Огън и кръв

Лисенската пролет и краят на регентството

Мир се възцарил над Кралски чертог за остатъка от онази година, помрачен само от смъртта на Манфрид Мутън, лорд на Девиче езеро и последния от първоначалните регенти на крал Егон. Негово благородие отпадал от известно време, така и не възстановил силата си след Зимната треска, тъй че кончината му не възбудила много коментар. За да заеме мястото му на съвета, лорд Роуан се обърнал към сир Корвин Корбрей, съпруга на лейди Рена. Сестра ѝ, лейди Бела, междувременно се върнала в Дрифтмарк с лорд Алин и тяхната дъщеря. Скоро след това принц Визерис развълнувал двора с обявлението, че лейди Лара е с дете. Всички в Кралски чертог се възрадвали.

Извън града обаче 134-та СЗ не била година, която да се запомни с нежно чувство. Северно от Шийката зимата все още държала земята в ледения си юмрук. При Бароутън лорд Дъстин затворил портите си, когато стотици гладуващи селяни се струпали под стените му. Бял пристан се справял по-добре, защото пристанището му позволявало да се донася храна от Юга, но цените пораснали толкова високо, че добри мъже започнали да се продават в окови на търговци на роби оттатък морето, за да могат жените и децата им да ядат, докато по-лоши мъже продавали жените и децата си. Дори в зимното градче, под самите стени на Зимен хребет, северняците изпаднали дотам да ядат кучета и коне. Студ и глад отнесли една трета от Нощния страж, а когато хиляди диваци минали през замръзналото море източно от Вала, други стотици черни братя загинали в битка.

На Железните острови смъртта на Червения кракен била последвана от дивашка борба за власт. Неговите три сестри и мъжете, за които били женени, поставили момчето Торон Грейджой на Стола Морски камък и убили майка му, докато братовчедите му се обединили с господарите на Харлоу и Черен прилив, за да издигнат брата на Торон, Родрик, а мъжете на Голям Уик се стекли към един претендент, наречен Сам Солта, който твърдял, че възхожда от родословната линия на черните.

Тяхната кървава тристранна борба бушувала половин година, когато сир Лео Костейн ги връхлетял с флотата си и направил десант с хиляди мечове и копия на Ланистър на Пайк, Голям Уик и Харлоу. Лорд Дъбов юмрук отказал да съучаства в отмъщението на дома Ланистър над железните, но Морския лъв се оказал по-податлив на молбите на лейди Джоана… склонен, може би, от обещанието ѝ да се омъжи за него, ако предостави Железните острови на управлението на сина ѝ. Това обаче се оказало непостижимо за сир Лео. Костейн умрял сред каменистите хълмове на Голям Уик, посечен от ръката на Артур Гудбрадър, и три четвърти от корабите му били пленени или потопени в онези студени сиви води.

Въпреки че желанието на лейди Джоана да подложи всеки мъж на меча било осуетено, никой не би могъл да се съмнява, че Ланистърите платили своя дълг, когато боят приключил. Стотици кораби и рибарски лодки били изгорени, с още толкова домове и села. Жените и децата на железнородните, донесли такова опустошение на западните земи, били избивани където ги намерят. Между убитите били девет от братовчедите на Червения кракен, три от сестрите му и техните съпрузи, лорд Дръм от Стар Уик и лорд Гудбрадър от Голям Уик, както и лордовете на Волмарк и Харлоу на Харлоу, Ботли на Лордспорт и Стоунхауз на Стар Уик. Още хиляди щели да измрат от глад преди да е свършила годината, защото Ланистърите също така отнесли много тонове складирано зърно и осолена риба и унищожили каквото не могли да отнесат. Макар Торон Грейджой да останал на Стола Морски камък, когато защитниците му отбили щурма на Ланистър срещу стените на Пайк, неговият брат бил пленен и откаран в Скалата на Кастърли, където лейди Джоана наредила да го скопят и го направила шут на сина си.

В другия край на Вестерос избухнала друга борба за наследство през 134 г. СЗ, когато лейди Джейни Арин, Девата на Долината, умряла в Града на гларуса от настинка, поразила я в гърдите. На четирийсет години, тя издъхнала в дома на Майката на Марис, на каменния остров в залива на Града на гларуса, в прегръдките на Джесамин Редфорт, нейната „скъпа приятелка“. На смъртното си ложе нейно благородие продиктувала последно завещание, обявяващо братовчед ѝ сир Джофри Арин за неин наследник. Сир Джофри служил вярно през последните десет години като Рицар на Кървавата порта, защитавайки Долината срещу свирепите диваци от хълмовете.

Сир Джофри обаче бил едва четвърти братовчед по степен. Много по-близък по кръв бил първият братовчед на лейди Джейни, сир Арнолд Арин, който на два пъти се опитал да я свали. Затворен след втория си провален бунт, сир Арнолд вече бил доста луд след дълги години в небесните килии на Орлово гнездо и тъмниците под Лунните порти… но неговият син сир Елдрик Арин бил със здрав ум, хитър и амбициозен, и сега настоял за правата на баща си. Много лордове на Долината се стекли под знамената му, с настояването, че отдавна установените закони за наследство не може да бъдат пренебрегнати по „каприза на една умираща жена“.

Трети претендент изникнал в лицето на някой си Айзембард Арин, патриарх на Арините в Града на гларуса, още по-далечен клон на онзи велик дом. След като се отделили от благородните си родственици при царуването на крал Джеерис, Арините в Града на гларуса се заели с търговия и забогатели. Някои се шегували, че соколът на герба на Айзембард бил направен от злато, и той скоро станал известен като Позлатения сокол. Сега Айзембард използвал това богатство, за да подкупи по-дребни лордове, които да подкрепят претенцията му, и да докара наемници от другия край на Тясното море.

Лорд Роуан направил каквото могъл да облекчи тези злочестини, като заповядал на Ланистърите да се изтеглят от Железните острови, откарал храна до Севера и повикал претендентите Арини в Кралски чертог да заявят исканията си пред регентите, но усилията му в голяма степен били неефикасни. Ланистърите, както и Арините, пренебрегнали нарежданията му, а храната, която пристигнала в Бял пристан, била твърде малко, за да облекчи глада. Макар и харесвани, нито Тадеус Роуан, нито момчето, на което той служел, не вдъхвали страх. Докъм края на годината мнозина в двора започнали да шепнат, че не регентите управляват владението, а по-скоро сарафите на Лис.

Макар и дворът, и градът все още безумно да обичали брата на краля, онова умно галантно момче Визерис, същото не можело да се каже за неговата лисенска съпруга. Лара Рогари отседнала в Червената цитадела, но в сърцето си останала дама от Лис. Въпреки че владеела до съвършенство валириански и диалектите на Мир, Тирош и Стар Волантис, в добавка към лисенската ѝ реч, лейди Лара не направила никакво усилие да научи Общата реч и предпочитала да разчита на преводачи, за да огласява желанията си. Всичките ѝ дами били лисенки, както и слугите ѝ. Всичките дрехи, които носела, идвали от Лис, дори бельото ѝ; корабите на баща ѝ доставяли най-последните лисенски моди три пъти годишно. Имала дори своя лична охрана. Лисенски мечове я пазели ден и нощ, под командването на брат ѝ Моредо и един ням с гигантски ръст от бойните ями на Мийрийн, наречен Сандок Сянката.

Всичко това дворът и кралството може да са приемали за известно време, ако лейди Лара не настояла също така да запази своите богове. Не зачитала култа към Седемте, нито старите богове на северняците. Запазила почитанието си за някои от многобройните богове на Лис: шестгърдата котка богиня Пантера, Индрос на Здрача, който бил от мъжки пол денем и от женски нощем, бледоликото дете Бакалон на Меча, безликия Саагел, даващия болка.

Нейните дами, слуги и охрана понякога се включвали, когато лейди Лара извършвала култовите ритуали в чест на тези странни древни божества. Котки, влизащи и излизащи от покоите ѝ, се виждали толкова често, че хората започнали да говорят, че били шпиони, мъркащи ѝ с тихите си гласчета за всичко, ставащо из Червената цитадела. Говорело се дори, че самата Лара можела да се превръща в котка и да скита из каналите и по покривите на града. Скоро се появили още по-мрачни слухове. Поклонниците на Индрос уж можели да се превръщат от мъж в жена и от жена в мъж чрез любовните актове и се ширели приказки, че нейно благородие често се възползвала от тази способност на оргии по здрач, за да може да посещава бардаците по Улицата на коприната като мъж. И всеки път, когато се изгубело дете, невежите се споглеждали и говорели за ненаситната жажда за кръв на Саагел.

Още по-малко обичани от Лара от Лис били тримата братя, които дошли с нея в Кралски чертог. Моредо командвал охраната на сестра си, докато Лото се заел да учреди клон на банка Рогари на върха на Хълма на Висения. Рогерио, най-младият, отворил разкошна „къща с възглавнички“, наречена „Русалката“, до Речната порта и я напълнил с папагали от Летните острови, маймуни от Соториос и сто екзотични момичета (и момчета) от всяко кътче на земята. Макар услугите им да стрували десеторно повече, отколкото всеки друг бардак дръзвал да взима, на Рогерио никога не му липсвали клиенти. Велики лордове и обикновени търговци говорели за красотите и чудесата, намиращи се зад резбованите и изрисувани врати на „Русалката“… включително, според някои, и една истинска русалка. (Почти всичко, което знаем за неизброимите чудеса на „Русалката“, е дошло до нас от Гъбата, който единствен от нашите хронисти е готов да признае, че лично е посещавал бардака по много поводи и се е наслаждавал на множеството му удоволствия в пищно обзаведени помещения.)

Оттатък морето Войната на Дъщерите най-сетне стигнала до своя край. Ракалио Риндун побягнал на юг към Островите на Базилиска с останалите си поддръжници; Лис, Тирош и Мир разделили Оспорваните земи; а дорнците наложили господство над повечето от Каменните стъпала. Мирците понесли най-големите загуби в тези нови поделби, докато архонтът на Тирош и принцесата на Дорн спечелили най-много. В Лис древни домове пропаднали и много знатни магистри били свалени и разорени, докато други се издигнали и сграбчили юздите на властта. Главни между тях били Лисандро Рогари и неговият брат Дразенко, архитект на Дорнския съюз. Връзките на Дразенко със Слънчево копие и на Лисандро с Железния трон направили Рогарите фактически принцове на Лис.

Към края на 134-та СЗ някои се опасявали, че можело скоро да завладеят и Вестерос. Тяхната гордост, богатство и мощ станали тема за приказки в Кралски чертог. Започнали да шепнат за техните коварства. Лото купувал хората със злато, Рогерио ги изкушавал с благоуханна плът, Моредо ги плашел към покорство със стомана. Но братята не били нещо повече от кукли в ръцете на лейди Лара; тъкмо тя и нейните странни богове дърпали конците им. Кралят, малката кралица, младият принц… те били само деца, слепи за ставащото около тях, докато Кралската гвардия и златните плащове, и дори Ръката на краля били купени и продадени.

Или поне така се говорело. Като всички приказки, и в тях имало някаква истина, добре примесена със страх и лъжа. В това, че лисенците били горди, алчни и амбициозни, не може да има съмнение. Че Лото използвал своята банка и Рогерио своя бардак, за да печелят приятели за каузата си, се разбира от само себе си. Но в крайна сметка те много малко се различавали от мнозина други лордове и лейди от двора на Егон III, всички от които се домогвали до власт и богатство по свой начин. Макар и по-успешни от своите съперници (за известно време поне), лисенците били само една от няколкото фракции, надпреварващи се за влияние. Ако лейди Лара и братята ѝ били вестероси, би могло да будят възхищение и почит, но техният чуждоземен произход, чуждоземни порядки и чуждоземни богове ги превърнали в обект на недоверие и подозрение.

Мункун нарича този период Възхода на Рогарите, но този термин се използвал само в Староград, сред майстерите и архимайстерите на Цитаделата. Хората, живели през него, го наричали Лисенската пролет… защото пролетта наистина била част от това. В началото на 135-та СЗ Конклавът разпратил белите си гарвани от Староград, за да възвести края на една от най-дългите и жестоки зими, които Седемте кралства били познавали.

Пролетта винаги е сезон на надежда, прерождение и обновление и пролетта на 135 г. СЗ не била по-различна. Войната в Железните острови приключила, а лорд Креган Старк на Зимен хребет заел огромна сума от Желязната банка на Браавос, за да закупи храна и зърно за гладуващото си простолюдие. Само в Долината боевете продължавали. Разгневен от отказа на претендентите Арин да дойдат в Кралски чертог и да предоставят спора си на преценката на регентите, лорд Тадеус Роуан пратил хиляда мъже в Града на гларуса под командата на своя колега регент сир Корвин Корбрей, за да възстанови кралския мир и да реши проблема с наследяването.

Междувременно Кралски чертог преживял период на благоденствие, какъвто не бил виждан от много години, в не малка част благодарение на дома Рогари от Лис. Банка Рогари изплащала щедри лихви на всички пари, депозирани при тях, което карало все повече лордове да доверяват златото си на лисенците. Търговията също процъфтявала, докато кораби от Тирош, Мир, Пентос, Браавос и особено Лис изпълвали кейовете покрай Черната вода и разтоварвали коприни и подправки, мирска дантела, нефрит от Карт, слонова кост от Соториос и много други странни и удивителни неща от краищата на земята, включително луксозни стоки, рядко виждани в Седемте кралства преди.

Други пристанищни градове взимали дял от изобилието; Дъскъндейл, Девиче езеро, Градът на гларуса и Бял пристан също преживели търговски бум, както и Староград на юг, и дори Ланиспорт на Морето на залеза. На Дрифтмарк градчето Хъл преживяло възкресение. Десетки нови кораби били построени и пуснати на вода, а майката на лорд Дъбов юмрук уголемила търговските си флотилии и започнала работа над разкошно имение с изглед към пристанището, което Гъбата нарекъл Къщата на Мишката.

Оттатък Тясното море самият Лис процъфтявал под „кадифената тирания“ на Лисандро Рогари, който си приписал титлата Първи пожизнен магистър. А когато неговият брат Дразенко се оженил за принцеса Алиандра Мартел от Дорн и бил обявен от нея за принц консорт и лорд на Каменните стъпала, възходът на дома Рогари достигнал своя връх. Хората започнали да говорят за Лисандро Великолепния.

През първата четвъртина на 135 г. СЗ две забележителни събития били повод за голяма радост из Седемте кралства на Вестерос. На третия ден от третата луна на същата година народът на Кралски чертог се събудил за гледка, каквато не била виждана от мрачните времена на Танца: дракон в небесата над града. Лейди Рена, на деветнайсет години, за първи път яхнала своя дракон, Утро. В този първи ден тя направила кръг над града, преди да се върне на Драконовата яма, но оттогава насетне ставала все по-смела и летяла все по-надалече.

Само веднъж обаче Утро на Рена кацнала в Червената цитадела, защото и най-големите усилия на принц Визерис не могли да убедят неговия брат краля да дойде и да види полета на сестра си (макар кралица Денера толкова да се зарадвала от Утро, че я чули да казва, че и тя иска дракон). Скоро след това Утро понесла лейди Рена над залива Черна вода до Драконов камък, където, както тя казала, „драконите и тези, които ги яздят, ги приемат най-радушно“.

По-малко от две седмици след това Лара от Лис родила син, първородното дете на принц Визерис. Майката била на двайсет години, бащата — само на тринайсет. Визерис нарекъл детето Егон на своя брат, краля, и сложил драконово яйце в люлката му, както станало обичайно за всички законородени деца на дома Таргариен. Егон бил помазан със седемте масла от септон Бернард в кралската септа, а камбаните на града закънтели в чест на раждането му. Дарове били пратени от всяко кътче на владението, макар и не толкова разкошни като дарените на бебето от неговите лисенски роднини. В Лис Лисандро Великолепния обявил ден на пиршество в чест на внука си.

Но още посред радостта започнали да се чуват недоволни приказки. Този нов син на дома Таргариен бил помазан във Вярата, но много скоро градът чул, че майка му възнамерявала да поръча да бъде благословен и от нейните богове, и по улиците на Кралски чертог започнали да се носят слухове за скверни церемонии в „Русалката“ и кръвно жертвоприношение в Твърдината на Мегор. Неприятността би могла да свърши дотук, само с приказки, но скоро след това градът и кралската фамилия били сполетени от поредица от бедствия, които следвали толкова бързо едно след друго, че дори хора, които се подигравали с боговете, като Гъбата, започнали да се питат дали Седемте не са се обърнали срещу дома Таргариен и Седемте кралства в гнева си.

Първото знамение за идващите мрачни времена било видяно на Дрифтмарк, когато драконовото яйце, подарено на Лена Веларион при раждането ѝ, се разпукало и излюпило. Гордостта и радостта на родителите ѝ обаче бързо се изпепелила; драконът, който изпълзял от черупката, бил чудовищен, безкрил червей, бял като личинка и сляп. Мигове след излюпването съществото се нахвърлило върху бебето и откъснало кървав къс от ръката му. Когато Лена изпищяла, лорд Дъбов юмрук изтръгнал „дракона“ от нея, хвърлил го на пода и го насякъл на парчета.

Вестта за това чудовищно драконово раждане и кървавото му нападение била много притеснителна за крал Егон и скоро довела до сърдити слова между Негова милост и брат му. Принц Визерис все още имал своето драконово яйце. Макар така и да не се разпукало, принцът го държал до себе си през годините на изгнание и плен, защото значело много за него. Когато Егон заповядал никакво драконово яйце да не се допуска в замъка му, Визерис много се разгневил. Все пак кралската воля надделяла, както и трябва; яйцето било пратено на Драконов камък, а принц Визерис отказвал да говори с крал Егон един лунен кръг.

Негова милост бил много притеснен от разправията с брат си, казва ни Гъбата, но случилото се след това го наскърбило и опустошило. Крал Егон се радвал на кротка вечеря в солария си със своята малка кралица Денера, а приятелят му Гемон Светлокосия и джуджето ги забавлявали с някаква глупава песен за мечок, който пиел твърде много, когато момчето копеле започнало да се оплаква от спазми в корема.

— Тичай да доведеш Великия майстер Мункун — заповядал кралят на Гъбата.

Докато шутът се върне с Великия майстер, Гемон рухнал, а кралица Денера стенела:

— И мен коремът ме боли.

Гемон отдавна служел не само като виночерпец, но и като дегустатор на храната на крал Егон, и Мункун скоро заявил, че двамата с малката кралица били жертви на отравяне. Великият майстер дал на Денера силно очистително, което най-вероятно спасило живота ѝ. Повръщала неудържимо през цялата нощ, ридаела и се гърчела от болка, и била твърде изцедена и изтощена, за да може да стане от леглото си на следващия ден, но се очистила. Мункун обаче закъснял за Гемон Светлокосия. Момчето умряло за един час. Роден като копеле в бардак, „Кралят Путчица“ царувал кратко над кралството си на един хълм през Луната на лудостта, видял как убили майка му и служил на Егон III като виночерпец, изкупителна жертва и приятел. Смятало се, че бил на девет години при смъртта си.

След това Великият майстер Мункун нахранил с остатъците от вечерята клетка плъхове и установил, че отровата била опечена в коричката на ябълков пай. За щастие кралят не обичал особено сладкиши (нито някоя друга храна, честно казано). Рицарите на Кралската гвардия веднага нахлули в кухните на Червената цитадела, задържали десетина готвачи, пекари и слугини и ги предали на Джордж Грейсфорд, лорд-изповедника. Под изтезание седем от тях изповядали опит да отровят краля… но всяко описание се различавало от предишното, нямало единодушие откъде са взели отровата и никой от арестуваните не назовал правилно блюдото, което било отровено, тъй че лорд Роуан с неохота отхвърлил признанията им като „негодни да си обърша задника с тях“. (Ръката бил в мрачно настроение, защото наскоро бил преживял лична трагедия, когато младата му съпруга, лейди Флорис, умряла при раждане.)

Въпреки че кралят прекарвал много по-малко време с виночерпеца си след завръщането на брат му във Вестерос, смъртта на Гемон Светлокосия все пак го оставила неутешим. Едно малко добро произтекло от нея, защото помогнало да се изцели разривът между краля и брат му Визерис, който нарушил упоритото си мълчание, за да утеши Негова милост в скръбта му, и седнал с него до леглото на кралицата. Оказало се обаче много малко. Оттогава насетне Емон бил мълчаливецът, защото старата му меланхолия го обзела отново и като че ли загубил всякакъв интерес към своя двор и кралство.

Следващият удар се стоварил далече от Кралски чертог, в Долината на Арин, когато сир Корвин Корбрей отсъдил, че волята на лейди Джейни трябва да се наложи, и обявил сир Джофри Арин за законен лорд на Орлово гнездо. Когато другите претенденти се оказали непримирими и отказали да приемат решението му, сир Корвин затворил Позлатения сокол и синовете му и екзекутирал Елдрик Арин, но по някакъв начин лудият баща на сир Елдрик, сир Арнолд, му се измъкнал и избягал в Писан камък, където служил като скуайър в детството си. Гунтор Ройс, известен в Долината като Бронзовия великан, бил старец, толкова упорит, колкото и безстрашен; когато сир Корвин пристигнал, за да измъкне сир Арнолд от убежището му, лорд Гунтор навлякъл старата си бронзова броня и излязъл да му се противопостави. Думите се разгорещили, минали в проклятия, след това в заплахи. Когато Корбрей извадил Сиротната дама — дали за да удари по Ройс, или просто за да го заплаши, никога няма да се узнае — един стрелец с арбалет на бойниците на Писан камък пуснал стрела и го пронизал в гърдите.

Ударът по един от регентите на краля бил акт на измяна, близък до нападение над самия крал. Нещо повече, сир Корвин бил чичо на Куентон Корбрей, могъщия и войнствен лорд на дома на Сърцето, както и възлюбеният съпруг на лейди Рена драконовата ездачка, зет на нейната близначка лейди Бела, и следователно по брак роднина на Алин Дъбовия юмрук. С неговата смърт пламъците на войната лумнали отново по Долината на Арин. Корбрей, Хънтър, Крейн и Редфорт се стекли в подкрепа на избрания наследник на лейди Джейни, сир Джофри Арин, докато Ройс от Писан камък и сир Арнолд, Лудия наследник, се обединили с Темпълтън, Толет, Колдуотър и Дътън, наред с лордовете на Пръстите и Трите сестри. Градът на гларуса и домът Графтън останали твърди в подкрепата си за Позлатения сокол, въпреки плена му.

Отговорът на Кралски чертог не се забавил. Лорд Роуан пратил последно ято гарвани до Долината със заповед лордовете, подкрепящи Лудия наследник и Позлатения сокол, да оставят веднага оръжията, за да не предизвикат „недоволството на Железния трон“. Когато не дошъл никакъв ответ, Ръката се събрал с Дъбов юмрук и съставили планове да потушат бунта със сила.

С настъпването на пролетта се смятало, че високият път през Лунните планини щял да стане отново проходим. Пет хиляди мъже поели нагоре по кралския път под командването на сир Робърт Роуан, най-големия син на лорд Тадеус. Войнишки набори от Девичето езеро, Дари и Хейфорд увеличили броя им в похода, а отвъд Тризъбеца към тях се присъединили шестстотин души на Фрей и хиляда на Блекууд, предвождани от самия лорд Блекууд, с което станали девет хиляди, навлизайки в планините.

Втора атака била предприета по море. Вместо да използва кралската флота, командвана от сир Джедмънд Пийки Голямата брадва, чичото на предшественика му, Ръката, се обърнал към дома Веларион за нужните кораби. Дъбов юмрук щял лично да командва флотата, докато съпругата му лейди Бела отишла в Драконов камък, за да утеши овдовялата си близначка (и покрай това да се погрижи лейди Рена да не се опита лично да отмъсти за смъртта на съпруга си на Утро).

Армията, която лорд Алин трябвало да преведе до Долината, щяла да се командва от брата на лейди Лара Моредо Рогари, обявил лорд Роуан. Този лорд Моредо бил безстрашен боец, никой не можел да се съмнява; висок и неумолим, с бяло-руса коса и бляскави сини очи, изглеждал самото олицетворение на воин на Стара Валирия, казвали хората, и носел дълъг меч от валирианска стомана, наречен Истина.

Въпреки храбростта му обаче назначението на лисенеца се оказало много непопулярно. Докато братята му, Рогерио и Лото, владеели съвършено Общата реч, Моредо боравел с езика ограничено, в най-добрия случай, и разумността да се постави един лисенец да командва армия вестероски рицари била силно оспорвана. Враговете на лорд Роуан в двора — сред които много от хората, които дължали постовете си на Ънуин Пийки — побързали да заявят, че това било доказателство за приказките от половин година насам, че Тадеус Роуан се е продал на Дъбов юмрук и Рогарите.

Такова мърморене щяло да е без голямо значение, ако атаките над Долината били успешни. Не били. Въпреки че Дъбов юмрук лесно заобиколил наемните кораби на Позлатения сокол и превзел заливчето при Града на гларуса, нападателите загубили стотици мъже, докато овладеят с щурм пристанищните стени, и три пъти повече в последвалите боеве от къща на къща. След като преводачът му бил убит в битката по улиците, Моредо Рогари бил много затруднен в комуникацията с бойците си: мъжете не разбирали командите му, нито той разбирал докладите им. Последвал хаос.

В другия край на Долината междувременно пътят през планините се оказал далеч не толкова открит, колкото се предполагало. Войската на сир Робърт Роуан се оказала затънала в дълбоки снегове в по-високите проходи, забавила настъплението си до пълзене, а обозът непрекъснато попадал под атаките на диваците, обитаващи тези планини (потомци на Първите хора, изтласкани от Долината от андалите преди хиляди години). „Бяха скелети в кожи, въоръжени с каменни брадви и дървени криваци — казал по-късно Бен Блекууд, — но толкова гладни и толкова отчаяни, че не можеше да бъдат възпрени, колкото и много да убивахме.“ Скоро студът, снегът и нощните нападения започнали да взимат своята дан.

Високо в планините немислимото се случило една нощ, когато лорд Роуан и хората му се присвили около лагерните си огньове. В склона над пътя се виждало устието на пещера и десетина души се качили да видят дали може да им предложи подслон срещу вятъра. Костите, разпръснати около входа на пещерата, би трябвало да ги спрат, но те продължили навътре… и събудили дракон.

Шестнайсет души загинали и тройно повече претърпели изгаряния, преди разгневеният звяр да отлети и да избяга в планините с „една дрипава жена, вкопчена на гърба му“. Това било последното виждане на Крадеца на овце и неговата ездачка Коприви, записано в аналите на Вестерос… макар диваците от планините все още да разправят приказки за „огнена вещица“, която някога обитавала скрита долина, далече от всякакъв път или село. Един от най-дивите планински кланове започнал да я почита, според разказвачите; младежи доказвали храбростта си, като ѝ носели дарове и били признавани за мъже само когато се върнат с изгаряния, за да покажат, че са се изправяли пред драконовата жена в леговището ѝ.

Срещата с дракона не било последното премеждие, на което воинството на сир Робърт се натъкнало. Докато стигнат до Кървавата порта, една трета от тях загинали от дивашки нападения или умрели от студ или глад. Между мъртвите бил сир Робърт Роуан, премазан от канара, когато мъжете от клановете срутили половин планински склон върху колоната. След смъртта му командването поел Бен Блекууд Кървавия. Макар и все още на половин година до пълнолетието си, лорд Блекууд по това време имал военен опит колкото мъже четири пъти по-големи от него. При Кървавата порта, входа към Долината, оцелелите намерили храна, топлина и гостоприемство… но сир Джофри Арин, Рицарят на Кървавата порта и избраният наследник на лейди Джейни Арин, видял веднага, че преминаването било направило мъжете на Блекууд негодни за бой. Вместо помощ във войната му те щели да са бреме за него.

Докато боевете в Долината продължавали, обещанието на Лисенската пролет понесло друг тежък удар на стотици левги на юг, с почти едновременната кончина на Лисандро Великолепния в Лис и на неговия брат Дразенко в Слънчево копие. Макар помежду им да се простирало Тясното море, двамата Рогари умрели в рамките на един ден, и двамата при подозрителни обстоятелства. Дразенко издъхнал пръв, задавен до смърт с парче бекон. Лисандро се удавил, когато пищната му баржа потънала, докато го пренасяла от Благоуханната му градина до двореца му. Неколцина щели да настояват, че смъртта им била плод на нещастни злополуки, много повече приели съвпадането на кончините им по време като доказателство за заговор да бъде съборен домът Рогари. Широко разпространено било убеждението, че Безликите мъже на Браавос били отговорни за убийствата: никъде по широкия свят не било известно да съществуват по-изкусни наемни убийци от тях.

Но ако наистина Безликите са извършили тези деяния, по чия поръка са действали? Желязната банка на Браавос била заподозряна, както и архонтът на Тирош Ракалио Риндун и различни търговски принцове и магистри на Лис, за които се знаело, че негодували под „кадифената тирания“ на Лисандро Великолепния. Някои стигнали дотам, че да предположат, че Първият магистър е премахнат от собствените му синове (бил баща на шестима законни синове, три дъщери и шестнайсет копелета). Но братята били премахнати толкова ловко, че дори и фактът на убийство не могъл да бъде доказан.

Нито един от постовете, които Лисандро заемал в Лис, не бил наследствен. Разяденият му от раците труп едва-що бил извлечен от морето, когато старите му врагове, лъжливи приятели и някогашни съюзници започнали борбата да го наследят.

При лисенците, вярно е казано, войните се водят с коварства и отрови вместо с армии. През остатъка от онази кървава година магистрите и търговските принцове на Лис изпълнявали убийствен танц, издигали се и падали почти на всеки две седмици. Най-често паданията им били фатални. Торео Хаен бил отровен с неговата съпруга, неговата любовница, неговите дъщери (една от които била девицата, чието оскъдно облекло предизвикало такъв скандал на Бала на Девичия ден), братя и поддръжници на пира, който дал, за да отпразнува издигането си до първи магистър. Сивларио Пендерис бил пронизан в окото, докато напускал Храма на търговията, а неговият брат Перено бил удушен с гарота в къща с възглавнички, докато една робиня го задоволявала с устата си. Гонфалониерът18 Морео Дагареон бил убит от собствената си елитна охрана, а Матено Ортис, ревностен поклонник на богинята Пантера, бил разкъсан и частично изяден от скъпата на сърцето му пума, когато вратата на клетката ѝ останала необяснимо отворена една нощ.

Въпреки че децата на Лисандро не можели да наследят постовете му, дворецът му минал на дъщеря му Лисариа, корабите на сина му Драко, къщата му с възглавнички на сина му Фредо, библиотеката на дъщеря му Мара. Цялото му потомство получило дялове от богатството, представлявано от банката Рогари. Дори копелетата му получили дялове, макар и по-малки от полагащите се на законните му синове и дъщери. Ефективният контрол на банката обаче бил поверен на най-големия син на Лисандро Лисаро… за когото вярно е написано, „имаше два пъти по-голяма амбиция от тази на баща си и два пъти по-малко способности от тези на баща си“.

Лисаро Рогари имал амбицията да управлява Лис, но нямал нито ума, нито търпението в бавното трупане на богатство и власт, каквито имал баща му. След като около него съперниците мрели, първият ход на Лисаро бил да обезопаси собствената си особа, като закупил хиляда Неопетнени от търговците на роби на Ащапор. Тези евнуси воини били прочути като най-отличните войници пехотинци на света и освен това били обучавани в абсолютно подчинение, тъй че на господарите им не се налагало никога да се боят от непокорство или измяна.

След като се обкръжил с тези защитници, Лисаро осигурил избирането си за гонфалониер, като спечелил простолюдието с пищни забавления и магистратите с подкупи по-големи от всичко, които били виждали. Когато тези разходи изчерпали личното му богатство, започнал да отклонява злато от банката. Намерението, както разкрил по-късно, било да предизвика кратка победоносна война с Тирош или с Мир. Понеже бил гонфалониер, славата щяла да се припише на него и да му даде възможност да спечели длъжността на първи магистър. След като оплячкосал Тирош или Мир, щял да спечели достатъчно злато, за да възстанови фондовете, взети от банката, и да стане най-богатия човек в Лис.

Било е глупашки план и бързо бил осуетен. Легендата твърди, че хора на Желязната банка на Браавос първи предположили, че банка Рогари може би е нестабилна, но който и да я е пуснал първи, приказката скоро се разчула из целия Лис. Градските магистрати и търговските принцове започнали да искат връщане на депозитите си; няколко отначало, после все повече и повече, докато от трезорите на Лисаро не потекла река от злато… река, която съвсем скоро пресъхнала. По това време самия Лисаро вече го нямало. Изправен пред разорение, той избягал от Лис посред нощ с три креватни робини, шестима слуги и стотина от неговите Неопетнени, като изоставил жена си, дъщерите си и двореца си. Разбираемо притеснени, магистратите веднага се задействали да завземат банката, но открили, че от нея не е останало нищо освен куха черупка.

Падането на дома Рогари било бързо и брутално. Братята и сестрите на Лисаро твърдели, че нямали никакво участие в ограбването на банката, но мнозина се усъмнили в претенциите им за невинност. Драко Рогари побягнал към Волантис на една от галерите си, докато сестра му Мара избягала в храма на Индрос преоблечена като мъж и там потърсила убежище, но всичките ѝ братя и сестри били задържани и изправени на съд, включително и копелетата. Когато Лисариа Рогари възразила: „Не знаех“, магистър Тигаро Моракос отвърнал: „А е трябвало“, и тълпата заревала одобрително. Половината град бил разорен.

Щетите не се ограничили само до Лис. Когато вестта за падането на дома Рогари стигнала до Вестерос, лордове и търговци скоро осъзнали, че парите, които били доверили на дома Рогари, са загубени. В Града на гларуса Моредо Рогари се задействал бързо, като отстъпил командването на Алин Дъбов юмрук и взел кораб за Браавос. Лото Рогари бил арестуван от сир Лукас Лейгуд и неговите златни плащове, докато се опитвал да напусне Кралски чертог; всички негови писма и счетоводни книги били задържани, заедно с всяко късче злато и сребро, останало в съкровищниците на върха на Хълма на Висения. Междувременно сир Марстън Води от Кралската гвардия нахлул в „Русалката“ с двама от своите Заклети братя и петдесет стражи. Клиентите на бардака били изкарани на улицата, много от тях голи (Гъбата бил между тях, по собственото му признание); лорд Рогерио го подкарали пред върха на копие през освиркващата го тълпа. В Червената цитадела съдържателят на бардака и банкерът били затворени в Кулата на Ръката; родството им с жената на принц Визерис временно им спестило ужасите на черните килии.

Първоначално повечето предположили, че Ръката е заповядал ареста им. След смъртта на сир Корвин в Долината регенти останали само лорд Роуан и Великият майстер Мункун. Това недоразумение траяло само няколко часа, защото същата вечер самият лорд Роуан се озовал в ареста при Рогарите. Нито пък Пръстите, уж защитниците на Ръката, направили нещо, за да го защитят. Когато сир Мервин Цветя влязъл в залите на съвета, за да арестува негово благородие, Тесарио Тигъра заповядал на хората си да стоят настрана. Единствената съпротива била предложена от скуайъра на лорд Роуан, когото бързо надвили. „Пощадете момчето“, замолил ги лорд Тадеус и те го направили… но Цветя отрязал едното ухо на момъка, за да го научи „да не оголва стомана на Кралската гвардия“.

Списъкът на хванатите и задържани за съд като заподозрени в измяна не свършил тук. Трима от братовчедите на лорд Роуан и един от племенниците му също били задържани, наред с четирийсет коняри, слуги и рицари на служба при него. Всички те били изненадани и се предали покорно. Но когато сир Амори Пийки се приближил към Твърдината на Мегор с дванайсет войници, заварил самия Визерис Таргариен на подвижния мост, с бойна брадва в ръка. „Беше тежка брадва, принцът — донякъде тъничко тринайсетгодишно момче — казва ни шутът Гъбата. — Човек се съмняваше, че младежът би могъл изобщо да вдигне брадвата, още по-малко да я размаха.“

— Ако сте дошли да вземете милейди съпругата ми, обърнете се и си вървете — казал младият принц, — защото няма да минете, докато стоя тук.

Сир Амори намерил тази проява на непокорство по-скоро за забавна, отколкото за заплашителна.

— Вашата лейди я искат за разпит във връзка с измяната на братята ѝ — казал той на принца.

— И кой е този, който я иска? — запитал принцът.

— Ръката на краля — отвърнал сир Амори.

— Лорд Роуан?

— Лорд Роуан беше свален от поста. Сир Марстън Води е новата Ръка на краля.

В този момент Егон III излязъл от портата на крепостта и застанал до брат си.

— Аз съм кралят — напомнил им Негова милост — и никога не съм избирал сир Марстън за своя Ръка.

Намесата на Егон стъписала сир Амори, казва ни Гъбата, но след миг колебание той казал:

— Ваша милост все още сте момче. Докато станете на възраст, ваше величество, верните ви лордове трябва да правят такива избори от ваше име. Сир Марстън беше избран от вашите регенти.

— Лорд Роуан е мой регент — настоял кралят.

— Вече не е — заявил сир Амори. — Лорд Роуан предаде вашето доверие. Неговото регентство приключи.

— По чие решение? — настоял Егон.

— Ръката на краля — отвърнал белият рицар.

Принц Визерис се засмял на това (защото крал Егон никога не се смеел, за отчаяние на Гъбата) и рекъл:

— Ръката назначава регента и регентът назначава Ръката, и се въртим и въртим в танц… но вие няма да преминете, сир, нито ще докоснете жена ми. Махайте се, или ви обещавам, че всички до един ще умрете тук.

Тогава търпението на сир Амори Пийки се изчерпало. Не можел да си позволи да бъде спрян от две момчета, едно на петнайсет и едно на тринайсет, по-голямото невъоръжено.

— Достатъчно — казал той и заповядал на хората си да отдръпнат момчетата настрана. — Бъдете внимателни с тях и гледайте никой от двамата да не пострада от ръцете ви.

— Това е на вашата глава, сир — предупредил принц Визерис. Забил брадвата си дълбоко в дървото на подвижния мост, отдръпнал се назад и заявил: — Не се приближавайте повече от тази брадва, или ще умрете.

Кралят го хванал за рамото и го дръпнал назад в укреплението, а на подвижния мост пристъпила сянка.

Сандок Сянката дошъл от Лис с лейди Лара, дар от нейния баща, магистър Лисандро. Чернокож и чернокос, извисявал се на близо седем стъпки. Лицето му, което често държал скрито зад черно копринено було, представлявало купчина тънки бели белези, а устните и езикът му били отрязани, заради което бил ням и грозен на вид. Разправяли за него, че бил победителят в сто битки в ямите на смъртта в Мийрийн, че веднъж разкъсал гърлото на противник със зъби, след като мечът му бил строшен, че пиел кръвта на мъжете, които убивал, че в ямите е убивал лъвове, мечки, вълци и двукраки дракони без никакво оръжие освен камъните, които намерел на пясъците.

Такива приказки се разрастват с времето и не можем да знаем на колко от всичко това може да се вярва, ако изобщо. Макар Сандок да не можел да чете и да пише, според Гъбата той обичал музика и често седял в сенките на спалнята на лейди Лара и свирел сладки тъжни ноти на някакъв странен инструмент от златисто дърво и слонова кост, който се издигал високо почти колкото него. „Можех понякога да накарам дамата да се засмее, макар че тя не разбираше повече от няколко думи на нашия език — казва шутът, — но свирнята на Сянката винаги я разплакваше и колкото и да е странно, на нея това ѝ харесваше повече.“

Друг вид музика засвирил Сандок Сянката при портите на Твърдината на Мегор, когато стражите на сир Амори връхлетели срещу него с меч и копие. Онази нощ инструментите, които той избрал, били висок черен щит от нощно дърво и варена кожа и голям извит меч с дръжка от драконова кост, чието черно лезвие блестяло на светлината на факлите с откроимите вълни на валирианска стомана. Враговете му връхлетели с вой, проклятия и викове, но Сянката не издал нито звук, освен със стоманата си, плъзгал се през тях безшумно като котка, острието му свирело наляво и надясно и нагоре и надолу, пускало кръв с всеки срез, посичало през ризниците им все едно, че били облечени в пергамент. Гъбата, който твърди, че е видял битката от покрива горе, свидетелства, че „не приличаше толкова на бой с меч, колкото на селяк, жънещ жито. С всеки удар падаха още стръкове, но тези стръкове бяха живи хора, които крещяха и проклинаха, докато падаха“. На мъжете на сир Амори не им липсвало кураж и някои доживявали достатъчно, за да нанесат и те удари, но Сянката, вечно в движение, поемал остриетата им с щита си, после със същия този щит ги изтласквал назад и през моста върху жадните за кръв железни шипове долу.

Нека да се каже следното за сир Амори Пийки: неговата смърт не е опозорила Кралската гвардия. Трима от хората му били мъртви, когато Пийки извадил меча си от ножницата. „Беше облечен в бяла люспеста броня под бялото му наметало — казва ни Гъбата, — но шлемът му беше открит на лицето и не беше взел щит, и Сандок го накара да отговаря горчиво за тези липси.“ Сянката го превърнал в танц, казва шутът; между всяка нова рана, която нанасял на сир Амори, убивал един от останалите му слуги, преди да се обърне отново срещу белия рицар. Все пак Пийки продължавал да се бие с упорита храброст и малко преди края, за половин миг, боговете му дали шанса, когато последният от стражите му успял някак да докопа с ръка меча на Сандок и го издърпал от хватката на Сянката, преди да се изтърколи от моста. Вече на колене, сир Амори се надигнал залитайки и нападнал обезоръжения си противник.

Сандок измъкнал бойната брадва на Визерис от дървото, където принцът я забил, и разцепил главата и шлема на сир Амори на две, от гребена до предпазителя на шията. След като оставил трупа да се катурне долу на шиповете, Сянката се забавил колкото да избута мъртвите и издъхващи от подвижния мост, преди да се оттегли в Твърдината на Мегор, при което кралят заповядал да вдигнат моста, да спуснат портикула и да залостят вратите. Замъкът в замъка останал защитен.

И така щял да остане още осемнайсет дни.

Останалото от Червената цитадела било в ръцете на сир Марстън Води и неговата Кралска гвардия, докато извън стените на замъка сир Лукас Лейгуд и неговите златни плащове държали Кралски чертог в здравата си хватка. Двамата дошли пред твърдината на следващата сутрин, за да настоят кралят да напусне убежището си.

— Ваша милост ни оскърбява, ако мисли, че искаме да му навредим — казал сир Марстън след като труповете на убитите от Сандок били извадени от рова. — Действахме само за да защитим ваша милост от лъжливи приятели и изменници. Сир Амори се беше заклел да ви защитава, да даде своя живот за вашия, ако потрябва. Той беше ваш верен човек, както съм и аз. Не заслужаваше такава смърт от ръцете на такъв звяр.

Крал Егон не се трогнал.

— Сандок не е звяр — отвърнал той от бойниците. — Той не може да говори, но слуша и се подчинява. Аз заповядах на сир Амори да се махне и той отказа. Моят брат го предупреди какво ще се случи, ако стъпи отвъд брадвата. Клетвите на Кралската гвардия включват подчинение, мислех.

— Заклели сме се да служим на краля, ваше величество, това е така — отвърнал сир Марстън, — и когато станете пълнолетен мъж, моите братя и аз с радост ще се пронижем с мечовете си, ако ни заповядате да го сторим. Докато оставате дете обаче от нас се изисква под клетва да се подчиняваме на Ръката на краля, защото Ръката говори с гласа на краля.

— Лорд Тадеус е моята Ръка — настоял Егон.

— Лорд Тадеус продаде владението ви на Лис и трябва да отговаря за това. Аз ще ви служа като Ръка, докато неговата вина или невинност не бъдат доказани. — Сир Марстън извадил меча си, смъкнал се на едно коляно и казал:

— Заклевам се над моя меч, пред очите на богове и хора, че никой няма да ви навреди, докато стоя до вас.

Ако лорд-командирът е вярвал, че тези думи ще склонят краля, не би могъл да греши повече.

— Вие стояхте до мен, когато драконът изяде майка ми — отговорил Егон. — Вие само гледахте. Няма да позволя да гледате, докато те убиват съпругата на брат ми.

След това напуснал бойниците и никакви думи на Марстън Води не могли да го склонят да се върне в същия ден, или на следващия, или следващия.

На четвъртия ден Великият майстер Мункун се появил заедно със сир Марстън.

— Умолявам ви, ваше величество, приключете тази детинска глупост и излезте, за да можем да ви служим.

Крал Егон го гледал втренчено отгоре, без нищо да каже, но брат му не бил толкова мълчалив, а заповядал на Великия майстер да прати „хиляда гарвана“, за да може владението да научи, че кралят е държан в плен в собствения му замък. На това Великият майстер не отговорил. Нито излетели гарвани.

През следващите дни Мункун направил още няколко апела, уверявайки Егон и Визерис, че всичко, което било направено, било законно, сир Марстън преминал от молби към заплахи до пазарене, а септон Бернард бил изведен напред, за да се моли гласно Старицата да освети пътя на краля обратно към благоразумие, всичко това — без никаква полза. Тези усилия предизвиквали малко или никаква реакция от момчето крал, извън навъсеното му упорито мълчание. Негова милост се разгневил само веднъж, когато дошъл редът на неговия учител по оръжия, сир Гарет Лонг, да го убеждава да отстъпи.

— А ако не отстъпя, кого ще накажете, сир? — извикал му отгоре крал Егон. — Можете да набиете костите на бедния Гемон, но няма да получите повече кръв от него.

Много и много са се чудили на привидната сдържаност на новата Ръка и неговите съюзници през тази патова ситуация. Сир Марстън разполагал с няколкостотин души в Червената цитадела, а златните плащове на сир Лукас Лейгуд наброявали над две хиляди. Твърдината на Мегор била внушително укрепление, несъмнено, но била много слабо охранявана. От лисенците, дошли във Вестерос с лейди Лара, при нея останали само Сандок Сянката и още шестима, след като останалите заминали с брат ѝ Моредо в Долината. Няколко души, верни на лорд Роуан, се добрали до укреплението преди да се затворят вратите му, но между тях нямало рицар, скуайър или войник, нито в свитата на краля. (Имало един рицар от Кралската гвардия в твърдината, но сир Райнард Ръскин бил затворник, след като бил надвит и ранен от лисенците в самото начало на кралското опълчване.) Гъбата ни съобщава, че дамите на кралица Денера навлекли ризници и взели копия, за да помогнат да изглежда, че крал Егон има повече защитници, но тази хитрина не може да е заблудила сир Марстън и хората му за дълго, ако изобщо ги е заблудила.

Следователно трябва да се зададе въпросът: защо Марстън Води просто не е завзел укреплението с щурм? Имал е повече от достатъчно хора. Макар че някои щели да загинат от Сандок и другите лисенци, в крайна сметка дори Сянката щял да бъде надвит. И все пак Ръката се сдържал, като продължавал опитите да приключи „тайната обсада“ (както по-късно щяло да стане известно това противопоставяне) с думи, когато мечовете най-вероятно щели го доведат до бърз свършек.

Някои ще кажат, че неохотата на сир Марстън била просто проява на страхливост, че се е страхувал да се изправи срещу меча на лисенския великан Сандок. Това не изглежда вероятно. Понякога се подхвърля, че защитниците на Твърдината на Мегор (самият крал по някои описания, брат му, или други) заплашвали да обесят техния пленен рицар от Кралската гвардия при първия знак за атака… но Гъбата нарича това „долна лъжа“.

Най-вероятното обяснение е най-простото. Марстън Води не бил нито велик рицар, нито добър мъж, съгласни са повечето изследователи. Макар и незаконороден, той постигнал рицарство и скромно място в обкръжението на крал Егон III, но издигането му вероятно щяло да свърши дотам, ако не било родството му с рибари на Драконов камък, което накарало Ларис Стронг да го избере над сто по-добри рицари да укрие краля при господството на Ренира. В годините след това Води наистина се изкатерил високо, ставайки лорд-командир на Кралската гвардия над рицари от по-добро потекло и далеч по-прочути. Като Ръката на краля щял да бъде най-могъщият човек във владението, докато Егон III стигнел до пълнолетие… но при затруднението той се поколебал, обременен от клетвите си и от собствената си чест на копеле. Тъй като не искал да опозори белия плащ, който носел, заповядвайки нападение срещу краля, когото се бил заклел да защитава, сир Марстън избегнал стълбите, куките и щурмовете и продължил да разчита на благоразумни думи (и може би на глада, защото провизиите в укреплението скоро щели да се изчерпат).

На заранта на дванайсетия ден от тайната обсада Тадеус Роуан бил изведен напред във вериги, за да изповяда престъпленията си.

Септон Бернард изредил подробно приписаните на лорд Роуан грехове: взимал подкупи под формата на злато и момичета (екзотични създания от „Русалката“, казва Гъбата, колкото по-млади, толкова по-добре), пратил Моредо Рогари в Долината, за да лиши сир Арнолд Арин от законното му наследство, заговорничил с Дъбов юмрук, за да свалят Ънуин Пийки като Ръка на краля, помогнал да се ограби банката Рогари на Лис, с което измамил и разорил много „добри и верни хора на Вестерос от благороден род с високо положение“, назначил собствения си син на команден пост, за който той бил явно недостоен, което довело до смъртта на хиляди в Лунните планини.

Най-ужасното от всичко, негово благородие бил обвинен в заговор с тримата Рогари да отровят крал Егон и неговата кралица, за да поставят принц Визерис на Железния трон с Лара от Лис за негова кралица.

— Използваната отрова се нарича Сълзите на Лис — заявил Бернард, твърдение, което Великият майстер Мункун след това потвърдил. — Въпреки че Седемте ви спасиха, ваше величество — заключил Бернард, — мръсният заговор на лорд Роуан отне живота на вашия млад приятел Гемон.

Когато септонът завършил декламацията си, сир Марстън Води казал:

— Лорд Роуан е признал всички тези престъпления. — И подканил лорд-изповедника Джордж Грейсфорд да изведе затворника напред.

С пранги на глезените и в тежки вериги, с лице толкова насинено и подпухнало, че неузнаваемо, лорд Тадеус не помръднал отначало, докато лорд Грейсфорд не го боднал с върха на камата си, при което той заговорил с хриплив глас:

— Сир Марстън казва истината, ваша милост. Признал съм всичко. Лото ми обеща петдесет хиляди дракона, когато деянието бъде извършено, и още петдесет, когато Визерис вземе трона. Отровата ми беше дадена от Рогерио.

Толкова колебливо говорел, толкова размазани били думите, че някои на бойниците помислили, че негово благородие е пиян, докато Гъбата не изтъкнал, че всичките му зъби липсвали.

Крал Егон III онемял от признанието. Единственото, което можело да направи момчето, било да стои и да гледа втренчено, с такова отчаяние на лицето, че Гъбата се уплашил, че Негова милост всеки момент ще скочи от бойниците върху шиповете долу, за да иде при първата си кралица.

На принц Визерис се паднало да отговори.

— А моята съпруга, лейди Лара — извикал той отгоре, — тя също ли е част от този заговор, милорд?

Лорд Роуан кимнал тежко.

— Беше.

— А аз? — попитал принцът.

— Да, вие също — глухо отвърнал негово благородие… отговор, който, изглежда, изненадал Марстън Води и много подразнил лорд Джордж Грейсфорд.

— А Гемон Светлокосия, той е сложил отровата в пая, предполагам — продължил Визерис хладнокръвно.

— Ако така ви е угодно, принце — промърморил Тадеус Роуан.

При което принцът се обърнал към краля, своя брат, и рекъл:

— Гемон е толкова виновен, колкото и останалите от нас… в нищо.

А джуджето Гъбата извикал:

— Лорд Роуан, вие ли отровихте крал Визерис?

При което старата Ръка кимнал и отвърнал:

— Аз бях, милорд. Признавам го.

Лицето на краля се изопнало.

— Сир Марстън — заявил той, — този човек е моята Ръка и е невинен в измяна. Изменниците са онези, които са го изтезавали, за да изтръгнат това лъжливо признание. Арестувайте лорд-изповедника, ако обичате своя крал… иначе ще знам, че сте лъжлив като него.

Думите му прокънтели над вътрешния двор и в този момент момчето Егон III заприличало на крал от глава до пети.

До ден-днешен някои уверяват, че сир Марстън Води не бил нещо повече от маша, прост честен рицар, използван и подведен от хора много по-лукави от него, докато други възразяват, че Води е бил част от заговора от самото начало, но се обърнал срещу приятелите си, когато усетил, че вълната се обръща против тях.

Каквато и да е истината, сир Марстън изпълнил заповедта на краля. Лорд Грейсфорд бил задържан от Кралската гвардия и домъкнат в същата тъмница, която управлявал, когато се събудил него ден. Веригите на лорд Роуан били махнати и всички рицари и слуги били изведени от тъмниците на слънчева светлина.

Не се наложило да подлагат лорд-изповедника на изтезание; гледката на инструментите за мъчения била достатъчна, за да издаде имената на другите заговорници. Между тези, които назовал, били покойният сир Амори Пийки и сир Мервин Цветя от Кралската гвардия, Тесарио Тигъра, септон Бернард, сир Гарет Лонг, сир Виктор Ризли, сир Лукас Лейгуд от златните плащове с шест от седмината капитани на градските порти, и дори три от придворните дами на кралицата.

Не всички се предали кротко. Кратка яростна битка се разиграла при Портата на боговете, когато мъжете дошли за Лукас Лейгуд, оставяйки деветима мъртви, между които самият Лейгуд. Трима от обвинените капитани избягали преди да успеят да ги заловят, с десетина от хората си. Тесарио Тигъра също избрал бягството, но го хванали в една пристанищна кръчма, докато се пазарял с капитана на ибински китоловец за превоз до пристанище Ибин.

Сир Марстън решил лично да се разправи с Мервин Цветя.

— И двамата сме копелета, и Заклети братя освен това — чули го да казва на сир Райнард Ръскин.

Когато му казали за обвинението на Грейсфорд, сир Мервин казал:

— Ще ти дам стоманата си.

Извадил дългия си меч от ножницата и го поднесъл с дръжката напред на Марстън Води. Но когато сир Марстън я хванал, сир Мервин го сграбчил за китката, извадил кама с другата си ръка и наръгал Води в корема. Цветя не стигнал по-далече от конюшните, където един пиян войник и две млади конярчета го намерили да оседлава коня си. Избил ги всички, но шумът довел други на бегом и рицарят копеле най-сетне бил надвит и пребит до смърт, все още облечен в белия плащ, който опозорил.

Лорд-командирът му, сир Марстън Води, не го надживял дълго. Намерили го в кулата Бял меч в локва кръв, собствената му, и го занесли на Великия майстер Мункун, който го прегледал и заявил, че раната е смъртоносна. Въпреки че Мункун го зашил възможно най-добре и му дал от млякото на мака, Води издъхнал същата нощ.

Лорд Грейсфорд назовал и сир Марстън като един от заговорниците, като настоял, че този „проклет обърни плащ“ бил с тях от самото начало, обвинение, което Води не можел да оспорва повече. Останалите заговорници били задържани в черните килии да чакат съд. Някои настоявали, че са невинни, докато други твърдели, като сир Марстън преди това, че са действали от искреното убеждение, че Тадеус Роуан и лисенците били изменниците. Неколцина се оказали по-словоохотливи обаче. Сир Гарет Лонг бил най-речовитият: заявил на висок глас, че Егон III бил слабак, негоден да държи меч, още по-малко да седи на Железния трон. Септон Бернард се защитил от позицията на своята Вяра: лисенците и техните странни чужди богове нямали място в Седемте кралства. Намерението, казал той, през цялото време било лейди Лара да умре заедно с братята си, за да бъде Визерис свободен да вземе подходяща кралица от Вестерос.

Най-откровеният от заговорниците се оказал Тесарио Палеца. Казал, че го бил направил за злато, за момичета и за отмъщение. Рогерио Рогари му забранил да стъпва в „Русалката“, защото ударил една от курвите му, тъй че той поискал бардака и мъжеството на Рогерио за отплата, и тези неща му били обещани. Но когато инквизиторите му го попитали кой е дал обещанието, Тесарио нямал отговор, само се ухилил… ухилване, което преминало в гримаса, а после в писък, когато отново го запитали под изтезание. Първото име, което дал, било на Марстън Води, но при по-нататъшния разпит назовал Джордж Грейсфорд, а още по-късно Мервин Цветя. Гъбата ни съобщава, че Тигъра бил на ръба да издаде четвърто име, може би истинското име, когато издъхнал.

Едно име изобщо не било споменато, въпреки че висяло като облак над Червената цитадела. В „Свидетелството на Гъбата“ шутът ясно казва онова, което малцина са смеели да кажат тогава: че със сигурност е трябвало да има друг заговорник, лорд и господар на останалите, човека, който е задействал всичко това отдалече, използвайки другите като свои оръдия. Гъбата го нарича „играчът в сенките“. „Грейсфорд беше жесток, но не умен, Лонг имаше кураж, но не и хитрост, Ризли беше пияница, Бернард — благочестив глупак, Палеца — проклет волантинец, по-лош от лисенците. Жените бяха жени, а мъжете в Кралската гвардия бяха свикнали да се подчиняват на заповеди, не да ги дават. Лукас Лейгуд обичаше да се перчи в златното си наметало и можеше да пие и да се бие, и да се чука, но не беше заговорник. И всички те имаха връзка с един човек: Ънуин Пийки, лорд на Звездно копие, лорд на Дънстънбъри, лорд на Бял лес, предишната Ръка на краля.“

Несъмнено други са имали същите подозрения след като заговорът за убийството на краля е бил разкрит. Няколко от изменниците имали кръвни връзки с бившата Ръка, докато други му дължали позициите си. А и заговорниченето явно не било чуждо на Пийки, след като веднъж бил замислил убийството на двама драконови ездачи под табелата на „Кървавите шипове“. Но Пийки бил в Звездно копие по време на тайната обсада, а никой от неговите предполагаеми оръдия не е изрекъл изобщо името му, тъй че съучастничеството му останало недоказано, тогава, както и сега.

Толкова гъста била миазмата на недоверие в Червената цитадела, че Егон III не напуснал Твърдината на Мегор още шест дни след като неговият брат Визерис изобличил лъжливото признание на лорд Роуан. Чак когато видял как Великият майстер Мункун пратил рояк гарвани, за да призове четирийсет верни лордове в Кралски чертог, Негова милост разрешил мостът отново да бъде спуснат. Храната в укреплението толкова се била изчерпала, че кралица Денера заспивала нощем с плач, а две от дамите им толкова отслабнали от глад, че се наложило да им помагат да минат по моста.

Докато излезе кралят, лорд Грейсфорд си изредил имената, много от изменниците били заловени, други избягали, а Марстън Води, Мервин Цветя и Лукас Лейгуд били мъртви. Скоро след това Тадеус Роуан отново се настанил в Кулата на Ръката… но за всички било ясно, че негово благородие не бил в добро състояние, за да поеме отново задълженията си като Ръката на краля. Нещата, които му причинили в тъмниците, го прекършили. В един момент изглеждал като предишния себе си, здрав и енергичен, в следващия започвал да плаче неудържимо. Гъбата, който можел да бъде толкова жесток, колкото бил умен, понякога се подигравал със стареца, обвинявайки го в чудати престъпления, за да изтръгне още по-нелепи признания. „Спомням си как една нощ го накарах да си признае Ориста на Валирия — пише джуджето в своето «Свидетелство». — Дворът зарева от смях, но сега като погледна назад, се изчервявам от срам.“

Един лунен кръг по-късно, след като лорд Роуан не показал почти никакви признаци на подобрение, Великият майстер Мункун убедил краля да го освободи от поста. Роуан тръгнал за седалището си в Златна дъбрава, като обещал да се върне в Кралски чертог щом възстанови здравето си, но умрял по пътя в компанията на двама от синовете си. До края на тази година Великият майстер служел и като регент, и като Ръка, защото кралството трябвало да се управлява, а Егон все още не бил навършил пълнолетие. Като майстер обаче, с верига и заклет да служи, Мункун не смятал за редно да съди висши лордове и помазани рицари, тъй че обвинените в измяна чезнели в тъмниците в очакване на нова Ръка.

Щом старата година изтляла и отстъпила място на новата, лорд след лорд пристигали в Кралски чертог, отзовавайки се на призивите на краля. Гарваните свършили своята работа. Макар и да не било официално учредено като Велик съвет, събранието на лордовете през 136 г. СЗ било най-големият събор на благородници от Седемте кралства, откакто Стария крал повикал лордовете на владението в Харънхъл през 101 г. СЗ. Кралски чертог скоро се напълнил до пръсване, за радост на градските ханджии, курви и търговци.

Повечето присъствали дошли от земите на Короната, речните земи, бурните земи… и Долината, където лорд Дъбов юмрук и Кървавия Бен Блекууд най-сетне принудили Позлатения сокол, Лудия наследник, Бронзовия великан и всички техни поддръжници да сгънат коляно и да се закълнат във васална вярност на Джофри Арин като техен суверен (Гунтор Ройс, Куентон Корбрей и Айзембард Арин били между придружителите на лорд Алин на събирането, както и самият лорд Арин). Джоана Ланистър пратила братовчед и трима знаменосци да говорят от името на Запада, Торен Мандърли отплавал от Бял пристан с четирийсет рицари и братовчеди, а Лайънъл Хайтауър и лейди Сам препуснали от Староград с опашка от шестстотин воини. Но най-голямата свита била придружаващата лорд Ънуин Пийки, който взел със себе си хиляда души от своите и пет хиляди наемници. („От какво толкова можеше да го е страх?“, подхвърлил саркастично Гъбата.)

Там, под сянката на празния Железен трон (защото крал Егон решил да не дойде на дворцовия съвет), лордовете се опитали да изберат нови регенти, които да управляват, докато Негова милост навърши пълнолетие. След като заседавали повече от две седмици, не били по-близо до съгласие, отколкото в началото. Без здравата ръка на крал, която да ги насочва, някои лордове дали воля на стари недоволства и полузарасналите рани от Танца закървили наново. Силните имали твърде много врагове, докато на по-дребните лордове се гледало с пренебрежение, поради тяхната бедност или слабост. Накрая, в отчаян стремеж да се стигне до съгласие, Великият майстер Мункун предложил да бъдат избрани трима регенти с жребий. След като принц Визерис го подкрепил, предложението било приложено. Жребият се паднал на Вилам Стакспиър, Марк Мериуедър и Лорент Грандисон, за които честно може да се каже, че били толкова безобидни, колкото и посредствени.

Изборът на Ръката на краля бил по-важен проблем, който събраните лордове не били склонни да оставят на новите регенти. Имало някои, главно от Предела, които настояли Ънуин Пийки да бъде помолен да служи отново като Ръка, но били бързо надвикани, когато принц Визерис заявил, че неговият брат би предпочел някой по-млад „и който ще е по-малко вероятно да напълни двора му с предатели“. Името на Алин Веларион също било предложено, но го сметнали за твърде млад. Кермит Тъли и Бенджикот Блекууд били отхвърлени по същата причина. Вместо тях лордовете се обърнали към северняка Торен Мандърли, лорд на Бял пристан… мъж непознат за много от тях, но по същата тази причина — без врагове на юг от Шийката (освен може би Ънуин Пийки, чиято памет била дълга).

— Да, ще го направя — заявил лорд Торен, — но ще ми трябва човек, който добре се оправя с парите, като ще си имам работа с тези лисенски крадци и проклетата им банка.

Тогава станал Дъбов юмрук и предложил името на Айзембард Арин, Позлатения сокол на Долината. За да смирят лорд Пийки и неговите поддръжници, Джедмънд Пийки Голямата брадва бил назначен за лорд-адмирал и управител на корабите (казват, че Дъбов юмрук бил по-скоро озадачен, отколкото ядосан, и заявил, че изборът е добър, тъй като „Сир Джедмънд обича да плаща за кораби, а аз обичам да ги карам“). Сир Райнард Ръскин станал лорд-командир на Кралската гвардия, докато сир Ейдриан Торн бил избран да командва златните плащове. Бивш капитан на Лъвската порта, Торн бил единственият от седемте капитани на Лукас Лейгуд, необвинен в съучастие в заговора.

И тъй приключило. Оставало само Егон III да сложи печата си, което той направил без колебание, преди да се оттегли отново в самотното великолепие на покоите си.

Новата му Ръка веднага се заел с делата на владението. Първата му задача била ужасна: да съди на процесите на обвинените в отравянето на Гемон Светлокосия и участие в заговор срещу краля. Не по-малко от четирийсет и двама били обвинени, защото издадените от лорд Грейсфорд на свой ред назовали други, след като ги разпитали сурово. Тринайсет от тях вече били признали до някаква степен съучастието си, защото кралските инквизитори били много убедителни. Петима продължавали да пледират невинност, заявявайки, че искрено вярвали, че измяната е на лорд Роуан, и се включили в заговора, за да спасят Негова милост от лисенците, канещи се да го убият.

Процесите продължили трийсет и три дни. Принц Визерис присъствал през цялото време, често пъти придружен от съпругата си лейди Лара, чийто корем бил издут с второто им дете, и техния син Егон с неговата дойка. Крал Егон дошъл само три пъти, в дните, когато била произнесена присъдата над Гарет Лонг, Джордж Грейсфорд и септон Бернард; никакъв интерес не проявил за останалите и изобщо не попитал за съдбата им. Кралица Денера изобщо не присъствала.

Сир Гарет и лорд Грейсфорд били осъдени на смърт, но вместо това те избрали да облекат черното. Лорд Мандърли отсъдил да бъдат качени на борда на следващия кораб за Бял пристан, откъдето можело да ги вземат за Вала. Върховният септон писал да помоли за снизхождение за септон Бернард, „та да може да изкупи греховете си посредством молитва, размишление и добри дела“, тъй че Мандърли му спестил брадвата на палача. Наместо това Бернард бил скопен и осъден да върви бос от Кралски чертог до Староград, с мъжеството му увесено на шията му. „Ако оцелее, Негова висша святост може да го използва както благоволи“, постановил Ръката. (Бернард оживял и прекарал остатъка от живота си като писар, преписвал свещени книги в Звездната септа под обет за мълчание.)

Златните плащове, които били обвинени и задържани (неколцина избягали), избрали като сир Гарет и лорд Грейсфорд да облекат черното наместо да загубят главите си. Същият избор бил направен от оцелелите Пръсти… но сир Виктор Ризли, бившето Кралско правосъдие, държал на правото си като помазан рицар за съд чрез битка, „за да мога да докажа невинността си, като заложа тялото си, пред взора на богове и хора“. Сир Гарет Лонг, първи и най-важен от тези, които посочили Ризли като участник в заговора, бил надлежно върнат в съда да се изправи срещу него.

— Ти винаги беше проклет глупак — казал сир Гарет, когато му връчили дългия меч. Бившият учител по оръжия бързо се справил с бившия палач, след което се обърнал с усмивка към осъдените в дъното на тронната зала и попитал: — Още някой?

Най-притеснителните дела били на трите обвинени жени, всички — знатни дами и придружителки на кралицата. Лусинда Пенроуз (същата, която била нападната по време на лов преди Бала на Девичия ден) признала, че искала Денера да умре, с думите:

— Ако носът ми не беше отрязан, тя щеше да слугува на мен, не аз да слугувам на нея. Никой мъж няма да ме вземе сега, заради нея.

Касандра Баратеон често деляла ложето със сир Мервин Цветя, а понякога, по негово настояване — с Тесарио Тигъра, „но само когато той ми го поискаше“. Когато Вилам Стакспиър подхвърлил, че може би тя била част от наградата, обещана на волантинеца, лейди Касандра се разплакала.

Но дори нейната изповед бледнеела пред тази на лейди Присцела Хог, тъжно и донякъде глуповато момиче на четиринайсет, дебеличко и ниско, и с простовато лице, което незнайно как си въобразило, че принц Визерис щял да се ожени за нея, ако Лара от Лис умре.

— Усмихваше се, когато ме видеше — казала тя на съда, — а веднъж, когато ме подмина на стъпалата, рамото му отърка гърдите ми.

Лорд Мандърли, Великият майстер Мункун и регентите разпитали трите жени грижливо, може би (както твърди Гъбата) в опит да изтръгнат името на четвърта жена, до този момент неупомената: лейди Кларис Осгрей, овдовяла леля на лорд Ънуин Пийки. Лейди Кларис надзиравала всички слугини, приятелки и придружителки на кралица Денера, както и дамите на кралица Джеера преди тях, и добре се познавала с много от осъдените заговорници (Гъбата твърди, че тя и Джордж Грейсфорд били любовници, и намеква, че нейно благородие толкова се възбуждала от изтезанието, че понякога слизала с лорд-изповедника в тъмниците и му помагала в работата). Ако тя е била замесена, то Ънуин Пийки вероятно също. Цялото им ровене обаче се оказало напразно, а когато лорд Торен попитал откровено дали лейди Кларис е била съучастничка, и трите осъдени жени само поклатили глави.

Макар и безспорно част от заговора, ролите, изиграни от трите жени, били сравнително дребни. По тази причина, както и заради пола им, лорд Мандърли и регентите решили да проявят милост към тях. Лусинда Пенроуз и Присцела Хог били осъдени да им се отрежат носовете с уговорката, че наказанието ще бъде отложено, ако се отдадат на Вярата, стига да остават верни на клетвите си.

Знатното потекло на Касандра Баратеон ѝ спестило същото наказание. Тя в края на краищата била най-голямото дете на лорд Борос и сестра на настоящия лорд на Бурен край и някога била сгодена за крал Егон II. Въпреки че майка ѝ, лейди Еленда, не била достатъчно добре, за да присъства на процесите, пратила трима от знаменосците на сина си да говорят от името на Бурен край. Посредством тях (и лорд Грандисон, чиито земи и крепост също били от бурните земи) било уредено лейди Касандра да бъде омъжена за дребен рицар на име сир Валтер Кафяв хълм, който владеел стотина хектара земя на нос Гняв, от замък, често описван като направен от „кал и три корена“. Трижди овдовял, сир Валтер бил баща на шестнайсет деца от предишните си жени, тринайсет от които все още били живи. Мисълта на лейди Еленда била, че грижата за тези деца и всякакви още синове и дъщери, които самата тя можела да даде на сир Валтер, щяла да пречи на лейди Касандра да се замесва повече в каквито и да било заговори. (И така станало.)

Така приключило последното от делата за измяна, но тъмниците под Червената цитадела все още не били опразнени. Оставало да се реши съдбата на братята на лейди Лара Лото и Рогерио. Макар и невинни във върховна измяна, убийство и заговор, тримата все още били под обвинение в измама и кражба; рухването на банка Рогари довело до разоряването на хиляди, във Вестерос, както и в Лис. Макар и обвързани с дома Таргариен чрез брак, самите братя не били нито крале, нито принцове, и лордските им титли били само израз на празна учтивост. Лорд Мандърли и Великият майстер Мункун се съгласили: братята щели да бъдат съдени и наказани.

В това Седемте кралства доста изостанали от Свободния град Лис, където срутването на банка Рогари довело неизбежно до пълното разорение на дома, който Лисандро Великолепния съградил. Дворецът, който той завещал на дъщеря си Лисариа, бил секвестиран, заедно с именията на другите му деца и цялата им покъщнина. Шепа от търговските галери на Драко Рогари научили за падането на дома навреме, за да отклонят курса към Волантис, но за всеки спасен кораб девет били изгубени, заедно с товарите им и кейовете и складовете на Рогари. На лейди Лисариа били отнети златото ѝ, скъпоценните ѝ камъни и одежди, на лейди Мара — книгите ѝ. Фредо Рогари видял как магистрите секвестирали Благоуханната градина, докато се опитвал да я продаде. Робите му били продадени, наред с тези на братята му, законни или незаконни. Когато това се оказало недостатъчно да изплати повече от една десета от дълговете, оставени от фалиралата банка, самите Рогари били продадени в робство, заедно с децата им. Дъщерите на Фредо и Лисаро Рогари скоро щели да се озоват отново в Благоуханната градина, където си играели като деца, но като креватни робини, а не като собственици.

Лисаро Рогари, архитектът на разорението на фамилията, също не се измъкнал непокътнат. Той и евнусите му били заловени в градчето Волон Терис на Ройн, докато чакали лодка да ги прекара оттатък реката. Верни до края, Неопетнените загинали до един, сражавайки се да го защитят… но само двайсет останали с него (Лисаро взел сто, когато побягнал от Лис, но се принудил да продаде повечето по пътя), и те скоро се оказали заклещени и обкръжени в объркания кървав бой край кейовете. След като пленили Лисаро, го пратили надолу по реката до Волантис, където Триарсите го предложили на брат му Драко, за определена цена. Драко отказал и предложил на волантинците да го продадат в Лис. И тъй Лисаро Рогари го върнали в Лис, окован към гребло в трюма на волантински робски кораб.

По време на процеса, когато го попитали какво е направил с всичкото злато, което откраднал, Лисаро се засмял и започнал да сочи някои магистрати в залата, с думите: „Използвах го, за да подкупя този и този, и този, и този“, като посочил десетина, преди да го накарат да замълчи. Това не го спасило. Мъжете, които подкупил, гласували с останалите да го осъдят (и задържали подкупите също тъй, защото магистрите на Лис поставят алчността над честта, както е добре известно).

Лисаро бил осъден да го оковат гол на един стълб пред Храма на търговията, където на всички ограбени от него щяло да се позволи да го бият с камшик, броят на ударите, позволени на всяко лице, се определял от размера на загубите му. Така и станало. Записано е, че сестра му Лисариа и брат му Фредо били между тези, които се възползвали от камшика, докато други лисенци залагали за часа на смъртта му. Лисаро издъхнал на седмия час от първия ден на бичуването му. Костите му останали вързани за стълба три години, докато брат му Моредо не ги смъкнал и не ги прибрал във фамилната крипта.

В този случай поне лисенското правосъдие се оказало значително по-сурово от това в Седемте кралства. Мнозина във Вестерос щели с радост да видят Лото и Рогерио Рогари да понасят същата жестока съдба като Лисаро, защото срутването на банка Рогари разорило велики лордове, както и скромни търговци… но дори онези, които ги ненавиждали, не можели да предложат и троха доказателство било че са знаели за грабежите на брат им в Лис, или че по някакъв начин са се облагодетелствали от грабежите му.

Накрая банкерът Лото бил осъден за виновен в кражба, за взимане на злато и скъпоценни камъни, които не са негови, и невъзможност да ги върне при поискване. Лорд Мандърли му дал избор или да облече черното, или да му се отреже дясната ръка като на обикновен крадец.

— Тогава хвала на Индрос, аз съм левак — казал Лото и избрал осакатяването.

Нищо изобщо не могло да се докаже против брат му Рогерио, но лорд Мандърли все пак го осъдил на седем удара с камшик.

— За какво? — попитал го слисан Рогерио.

— За това, че си трижди проклет лисенец — отвърнал Торен Мандърли.

След като присъдите били изпълнени, и двамата братя напуснали Кралски чертог. Рогерио затворил бардака си, разпродал сградата, килимите, завесите, леглата и друга мебелировка, дори папагалите и маймуните, и с така припечелените пари си купил кораб, голям платноход, който нарекъл „Дъщерята на русалката“. Така къщата му с възглавници се преродила, този път с платна. През следващите години Рогерио плавал из Тясното море и продавал вино с подправки, екзотични храни и плътско удоволствие на гражданите на големи пристанища, както и на скромни рибарски селца. Неговият брат Лото, останал с една ръка по-малко, го взела лейди Саманта, любовницата на лорд Лайънъл Хайтауър, и го върнала със себе си в Староград. Хайтауър не доверили нито една жълтица злато на лисенците и така останали един от най-богатите домове в цял Вестерос, втори може би само след Ланистърите в Скалата на Кастърли, и лейди Сам помислила как да вложи най-изгодно златото. Така се родила Банката на Староград, която направила дома Хайтауър още по-богат.

(Моредо Рогари, най-големият от тримата братя, които дошли с лейди Лара в Кралски чертог, бил в Браавос по време на процесите и преговарял с управителите на Желязната банка. Преди годината да изтече щял да отплава за Тирош, тъпкан с браавоско злато, за да наеме кораби и мечове за нападение на Лис. Това обаче е разказ за друго време, извън настоящия ни обхват.)

Крал Егон III нито веднъж не се появил да седне на Железния трон по време на процесите на братята, но принц Визерис идвал всеки ден и седял до жена си. Какво е мислила Лара от Лис за правосъдието на Ръката, нито Гъбата, нито дворцовите хроники могат да ни кажат, освен вметването, че се разплакала, когато лорд Торен произнесъл присъдата си.

Скоро след това лордовете започнали да си заминават, всеки за своето седалище, и животът в Кралски чертог продължил както преди, под новите регенти и кралската Ръка… макар и повече второто, отколкото първото. „Боговете избраха новите ни регенти — отбелязва Гъбата — и май боговете са точно толкова тъпи, колкото лордовете.“ Не греши. Лорд Стакспиър обичал да излиза на лов със соколи, лорд Мериуедър обичал да пирува, а лорд Грандисон обичал да спи и всеки от тях мислел, че другите двама са глупаци, но в крайна сметка било без значение, защото Торен Мандърли се оказал честна и способна Ръка и с основание казват, че бил безцеремонен и амбициозен, но честен. Крал Егон така и не изпитал топло чувство към него, но Негова милост нямал доверчив характер, а събитията от изминалата година само задълбочили подозренията му. Нито за лорд Торен би могло да се каже, че е уважавал особено краля, когото наричал „намусеното момче“ в писмата до дъщеря си в Бял пристан. Мандърли обаче харесвал принц Визерис, а кралица Денера обикнал като свое дете.

Макар регентството на северняка да било сравнително кратко, изобщо не било безметежно. Със значителната помощ на Позлатения сокол Айзембард Арин Мандърли направил голяма данъчна реформа, като осигурил повече приход за Короната и известно облекчение за доказалите, че са понесли загуби от ограбването на банката Рогари. С лорд-командира отново довел броя на Кралската гвардия до седем, като връчил бели плащове на сир Едмънд Уорик, сир Денис Уитфилд и сир Аграмур Коб, за да попълнят местата на Марстън Води, Мервин Цветя и Амори Пийки. Официално отхвърлил договора, който Алин Дъбов юмрук подписал, за да гарантира освобождаването на принц Визерис, на основанието, че споразумението било направено не със Свободния град Лис, а с дома Рогари, за който не можело повече да се каже, че съществува.

След като сир Гарет Лонг отишъл на Вала, Червената цитадела се нуждаела от нов учител по оръжия. Лорд Мандърли назначил един чудесен фехтовач на име сир Лукас Лотсън. Внук на странстващ рицар, сир Лукас бил търпелив учител и скоро станал фаворит на принц Визерис, и дори си спечелил известно уважение от страна на вечно недоволния крал Егон. За лорд-изповедник Мандърли поставил майстер Роули, розовобузест младеж, наскоро пристигнал от Староград, където учил под наставничеството на архимайстер Сандеман, смятан за най-мъдрия лечител в историята на Вестерос. Великият майстер Мункун го убедил да назначи Роули. „Човек, който знае как да облекчава болка, също тъй ще знае как да я нанесе — казал той на Ръката, — но също така е важно да имаме лорд-изповедник, който гледа на работата си като на дълг, а не като на удоволствие.“

В навечерието на Деня на Ковача Лара от Лис родила на принц Визерис втори син, голямо и здраво момче, което принцът нарекъл Емон. Даден бил пир и всички се радвали на раждането на този нов принц… освен може би по-големият му брат Егон, на годинка и половина, когото хванали да удря бебето с драконовото яйце, сложено в люлката. Не станало нищо лошо, защото ревът на Емон довел лейди Лара на бегом, за да обезоръжи и напляска по-големия си син.

Скоро след това лорд Алин Дъбов юмрук станал неспокоен и започнал да крои планове за второто от шестте си велики пътешествия. Веларионите доверили много от златото си на Лото Рогари и загубили над половината си богатство впоследствие. За да възстанови състоянието им, лорд Алин събрал голям флот търговски съдове с дузина от бойните си галери, които да ги охраняват, с намерението да отплава до Стар Волантис покрай Пентос, Тирош и Лис и да посети Дорн на връщане.

Казват, че двамата с жена му се скарали преди пътуването, защото лейди Бела била от кръвта на дракона и бързо се гневяла, а чула твърде много приказки от лорд съпруга си за принцеса Алиандра Дорнска. Все пак накрая се помирили, както винаги. Флотата отплавала към средата на годината, начело с Дъбов юмрук в галера, която нарекъл „Храбрата Марилда“ на майка си. Лейди Бела останала на Дрифтмарк с второто дете на лорд Алин, растящо в утробата ѝ.

Шестнайсетият имен ден на краля наближавал. След като владението било в мир, а пролетта в пълния си разцвет, лорд Торен Мандърли решил, че крал Егон и кралица Денера трябва да направят кралска обиколка, за да отбележат навършването му на пълнолетие. Щяло да е добре за момчето да види земите, които управлявало, преценил Ръката, да се покаже на народа си. Егон бил висок и с приятна външност, а неговата сладка малка кралица можела да осигури колкото чар липсвал на краля. Простолюдието със сигурност щяло да я обикне, което можело да е само в изгода на строгия млад крал.

Регентите се съгласили. Съставени били планове за величествена обиколка, която да трае цяла година и да отведе Негова милост до части на владението, които никога не били виждали крал преди. От Кралски чертог щели да пътуват до Дъскъндейл и Девиче езеро, а оттам да вземат кораб за Града на гларуса. След визита в Орлово гнездо щели да се върнат до Града на гларуса и да отплават за Севера, с престой в Трите сестри.

Бял пристан щял да предложи на краля и кралицата гостоприемство, каквото никога не били виждали, обещал лорд Мандърли. След това можели да продължат на север до Зимен хребет, може би дори да посетят Вала, преди отново да обърнат на юг, по кралския път до Шийката. Сабита Фрей щяла да ги посрещне в Близнаците, щели да навестят лорд Бенджикот в замък Гарваново дърво и разбира се, ако посетели Блекууд, трябвало на всяка цена да прекарат същото толкова време с Бракън. Няколко нощи в Речен пад и щели да прехвърлят хълмовете на запад, за да посетят лейди Джоана в Скалата на Кастърли.

Оттам щяло да е надолу по морския път до Предела… Планински рай, Златна дъбрава, Стар дъб… дракон имало при Червено езеро, на Егон нямало да му хареса това, но Червено езеро лесно можело да се избегне… гостуване в някое от седалищата на Ънуин Пийки можело да помогне бившата Ръка да се смири. В Староград самият Върховен септон можело несъмнено да бъде убеден да даде на краля и кралицата своята благословия, а лорд Лайънъл и лейди Сам щели много да се зарадват на възможността да покажат на краля, че великолепията на техния град далече засенчват тези на Кралски чертог.

— Ще бъде обиколка, каквато владението не е виждало от повече от столетие — казал Великият майстер Мункун на Негова милост. — Пролетта е време за нови начала, ваше величество, а тази обиколка ще бележи същинското начало на царуването ви. От Дорнските гранични земи до Вала всички ще ви знаят като техния крал и Денера като тяхната кралица.

Торен Мандърли се съгласил.

— Много добре ще е за момъка да се измъкне от този проклет замък — заявил той в присъствието на Гъбата. — Може да ловува със соколи, да изкатери една-две планини, да лови сьомга в Белия нож, да види Вала. Пирове всяка вечер. Не би навредило на момчето да натрупа малко плът по тия негови кокали. Нека да пробва малко добър северен ейл, толкова гъст, че можеш да го режеш с меч.

През следващите дни приготовленията за именния ден на краля и кралската обиколка след това погълнали цялото внимание на Ръката и тримата регенти. Съставяли се списъци на лордове и рицари, желаещи да придружат краля, късали се и пак се съставяли. Коне подковавали, броня лъскали, фургони и коли се поправяли и пребоядисвали, знамена се шиели. Стотици гарвани летели напред-назад из Седемте кралства, след като всеки лорд и оземлен рицар във Вестерос молел за честта на кралска визита. Желанието на лейди Рена да придружи обиколката на своя дракон било деликатно отклонено, но сестра ѝ Бела заявила, че ще тръгне с тях все едно дали е желана, или не. Дори облеклото, което кралят и кралицата щели да носят, било предмет на грижливо обмисляне. Решило се, че в дните, когато кралица Денера щяла да носи зелено, Егон щял да се облича в обичайното му черно. Но когато малката кралица носела червеното и черно на дома Таргариен, кралят щял да си слага зелено наметало, тъй че и двата цвята да се виждат, където и да идат.

Няколко въпроса все още се обсъждали, когато най-сетне настъпил именният ден на крал Егон. Голямо пиршество щяло да се даде същата вечер в тронната зала, а древната Гилдия на алхимиците обещала представления на пиромантика, каквито владението никога не е виждало.

Още било утро обаче, когато крал Егон влязъл в залата на съвета, където лорд Торен и регентите обсъждали дали да включат Тъмбълтън в обиколката, или не.

Четирима рицари придружили младия крал до залата на съвета. Също и Сандок Сянката, забулен и безмълвен, понесъл големия си меч. Злокобното му присъствие хвърлило траурна плащаница в залата. За миг дори Торен Мандърли загубил дар слово.

— Лорд Мандърли — казал крал Егон във внезапно настъпилата тишина, — моля бъдете така добър да ми кажете на каква възраст съм.

— На шестнайсет години сте днес — отговорил лорд Мандърли. — Пълнолетен мъж. Време е да вземете управлението на Седемте кралства в ръцете си.

— Да — казал крал Егон. — Седите на стола ми.

Студенината в тона му стъписала всекиго в залата, щял да напише Великият майстер Мункун години по-късно. Смутен и потресен, Торен Мандърли надигнал едрото си туловище от стола в челото на масата на съвета, озъртайки се притеснено към Сандок Сянката. Когато задържал стола за краля, казал:

— Ваша милост, говорехме за обхода…

— Няма да има никакъв обход — заявил крал Егон, след като седнал. — Няма да прекарам цяла година на кон, като спя в чужди легла и разменям празни любезности с пияни лордове, половината от които с радост биха ме видели мъртъв, ако това им спечели и грош. Ако някой има нужда да поговори с мен, ще ме намери на Железния трон.

Торен Мандърли настоял:

— Ваше величество, този обход би направил много и много, за да ви спечели обичта на народа.

— Смятам да дам на народа мир, храна и справедливост. Ако това няма да стигне, за да спечели обичта им, нека Гъбата направи обход. Или бихме могли да пратим танцуваща мечка. Някой веднъж ми каза, че простолюдието не обича нищо толкова много, колкото танцуващи мечки. Можете да отмените този пир тази вечер също така. Пратете лордовете да си ходят в замъците и дайте храната на гладните. Пълни кореми и танцуващи мечки ще бъде политиката ми. — После Егон се обърнал към тримата регенти. — Лорд Стакспиър, лорд Грандисон, лорд Мериуедър, благодаря ви за службата. Смятайте се за свободни да си ходите. Няма да се нуждая повече от регенти.

— А ще се нуждае ли ваша милост от Ръка? — попитал лорд Мандърли.

— Един крал трябва да има Ръка по свой избор — заявил Егон III и се изправил. — Вие ми служихте добре, несъмнено, както служихте на майка ми преди мен, но ви избраха моите лордове. Можете да се върнете в Бял пристан.

— На драго сърце, ваше величество — казал Мандърли с глас, който Великият майстер Мункун щял по-късно да нарече ръмжене. — Не съм пил приличен ейл, откакто съм дошъл в тази помийна яма, наречена замък.

При което смъкнал служебната си верига и я оставил на масата на съвета.

След по-малко от две седмици лорд Мандърли взел кораб за Бял пристан с малък антураж от заклети мечове и слуги… между които и Гъбата. Шутът, изглежда, заобичал едрия северняк и с радост приел предложението му за място в Бял пристан, вместо да остане с един крал, който рядко се усмихвал и никога не се смеел. „Бях шутът глупак, но никога толкова глупав, че да стоя с онзи глупак“, пише той.

Джуджето щяло да надживее младия крал, когото изоставил. По-късните томове на неговото „Свидетелство“, пълни с колоритни описания на живота му в Бял пристан, пребиваването му в двора на Морския лорд на Браавос, пътуването му до Пристанището на Ибин и годините, които прекарал сред пътуващите артисти на „Фъфлещата дама“, са ценни сами по себе си, макар и не толкова полезни за нашата цел тук… тъй че, за жалост, малкият човек с мръсния език трябва да отпадне от разказа ни. Макар и далеч не най-благонадеждният от хронистите, джуджето изрекъл истини, които никой друг не посмял да изрече, и освен това често пъти е забавен.

Гъбата ни казва, че платноходът, на който отплавал лорд Мандърли със свитата си, носел името „Веселият моряк“, но настроението на борда на кораба изобщо не било весело, когато поели на север към Бял пристан. Торен Мандърли изобщо не харесвал „онова намусено момче“, както дават да се разбере писмата до дъщерите му, нито щял някога да прости на краля безцеремонния начин, по който бил освободен, или начина, по който Негова милост „убил“ кралския обход, чието внезапно прекратяване негово благородие приел като дълбоко унизително лично оскърбление.

Мигове след като поел управлението на Седемте кралства в ръцете си, крал Егон III направил враг от един човек, който бил между неговите най-верни и предани слуги.

И тъй, управлението на регентите приключило със скимтене, и започнало тъжното царуване на Покрусения крал.