Огън и кръв

Наследници на Дракона Въпрос на наследство

Семената на войната често биват посявани във времена на мир.

Така било и във Вестерос. Кървавата борба за Железния трон, позната като Танца на драконите, водена 129-131 г. СЗ, имала своите корени половин столетие по-рано, през най-дългото и най-мирно царуване, на каквото потомците на Завоевателя се радвали някога, това на Джеерис Първи Таргариен Помирителя.

Стария крал и Добрата кралица управлявали заедно до нейната смърт през 100 г. СЗ (освен двата периода на отчуждение, познати като Първата и Втората кавга) и родили тринайсет деца. Четири от тях — двама синове и две дъщери — отраснали до зрялост, оженили се и родили свои деца. Никога преди или след това Седемте кралства не били благословени (или прокълнати, според гледището на някои) с толкова много принцове и принцеси Таргариен. От чреслата на Стария крал и утробата на неговата възлюбена кралица се пръкнала такава бъркотия от претенции и претенденти, че мнозина майстери мислели, че Танцът на драконите или някоя подобна борба е неизбежна.

Това не било явно в ранните години от царуването на Джеерис, защото в лицето на принц Емон и принц Белон Негова милост имал пословичното „наследник и отгоре“, а рядко владението е било благословено с двама по-способни принцове. През 62 г. СЗ, на седем години, Емон официално бил помазан за Принц на Драконов камък и наследник на Железния трон. Посветен в рицарски сан на седемнайсет, турнирен шампион на двайсет, той станал правният съветник на баща си и управител на законите на двайсет и шест. Макар и никога да не служел като Ръка на краля, това било само защото този пост бил зает от септон Барт, най-доверения приятел на Стария крал и „съучастник на моите усилия“. Нито пък Белон Таргариен бил по-малко успешен. По-младият принц спечелил рицарството си на шестнайсет, а го оженили на осемнайсет. Макар двамата с Емон да са се радвали на здравословно съперничество, никой не се съмнявал в обичта, която ги свързвала. Наследството изглеждало стабилно като камък.

Но камъкът започнал да се пропуква през 92 г. СЗ, когато Емон, принц на Драконов камък, бил убит на Тарт от стрела на мирски арбалет, прицелена в мъжа до него. Кралят и кралицата скърбели за загубата, и кралството с тях, но никой не бил по-наскърбен от принц Белон, който веднага отишъл на Тарт и отмъстил за брат си, като изтласкал мирците в морето. При завръщането си в Кралски чертог Белон бил поздравен като герой от ликуващите тълпи и прегърнат от баща си краля, който го провъзгласил за принц на Драконов камък и наследник на Железния трон. Декретът се радвал на широка подкрепа. Простолюдието обичало Белон Храбрия, а лордовете на кралството го виждали като очевиден наследник на брат му.

Но принц Емон имал дете: неговата дъщеря, Ренис, родена през 74 г. СЗ, вече била умна, способна и красива млада жена. През 90 г. СЗ, на шестнайсет години, тя се омъжила за кралския адмирал и управител на корабите Корлис от дома Веларион, лорд на Приливите, известен като Морската змия, на името на най-прочутия от многото му кораби. Нещо повече, принцеса Ренис носела дете, когато баща ѝ умрял. Като подарил Драконов камък на принц Белон, крал Джеерис не само подминавал Ренис, но също (вероятно) неродения ѝ син.

Кралското решение било съгласувано с една добре установена практика. Егон Завоевателя бил първият владетел на Седемте кралства, не неговата сестра Висения, две години по-стара от него. Самият Джеерис дошъл на Железния трон след чичо си узурпатор Мегор, въпреки че ако е бил в сила само редът на раждане, сестра му Рена имала по-добро основание за претенция. Джеерис не е взел решението си лесно; знае се, че е обсъждал въпроса с малкия си съвет. Несъмнено се е съветвал със септон Барт, както и по всички важни въпроси, а и на вижданията на Великия майстер Елисар била дадена голяма тежест. Всички били в съгласие. Белон, смел рицар на трийсет и пет, бил по-подходящ за управление от осемнайсетгодишната принцеса Ренис или нейното неродено бебе (което можело да е или да не е син, докато принц Белон вече имал двама здрави сина, Визерис и Демън). Обичта на поданиците към Белон Храбрия също била приведена като аргумент.

Някои не били съгласни. Самата Ренис първа възразила.

— Искаш да лишиш моя син от рожденото му право — казала тя на краля с ръка на издутия си корем.

Съпругът ѝ, Корлис Веларион, бил толкова разгневен, че се отказал от адмиралския пост и мястото си в малкия съвет и прибрал съпругата си в Дрифтмарк. Лейди Джослин от дома Баратеон, майката на Ренис, също се разгневила, както и нейният страховит брат Боремунд, лорд на Бурен край.

Най-несъгласна била Добрата кралица Алисан, която помагала на съпруга си в управлението на Седемте кралства в течение на много години, а сега видяла, че дъщерята на сина ѝ я подминават заради пола ѝ.

— Един владетел се нуждае от добра глава и вярно сърце — са прословутите ѝ думи към краля. — Мъжкият член е несъществен. Ако ваша милост наистина вярва, че на жените им липсва ум да управляват, явно нямате повече нужда от мен.

И така кралица Алисан напуснала Кралски чертог и отлетяла до Драконов камък на своя дракон Среброкрил. Двамата с крал Джеерис останали разделени две години, периодът на отчуждение е записан в историите като Втората кавга.

Стария крал и Добрата кралица отново се помирили благодарение на доброто съдействие на тяхната дъщеря септа Меджел, но изобщо не стигнали до съгласие по наследството. Кралицата умряла от изтощителна болест през 100 г. СЗ, на възраст шейсет и четири, като все още настоявала, че внучката ѝ Ренис и нейните деца са били нечестно измамени и лишени от правата им. „Момчето в корема“, нероденото дете, което било предмет на толкова много дебати, се оказало момиче: родило се през 93-та СЗ. Майка ѝ я нарекла Лена. Следващата година Ренис дала брат, Ленор. Дотогава принц Белон твърдо се укрепил като безспорен наследник, но въпреки това домът Веларион и домът Баратеон се вкопчили в убеждението, че малкият Ленор има по-основателна претенция за Железния трон, а неколцина дори привеждали доводи за правата на по-голямата му сестра и тяхната майка, Ренис.

През последните години от живота на кралица Алисан боговете ѝ нанесли много жестоки удари, както бе изредено преди. Нейна милост обаче познала и радости, както и скърби през същите тези години, главни между които били внуците. Имало и сватби също така. През 93 г. СЗ тя присъствала на сватбата на най-големия син на принц Белон, Визерис, за лейди Ема от дома Арин, единайсетгодишното дете на покойната принцеса Даела (бракът им не бил консумиран, докато невястата не разцъфтяла две години по-късно). През 97 г. Добрата кралица видяла втория син на Белон, Демън, да взима за съпруга лейди Рея от дома Ройс, наследничка на замъка Писан камък в Долината.

Големият турнир, проведен в Кралски чертог през 98 г. СЗ за отпразнуване на петдесетата година от царуването на крал Джеерис, със сигурност зарадвал сърцето на кралицата също така, защото повечето от оцелелите ѝ деца, внуци и правнуци се върнали, за да участват в пиршествата и празненствата. Никога от Ориста на Валирия не били виждани толкова много дракони на едно място и по едно време, казано е вярно. Последният сблъсък, в който рицарите от Кралската гвардия сир Риам Редвин и сир Клемент Краб счупили трийсет пики един срещу друг, преди крал Джеерис да ги обяви за съшампиони, бил обявен за най-доброто представяне на двубой, виждано някога във Вестерос.

Две седмици след края на турнира обаче старият приятел на краля септон Барт умрял кротко в съня си, след като служил вещо като Ръка на краля в течение на четирийсет и една години. Джеерис избрал лорд-командира на своята Кралска гвардия да заеме мястото му, но сир Риам Редвин не бил септон Барт, а несъмнената му сила с пика не се оказала много полезна за него като Ръка. „Някои проблеми не могат да се решат, като ги удариш с пръчка“, отлично отбелязал Великият майстер Алар. Негова милост нямал друг избор освен да отстрани сир Риам след само една година на поста. Обърнал се към сина си Белон да го замести и през 99 г. СЗ принцът на Драконов камък станал и Ръка на краля също така. Изпълнявал задълженията си възхитително; макар и не толкова учен като септон Барт, принцът се оказал добър в преценката си за хората и се обкръжил с верни подчинени и съветници. Владението щяло да се управлява добре, когато Белон Таргариен седнел на Железния трон, единодушни били и лордове, и простолюдие.

Нямало да го бъде. През 101 г. СЗ принц Белон се оплакал от бодеж в хълбока, докато ловувал в кралския лес. Болката се влошила, когато се върнал града. Коремът му се подул и втвърдил, а болката станала толкова силна, че го съборила на легло. Рунсайтър, новият Велик майстер, едва наскоро пристигнал от Цитаделата след като Алар починал от удар, успял да смъкне донякъде треската на принца и да му даде малко облекчение от агонията с млякото на мака, но състоянието му продължило да се влошава. На петия ден от болестта принц Белон умрял в спалнята си в Кулата на Ръката, като баща му седял до него и държал ръката му. След като отворил трупа, Великият майстер Рунсайтър описал причината като „спукан корем“.

Всичките Седем кралства плакали за Белон Храбрия и никой — повече от крал Джеерис. Този път, когато запалил погребалната клада на сина си, нямал дори утехата с любимата му съпруга до него. Старият крал никога не бил толкова сам. И ето, че отново Негова милост се изправил пред пареща дилема, защото отново наследството било под съмнение. След като и двамата безспорни наследници били мъртви и изгорени, вече нямало ясен наследник за Железния трон… но това не означавало, че липсвали претенденти.

Белон бил баща на трима синове от сестра си Алиса. Двама, Визерис и Демън, все още били живи. Ако Белон бил взел Железния трон, Визерис би го последвал без спорове, но трагичната смърт на принца на Короната на четирийсет и четири размътила наследяването. Претенциите на принцеса Ренис и нейната дъщеря, Лена Веларион, отново били поставени на дневен ред… а дори и те да бъдели подминати заради пола им, пред сина на Ренис, Ленор, не стояла такава пречка. Ленор Веларион бил мъж и можел да претендира за произход от по-големия син на Джеерис, докато момчетата на Белон произхождали от по-малкия.

Нещо повече, крал Джеерис все още имал един жив син: Вегон, архимайстер в Цитаделата, носител на пръстена и пръчка и маска от жълто злато. Известен бил като Вегон Бездраконовия и самото му съществуване до голяма степен било забравено от повечето в Седемте кралства. Макар и само на четирийсет, Вегон бил бледен и крехък, отдаден на алхимия, астрономия, математика и други тайнствени изкуства. Още като момче той не бил харесван много. Малцина го смятали за възможен избор да седи на Железния трон.

И все пак тъкмо към архимайстер Вегон се обърнал кралят и призовал последния си син в Кралски чертог. Какво са си казали остава предмет на спор. Според някои кралят предложил на Вегон трона, но той отказал. Други твърдят, че кралят само потърсил съвета му. До двора стигнали донесения, че Корлис Веларион трупал кораби и мъже на Дрифтмарк, за да „защити правата“ на сина си, Ленор, докато Демън Таргариен, сприхав и избухлив младеж на двайсет години, събрал своя шайка наемници в подкрепа на брат си Визерис. Жестоката борба за наследството била вероятна независимо кого щял да обяви Стария крал за свой наследник. Няма съмнение, че точно заради това Негова милост страстно се вкопчил в решението, предложено от архимайстер Вегон.

Крал Джеерис оповестил намерението си да свика Велик съвет, който да разгледа, обсъди и в крайна сметка да реши проблема за наследството. Всички велики и по-низши лордове на Вестерос щели да бъдат поканени да присъстват, заедно с майстери от Цитаделата на Староград и септи и септони, които да говорят от името на Вярата. Нека претендентите изложат своите основания пред събраните лордове, постановил Негова милост. Той щял да се подчини на решението на съвета, когото и да избере.

Решено било съветът да бъде проведен в Харънхъл, най-големия замък във владението. Никой не знаел колко лордове ще дойдат, тъй като такъв съвет никога не бил провеждан преди, но се сметнало за разумно да има място поне за петстотин лорда и техните свити. Присъствали над хиляда лордове. Половин година им отнело, докато се съберат (няколко дори дошли, когато съветът вече се разтурвал). Дори Харънхъл не могъл да побере такова множество, защото всеки лорд бил придружен от свита от рицари, скуайъри, коняри, готвачи и слуги. Тимънд Ланистър, лорд на Скалата на Кастърли, довел със себе си триста души. За да не падне по-долу, лорд Матос Тирел от Планински рай довел петстотин.

Лордове дошли от всяко кътче на владението, от Дорнските погранични земи до сянката на Вала, от Трите сестри до Железните острови. Вечерната звезда на Тарт бил там и лордът на Самотния фар. От Зимен хребет дошъл лорд Едард Старк, от Речен пад лорд Гроувър Тъли, от Долината Йорбърт Ройс, регент и защитник на младата Джейн Арин, господарка на Орлово гнездо. Дори дорнците били представени: принцът на Дорн изпратил дъщеря си и двайсет дорнски рицари в Харънхъл като наблюдатели. Върховният септон дошъл от Староград да благослови събранието. Едри и дребни търговци се стекли към Харънхъл със стотици. Странстващи рицари и наемници дошли с надеждата да намерят работа за своите мечове, джебчии дошли да дебнат за пари, стари жени и млади момичета дошли да си търсят съпрузи. Крадци и курви, перачки и препитаващи се от войнишки лагери, певци и пантомимисти, стичали се от изток и от запад, от север и от юг. Цял град от шатри изникнал извън стените на Харънхъл и покрай езерния бряг на левги във всяка посока. За известно време Харънхъл станал четвъртият град във владението; само Староград, Кралски чертог и Ланиспорт били по-големи.

Не по-малко от четиринайсет претенции били грижливо разгледани и обсъдени от събралите се лордове. От Есос дошли трима съперници претенденти, внуци на крал Джеерис посредством дъщеря му Саера, всеки от различен баща. За едного казвали, че бил самото копие на дядо си на младини. Друг, копеле, родено от триарх на Стар Волантис, пристигнал с торби злато и миниатюрен слон. Щедрите дарове, които разпределил между по-дребни лордове, несъмнено подпомогнали каузата му. Слонът не се оказал толкова полезен. (Самата принцеса Саера все още била жива и здрава във Волантис, и само на трийсет и четири години; собствената ѝ претенция очевидно превъзхождала тези на незаконните ѝ синове, но тя решила да не настоява. „Имам си своето кралство тук“, казала тя, когато я попитали дали смята да се върне във Вестерос.) Друг съперник за трона извадил сноп пергаменти, който показвал, че е потомък на Гемон Славния, най-великия от лордовете Таргариен на Драконов камък преди Завоеванието, по линия на една по-млада дъщеря и дребен лорд, за когото тя се омъжила, и на седем поколения след това. Имало и един едър мускулест войник, който твърдял, че бил незаконен син на Мегор Жестокия. За доказателство бил довел майка си, престаряла щерка на ханджия, която заявила, че някога била изнасилена от Мегор. (Лордовете били готови да повярват за изнасилването, но не и че актът ѝ е докарал дете.)

Великият съвет обсъждал тринайсет дни. Слабите основания на деветима по-дребни претенденти били преценени и отхвърлени (един такъв, странстващ рицар, който се представил като незаконен син на самия крал Джеерис, бил задържан и хвърлен в тъмниците, след като кралят го изобличил като лъжец). Архимайстер Вегон бил изключен заради клетвите му, а принцеса Ренис и нейната дъщеря заради пола им, при което останали двама претенденти с най-голяма поддръжка: Визерис Таргариен, най-големият син на принц Белон и принцеса Алиса, и Ленор Веларион, синът на принцеса Ренис и внук на принц Емон. Визерис бил внук на Стария крал, Ленор — негов правнук. Принципът на първородството облагодетелствал Ленор, принципът на кръвната близост — Визерис. Визерис също така бил последният Таргариен, яздил Балерион… макар че след смъртта на Черното страшилище през 94 г. СЗ той никога повече не се качил на дракон, докато на момчето Ленор тепърва му предстояло да направи първия си полет на своя млад дракон, великолепен сиво-бял звяр, който нарекъл Морски дим.

Но претенцията на Визерис произтичала от баща му, тази на Ленор от майка му, а повечето лордове чувствали, че мъжката линия трябва да има предимство пред женската. Нещо повече, Визерис бил мъж на двайсет и четири, Ленор — момче на седем. Заради всички тези причини претенцията на Ленор била смятана като цяло за по-слаба, но майката и бащата на момчето били такива могъщи и влиятелни фигури, че не можела да се пренебрегне изцяло.

Може би тук е добро място да добавим още няколко думи за неговия баща, Корлис от дома Веларион, лорд на Приливите и Господар на Дрифтмарк, прославен в песен и разказ като Морската змия, и определено една от най-необикновените фигури на века. Благороден дом с легендарно валирианско родословие, Веларионите дошли във Вестерос още преди Таргариените, ако може да се вярва на фамилните им истории, установили се в Гърлото на ниския и плодороден остров Дрифтмарк (наречен така заради плавея, който приливите ежедневно донасяли на брега), вместо на каменния му димящ съсед Драконов камък. Макар и никога да не били драконови ездачи, Веларионите в течение на столетия останали най-старите и най-близките съюзници на Таргариените. Тяхната стихия била морето, не небето. По време на Завоеванието тъкмо корабите на Веларион пренесли войниците на Егон през залив Черна вода, а по-късно формирали по-голямата част от кралската флота. През първото столетие от управлението на Таргариен толкова много лордове на Приливите служили в малкия съвет като управители на корабите, че службата се възприемала като почти наследствена.

Но дори с такива предтечи Корлис Веларион бил сам за себе си, мъж колкото гениален, толкова и неуморен, колкото авантюристичен, толкова и амбициозен. На синовете на морското конче (герба на дома Веларион) било традиционно да им се дава да опитат живота на мореплавателя, но никой Веларион преди или след това не се заемал с живота на корабния борд толкова жадно, колкото момчето, което щяло да стане Морската змия. За пръв път прекосил Тясното море на шест години, като плавал до Пентос с чичо си. Оттогава правел такива пътувания всяка година. И не пътувал като пасажер: катерел се по мачтите, връзвал възли, търкал палуби, гребял, запушвал течове, вдигал и спускал платна, дежурел на вранското гнездо, научил се на навигация. Капитаните му казвали, че никога не били виждали такъв роден моряк.

На шестнайсет самият той станал капитан, като с една рибарска лодка, наречена „Треска кралица“, преплавал от Дрифтмарк до Драконов камък и обратно. През следващите години корабите му ставали все по-големи и по-бързи, пътуванията му — по-дълги и по-опасни. Повел кораби покрай долната страна на Вестерос, за да посети Староград, Ланиспорт и Лордспорт на Пайк. Плавал до Лис, Тирош, Пентос и Мир. Отвел „Лятната дева“ до Волантис и Летните острови, а „Леденият вълк“ — на север до Браавос, Източен крайморски страж и Хардхоум, преди да завие в Тръпнещото море към Лорат и Пристана на Ибин. На едно по-късно пътуване с „Леденият вълк“ се отправил отново на север, но намерил само замръзнали води и айсберги, големи колкото планини.

Най-прочутите му пътешествия били онези, които направил на кораба, който лично конструирал и построил, „Морската змия“. Търговци от Староград и Арбор често плавали чак до Карт в търсене на подправки, коприна и други съкровища, но Корлис Веларион и „Морската змия“ били първите, които отишли отвъд Карт, минавайки през Нефритените порти до Юай Тай и остров Ленг, за да се върнат с толкова богат товар коприна и подправки, че те удвоили богатството на дома Веларион. При второто си пътуване с „Морската змия“ стигнал дори още по-далече, до Асшаи край Сянката; при третото опитал през Тръпнещото море, като станал първият вестерос, проврял се през Хилядата острова и посетил голите студени брегове на Н’гхаи и Мосови.

В крайна сметка „Морската змия“ направил девет пътувания. На деветото сир Корлис го върнал до Карт, натоварен с достатъчно злато, за да купи още двайсет кораба и да ги натовари всички с шафран, пипер, мускатово орехче, слонове и топове най-фина коприна. Само четиринайсет от флотата пристигнали безопасно в Дрифтмарк, а всички слонове умрели в морето, но въпреки това приходите от това пътуване били толкова огромни, че Веларионите станали най-богатия дом в Седемте кралства, надминавайки дори Хайтауър и Ланистър, макар и за кратко.

Богатството на сир Корлис свършило добра работа, когато състареният му дядо умрял на възраст осемдесет и осем и Морската змия станал лорд на Приливите. Седалището на дома Веларион бил замъкът Дрифтмарк, тъмно, мрачно място, винаги влажно и често пъти наводнено. Лорд Корлис вдигнал нов замък на другата страна на острова. Висок прилив бил построен от същия светъл камък като Орлово гнездо, тънките му кули били увенчани с покриви от ковано сребро, които блестели на слънцето. Когато идвали утринните и вечерните приливи, замъкът бил обкръжен от морето, свързан със същинския Дрифтмарк само с една издигната пътека. В този нов замък лорд Корлис преместил древния Трон от плавей (дар от краля Мерлинг според легендата).

Морската змия строил кораби също тъй. Царската флота се утроила през годините, в които служил на Стария крал като управител на корабите. Дори след като изоставил този пост, той продължил да строи, замествайки бойни кораби с търговски галери. Под тъмните зацапани със сол стени на замък Дрифтмарк три скромни рибарски селца се слели в процъфтяващо градче, наречено Корпуса, заради редиците корабни корпуси, които винаги можело да се видят под замъка. На другата страна на острова, близо до Висок прилив, друго село било преобразено в Градчето на подправките, чиито пристани и кейове гъмжали от корали от Свободните градове и отвъд тях. Разположен пряко на Гърлото, Дрифтмарк бил по-близо до Тясното море от Дъскъндейл или Кралски чертог, тъй че Градчето на подправките скоро започнало да изземва много от превоза, който иначе щял да продължава към тези пристанища, и домът Веларион ставал още по-богат и по-могъщ.

Лорд Корлис бил амбициозен човек. През своите девет пътувания на „Морската змия“ той непрекъснато искал да продължи напред, да стигне там, където никой не е стигал преди, и да види какво се простира отвъд картите. Макар да постигнал много и много в живота си, рядко бивал удовлетворен, казвали хората, които го познавали най-добре. В Ренис Таргариен, дъщеря на най-големия син и наследник на Стария крал, той намерил съвършената си партньорка, една от най-одухотворените, красиви и горди жени във владението, и драконов ездач също така. Синовете и дъщерите им щели да се реят из небесата, очаквал лорд Корлис, и един ден един от тях щял да седне на Железния трон.

Не е изненадващо, че Морската змия бил горчиво разочарован, когато принц Емон умрял и крал Джеерис подминал дъщерята на Емон, Ренис, в полза на неговия брат, Белон Пролетния принц. Но сега изглеждало, че колелото отново се е завъртяло и погрешното можело да се изправи. Така лорд Корлис и неговата съпруга принцеса Ренис пристигнали в Харънхъл във високо положение, използвайки богатството и влиянието на дома Веларион, за да убедят събраните лордове, че техният син, Ленор, трябва да бъде припознат като наследник на Железния трон. В тези усилия били подкрепени от лорда на Бурен край Боремунд Баратеон (дядо на Ренис и прадядо на момчето Ленор), от лорд Старк на Зимен хребет, лорд Мандърли на Бял пристан, лорд Дъстин на Бароутън, лорд Блекууд на Гарваново дърво, лорд Бар Емън на Острия нос, лорд Селтигар от Острова на Нокътя и други.

Но това не било достатъчно. Макар лорд и лейди Веларион да били красноречиви и щедри в усилията си в полза на своя син, решението на Великия съвет изобщо не било под съмнение. С голяма разлика събраните лордове избрали Визерис Таргариен като законен наследник на Железния трон. Въпреки че майстерите, които броили гласовете, изобщо не разкрили истинските числа, след това се говорело, че гласовете били в съотношение повече от двайсет към едно.

Крал Джеерис не присъствал на съвета, но когато вестта за решението стигнала до него, Негова милост благодарил на лордовете за службата им и с благодарност връчил титлата принц на Драконов камък на своя внук Визерис. Бурен край и Дрифтмарк приели решението, макар и с неохота; вотът бил толкова съкрушителен, че дори бащата и майката на Ленор разбрали, че не могат да се надяват да победят. В очите на мнозина Великият съвет от 101 г. СЗ по този начин установил един железен прецедент по въпросите за наследяването — независимост от старшинството: Железният трон на Вестерос не можело да мине в ръцете на жена, нито през жена на нейните мъжки потомци.

За последните години на царуването на крал Джеерис няма много за разказване. Принц Белон служил на баща си и като Ръка на краля, и като принц на Драконов камък, но след смъртта му Негова милост избрал да раздели тези почести. За своя нова Ръка поканил сир Ото Хайтауър, по-млад брат на лорд Хайтауър от Староград. Сир Ото довел жена си и децата си в двора със себе си и служил на крал Джеерис вярно през годините, които му оставали. Тъй като силата и умът на Стария крал започнали да гаснат, той често оставал прикован на легло. Развитата не за възрастта си петнайсетгодишна дъщеря на Ото, Алисент, станала негова неизменна придружителка, приготвяла ястията на Негова милост, четяла му, помагала му да се изкъпе и облече. Старият крал я бъркал понякога с някоя от дъщерите си, като я наричал с техните имена; към края станал убеден, че е неговата дъщеря Саера, върнала се при него от другия край на Тясното море.

През 103 г. СЗ крал Джеерис умрял в леглото си, докато Алисент му четяла от „Неестествена история“ на септон Барт. Негова милост бил на деветдесет и шест години и властвал над Седемте кралства, откакто седнал на Железния трон на четиринайсет. Останките му били изгорени в Драконовата яма, пепелта му погребана с тази на Добрата кралица Алисан на Драконов камък. Цял Вестерос скърбял. Дори в Дорн, където не се простирала неговата власт, мъже плачели, а жени си дерели дрехите.

В съответствие със собствените му желания и решението на Великия съвет от 101 г. неговият внук Визерис го наследил и се качил на Железния трон като крал Визерис I Таргариен. По време на неговото въздигане крал Визерис бил на двайсет и шест години. Бил женен от десетилетие за братовчедка, лейди Ема от дома Арин, самата тя внучка на Стария крал и Добрата кралица Алисан чрез майка ѝ, покойната принцеса Даела (поч. 82 г. СЗ). Лейди Ема претърпяла няколко помятания и смъртта на един син в люлката през брака си (някои майстери твърдели, че се е оженила и легнала с мъж твърде рано), но също тъй родила една здрава дъщеря, Ренира (род. 97 г. СЗ). Новият крал, както и неговата кралица, обичали до безумие момичето, единственото им живо дете.

Мнозина смятат царуването на крал Визерис Първи за върха на мощта на Таргариен във Вестерос. Извън всякакво съмнение имало повече лордове и принцове, претендиращи, че носят кръвта на дракона, отколкото в който и да е период преди или след това. Макар Таргариените да продължили своята традиционна практика да се женят брат за сестра, чичо за племенничка и братовчед за братовчедка при всяка възможност, имало е също така важни брачни съюзи извън кралската фамилия, чиито плодове щели да изиграят важни роли във войната, която предстояла. Имало също така повече дракони от когато и да било преди, а няколко от драконките редовно снасяли купчини яйца. Не всички тези яйца се излюпили, но много от тях — да, и станало обичайно за бащите и майките на новородени принцчета да поставят драконово яйце в люлките им, съгласно традиция, чието начало поставила принцеса Рена много години преди това; така благословените деца неизменно се привързвали към новоизлюпените и ставали драконови ездачи.

Визерис I Таргариен имал щедър, ведър нрав и бил много обичан от лордовете си, както и от простолюдието. Царуването на Младия крал, както го нарекло простолюдието при въздигането му, било мирно и благоденстващо. Щедростта на Негова милост била легендарна и Червената цитадела се превърнала в място на песен и бляскав разкош. Крал Визерис и кралица Ема били домакини на много пирове и турнири и обсипвали със злато, постове и почести своите фаворити.

В центъра на веселието, обичано и обожавано от всички, било единственото им оцеляло дете, принцеса Ренира, малкото момиченце, на което дворцовите певци дали прозвището Радостта на владението. Макар да била само на шест, когато баща ѝ седнал на Железния трон, Ренира Таргариен била преждевременно развито дете, умна, дръзка и красива, както може да е красив само човек с драконова кръв. На седем станала драконов ездач, понасяла се в небето на младия дракон, който нарекла Сиракс, на една богиня на Стара Валирия. На осем на принцесата ѝ възложили службата на виночерпка… но само на нейния баща, краля. На маса, на турнир и на дворцов съвет оттогава насетне крал Визерис рядко бил виждан без дъщеря му до него.

Междувременно досадата на управлението била оставена главно на малкия съвет на краля и неговата Ръка. Сир Ото Хайтауър продължил на този пост, като служел на внука така, както някога служел на дядото; способен мъж, съгласни били всички, въпреки че някои го намирали за горд, груб и високомерен. Колкото по-дълго служел, толкова по-властен ставал сир Ото, казвали, и много велики лордове и принцове почнали да недоволстват от държането му и да завиждат за достъпа му до Железния трон.

Най-големият му съперник бил Демън Таргариен, амбициозният буен и раздразнителен по-млад брат на краля. Принц Демън спечелил рицарските си шпори на шестнайсет и Стария крал лично му връчил Тъмна сестра в признание за юначеството му. Оженил се за Господарката на Писан камък през 97 г. СЗ, при управлението на Стария крал, но бракът не бил успешен. Принц Демън намирал Долината на Арин за скучна („В Долината мъжете ебат овце — написал той. — Човек не може да ги вини. Техните овце са по-хубави от жените им.“) и скоро започнал да изпитва неприязън към лейди съпругата си, която наричал „моята бронзова кучка“ заради руническата бронзова броня, носена от лордовете на дома Ройс. При въздигането на брат му на Железния трон принцът помолил бракът му да бъде отменен. Визерис отхвърлил молбата, но позволил на Демън да се върне в двора, където той заседавал в малкия съвет и служил като управител на хазната през 103-104 г. и управител на законите за половин година, през 104-та.

Управлението обаче отегчило принца воин. По-добре се справил, когато крал Визерис го назначил за командир на Градската стража. Като открил, че стражите са зле въоръжени и облечени с парцали и дрипи, Демън ги въоръжил всичките с кортик, къс меч и тояга и ги бронирал с плетена ризница (с нагръдници за офицерите), и им дал дълги наметала в златист цвят, за да могат да ги носят с гордост. Оттогава мъжете на Градската стража станали известни като „златните плащове“.

Принц Демън се захванал страстно с работата на златните плащове и често обикалял по улиците на Кралски чертог с мъжете си. В това, че направил града по-подреден, никой не може да се съмнява, но дисциплината му била жестока. Режел ръцете на джебчиите, скопявал изнасилвачите и кълцал носовете на крадци, и убил трима в улична свада през първата година като командир. Скоро принцът станал добре познат във всички упадъчни места в Кралски чертог. Станал позната гледка в долнопробни винарни (където пиел без пари) и бърлоги за хазарт (които винаги напускал с повече пари, отколкото на влизане). Макар да лягал с безброй курви в градските бардаци и да разправяли, че особено обичал да дефлорира девици, една млада танцьорка от Лис скоро станала негова фаворитка. Казвала се Мизария, но съперничките и враговете ѝ я наричали Мизерия Белия червей.

Тъй като крал Визерис нямал жив син, Демън смятал себе си за законния наследник на Железния трон и се домогвал до титлата Принц на Драконов камък, която Негова милост отказал да му даде… но към края на 105 г. СЗ бил известен на приятелите си като Принца на града, а на простолюдието като лорд Квартала на бълхите. Въпреки че кралят не желаел Демън да го наследи, запазил обичта си към по-младия си брат и бързо му прощавал многобройните прегрешения.

Принцеса Ренира също обичала чичо си, тъй като Демън бил много грижовен към нея. Всеки път, щом прехвърлял Тясното море на своя дракон, ѝ носел на връщане по някой екзотичен дар. Кралят омекнал и надебелял с годините. Визерис така и не взел друг дракон след смъртта на Балерион, нито си падал много по рицарски двубои, лов или упражнения с меча, докато принц Демън го превъзхождал в тези сфери и като че ли бил всичко, което брат му не бил: стегнат и строен, прочут воин, буен, дързък и наистина опасен.

И тук трябва да се отклоним, за да кажем дума за нашите извори, защото много от станалото през следващите години станало зад затворени врати, в усамотението на заседателни зали и спални, и пълната истина за него вероятно никога няма да се узнае. Разполагаме, разбира се, с хрониките, изложени от Великия майстер Рунсайтър и тези след него, както и с много дворцови документи, всички кралски декрети и прокламации, но те съобщават само малка част от историята. За останалото трябва да гледаме в описания, написани десетилетия по-късно от децата и внуците на замесените в събитията от тези времена: лордове и рицари, съобщаващи за събития, свидетели на които са били техните предци, възпоминания от трета ръка на застарели слуги, разказващи за скандалите от тяхната младост. Макар те да са несъмнено от полза, толкова много време е минало между събитията и записването им, че неизбежно са се промъкнали много обърквания и противоречия. Нито пък тези възпоминания се съгласуват винаги.

За съжаление това е вярно също и за двете описания от наблюдатели от първа ръка, които са стигнали до нас. Септон Юстас, който е служил в кралската септа в Червената цитадела през повечето от това време, а по-късно се е издигнал до ранговете на Най-верните, е съставил най-подробната история на този период. Доверено лице и изповедник на крал Визерис и неговите кралици, Юстас бил в положение да знае много и за ставащото. Нито е бил сдържан в записването дори на най-стъписващите и пикантни слухове и обвинения, въпреки че ядрото на „Царуването на крал Визерис, Първия с това име, и дошлия след това Танц на драконите“ си остава една трезва и донякъде скучна история.

За да балансираме Юстас, разполагаме със „Свидетелството на Гъбата“, основано на устния разказ на дворцовия шут (изложено от един писар, който забравил да добави името си), който в различни времена правел щуротии за забавление на крал Визерис, принцеса Ренира и двамата Егони, Втория и Третия. Три стъпки високо джудже, надарено с огромна глава (както добавя той неохотно, още по-огромен член), Гъбата го смятали за малоумен, тъй че крале, лордове и принцеси не криели тайните си от него. Докато септон Юстас записва тайните на спалнята и бардака в приглушени, обвинителни тонове, то Гъбата се наслаждава на същите и неговата „Свидетелството“ не включва почти нищо друго освен мръснишки истории и клюки, трупайки едно върху друго убийства с кинжал, отравяния, измени, съблазнявания и разврат. На колко от това може да се вярва е въпрос, на който честният историк не може да се надява да отговори, но си заслужава да се отбележи, че крал Белор Блажения постановил всяко едно копие от хрониката на Гъбата да бъде изгорено. За наш късмет няколко били спасени от огъня.

Септон Юстас и Гъбата не винаги се съгласуват в подробностите, а на моменти описанията им значително се различават едно от друго, както и от дворцовите записи и хрониките на Великия майстер Рунсайтър и служилите след него. Но разказите им все пак обясняват много и много неща, които иначе бяха изглеждали озадачаващи, а по-късни описания потвърждават достатъчно от тях, за да се предположи, че съдържат поне определена част истина. Въпросът на кое да вярваме и в кое да се усъмним остава да си го реши всеки изследовател.

По един пункт Гъбата, септон Юстас, Великият майстер Рунсайтър и всички други наши извори си съвпадат: сир Ото Хайтауър, Ръката на краля, изпитвал голяма неприязън към брата на краля. Тъкмо сир Ото убедил Визерис да махне принц Демън от поста управител на хазната, а след това — и като управител на законите, действия, за които Ръката скоро щял да съжали. Като командир на Градската стража, с две хиляди души под неговата команда, Демън придобил повече власт от всякога. „По никакъв начин не може да се допусне принц Демън да се качи на Железния трон — написал Ръката на брат си, лорда на Староград. — Той ще е вторият Мегор Жестокия, ако не и по-лошо.“ Желанието (тогава) на сир Ото било принцеса Ренира да наследи баща си. „По-добре Радостта на владението, отколкото лорда на Квартала на бълхите“, написал той. И не бил единственият с това мнение. Но партията му се изправила пред трудно преодолимо препятствие. Ако прецедентът, създаден от Великия съвет през 101 г., се спазел, то мъж претендент трябвало да надделее над жена. При липсата на законен син братът на краля щял да дойде преди дъщерята на краля, както Белон дошъл преди Ренис през 92 г. СЗ.

Колкото до възгледите на самия крал, всички хроники са единодушни, че крал Визерис мразел раздорите. Макар изобщо да не бил сляп за недостатъците на брат си, ценял спомените си за волното авантюристично момче, какъвто Демън бил някога. Дъщеря му била най-голямата радост в живота му, казвал той често, но братът си е брат. Непрекъснато се стремял да помири принц Демън и сир Ото, но враждебността между двамата мъже тлеела непрестанно под фалшивите усмихнати маски, които носели в двора. Когато го притискали по въпроса, крал Визерис казвал само, че бил сигурен, че кралицата му скоро ще му дари син. А през 105 г. СЗ обявил пред двора и малкия съвет, че кралица Ема отново носи дете.

През същата тази съдбовна година сир Кристън Коул бил назначен в Кралската гвардия, за да запълни мястото, отворено със смъртта на легендарния сир Риам Редвин. Роден като син на стюард в служба на лорд Дондарион от Черен пристан, сир Кристън бил чаровен млад рицар на двайсет и три години. За първи път привлякъл вниманието на двора, когато спечелил груповия бой, проведен при Девиче езеро в чест на въздигането на крал Визерис. В последните моменти на боя сир Кристън избил Тъмна сестра от ръката на принц Демън с боздугана си, за радост на Негова милост и за гняв на принца. След това дал на седемгодишната принцеса Ренира лавровия венец на победителя и я помолил за брошката ѝ, за да я носи по време на единичните двубои. В двубоите отново надвил принц Демън и свалил от конете и двамата прочути близнаци Каргил, сир Арик и сир Ерик от Кралската гвардия, преди да падне от лорд Лимънд Малистър.

Със светлозелените си очи, въгленовочерната си коса и естествения си чар Коул скоро станал фаворит на всички дами в двора… не на последно място сред които и самата Ренира Таргариен. Толкова прехласната била тя от чаровете на мъжа, когото наричала „моя бял принц“, че помолила баща си да обяви сир Кристън за неин личен щит и защитник. Оттогава насетне сир Кристън винаги носел брошката ѝ в двубоите и бил неизменно до нея по време на пирове и веселби.

Скоро след като сир Кристън навлякъл белия плащ, крал Визерис поканил Лайънъл Стронг, лорд на Харънхъл, да се включи в малкия съвет като управител на законите. Едър мъж, здравеняк и оплешивяващ, лорд Стронг се радвал на страховитата слава на бияч. Тези, които не го познавали, често го взимали за звяр, бъркайки мълчанието му и бавното му говорене с глупост. Това било далече от истината. Лорд Лайънъл учил в Цитаделата като младеж и спечелил шест брънки на веригата си преди да реши, че животът на майстер не е за него. Бил образован и начетен, знанието му на законите на Седемте кралства било изчерпателно. Трижди женен и трижди овдовял, лордът на Харънхъл довел две дъщери девици и двама сина със себе си в двора. Момичетата станали лични слугини на принцеса Ренира, докато по-големия им брат, сир Харвин Стронг, наричан Троши кости, го направили капитан в златните плащове. По-младото момче, Ларис Кривото стъпало, станал един от кралските изповедници.

Така стояли нещата в Кралски чертог в края на 105 г. СЗ, когато кралица Ема била поставена на легло в Твърдината на Мегор и умряла, докато раждала сина, когото Визерис Таргариен желаел от толкова дълго. Момчето (наречено Белон, на бащата на краля) я надживяло само един ден, потапяйки краля и двора в скръб… освен може би принц Демън, когото видели в един бардак на Улицата на коприната да си прави пиянски шеги със знатните си приятели за „наследника за ден“. Когато новината за това стигнала до краля (според легендата курвата, която седяла в скута на Демън, го осведомила, но свидетелството подсказва, че всъщност е бил един от пияните му приятели, капитан от златните плащове, домогвал се до повишение), Визерис се вбесил. На Негова милост най-сетне му дошло до гуша от неблагодарния му брат и неговите амбиции.

След като траурът за неговите съпруга и син изтекъл, кралят бързо се задвижил да разреши отдавна тлеещият проблем с наследството. Пренебрегвайки прецедентите, наложени от крал Джеерис през 92-ра и Великия съвет през 101-ва, Визерис обявил дъщеря си, Ренира, за своя законна наследничка и я провъзгласил за Принцеса на Драконов камък. В пищна церемония в Кралски чертог стотици лордове се поклонили на Радостта на владението, докато тя седяла в нозете на баща си в подножието на Железния трон, и се заклели да зачетат и защитят правото ѝ на наследство.

Принц Демън обаче не бил сред тях. Разгневен от декрета на краля, принцът напуснал Кралски чертог, като напуснал и Градската стража. Отишъл първо до Драконов камък, като взел със себе любовницата си Мизария на гърба на своя дракон Караксес, тънкия червен звяр, който простолюдието наричало Кървавия чръв. Там останал за половин година, през което време направил дете на Мизария.

Когато научил, че конкубинката му е бременна, принц Демън ѝ подарил драконово яйце, но с това също прекалил и събудил гнева на брат си. Крал Визерис му заповядвал да върне яйцето, да изгони курвата си и да се върне при законната си жена, иначе ще бъде осъден като изменник. Принцът се подчинил, макар и неохотно, отпратил Мизария (без яйце) обратно в Лис, докато той самият отлетял до Писан камък в Долината и неприятната компания на своята „бронзова кучка“. Но Мизария загубила детето си по време на буря по Тясното море. Когато вестта стигнала до принц Демън, той не изрекъл нито сричка на скръб, но сърцето му се вкоравило срещу краля, неговия брат. Оттам насетне говорел за крал Визерис само с презрение и размишлявал ден и нощ над наследяването.

Въпреки че принцеса Ренира била обявена за наследничка на баща си, имало много хора във владението, в двора и извън него, които все още се надявали, че Визерис би могъл да стане баща на мъжки наследник, защото Младия крал все още не бил и на трийсет. Великият майстер Рунсайтър първи подканил Негова милост да се ожени отново, дори предложил подходящ избор: лейди Лена Веларион, която току-що навършила дванайсет. Пламенна млада девица, едва наскоро разцъфтяла, лейди Лена била наследила красотата на истински Таргариен от майка си Ренис и храбър приключенски дух от своя баща, Морската змия. Докато лорд Корлис обичал да плава, Лена обичала да лети и си взела за свой носач не кой да е, а могъщия Вхагар, най-стария от драконите на Таргариен след кончината на Черното страшилище през 94 г. СЗ. Взимайки момичето за своя съпруга, кралят можел да запълни разлома, който се задълбочил между Железния трон и Дрифтмарк, изтъкнал Рунсайтър. А от Лена със сигурност щяло да се получи великолепна кралица.

Визерис Таргариен не бил крал със силна воля, трябва да се каже. Винаги любезен и стараещ се да угоди, той до голяма степен разчитал на съвета на хората около него и най-често правел каквото те кажат. В този случай обаче Негова милост имал свое виждане и никакви аргументи нямало да го отклонят от курса му. Щял да се ожени отново, да… но не за дванайсетгодишно момиче и от държавни съображения. Друга жена била привлякла окото му. Обявил намерението си да се ожени за лейди Алисент от дома Хайтауър, умната и прелестна осемнайсетгодишна дъщеря на Ръката на краля, момичето, което четяло на крал Джеерис на смъртния му одър.

Хайтауърите от Староград били древна и благородна фамилия с безукорно родословие; не можело да има никакво възможно възражение за кралския избор на съпруга. Все пак някои мърморели, че Ръката на краля е надскочил себе си, че довел дъщеря си в двора точно с това наум. Някои дори хвърлили сянка на съмнение за добродетелността на лейди Алисент, подмятайки, че тя е поканила крал Визерис в леглото си още преди смъртта на кралица Ема. (Тези злословия така и не са доказани, въпреки че Гъбата често ги повтаря в своето „Свидетелство“ и стига дотам да твърди, че четенето не било единствената служба, която лейди Алисент изпълнявала за Стария крал в спалнята му.) В долината принц Демън според слуховете пребил с камшик почти до смърт слугата, който му донесъл вестта. Морската змия също не останал доволен, когато новината стигнала в Дрифтмарк. Домът Веларион бил подминат отново, неговата дъщеря, Лена, презряна също както бил подминат с презрение неговият син Ленор от Великия съвет, и жена му от Стария крал през 92 г. СЗ. Единствено самата лейди Лена изглеждала равнодушна. „Нейно благородие проявява много повече интерес към летенето, отколкото към момчета“, написал майстерът на Висок прилив до Цитаделата.

Когато през 106 г. СЗ крал Визерис взел Алисент Хайтауър за съпруга, домът Веларион бил забележим с отсъствието си. Принцеса Ренира наляла за своята мащеха на пира, а кралица Алисент я целунала и я нарекла своя „дъщеря“. Принцесата била между жените, които съблекли краля и го завели до спалнята на невястата му. Смях и любов царували в Червената цитадела онази нощ… докато оттатък залива Черна вода лорд Корлис Морската змия приел братя на краля, принц Демън, на военен съвет. Принцът изтърпял всичко, което могъл да понесе от Долината на Арин и неговата лейди съпруга.

— Тъмна сестра е направена за по-благородни задачи от клане на овце — казал той според слуховете на лорда на Приливите. — Тя е жадна за кръв.

Но принцът нямал предвид бунт; друг път към властта виждал той.

Каменни стъпала, веригата от скалисти острови между Дорн и Спорните земи на Есос, отдавна били обитавани от престъпници, изгнаници, плячкаджии и пирати. Сами по себе си островите нямали особено висока стойност, но с местоположението си контролирали морските трасета към и от Тясното море и търговските кораби, минаващи през онези води, често ставали плячка на техните обитатели. Все пак в продължение на столетия такива грабежи все още си оставали нищо повече от една досадна неприятност.

Десет години по-рано обаче Свободните градове Лис, Мир и Тирош зарязали старите си вражди и се съюзили във война срещу Волантис. След като съкрушили волантинцте в Битката на Граничната земя, трите града победители влезли във „вечен съюз“ и оформили мощна нова сила: Триархията, по-известна във Вестерос като Кралството на Трите дъщери (тъй като всеки от свободните градове се смятал за дъщерен на Стара Валирия), или по-грубо, Кралството на Трите курви (макар че това „кралство“ било без крал, тъй като се управлявало от съвет от трийсет и трима магистри. След като Волантис помолил за мир и се изтеглил от Спорните земи, Трите дъщери извърнали погледа си на запад, изсипвайки се от Каменните стъпала с техните общи войски и флоти под командването на мирския принц адмирал Крагас Драхар, който си спечелил прозвището Крагас Хранещия раците, когато набучил на кол сто пленени пирати на мокрите пясъци, за да се удавят под вдигащия се прилив.).

Завоюването и анексирането на Каменните стъпала отначало било посрещнато само с одобрение от лордовете на Вестерос. Ред заменил хаоса и ако Трите дъщери настоявали за налог за всеки кораб, минаващ през водите им, то това било малка цена, която трябвало да платят, за да се отърват от пиратите.

Алчността на Крагас Хранещия раците и неговите партньори в завоеванието обаче скоро обърнала чувствата им срещу тях; налогът отново бил вдигнат, после още веднъж и скоро станал толкова разорителен, че търговците, които преди плащали с охота, сега се стремели да се промъкват покрай галерите на Триархията, както някога с пиратите. Драхар и неговите лисенски и тирошки съадмирали като че ли се надпреварвали помежду си да видят кой е най-алчният, оплаквали се хората. Лисенците станали особено омразни, защото прибирали не само пари от преминаващи кораби, а отмъквали и жени, момичета и хубави момчета, за да служат в техните градини за удоволствия и къщи с възглавнички. (Между поробените по този начин била и лейди Джоана Суан, петнайсетгодишна племенничка на лорда на Каменен шлем. Когато нейният позорно стиснат чичо отказал да плати откупа, тя била продадена на къща с възглавнички, където се издигнала и станала прочутата куртизанка, известна като Черния лебед, господарката на Лис във всичко освен по име. Уви, нейната биография, колкото и да е очарователна, няма отношение към настоящата история.)

От всички лордове на Вестерос никой не пострадал толкова от тези практики, колкото Корлис Веларион, лорд на Приливите, чиито флоти го направили един от най-богатите и могъщи мъже в Седемте кралства. Морската змия бил решен да сложи край на властта на Триархията над Каменните стъпала, а в лицето на Демън Таргариен намерил изпълнен с желание партньор, жаден за злато и слава, които победа в една такава война щели да му донесат. Зарязали кралската сватба и обсъдили плановете си във Висок прилив на острова Дрифтмарк. Лорд Веларион щял да командва флотата, принц Демън — армията. Щели да бъдат многократно превъзхождани от силите на Трите дъщери… но принцът също така щял да вкара в битката огньовете на своя дракон Караксес, Кървавия чръв.

Целта ни тук не е да изреждаме подробностите от частната война, която Демън Таргариен и Корлис Веларион водили на Каменните стъпала. Достатъчно е да кажем, че боевете започнали през 106 г. СЗ. Принц Демън без особени трудности събрал армия от безимотни авантюристи и втори синове и спечелил много битки през първите две години на конфликта. През 108 г. СЗ, когато най-сетне се озовал срещу Крагас Хранещия раци, го убил лично и отсякъл главата му с Тъмна сестра.

Крал Визерис, несъмнено доволен, че се е отървал от досадния си брат, подкупил усилията му с редовни наливания на злато и към 109 г. СЗ Демън Таргариен и неговата армия наемни мечове и главорези контролирали всички освен два от островите, а флотилиите на Морската змия наложили твърд контрол над водите между тях. През този кратък победоносен период принц Демън се провъзгласил за крал на Каменните стъпала и Тясното море, а лорд Корлис поставил корона на главата му… но тяхното „кралство“ съвсем не било сигурно. На следващата година Кралството на Трите сестри изпратило нова нашественическа сила под командването на един фалшив тирошки капитан на име Ракалио Риндун, определено един от най-любопитните и претенциозни мошеници в аналите на историята, а Дорн се включил във войната в съюз с Триархията. Боевете се подновили.

Въпреки че Каменните стъпала затънали в кръв и огън, крал Визерис и неговият двор останали невъзмутими. „Нека Демън си играе на война — записано е, че е казвал Негова милост, — това го държи настрана от белята.“ Визерис бил човек на мира и през тези години Кралски чертог представлявал един безкраен низ от пиршества, балове и турнири, където пантомимисти и певци възвестявали раждането на всяко ново принцче Таргариен. Кралица Алисент скоро се оказала толкова плодовита, колкото била и красива. През 107 г. СЗ тя родила на краля здрав син, който нарекли Егон, на Завоевателя. Две години по-късно родила на краля дъщеря, Хелена; през 110-та СЗ му донесла втори син, Емонд, за когото казват, че бил наполовина по-дребен от по-големия си брат, но два пъти по-свиреп.

И все пак принцеса Ренира продължавала да седи в подножието на Железния трон, когато баща ѝ раздавал правосъдие, а Негова милост започнал да я води и на заседанията на малкия съвет също така. Макар много лордове и рицари да търсели благоволението ѝ, принцесата гледала само към сър Кристън Коул, младия шампион на Кралската гвардия и неин неизменен спътник.

— Сир Кристън пази принцесата от враговете ѝ, но кой пази принцесата от сир Кристън? — попитала един ден кралица Алисент на дворцовия съвет. Разбирателството между Нейна милост и нейната заварена дъщеря се оказало краткотрайно, защото и Ренира, и Алисент се стремели да бъдат първата дама на владението… и макар кралицата да дала на краля не един, а двама мъжки наследници, Визерис не направил нищо, за да промени реда на наследяването. Принцесата на Драконов камък си оставала неговата призната наследничка, с половината лордове на Вестерос заклели се да защитят правата ѝ. Онези, които питали: „Ами постановеното от Великия съвет от 101-ва?“, откривали, че думите им падат в глухи уши. Проблемът бил решен, от гледна точка на крал Визерис; не било тема, която Негова милост държал да бъде поставена отново на дневен ред.

Все пак въпросите се поставяли упорито, не на последно място от страна на самата кралица Алисент. Най-гласовитият между поддръжниците ѝ бил нейният баща, сир Ото Хайтауър, Ръка на краля. След като търпението му се изчерпало, през 109 г. СЗ Визерис му отнел златната верига на поста и назначил на негово място мълчаливия лорд на Харънхъл Лайънъл Стронг.

— Тази Ръка няма да ме тормози — заявил Негова милост.

Дори след като сир Ото се върнал в Староград, в двора все още съществувала „партия на кралицата“ — група от влиятелни лордове, приятелски настроени към кралица Алисент и подкрепящи правата на синовете ѝ. Срещу тях била изправена „партията на принцесата“. Крал Визерис обичал еднакво и съпругата си, и дъщеря си, и мразел конфликти и раздори. Стремял се през всичките си дни да опази мира между жените си и да удовлетвори и двете с подаръци, злато и почести. Докато той бил жив, управлявал и поддържал равновесието, пировете и турнирите продължавали както преди и мирът властвал из кралството… макар да имало някои, с по-остър поглед, които забелязвали как драконите на едната партия щракат със зъби и храчат пламък по драконите на другата партия всеки път, щом се случи да минат близо един покрай друг.

През 111 г. СЗ в Кралски чертог се провел голям турнир, на петата годишнина от брака на краля за кралица Алисент. На пира за откриването му кралицата носела зелена рокля, докато принцесата се облякла драматично в червеното и черното на Таргариен. Отбелязало се, а след това станало обичайно да се говори за „зелени“ и „черни“, когато станело въпрос за партията на кралицата и партията на принцесата съответно. На самия турнир черните до голяма степен надделели, когато сир Кристън Коул, носещ брошката на принцеса Ренира, свалил от конете всичките поборници на кралицата, включително двама нейни братовчеди и по-младия ѝ брат сир Гвейн Хайтауър.

Имало обаче един, който не носел нито зелено, нито черно, а по-скоро златно и сребърно. Принц Демън най-сетне се завърнал в двора. С корона на главата и самозван „крал на Тясното море“, той се появил непредизвестено в небесата над Кралски чертог на своя дракон, направил три кръга над терена на турнира… но когато най-сетне се спуснал на земята, коленичил пред своя брат и му поднесъл короната си като знак за своята любов и вярност. Визерис върнал короната и целунал Демън по двете страни, посрещайки го радушно у дома, а лордовете и простолюдието изригнали в гръмогласен възторг, след като синовете на Пролетния принц се помирили. Сред тези, които най-шумно ликували, била принцеса Ренира, която била силно развълнувана от завръщането на любимия ѝ чичо и го помолила да поостане за повече.

Толкова е известно. Колкото до случилото се след това, тук трябва отново да погледнем към нашите по-съмнителни хроникьори. Принц Демън наистина останал в Кралски чертог за половин година, това е безспорно. Дори заел отново мястото си в малкия съвет, според Великия майстер Рунсайтър, но нито възрастта, нито изгнанието били променили нрава му. Демън скоро тръгнал отново със старите си приятели от златните плащове и се върнал към заведенията по Улицата на коприната, където преди бил толкова ценен гост. Макар да се отнасял към кралица Алисент с цялата вежливост, дължима на положението ѝ, нямало топлина помежду им и хората казвали, че принцът бил забележимо хладен към децата ѝ, особено към племенниците му Егон и Емонд, чието раждане го изтласкало още по-надолу в реда на наследяването.

Принцеса Ренира била друга работа. Демън прекарвал дълги часове в компанията ѝ, увличайки я с разкази за своите пътешествия и битки. Давал ѝ перли и коприни, и книги, и нефритена диадема, за която казвали, че някога принадлежала на кралицата на Ленг, четял ѝ поеми, вечерял с нея, ходел на лов със соколи с нея, плавал с нея, забавлявал я, като се подигравал със зелените в двора, „блюдолизците“, умилкващи се на кралица Алисент и децата ѝ. Хвалел красотата ѝ, като заявявал, че е най-красивата девица във всичките Седем кралства. Чичо и племенничка започнали да летят заедно почти всеки ден, карайки Сиракс и Караксес да се надпреварват до Драконов камък и обратно.

Точно тук нашите извори се разминават. Великият майстер Рунсайтър казва само, че братята се скарали отново и принц Демън напуснал Кралски чертог, за да се върне на Каменните стъпала и към своите войни. За причината за скарването не говори. Други твърдят, че по настояване на кралица Алисент Визерис отпратил Демън. Но септон Юстас и Гъбата ни разказват друга история… или по-скоро две такива истории, всяка различна от другата. Юстас, по-малко пикантният от двамата, пише, че принц Демън изкусил племенничката си и отнел девствеността ѝ. Когато любовниците били открити в ложе заедно от сир Арик Каргил от Кралската гвардия и доведени пред краля, Ренира настояла, че била влюбена в принц Демън, и умолявала баща си да разреши да се омъжи за него. Крал Визерис обаче не искал и да чуе за това и напомнил на дъщеря си, че принцът вече си има жена. В гнева си затворил дъщеря си в покоите ѝ, казал на брат си да напусне и заповядал и на двамата никога да не проговарят за случилото се.

Историята, както е разказана от Гъбата, е много по-извратена, какъвто често е случаят с неговото „Свидетелство“. Според джуджето този, за когото копнеела принцесата, бил сир Кристън Коул, а не принц Демън, но сир Кристън бил истински рицар, благороден, целомъдрен и не забравял клетвите си, и макар да бил в компанията ѝ ден и нощ, никога не я бил целувал дори, нито бил заявявал любовта си.

— Когато той те гледа, вижда малкото момиче, което беше ти, а не жената, която си станала — казал Демън на принцесата си, — но аз мога да те науча как да го накараш да те види като жена.

Започнал, като ѝ давал уроци по целуване, ако може да се вярва на Гъбата. Оттам принцът продължил, като показвал на племенничката си как най-добре да докосва мъж, за да му достави удоволствие, упражнение, което понякога включвало самата Гъба и неговия, както се твърди, огромен член. Демън учел момичето как да се съблича възбуждащо, смучел зърната на гърдите ѝ, за да ги направи по-големи и по-чувствителни, и летял с нея на драконов гръб до самотни скали в залив Черна вода, където можели да се забавляват голи по цял ден, без никой да ги види, и принцесата можела да упражнява изкуството да задоволява мъж с устата си. Нощем я измъквал от покоите ѝ преоблечен като млад паж и я отвеждал тайно в бардаци на Улицата на коприната, където принцесата можела да наблюдава мъже и жени в любовен акт и да научи повече за тези „женски изкуства“ от блудниците на Кралски чертог.

Колко точно са продължили тези уроци Гъбата не казва, но за разлика от септон Юстас настоява, че принцеса Ренира останала девица, защото желаела да запази невинността си като дар за своя възлюбен. Но когато най-сетне се домогнала до своя бял рицар, прилагайки всичко, което била научила, сир Кристън бил ужасѐн и я отблъснал. Цялата история скоро излязла наяве, в не малка степен благодарение на Гъбата. Крал Визерис отпървом отказал да повярва и на една дума от нея, докато принц Демън не потвърдил, че било вярно.

— Дай ми момичето за съпруга — казал уж той на брат си. — Кой друг би я взел сега?

Наместо това крал Визерис го пратил в изгнание, да не се връща никога повече в Седемте кралства под страх от смъртно наказание. (Лорд Стронг, Ръката на краля, възразил, че принцът би трябвало да бъде екзекутиран веднага като изменник, но септон Юстас напомнил на Негова милост, че никой не е толкова прокълнат, колкото един родоубиец.)

От последствията, следните неща са сигурни. Демън Таргариен се върнал на Каменни стъпала, за да поднови борбата си за онези голи пометени от бурите скали. Великия майстер Рунсайтър и сир Харолд Уестърлинг умрели през 112 г. СЗ. Сир Кристън Коул бил назначен за лорд-командир на Кралската гвардия на мястото на сир Харолд, а архимайстерите на Цитаделата пратили майстер Мелос в Червената цитадела да поеме веригата и задълженията на Великия майстер. Иначе Кралски чертог се върнал към обичайното си спокойствие за по-голямата част от две години… до 113 г. СЗ, когато принцеса Ренира станала на шестнайсет, заела Драконов камък като свое собствено седалище и се омъжила.

Много преди някой мъж да има основание да се усъмни в нейната невинност, въпрос за избора на подходящ съпруг е бил грижа за крал Визерис и неговия съвет. Велики принцове и елегантни рицари пърхали около нея като нощни пеперуди около пламък, съперничейки си за нейната благосклонност. Когато Ренира посетила Тризъбеца през 112 г., синовете на лорд Бракън и лорд Блекууд се били на дуел заради нея, а един по-млад син на дома Фрей се одързостил дотолкова, че открито да ѝ поиска ръката (Фрей Глупака го нарекли след това). В Запада сир Джейсън Ланистър и неговият близнак сир Тиланд съперничели за нея на един пир в Скалата на Кастърли. Синовете на лорд Тъли от Речен пад, лорд Тирел от Планински рай, лорд Оукхарт от Стар дъб и лорд Тарли от Рогов хълм ухажвали принцесата, както и най-големият син на Ръката, сир Харвин Стронг. Троши кости, както го наричали, бил наследник на Харънхъл и казвали, че бил най-силният мъж в Седемте кралства. Визерис дори говорил за брак на Ренира с принца на Дорн, начин да бъдат привлечени дорнците във владението.

Кралица Алисент имала своя кандидат: най-големия ѝ син, принц Егон, брат на Ренира. Но Егон бил момче, принцесата — с десет години по-голяма от него. Нещо повече, двамата открай време не се спогаждали.

— Още една причина да ги обвържем в брак — твърдяла кралицата.

Визерис не се съгласил.

— Момчето е от кръвта на самата Алисент — казал на лорд Стронг. — Тя го иска на трона.

Най-добрият избор, съгласили се накрая кралят и малкият съвет, щял да бъде братовчедът на Ренис Ленор Веларион. Макар Великият съвет от 101 г. да гласувал против неговата претенция, момчето Веларион оставало внук на принц Емон Таргариен на святата памет, правнук на самия Стар крал. Такава партия щяла да обедини и подсили кралската кръвна линия, и да възвърне на Железния трон приятелството на Морската змия с неговата могъща флота.

Едно възражение било повдигнато: Ленор Веларион бил вече на деветнайсет, но изобщо не проявявал някакъв интерес към жените. Наместо това се обградил с чаровни скуайъри на собствената му възраст и разправяли, че предпочитал тяхната компания. Но Великият майстер Мелос веднага отхвърлил това притеснение.

— Какво от това? — казал той. — Аз не обичам риба, но когато ми се сервира риба, я ям.

Така бракът бил решен.

Кралят и съветът обаче пропуснали да се съобразят с принцесата, със собствените ѝ идеи за кого желае да се омъжи. Принцесата знаела доста много за Ленор Веларион и нямала никакво желание да бъде негова невяста. „Моите полубратя щяха да са повече за неговия вкус“, казала тя на краля. (Принцесата винаги държала да нарича синовете на кралица Алисент свои полубратя, никога братя.) И въпреки че Негова милост я вразумявал, умолявал я, викал ѝ и я наричал неблагодарна дъщеря, никакви негови думи не могли да я накарат да помръдне… докато кралят не повдигнал въпроса за наследството. Каквото един крал е направил, един крал можел и да го отмени, изтъкнал Визерис. Тя щяла да се омъжи както той ѝ заповяда или щял да направи полубрат ѝ Егон свой наследник на нейно място. Тук волята на принцесата отстъпила. Септон Юстас казва, че паднала на колене пред баща си и го помолила за прошка, Гъбата — че заплюла баща си в лицето, но и двамата са единодушни, че накрая се съгласила да я омъжат.

И тук изворите ни отново се разминават. Същата нощ, съобщава септон Юстас, сир Кристън Коул се промъкнал в спалнята на принцесата, за да изповяда любовта си към нея. Казал на Ренира, че имал кораб, чакащ в залива, и я помолил да избяга с него отвъд Тясното море. Щели да ги венчаят в Тирош или Стар Волантис, докъдето властта на краля не стигала и където никой нямало да го е грижа, че сир Кристън е изменил на клетвите си като член на Кралската гвардия. Силата му с меч и боздуган била такава, че изобщо не се съмнявал, че ще може да намери някой търговски принц, който да го вземе на служба. Но Ренира му отказала. Била кръвта на дракона, напомнила му, и била предназначена за нещо повече от това да изживее живота си като жена на обикновен наемник. А щом той можел да изостави клетвите си като кралски гвардеец, защо брачните клетви щели да означават нещо повече за него?

Гъбата ни разказва съвсем друга история. В неговата версия тъкмо принцеса Ренира отишла при сир Кристън, а не той при нея. Намерила го сам в кулата Белия меч, заключила вратата и смъкнала наметалото си, показвайки голотата си под него.

— Спасих девствеността си за теб — казала му. — Вземи я сега, като доказателство за моята любов. Тя нищо няма да означава за годеника ми и може би когато научи, че не съм целомъдрена, ще се откаже от мен.

Но въпреки цялата ѝ красота увещанията ѝ попаднали на глухи уши, тъй като сир Кристън бил човек на честта и верен на клетвите си. Дори когато Ренира прибягнала към изкуствата, които научила от чичо си Демън, Коул пак не бил склонен. Презряна и разгневена, принцесата си сложила наметалото и излязла в нощта… където случайно се натъкнала на сир Харвин Стронг, връщащ се от нощен гуляй из вертепите на града. Троши кости отдавна желаел страстно принцесата и не страдал от скрупулите на сир Кристън. Тъкмо той отнел невинността на Ренира, проливайки девичата ѝ кръв на меча на своето мъжество… според Гъбата, който твърди, че ги открил заспали на разсъмване.

Както и да е станало, дали принцесата е презряла рицаря или той нея, от онзи ден насетне любовта, която сир Кристън Коул изпитвал преди към Ренира Таргариен, преминала в омраза и пренебрежение, и мъжът, който дотогава бил постоянният спътник и защитник на принцесата, станал нейният най-жесток враг.

Скоро след това Ренира отплавала за Дрифтмарк на „Морската змия“, придружена от своите лични слугини (две от които дъщерите на Ръката и сестри на сир Харвин), шута Гъбата и своя нов защитник, не кой да е, а самият Троши кости. През 114 г. СЗ Ренира Таргариен, принцеса на Драконов камък, взема за съпруг сир Ленор Веларион (посветен в рицарски сан две седмици преди сватбата, тъй като се сметнало за необходимо принцът консорт да бъде рицар). Невястата била на седемнайсет години, младоженецът на двайсет и всички били съгласни, че са очарователна двойка. Венчавката била отпразнувана със седем дни пирове и рицарски двубои, най-големият турнир от много години. Между състезателите били братята на кралица Алисент, петима Заклети братя от Кралската гвардия, Троши кости и фаворитът на младоженеца сир Джофри Лонмаут, известен като Рицаря на целувките. Когато Ренира подарила жартиерата си на сир Харвин, новият ѝ съпруг се засмял и дал една от своите на сир Джофри.

След като благосклонността на Ренира му била отказана, Кристън Коул се обърнал към кралица Алисент. Понесъл нейния символ на гърдите си, младият лорд-командир на Кралската гвардия надвил всичките си противници; биел се с ожесточение. Оставил Троши кости със счупена ключица и счупен лакът (което подтикнало Гъбата да го нарече „Строшени кости“ след това), но Рицаря на целувките бил този, който усетил в най-пълна мяра гнева му. Любимото оръжие на Коул бил боздуганът и ударите, с които засипал шампиона на сир Ленор, пропукали шлема му и го оставили в несвяст в калта. Отнесен плувнал в кръв от полето на турнира, сир Джофри умрял, без да се съвземе шест дни по-късно. Гъбата ни казва, че сир Ленор прекарал всеки час от онези дни до леглото му и плакал горчиво, когато Странника го взел.

Крал Визерис също бил крайно ядосан: едно радостно празненство станало повод за скръб и обвинения. Казват обаче, че кралица Алисент не споделяла неговото негодувание; скоро след това помолила сир Кристън Коул да стане неин личен защитник. Студенината между съпругата на краля и дъщерята на краля била ясно видима за всички; дори пратеници от Свободните градове го отбелязали в писма, пращани до Пентос, Браавос и Стар Волантис.

Сир Ленор след това се върнал в Дрифтмарк, карайки мнозина да се чудят дали бракът му изобщо е бил консумиран. Принцесата останала в двора, обкръжена от свои приятели и обожатели. Сир Кристън Коул не бил сред тях, след като минал изцяло към партията на кралицата, зелените, но грамадният и опасен Троши кости (или Строшени кости, по израза на Гъбата) запълнил мястото му и станал най-челният от черните, винаги до Ренира на пир и на бал, и на лов. Нейният съпруг не повдигнал никакви възражения. Сир Ленор предпочел удобствата на Висок прилив, където скоро намерил нов фаворит в лицето на един домашен рицар на име сир Карл Корей.

Оттогава насетне, макар да се събирал с жена си за важни дворцови събития, където присъствието му се очаквало, сир Ленор прекарвал повечето си дни разделен от принцесата. Септон Юстас казва, че споделили ложе не повече от дванайсет пъти. Гъбата е съгласен с това, но добавя, че Карл Корей често също споделял това ложе; принцесата се възбуждала да гледа как двамата мъже се забавлявали един с друг, а от време на време двамата включвали и нея в удоволствията си. Все пак Гъбата си противоречи, защото другаде в своето „Свидетелство“ твърди, че в такива нощи принцесата оставяла своя съпруг с любовника му и търсела своята си утеха в прегръдките на Харвин Стронг.

Каквато и да е истината в тези приказки, скоро било обявено, че принцесата носи дете. Родено в сетните дни на 114 г. СЗ, момчето било едър здрав юнак с кафяви очи и месест нос. (Сир Ленор имал орлов нос, сребристобяла коса и лилави очи, които издавали валирианската му кръв.) Желанието на Ленор да нарече детето Джофри било отхвърлено от баща му, лорд Корлис. Вместо това на детето било дадено традиционно за дома Веларион име: Джейсерис (приятели и братя щели да го наричат Джейс).

Дворът все още празнувал раждането на детето на принцесата, когато нейната мащеха, кралица Алисент, също била споходена от родилни мъки и донесла на Визерис неговия трети син, Дерон… чиито цветове на кожата, косата и очите, за разлика от Джейс, свидетелствали за драконовата му кръв. По кралска заповед двете бебета Джейсерис Веларион и Дерон Таргариен имали обща кърмачка, докато бъдат отбити. Казвали, че кралят се надявал да предотврати всякаква вражда между двете момчета, като ги отгледа като млечни братя. Ако е така, надеждите му за жалост се оказали напразни.

Година по-късно, през 115-та СЗ, станала една трагична злополука, от тези, които формират съдбата на цели кралства: „бронзовата кучка“ на Писан камък, лейди Рея Ройс, паднала от коня си, докато ловувала със соколи, и си пукнала черепа на камък. Задържала се на легло за девет дни, докато накрая се почувствала достатъчно добре, за да стане… но рухнала и умряла час след ставането. Гарван бил надлежно изпратен до Бурен край и лорд Баратеон пратил вестоносец с кораб до Кървав камък, където принц Демън все още се борел да защити жалкото си кралство срещу мъжете на Триархията и дорнските им съюзници. Демън веднага отлетял за Долината. „Да успокоя жена си“, казал, макар че по-вероятно е било с надеждата да сложи ръка на земите, замъците и приходите ѝ. В това не успял: Писан камък минал в ръцете на племенника на лейди Рея, а когато Демън се обърнал към Орлово гнездо, претенцията му не само че била отхвърлена, но лейди Джейни го предупредила, че присъствието му в Долината е нежелано.

След това принц Демън отлетял обратно за Каменните стъпала, но кацнал в Дрифтмарк, за да почете някогашния си партньор в завоеванието, Морската змия, и неговата съпруга принцеса Ренис. Висок прилив бил едно от малкото места в Седемте кралства, откъдето братът на краля бил уверен, че няма да го отпратят. Там погледът му се спрял на дъщерята на лорд Корлис, Лена, девица на двайсет и две, висока, стройна и изключително хубава (дори Гъбата бил запленен от красотата ѝ, за да напише, че тя „беше почти толкова хубавичка колкото брат си“), с грива от сребристозлатни къдрици, които се изсипвали чак до под кръста ѝ. Лена била сгодена от дванайсетгодишна за син на Морския лорд на Браавос… но бащата умрял преди да могат да бъдат оженени, а синът скоро се оказал разсипник и глупак и пропилявал богатството и силата на фамилията си, преди да се появи на Дрифтмарк. След като не разполагал с елегантен начин да се измъкне от неловкото положение, лорд Корлис отлагал многократно бракосъчетанието.

Принц Демън се влюбил в Лена, искат да ни накарат да повярваме певците. Хора с по-цинична нагласа вярват, че принцът видял в нея начин да спре собственото си пропадане. Приеман някога като наследник на брат си, той се смъкнал много надолу в реда на наследяването, а нито зелените, нито черните имали място за него… но домът Веларион бил достатъчно могъщ, за да се опълчи безнаказано и на двете партии. Уморен от Каменните стъпала и най-сетне освободен от „бронзовата кучка“, Демън Таргариен поискал от лорд Корлис ръката на неговата дъщеря.

Браавоският годеник си оставал препятствие, но не за дълго; Демън му се подиграл в лицето толкова дивашки, че момчето нямало никакъв избор, освен да го призове да защити думите си със стомана. Въоръжен с Тъмна сестра, принцът набързо приключил със съперника си и се оженил за лейди Лена Веларион две седмици по-късно, изоставяйки трудно изчопленото си кралство на Каменните стъпала. (Петима други мъже го последвали като крале на Тясното море, докато кратката и кървава история на онова дивашко наемническо „кралство“ не приключила веднъж и завинаги.)

Принц Демън знаел, че брат му нямало да е доволен, когато чуе за брака му. Благоразумно принцът и новата му невяста отплавали далече от Вестерос скоро след сватбата, като прехвърлили Тясното море на драконите си. Според някои отлетели до Валирия, напук на проклятието, което висяло над онази димяща пустош, за да издирят тайните на господарите на дракони от старото Свободно владение. Гъбата съобщава това като факт в неговото „Свидетелство“, но имаме изобилни доказателства, че истината не е била толкова романтична. Принц Демън и лейди Лена отлетели първо до Пентос, където били посрещнати радушно от принца на града. Пентошецът се боял от нарастващата сила на Триархията на юг и виждал в Демън ценен съюзник срещу Трите дъщери. Оттам прехвърлили Спорните земи до Стар Волантис, където се радвали на подобно топло посрещане. После отлетели нагоре по Ройн, за да посетят Кохор и Норвос. В онези градове, много отдалечени от Вестерос и властта на Триархията, посрещането им не било толкова възторжено. Където и да отидели обаче, трупали се огромни тълпи, за да зърнат Вхагар и Караксес.

Драконовите ездачи отново били в Пентос, когато лейди Лена научила, че носи дете. Въздържайки се от повече летене, принц Демън и съпругата му отседнали в едно имение извън градските стени като гости на магистъра на Пентос, докато се роди бебето.

Междувременно във Вестерос принцеса Ренира родила втори син в края на 115-та година СЗ. Детето било наречено Люцерис (Люк за по-кратко). Септон Юстас ни казва, че и сир Ленор, и сир Харвин били до леглото на Ренира за раждането му. Също като своя брат Джейс Люк имал кафяви очи и здрава глава с кафява коса, вместо сребристо-златистата коса на принцчетата Таргариен, но бил едро и лакомо момче и крал Визерис му се зарадвал, когато детето било представено в двора.

Тези чувства обаче не се споделяли от кралицата му.

— Продължавай да се опитваш — казала кралица Алисент на сир Ленор според Гъбата. — Рано или късно току-виж си получил едно, което да прилича на теб.

А съперничеството между зелените и черните се задълбочавало, докато накрая стигнало до точката, откъдето кралицата и принцесата едва можели да се търпят. Оттам насетне кралица Алисент се задържала в Червената цитадела, докато принцесата прекарвала дните си на Драконов камък в компанията на своите дами, Гъбата и защитника ѝ сир Харвин Стронг. Съпругът ѝ, сир Ленор, както казват, я посещавал „често“.

През 116 г. СЗ в Свободния град Пентос лейди Лена родила две дъщери близначки, първите законородени деца на принц Демън. Принц Демън нарекъл момичетата Бела (на баща си) и Рена (на майка си). Бебетата били малки и болнави, уви, но и двете имали фини черти, сребристобяла коса и лилави очи. Когато станали на половин годинка и позаякнали, момичетата и майка им отплавали за Дрифтмарк, докато Демън отлетял напред с драконите. От Висок прилив изпратил гарван на брат си, за да уведоми Негова милост за раждането на племенничките му и да помоли за разрешение да представи момичетата в двора и да получи кралската му благословия. Въпреки че Ръката и малкият съвет възразили разгорещено на това, Визерис се съгласил, защото кралят все още обичал брат си, неизменния спътник през младостта му.

— Демън вече е баща — казал той на Великия майстер Мелос. — Би трябвало да се е променил.

Така синовете на Белон Таргариен се помирили за втори път.

През 117 г. СЗ, на Драконов камък, принцеса Ренира родила още един син. На сир Ленор най-сетне било разрешено да нарече детето на падналия си приятел сир Джофри Лонмаут. Джофри Веларион бил също толкова едър, със зачервено лице и здрав като братята си, но и като тях имал кафяви очи, кафява коса и черти, които някои в двора нарекли „простовати“. Шепненето почнало отново. Между зелените се ширело убеждението, че бащата на синовете на Ренира не бил съпругът ѝ Ленор, а защитникът ѝ Харвин Стронг. Гъбата го казва в своето „Свидетелство“ и Великият майстер Мелос намеква за същото, докато септон Юстас упоменава за слуховете само за да ги опровергае.

Каквато и да е истината за тези твърдения, никога не е имало съмнение, че крал Визерис все още възнамерявал дъщеря му да го последва на Железния трон, а синовете ѝ на своя ред да последват нея. Съгласно кралския декрет на всяко от децата на Веларион било подарено драконово яйце още докато били в люлката. Тези, които се съмнявали в бащинството на синовете на Ренира, шепнели, че яйцата никога нямало да се излюпят, но раждането на три дракона поред опровергало думите им като лъжа. Новоизлюпените били наречени Вермакс, Аракс и Тираксес. А септон Юстас ни съобщава, че Негова милост взимал Джейс да седне на коляното му на Железния трон, докато провеждал дворцов съвет, и го чули да казва: „Един ден ще седиш тук, момко“.

Ражданията наложили своя отпечатък върху принцесата: Ренира така и не се отървала повече от тежината, която натрупала по време на бременностите си; когато се родило най-малкото ѝ момче, тя вече била станала дебела и много широка в кръста, красотата от детството ѝ се превърнала в гаснещ спомен, макар да била едва на двайсет години. Според Гъбата това само задълбочило негодуванието към мащехата ѝ, кралица Алисент, която си оставала тънка и изящна на два пъти по-голяма възраст от нейната.

Греховете на бащите често се прехвърлят на синовете, казали са някои мъдри хора; същото е и с греховете на майките. Враждебността между кралица Алисент и принцеса Ренира се прехвърлила върху синовете им и трите момчета на кралицата, принцовете Егон, Емонд и Дерон станали по-жестоки съперници на племенниците си Велариони, възмутени от тях затова, че са им откраднали нещо, което те смятали за свое рождено право: самия Железен трон. Въпреки че всичките шест момчета присъствали на едни и същи пирове, балове и празненства и понякога тренирали заедно в двора под надзора на един и същ майстор оръжейник и учели при едни и същи майстери, тази наложена близост само подхранвала взаимната им неприязън, вместо да ги свърже като братя.

Принцеса Ренира изпитвала неприязън към мащехата си кралица Алисент, но в същото време обикнала и повече от обикнала своята етърва лейди Лена. След като Дрифтмарк и Драконов камък били толкова близо, Демън и Лена често гостували на принцесата, и тя на тях. Много пъти отлитали заедно на драконите си и драконката на принцесата, Сиракс, снесла няколко люпила яйца. През 118 г. СЗ, с благословията на крал Визерис, Ренира обявила годежа на двамата си най-големи синове за дъщерите на принц Демън и лейди Лена. Джейсерис бил на четири, а Люцерис на три, момичетата на две. А през 119 г. СЗ, когато Лена разбрала, че отново носи дете, Ренира отлетяла до Дрифтмарк, за да е с нея при раждането.

И станало тъй, че принцесата била до своята етърва на третия Ден от онази прокълната 120 г. СЗ, Годината на Червената пролет. Лена Веларион станала бледа и изтощена след един ден и една нощ родилни мъки, но накрая родила сина, който принц Демън толкова дълго желаел… но бебето било гърчаво и уродливо и умряло след час. Майка му не го надживяла дълго. Изнурителните мъки изчерпали цялата сила на лейди Лена, а скръбта още повече я изтощила и я направила безпомощна пред атаката на следродилна треска. Тъй като състоянието ѝ се влошавало въпреки усилията на младия майстер на Дрифтмарк, принц Демън отлетял до Драконов камък и довел оттам майстера на принцеса Ренира, по-стар и по-опитен мъж, прочут с уменията си като лечител. За жалост майстер Джерардис дошъл твърде късно. След три дни в делириум лейди Лена си отишла от тленната суета. Била едва на двайсет и седем. Разправят, че в сетния си час лейди Лена се надигнала от леглото си, избутала настрани септите, молещи се над нея, и излязла от стаята, решена да стигне до Вхагар, за да може да полети още един последен път, преди да умре. Силата ѝ обаче изневерила на стъпалата на кулата и тя рухнала и издъхнала. Съпругът ѝ, принц Демън, я отнесъл обратно до леглото ѝ. След това, казва ни Гъбата, принцеса Ренира останала с него в нощното бдение над трупа на лейди Лена и го утешавала в скръбта му.

Смъртта на лейди Лена била първата трагедия през 120 г. СЗ, но нямало да бъде последната. Защото това щяло да се окаже година, когато много от дълго тлеещите напрежения и ревности, тормозили Седемте кралства, най-сетне стигнали до точката на кипене, година, когато много и много щели да имат основание да ридаят и скърбят, и да раздират дрехите си… макар и никой повече от Морската змия, лорд Корлис Веларион и неговата благородна съпруга, принцеса Ренис, тя, която можело да стане кралица.

Лордът на Приливите и неговата лейди все още били в траур за тяхната възлюбена дъщеря, когато Странника дошъл отново, за да отнесе сина им. Сир Ленор Веларион, съпруг на принцесата Ренира и предполагаем баща на децата ѝ, бил убит, докато присъствал на панаир в Града на подправките, промушен смъртоносно от своя приятел и спътник сир Карл Корей. Двамата се карали гръмогласно, преди да бъдат извадени оръжията, казали търговци на панаира на лорд Веларион, когато той дошъл да прибере тялото на сина си. Корей през това време избягал, като ранил няколко души, опитали се да го задържат. Някои твърдели, че край брега го чакал кораб. Повече никой не го видял.

Обстоятелствата около убийството остават загадка до ден-днешен. Великият майстер Мелос пише само, че сир Ленор бил убит от един от своите домашни рицари след скарване. Септон Юстас ни осигурява името на убиеца и заявява, че ревност била мотивът за убийството: Ленор Веларион се отегчил от компанията на сир Карл и заобичал нов фаворит, чаровен млад скуайър на шестнайсет. Гъбата, както винаги, поддържа най-зловещата теория, като намеква, че принц Демън платил на Карл Корей, за да премахне съпруга на принцеса Ренира, уредил кораб да го откара от мястото на престъплението, а след това му прерязал гърлото и го хвърлил за храна на рибите. Корей бил рицар със сравнително низко потекло и се знаело, че имал вкусовете на лорд и кесията на селяк, и освен това си падал по екстравагантни залагания, което придава определена достоверност на версията на шута за събитията. Все пак нямало и троха доказателство, тогава или сега, макар Морската змия да предложил награда от десет хиляди златни дракона за всеки, които би могъл да го заведе до сир Карл Корей или да предаде убиеца за бащина мъст.

Дори и това не било краят на трагедиите, които щели да бележат онази ужасна година. Следващата станала във Висок прилив след погребението на сир Ленор, когато кралят и дворът направили пътуването до Дрифтмарк, за да бъдат свидетели на погребалната му клада, мнозина — на гърбовете на своите дракони. (Толкова много дракони се събрали, че септон Юстас написал, че Дрифтмарк станал новата Валирия.)

Жестокостта на децата е позната на всички. Принц Егон Таргариен бил на тринайсет, принцеса Хелена на единайсет, принц Емонд на десет, а принц Дерон на шест. И Егон, и Хелена били драконови ездачи. Хелена вече летяла на Сънеплам, драконката, която някога носела Рена, Черната невяста на Мегор Жестокия, докато за младия Слънцеплам на нейния брат Егон казвали, че бил най-красивият дракон, виждан някога на земята. Дори принц Дерон имал дракон, красива синя драконка на име Тесарион, макар че тепърва щял да я яхне. Само средният син принц Емонд останал без дракон, но Негова милост се надявал да поправи това и предложил идеята, че вероятно дворът би могъл да пребивава известно време на Драконов камък след погребението. Цяло съкровище драконови яйца можело да се намери под Драконовата планина, както и няколко млади новоизлюпени. Принц Емонд можел да има своя избор, „стига момчето да е достатъчно смело“.

Макар да бил само на десет, Емонд Таргариен бил смел. Кралската насмешка го ужилила и той бил решен да не чака за Драконов камък. За какво му било някакво си жалко новоизлюпено или някакво тъпо яйце? Точно там, на Висок прилив, имало дракон, достоен за него: Вхагар, най-старият, най-големият, най-ужасният дракон на света.

Дори за син на дома Таргариен винаги има опасности в доближаването до дракон, особено стар свадлив дракон, наскоро изгубил ездача си. Баща му и майка му никога нямало да му позволят да се доближи до Вхагар, знаел Емонд, още по-малко да се опита да я яхне. Тъй че се постарал те да не узнаят, измъкнал се от леглото си, докато те все още спели, и се промъкнал долу във външния двор, където Вхагар и другите дракони били приютени и хранени. Принцът се надявал да яхне Вхагар тайно, но докато се промъквал дебнешком към дракона, чул момчешки глас.

— Стой далече от нея!

Гласът бил на най-младия от неговите племенници, Джофри Веларион, тригодишно момче. Винаги ранобудник, Джоф станал и се промъкнал долу, за да види своя млад дракон, Тираксес. Уплашен, че момчето ще вдигне тревога, принц Емонд му викнал да мълчи, после го бутнал назад в купчина драконови изпражнения. Когато Джоф започнал да врещи, Емонд затичал към Вхагар и се покатерил на гърба ѝ. По-късно щял да каже, че бил толкова уплашен да не го хванат, че забравил да го е страх, че ще го изгорят до смърт и изядат.

Наречете го дързост, наречете го лудост, наречете го късмет или волята на боговете, или каприза на драконите. Кой може да разбере ума на такъв звяр? Знаем следното: Вхагар изревала, скочила на крака, разтърсила се буйно… после откъснала веригите си и полетяла. И момчето принц Емонд Таргариен станал драконов ездач: направил два кръга около кулите на Висок прилив и отново се спуснал долу.

Но когато кацнал, синовете на Ренира го чакали.

Джофри изтичал да доведе братята си, когато Емонд се издигнал в небето, и Джейс и Люк се отзовали на призива му. Принцчетата Веларион били по-малки от Емонд — Джейс на шест, Люк на пет, Джоф само на три — но били трима и се въоръжили с дървени мечове от двора за упражнения. И връхлетели срещу Емонд с ярост. Той се отбранявал, счупил с юмрук носа на Люк, после изтръгнал меча от ръцете на Джоф, изпердашил го с него по тила и го смъкнал на колене. Докато по-малките момчета изпълзявали настрана от него, разкървавени и натъртени, принцът започнал да им се подиграва, като се смеел и ги наричал „Силните“10. Джейс поне бил достатъчно голям, за да схване обидата. Налетял отново на Емонд, но по-голямото момче започнало да го пердаши жестоко… докато Люк не дошъл да спаси брат си: извадил камата си, посякъл Емонд през лицето и избол дясното му око. Докато конярчетата най-сетне притичат да разтърват биещите се, принцът се гърчел на земята, виел от болка, а Вхагар също ревяла.

След това крал Визерис се опитал да ги помири, като настоял всяко от момчетата да се извини на съперниците си от другата страна, но тези вежливости не усмирили отмъстителните им майки. Кралица Алисент настояла, че едно от очите на Люцерис Веларион също трябва да бъде извадено, заради окото, което той избол на Емонд. Принцеса Ренира не давала и дума да става за това, но настояла принц Емонд да бъде разпитан „строго“, докато не разкрие къде е чул синовете ѝ да бъдат наричани „Силните“. Да бъдат наричани така било равносилно да се каже, че са копелета, без никакво право на наследство… и че самата тя е виновна във върховна измяна. Притиснат от краля, принц Емонд разкрил, че брат му Егон му казал, че били Стронг, тоест „Силните“, а принц Егон казал само: „Всички го знаят. Само ги погледнете“.

Накрая крал Визерис сложил край на разпита, като заявил, че не иска да слуша повече. Никакви очи нямало да се вадят, постановил той… но ако някой — „мъж или жена, или дете, благороден или простосмъртен, или от кралски род“ — се подиграе на внуците му, наричайки ги „Силните“ отново, езикът му щял да бъде изтръгнат с нажежени клещи. Негова милост след това заповядал на жена си и дъщеря си да се целунат и да си дадат клетви за любов и привързаност. Но фалшивите им усмивки и празни думи не заблудили никого освен краля. Колкото до момчетата, принц Емонд казвал по-късно, че е загубил око и спечелил дракон в онзи ден, и го смятал за честна размяна.

За да предотврати бъдещ конфликт и да сложи край на тези „злобни слухове и долни клевети“, крал Визерис постановил, че кралица Алисент и синовете ѝ ще се върнат с него в двора, а принцеса Ренира ще пребивава на Драконов камък със синовете си. Оттук насетне сир Ерик Каргил от Кралската гвардия щял да служи като неин заклет щит, докато Троши кости се върне в Харънхъл.

Тези наредби не зарадвали никого, пише септон Юстас. Гъбата му възразява: поне един мъж бил приятно възбуден от декретите, защото Драконов камък и Дрифтмарк били доста близо и тази близост щяла да даде на Демън Таргариен изобилна възможност да утешава племенничката си, принцеса Ренира, без знанието на краля.

Въпреки че Визерис I щял да управлява още девет години, кървавите семена на Танца на драконите вече били посети и 120-та СЗ била годината, в която започнали да никнат. Следващите, които щели да загинат, били по-големите Силни. Лайънъл Стронг, лорд на Харънхъл и Ръка на краля, придружил своя син и наследник сир Харвин на връщане към неговия голям полуразрушен замък на езерния бряг. Скоро след пристигането им избухнал пожар в кулата, където спели, и баща и син били убити, заедно с трима от свитата им и дванайсет слуги.

Причината за пожара така и не била разкрита. Някои го отдавали на проста случайност, докато други мърморели, че седалището на Харън Черния било прокълнато и носело само гибел на всеки, който го владеел. Мнозина подозирали, че пожарът бил предумишлен. Гъбата намеква, че Морската змия стоял зад него, като акт на отмъщение над мъжа, който направил сина му рогоносец. Септон Юстас, по-правдоподобно, подозира принц Демън, че е премахнал съперник за сърцето на принцеса Ренира. Други са изказвали идеята, че Ларис Кривото стъпало може да е бил виновникът: след като баща му и по-големият му брат умрели, той станал господарят на Харънхъл. Най-смущаващата възможност била изтъкната не от кого да е, а от Великия майстер Мелос, който размишлява, че самият крал може да е издал заповедта. Ако Визерис е стигнал до приемането, че слуховете за бащинството на децата на Ренира са верни, напълно е възможно да е пожелал да премахне мъжа, който е опозорил дъщеря му, за да не би по някакъв начин да разкрие незаконността на синовете ѝ. Ако е било така, то смъртта на Лайънъл Стронг е била нещастна злополука, тъй като решението на негово благородие да види сина си отново в Харънхъл не е било предвидено.

Лорд Стронг бил Ръката на краля и Визерис бил свикнал да разчита на неговата сила и съвет. Негова милост стигнал до трийсет и четири годишна възраст и станал доста дебел. Не притежавал вече жизнеността на млад мъж и страдал от подагра, болки в ставите, болка в гърба и стягане в гърдите, които периодично го измъчвали и го оставяли със зачервено лице и задъхан. Управлението на кралството било плашеща задача; кралят се нуждаел от силна, способна Ръка, която да поеме на плещите си част от бремето му. За кратко помислил да повика принцеса Ренира. Кой по-добре щял да управлява с него от дъщерята, която той смятал да го наследи на Железния трон? Но това щяло да означава да върне принцесата и синовете ѝ в Кралски чертог, където конфликтът с кралицата и нейната челяд щял да бъде неизбежен. Помислил също така за брат си, докато не си спомнил за предишните прояви на принц Демън на малкия съвет. Великият майстер Мелос предложил да се доведе някой по-млад мъж и изредил няколко имена, но Негова милост предпочел близостта и повикал в двора сир Ото Хайтауър, бащата на кралицата, който заемал поста преди, както за Визерис, така и за Стария крал.

Но сир Ото едва-що пристигнал в Червената цитадела, за да поеме задълженията на Ръката, когато до двора стигнала вестта, че принцеса Ренира се омъжила повторно, взимайки за съпруг своя чичо, принц Демън Таргариен. Принцесата била на двайсет и три, принц Демън на трийсет и девет.

Крал, двор и простолюдие били разгневени от новината. Не била изтекла и половин година от кончината на съпругата на Демън и от съпруга на Ренира; да се оженят отново толкова скоро било оскърбление към паметта им, заявил ядосано Негова милост. Бракосъчетанието било извършено на Драконов камък, внезапно и тайно. Септон Юстас твърди, че Ренира знаела, че баща ѝ никога нямало да одобри партията, тъй че се омъжила набързо, за да е сигурна, че никой няма да осуети брака. Гъбата изтъква различна причина: принцесата отново била бременна и не желаела да роди копеле.

И така, тази ужасна 120-та година СЗ завършила, както започнала, с жена в родилни мъки. Бременността на принцеса Ренира имала по-щастлив изход от тази на лейди Лена. В заника на годината тя родила мъничък, но здрав син, белокожо принцче с тъмнолилави очи и светлосребриста коса. Нарекла го Егон. Принц Демън най-сетне имал жив син от собствената му кръв… и този нов принц, за разлика от тримата му братя, бил явно Таргариен.

В Кралски чертог обаче кралица Алисент била крайно разгневена, когато научила, че бебето било наречено Егон: приела го като пренебрежение към собствения ѝ син Егон… каквото, според „Свидетелството на Гъбата“, то определено е било11.

Във всяко отношение годината 122-ра СЗ трябва да е била радостна за дома Таргариен. Принцеса Ренира отново се озовала на родилното легло и дала на своя чичо Демън втори син, наречен Визерис на своя дядо. Детето било по-дребно и по-малко здраво от своя брат Егон и своите полубратя Велариони, но се оказало изключително бързо развиващо се дете… макар че, донякъде злокобно, драконовото яйце, поставено в люлката му, изобщо не се излюпило. Зелените взели това за лоша поличба и не се посвенили да го кажат.

По-късно същата година Кралски чертог отпразнувал и сватба. Следвайки древната традиция на дома Таргариен, крал Визерис оженил своя син Егон Старшия за своята дъщеря Хелена. Младоженецът бил петнайсетгодишен; лениво и донякъде мудно момче, казва ни септон Юстас, но обладано от повече от здравословни апетити, чревоугодник на маса, отдаден на наливане с ейл и силно вино и щипане и опипване на всяко слугинче, задържало се близо до него. Невястата, неговата сестра, била едва на тринайсет. Макар и пълничка и не толкова възхитителна като повечето Таргариени, Хелена била приятно щастливо момиче и всички били съгласни, че от нея щяло да стане чудесна майка.

И тя станала, при това бързо. Едва година по-късно, през 123-та СЗ, четиринайсетгодишната принцеса родила близнаци, момче, на което дала името Джеерис и момиче, наречено Джеера. Принц Егон вече имал свои собствени наследници, прогласили щастливи зелените в двора. Драконови яйца били поставени в люлките на двете деца и скоро на бял свят дошли две новоизлюпени. Но не всичко било добре с тези двама близнаци. Джеера била мъничка и растяла бавно. Не плачела, не се усмихвала, не правела нищо от нещата, които се очаква да прави едно бебе. Брат ѝ, макар и по-едър и здрав, също така не бил толкова съвършен, колкото се очаквало от едно принцче Таргариен, с шестте си пръста на лявата ръка и по толкова на всяко стъпало.

Жена и деца с нищо не обуздали плътските апетити на принц Егон Старшия. Ако може да се вярва на Гъбата, той станал баща на две копелета същата година като близнаците: момче от момиче, чиято девственост спечелил на търг на Улицата на коприната, и момиче от една от слугините на майка си. А през 127-ма СЗ Хелена му родила втори син, комуто дали драконово яйце и името Мелор.

Другите синове на Алисент също така израствали. Принц Емонд, въпреки загубата на окото си, станал изкусен и опасен фехтовач под наставничеството на сир Кристън Коул, но си останал буйно и своенравно дете, избухливо и непримиримо. Малкият му брат, принц Дерон, бил най-популярният от синовете на кралицата, толкова умен, колкото бил вежлив, и най-миловиден също така. Когато навършил дванайсет през 126 г. СЗ, Дерон бил пратен в Староград, за да служи като виночерпец и скуайър на лорд Хайтауър.

Същата година, оттатък залива Черна вода, Морската змия бил поразен от внезапна треска. Докато лежал болен, заобиколен от майстери, бил повдигнат въпросът кой би трябвало да го наследи като лорд на Приливите и господар на Дрифтмарк в случай, че болестта му отнеме живота. След като двете му законни деца били мъртви, по закон земите и титлите му трябвало да преминат към неговия най-голям внук, Джейсерис… но тъй като Джейс щял евентуално да се възкачи на Железния трон след своята майка, принцеса Ренира подканила своя свекър вместо това да посочи нейния втори син, Люцерис. Лорд Корлис обаче имал също така шестима племенници и най-големият от тях, сир Вемонд Веларион, възразил, че наследството по право трябва да премине към него на основанието, че синовете на Ренира били копелета, от баща Харвин Стронг. Принцесата не понесла това и пратила принц Демън да плени сир Вемонд, заповядала да му отрежат главата и нахранила с леша му дракона си Сиракс.

Дори това обаче не сложило край на проблема. По-младите братовчеди на сир Вемонд избягали в Кралски чертог с жена му и синовете, за да плачат там за справедливост и да поставят претенциите си пред краля и кралицата. Крал Визерис бил станал изключително дебел и червендалест и едва имал сили да изкачи стъпалата до Железния трон. Негова милост ги изслушал мълчаливо, след което заповядал да им отрежат езиците, на всички.

— Бяхте предупредени — заявил той, докато ги извличали от залата. — Няма да слушам повече тези лъжи.

Но докато слизал, Негова милост залитнал и се пресегнал да се укрепи, и срязал лявата си длан до кокала на едно нащърбено острие, стърчащо от трона. Въпреки че Великият майстер Мелос промил срязаното с кипнало вино и превързал ръката с ивици лен, накиснати в целебни мехлеми, скоро последвала треска и мнозина се уплашили, че кралят може да умре. Само пристигането на принцеса Ренира оправило нещата, защото с нея дошъл собственият ѝ лечител майстер Жерардис, който се задействал бързо и отрязал два пръста от ръката на Негова милост, за да спаси живота му.

Макар и много отслабнал от претърпяното, крал Визерис скоро поел отново управлението. За да се отпразнува оздравяването му, бил устроен пир на първия ден от 127 г. СЗ. На принцесата и на кралицата било заповядано да присъстват, с всички техни деца. В израз на разбирателство всяка жена носела цвета на другата и много декларации на обич били направени, за огромно удоволствие на краля. Принц Демън вдигнал чаша за сир Ото Хайтауър и му благодарил за вярната му служба като Ръка. Сир Ото, от своя страна, говорил за куража на принца, а децата на Алисент и Ренира се поздравили взаимно с целувки и заедно разчупили хляб на трапезата. Или така поне е записано в дворцовите хроники.

Но по-късно вечерта, след като крал Визерис напуснал (защото Негова милост все още лесно се изморявал), Гъбата ни казва, че Емонд Едноокия станал и вдигнал тост за своите племенници Велариони, като говорел с подигравателно възхищение за тяхната кафява коса, кафяви очи… и сила.

— Никога не съм познавал някой толкова силен като моите мили племенници — завършил той. — Тъй че нека вдигнем наздравица за тези три силни момчета.

Още по-късно, съобщава шутът, Егон Старшия се обидил, когато Джейсерис поканил съпругата му, Хелена, на танц. Разменили си гневни думи и двамата принцове можели да стигнат до удари, ако не се била намесила Кралската гвардия. Дали крал Визерис изобщо е бил уведомен за тези инциденти не знаем, но принцеса Ренира и синовете ѝ се върнали в седалището си на Драконов камък на следващата сутрин.

След загубата на пръстите си Визерис никога повече не седнал на Железния трон. Оттогава насетне отбягвал тронната зала: предпочитал да води дворцовия съвет в солария си, а по-късно в спалнята си, обкръжен от майстери, септони и неговия верен шут Гъбата, единствения човек, който все още можел да го накара да се засмее (според Гъбата).

Скоро след това смърт отново сполетяла двора, когато Великият майстер Мелос рухнал една нощ, докато изкачвал виещите се стъпала. Винаги бил сдържащ глас в съвета, вечно приканвал към спокойствие и компромис, когато възниквали проблеми между черните и зелените. За беда на краля обаче кончината на човека, когото той наричал „моят доверен приятел“, послужила само за да предизвика нов спор между фракциите.

Принцеса Ренира искала майстер Жерардис, който от дълго време служил на Драконов камък, да бъде издигнат на мястото на Мелос; само лечебните му умения спасили живота на краля, когато Визерис порязал ръката си на трона, твърдяла тя. Кралица Алисент обаче настоявала, че принцесата и нейният майстер ненужно са осакатили Негова милост. Ако те не се били намесили, твърдяла тя, Великият майстер Мелос със сигурност щял да спаси пръстите на краля, както и живота му. Увещавала да бъде назначен някой си майстер Алфадор, към момента на служба в Хайтауър. Визерис, атакуван и от двете страни, не избрал нито единия, нито другия, като напомнил на принцесата и на кралицата, че не на него се пада да направи избора. Цитаделата на Староград избирала Великия майстер, не Короната. В надлежния момент Цитаделата връчила веригата на поста на архимайстер Орвил, един от техните.

Крал Визерис, изглежда, отчасти възстановил старата си жизненост, след като новият Велик майстер пристигнал в двора. Септон Юстас ни казва, че това било резултат от молитва, но повечето вярвали, че отварите и тинктурите на Орвил били по-ефикасни от пусканията на кръв с пиявици, които Мелос предпочитал. Но тези възстановявания се оказали краткотрайни и подагра, гръдни болки и задух продължили да измъчват краля. През последните години на царуването си Визерис все повече оставял управлението на своята Ръка и малкия съвет. По необходимост се налага да погледнем членовете на малкия съвет в навечерието на големите събития от 129 г. СЗ, защото те щели да изиграят важна роля във всичко, което последвало.

Ръката на краля останал сир Ото Хайтауър, баща на кралицата и чичо на лорда на Староград. Великият майстер Орвил бил най-новият член на съвета и се смятало, че не подкрепя нито черни, нито зелени. Лорд-командир на Кралската гвардия обаче останал сир Кристън Коул, а в негово лице Ренира имала жесток противник. Състареният лорд Лиман Бийзбъри бил управител на хазната, на който пост служел почти без прекъсване още от времето на Стария крал. Най-младите съветници били лорд-адмиралът и управител на корабите сир Тиланд Ланистър, брат на лорда на Скалата на Кастърли, и лорд-изповедникът и господар на шепнещите Ларис Стронг, лорд на Харънхъл. Лорд Джаспър Вайлд, управител на законите, познат сред простолюдието като Желязната пръчка, допълвал съвета. (Непреклонните позиции на лорд Вайлд по въпроси на закона му спечелили това прозвище, казва септон Юстас. Но Гъбата заявява, че Желязната пръчка бил наречен така заради твърдостта на члена му, след като направил двайсет и девет деца на четири жени преди последната да умре от изтощение.)

Докато Седемте кралства приветствали 129-тата година след Завоеванието на Егон с празнични огньове, пиршества и вакханалии, крал Визерис Първи Таргариен все повече отслабвал. Болките в гърдите станали толкова силни, че не можел да изкачи и едно крило стъпала и трябвало да го разнасят из Червената цитадела в стол. Към втората луна на годината Негова милост загубил всякакъв апетит и управлявал кралството от леглото си… когато се чувствал достатъчно силен, за да управлява изобщо. Повечето дни предпочитал да оставя държавните дела на своята Ръка сир Ото Хайтауър. На Драконов камък, междувременно, принцеса Ренира отново наедряла с дете. Тя също се задържала на легло.

На третия ден от третата луна на 129 г. СЗ принцеса Хелена взела трите си деца да навестят краля в покоите му. Близнаците, Джеерис и Джеера, били шестгодишни, брат им Мелор — само на две. Негова милост дал на бебето перлен пръстен от пръста си, за да си поиграе с него, и разказал на близнаците историята как отлетял на дракона си на север от Вала, за да съкруши огромна орда диваци, великани и варги. Въпреки че били чували историята много пъти, децата слушали внимателно. След това кралят ги отпратил, оплаквайки се от умора и стягане в гърдите. След това Визерис от дома Таргариен, Първия с това име, Крал на андалите, на ройнарите и на Първите хора, Владетел на Седемте кралства и Защитник на Владението, затворил очи и заспал.

Повече не се събудил. Бил на петдесет и две години и властвал над повечето от Вестерос двайсет и шест години.

А после избухнала бурята и драконите затанцували.