Огън и кръв

Смъртта на Драконите Червения дракон и Златният

След смъртта на Люцерис Веларион в бурните земи и убийството на принц Джеерис пред очите на майка му в Червената цитадела Танцът на драконите навлязъл в нова фаза. И за черните, и за зелените, кръвта зовяла за кръв за отмъщение. Из цялото кралство лордове свиквали знамената си и войски се сбирали и тръгвали в поход.

В речните земи нападатели от Гарваново дърво, веещи знамената на Ренира13, се прехвърлили в земите на дома Бракън, палели жита, отмъквали овце и добитък, плячкосвали села и осквернявали всяка септа, на която се натъкнели (Блекууд били един от последните домове на юг от Шийката, които все още почитали старите богове).

Когато Бракън събрали голяма сила, за да отвърнат на удара, лорд Самуел Блекууд ги изненадал, докато лагерували под една крайречна мелница. В последвалия бой мелницата била подпалена и мъжете се сражавали и умирали часове наред, окъпани в червената светлина на пламъците. Сир Амос Бракън, начело на воинството от Каменна ограда, посякъл и убил лорд Блекууд в двубой, но самият той загинал, когато стрела от язово дърво намерила очния процеп на шлема му и се забила дълбоко в черепа му. Тази стрела уж била пусната от шестнайсетгодишната сестра на лорд Самуел Алисан, която по-късно щяла да стане известна като Черната Али, но дали това е факт, или просто фамилна легенда, не можем да знаем.

Много други тежки загуби били понесени от двете страни в това, което е останало известно като Битката на Горящата мелница… а когато Бракън най-сетне били разбити и побягнали в своите земи под командването на незаконния брат на сир Амос сир Рейлън Две реки, разбрали, че Каменна ограда бил завзет в тяхно отсъствие. Предвождано от принц Демън на Караксес силно воинство, съставено от Дари, Руут, Пайпър и Фрей, завзело замъка с щурм в отсъствието на толкова много от силата на дома Бракън. Лорд Хъмфри Бракън и останалите му деца били пленени, заедно с третата му съпруга и любовницата от простолюдието. За да не пострадат, сир Рейлън се предал. След като домът Бракън бил съкрушен по този начин, последните поддръжници на крал Егон в речните земи изгубили кураж и също положили мечовете си.

И все пак не трябва да се мисли, че зеленият съвет е седял бездейно. Сир Ото Хайтауър също бил деен, печелел лордове за каузата, наемал мечове, укрепвал защитата на Кралски чертог и усърдно търсел други съюзници. След отхвърлянето на мирните сондажи на Великия майстер Орвил Ръката удвоил усилията си, като изпратил гарвани до Зимен хребет и Орлово гнездо, до Речен пад, Бял пристан, Града на гларуса, Горчив мост, Светлия остров и петдесет други цитадели и замъци. Ездачи препускали в нощта към по-близки владения, за да призоват техните лордове и лейди в двора да се закълнат във васална вярност на крал Егон. Сир Ото също тъй се обърнал към Дорн, чийто управляващ принц, Корен Мартел, воювал някога срещу принц Демън в Каменните стъпала, но принц Корен отхвърлил предложението му.

— Дорн е танцувал с дракони преди — заявил той. — По-скоро бих спал със скорпиони.

Но сир Ото губел доверието на своя крал, който бъркал усилията му с бездействие и предпазливостта му със страхливост. Сир Юстас ни съобщава за един случай, когато Егон влязъл в Кулата на Ръката и заварил сир Ото да пише поредно писмо, при което съборил мастилницата в скута на дядо си и заявил:

— Тронове се печелят с мечове, не с пачи пера. Пролей кръв, не мастило.

Падането на Харънхъл дошло като голям шок за Негова милост, казва ни Мункун. До този момент Егон II вярвал, че каузата на неговата сестра била безнадеждна. Харънхъл за първи път накарал Негова милост да се почувства уязвим. Последвалите поражения при Горящата мелница и Каменна ограда дошли като допълнителни удари и накарали краля да осъзнае, че положението му било по-рисковано, отколкото изглеждало. Тези страхове се усилили, когато гарвани се върнали от Предела, където зелените вярвали, че са най-силни. Домът Хайтауър и Староград стояли здраво зад крал Егон, а Негова милост разполагал и с Арбор… но другаде на юг други лордове заставали на страната на Ренира, между които лорд Костейн от Три кули, лорд Мълъндор от Горните земи, лорд Тарли от Рогов хълм, лорд Роуан от Златна дъбрава и лорд Грим от Сив щит.

Най-гръмкият между онези предатели били сир Алан Бийзбъри, наследник на лорд Лиман, който настоявал дядо му да бъде освободен от тъмниците, където повечето вярвали, че бил затворен бившият управител на хазната. Изправени пред такъв ропот от страна на собствените им знаменосци, кастеланът, стюардът и майката на младия лорд Тирел от Планински рай, действащи като регенти от името на момчето, внезапно преосмислили поддръжката си за крал Егон и решили домът Тирел да не вземе страна в тази борба. Крал Егон започнал да дави страховете си в силно вино, казва ни септон Юстас. Сир Ото известил племенника си лорд Ормунд Хайтауър, като го помолил да използва властта си в Староград, за да потуши това надигане на бунтовници в Предела.

Последвали други удари: Долината, Бял пристан, Зимен хребет. Блекууд и други речни владетели се стекли към знамената на Харънхъл и принц Демън. Флотите на Морската змия затворили залива Черна вода и всяка сутрин търговци хленчели пред крал Егон. Негова милост нямал отговор за оплакванията им, освен поредната чаша силно вино.

— Направи нещо — наредил той на сир Ото.

Ръката го уверил, че се прави нещо; измътил план как да пробие блокадата на Веларион. Един от главните стълбове на подкрепа за претенцията на Ренира бил нейният съпруг, но принц Демън бил също така една от най-големите ѝ слабости. Принцът си създал повече врагове, отколкото приятели по време на своите авантюри. Сир Ото, който бил между първите му такива врагове, се добрал през Тясното море до друг от враговете на принца, краля на Трите дъщери.

Сама по себе си кралската флота не разполагала с нужната сила да пробие тапата на Морската змия на Гърлото, а сондажите на крал Егон към Далтон Грейджой до този момент не успели да спечелят Железните острови на негова страна. Обединените флоти на Тирош, Лис и Мир обаче щели да бъдат повече от равностойни на морската сила на Веларионите. Сир Ото известил магистрите, като им обещал изключителни търговски права в Кралски чертог, ако успеят да прочистят Гърлото от корабите на Морската змия и отново да отворят морските пътища. За да стане по-вкусна гозбата, той обещал също така да отстъпи Каменните стъпала на Трите сестри, макар че всъщност Железния трон никога не е имал претенции към онези острови.

Триархията обаче изобщо не реагирала бързо. След като нямали истински крал, всички важни решения в това триглаво „кралство“ се взимали от Върховния съвет. По единайсет магистрати от всеки град съставяли членството му, като всеки от тях се стремял да демонстрира собствената си мъдрост, прозорливост и значимост и да спечели всякаква възможна изгода за собствения си град. Великият майстер Грейдон, който написал подробната история на кралството на Трите дъщери петдесет години по-късно, го описал като „трийсет и три коня, всеки дърпащ в своята си посока“. Дори толкова своевременни проблеми като война, мир и съюзяване били предмет на безкраен дебат… а Върховният съвет дори не се бил събрал, когато пристигнали пратениците на сир Ото.

Забавянето никак не устройвало младия крал. Търпението на Егон Втори към дядо му с неговите извъртания се изчерпало. Въпреки че майка му, вдовстващата кралица Алисент, говорела в защита на сир Ото, Негова милост все едно не чувала увещанията ѝ. Призовал сир Ото в тронната зала, отпрал служебната верига от врата му и я хвърлил на сир Кристън Коул.

— Новата ми Ръка е стоманен юмрук — похвалил се кралят. — Приключихме с писането на писма.

Сир Кристън побързал да угоди на нрава му.

— Не ви приляга да се молите за подкрепа от лордовете си като просяк, молещ за подаяние — казал той на Егон. — Вие сте законният крал на Вестерос и онези, които го отричат, са изменници. Крайно време е да научат цената на измяната.

Първите, които платили цената, били пленените лордове, чезнещи в тъмниците под Червената цитадела, мъже, които някога се били заклели да защитят правата на принцеса Ренира и все още упорито отказвали да прегънат коляно пред крал Егон. Един по един били извлечени на двора на замъка, където Кралското правосъдие ги чакал с брадвата си. На всеки била дадена последна възможност да се закълне във васална вярност на Негова милост; само лорд Бътъруел, лорд Стоукуорт и лорд Росби избрали да го сторят. Лорд Хейфорд, лорд Мериуедър, лорд Харт, лорд Бъклър, лорд Касуел и лейди Фел ценели клетвената си дума повече от живота си и били обезглавени поред, заедно с осем оземлени рицари и четирийсет слуги и прислужници. Главите им били набити на шипове над градските порти.

Крал Егон искал също тъй да отмъсти за убийството на наследника си от Кръвта и Сиренето, като нападне Драконов камък, спускайки се над островната цитадела на драконов гръб, за да залови и убие своята сестра и „синовете ѝ копелета“. Нужно било усилието на целия зелен съвет, за да го вразумят. Сир Кристън Коул настоял за друг подход. Принцесата претендент прибягнала до коварство и вероломство, за да убие принц Джеерис, казал Коул: нека и те да сторят същото.

— Ще се отплатим на монетата със собствената ѝ кървава монета — казал той на краля.

Инструментът, който лорд-командирът на Кралската гвардия избрал за кралското отмъщение, бил неговият Заклет брат сир Арик Каргил.

Сир Арик познавал много отблизо древното седалище на дома Таргариен, понеже често отсядал там по време на царуването на крал Визерис. Много рибари все още плавали във водите на залива Черна вода, защото Драконов камък зависел от морето за изхранването си; щяло да бъде проста работа Каргил да бъде превозен до рибарското селце под замъка. Оттам можел да се добере до кралицата. А сир Арик и неговият брат сир Ерик били близнаци, еднакви във всяко отношение; дори приятелите им в Кралската гвардия не можели да ги различават, твърдят и Гъбата, и септон Юстас. Облечен в бяло, сир Арик трябвало да може да се движи свободно из Драконов камък, предполагал сир Кристън; всеки страж, който случайно се натъкнел на него, със сигурност щял да го сбърка с брат му.

Сир Арик не приел мисията си с радост. Всъщност, казва ни септон Юстас, притесненият рицар посетил септата на Червената цитадела в нощта, когато трябвало да отплава, за да се помоли за прошка на нашата Майка Горе. Но като член на Кралската гвардия, заклел се да се подчинява на краля и командира, нямал друг достоен избор, освен да стигне до Драконов камък предрешен в зацапано със сол облекло на прост рибар.

Истинската цел на мисията на сир Арик остава предмет на сериозни спорове. Великият майстер Мункун ни казва, че на Каргил било заповядано да убие Ренира и да сложи край на бунта ѝ с един удар, докато Гъбата настоява, че жертвите на Каргил били синовете ѝ, че Егон II желаел да измие кръвта на убития си син с тази на неговите копелета племенници Джейсерис и Джофри Стронг.

Сир Арик стигнал до брега безпрепятствено, навлякъл бронята си и белия плащ и без затруднения проникнал в замъка предрешен като брата си близнак, точно както замислял Кристън Коул. Дълбоко в недрата на Драконов камък обаче, докато се промъквал към кралските покои, боговете го изправили лице в лице със самия сир Ерик, който веднага разбрал какво означава присъствието на брат му. Певците ни разказват, че сир Ерик казал: „Обичам те, братко“, когато размахал меча си, и че сир Арик отвърнал: „И аз теб, братко“, когато извадил своя.

Братята се били близо цял час, твърди Великият майстер Мункун; грохотът на стомана в стомана разбудил половината двор на кралицата, но зрителите можели само да стоят безпомощно настрана и да гледат, защото никой не можел да каже кой от братята кой е. Накрая сир Арик и сир Ерик си нанесли един на друг смъртоносни рани и издъхнали прегърнати, със сълзи по страните им.

Описанието на Гъбата е по-кратко, по-солено и общо взето по-гадно. Боят продължил едва няколко мига, казва шутът. Нямало никакви изявления в обич; всеки от двамата Каргил обвинил другия като изменник, докато се биели. Сир Ерик, който стоял над своя близнак на витите стъпала, пръв нанесъл смъртоносен удар, свирепо посичане надолу, което едва не отсякло ръката на брат му с меча от рамото, но докато се свличал, сир Арик сграбчил белия плащ на убиеца си и го придърпал достатъчно близо, за да забие кама в корема му. Сир Арик бил мъртъв преди да дойдат първите стражи, но на сир Ерик отнело четири дни, докато издъхне от раната в корема, пищейки от ужасна болка и проклинайки своя брат изменник през цялото време.

По очевидни причини певци и разказвачи са показали явно предпочитание към версията, разказана от Мункун. Майстери и други учени хора трябва сами да решат коя версия е по-вероятна. Единственото, което септон Юстас казва по въпроса, е, че близнаците Каргил се убили един друг, и тук ще оставим тази тема.

В Кралски чертог господарят на шепнещите на крал Егон, Ларис Стронг Кривото стъпало, съставил списък на всички лордове, които се събрали на Драконов камък да присъстват на коронацията на кралица Ренира и да заседават на черния съвет. Седалищата на лорд Селтигар и Веларион били на островите; тъй като Егон II не разполагал със сила по море, те били недостижими за неговия гняв. Черните лордове, чиито земи били на континента обаче, не се радвали на такава защита.

Със сто рицари и петстотин войници от кралския двор, подсилени от три пъти повече закалени наемници, сир Кристън тръгнал в поход към Росби и Стоукуорт, чиито лордове едва наскоро се разкаяли за подкрепата си за кралицата, като им заповядал да докажат верността си, като добавят силата си към неговата. Така подсилено, воинството на Коул настъпило към защитеното с крепостна стена пристанищно градче Дъскъндейл, където изненадали защитниците. Градът бил плячкосан, корабите в залива запалени, лорд Дарклин — обезглавен. На домашните му рицари и гарнизона бил даден избор да закълнат мечовете си на крал Егон или да споделят съдбата на своя лорд. Повечето избрали първото.

Следващата цел на сир Кристън бил Врански приют. Предупреден за идването им, лорд Стонтън затворил портите си и се опълчил на нападателите. Иззад стените си негово благородие можел само да гледа безпомощно как полята, горите и селата били изгорени, овцете, добитъкът и крепостните му — подложени на меча. Когато провизиите в замъка започнали да се изчерпват, изпратил гарван до Драконов камък с молба за помощ.

Птицата пристигнала, докато Ренира и нейните черни оплаквали сир Ерик и обсъждали подобаващия отговор на последното нападение на „Егон Узурпатора“. Макар и потресена от опита за покушение над живота ѝ (или на синовете ѝ), кралицата все още изпитвала неохота да напада Кралски чертог. Мункун (който, трябва да се напомни, е писал много години по-късно) казва, че това било заради ужаса, който изпитвала пред това да стане родоубиец. Мегор Жестокия убил собствения си племенник Егон и бил прокълнат след това и кръвта на живота му изтекла на заграбения му трон. Септон Юстас твърди, че Ренира имала „сърце на майка“, което я спирало да рискува живота на останалите си синове. Гъбата единствен присъствал на тези съвети обаче, и шутът настоява, че Ренира все още била болна от скръб заради смъртта на сина ѝ Люцерис и отсъствала от военния съвет, предавайки правомощията си на Морската змия и неговата съпруга принцеса Ренис.

Тук версията на Гъбата изглежда по-правдоподобна, защото знаем, че девет дни след като лорд Стонтън изпратил молбата си за помощ, плясък на кожени криле се чул над морето и драконът Мелейс се появил над Врански приют. Червената кралица я наричали, заради алените люспи, които я покривали. Мембраните на крилете ѝ били розови, гребенът, рогата и ноктите — лъскави като мед. А на гърба ѝ, в броня от стомана и мед, която блестяла на слънцето, яздела Ренис Таргариен, Кралицата, която никога не беше.

Сир Кристън Коул не бил поразен. Ръката на Егон очаквал това, разчитал на това. Барабани ударили и стрелци се втурнали напред, с лъкове, както и с арбалети, и небето се изпълнило с дървени и метални стрели. Скорпиони се изпънали нагоре и изстреляли метални пръти като онези, които някога свалили Мераксес в Дорн. Мелейс понесла десетки удари, но стрелите само я разгневили. Понесла се надолу, храчейки огън наляво и надясно. Рицари пламнали на седлата си, щом космите, кожата и сбруята на конете им лумнали в пламъци. Войници захвърляли копията си и се разпръсквали. Някои се опитвали да се скрият зад щитовете си, но нито дъб, нито желязо можели да устоят на драконовия дъх. Сир Кристън седял на белия си кон и викал: „Цели се в ездача!“ през пламък и дим. Мелейс ревяла, пушек забълвал от ноздрите ѝ, жребец заритал в челюстите ѝ, докато огнените езици го поглъщали.

Тогава дошъл ответният рев. Още две крилати чудовища се появили; кралят бил на гърба на Слънцеплам Златния, а неговият брат Емонд — на Вхагар. Кристън Коул бил задействал капана си и Ренис захапала стръвта. Сега зъбите се затворили около нея.

Принцеса Ренис не се опитала да избяга. С радостен вик изплющяла с камшика и обърнала Мелейс към врага. Само срещу Вхагар можело да има някакъв шанс, но срещу Вхагар и Слънцеплам заедно гибелта била сигурна. Драконите се срещнали с ярост на сто стъпки над бойното поле, огнени кълбета изригвали и разцъфвали, толкова ярки, че след това хората се кълнели, че небето било пълно със слънца. Кървавочервените челюсти на Мелейс за миг се стегнали около златния врат на Слънцеплам, но тогава Вхагар връхлетял отгоре върху тях. Трите дракона се спуснали на вихрушка към земята. Стоварили се толкова силно, че камъни западали от бойниците на Врански приют на половин левга от полето на боя.

Оказалите се най-близо до драконите не оживели, за да разкажат за станалото. Които били по-надалече не могли да видят заради пламъка и дима. Минали часове, преди огньовете да заглъхнат. Но от пепелищата само Вхагар се вдигнал невредим. Мелейс била мъртва, натрошена от падането. На Слънцеплам, великолепния златен дракон, едното крило било отпрано от тялото; царственият му ездач оцелял със счупени ребра, счупено бедро и изгаряния, които покривали половината му тяло. Лявата му ръка била най-зле. Драконовият пламък бил толкова горещ, че бронята на краля се стопила в плътта му.

Тяло, за което се сметнало, че е на Ренис Таргариен, било намерено по-късно до трупа на нейния дракон, но било толкова почерняло, че никой не можел да е сигурен, че е нейното. Възлюбена дъщеря на лейди Джослин Баратеон и на принц Емон Таргариен, вярна съпруга на лорд Корлис Веларион, майка и баба, Кралицата, която никога не беше живяла храбро и умряла сред кръв и огън. Била на петдесет и пет години.

Осемстотин рицари, скуайъри и прости войници загубили живота си този ден. Други сто загинали скоро след това, когато принц Емонд и сир Кристън Коул завзели Врански приют и избили гарнизона. Главата на лорд Стонтън била отнесена в Кралски чертог и набита на шип над Старата порта… но онова, пред което онемели от страхопочитание тълпите простолюдие, било главата на дракона Мелейс, прекарана на кола през града. Септон Юстас ни съобщава, че хиляди напуснали Кралски чертог след това, докато вдовстващата кралица Алисент не заповядала градските порти да бъдат затворени и залостени.

Крал Егон II не умрял, макар изгарянията да му донесли толкова болка, че според някои се молел да умре. Върнали го в Кралски чертог в закрита носилка, за да не се виждат понесените от него наранявания, Негова милост не се вдигнал от леглото до края на годината. Септони се молели за него, майстери го обгрижвали с отвари и с млякото на мака, но Егон спял по девет часа на всеки десет, будел се едва колкото да поеме оскъдна храна, преди да заспи отново. Никой не бил допускан да нарушава покоя му, освен майка му, вдовстващата кралица, и неговата Ръка, сир Кристън Коул. Съпругата му дори не се и опитала, толкова потънала била Хелена в собствената си скръб и лудост.

Драконът на краля, Слънцеплам, твърде голям и тежък, за да може да бъде преместен и неспособен да полети с пострадалото си крило, останал на полето извън Врански приют, пълзял из пепелищата като огромен златен червей. В първите дни се хранел с изгорените трупове на убитите. Когато те свършили, мъжете, оставени от сир Кристън да го пазят, му носели телета и овце.

— Сега ти трябва да управляваш владението, докато брат ти укрепне достатъчно, за да сложи отново короната — казал Ръката на краля на принц Емонд. На сир Кристън не се наложило да го повтаря, пише Юстас. И тъй едноокият Емонд Родоубиеца поел короната от желязо и рубини на Егон Завоевателя.

— Изглежда по-добре на мен, отколкото на него — заявил принцът. Все пак Емонд не приел титлата крал, а се обявил само за Защитник на Владението и принц регент. Сир Кристън Коул останал Ръка на краля.

Междувременно семената, които Джейсерис Веларион посял през своя полет на север, започнали да носят плод и мъже се сбирали в Бял пристан, Зимен хребет, Бароутън, Систъртън, Града на гларуса и Лунните порти. Ако се обединели с речните лордове, събиращи се в Харънхъл с принц Демън, дори здравите стени на Кралски чертог нямало да могат да им устоят, предупредил сир Кристън новия принц регент.

Вестите от Юга също били злокобни. Отзовавайки се на настойчивите молби на своя чичо, лорд Озмунд Хайтауър поел от Староград с хиляда рицари, хиляда стрелци, три хиляди войници и неизброими хиляди препитаващи се от войската, наемни мечове, свободни ездачи и безредна сган, но се оказал подложен на набезите на сир Алан Бийзбъри и лорд Алан Тарли. Макар да командвали много по-малко хора, двамата Алан го тормозели ден и нощ; нападали лагерите му, избивали съгледвачите му и палели всичко по пътя му. По̀ на юг лорд Костейн излязъл от Три кули, за да удари обоза на Хайтауър. Още по-лошо, до негово благородие достигнала вестта, че войска голяма колкото неговата се спуска по Мандър, предвождана от Тадеус Роуан, лорд на Златна дъбрава. Поради това лорд Ормунд решил, че няма да може да продължи без поддръжка от Кралски чертог.

„Имаме нужда от драконите ви“, написал той.

Свръхуверен в силата си като воин и в мощта на своя дракон Вхагар, Емонд горял от нетърпение да прехвърли битката на страната на врага.

— Курвата на Драконов камък не е заплахата — казал. — Не повече от Роуан и тези предатели в Предела. Опасността е чичо ми. Веднъж Демън да умре и всички тези глупаци, развяващи знамената на сестра ни, ще се върнат бежешком в замъците си и няма повече да ни безпокоят.

На изток от залива Черна вода нещата на кралица Ренира също не вървели добре. Смъртта на сина ѝ Люцерис се оказала съкрушаващ удар за жена, вече сломена от тежка бременност, родилни мъки и помятане. Когато до Драконов камък достигнала вестта, че принцеса Ренис е загинала, гневни думи били разменени между кралицата и лорд Веларион, който я обвинил за смъртта на съпругата си.

— Трябваше да си ти — викнал Морската змия на Нейна милост. — Стонтън повика теб, но ти остави на жена ми да се отзове и забрани на синовете си да тръгнат с нея.

Защото целият замък знаел, че принцовете Джейс и Джоф горели от желание да полетят с принцеса Ренис към Врански приют със своите дракони.

„Само аз можех да облекча сърцето на Нейна милост — твърди Гъбата в своето «Свидетелство». — В този тъмен час аз станах личният съветник на кралицата, оставил настрана шутовския си скиптър и островърха шапка, за да ѝ отдам цялата си мъдрост и съпричастие. Неведомо за всички, тъкмо смешникът ги управляваше сега, невидим крал в пъстри шутовски одежди.“

Това са големи претенции за един малък човек и непотвърдени от нито една от другите ни хроники, нито от фактите. Нейна милост изобщо не е била сама. Четирима живи синове останали до нея.

„Моята сила и моето утешение“, наричала ги кралицата. Егон Младшия и Визерис, синове на принц Демън, били на девет и на седем, съответно. Принц Джофри бил само на единайсет… но Джейсерис, принц на Драконов камък, бил на ръба на петнайсетия си имен ден.

Тъкмо Джейс излязъл сега на преден план, в края на 129 г. СЗ. Помнел обещанието, което бил дал на Девата на Долината, и заповядал на принц Джофри да отлети до Града на гларуса с Тираксес. Мункун намеква, че желанието на Джейс да опази брат си далече от боевете било съществено в неговото решение. Това не устройвало Джофри, който бил решен да се докаже в битка. Едва когато му казали, че го изпращат да защити Долината от драконите на крал Егон, с неохота се съгласил да го стори. Рена, тринайсетгодишната дъщеря на принц Демън от Лена Веларион, била избрана да го придружи. Известна като Рена от Пентос заради града, в който се родила, тя не била драконов ездач, тъй като новоизлюпеното ѝ умряло няколко години преди това, но донесла със себе си три драконови яйца в Долината, където нощем се молела да се излюпят.

Близначката на лейди Рена, Бела, останала на Драконов камък. От дълго време сгодена за принц Джейсерис, тя отказала да го изостави и настояла, че ще се бие редом до него на своя дракон… макар Лунната танцьорка да била твърде малка, за да понесе тежестта ѝ. Въпреки че Бела също така заявила намерението си да се омъжи веднага за Джейс, никакво бракосъчетание не било извършено изобщо. Според Мункун принцът не желаел да се ожени преди да свърши войната, докато Гъбата твърди, че Джейсерис вече бил женен за Сара Сняг, загадъчното незаконородено момиче от Зимен хребет.

Принцът на Драконов камък също тъй се погрижил за безопасността на своите братя, Егон Младшия и Визерис, на девет и на седем години. Техният баща, принц Демън, завързал много приятелства в Свободния град Пентос при гостуванията си там, тъй че Джейсерис се обърнал към принца на този град оттатък Тясното море и той се съгласил да стане настойник на двете момчета, докато Ренира си осигури Железния трон. В сетните дни на 129 г. СЗ младите принцове се качили на платнохода „Безгрижният веселяк“ — Егон с Буреносец, Визерис притиснал яйцето си до гърдите, — за да отплават за Есос. Морската змия пратил седем от бойните си кораби с тях за ескорт, за да стигнат безопасно до Пентос.

Принц Джейсерис скоро върнал лорда на Приливите в лоното, като го назначил за Ръка на кралицата. Заедно с лорд Корлис започнали да съставят план за щурм на Кралски чертог.

След като Слънцеплам лежал ранен и неспособен да полети край Врански приют, а Тесарион бил с принц Дерон в Староград, само два големи дракона останали да бранят Кралски чертог… а ездачката на Сънеплам кралица Хелена преживявала дните си в мрак, обляна в сълзи, и със сигурност не можело да бъде смятана за заплаха. С това оставал само Вхагар. Никой жив дракон не можел да се сравни с Вхагар по големина и свирепост, но Джейс преценил, че ако Вермакс, Сиракс и Караксес се спуснат над Кралски чертог, дори „онази посивяла стара кучка“ нямало да може да им устои.

Гъбата не бил толкова сигурен.

„Три е повече от едно — твърди джуджето, че казал на принца на Драконов камък, — но четири е повече от три, а шест е повече от четири, дори последният глупак знае това.“ Когато Джейс изтъкнал, че Буреносец никога не бил яхван, че Лунната танцьорка е новоизлюпена, че Тираксес е далече в Долината с принц Джофри и поискал да научи къде предлагал Гъбата да намерят повече дракони, джуджето ни казва, че се засмял и рекъл: „Под чаршафите и в купчините дърва, навсякъде, където вие, Таргариените, сте пръснали сребърното си семе“.

Домът Таргариен властвал над Драконов камък повече от двеста години, откакто лорд Енар Таргариен пръв дошъл от Валирия с драконите си. Макар винаги да било техен обичай да женят брат за сестра и братовчед за братовчедка, младата кръв тече гореща и не било рядкост мъжете от дома да търсят наслада сред дъщерите (и дори жените) на техните поданици, простолюдието, което живеело в селата под Драконовата планина, орачи на сушата и рибари в морето. Всъщност до царуването на крал Джеерис древното право на първата нощ било предявявано може би по-често на Драконов камък, отколкото където и да било другаде в Седемте кралства, въпреки че Добрата кралица Алисан сигурно щяла да бъде стъписана да го чуе.

Въпреки че на „първата нощ“ общо взето се гледало с възмущение другаде, както научила кралица Алисан на своите женски дворцови съвети, тези чувства били приглушени на Драконов камък, където Таргариените с право били смятани за по-близки до боговете, нежели до простосмъртните хора. Тук на благословените по този начин невести на първата им брачна нощ се гледало със завист, а децата, родени от подобни съюзи, били смятани за по-горни от всички други, тъй като владетелите на Драконов камък често почитали раждането на такива деца с щедри дарове от злато и коприна, и земя за майката. За тези щастливи незаконородени деца се казвало, че били „родени от драконово семе“ и след време започнали да ги наричат просто „семената“. Дори след края на правото на първата брачна нощ някои Таргариени продължили да се закачат с дъщерите на ханджии и жените на рибари, тъй че семената и синовете на семената били в изобилие на Драконов камък.

Точно към тях се обърнал принц Джейсерис, подтикнат от своя шут, заклевайки се, че всеки мъж, който успее да овладее дракон, ще бъде дарен със земи и богатства и удостоен с рицарски сан. Синовете му щели да бъдат причислени към благородническото съсловие, дъщерите му омъжени за лордове, а той самият щял да има честта да се сражава редом до принца на Драконов камък срещу претендента Егон Втори Таргариен и неговите вероломни поддръжници.

Не всички от тези, които се отзовали на призива на принца, били „семена“, нито дори синове или внуци на семена. Десетки от домашните рицари на самата кралица се предложили за драконови ездачи, между които лорд-командирът на Гвардията на кралицата сир Стефон Дарклин, наред със скуайъри, слуги, моряци, оръженосци, мимове, плюс две слугини. „Посева на семената“, нарича Мункун триумфите и трагедиите, които последвали (приписвайки идеята на самия Джейсерис, не на Гъбата). Други предпочитат названието „Червения посев“.

Най-невероятният от тези кандидат драконови ездачи бил самият Гъбата, чието „Свидетелство“ говори надълго и нашироко за опита му да яхне стария Среброкрил, смятан за най-кроткия от необяздените дракони. Една от по-веселите историйки завършва с това как Гъбата тича през двора на Драконов камък с подпален задник и едва не се удавя, когато скача в кладенец, за да угаси пламъците. Едва ли е било така, разбира се, но все пак случката предлага забавен момент в нещо, което иначе е било ужасна работа.

Драконите не са коне. Не приемат лесно хора на гърбовете си, а когато са ядосани или заплашени, нападат. „Истинното сказание“ на Мункун ни казва, че шестнайсет мъже загубили живота си по време на Посева. Стефон Дарклин бил изгорен до смърт, докато се опитвал да яхне дракона Морски дим. Лорд Гормон Масей претърпял същата съдба, когато се доближил до Вермитор. На един, нарекъл се Денис Сребърния, чиято коса и очи придавали достоверност на твърдението му, че бил потомък на копеле на Мегор Жестокия, ръката му била отхапана от Крадеца на овце. Докато синовете му се мъчели да вържат ръката, за да спрат кръвта, Канибала връхлетял отгоре им, избутал Крадеца на овце настрана и глътнал бащата заедно със синовете.

При все това Морски дим, Вермитор и Среброкрил били привикнали към хора и търпели присъствието им. Веднъж яхнати, те били по-възприемчиви към нови ездачи. Вермитор, драконът на Стария крал, навел врата си пред копелето на един ковач, грамаден мъж, наречен Хю Чука или Хю Коравия, докато един светлокос войник на име Улф Белия (заради косата му), или Улф Пияндето (заради пиенето му) яхнал Среброкрил, любимия на Добрата кралица Алисан. А Морски дим, който носел някога Ленор Веларион, взел на гърба си едно петнайсетгодишно момче, известно като Адам от Хъл, чийто произход остава предмет на спор между историците до ден-днешен.

Адам и неговият брат Алин (с година по-млад) били родени от жена на име Марилда, хубавичката млада дъщеря на корабостроител. Позната гледка по доковете на баща ѝ, момичето било по-известно като Мишката, защото било „малка, бърза и се пречкала в краката“. Била на шестнайсет, когато родила Адам през 114 г. СЗ и на осемнайсет, когато Алин го последвал през 115 г. Малки и бързи като майка си, тези копелета от Хъл били и двамата със сребриста коса и лилави очи и скоро доказали, че имат „морска сол в кръвта си“ също така, след като отраснали в корабостроителницата на дядо си и тръгнали по море като юнги преди да навършат и осем. Когато Адам бил на десет, а Алин на девет, майка им наследила доковете след смъртта на баща си, продала ги и с парите сама тръгнала по море като господарка на търговски платноход, наречен „Мишката“. Била умела и дръзка и към 130 г. притежавала седем кораба, а незаконните ѝ синове винаги служели на един или на друг.

В това, че Адам и Алин били драконово семе, никой, който ги погледнел, не можел да се съмнява, макар майка им упорито да отказвала да назове баща им. Едва когато принц Джейсерис отправил призива си за нови драконови ездачи Марилда най-сетне нарушила мълчанието си, като заявила, че двете момчета били синове на покойния сир Ленор Веларион.

Приличали на него, наистина, а и за сир Ленор се знаело, че посещавал корабостроителницата в Хъл от време на време. Въпреки това мнозина на Драконов камък били скептични относно твърдението на Марилда, защото добре помнели незаинтересоваността на Ленор Веларион към жени. Никой обаче не посмял да я нарече лъжкиня, защото тъкмо бащата на Ленор, самият сир Корлис, довел момчетата при принц Джейсерис за Посева. След като надживял всичките си деца и претърпял измяната на своите племенници и братовчеди, Морската змия изглеждал повече от готов да приеме тези новооткрити внуци. А когато Адам от Хъл яхнал дракона на сир Ленор, Морски дим, това като че ли доказало истинността на твърденията на майка му.

Ето защо не би трябвало да ни изненадва това, че Великият майстер Мункун и септон Юстас почтително защитават бащинството на сир Ленор… но Гъбата, както винаги, възразява. В своето „Свидетелство“ шутът подхвърля идеята, че „малките мишоци“ били заченати не от сина на Морската змия, а от самия Морска змия. Лорд Корлис не споделял еротичните склонности на сир Ленор, изтъква той, а корабостроителниците на Хъл били като втори дом за него, докато синът му ги посещавал по-рядко. Принцеса Ренис, неговата жена, имала огнения нрав на много Таргариени, според Гъбата, и нямало да приеме добре това, че съпругът ѝ прави копелета на момиче на половината на годините ѝ, и дъщеря на корабостроител при това. Ето защо негово благородие приключил „рандевутата си на дока“ с Мишката след раждането на Алин, като ѝ заповядал да държи момчетата си далече от двора. Едва след смъртта на принцеса Ренис лорд Корлис се почувствал в състояние да покаже безопасно копелетата си на бял свят.

В този случай трябва да се каже, че разказът на шута изглежда по-правдоподобен от версиите, предложени от септона и майстера. Много и много от двора на кралица Ренира вероятно със сигурност са подозирали същото. Ако е така, то те са си сдържали езиците. Скоро след като Адам от Хъл се доказал, политайки на Морски дим, лорд Корлис си позволил да пледира пред кралица Ренира да махне позорното петно от незаконното раждане от него и брат му. Когато принц Джейсерис го подкрепил, кралицата отстъпила. Адам от Хъл, драконово семе и копеле, станал Адам Веларион, наследник на Дрифтмарк.

Но това не сложило край на Червения посев. Още много, и по-лошо, предстояло да стане, с ужасни последици за Седемте кралства.

Три диви дракона на Драконов камък се оказали не толкова лесни за овладяване, колкото тези, които познавали свои предишни ездачи, но все пак били направени опити с тях. Крадеца на овце, забележително грозен „калнокафяв“ дракон се излюпил, когато Стария крал все още бил млад, имал вкус към овчето и връхлитал върху стада овце от Дрифтмарк до Лъкатушна вода. Рядко навреждал на самите овчари, освен ако не се опитвали да му попречат, но се знаело, че поглъщал по някое овчарско куче. Сив призрак обитавал една опушена цепнатина на източния склон на Драконовата планина, предпочитал риба и най-често го зървали да лети ниско над Тясното море и да отмъква плячка от водите. Светъл, сиво-бял, с цвета на утринната мъгла, той бил забележително плах и отбягвал в продължение на години хората и хорските дела.

Най-големият и най-стар от дивите дракони бил Канибала, наречен така, защото се знаело, че се хранел с леша на мъртви дракони и се спускал над люпилните на Драконов камък, за да се тъпче с новоизлюпени и с яйца. Въгленочер, с гибелно опасни зелени очи, Канибала направил бърлогата си на Драконов камък още преди идването на Таргариените, твърдели някои от простолюдието. (Великият майстер Мункун и септон Юстас намират тази история за крайно неправдоподобна, както и аз.) Кандидат-опитомители правели опити да го яхнат десетина пъти; бърлогата му била осеяна с костите им.

Никой от драконовите семена не бил толкова глупав да обезпокои Канибала (а които били, не са се върнали да разкажат). Някои подирили Сивия призрак, но не могли да го намерят, защото бил крайно неуловимо същество. Крадеца на овце се оказал по-лесен за улавяне, но останал зъл, раздразнителен звяр, който убил повече семена от трите дракона на замъка взети заедно. Един от тези, които се надявали да го опитомят (след като търсенето му на Сив призрак се оказало безплодно), бил Алин от Хъл. Крадеца на овце не дал и дума да стане. Когато се измъкнал залитайки от драконовата бърлога с пламнало наметало, само бързото действие на брат му му спасило живота. Морски дим прогонил дивия дракон, докато Адам гасял пламъците с наметалото си. Алин Веларион щял да носи белезите от срещата по гърба и краката си до края на дългия си живот. Но все пак се смятал за късметлия, защото оживял. Мнозина от другите семена и търсачи, домогвали се да яздят Крадеца на овце, свършили в търбуха му.

Накрая кафявият дракон бил обуздан от едно хитро и настойчиво „малко кафяво момиченце“ на шестнайсет, което му носело прясно заклана овца всяка сутрин, докато Крадеца на овце се научил да я приема и очаква. Мункун приписва на тази невероятна драконова ездачка името Коприви. Според Гъбата момичето било копелдачка с несигурно потекло на име Копривка, родена от пристанищна курва. Тя била чернокоса, с кафяви очи, кафява кожа, слабичка, с пълни устни, безстрашна… и първият и последен ездач на дракона Крадеца на овце.

Ето така принц Джейсерис постигнал целта си. Въпреки всичката смърт и болка, която причинило това, изоставените вдовици, изгорените мъже, които щели да носят белезите си до сетния си ден, били намерени четири нови драконови ездачи. Към края на 129 г. СЗ принцът се подготвил да полети срещу Кралски чертог. Датата, която избрал за щурма, бил първата пълна луна на новата година.

Но плановете на хората са само играчка в ръцете на боговете. Защото още докато Джейс кроял плановете си, нова заплаха надвиснала от изток. Схемите на Ото Хайтауър родили плод: на заседанието си в Тирош Върховният съвет на Триархията приел предложението му за съюз. Деветдесет бойни кораба поели от Каменните стъпала под знамената на Трите дъщери, напрягайки греблата си към Гърлото… а по прищявка на сляпата съдба или на боговете пентошкият платноход „Безгрижният веселяк“, носещ на борда си двама принцове Таргариени, навлязъл право в зъбатата им паст.

Ескортите, пратени да защитят платнохода, били потопени или завзети; „Безгрижният веселяк“ бил пленен. Вестта за случилото се стигнала до Драконов камък едва когато пристигнал принц Егон, вкопчен отчаяно във врата на своя дракон, Буреносец. Момчето било пребледняло от ужас, казва ни Гъбата, треперело като лист и било вмирисано на пикня. Едва на девет, той никога не бил летял преди… и никога повече нямало да лети, защото Буреносец бил ужасно ранен, когато побягнал от „Безгрижният веселяк“, и дошъл с безброй откършени стрели, забити в корема му, и метален прът от скорпион, пронизал врата му. Издъхнал след час, съскайки, докато горещата кръв бликала черна и димяща от раните му.

По-младият брат на Егон, принц Визерис, нямало как да избяга от платнохода. Умно момче, той скрил драконовото яйце и се преоблякъл в парцаливо облекло, преструвайки се, че не е нищо повече от обикновено корабно ратайче, но едно от истинските корабни ратайчета го издало и го пленили. Тирошки капитан пръв разбрал кого държи в ръцете си, пише Мункун, но адмиралът на флотата, Шарако Лохар от Лис, скоро го облекчил от трофея.

Лисенският адмирал разделил флотата си за атаката. Един от щипците щял да навлезе в Гърлото южно от Драконов камък, другият — северно. В ранните утринни часове на петия ден от 130 г. след Завоеванието на Егон битката започнала. Бойните кораби на Шарако нахлули с изгряващото слънце зад тях. Скрити от блясъка, те изненадали много от галерите на лорд Веларион, удряйки някои на таран и връхлитайки на борда на други с въжета и абордажни куки. Оставяйки Драконов камък на спокойствие, южната ескадра ударила бреговете на Дрифтмарк, като стоварила мъже в Градчето на подправките и пратила брандери в пристанището, за да подпалят корабите, излизащи да ги пресрещнат. До преди обед Градчето на подправките горяло, а мирски и тирошки бойци блъскали по самите порти на Висок прилив.

Когато принц Джейсерис връхлетял над ред лисенски галери на Вермакс, дъжд от копия и стрели се вдигнал да го посрещне. Моряците на Триархията се били сблъсквали с дракони преди, когато воювали срещу принц Демън в Каменните стъпала. Никой не можел да оспори куража им; подготвени били да срещнат драконовия огън с оръжията, с които разполагали. „Убийте ездача и драконът ще се махне“, казали им капитаните и командирите. Един кораб се подпалил, после друг. Все пак мъжете на Свободните градове продължили да се бият… докато не прокънтял вик и те погледнали нагоре и видели крилати фигури, заобикалящи Драконовата планина и завиващи към тях.

Едно е да се озовеш срещу дракон, друго — да се озовеш срещу пет. Щом Среброкрил, Морски дим и Вермитор се спуснали отгоре им, мъжете на Триархията усетили, че куражът им изневерява. Редицата бойни кораби се разкъсала, след като галерите една след друга започнали да обръщат. Драконите падали като мълнии, храчейки огнени кълба, сини и оранжеви, червени и златни, всяко — по-ярко от другото. Кораб след кораб избухвали и се пръскали, или били погълнати от пламъци. Мъже с писъци скачали в морето, загърнати в огън. Високи стълбове черен дим се заиздигали от водата. Всичко изглеждало изгубено… всичко било изгубено…

Няколко различни истории са разказани след това относно как и защо паднал драконът. Някои твърдели, че стрелец с арбалет забил желязна стрела в окото му, но тази версия изглежда подозрително сходна с начина, по който Мераксес срещнал края си преди много време в Дорн. Според друго описание моряк във вранското гнездо на мирска галера метнал абордажна котва, докато Вермакс връхлитал върху флотата. Една от куките ѝ се закачила между две люспи и проникнала надълбоко от значителната скорост на самия дракон. Морякът бил намотал другия край на веригата около мачтата и тежестта на кораба и силата на крилете на Вермакс раздрали дълга нащърбена рана в корема на дракона. Гневният крясък на дракона се чул чак в Градчето на подправките, през грохота на битката. Полетът му секнал внезапно. Вермакс се понесъл димящ и с крясък надолу, задращил към водата. Оцелели твърдели, че се помъчил да се издигне, но се стоварил главоломно на палубата на една горяща галера. Пръснало се дърво, мачтата се катурнала, а мятащият се дракон се заплел в такелажа. Когато корабът се преобърнал и потънал, Вермакс потънал с него.

Казват, че Джейсерис Веларион успял да скочи и се вкопчил в къс димяща корабна отломка за няколко мига, а няколко стрелци с арбалети от най-близкия мирски кораб започнали да мятат метални стрели по него. Принцът бил поразен веднъж, после — отново. Още и още мирци извадили арбалети. Накрая една стрела го пронизала във врата и Джейс бил погълнат от морето.

Битката в Гърлото кипяла в нощта на север и юг от Драконов камък и остава между най-кървавите морски битки в цялата история. Шарако Лохар докарал обща флотилия от деветдесет мирски, лисенски и тирошки бойни кораби от Каменните стъпала; двайсет и осем оцелели и едва докретали до дома, всички без три — с лисенски екипажи. Впоследствие вдовиците на Мир и Тирош обвинили адмирала, че пратил техните флоти на унищожение, а своите задържал назад, с което започнала свадата, която щяла да предреши края на Триархията две години по-късно, когато трите града се обърнали един срещу друг във Войната на Дъщерите. Но това е извън обхвата на тази история.

Макар нападателите да заобиколили Драконов камък, несъмнено убедени, че древната твърдина на Таргариен е твърде здрава за щурм, те нанесли тежки щети на Дрифтмарк. Градчето на подправките било жестоко опустошено, труповете на мъже, жени и деца лежали по улиците оставени за храна на чайки, плъхове и врани, сградите били опожарени. Градчето никога повече нямало да бъде пресъградено. Висок прилив също бил подпален. Всички съкровища, които Морската змия докарал от Изтока, били погълнати от огъня, слугите му били посечени, докато се опитвали да избягат от пламъците. Флотата на Веларион загубила почти една трета от силата си. Хиляди загинали. Но нито една от тези загуби не била усетена толкова дълбоко като тази на Джейсерис Веларион, принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Най-младият син на Ренира също изглеждал изгубен. В бъркотията на битката никой от оцелелите като че ли не бил сигурен на кой кораб е бил принц Визерис. Мъже и от двете страни предполагали, че е мъртъв, удавен или изгорен, или заклан. И макар брат му Егон Младшия да избягал и да останал жив, цялата радост от това изоставила момчето; никога нямало да си прости, че скочил на Буреносец и оставил малкото си братче на врага. Записано е, че когато Морската змия бил поздравен за победата му, старецът казал: „Ако това е победа, моля се никога да не спечеля друга“.

Гъбата ни казва, че имало двама мъже на Драконов камък в онази нощ, които пили за касапницата в една опушена кръчма под замъка: драконовите ездачи Хю Чука и Улф Белия, които летели на Вермитор и Среброкрил в битката и оживели, за да се хвалят с това.

— Вече сме рицари, наистина — заявил Хю Коравия.

А Улф се засмял и казал:

— Майната му на това. Трябва да сме лордове.

Момичето Коприви не споделило празнуването им. Тя летяла с другите, била се също толкова храбро, палела и убивала като тях, но лицето ѝ било почерняло от пушек и прошарено от сълзи, когато се върнала на Драконов камък. А Адам Веларион, доскоро Адам от Хъл, подирил Морската змия след битката; какво са си говорили двамата дори и Гъбата не казва.

Две седмици по-късно, в Предела, Ормунд Хайтауър се оказал заклещен между две армии. Тадеус Роуан, лорд на Златна дъбрава, и Том Цветята, Копеле на Горчив мост, връхлитали към него от североизток с голямо воинство конни рицари, докато сир Алан Бийзбъри, лорд Алан Тарли и лорд Оуен Костейн обединили силата си, за да отрежат отстъплението му към Староград. Когато воинствата им го обкръжили на бреговете на река Медовината, нападайки го едновременно във фронт и в тил, лорд Хайтауър видял, че редовете му се разбиват. Поражението изглеждало неизбежно… докато една сянка не се понесла над бойното поле и ужасен рев прокънтял отгоре, врязвайки се в грохота на стомана в стомана. Дракон дошъл.

Драконът бил Тесарион, Синята кралица, кобалт и мед. На гърба ѝ яздел най-младият от тримата синове на кралица Алисент, Дерон Таргариен, на петнайсет, скуайър на лорд Ормунд, същият нежен и кротък момък, който бил някога млечен брат на принц Джейсерис.

Идването на принц Дерон и неговия дракон обърнало вълната на битката. Сега атакували мъжете на лорд Ормунд и крещели проклятия към враговете си, а мъжете на кралицата побягнали. Към края на деня лорд Роуан се оттеглял на север с останките от воинството си, Том Цветята лежал мъртъв и изгорен сред тръстиките, двамата Алан били пленени, а лорд Костейн издъхвал от рана, нанесена му от черния меч на Джон Рокстън Дръзкия, Създателя на сираци. Докато вълци и гарвани се хранели с труповете на убитите, Ормунд Хайтауър угощавал принц Дерон със зубър и силно вино и го помазал в рицарство с легендарния валириански дълъг меч Бдителност, назовавайки го „сир Дерон Сърцатия“.

Принцът скромно отвърнал:

— Милорд е много мил да каже това, но победата принадлежи на Тесарион.

На Драконов камък над черния двор надвиснала атмосфера на униние и пораженство, когато до тях стигнала вестта за разгрома на Медовината. Лорд Бар Емън стигнал дотам да подхвърли, че може би е дошло време да прегънат коляно пред Егон Втори. Кралицата обаче на давала и дума да се изрече. Само боговете истински познават мъжките сърца, а женските са още по-странни. Разбита от загубата на един син, Ренира Таргариен като че ли намерила нова сила след загубата на втори. Смъртта на Джейс я втвърдила, прогорила всичките ѝ страхове и ѝ оставила само ярост и омраза. Все още разполагаща с повече дракони, отколкото брат ѝ, Нейна милост сега била решена да ги използва, независимо от цената. Щяла да изсипе огън и смърт над Егон и всички онези, които го поддържали, заявила тя на черния съвет и или щяла да го откъсне от Железния трон, или да загине.

Подобна решимост пуснала корен отвъд залива в гърдите на Емонд Таргариен, управляващ от името на брат си, докато Егон лежал на легло. Изпълнен с презрение към сестра си Ренира, Емонд Едноокия виждал по-голяма заплаха в своя чичо принц Демън и голямото воинство, което той събрал при Харънхъл. Принцът свикал своите знаменосци и съвет и обявил намерението си да нанесе поражение на своя чичо и да накаже бунтовните речни лордове.

Предложил да ударят речните земи от изток и от запад и така да принудят лордовете на Тризъбеца да се бият на два фронта едновременно. Джейсън Ланистър събрал внушително воинство в западните хълмове: хиляда бронирани рицари и седем пъти по толкова стрелци и войници. Щял да се спусне от високо и да прехвърли Червената вилка с огън и меч, докато сир Кристън Коул настъпи от Кралски чертог, придружен от самия принц Емонд на Вхагар. Двете армии щели да се съединят на Харънхъл, за да размажат „предателите от Тризъбеца“ между тях. А ако чичо му излезел от стените на замъка да им се противопостави, както със сигурност щял да направи, Вхагар щял да надвие Караксес и принц Емонд щял да се върне в града с главата на принц Демън.

Не всички от зеления съвет подкрепили дръзкия план на принца. Емонд имал поддръжката на сир Кристън Коул, Ръката, както и на сир Тиланд Ланистър, но Великият майстер Орвил го подтикнал да извести Бурен край и да добави силата на дома Баратеон към своята, преди да действа, а Желязната пръчка, лорд Джаспър Вайлд, заявил, че трябвало да повика лорд Хайтауър и принц Дерон от Юга, на основание, че „два дракона са по-добре от един“. Вдовстващата кралица също се изказала в полза на предпазливостта, като призовала сина си да изчака, докато неговият брат кралят и драконът му, Слънцеплам Златния, се изцерят, за да могат да се включат в атаката.

Такива забавяния не били по вкуса на принц Емонд обаче. Нямал нужда от братята си или от драконите им, заявил той; Егон бил твърде тежко ранен, Дерон бил твърде малък. Да, Караксес бил страховит звяр, свиреп, умен и изпитан в битки… но Вхагар бил по-стар, по-свиреп и дваж по-голям. Септон Юстас ни казва, че Родоубиеца бил решен това да бъде негова победа; нямал желание да споделя славата с братята си, нито с някой друг.

Никой не можел да му противоречи, защото докато Егон Втори не се вдигнел от леглото си, за да поеме отново короната, регентството и управлението били на Емонд. Верен на своята решимост, две седмици по-късно принцът потеглил от Портата на Боговете начело на четирихилядно воинство.

— Шестнайсет дни марш до Харънхъл — заявил той. — На седемнайсетия ще пируваме в залата на Харън Черния, а главата на чичо ми ще ни гледа отгоре от копието ми.

А в другия край на владението, покорен на неговата заповед, Джейсън Ланистър, лорд на Скалата на Кастърли, се изсипал от хълмовете на запад и се спуснал с цялата си мощ над Червената вилка в недрата на речните земи. Лордовете на Тризъбеца нямали друг избор освен да се обърнат и да го срещнат.

Демън Таргариен бил твърде стар и закален воин, за да седи бездейно настрана и да допусне да бъде окошарен между стените, дори тези стени да били толкова яки като на Харънхъл. Принцът все още имал приятели в Кралски чертог и вестта за плановете на племенника му стигнала до него още преди Емонд да тръгне. Когато му съобщили, че Емонд и сир Кристън Коул са напуснали Кралски чертог, казват, че принц Демън се изсмял и рекъл: „Крайно време беше“, защото отдавна очаквал този момент. Ято гарвани излетели от витите кули на Харънхъл.

На Червената вилка лорд Джейсън Ланистър се изправил срещу лорда на Розова девица, стария Петир Пайпър, и лорда на Приюта на пътника, Тристан Ванс. Макар западняците да превъзхождали числено враговете си, речните лордове познавали терена. Три пъти хората на Ланистър се опитали да преминат брода и и трите пъти били изтласкани; в последното усилие на лорд Джейсън била нанесена смъртоносна рана от ръката на един побелял скуайър, Пейт от Дълголист (лорд Пайпър лично го удостоил с рицарски сан след това, като го нарекъл Дълголист Лъвоубиеца). Четвъртият щурм на Ланистър овладял бродовете обаче; този път паднал лорд Ванс, убит от сир Адриан Тарбек, който поел командването на западното воинство. Тарбек и сто отбрани рицари свалили тежката си броня и преплували реката над мястото на битката, след това заобиколили и ударили редиците на лорд Ванс откъм тила. Бойните редове на речните лордове били разбити и западняците връхлетели с хиляди през Червената вилка.

Междувременно, незабелязано за умиращия лорд Джейсън и неговите знаменосци, кораби от Железните острови нападнали бреговете на владенията на Ланистър, предвождани от Далтон Грейджой от Пайк. Ухажван и от двамата претенденти за Железния трон, Червения кракен направил избора си. Неговите железнородни не можели да се надяват да пробият защитата на Скалата на Кастърли, след като лейди Йоана залостила портите ѝ, но пленили три четвърти от корабите в залива, потопили останалите, след това преодолели стените на Ланиспорт, оплячкосали града и си заминали с неизброимо богата плячка и шестстотин жени и момичета, включително любовницата фаворитка и незаконните дъщери на лорд Джейсън.

Другаде в кралството лорд Уолис Мутън повел сто рицари от Девиче езеро, за да се съберат с полудивите Краб и Брюн от нос Пукнат нокът и Селтигар от Острова на нокътя. През борови гори и загърнати в мъгли хълмове те се придвижили бързо до Врански приют, където внезапната им поява изненадала гарнизона. След като си върнал замъка, лорд Мутън повел най-храбрите си мъже към изпепеленото поле западно от замъка, за да сложи край на дракона Слънцеплам.

Кандидатите драконоубийци лесно прогонили кордона от стражи, оставени да хранят, обслужват и защитават дракона, но самият Слънцеплам се оказал по-труден от очакваното. Драконите са непохватни същества на земята, а откъснатото му крило оставило големия златен змей неспособен да излети във въздуха. Нападателите очаквали да го заварят полумъртъв. Намерили го заспал, но трясъкът на мечове и тропотът на коне скоро го разбудил, а първото копие, което го поразило, предизвикало гнева му. Покрит със слизеста кал и пълзейки между костите на безброй изядени овце, Слънцеплам се гърчел и навивал като огромно влечуго, биел с опашка и бълвал кълба златен пламък по нападателите си, докато се мъчел да полети. На три пъти се вдигнал и три пъти паднал на земята. Мъжете на Мутън връхлитали върху него с мечове и копия и му нанесли много тежки рани… но всеки удар като че ли само го разярявал повече. Броят на мъртвите стигнал до шейсет души, преди оцелелите да се разбягат.

Между убитите бил Уолис Мутън, лорд на Девиче езеро. Когато тялото му било намерено две седмици по-късно от брат му Манфрид, от него не било останало нищо освен овъглена плът и разтопена броня, гъмжаща от личинки. Но никъде по онова поле от пепел, осеяно с труповете на храбри мъже и изгорена и подута леш от сто коня, лорд Манфрид не намерил дракона на крал Егон. Слънцеплам изчезнал. Нито имало някакви дири, каквито със сигурност трябвало да останат от дракон, измъкнал се пълзешком от полето. Слънцеплам Златния като че ли бил полетял отново… но накъде, никой не можел да каже.

Междувременно самият принц Демън Таргариен забързал на юг на крилете на своя дракон Караксес. Прелетял над западния бряг на Окото на Боговете, далече от походната колона на сир Кристън избегнал вражеското воинство, прехвърлил Черната вода и след това възвил на изток, следвайки руслото на реката надолу към Кралски чертог. А на Драконов камък Ренира Таргариен навлякла лъскава плочеста броня, яхнала Сиракс и се понесла във въздуха, щом дъждовна буря запердашила водите на залива Черна вода. Високо над града кралицата и нейният принц консорт се събрали и закръжили над Високия хълм на Егон.

Гледката на двамата вдъхнала ужас по улиците на града долу, защото простолюдието бързо осъзнало, че атаката, от която се опасявали, най-сетне е надвиснала над тях. Принц Емонд и сир Кристън били опразнили града от бранители, когато тръгнали да си върнат Харънхъл, а Родоубиеца взел Вхагар, страховития звяр, оставяйки само Сънеплам и няколко полуотраснали новоизлюпени да се противопоставят на драконите на кралицата. Младите дракони никога не били яхвани, а ездачът на Сънеплам, Хелена, била неопитна; градът все едно бил без дракони.

Хиляди се изсипали извън градските порти, понесли деца и оскъдни вещи, за да потърсят спасение в околностите. Други прокопали ями и подземни проходи под къщите си, тъмни и влажни дупки, където се надявали да се скрият, докато градът гори (Великият майстер Мункун ни съобщава, че скритите проходи и тайни подземия под Кралски чертог датират оттогава). В Квартала на бълхите избухнали размирици. Когато платната на корабите на Морската змия се появили на изток в залива Черна вода, камбаните на всяка септа в града започнали да бият и тълпи се втурнали по улиците, плячкосвайки всичко по пътя си. Десетки загинали, преди златните плащове да успеят да възстановят мира.

След като лорд Защитника и Ръката на краля отсъствали, а самият крал Егон бил прикован на легло и потънал в унес от млякото на мака, паднало се на неговата майка, вдовстващата кралица, да се погрижи за защитата на града. Кралица Алисент се издигнала до предизвикателството, затворила портите на замъка и града, пратила златните плащове на стените и отпратила ездачи на бързи коне да намерят принц Емонд и да го върнат.

Също така, заповядала на Великия майстер Орвил да прати гарвани до „всички наши верни лордове“, призовавайки ги да защитят своя законен крал. Ала когато Орвил забързал към покоите си, там го чакали четирима златни плащове. Един заглушил виковете му, докато другите го пребили и вързали. С торба, нахлузена на главата му, Великият майстер бил отведен долу в черните килии.

Ездачите на кралица Алисент не стигнали по-далече от портите, където други златни плащове ги задържали под стража. Неведомо за Нейна милост седмината капитани, командващи охраната на портите, били пленени или убити в мига, в който Караксес се появил в небето над Червената цитадела… защото редовият състав на Градската стража все още обичал Демън Таргариен, Принца на града, стария им командир.

Братът на кралица Алисент, сир Гвейн Хайтауър, помощник-командир на златните плащове, се втурнал към конюшните с намерението да вдигне тревога; заловили го, обезоръжили го и го довлекли пред командира му, Лутор Ларжент. Когато Хайтауър го изобличил като обърни плащ, сир Лутор се изсмял.

— Демън ни даде тези плащове — казал той, — и те са златни, както и да ги обърнеш.

След това забил меча си в корема на сир Гвейн и заповядал градските порти да бъдат отворени за мъжете, изсипващи се от корабите на Морската змия.

Въпреки всичката прехвалена здравина на стените си Кралски чертог паднал за по-малко от час. Кратка кървава битка се разиграла при Речната порта, където тринайсет рицари на Хайтауър и сто бойци отблъснали златните плащове и устояли близо осем часа срещу атака и отвътре, и отвън града, но героизмът им бил напразен, защото войниците на Ренира се изсипали безпрепятствено през другите шест порти. Драконите на кралицата в небето горе обезсърчили съпротивата и останалите верни на крал Егон се изпокрили или се разбягали, или преклонили глава.

Един по един драконите се спуснали. Крадеца на овце кацнал на билото на Хълма на Висения, Среброкрил и Вермитор на Хълма на Ренис, извън Драконовата яма. Принц Демън направил кръг около кулите на Червената цитадела, преди да спусне Караксес във външния двор. След като се уверил, че защитниците няма да му навредят, дал знак на съпругата си кралица да се спусне на Сиракс. Адам Веларион останал горе във въздуха, кръжал на Морски дим над градските стени, плясъкът на широките кожени драконови криле кънтял като предупреждение към хората долу, че всяко опълчване ще бъде посрещнато с огън.

Като видяла, че съпротивата е безнадеждна, вдовстващата кралица Алисент излязла от Твърдината на Мегор със своя баща сир Ото Хайтауър, сир Тиланд Ланистър и лорд Джаспър Вайлд Желязната пръчка. (Лорд Ларис Стронг не бил с тях. Господарят на шепнещите успял по някакъв начин да изчезне.) Септон Юстас, свидетел на последвалото, ни казва, че кралица Алисент се опитала да преговаря със заварената си дъщеря.

— Нека заедно свикаме велик съвет, както Стария крал едно време — казала вдовстващата кралица, — и да поставим проблема с наследството пред лордовете на кралството.

Но кралица Ренира отхвърлила предложението с презрение.

— С Гъбата ли ме бъркаш? — попитала тя. — И двете знаем как би отсъдил този съвет.

След това заповядала мащехата ѝ да избере: да се предаде или да изгори.

Кралица Алисент свела примирено глава, предала ключовете на замъка и заповядала на своите рицари и бойци да предадат оръжието си.

— Градът е твой, принцесо — казват, че казала, — но няма да го владееш дълго. Мишките палуват, когато котката я няма, но моят син Емонд ще се върне с огън и кръв.

Хората на Ренира намерили съпругата на съперника ѝ, лудата кралица Хелена, заключена в спалнята ѝ… но когато разбили вратите на кралските покои, намерили само „леглото му, празно, и нощното му гърне, пълно“. Егон Втори избягал. Също и децата му, шестгодишната принцеса Джеера и двегодишният принц Мелор, заедно с Уилис Фел и Рикард Торн от Кралската гвардия. Дори вдовстващата кралица, изглежда, не знаела къде са отишли, а Лутор Ларжент се кълнял, че никой не е преминавал през градските порти.

Нямало как да се изнесе Железният трон обаче. Нито кралица Ренира щяла да заспи преди да си вземе бащиния трон. Тъй че в тронната зала били запалени факли, а кралицата изкачила железните стъпала и се настанила там, където крал Визерис седял преди нея, и Стария крал преди него, и Мегор и Енис и Егон Дракона, в стари времена. Със строго лице, все още в броня, седнала на високо, докато всеки мъж и жена в Червената цитадела били доведени пред нея и накарани да коленичат пред нея, да я помолят за прошка и да обрекат своя живот, мечовете и честта си на нея като кралица.

Септон Юстас ни казва, че церемонията продължила през цялата нощ. Отдавна се било разсъмнало, когато Ренира Таргариен се изправила и заслизала. „А когато нейният лорд съпруг принц Демън я придружи от залата, по нозете и по дланта на лявата ръка на Нейна милост се виждаха рани — пише септон Юстас. — Капки кръв капеха по пода, докато тя преминаваше, и мъдри хора се споглеждаха, макар никой да не посмя да изрече истината на глас: Железният трон я беше отхвърлил и дните ѝ на него щяха да са преброени.“