за да бъдат отгледани. След това била омъжена за Дънстън Приор, лорда на Камъче, малък остров край Пръстите.

На Конингтън бил даден избор между доживотна служба в Нощния страж или десет години изгнание. Неизненадващо той избрал изгнанието и потеглил през Тясното море към Пентос, а оттам към Мир, където се събрал с наемници и друга мизерна компания. Само половин година преди времето да се върне във Вестерос бил промушен смъртоносно от една курва в мирска хазартна бърлога.

Най-суровото наказание било запазено за Бракстън Бийзбъри, гордия млад рицар, наречен Жилото.

— Бих могъл да те скопя и да те пратя на Вала — казал му Джеерис. — Така постъпих със сир Лукамор, а той беше по-добър мъж от теб. Бих могъл да взема земите и замъка на баща ти, но не би имало справедливост в това. Той няма участие в това, което направи ти, както и братята ти. Но не можем да те оставим да разпространяваш приказки за моята дъщеря, тъй че смятаме да ти вземем езика. И носа ти също така, мисля, тъй че да не можеш да надушваш девиците толкова лесно, за да ги мамиш. Ти си твърде горд с умението си с меч и копие, тъй че и това ще ти вземем. Ще счупим ръцете и краката ти, а моите майстери ще се погрижат те да заздравеят изкривени. Ще преживееш остатъка от жалкия си живот като сакат…

— Освен? — Бийзбъри бил пребледнял като тебешир. — Има ли избор?

— Всеки рицар, обвинен в прегрешение, има избор — напомнил му кралят. — Можеш да докажеш своята невинност с риск за тялото ти.

— Тогава избирам съд чрез двубой — казал Жилото. Според всички описания той бил нагъл младеж и уверен в умението си с оръжия. Огледал седмината от Кралската гвардия, застанали под Железния трон с дългите си бели наметала и лъскава броня, и казал: — Кой от тези старци смятате да се бие с мен?

— Този старец — обявил Джеерис Таргариен. — Този, чиято дъщеря ти съблазни и обезчести.

Срещнали се на следващата сутрин призори. Наследникът на Хонихолт бил на деветнайсет, кралят на четирийсет и девет, но все още съвсем не старец. Бийзбъри се въоръжил с боздуган, понеже мислел, че Джеерис може би ще е по-малко привикнал да се защитава срещу това оръжие. Кралят носел Блекфайър. Двамата били добре снаряжени и носели щитове. Когато двубоят започнал, Жилото връхлетял силно към Негова милост, в стремежа си да го надвие с бързината и силата на младостта, като накара увенчаната с шипове топка да танцува и пее. Джеерис поемал всеки удар с щита си обаче, като прибегнал към отбрана, докато младият мъж се изтощи. Много скоро дошъл моментът, когато Бракстън Бийзбъри едва можел да вдига ръката си, и тогава кралят се задвижил в атака. Дори и най-добрата броня трудно може да отбие валирианска стомана, а Джеерис знаел къде може да се намери слаба точка. Жилото кървял от поне пет-шест рани, когато най-сетне паднал. Джеерис изритал настрана разбития му щит, вдигнал забралото на шлема му, поставил върха на Блекфайър срещу окото му и го забил дълбоко.

Кралица Алисан не присъствала на двубоя. Казала на краля, че не би могла да понесе мисълта, че той може да умре. Принцеса Саера наблюдавала от прозореца на килията си. Джонквил Дарки, нейната тъмничарка, се погрижила да не се обърне.

Две седмици по-късно Джеерис и Алисан предали още една от дъщерите си на Вярата. Принцеса Саера, която нямала и седемнайсет, напуснала Кралски чертог за Староград, където сестра ѝ септа Меджел щяла да поеме обучението ѝ. Щяла да бъде послушница, било обявено, с мълчаливите сестри.

Септон Барт, който познавал ума на краля по-добре от всички, щял да твърди по-късно, че присъдата била замислена като урок. Никой не можел да сбърка Саера със сестра ѝ Меджел, най-малкото баща ѝ. Тя никога нямало да бъде септа, още по-малко мълчалива сестра, но имала нужда от наказание и се сметнало, че няколко години безмълвна молитва, сурова дисциплина и размишление щели да са добри за нея, че това щяло да я изведе на пътя към изкуплението.

Не по този път обаче държала да тръгне Саера Таргариен. Принцесата търпяла мълчанието, студените бани, груботъканите халати, постните храни. Покорила се да ѝ обръснат главата и да бъде търкана с четки от конски косъм, а когато била непокорна, подлагали я и на пръчката също така. Всичко това тя търпяла година и половина… но когато дошъл шансът ѝ през 85 г. СЗ, го сграбчила, избягала от метоха посред нощ и се запътила към кейовете. Когато една по-възрастна сестра се натъкнала на нея по време на бягството ѝ, тя я съборила надолу по стълбището и я прескочила към вратата.

Когато вестта за бягството ѝ стигнала до Кралски чертог, допуснали, че Саера щяла да се крие някъде в Староград, но хората на лорд Хайтауър претършували целия град и никаква следа от нея не била намерена. Тогава се помислило, че може би се е запътила обратно към Червената цитадела, за да измоли прошка от баща си. След като и там не се появила, кралят се зачудил дали не би могло да е избягала при бившите си приятели, тъй че на Джона Мутън и жена му Периан се казало да следят за нея в Девиче езеро. Истината излязла на бял свят година по-късно, когато бившата принцеса била видяна в една градина за удоволствия в Лис, все още облечена като послушница. Кралица Алисан плакала, като го чула.

— Направили са от дъщеря ни курва — казала.

— Тя винаги си беше курва — отвърнал кралят.

Джеерис Таргариен отпразнувал петдесетия си имен ден през 84 г. СЗ. Годините взели своята дан от него и онези, които го познавали добре, казвали, че никога вече не бил същият, след като дъщеря му Саера го опозорила и след това избягала. Станал по-слаб, почти мършав, и вече имало повече сиво, отколкото златно в брадата му и в косата му. За първи път някои го наричали Стария крал, вместо Помирителя. Алисан, потресена от всички загуби, които понесли, все повече и повече се отдръпвала от управлението на кралството и вече рядко идвала на заседанията на съвета, но Джеерис все още имал своя верен септон Барт и синовете си.

— Ако има друга война — казал той на двамата, — на вас ще се пада да я водите. Аз имам пътища да довърша.

„Беше по-добър с пътищата, отколкото с дъщерите си“, щял да напише по-късно Великият майстер Елисар в обичайния си язвителен стил.

През 86 г. СЗ кралица Алисан обявила годежа на своята дъщеря Визера, петнайсетгодишна, за Теомор Мандърли, свирепия стар лорд на Бял пристан. Бракът щял да направи много и много за единението на един от великите домове на Севера с Железния трон, заявил кралят. Лорд Теомор си спечелил голяма слава като воин в младостта си и се бил доказал като вещ владетел, под чието управление Бял пристан процъфтял много. Кралица Алисан също много го обичала: помнела топлото гостоприемство, което ѝ оказал през първото ѝ гостуване в Севера.

Негово благородие обаче бил надживял четири съпруги и макар все още да бил в сърцето си боец, станал много дебел, което ни най-малко не го правело привлекателен за принцеса Визера. Друг мъж имала тя наум. Още като малко момиче Визера била най-красивата от дъщерите на кралицата. Велики лордове, прочути рицари и неоперени момчета се въртели около нея през целия ѝ живот, подхранвайки суетата ѝ, докато тя не се превърнала в бушуващ огън. Голямото забавление в живота ѝ било да насъска едно момче против друго, да ги подтиква към глупави надпревари и състезания. За да спечелят благосклонността ѝ в двубой, карала обожаващи я скуайъри да преплуват потока Черна вода, да изкатерят Кулата на Ръката или да пуснат на воля всичките гарвани в гарванарника. Веднъж отвела шест момчета до Драконовата яма и им казала, че ще отдаде девствеността си на този, който пъхне главата си в устата на дракон, но боговете били добри този ден и Драконовите пазачи сложили край на това.

Никой скуайър нямало да спечели Визера, знаела кралица Алисан.

Не и сърцето ѝ, и определено не и девствеността ѝ. Била твърде хитро дете, за да тръгне по същия път като сестра си Саера.

— Няма никакъв интерес към игри на целуване, не и с момчета — казала кралицата на Джеерис. — Играе си с тях, както си играеше с кутретата си, но би легнала с някое толкова, колкото и с куче. Много по-нависоко се цели нашата Визера. Виждала съм я как се гизди и перчи около Белон. Това е съпругът, който желае тя, и не от любов към него. Иска да бъде кралица.

Принц Белон бил с четиринайсет години по-голям от Визера, на двайсет и девет спрямо нейните петнайсет, но по-стари лордове били женени за по-млади девици, както тя добре знаела. Минали били две години, откакто умряла принцеса Алиса, но Белон не проявявал никакъв интерес към друга жена.

— Той се ожени за една сестра, защо не за друга? — казала Визера на най-близката си приятелка, Беатрис Бътъруел. — Аз съм много по-хубава, отколкото беше Алиса, ти я помниш. Тя беше със счупен нос.

Ако принцесата била решена да се омъжи за брат си, то кралицата била също толкова решена да го предотврати. Отговорът ѝ бил лорд Мандърли и Бял пристан.

— Теомор е добър човек — казала Алисан на дъщеря си, — разумен човек, с добро сърце и е умен. Хората му го обичат.

Принцесата не била убедена.

— Ако толкова много го харесваш, майко, би трябвало ти да се омъжиш за него — казала тя, преди да побегне при баща си, за да се оплаче. Джеерис не ѝ предложил утеха.

— Това е добра партия — казал ѝ, преди да обясни важността на сближаването на Севера с Железния трон. Браковете така или иначе били прерогатив на кралицата, казал ѝ; и че той никога не се месел в такива неща.

Обезсърчена, Визера след това се обърнала към брат си Белон с надежда за спасение, ако може да се вярва на дворцовата клюка. Промъкнала се покрай охраната в спалнята му, съблякла се и го зачакала, като се почерпила обилно с виното на принца, докато чакала. Когато принц Белон най-сетне се появил, я заварил пияна и гола в леглото си и я изгонил. Принцесата била толкова пияна, че ѝ потрябвала помощта на две слугини и един рицар от Кралската гвардия, за да се прибере в покоите си.

Как е могла да се разреши най-сетне битката на воли между кралица Алисан и нейната своенравна петнайсетгодишна дъщеря няма никога да се разбере. Скоро след инцидента в спалнята на Белон, докато кралицата уреждала заминаването на Визера от Кралски чертог, принцесата разменила дрехите си с една слугиня, за да избяга на стражите, поставени за да ѝ попречат да направи някоя пакост, и се измъкнала крадешком от Червената цитадела за нещо, което нарекла „една последна нощ на смях, преди да отида и да замръзна“.

Всичките ѝ придружители били мъже, двама дребни лордчета и четирима млади рицари, всички зелени като пролетна трева и жадни за благосклонността на Визера. Един от тях предложил на принцесата да ѝ покаже части от града, които никога не била виждала: таверните и плъшите ями на Квартала на бълхите, хановете по Улицата на змиорката и Речната улица, където кръчмарските слугини танцували на масите, бардаците на Улицата на коприната. Ейл, медовина и вино се леели волно във вечерната веселба и Визера участвала с охота.

В един момент, някъде към полунощ, принцесата и останалите ѝ приятели (след като няколко от рицарите станали безчувствени от пиенето) решили да се надпреварват обратно до замъка. Последвала дива езда през улиците на града: минувачите се разбягвали в паника от пътя им, за да не ги съборят и стъпчат. Смях кънтял в нощта, духовете се повишили, докато ездачите стигнали подножието на Високия хълм на Егон, където конят на Визера се сблъскал с един от конете на придружителите ѝ, кобила. Кобилата загубила равновесие, паднала и счупила крака на рицаря под себе си. Принцесата била изхвърлена от седлото с главата напред в една стена. Вратът ѝ се скършил.

Било часът на вълка, най-тъмната част на нощта, и на сир Риам Редвин от Кралската гвардия се паднало да вдигне от сън краля и кралицата, за да им каже, че дъщеря им е намерена мъртва в една уличка в подножието на Високия хълм на Егон.

Въпреки разногласията им загубата на принцеса Визера била опустошителна за кралицата. В течение на пет години боговете отнели три от дъщерите ѝ: Даела през 82 г. СЗ, Алиса през 84 г. СЗ, Визера през 87 г. СЗ. Принц Белон също бил много притеснен и се чудел дали не било трябвало да говори на сестра си не толкова грубо в нощта, когато я намерил гола в леглото си. Макар той и Емон да били утешение за краля и кралицата, както и жената на Емон, лейди Джослин, и тяхната дъщеря Ренис, Алисан се обърнала за утеха към останалите си дъщери.

Меджел, на двайсет и пет години и септа, напуснала септата си, за да остане с майка си до края на годината, а принцеса Гаел, мило свенливо седемгодишно дете, станала неизменната сянка и опора на кралицата, дори споделяла леглото ѝ нощем. Кралицата извлякла сила от присъствието им… но въпреки това все повече и повече откривала, че мислите ѝ се връщат към дъщерята, която не била с нея. Макар Джеерис да го забранил, Алисан се опълчила на повелята му и тайно наела агенти, които да следят своенравното ѝ дете оттатък Тясното море. Саера все още била в Лис, узнала тя от донесенията им, все още в градината за удоволствия. Вече на двайсет, тя често забавлявала обожателите си все така облечена като послушница на Вярата; явно имало твърде много лисенци, които извличали удоволствие в това да насилват невинни жени, дали клетва за целомъдрие, дори когато невинността била престорена.

Тъкмо скръбта по загубата на принцеса Визера най-сетне тласнала кралицата да се обърне отново към Джеерис за Саера. Взела със себе си септон Барт, за да говори за добродетелите на опрощението и целебните свойства на времето. Чак след като Барт приключил, Нейна милост споменала името на Саера.

— Моля те — замолила тя краля, — време е да я приберем у дома. Тя бе наказана достатъчно. Тя е наша дъщеря.

Джеерис не се трогнал.

— Тя е лисенска курва — отвърнал Негова милост. — Разтвори краката си за половината ми двор, хвърли една стара жена по стълбите и се опита да открадне дракон. Какво повече искаш? Помислила ли си как стигна тя до Лис? Нямаше никакви пари! Как мислиш, че е платила за превоза си?

Кралицата се присвила от суровите му думи, но все още нямало да отстъпи.

— Ако няма да върнеш Саера у дома от любов към нея, върни я у дома от любов към мен. Имам нужда от нея.

— Имаш нужда от нея колкото дорнец има нужда от пепелянка — казал Джеерис. — Съжалявам. Кралски чертог има достатъчно курви. Не желая да чувам името ѝ повече. — След тези думи станал да напусне, но на вратата спрял и се обърнал. — Били сме заедно от деца. Познавам те толкова добре, колкото ти мен. Точно сега мислиш, че не ти трябва моето разрешение, за да я върнеш у дома, че можеш да вземеш Среброкрил и да отлетиш до Лис. Какво ще направиш тогава, ще я посетиш в градината за удоволствие? Въобразяваш ли си, че ще полети в прегръдката ти и ще помоли за прошка? По-скоро ще те зашлеви. А какво ще направят лисенците, ако се опиташ да си идеш с една от курвите им? Тя има стойност за тях. Колко мислиш, че струва да легнеш с една принцеса Таргариен? В най-добрия случай ще настоят за откуп за нея. В най-лошия може да решат да задържат и теб. Какво ще направиш тогава, ще викнеш на Среброкрил да изгори града им? Би ли ме накарала да пратя Емон и Белон с армия, да видят дали могат да я изтръгнат? Искаш я, да, чувам те, нужна ти е… но тя няма нужда от теб, нито от мен, нито от Вестерос. Тя е мъртва. Погреби я.

Кралица Алисан не отлетяла до Лис, но и никога не простила напълно за думите, които изрекъл Негова милост в онзи ден. От известно време се съставяли планове двамата да направят нов обход следващата година, като се върнат в западните земи за първи път от двайсет години. Скоро след спречкването им кралицата уведомила Джеерис, че трябвало да замине сам. Тя се връщала на Драконов камък, сама, за да скърби за своите мъртви дъщери.

И станало тъй, че Джеерис Таргариен отлетял до Скалата на Кастърли и другите велики седалища на запада сам, през 88 г. СЗ. Този път дори посетил Светлия остров, тъй като омразният лорд Франклин бил безопасно в гроба си. Краля го нямало много по-дълго, отколкото възнамерявал първоначално; пътни строежи имал да инспектира, а и спирал непредвидено в по-малки градчета и замъци, за радост на дребни лордове и оземлени рицари. Принц Емон идвал с него в някои замъци, принц Белон в други, но никой от двамата не могъл да го убеди да се върне в Червената цитадела.

— От много време не бях виждал кралството си и не бях изслушвал народа си — казал им Негова милост. — Кралски чертог ще се справи съвсем добре във ваши ръце, и на майка ви.

Когато най-сетне изчерпал гостоприемството на западняците, не се върнал в Кралски чертог, а продължил направо към Предела, като прелетял на Вермитор от Крейкхол до Стар дъб, за да започне втори обход още докато първият приключвал. По това време отсъствието на кралицата било забелязано и Негова милост често се оказвал седнал до някоя чевръста девица или чаровна вдовица на пирове, или яздейки до тях, когато ловувал със сокол или с хрътки, но не обръщал внимание на никоя от тях. В Бандалон, когато най-младата дъщеря на лорд Блекбар била толкова дръзка, че да седне в скута му и да се опита да му подаде гроздово зърно в устата, той избутал ръката ѝ и рекъл:

— Простете, но аз имам кралица и нямам вкус към любовници.

През цялата 89-та СЗ кралят пътувал. В Планински рай за известно време към него се присъединила внучката му Ренис, която долетяла при него на Мелейс, Червената кралица. Заедно посетили островите Щитовете, където кралят никога не бил стъпвал. Джеерис се постарал да кацне на всичките четири Щита. На Зелен щит, в замъка на лорд Честър, принцеса Ренис му казала за плановете си да се омъжи и получила благословията му.

— Не би могла да избереш по-добър мъж — казал кралят.

Пътуването му накрая приключило в Староград, където посетил дъщеря си септа Меджел, благословен бил от Върховния септон и удостоен с пир от Конклава, и се забавлявал на турнир, устроен в негова чест от лорд Хайтауър. Сир Риам Редвин отново излязъл шампион.

Майстерите от онова време упоменават за отчуждаването между краля и кралицата като за Големия разлом. Отминаващото време и една последваща кавга, която била почти толкова горчива, му дали ново име: Първата кавга. Така е позната и до ден-днешен. Ще говорим за Втората кавга като му дойде времето.

Септа Меджел била тази, която запълнила разлома.

— Това е глупаво, татко — казала му тя. — Ренис ще се омъжи другата година и би трябвало да е голямо събитие. Ще иска всички ние да сме там, включително и ти, и майка. Архимайстерите те наричат Помирителя, чувала съм. Време е да се помирите.

Мъмренето имало желания ефект. Две седмици по-късно крал Джеерис най-сетне се върнал в Кралски чертог, а кралица Алисан се върнала от самоналоженото си изгнание на Драконов камък. Какви думи са си разменили не можем да знаем, но за дълго време след това те отново били толкова близки, колкото и преди.

В деветдесетата година след Завоеванието на Егон кралят и кралицата споделили един от най-хубавите си моменти заедно, когато отпразнували венчавката на тяхната най-голяма внучка, принцеса Ренис, за Корлис Веларион от Дрифтмарк, лорд на Приливите.

На трийсет и седем, Морската змия вече се прославил като най-великия мореплавател, когото Вестерос познавал, и след девет велики пътешествия се върнал у дома, за да се ожени и да създаде семейство.

— Само ти можеше да ме спечелиш от морето — казал на принцесата. — Върнах се от края на земята заради теб.

Ренис, шестнайсетгодишна, била безстрашна млада красавица и повече от подходяща партия за своя мореплавател. Драконова ездачка от тринайсетгодишна, тя настояла да пристигне за сватбата на Мелейс, Червената кралица, великолепната алена драконка, която носела някога леля ѝ Алиса.

— Можем да се върнем до края на земята — обещала тя на сир Корлис. — Но аз ще стигна там първа, защото ще летя.

— Това беше хубав ден — щяла да казва с тъжна усмивка кралица Алисан през годините, които ѝ оставали. Била на петдесет и четири в онази година, но за жалост нямала много хубави дни.

Не е в обхвата на тази история да описваме безконечните войни, интриги и съперничества на Свободните градове на Есос, освен когато те са влияели на съдбите на дома Таргариен и Седемте кралства. Един такъв момент възникнал през годините 90-та — 91-ва СЗ, по време на така наречената Мирска кървава баня. Няма да ви отегчаваме с подробности. Достатъчно е да кажем, че в град Мир две съперничещи си фракции се надпреварвали за превъзходство. Имало убийства, метежи, отравяния, изнасилвания, обесвания, изтезания и морски битки, преди едната страна да се наложи. Губещата фракция, прогонена от града, се опитала да се установи първо на Каменните стъпала, само че и оттам били прогонени, когато архонтът на Тирош се съюзил с една лига на пиратски крале. В отчаянието си мирците поели към остров Тарт, където десантите им изненадали Вечерната звезда. За кратко време завладели цялата източна страна на острова.

По онова време самите мирци не били нещо много повече от пирати, опърпана банда разбойници. Нито кралят, нито съветът му имали чувството, че ще е нужно много, за да бъдат изтласкани обратно в морето. Принц Емон щял да води щурма, както се решило. Мирците имали известна сила по море, тъй че Морската змия трябвало първо да откара флотата на Веларион на юг, за да защити лорд Боремунд, докато се прехвърли към Тарт, за да се съедини с войниците на Вечерната звезда. Обединената им сила щяла да бъде повече от достатъчна, за да си върнат целия Тарт от мирските пирати. А ако се окажело, че има неочаквани трудности, принц Емон щял да разполага с Караксес.

— Той обича да пали — казал принцът.

Лорд Корлис и флотата му отплавали от Дрифтмарк на деветия ден от третата луна на 92 г. СЗ. Принц Емон ги последвал няколко часа по-късно, след като се сбогувал с лейди Джослин и дъщеря им Ренис. Принцесата тъкмо научила, че очаква дете, иначе щяла да придружи баща си на Мелейс.

— В битка ли? — казал принцът. — Сякаш изобщо щях да позволя това. Ти имаш да водиш своята битка. Лорд Корлис ще очаква син, сигурен съм, а аз бих искал внук.

Това били последните думи, които щял да каже на дъщеря си. Караксес бързо надминал Морската змия и флотата му и се спуснал от небето над Тарт. Лорд Камерон, Вечерната звезда на Тарт, бил отстъпил в планинския хребет, който минава през средата на острова му, и вдигнал лагер в една скрита долина, от която можел да наблюдава движенията на мирците долу. Принц Емон се срещнал с него там и двамата почнали да съставят планове, докато Караксес изгълтал половин стадо кози.

Но лагерът на Вечерната звезда не бил толкова скрит, както се надявал, а димът от драконовите огньове привлякъл погледите на двама мирски съгледвачи, които се промъкнали през височините незабелязани. Един от тях разпознал Вечерната звезда, докато крачел през лагера привечер и разговарял с принц Емон. Мъжете на Мир са посредствени моряци и слабовати войници; оръжията им са кортик, кама и арбалет, за предпочитане намазани с отрова. Та един от мирските съгледвачи натегнал арбалета си зад скалите, където се криел. Надигнал се, прицелил се във Вечерната звезда на сто крачки надолу и пуснал стрелата. Сумракът и далечината направили прицела му не толкова сигурен и стрелата не улучила лорд Камерон… а поразила принц Емон, който стоял до него.

Желязната пръчка пробила гърлото на принца и се показала от врата. Принцът на Драконов камък паднал на колене и сграбчил стрелата, като да я изтръгне от гърлото си, но силата му си отишла. Емон Таргариен умрял, мъчейки се да проговори, удавен в собствената си кръв. Бил на трийсет и седем години.

Как могат думите ми да разкажат за скръбта, която помела Седемте кралства след това, за болката, изпитана от крал Джеерис и кралица Алисан, за празното ложе и горчивите сълзи на лейди Джослин, и как принцеса Ренис плакала, когато узнала, че баща ѝ никога няма да държи детето, което носела? Много по-лесно е да говоря за яростта на принц Белон и как се спуснал той над Тарт на Вхагар, виейки за мъст. Мирските кораби изгорели, както корабите на принц Морион изгорели девет години по-рано, а когато Вечерната звезда и лорд Боремунд връхлетели връз тях от планината, нямало накъде да бягат. Били посечени с хиляди и оставени да гният по бреговете, тъй че всяка вълна, която обливала пясъка, дни наред била обагрена в розово.

Белон Храбрия изиграл своята роля в касапницата, с Тъмна сестра в ръката. Когато се върнал в Кралски чертог с трупа на брат си, простолюдието се струпало на улиците; крещели името му и го поздравявали като герой. Но казват, че когато видял майка си, паднал в ръцете ѝ и заплакал.

— Избих хиляда от тях — казал, — но това няма да го върне.

А кралицата погалила косата му и рекла:

— Знам, знам.

Сезони идвали и си отивали в годините, които последвали. Имало горещи дни и топли дни, и дни, когато соленият вятър духал свеж от морето, имало изкласили поля напролет и изобилни жътви, и златни есенни следобеди, из цялото владение пътищата пълзели напред и нови мостове се издигали над реките. Кралят обаче не извличал наслада от всичко това, доколкото се знае.

— Всичко е зима вече — казал той на септон Барт една вечер, когато бил пил твърде много. След смъртта на Емон той винаги изпивал по чаша-три подсладено с мед вино вечер, за да му помогне да заспи.

През 93 г. СЗ шестнайсетгодишният син на принц Белон, Визерис, влязъл в Драконовата яма и поискал Балерион. Старият дракон най-сетне спрял да расте, но бил тромав и натежал и трудно се будел, и се възпротивил, когато Визерис го подкарал нагоре във въздуха. Младият принц прелетял три пъти около града преди да кацне отново. Възнамерявал да отлети до Драконов камък, казал той на баща си след това, но не мислел, че Черното страшилище имал силата за това.

След по-малко от година Балерион си отишъл. „Последното живо същество в целия свят, което видя Валирия в нейния блясък“, написал септон Барт. Самият Барт умрял четири години по-късно, през 98 г. СЗ. Великият майстер Елисар го предшествал с половин година. Лорд Редвин умрял през 89 г. СЗ, синът му сир Робърт — скоро след това. Нови хора заели местата им, но дотогава Джеерис вече наистина бил Стария крал и понякога щял да влиза в залата на съвета и да мисли: „Кои са тези хора? Познавам ли ги?“.

Негова милост тъгувал за принц Емон до края на дните си, но Стария крал не е и сънувал, че смъртта на Емон през 92 г. СЗ щяла да бъде като адските рогове от валирианската легенда, носещи смърт и унищожение на всички, които чуели техния звук.

Последните години на Алисан Таргариен били тъжни. В своята младост Добрата кралица Алисан обичала своите поданици, лордове, както и простосмъртни. Обичала своите женски дворцови съвети, да слуша, да научава и да прави каквото може, за да стане владението по-добро място. Видяла повече от Седемте кралства от всяка кралица преди или след нея, спала в сто замъка, очаровала сто лорда, уредила сто брака. Обичала музика, обичала да танцува, обичала да чете. И — о! — колко обичала да лети. Среброкрил я отнесла до Староград, до Вала и до хиляда места помежду им и Алисан ги видяла всичките така, както малцина други щели да ги видят, гледайки надолу от облаците.

Всички тези любови били изгубени за нея в последното десетилетие от живота ѝ.

— Моят чичо Мегор беше жесток — чували я да казва, — но старостта е по-жестока.

Похабена от раждания, пътувания и скръб, тя станала слаба и крехка след смъртта на Егон. Изкачването на хълмове станало изпитание за нея, а през 95 г. СЗ се подхлъзнала, паднала по витите стъпала и си счупила бедрото. Оттогава ходела с тояжка. Слухът ѝ също почнал да глъхне. Музиката била изгубена за нея, а когато се опитвала да седи на заседанията на съвета с краля, вече не разбирала и половината от това, което се казвало. Твърде нестабилна била за летене. Среброкрил я отнесла в небето за последен път през 93 г. СЗ. Когато се върнала на земята и се смъкнала с мъка от гърба на своя дракон, кралицата заплакала.

Повече от всички тези неща обичала децата си. „Никоя майка никога не е обичала повече децата си“, казал ѝ веднъж Великият майстер Бенифер, преди Тръпките да го отнесат. През последните дни от живота си кралица Алисан си спомнила думите му. „Мисля, че греши — написала тя, — защото със сигурност Майката Горе обичаше децата ми повече. Толкова много от тях ми отне.“

— Никоя майка не би трябвало никога да изгаря детето си — казала кралицата на погребалната клада на сина си Валерион, но от тринайсетте деца, които родила на крал Джеерис, само три щели да я надживеят. Егон, Гемон и Валерион умрели като бебета. Тръпките взели Денерис на шест годинки. Арбалет убил принц Емон. Алиса и Даела умрели в детското креватче, Визера — пияна на улицата. Септа Меджел, онази нежна душа, умряла през 96 г. СЗ, ръцете и краката ѝ станали на камък от сивата люспа, защото прекарала последните си години, грижейки се за поразени от ужасната болест.

Най-тъжна от всички била загубата на принцеса Гаел, Зимното дете, родена през 80 г. СЗ, когато кралица Алисан била на четирийсет и четири и мислела, че отдавна е подминала годините си за раждане. Момиче с мил нрав, но донякъде глуповато, Гаел останала с кралицата дълго след като другите ѝ деца пораснали и си заминали, но през 99 г. СЗ изчезнала от двора и скоро след това било обявено, че е умряла от лятна треска. Чак след като двамата ѝ родители си отишли, истината излязла на бял свят. Прелъстена и изоставена от странстващ певец, принцесата родила мъртъв син, а след това, смазана от скръб, нагазила във водите на залив Черна вода и се удавила.

Някои казват, че Алисан така и не се съвзела от тази загуба, защото само нейното Зимно дете ѝ било истинска приятелка в заника на живота ѝ. Саера все още била жива, някъде във Волантис (напуснала Лис няколко години преди това, жена с позорна слава, но богата), но тя била мъртва за Джеерис и всички писма, които Алисан ѝ пращала тайно от време на време, оставали без отговор. Вегон бил архимайстер в Цитаделата. Хладен и отчужден син, той израснал като хладен и отчужден човек. Пишел, както се полага на син. Думите му били почтителни, но нямало топлина в тях, и от много години Алисан не го била виждала.

Само Белон Храбрия останал близо до нея до края. Нейният Пролетен принц я навестявал толкова често, колкото можел, и винаги спечелвал усмивка от нея, но Белон бил принцът на Драконов камък, Ръка на краля, вечно в движение, седял до баща си на съвета, разисквал с лордовете.

— Ти ще бъдеш велик крал, по-велик дори от баща си — казала му Алисан последния път, когато били заедно. Не знаела. Как е могла да знае?

След смъртта на принцеса Гаел Кралски чертог и Червената цитадела станали непоносими за Алисан. Тя не можела повече като някога да е партньорка на краля в неговите усилия, а дворът бил пълен с непознати, чиито имена Алисан не можела да си спомни. Търсейки мир, тя се върнала на Драконов камък, където била прекарала най-щастливите дни от живота си с Джеерис, между първия и втория им брак. Старият крал щял да се събере с нея когато можел.

— Как става така, че аз вече съм Стария крал, а ти все още си Добрата кралица? — попитал я той веднъж.

Алисан се засмяла.

— Аз също съм стара, но все пак съм по-млада от теб.

Алисан Таргариен умряла на Драконов камък на първия ден от седмата луна на стотната година СЗ, цял век след Завоеванието на Егон. Била на шейсет и четири години.