Огън и кръв

Смъртта на Драконите Черните и Зелените

Танца на драконите е цветистото име, дадено на свирепата кръвопролитна борба за Железния трон на Вестерос, водена между съперничещите си клонове на дома Таргариен през годините от 129-та до 131-ва СЗ. Характеризирането на тъмните, необуздани, кървави деяния от този период като „танц“ ни се струва гротескно неподходящо. Несъмнено фразата е въведена първоначално от някой певец. „Смъртта на драконите“ общо взето би било по-уместно, но традицията, времето и Великият майстер Мункун са жигосали по-поетичната употреба в страниците на историята, тъй че трябва да танцуваме с останалите.

Имало двама основни претенденти за Железния трон след смъртта на крал Визерис I Таргариен: неговата дъщеря Ренира, единственото оцеляло дете от първия му брак, и Егон, най-големия син от втората му съпруга. Сред хаоса и кръвопролитието, породени от тяхното съперничество, други кандидати за крале щели също да изявяват претенции, перчейки се като мимове на сцена за две седмици или един лунен кръг, за да паднат толкова бързо, колкото са се вдигнали.

Танца разцепил Седемте кралства на две, след като лордове, рицари и простолюдие заявили подкрепата си за едната страна или за другата и вдигнали оръжие едни срещу други. Дори самият дом Таргариен бил разделен, когато родственици, близки и деца на всеки от претендентите се въвлекли в борбата. През двете години вражда великите лордове на Вестерос, наедно с техните знаменосци, рицари и простолюдие, платили ужасно висока цена. Макар династията да оцеляла, в края на борбите мощта на Таргариените спаднала драматично, а броят на последните дракони на света бил силно смален.

Танца представлявал война, несравнима с никоя друга, водена в дългата история на Седемте кралства. Макар войски да тръгвали на поход и да се сблъсквали в свирепи битки, повечето сражения били по вода — и особено във въздуха, когато дракон се биел с дракон със зъби, нокти и пламъци. Било война, белязана от коварство, убийства и измяна също тъй, война, водена в сенки и по вити стълбища на кули, в съветнически зали и в дворове на замъци, с ножове и лъжи, и отрова.

Тлеещ от дълго време, конфликтът избухнал открито на третия ден от третата луна на 129 г. СЗ, когато болният, прикован на легло крал Визерис I Таргариен притворил очи за дрямка в Червената цитадела на Кралски чертог и умрял, без да се събуди. Тялото му било открито от един слуга в часа на прилепа, когато кралят имал навика да вземе чаша хипокрас12. Слугата изтичал да уведоми кралица Алисент, чиито покои били на етажа под тези на краля.

Септон Юстас, писал за тези събития няколко години по-късно, изтъква, че слугата поднесъл ужасната вест пряко на кралицата и само на нея, без да вдига обща тревога. Юстас не вярва, че това е било напълно случайно; смъртта на краля била очаквана от известно време, твърди той, и кралица Алисент и нейната партия, тъй наречените зелени, се постарали да укажат на всички стражи и слуги на Визерис какво да правят, когато дойде денят.

(Джуджето Гъбата намеква за по-зловещ сценарий, според който кралица Алисент ускорила кончината на крал Визерис с щипка отрова в хипокраса му. Трябва да се отбележи, че Гъбата не е бил в Кралски чертог в нощта, когато кралят умрял, а по-скоро на Драконов камък, в служба на принцеса Ренира.)

Кралица Алисент отишла веднага в спалнята на краля, придружена от сир Кристън Коул, лорд-командира на Кралската гвардия. След като потвърдили, че Визерис е мъртъв, Нейна милост заповядала стаята му да бъде запечатана и поставена под охрана. Слугата, който намерил мъртвото тяло на краля, бил задържан под арест като гаранция, че няма да разпространи вестта. Сир Кристън се върнал в кулата Белия меч и изпратил братята си от Кралската гвардия да повикат членовете на кралския малък съвет. Било часът на совата.

Тогава, както и сега, заклетото братство на Кралската гвардия било съставено от седем рицари, мъже с доказана вярност и неоспоримо мъжество, положили тържествени клетви да посветят живота си в защита на кралската особа и фамилия. Само петима от белите плащове били в Кралски чертог по време на смъртта на Визерис: самият сир Кристън, сир Арик Каргил, сир Рикард Торн, сир Стефон Дарклин и сир Уилис Фел. Сир Ерик Каргил (близнак на сир Арик) и сир Лорент Марбранд, с принцеса Ренира на Драконов камък, останали в неведение, когато братята им по оръжие тръгнали в нощта да вдигат членовете на малкия съвет от леглата им.

Съветът се събрал в покоите на кралицата в Твърдината на Мегор. Много описания са стигнали до нас за казаното и стореното в онази нощ. Най-подробното и най-авторитетно от тях е „Танцът на драконите, истинно сказание“ на Великия майстер Мункун. Макар изчерпателната история на Мункун да била написана едно поколение по-късно и да е черпила сведения от много и различни видове материал, включително хроники на майстери, възпоминания, записи на стюарди и разговори със сто четирийсет и седем оцелели свидетели на големите събития от тези времена, неговото описание на вътрешните дела на двора разчита на изповедите на Великия майстер Орвил, както са изложени преди неговата екзекуция. За разлика от Гъбата и септон Юстас, чиито версии произтичат от слухове, чуто недочуто и фамилна легенда, Великият майстер присъствал на заседанието и взел участие в обсъжданията и решенията на съвета… въпреки че трябва да се вземе под внимание, че по времето, когато е писал, Орвил бил изключително загрижен да покаже себе си в благоприятна светлина и да се освободи от всякаква вина за онова, което щяло да последва. „Истинното сказание“ на Мункун поради това обрисува неговия предшественик в твърде благоприятна светлина.

Събралите се в покоите на кралицата, докато тялото на лорд съпруга ѝ изстивало горе, били самата кралица Алисент, нейният баща, сир Ото Хайтауър, Ръка на краля, сир Кристън Коул, лорд-командир на Кралската гвардия, Великият майстер Орвил, лорд Лиман Бийзбъри, управител на хазната, осемдесетгодишен, сир Тиланд Ланистър, управител на корабите, брат на лорда на Скалата на Кастърли, Ларис Стронг, наричан Ларис Кривото стъпало, управител на законите. Великият майстер Мункун нарича това събиране Зеления съвет в своето „Истинно сказание“.

Великият майстер Орвил открил заседанието, като изредил обичайните задачи и процедури, изисквани при смъртта на крал. Казал:

— Септон Юстас трябва да бъде повикан да изпълни последните ритуали и да се моли за душата на краля. Гарван трябва обезателно да се прати веднага до Драконов камък, за да се уведоми принцеса Ренира за кончината на нейния баща. Може би нейна милост кралицата би се погрижила да напише посланието, за да смекчи тази тъжна вест с няколко съчувствени слова? Камбаните винаги бият, за да възвестят смъртта на крал, някой трябва да се погрижи за това, и разбира се, трябва да започнем своите приготовления за коронацията на кралица Ренира…

Сир Ото Хайтауър го прекъснал.

— Всичко това се налага да почака — заявил той, — докато не бъде решен въпросът за наследството.

Като Ръката на краля, той бил овластен да говори с гласа на краля, дори да седи на Железния трон в отсъствието на краля. Визерис му дал властта да управлява Седемте кралства и „докато нашият нов крал бъде коронясан“, това управление щяло да продължи.

— Докато нашата нова кралица бъде коронясана — казал някой. В описанието на майстер Мункун думите са на Орвил, изречени тихо, не повече от увъртане. Но Гъбата и септон Юстас настояват, че ги е изговорил лорд Бийзбъри, и то с раздразнен тон.

— Крал — настояла кралица Алисент. — Железният трон по право трябва да премине на най-големия законен син на Негова милост.

Дискусията, която последвала, продължила чак до разсъмване, съобщава ни Великият майстер Мункун. Гъбата и септон Юстас го потвърждават. В техните описания само лорд Бийзбъри говорил в защита на принцеса Ренира. Престарелият управител на хазната, който служил на крал Визерис през по-голямата част от царуването му и на неговия дядо, Джеерис Стария крал преди него, напомнил на съвета, че Ренира била по-голяма от братята си и имала повече таргариенска кръв, че покойният крал е избрал нея за своя наследница, че многократно е отказвал да промени наследяването въпреки пледиранията на кралица Алисент и нейните зелени, че стотици лордове и оземлени рицари са отдали почитание на принцесата през 105 г. СЗ и са положили тържествени клетви да защитят правата ѝ. (Описанието на майстер Орвил се различава само в това, че той поставя много от тези аргументи в собствената си уста, вместо в тази на Бийзбъри, но последвалите събития предполагат, че не е било така, както ще видим.)

Но тези думи попаднали в глухи уши. Сир Тиланд изтъкнал, че много от лордовете, заклели се да защитят наследяването на принцеса Ренира, отдавна били мъртви.

— Минаха двайсет и четири години — казал той. — Аз лично не съм давал такава клетва. Бях дете тогава. — Желязната пръчка, управителят на законите, цитирал Великия съвет от 101 г. и избора на Стария крал на Белон вместо на Ренис през 92 г., след това разсъждавал надълго и широко за Егон Завоевателя и неговите сестри, и за святата традиция на андалите, според която правата на един законен син винаги предхождат правата на някаква си дъщеря. Сир Ото им напомнил, че съпругът на Ренира бил не друг, а принц Демън, а „всички знаем характера му. Не правете грешка. Ако Ренира изобщо седне на Железния трон, ще ни управлява лорд Квартала на бълхите, крал консорт, толкова жесток и безсърдечен, колкото беше Мегор. Моята глава първа ще хвръкне, не се съмнявам, но вашата кралица, моята дъщеря, скоро ще ме последва“.

Кралица Алисент му пригласяла.

— Нито ще пощадят децата ми — заявила тя. — Егон и братята му са законните синове на краля и с повече право за трона от нейното котило от копелета. Демън ще намери някакъв претекст да ги осъди всички на смърт. Дори Хелена и малките ѝ. Един от тези Силни извади око на Емонд, не забравяйте. Беше момче, да, но момчето е какъвто е бащата, а копелетата са чудовищни по природа.

Сир Кристън Коул заговорил. Ако принцесата се възцари, напомнил им той, Джейсерис Таргариен щял да управлява след нея.

— Седемте да спасят това владение, ако поставим копеле на Железния трон. — Говорил за разпуснатия нрав на Ренира и за позора на нейния съпруг. — Те ще превърнат Червената цитадела в бардак. Ничия дъщеря няма да е в безопасност, и ничия съпруга. Дори момчетата… знаем какво беше Ленор.

Не е записано дали лорд Ларис Стронг е изрекъл и дума по време на дебата, но това не било необичайно. Макар и нелишен от дар слово, когато се наложело, господарят на шепнещите пестял думите си както скъперник пести монети и предпочитал да слуша вместо да приказва.

— Ако направим това — предупредил майстер Орвил съвета според „Истинното сказание“, — със сигурност ще има война. Принцесата няма да стои кротко, а тя има дракони.

— И приятели — заявил лорд Бийзбъри. — Мъже на честта, които няма да забравят клетвите, които дадоха на нея и на баща ѝ. Стар човек съм, но не толкова стар, че да седя тук кротко, докато такива като вас кроят да ѝ откраднат короната.

И с тези думи станал да си отиде.

Източниците ни се различават относно станалото след това.

Великият майстер Орвил ни казва, че лорд Бийзбъри бил задържан на вратата по заповед на сир Ото Хайтауър и отведен в тъмниците и затворен в килия, в която след време щял да загине от студ, докато чакал съд.

Септон Юстас ни казва друго. В неговото описание сир Кристън Коул принудил лорд Бийзбъри да седне отново на стола си и го пробол в гърлото с кама. Гъбата също обвинява сир Кристън за смъртта на негово благородие, но в неговата версия Коул сграбчил стареца отзад за яката и го запокитил през един прозорец, за да умре нанизан на железните шипове в сухия ров долу.

И трите хроники си съвпадат в едно: първата кръв, пролята в Танца на драконите, била на лорд Лиман Бийзбъри, управител на хазната и кралски ковчежник на Седемте кралства.

Не се чули повече несъгласия след смъртта на лорд Бийзбъри. Остатъкът от нощта минал в съставяне на планове за коронацията на новия крал (трябвало да се направи бързо, съгласни били всички) и на списъци на възможни съюзници и потенциални врагове в случай, че принцеса Ренира откаже да приеме въздигането на крал Егон. След като принцесата била в Драконов камък в очакване всеки момент да роди, зелените на кралица Алисент се радвали на предимство: колкото по-дълго Ренира останела в неведение за смъртта на краля, толкова по-бавно щяла да се задейства. „Може пък курвата да умре при раждането“, съобщава се, че казала кралица Алисент (според Гъбата).

Никакви гарвани не отлетели в онази нощ. Никакви камбани не зазвънели. Слугите, които знаели за кончината на краля, били пратени в тъмниците. На сир Кристън Коул било възложено да арестува колкото черни останали в двора, онези лордове и рицари, които биха били склонни да подкрепят принцеса Ренира.

— Не прилагайте никакво насилие над тях, освен ако не се съпротивляват — заповядал сир Ото Хайтауър. — Тези, които прегънат коляно и се закълнат във вярност на крал Егон, няма да пострадат.

— А тези, които не го направят? — попитал Великият майстер Орвил.

— Ще са изменници — заявил Желязната пръчка, — и трябва да умрат като изменници.

Тогава лорд Ларис Стронг, господарят на шепнещите, проговорил за първи и единствен път.

— Нека ние бъдем първите, които ще се закълнат — рекъл той, — за да няма изменници тук между нас. — Кривото стъпало извадил камата си и я прокарал през дланта си. — Кървава клетва — настоял той, — да ни обвърже всички, братя до смърт.

И така всеки от заговорниците порязал дланта си и си стиснали ръцете, заклевайки се в кърваво братство. Единствено кралица Алисент била освободена от клетвата на основание, че е жена.

Над града се разсъмвало, преди кралица Алисент да прати Кралската гвардия да доведат синовете ѝ Егон и Емонд на съвета. (Принц Дерон, най-малкият и най-кроткият от децата ѝ, бил в Староград, където служел като скуайър на лорд Хайтауър.)

Едноокия принц Емонд, деветнайсетгодишен, го намерили в оръжейната, докато навличал ризница за сутрешното си упражнение в двора на замъка.

— Егон ли е крал? — попитал той сир Уилис Фел, — или трябва да коленичим и да целунем шундата на дъртата курва?

Принцеса Хелена закусвала с децата си, когато Кралската гвардия дошла при нея… но когато я запитали за местонахождението на принца, неин брат и съпруг, казала само:

— Не е в леглото ми, можете да сте сигурни. Чувствайте се свободни да претърсите под завивките ми.

Принц Егон бил „по своите развлечения“, подхвърля смътно Мункун в своето „Истинно сказание“. „Свидетелството на Гъбата“ твърди, че сир Кристън намерил кандидат-краля пиян и гол в една плъша дупка в Квартала на бълхите, където две улични хлапета с наточени зъби се хапели и дерели едно друго за негова забава, докато момиче, което не би могло да е било на повече от дванайсет, задоволявало члена му с уста. Нека обаче оставим тази грозна картина на Гъбата, какъвто си е той, и да обсъдим думите на септон Юстас.

Макар да признава, че принц Егон е бил с любовница, когато го намерили, септонът твърди, че момичето било дъщеря на богат търговец и добре гледано при това. Нещо повече, принцът отпървом отказал да съучастничи на плановете на майка си.

— Моята сестра е наследник, не аз — казва той в описанието на Юстас. — Що за брат би откраднал рожденото право на сестра си?

Едва когато сир Кристън го убедил, че принцесата трябвало неизбежно да екзекутира него и брат му в случай, че си постави короната, Егон се разколебал.

— Докато има жив законороден Таргариен, никой Стронг не може изобщо да се надява да седне на Железния трон — казал Коул. — Ренира няма друг избор, освен да вземе главите ви, ако желае нейните копелета да управляват след нея.

Тъкмо това и само това убедило Егон да приеме короната, която малкият съвет му предлагал, настоява нашият смирен септон.

Докато рицарите на Кралската гвардия издирвали синовете на кралица Алисент, други пратеници повикали командира на Градската стража и капитаните му (те били седем, като всеки командвал една от градските порти) в Червената цитадела. Петима били преценени като съчувстващи на каузата на принц Егон, след като били разпитани. Другите двама, заедно с техния командир, били сметнати за неблагонадеждни и се озовали във вериги. Сир Лутор Ларжент, най-страховитият от „верните петима“, бил назначен за нов командир на златните плащове. Бил як като бик, близо седем стъпки висок, и се носела мълвата, че веднъж убил боен кон с един удар с юмрук в главата. Сир Ото обаче, като благоразумен човек, се постарал да назначи собствения си син сир Гвейн Хайтауър за първи помощник-командир на Ларжент, като му наредил да си отваря очите за всякакъв признак за вероломство от страна на сир Лутор.

Сир Тиланд Ланистър бил назначен за управител на хазната на мястото на покойния лорд Бийзбъри и веднага се задействал да конфискува кралската съкровищница. Златото на Короната било разделено на четири части. Една част била поверена на грижата на Желязната банка на Браавос за съхранение, друга била изпратена под силна охрана в Скалата на Кастърли, трета — в Староград. Останалото богатство щяло да се използва за подкупи, подаръци и за наемане на свободни мечове, ако се наложи. За човек, който да заеме мястото на сир Тиланд като управител на корабите, сир Ото погледнал към Железните острови, като изпратил гарван до Далтон Грейджой, Червения кракен, дръзкия и кръвожаден шестнайсетгодишен лорд Жътваря на Пайк, като му предложил адмиралския пост и място в съвета за неговата вярност.

Изминал ден, после друг. Нито септони, нито мълчаливи сестри били повикани в спалнята, където лежало тялото на крал Визерис, подпухнало и гниещо. Никакви камбани не звъннали. Гарвани летели, но не до Драконов камък. Вместо това поели към Староград, към Скалата на Кастърли, към Речен пад, към Планински рай и към много други лордове и рицари, за които кралица Алисент имала основание да мисли, че биха могли да подкрепят нейния син.

Аналите на Великия съвет от 101 г. били донесени и проучени и било отбелязано кои лордове са се изказали в подкрепа на Визерис и кои за Ренис, Лена или Ленор. Събраните тогава лордове предпочели мъжкия кандидат пред женските в съотношение двайсет към едно, но имало и несъгласни и същите тези домове най-вероятно щели да окажат подкрепа на принцеса Ренира в случай, че се стигне до война. Принцесата щяла да разполага с Морската змия и неговите флотилии, преценил сир Ото, и най-вероятно с другите лордове на източните брегове също тъй: лордовете Бар Емън, Масей, Селтигар и Краб най-вероятно, може би дори Вечерната звезда на Тарт. Всички те били нищожни сили, освен Веларионите. Северняците били по-голяма грижа: Зимен хребет се изказал за Ренис в Харънхъл, както и знаменосците на лорд Старк, Дъстин от Бароутън и Мандърли от Бял пристан. Не можело да се разчита и на дома Арин, защото Орлово гнездо в момента се управлявало от жена, лейди Джейн, Девата на Долината, чиито собствени права можело да се поставят под въпрос в случай, че принцеса Ренира бъде отстранена.

За най-голяма опасност бил преценен Бурен край, защото домът Баратеон бил винаги твърдо в подкрепа на претенциите на принцеса Ренира и нейните деца. Макар старият Боремунд да бил вече покойник, неговият син Борос бил дори още по-войнствен от баща си, а по-дребните владетели на бурните земи щели със сигурност да го последват накъдето ги поведе.

— Тогава трябва да се погрижим да ги доведе при нашия крал — заявила кралица Алисент. При което повикала втория си син.

Така в онзи ден за Бурен край полетял не гарван, а Вхагар, най-старият и най-големият от драконите на Вестерос. На гърба ѝ яздел принц Емонд Таргариен, със сапфир на мястото на липсващото му око.

— Целта ти е да спечелиш ръката на една от дъщерите на лорд Баратеон — казал му дядото сир Ото, преди да отлети. — Която и да е от четирите ще свърши работа. Ухажвай я и се ожени за нея, и лорд Борос ще осигури бурните земи за брат ти. Провалиш ли се…

— Няма да се проваля — наежил се Емонд. — Егон ще има Бурен край, а аз ще имам това момиче.

Докато принц Емонд замине, вонята от спалнята на мъртвия крал се разнесла из цялата Твърдина на Мегор и много необуздани приказки и слухове плъзнали из двора и замъка. Тъмниците под Червената цитадела погълнали толкова много хора, заподозрени във вероломство, че дори Върховният септон започнал да се чуди на тяхното изчезване и се обадил от Звездната септа на Староград да пита за някои от липсващите. Сир Ото Хайтауър, един от най-методичните мъже, служили някога като Ръка, искал повече време, за да направи приготовленията, но кралица Алисент знаела, че не могат да протакат повече. Потайността започнала да омръзва на принц Егон.

— Аз крал ли съм, или не съм? — запитал той ядосано майка си. — Ако съм крал, тогава ме коронясайте.

Камбаните започнали да бият на десетия ден от третата луна на 129 г. СЗ, възвестявайки края на едно царуване. На Великия майстер Орвил най-сетне било позволено да изпрати гарваните си и черните птици се понесли във въздуха стотици, за да разпръснат вестта за възкачването на Егон до най-далечното кътче на владението. Мълчаливите сестри били повикани, за да подготвят трупа за изгаряне, и ездачи препуснали на бели коне да разнесат вестта на народа на Кралски чертог, викайки: „Крал Визерис е мъртъв, да живее крал Егон“. Като чували виковете им, пише Мункун, някои плачели, а други викали възторжено, но повечето хора от простолюдието зяпвали смълчани, смутени и разтревожени, а тук-там по някой глас извиквал: „Да живее кралицата“.

Междувременно се извършвали припрени приготовления за коронацията. За място на церемонията била избрана Драконовата яма. Под величествения ѝ купол имало каменни скамейки, достатъчно, за да поберат осемдесет хиляди души, а дебелите стени на ямата, здравият покрив и извисяващите се бронзови порти я правели защитима в случай, че предатели се опитат да разстроят церемонията.

В нарочения ден сир Кристън Коул поставил короната от желязо и рубини на Егон Завоевателя на челото на най-големия син на крал Визерис и кралица Алисент и го провъзгласил за Егон от дома Таргариен, Втори с това име, крал на андалите, на ройнарите и на Първите хора, Владетел на Седемте кралства и Защитник на Владението. Майка му, кралица Алисент, обичана от простолюдието, поставила своята корона на главата на своята дъщеря Хелена, съпруга и сестра на Егон. След като я целунала по бузите, майката коленичила пред дъщеря си, свела глава и казала:

— Моя кралице.

Колко са дошли на коронацията остава предмет на спор. Великият майстер Мункун, черпейки от Орвил, ни казва за над сто хиляди души простолюдие, натикани в Драконовата яма, чиито възгласи били толкова силни, че разтърсили самите стени, докато според Гъбата каменните скамейки били полупразни. След като Върховният септон останал в Староград, твърде стар и немощен, за да пътува до Кралски чертог, паднало се на септон Юстас да помаже челото на крал Егон със свети мазила и да го благослови в седемте имена на бога.

Неколцина от присъствалите, тези с по-остро зрение от повечето, може би са забелязали, че на церемонията около новия крал присъствали само четири бели плаща, а не петима, както дотогава. Предната нощ Егон Втори понесъл първото отстъпничество, когато сир Стефон Дарклин от Кралската гвардия се измъкнал от града със своя скуайър, двама стюарди и четирима стражи. Под покрова на тъмнината те се промушили навън през слугинска вратичка, където ги очаквала рибарска лодка, за да ги пренесе до Драконов камък. Със себе си донесли една открадната корона: ивица от жълто злато, украсена със седем скъпоценни камъка в различни цветове. Това била короната, която носел крал Визерис, и Стария крал Джеерис преди него. Когато принц Егон решил да носи короната от желязо с рубини на своя съименник, Завоевателя, кралица Алисент заповядала короната на Визерис да бъде заключена, но стюардът, комуто поверили задачата, избягал с нея.

След коронацията останалите от Кралската гвардия придружили Егон до неговия дракон, великолепно създание с блестящи златни люспи и светлорозови крила. Слънцеплам било името, дадено на този дракон на златната зора. Мункун ни казва, че кралят прелетял три пъти около града преди да кацне в Червената цитадела. Сир Арик Каргил отвел Негова милост в осветената с факли тронна зала, където Егон II изкачил стъпалата на Железния трон пред хиляда лордове и рицари. Викове прокънтели из залата.

На Драконов камък не били чути радостни възгласи. Вместо тях писъци отеквали из коридорите и стълбищата на Кулата на Морския дракон, от покоите на кралицата долу, където Ренира Таргариен се напрягала и тръпнела в третия си ден на родилни мъки. Детето трябвало да дойде на бял свят след още един лунен кръг, но вестта от Кралски чертог хвърлила принцесата в черна ярост и гневът ѝ, изглежда, ускорил раждането, все едно бебето вътре също било разгневено и се борело да излезе навън. Принцесата крещяла проклятия през цялото раждане, призовавала яростта на боговете над своите братя и майка им, кралицата, и изреждала подробно изтезанията, на които щяла да ги подложи преди да им позволи да умрат. Проклинала и детето вътре в утробата си също тъй, казва ни Гъбата, дращела с нокти издутия си корем, докато майстер Жерардис и акушерката ѝ се опитвали да я удържат, и викала:

— Чудовище, чудовище, излез, излез, ИЗЛЕЗ!

Когато бебето най-сетне дошло на белия свят, се оказало наистина чудовище: мъртвородено момиче, сгърчено и уродливо, с дупка в гръдния кош, където трябвало да е сърцето, и с къса люспеста опашка. Или така поне я описва Гъбата. Джуджето ни казва, че тъкмо той отнесъл малкото същество на двора за изгаряне. Мъртвото момиче било наречено Висения, обявила принцеса Ренира на другия ден, когато млякото на мака притъпило остротата на болката ѝ.

— Тя беше моята единствена дъщеря и те я убиха. Откраднаха короната ми и убиха дъщеря ми, и ще отговарят за това.

И тъй започнал Танца, щом принцесата свикала свой съвет. „Черния съвет“ нарича „Истинното сказание“ това събиране на Драконов камък, противопоставяйки го на „зеления съвет“ на Кралски чертог. Водела го самата Ренира, седнала между своя чичо и съпруг принц Демън и своя доверен съветник майстер Жерардис. Тримата ѝ синове също присъствали, макар все още да не били достигнали пълнолетие (Джейс бил на четиринайсет, Люк на тринайсет, Джофри на единайсет). С тях били двама от Кралската гвардия: сир Ерик Каргил, близнак на сир Арик, и западнякът сир Лорент Марбранд.

Трийсет рицари, сто стрелци с арбалети и триста войници съставяли останалото от гарнизона на Драконов камък. Толкова състав винаги бил смятан за достатъчен за такава здрава крепост.

— Но като за инструмент за завоевание още много има да се желае от армията ни — отбелязал с горчивина принц Демън.

Десетина по-дребни лордове, знаменосци и васали на Драконов камък също участвали в черния съвет: Селтигар от острова Птичи нокът, Стонтън от Врански приют, Масей от Стоунденс, Бар Емън от Остри нос и Дарклин от Дъскъндейл между тях. Но най-могъщият лорд, врекъл своята сила на принцесата, бил Корлис Веларион от Дрифтмарк. Макар Морската змия да бил остарял, обичал да казва, че се е вкопчил в живота като „давещ се моряк, вкопчен в отломките на потънал кораб. Дано Седемте да ме съхранят за тази последна битка“. С лорд Корлис дошла съпругата му, принцеса Ренис, на петдесет и пет, с изпито и набръчкано лице, черната ѝ коса прошарена с бяло, но все още пламенна и безстрашна, каквато била на двайсет и две. „Кралицата, която никога не беше“, нарича я Гъбата. („Какво изобщо имаше Визерис, което тя да нямаше? Една малка наденичка? Това ли се иска, за да бъдеш крал? Нека да властва Гъбата тогава. Моята наденица е три пъти по-голяма от неговата.“)

Заседаващите в черния съвет смятали себе си за лоялисти, макар да знаели много добре, че крал Егон II ще ги нарече изменници. Всеки от тях вече бил получил писмо, в което се настоявало да се представят в Червената цитадела, за да положат клетва за вярност пред новия крал. Всичките им войски, взети заедно, не можели да се сравнят със силата, която Хайтауър можели да изкарат на бойното поле. Зелените на Егон се радвали и на други предимства също така. Староград, Кралски чертог и Ланиспорт били най-големите и най-богати градове в кралството; и трите града се владеели от зелени. Всеки видим символ на легитимност принадлежал на Егон. Той седял на Железния трон. Живеел в Червената цитадела. Носел короната на Завоевателя, владеел меча на Завоевателя и бил помазан от септон на Вярата пред очите на десетки хиляди. Великият майстер Орвил заседавал в неговите съвети и лорд-командирът на Кралската гвардия поставил короната на главата на принца. И бил мъж, което в очите на мнозина го правело законен крал, а неговата сестра — узурпаторка.

Срещу всичко това предимствата на Ренира били малко. Някои по-стари лордове може все още да са помнели клетвите, които положили, когато била направена принцеса на Драконов камък и обявена за наследничка на баща си. Имало време, когато била обичана и от знатни, и от простолюдие, когато я поздравявали като Радостта на владението. Мнозина млади лордове и благородни рицари се домогвали до нейното благоразположение тогава… макар че колко от тях все още щели да се бият за нея сега, когато вече била омъжена жена, с тяло състарено и похабено от шест раждания, било въпрос, на който никой не можел да отговори. Макар нейният брат да плячкосал съкровищницата на баща им, принцесата имала на разположение богатството на дома Веларион, а флотилиите на Морската змия ѝ давали превъзходство по море. И нейният съпруг, принц Демън, изпитан и закален в Каменните стъпала, имал повече опит във военното дело от всичките им противници взети заедно. Най-сетне, но не и най-незначителното — Ренира имала своите дракони.

— Както и Егон — изтъкнал майстер Жерардис.

— Ние имаме повече — казала принцеса Ренис, Кралицата, която никога не била, която била драконов ездач по-дълго от всички тях. — И нашите са по-големи и по-силни, ако изключим Вхагар. Драконите виреят най-добре тук, на Драконов камък — И тя изброила за съвета. Крал Егон имал своя Слънцеплам. Великолепен звяр, но млад. Емонд Едноокия яздел Вхагар; опасността, която представлявал носачът на кралица Висения, не можела да се отрече. Носачът на кралица Хелена бил Сънеплам, драконката, която някога носела сестрата на Стария крал Рена през облаците. Драконът на принц Дерон бил Тесарион, крилете ѝ — тъмни като кобалт и ноктите ѝ, гребенът и коремните люспи — бляскави като кована мед. — Това прави четири дракона с големина подходяща за бой — казала Ренис. Близнаците на Хелена също имали своите дракони, но те не били нещо повече от новоизлюпени; най-малкият син на узурпатора, Мелор, имал още само яйце.

Срещу това принц Демън разполагал с Караксес, а принцеса Ренира със Сиракс, и двата — огромни и застрашителни. Караксес бил особено страховит и не бил чужд на огън и кръв след Каменните стъпала. Тримата сина на Ренира от Ленор Веларион били до един драконови ездачи; Вермакс, Аракс и Тираксес се развивали добре и ставали все по-големи с всяка година. Егон Младшия, най-големият от двамата синове на Ренира от принц Демън, командвал младия дракон Буреносец, макар че все още не го яхвал; малкият му брат, Визерис, ходел навсякъде с яйцето си. Драконката на самата Ренис, Мелейс Червената кралица, станала ленива, но била все така страховита, когато се разгневи. Близнаците на принц Демън от Лена Веларион също така можели тепърва да станат драконови ездачи. Драконът на Бела, тънката бледозелена Лунна танцьорка, скоро щяла да стане достатъчно голяма, за да носи момичето на гърба си… и макар от яйцето на сестра ѝ Рена да се излюпило сакато същество, което умряло часове след като се показало от яйцето, Сиракс наскоро снесла ново люпило. Едно от яйцата ѝ било дадено на Рена и разправяли, че момичето спяло с него всяка нощ и се молело за дракон, който да не отстъпва на този на сестра ѝ.

Нещо повече, други шест дракона си направили леговища в опушените пещери на Драконов камък над замъка. Имало го също така Среброкрил, стария носач на Добрата кралица Алисан; Морски дим, бледосивия звяр, който бил гордостта и страстта на сир Ленор Веларион; посивелия стар Вермитор, неяхван от смъртта на крал Джеерис. А зад планината обитавали три диви дракона, никога неяхвани от човек. Простолюдието ги нарекло Крадеца на овце, Сивия призрак и Канибала.

— Намерете ездачи, които да овладеят Среброкрил, Вермитор и Морски дим, и ще имаме девет дракона срещу четирите на Егон. Яхнете и подкарайте в небесата дивите им родственици и ще имаме дванайсет, дори и без Буреносец — казала принцеса Ренис. — Така ще спечелим тази война.

Лорд Селтигар и Стонтън се съгласили. Егон Завоевателя и неговите сестри били доказали, че рицари и войски не могат да устоят срещу огън и кръв. Селтигар подканил принцесата да полети срещу Кралски чертог веднага и да направи града на пепел и кости.

— И как ще ни послужи това, милорд? — попитал го Морската змия. — Искаме да владеем града, не да го сринем до основи.

— Никога няма да се стигне до това — настоял Селтигар. — Узурпаторът няма да има друг избор, освен да ни се противопостави със своите дракони. Нашите девет със сигурност ще надвият неговите четири.

— На каква цена? — зачудила се принцеса Ренира. — Моите синове ще яздят три от тези дракони, напомням ви. И няма да са девет срещу четири. Аз няма да съм достатъчно силна да летя за още доста време. А кой ще язди Среброкрил, Вермитор и Морски дим? Вие ли, милорд? Едва ли. Ще са пет срещу четири, а един от техните четири ще е Вхагар. Това не е никакво предимство.

Изненадващо, принц Демън се съгласил с жена си.

— В Каменните стъпала моите врагове се научиха да бягат и да се крият, когато видят крилете на Караксес и чуят нейния рев… но те нямаха свои дракони. Не е лесно да си драконов ездач. Но дракони могат да убиват дракони и са го правили. Всеки майстер, който е изучавал историята на Валирия, може да ви каже това. Няма да хвърля нашите дракони срещу тези на узурпатора, освен ако нямаме друг избор. Има други начини да ги използваме, по-добри начини.

Тогава принцът изложил собствените си стратегии пред черния съвет. Ренира трябвало да има своя коронация, в отговор на тази на Егон. След това щели да разпратят гарвани, призовавайки лордовете на Седемте кралства да заявят васалната си вярност към своята законна кралица.

— Трябва да поведем тази война с думи, преди да тръгнем на битка — заявил принцът.

Лордовете на великите домове държали ключа към победата, настоял Демън; техните знаменосци и васали щели да ги последват накъдето ги поведат. Егон Узурпатора спечелил верността на Ланистърите от Скалата на Кастърли, а лорд Тирел от Планински рай бил едно скимтящо бебе в пелени, чиято майка, действаща като негов регент, най-вероятно щяла да съюзи Предела с техните могъщи знаменосци, Хайтауърите… но останалите велики лордове на кралството тепърва щели да заявят на чия страна са.

— Бурен край ще застане с нас — казала принцеса Ренира. Самата тя била от тази кръв по майчина линия, а покойният лорд Боремунд бил винаги най-верният от приятелите ѝ.

Принц Демън имал сериозно основание да се надява, че Девата на Долината може също да постави Орлово гнездо на тяхна страна. Егон със сигурност щял да потърси подкрепата на Пайк, преценил той; само с поддръжката на Железните острови Егон можел да се надява да надмине силата на дома Веларион по море. Но железните били пословично непостоянни, а Далтон Грейджой обичал кръв и битки; лесно можело да бъде убеден да подкрепи принцесата.

Северът бил твърде отдалечен, за да е от особена важност в борбата, преценил съветът; докато Старките съберат своите знамена и тръгнат на юг, войната като нищо можела да свърши. С което оставали само речните лордове, пословично свадлива сган, над която властвал, поне на думи, домът Тъли от Речен пад.

— Имаме приятели в речните земи — казал принцът, — въпреки че не всички те смеят все още да покажат цветовете си. Трябва ни място, където да могат да се съберат, опорна точка на континента, достатъчно голяма да приюти една внушителна войска и достатъчно силна, за да удържи срещу каквито сили прати узурпаторът против нас. — Показал на лордовете карта. — Тук. Харънхъл.

И така било решено. Принц Демън щял да води щурма на Харънхъл, яхнал Караксес. Принцеса Ренира щяла да остане на Драконов камък докато възстанови силите си. Флотата на Веларион щяла да затвори Гърлото, излизайки от Драконов камък и Дрифтмарк, за да блокира всякакво корабоплаване, влизащо и излизащо от залив Черна вода.

— Нямаме силата да завземем Кралски чертог с щурм — казал принц Демън, — нито нашите врагове могат да се надяват да завземат Драконов камък. Но Егон е още момче, а момчетата лесно се палят. Може би ще успеем да го примамим в безразсъдна атака. — Морската змия щял да командва флотата, докато принцеса Ренис лети отгоре, за да попречи на враговете да нападнат корабите им с дракони. Междувременно гарвани щели да отлетят към Речен пад, Орлово гнездо, Пайк и Бурен край, за да се спечели верността на техните лордове.

Тогава заговорил най-големият син на кралицата, Джеерис.

— Ние трябва да отнесем тези послания — казал той. — Драконите ще спечелят лордовете по-бързо от гарваните.

Брат му Люцерис се съгласил, като настоял, че двамата с Джейс са мъже или поне достатъчно близо до мъжество, за да е без значение.

— Нашият чичо ни нарича Стронг, но когато лордовете ни видят на драконов гръб ще разберат, че това е лъжа. Само Таргариени яздят дракони.

Гъбата ни съобщава, че Морската змия, настоял, че трите момчета са Велариони, но се усмихнал като го казал, с гордост в гласа. Дори малкият Джофри се обадил и предложил да яхне своя дракон Тираксес и да полети с братята си.

Принцеса Ренира забранила това: Джоф бил само на единайсет. Но Джейсерис бил на четиринайсет, Люцерис на тринайсет; храбри и чаровни момчета, опитни с оръжията, служили от дълго време като скуайъри.

— Ако отидете, отивате като пратеници, не като рицари — казала им тя. — Не трябва да се включвате в никакви боеве.

Едва след като двете момчета се заклели тържествено над „Седемлъчата звезда“ Нейна милост щяла да се съгласи да ги използват като пратеници. Решено било Джейс, като по-голям от двамата, да поеме по-дългата и по-опасна задача да отлети първо до Орлово гнездо и да преговаря с Господарката на Долината, после до Бял пристан, за да спечели лорд Мандърли, и накрая до Зимен хребет, за да се срещне с лорд Старк. Мисията на Люк щяла да бъде по-кратка и по-безопасна: той щял да отлети до Бурен край, където се очаквало, че Борос Баратеон ще му окаже топъл прием.

На следващия ден била извършена импровизирана коронация. Пристигането на сир Стефон Дарклин, доскоро от Кралската гвардия на Егон, било повод за много радост на Драконов камък, особено когато се разбрало, че той и приятелите му лоялисти (сир Ото щял да ги нарече „обърни плащове“, когато предложил награда за залавянето им) са донесли откраднатата корона на крал Джеерис Помирителя. Триста чифта очи гледали, когато принц Демън Таргариен поставил короната на Стария крал на главата на своята съпруга, провъзгласявайки я за Ренира от дома Таргариен, Първа с това име, Кралица на андалите, на ройнарите и на Първите хора. Принцът си присвоил титлата Защитник на владението, а Ренира обявила най-големия си син, Джейсерис, за принц на Драконов камък и наследник на Железния трон.

Първият ѝ акт като кралица бил да обяви сир Ото Хайтауър и кралица Алисент за изменници и бунтовници.

— Колкото до моите братя и моята мила сестра Хелена — заявила тя, — те са били подведени от съвета на зли хора. Нека дойдат на Драконов камък, да прегънат коляно и да ме помолят за прошка, и с радост ще пощадя живота им и ще ги върна в сърцето си, защото те са от моята кръв, а никой мъж или жена не е толкова прокълнат, колкото родоубиецът.

Вестта за коронацията на Ренира стигнала до Червената цитадела на следващия ден, за голямо неудоволствие на Егон II.

— Моята сестра и моят чичо са виновни във върховна измяна — заявил младият крал. — Искам ги осъдени, искам ги арестувани и ги искам мъртви.

По-разумни глави на зеления съвет пожелали да се преговаря.

— Принцесата трябва да бъде накарана да разбере, че каузата ѝ е безнадеждна — казал Великият майстер Орвил. — Брат не бива да воюва срещу сестра. Пратете ме при нея, за да можем да разговаряме и да стигнем до мирно съгласие.

Егон не искал и да чуе за това. Септон Юстас ни казва, че Негова милост обвинил Великия майстер в нелоялност и казал, че трябвало да го хвърлят в черна килия „с твоите черни приятели“. Но когато двете кралици — майка му, кралица Алисент, и жена му, кралица Хелена — се изказали в подкрепа на предложението на Орвил, вбесеният крал отстъпил с неохота. Така Великият майстер Орвил бил пратен отвъд залива Черна вода със знамето на мира, начело на делегация, която включвала сир Арик Каргил от Кралската гвардия и сир Гвейн Хайтауър от златните плащове, заедно с двайсет писари и септони, между които Юстас.

Условията, предложени от краля, били щедри, заявява Мункун в своето „Истинно сказание“. Ако принцесата го признаела за крал и се преклоняла пред Железния трон, Егон II щял да ѝ потвърди притежанието на Драконов камък и да позволи островът и замъкът да преминат на нейния син Джейсерис след смъртта ѝ. Вторият ѝ син, Люцерис, щял да бъде признат като законен наследник на Дрифтмарк и на земите и владенията на дома Веларион; момчетата ѝ от принц Демън, Егон Младшия и Визерис, щели да получат почетни места в кралския двор, първият като кралски скуайър, вторият — като негов виночерпец. Опрощения щели да се дадат на онези лордове и рицари, които вероломно са заговорничели с нея срещу законния крал.

Ренира изслушала тези условия с каменно мълчание, а после попитала Орвил дали помни нейния баща, крал Визерис.

— Разбира се, ваша милост — отговорил майстерът.

— Вероятно можете да ни кажете кого обяви той за свой наследник и приемник — казала кралицата; короната била на главата ѝ.

— Вас, ваша милост — отговорил Орвил.

А Ренира кимнала и казала:

— Със собствения си език признавате, че аз съм вашата законна кралица. Защо тогава служите на моя брат, претендента?

Мункун ни казва, че Орвил дал дълъг и ерудиран отговор, цитирайки закона на андалите и Великия съвет от 101 г. Гъбата твърди, че почнал да заеква и си изпуснал пикочния мехур. Което и от двете да е вярно, отговорът му не удовлетворил принцеса Ренира.

— Един Велик майстер би трябвало да познава закона и да му служи — казала тя на Орвил. — Вие не сте никакъв Велик майстер и носите само срам и позор на веригата, която носите. — Докато Орвил възразявал плахо, рицарите на Ренира махнали служебната му верига от врата му и го принудили да падне на колене, докато принцесата връчила веригата на своя човек, майстер Жерардис, „истински и верен слуга на кралството и неговите закони“. Отпращайки Орвил и другите посланици по пътя им, Ренира казала: — Кажете на моя брат, че ще имам своя трон или ще имам главата му.

Много след като Танцът приключил, певецът Люсеон от Тарт щял да съчини тъжна балада, наречена „Сбогом, братко мой“, която все още се пее и до днес. Песента уж пресъздава последната среща между сир Арик Каргил и неговия близнак сир Ерик, когато свитата на Орвил се качвала на кораба, който щял да ги върне в Кралски чертог. Сир Арик заклел своя меч на Егон, сир Ерик — на Ренира. В песента всеки от двамата братя се опитва да убеди другия да смени страната; след като не могли, разменили уверения в обич и се разделили, знаейки, че следващия път, когато се срещнат, ще е като врагове. Възможно е такова сбогуване наистина да е станало в онзи ден на Драконов камък, макар че нито един от изворите ни не упоменава за него.

Егон II бил на двайсет и две, бързо се гневял и бавно прощавал. Отказът на Ренира да приеме властта му го вбесил.

— Предложих ѝ почетно място, а тая курва плю в лицето ми — заявил той. — Това, което ще стане, е по нейна вина.

Това, което станало, било война.