Огън и кръв

Под регентите Пътуването на Алин Дъбовия юмрук

Нека оставим за малко Кралски чертог и да върнем назад календара, за да поговорим за съпруга на лейди Бела Алин Дъбовия юмрук и неговото епично пътуване до Морето на залеза. Премеждията и триумфите на флотата на Веларион, докато заобикаляла „задника на Вестерос“ (както често го наричал лорд Алин), могат сами по себе си да запълнят цял дебел том. За търсещите подробности по пътуването „Шест пъти в морето: описание на великите пътешествия на Алин Дъбовия юмрук“ на майстер Бендамур си остава най-пълния и авторитетен извор, макар че вулгарните описания на живота на лорд Алин, наречени „Як като дъб“ и „Копеле родом“, са колоритни и увлекателни по свой начин, макар и неблагонадеждни. Първото било написано от сир Ръсел Стилман, който служил като скуайър на негово благородие като младеж и по-късно бил помазан в рицарство от него преди да загуби крак по време на петото пътешествие на Дъбовия юмрук, второто — от жена, известна само като Седефчето, която може да е била или да не е била септа, и може да е станала или да не е станала една от любовниците на негово благородие. Няма да повтаряме техните трудове тук, освен в най-груби щрихи.

Дъбов юмрук проявил значително по-голяма предпазливост при връщането си в Каменните стъпала, отколкото на първото си гостуване. Нащрек заради постоянно менящите се съюзи и ловки коварства на Свободните градове, пратил напред съгледвачи, в облика на рибарски лодки и търговски съдове, за да разкрият какво го чака. Докладвали му, че боевете на островите общо взето са затихнали, като съвзелият се Ракалио Риндун държал Кървав камък и всички острови на юг, докато платени от архонта на Тирош наемници пентоши контролирали скалите на север и изток. Много от каналите между островите били затворени от гикове или запушени от корпусите на кораби, потънали при атаката на лорд Алин. Водните пътища, които оставали отворени, били под контрола на Риндун и неговите пакостници. Поради това лорд Алин се оказал изправен пред един прост избор: трябвало на всяка цена да си пробие с бой пътя покрай „кралица Ракалио“ (както го нарекъл лорд Алин), или да преговаря с него.

Малко е написано на Общата реч за този странен и необикновен авантюрист, Ракалио Риндун, но в Свободните градове неговият живот е бил тема на две задълбочени проучвания и неизброимо количество песни, поеми и вулгарни романси. В родния му град, Тирош, името му си остава анатема за мъже и жени от добра кръв до ден-днешен, но е уважавано от крадци, пирати, курви, пияници и прочее сган.

Изненадващо малко е известно за младостта му, а много от онова, което мислим, че знаем, е лъжливо и противоречиво. Бил уж шест и половина стъпки висок, с едното рамо по-високо от другото, което му придавало изгърбена стойка и олюляваща се походка. Говорел десетина диалекта на валирианския, което предполага, че е бил от знатно потекло, но също така имал мръсна уста, което предполага, че е дошъл от бордеите. По обичая на мнозина тироши боядисвал косата и брадата си. Пурпур бил любимият му цвят (което намеква за връзка с Браавос) и повечето му описания споменават за дълга къдрава червена коса, често прошарена с оранж. Харесвал сладки миризми и често се къпел в лавандула или розова вода.

Това, че бил човек с огромна амбиция и огромни апетити, изглежда ясно. Бил е чревоугодник и пияница при бездействие и демон в битка. Можел да борави с меч и с двете ръце и понякога се биел с два наведнъж. Почитал боговете: всички богове, навсякъде. При опасност да загуби битка имал навика да хвърля ашици, за да избере кой бог да умилостиви с жертвоприношение. Макар Тирош да бил робски град, мразел робството, което предполага, че може би самият той имал робски произход. Когато бил богат (спечелил и пропилял няколко крупни състояния), купувал всяко момиче робиня, което му хванело окото, целувал го и го пускал на свобода. Щедър бил с хората си и взимал пай от плячката не по-голям от този на най-нищожния от тях. В Тирош го знаели, че хвърлял златни монети на просяци. Ако някой се възхитял на нещо негово, било то ботуши, пръстен със смарагд или съпруга, Ракалио му ги тикал в ръцете като подарък.

Имал дузина съпруги и никога не ги биел, но понякога им заповядвал те да го бият. Обичал котенца и мразел котки. Обичал бременни жени, но деца ненавиждал. От време на време имал навика да се облича в женски дрехи и да играе „курвата“, макар че високият ръст, изкривен гръб и червена брада го правели по-чудат от женска за окото. Понякога избухвал в смях в разгара на битката. А понякога запявал мръснишки песни.

Ракалио Риндун бил луд. И все пак хората му го обичали, биели се за него, умирали за него. А за няколко кратки години го направили крал.

През 133 г. СЗ в Каменните стъпала „кралица“ Ракалио бил на върха на своята мощ. Алин Веларион е могъл вероятно да го съкруши, но щяло да му струва половината сила, опасявал се, а му е бил нужен всеки мъж, за да се надява да победи Червения кракен. Ето защо избрал разговора вместо битка. Откъснал своята „Лейди Бела“ от флотата и я вкарал в пристана на Кървав камък под мирен флаг, за да се опита да уговори свободно преминаване на корабите си през водите на Риндун.

В крайна сметка успял, макар че Ракалио го задържал за повече от две седмици в просторната си дървена крепост на Кървав камък. Доколко лорд Алин е бил пленник или гост, изобщо не е било много ясно дори за негово благородие, защото домакинът му бил променлив като морето. Един ден приветствал Дъбовия юмрук като приятел и брат по оръжие и го подканял да се обедини с него и да нападнат Тирош. На следващия хвърлял ашиците да види дали да екзекутира госта си. Настоял лорд Алин да се бори с него в кална яма зад укреплението си, пред очите на стотици смеещи се пирати. Обезглавил един от своите хора, обвинен в шпионаж за тирошите, и поднесъл на лорд Алин главата като знак за дружбата им, но на следващия ден обвинил негово благородие, че самият той е нает от архонта. За да докаже невинността си, лорд Алин бил принуден да убие трима пленници тироши. Когато го сторил, „кралицата“ толкова се зарадвал, че пратил две от жените си в спалнята на Дъбовия юмрук същата нощ.

— Дай им синове — заповядал Ракалио. — Искам синове храбри и силни като теб.

Изворите ни се двоумят доколко лорд Алин е изпълнил заръката.

Накрая Риндун се съгласил флотата на Веларион да премине, срещу цена. Поискал три кораба, съюзен договор, изписан на овча кожа и подписан с кръв, и целувка. Дъбовия юмрук му дал трите най-негодни за плаване кораба във флотата си, съюзен договор, изписан на пергамент и подписан с майстерско мастило, и обещанието за целувка от лейди Бела в случай, че „кралицата“ им гостува на Дрифтмарк. Това се оказало достатъчно. Флотата преминала през Каменните стъпала.

Очаквали ги обаче още премеждия. Следващото било Дорн. Дорнците разбираемо се разтревожили от внезапната поява на голямата флота на Веларион във водите край Слънчево копие. Тъй като те самите не разполагали със сила по море, предпочели да приемат идването на лорд Алин по-скоро като визита, отколкото като нападение. Алиандра Мартел, принцесата на Дорн, излязла да се срещне с него, придружена от настоящите си фаворити и ухажори. „Новата Нимерия“ току-що отпразнувала осемнайсетия си имен ден и според сведенията била много впечатлена от младия чаровен и смел „Герой от Каменните стъпала“, дръзкия адмирал, който унизил браавосите. Лорд Алин поискал прясна вода и провизии за корабите си, докато принцеса Алиандра поискала услуги от по-интимно естество. „Копеле родом“ би искало да ни накара да повярваме, че той ги е осигурил, „Як като дъб“ — че не е. Знаем обаче, че вниманието, с което палавата дорнска принцеса щедро го засипала, подразнило собствените ѝ лордове и ядосало брата и сестра ѝ, Кайл и Кориан. Тъй или иначе, лорд Дъбов юмрук получил бурета прясна вода, достатъчно храна, за да им стигне до Староград и Арбор, и карти, показващи опасните въртопи, които дебнели покрай южното крайбрежие на Дорн.

При все това тъкмо в дорнските води лорд Веларион понесъл първите си загуби. Задухал внезапен щорм, докато флотата се промъквала покрай сухите земи западно от Солен бряг, разпръснала корабите и потопила два от тях. По̀ на запад, близо до устието на Сернистата река, една пострадала галера се отбила да вземе на борда прясна вода и да направят ремонт и била нападната под прикритието на мрака от разбойници, които избили екипажа ѝ и плячкосали провизиите.

Тези загуби обаче били напълно компенсирани, когато лорд Дъбов юмрук стигнал до Староград. Големият фар на върха на Високата кула насочил „Лейди Бела“ и флотата нагоре по Шепнещия звук до пристанището, където Лайънъл Хайтауър лично излязъл да ги посрещне и да ги приеме гостоприемно в града си. Вежливостта, с която лорд Алин се отнесъл към лейди Сам, мигом стоплила сърцето на лорд Лайънъл към него и двамата младежи завързали здраво приятелство, което в голяма степен потушило старите вражди между черните и зелените. Староград щял да осигури двайсет бойни кораба за флотата, обещал Хайтауър, а неговият добър приятел лорд Редвин от Арбор щял да прати трийсет. С един удар флотата на лорд Дъбов юмрук станала значително по-внушителна.

Флотата на Веларион се задържала дълго в Шепнещ звук, докато чакали лорд Редвин и обещаните от него галери. Алин Дъбовия юмрук се радвал на гостоприемството на Хайтауър, проучвал древните улици и улички на Староград и посещавал Цитаделата, където прекарал дни в ровене из древни карти и изучаване на прашни валириански трактати за устройството на боен кораб и тактики за морска битка. В Звездната септа получил благословията на Върховния септон, който начертал седемлъча звезда на челото му със свещено масло и го отпратил да занесе гнева на Воина над железните и техния Удавен бог. Лорд Веларион все още бил в Староград, когато вестта за кончината на кралица Джеера стигнала до града, последвана само след няколко дни от обявлението за годежа на краля за Мириел Пийки. По това време той се сближил не само с лорд Лайънъл, но и с лейди Сам, макар че дали е имал някаква роля в написването на нейното позорно писмо остава въпрос на предположения. Известно е обаче, че е пратил писма до своята лейди съпруга на Дрифтмарк, докато бил при Хайтауър. Не знаем съдържанието им.

През 133 г. СЗ Дъбов юмрук все още бил младеж, а за младежите се знае, че не са много търпеливи. Накрая решил да не чака повече лорд Редвин и дал заповед за отплаване. Староград го изпратил с възгласи, докато корабите на Веларион вдигали платна, снишавали гребла и се плъзгали надолу по Шепнещ звук един след друг. Двайсет бойни галери на дома Хайтауър ги последвали, под командването на сир Лео Костейн, побелял мореплавател, известен като Морския лъв.

Край пеещите скали на Черната корона, където вити кули и изваяни от ветровете камъни свирели над вълните, флотата обърнала на север и към Морето на залеза, промъквайки се нагоре покрай западния бряг отвъд Бандалон. Когато подминали устието на Мандър, хората на островите Щита пратили свои галери, за да се присъединят към тях: по три кораба от Сив щит и Южен щит, четири от Зелен щит, шест от Дъбов щит. Преди да могат да стигнат по-далече на север обаче ги връхлетял друг щорм. Един кораб потънал, а други три пострадали толкова лошо, че не могли да продължат. Лорд Веларион прегрупирал флотата край Крейкхол, където господарката на замъка дошла с лодка да ги посрещне. Тъкмо от нея негово благородие за първи път чул за големия бал, който щял да се състои на Девичия ден.

Вестта стигнала и до Светлия остров също тъй, и ни се съобщава, че лорд Далтон Грейджой дори се забавлявал с идеята да прати една от сестрите си да се състезава за краличината корона.

— Желязна девица на Железния трон — казал той, — какво би могло да е по-уместно?

Червения кракен обаче имал по-неотложни грижи. Отдавна предупреден за идването на Алин Дъбовия юмрук, той събрал силата си да го посрещне. Стотици дълги кораби се струпали във водите южно от Светлия остров, и още край Празнични огньове, Кейс и Ланиспорт. След като прател „онова момче“ в залите на Удавения бог на морското дъно, заявил Червения кракен, щял да поведе своята флота обратно по пътя, по който бил дошъл Дъбовия юмрук, да вдигне знамето си над Щитовете, да опустоши Староград и Слънчево копие и да обяви Дрифтмарк за свой. (Грейджой бил няма и с три години по-голям от врага си, но никога не го наричал другояче освен „онова момче“.) Можел дори да вземе лейди Бела за солена жена, казал със смях господарят на Железните острови на капитаните си.

— Вярно, имам двайсет и две солени жени, но нито една със сребърна коса.

Толкова много от историята разказва за делата на крале и кралици, велики лордове, благородни рицари, свети септони и мъдри майстери, че е лесно да се забрави за простолюдието, което споделяло тези времена с великите и могъщите. И все пак, от време на време, по някой обикновен мъж или жена, неблагословени нито с потекло, нито с богатство, нито с ум, нито с мъдрост, нито с бойни умения, някак ще се извисят и чрез някакво простичко действие или нашепната дума ще променят съдбата на кралства. Така било и на Светлия остров в онази съдбовна 133-та година СЗ.

Лорд Далтон Грейджой наистина притежавал двайсет и две солени жени. Четири били от Пайк; две от тях му родили деца. Другите били жени от Запада, взети по време на завоеванията му, между които две от дъщерите на покойния лорд Фарман, вдовицата на Рицаря на Кейс, дори една Ланистър (Ланистър от Ланиспорт, не Ланистър от Скалата на Кастърли). Останалите били момичета от по-низше потекло, дъщери на прости рибари, търговци или войници, които по някакъв начин му хванали окото, най-често след като бил убил техните бащи, братя, съпрузи или други мъже защитници. Една носела името Тес. Името ѝ е единственото, което знаем за нея. На тринайсет ли е била, или на трийсет? Хубава или невзрачна? Вдовица или девствена? Къде я е намерил лорд Грейджой и от колко време е била между неговите солени жени? Презирала ли го е като грабител и насилник, или го е обичала толкова пламенно, че е полудяла от ревност?

Не знаем. Описанията се различават толкова забележимо, че Тес ще остане завинаги загадка в аналите на историята. Единственото, което се знае със сигурност, е, че в една дъждовна ветровита нощ в Светлия замък, докато дългите кораби се събирали долу, лорд Далтон имал удоволствието си с нея, а след това, докато спял, Тес издърпала камата му от канията и му прерязала гърлото от ухо до ухо, и после се хвърлила гола и окървавена в лакомото море долу.

И тъй се споминал Червения кракен на Пайк, в навечерието на неговата най-голяма битка… убит не от меч на враг, а от собствената му кама в ръката на една от собствените му жени.

Завоеванията му също не го надживели дълго. Щом се разчуло за смъртта му, флотата, която събрал, за да посрещне Алин Дъбовия юмрук, започнала да се разпада, докато капитан след капитан се измъквали и отплавали към дома. Далтон Грейджой така и нямал скална жена, тъй че единствените му наследници били двамата малки синове, родени от солените жени, които оставил на Пайк, три сестри и няколко братовчеди, всеки от които по-алчен и амбициозен от предишния. По закон Морски камък преминавал на най-големия от солените му синове, но момчето Торон нямало и шест години, а майка му, като солена жена, не можела да се надява да действа като регент от негово име, както би могла една скална жена. Борбата за власт била неизбежна, истина, която железнородните капитани разбирали добре, бягайки обратно към островите си.

Междувременно простолюдието на Светлия остров и колкото рицари имало останали, се надигнали на кървав бунт. Железните, задържали се, когато родствениците им побягнали, били измъкнати от леглата им и изклани или нападнати на кейовете, корабите им били разграбени и подпалени. В течение на три дни стотици пирати претърпели същия жесток, кървав и внезапен край, какъвто донесли на жертвите си, докато в ръцете на железнородните не останал само Светъл замък. Гарнизонът, съставен основно от близки приятели и бойни братя на Червения кракен, устоявал упорито под командата на хитреца Алестер Уинч и гръмогласния гигант Гунтор Гудбрадър, докато вторият не убил първия в свада заради дъщерята на лорд Фарман Лиза, една от солените вдовици.

И тъй станало, че когато Алин Веларион най-сетне пристигнал да освободи Запада от железните от островите, се оказал без враг. Светъл остров бил свободен, дългите кораби избягали, боят приключил. Когато „Лейди Бела“ преминал под стените на Ланиспорт, камбаните на града забили за поздрав. Хиляди се втурнали от портите, наредили се по брега и викали възторжено. Самата лейди Джоана излязла от Скалата на Кастърли и поднесла на Дъбовия юмрук морско конче, изковано от злато, и други знаци на почитта на Ланистър.

Последвали дни на празненство. Лорд Алин нямал търпение да натовари провизии и да продължи на дългото си пътешествие, но западняците не искали да го пуснат да тръгне. След като тяхната флота била унищожена, оставали уязвими в случай, че железните се върнат, предвождани от наследника на Червения кракен, който и да се окажел той. Лейди Джоана дори стигнала дотам, че да предложи да нападнат самите Железни острови; щяла да осигури толкова мечове и копия, колкото щели да трябват, лорд Веларион трябвало само да ги достави до островите.

— Би трябвало да подложим всеки техен мъж на меча — заявила нейно благородие — и да продадем техните жени и деца на търговците на роби на изток. Нека чайките и раците владеят онези презрени скали.

Дъбов юмрук не давал и дума да става, но за да угоди на домакините си, все пак се съгласил Морския лъв, Лео Костейн, да остане в Ланиспорт с една трета от флотата, докато Ланистър, Фарман и другите владетели на Запада могат да построят отново достатъчно свои военни кораби, за да се защитят срещу всяко завръщане на железните. После вдигнал отново платната и повел остатъка от флотата си обратно в морето, за да се върне откъдето дошъл.

За пътуването му към дома не се налага да говорим много. Близо до устието на Мандър флотата на Редвин най-после била видяна, забързана на север, но обърнали, след като споделили трапезата на лорд Веларион на „Лейди Бела“. Негово благородие направил кратко посещение на Арбор, като гост на лорд Редвин, и по-дълго в Староград, където подновил приятелството си с лорд Лайънъл Хайтауър и лейди Сам, седял с писари и майстери от Цитаделата, за да могат да опишат подробностите по пътешествието му, почетен бил от управителите на седемте гилдии и получил отново благословия от Върховния септон. Отново плавал покрай сухите пустинни брегове на Дорн, като този път поел на изток. Принцеса Алиандра се зарадвала от връщането му в Слънчево копие и настояла да изслуша всяка подробност от приключенията му, за яд на нейните братя и ревниви ухажори.

Точно от нея лорд Дъбов юмрук научил, че Дорн се е включил във Войната на Дъщерите, като сключил съюз с Тирош и Лис срещу Ракалио Риндун… и тъкмо в нейния двор в Слънчево копие, по време на пира на Девичия ден (същия ден, в който хиляда девици минавали на парад пред Егон III в Кралски чертог), към негово благородие се приближил някой си Дразенко Рогари, един от емисарите на Лис в двора на Алиандра, и го помолил да поговорят насаме. Любопитен, лорд Алин се съгласил да го изслуша и двамата излезли на двора, където Дразенко се навел толкова близо, че негово благородие казал: „Уплаших се, че искаше да ме целуне“. Вместо това той изшепнал нещо на ухото на адмирала, тайна, която променила хода на историята на Вестерос. На следващия ден лорд Веларион се върнал на „Лейди Бела“ и дал заповед да вдигнат платна… към Лис.

Причините му, както и преживяното от него в Свободния град, ще разкрием като му дойде редът, но засега нека отново върнем своя поглед на Кралски чертог. Надежда и добро чувство се възцарили над Червената цитадела в зората на новата година. Макар и по-млада от предшественичката си, кралица Денера била по-щастливо дете и слънчевият ѝ нрав до голяма степен разсеял меланхолията на краля… за известно време поне. Егон III вече го виждали по-често из двора, отколкото преди, и дори напуснал замъка по три повода, за да покаже на невястата си гледките, които градът предлагал (въпреки че отказал да я заведе до Драконовата яма, където младият дракон на лейди Рена, Утро, направил леговището си). Негова милост като че ли придобил нов интерес към обучението си, а Гъбата често пъти бил викан да забавлява краля и кралицата на вечеря („Звънът на смеха на кралицата бе като музика за този глупак, толкова сладка, че дори кралят понякога се усмихваше.“) Дори Гарет Лонг, презреният учител по оръжия на Червената цитадела, забелязал промяна.

— Вече не се налага да бием момчето копеле толкова често като преди — казал той на Ръката. — На момчето никога не му липсваше сила, нито бързина. Сега най-сетне показва и някакво скромно умение.

Новият интерес на краля към света се разпрострял дори до управлението на кралството му. Егон III започнал да присъства на съвета. Макар да проговарял рядко, присъствието му обнадеждило Великия майстер Мункун и изглежда радвало лорд Мутън и лорд Роуан. Сир Марстън Води от Кралската гвардия обаче изглеждал недоволен от участието на Негова милост, а лорд Пийки го приемал като упрек. Винаги когато Егон се осмелявал да зададе въпрос, казва ни Мункун, Ръката настръхвал и го обвинявал, че губи времето на съвета, или го уведомявал, че такива важни проблеми са неразбираеми за едно дете. Не е изненадващо, че скоро Негова милост започнал да отсъства от заседанията, както преди.

Кисел и мнителен по характер, и обладан от самонадеяна гордост, Ънуин Пийки бил крайно нещастен човек към 134 г. СЗ. Балът на Девичия ден бил унижение за него, а отхвърлянето от краля на дъщеря му Мириел в полза на Денера приел като лично оскърбление. Никога не харесвал лейди Бела, а вече имал причина да изпитва неприязън и към Рена; и двете, както бил убеден, действали против него, най-вероятно по заръка на съпруга на Бела, наглия и бунтовен Дъбов юмрук. Близначките съзнателно и с преднамерена злоба осуетили плановете му да осигури наследството, казвал той на верните си хора, и уреждайки кралят да вземе за съпруга шестгодишно дете, били гарантирали детето, което носела Бела, да бъде следващото поред за Железния трон.

— Ако детето е момче, Негова милост изобщо няма да живее достатъчно дълго, за да остави наследник от своята плът — казал Пийки веднъж на Марстън Води, в присъствието на Гъбата.

Скоро след това Бела Веларион легнала на родилното ложе и родила здраво бебе момиче. Нарекла детето Лена на майка си. Но дори и това не успокоило за дълго Ръката на краля, защото по-малко от две седмици по-късно предните елементи на флотата на Веларион се завърнали в Кралски чертог и донесли загадъчно послание: Дъбов юмрук ги изпратил напред, докато той самият отплавал за Лис, за да осигури „безценно съкровище“.

Тези думи разпалили подозренията на лорд Пийки. Какво било това съкровище? Как възнамерявал лорд Веларион да го „осигури“? С меч? Война ли се канел да започва с Лис, както направил с Браавос? Ръката пратил безразсъдния млад адмирал около целия Вестерос, за да отърве двора от него, а той сега щял отново да им се изсипе, „прогизнал от незаслужено одобрение“, и може би с огромно богатство също така. (Златото винаги било болезнен проблем за Ънуин Пийки, чийто дом бил земя бедна, богата на камък и пръст, и гордост, но хронично бедна откъм пари.) Простолюдието гледало на Дъбов юмрук като на герой, знаел негово благородие, мъжът, който унизил гордия Морски лорд на Браавос и Червения кракен на Пайк, докато той самият бил осмиван и руган. Дори и в Червената цитадела имало мнозина, които се надявали, че регентите биха могли да махнат лорд Пийки като Ръка на краля и да го заменят с Алин Веларион.

Възбудата, предизвикана от завръщането на Дъбов юмрук, била осезаема обаче, тъй че единственото, което Ръката можел да прави, било да кипи отвътре. Когато платната на „Лейди Бела“ били видени във водите на залива Черна вода, с останалото от флотата на Веларион, изникващо от утринните мъгли зад нея, всяка камбана в Кралски чертог закънтяла. Хиляди се струпали на градските стени, за да поздравят героя, точно както сторили в Ланиспорт половин година преди това, а други хиляди се втурнали през Речната порта и се наредили по бреговете. Но когато кралят изразил желанието да иде на кейовете „да благодаря на моя зет за службата му“, Ръката го забранил, като настоял, че нямало да е редно Негова милост да иде при лорд Веларион, че адмиралът трябвало да дойде в Червената цитадела и да се преклони пред Железния трон.

В това, както и по въпроса с годежа на Егон за Мириел Пийки, лорд Ънуин се оказал надмогнат от другите регенти. Въпреки енергичните му възражения крал Егон и кралица Денера слезли от замъка на своята носилка, придружавани от лейди Бела и новородената ѝ дъщеря, сестра ѝ лейди Рена с нейния лорд съпруг Корвин Корбрей, Великия майстер Мункун, септон Бернард, регентите Манфрид Мутън и Тадеус Роуан, рицарите от Кралската гвардия и много други видни особи, нетърпеливи да посрещнат „Лейди Бела“ на пристанището.

Утрото било светло и студено, съобщават ни хрониките. Там, пред очите на десетки хиляди, лорд Алин за първи път видял своята дъщеря Лена. След като целунал лейди съпругата си, той взел детето от нея и го вдигнал високо, за да го види цялото множество, а радостните възгледи заехтели като небесен гръм. Чак тогава той върнал момиченцето в ръцете на майка му и прегънал коляно пред краля и кралицата. Кралица Денера, прелестно зачервена и съвсем мъничко заекваща, окачила на врата му тежка златна верига, обсипана със сапфири, „с-сини като морето, където милорд спечели своите п-победи“. После крал Егон III повелил на адмирала да стане с думите:

— Радваме се, че се върнахте невредим у дома, братко.

Гъбата казва, че Дъбов юмрук се засмял, когато се изправил.

— Ваше величество — отвърнал той, — вие ме почетохте с ръката на вашата сестра и аз съм горд да бъда ваш брат по брак. Все пак никога не мога да бъда ваш брат по кръв. Но има един, който е.

После, с пищен жест, лорд Алин подканил да пристъпи напред съкровището, което докарал от Лис. От „Лейди Бела“ слязла бледолика млада жена с ненадмината красота, ръка за ръка с момче в пищно одеяние, почти на възрастта на краля, лицето му било скрито под качулката на извезаното му наметало.

Лорд Ънуин Пийки не можел повече да се сдържи.

— Кой е това? — извикал той навъсено и се избутал напред. — Кой си ти?

Момчето отметнало качулката си. Когато слънчевата светлина заблещукала по сребристозлатната коса отдолу, крал Егон III започнал да плаче и се хвърлил към това момче, и го прегърнал пламенно. „Съкровището“ на Дъбов юмрук бил Визерис Таргариен, изгубеният брат на краля, най-малкият син на кралица Ренира и принц Демън, смятан за мъртъв след Битката при Гърлото и липсващ от близо пет години.

През 129 г. СЗ, ще припомним, кралица Ренира пратила двамата си най-малки синове в Пентос, за да не пострадат, но корабът, който ги носел през Тясното море, навлязъл в зъбите на бойна флота от Триархията. Докато принц Егон избягал на дракона си Буреносец, принц Визерис го пленили. Скоро последвала Битката при Гърлото и след като нищо не се чуло оттогава за младия принц, сметнали го за мъртъв. Никой не можел дори да каже със сигурност на кой кораб е бил.

Но макар мнозина да загинали при Гърлото, Визерис Таргариен не бил сред тях. Корабът, носещ малкия принц, оцелял и докретал до дома в Лис, където Визерис се оказал пленник на великия адмирал на Триархията Шарако Лохар. Поражението обаче опозорило Шарако и самият лисенец скоро се оказал обкръжен от врагове стари и нови, жадни да го свалят от власт. В отчаяната си нужда от пари и съюзници той продал момчето на някакъв си магистър от същия град на име Бамбаро Базани, срещу злато с теглото на Визерис и обещание за поддръжка. Последвалото убийство на опозорения адмирал изкарало на повърхността напреженията и съперничествата между Трите дъщери и дълго тлеещите негодувания изригнали в насилие с поредици от убийства, които скоро довели до открита война. Сред последвалия хаос магистър Бамбаро помислил, че е благоразумно да опази придобивката си временно скрита, за да не му я изтръгне от ръцете някой от съгражданите му лисенци или съперници от друг град.

С Визерис се отнасяли добре по време на пленничеството му. Макар да му било забранено да напуска имението на Бамбаро, имал си свои лични покои, споделял трапезата с магистъра и семейството му, имал наставници, които да го учат на езици, литература, математика, история и музика, и дори учител по оръжия, който да го обучава във фехтовка, в което изкуство скоро се отличил. Широко разпространено е убеждението (макар и никога недоказано), че намерението на Бамбаро било да изчака края на Танца на драконите и тогава или да върне срещу откуп принц Визерис на майка му (в случай, че Ренира излезе победителка), или да продаде главата му на чичо му (ако Егон II се окажел победител).

Но след като Лис претърпял поредица от съкрушителни поражения във Войната на дъщерите, тези планове били осуетени. Бамбаро Базани умрял в Оспорваните земи през 132 г. СЗ, когато наемническата чета, която водел срещу Тирош, се обърнала против него поради спор с плащането. При смъртта му се разкрило, че бил натрупал огромен дълг, и кредиторите му отнели имението. Жена му и децата му били продадени в робство, а обзавеждането му, дрехи, книги и други ценности, включително малкият принц пленник, минали в ръцете на друг благородник, Лисандро Рогари.

Лисандро бил патриархът на богата и могъща банкова и търговска династия, чиито родословни линии можели да се проследят назад чак до Валирия преди Ориста. Между многото други собствености фамилията Рогари притежавала една прочута „къща с възглавнички“, „Благоуханната градина“. Визерис Таргариен бил толкова възхитителен, че според някои Лисандро Рогари размислял дали да не го вкара в работа като куртизанка… докато момчето не разкрило самоличността си. Щом разбрал, че държи в ръцете си принц, магистърът бързо преразгледал плановете си. Вместо да продава услугите на принца, го оженил за най-младата си дъщеря, лейди Лара Рогари, която щяла да стане известна в историите на Вестерос като Лара от Лис.

Случайната среща между Алин Веларион и Дразенко Рогари в Слънчево копие осигурила идеалната възможност принц Визерис да бъде върнат на неговия брат… но не е в характера на никой лисенец да прави подарък от нещо, което би могло да се продаде, тъй че първо било необходимо Дъбов юмрук да дойде в Лис и да се съгласи с условията на Лисандро Рогари. „За владението щеше да е по-добре, ако на онази маса беше майката на лорд Алин вместо лорд Алин“, отбелязва Гъбата, и с основание. Дъбов юмрук не го бивало в пазарлъците. За да получи принца, негово благородие се съгласил Железният трон да заплати откуп от сто хиляди златни дракона, да не вдига оръжие срещу дома Рогари или неговите интереси за сто години, да повери на банка Лис на Рогари сумите, които в момента били депозирани в Желязната банка на Браавос, да даде лордски титли на трима от по-младите синове на Лисандро и… над всичко… да се закълне в честта си, че бракът между Визерис Таргариен и Лара Рогари няма да бъде разтрогнат по никакъв повод. На всичко това лорд Алин Веларион се съгласил и го утвърдил със своя подпис и печат.

Принц Визерис бил на седем, когато го пленили от „Безгрижният веселяк“. Бил на дванайсет при завръщането си през 134 г. СЗ. Съпругата му, красивата млада жена, която слязла ръка за ръка с него от „Лейди Бела“, била на деветнайсет, седем години по-голяма от него. Макар и с две години по-млад от краля, Визерис в някои отношения бил по-узрял от по-големия си брат. Егон III така и не бил показал някакъв плътски интерес към двете си кралици (разбираемо в случая с кралица Денера, която все още била дете), но Визерис вече бил консумирал брака си, както гордо доверил на Великия майстер Мункун по време на пира, даден по случай завръщането му у дома.

Връщането на брат му довело до удивителна промяна у Егон III, казва ни Мункун. Негова милост така и не си бил простил за това, че оставил Визерис на съдбата, когато избягал от „Безгрижният веселяк“ на драконов гръб преди Битката при Гърлото. Макар и само на девет по онова време, Егон произлизал от дълго родословие на воини и герои и отраснал с разкази за техните храбри дела и дръзки начинания, нито едно от които не включвало бягане от битка, при това като оставиш малкото си братче на смърт. Дълбоко в себе си Прекършения крал се чувствал недостоен да седи на Железния трон. Не могъл да спаси брат си, майка си или малката си кралица от грозна смърт. Как можел да си въобразява, че ще спаси цяло кралство?

Връщането на Визерис също тъй допринесло много, за да намалее самотата на краля. Като момче Егон боготворял своите трима по-големи братя, но тъкмо Визерис споделял спалнята му, уроците му и игрите му. „Някаква част от краля беше умряла с брат му в Гърлото — пише Мункун. — Лесно може да се разбере, че привързаността на Егон към Гемон Светлокосия бе породена от желанието му да замени малкото братче, което бе загубил, но едва когато Визерис беше върнат, Егон отново изглеждаше по-жив и цял.“ Принц Визерис отново станал неизменният спътник на крал Егон, както бил, докато били момчета на Драконов камък, докато Гемон Светлокосия бил изоставен и забравен, и дори кралица Денера била пренебрегвана.

Завръщането на изгубения принц също така разрешило въпроса за наследството. Като брат на краля, Визерис бил неоспоримият кандидат-наследник, преди всяко дете, родено от Бела Веларион или Рена Корбрей, или самите близначки. Изборът на крал Егон на шестгодишно момиче за негова втора съпруга вече не изглеждал притеснителен. Принц Визерис бил жизнен, хубав млад юноша, надарен с голям чар и необятна енергия. Макар и не толкова висок, толкова силен или толкова красив като брат си, той поразявал всеки, с когото се запознаел, като по-умен и по-любопитен от краля… а и неговата жена не била дете, а красива млада жена в детеродните си години. Нека Егон да има своето дете-невяста; Лара от Лис вероятно скоро щяла да даде на Визерис деца, с което да обезпечи династията.

Поради всички тези причини крал и двор, и град, се възрадвали при идването на принца, а лорд Алин Веларион станал по-обичан от всякога за това, че освободил Визерис от плена му в Лис. Радостта им обаче не се споделяла от Ръката на краля. Макар лорд Ънуин да заявил, че е зарадван от връщането на брата на краля, разгневен бил от цената, която Дъбов юмрук се съгласил да се плати за него. Младият адмирал нямал никакви пълномощия да се съгласи на такива „разорителни условия“, настоял Пийки; само регентите и Ръката били овластени да говорят от името на Железния трон, а не някакъв „глупак с флота“.

Закон и традиция били на неговата страна, признал Великият майстер Мункун, когато Ръката поднесъл негодуванията си на съвета… но кралят и простолюдието чувствали обратното, а щяло да е върхът на глупостта да се отхвърли договорът на лорд Алин. Другите регенти били единодушни. Гласували нови почести за Дъбов юмрук, потвърдили легитимността на брака на принц Визерис за лейди Лара, съгласили се да изплатят на баща ѝ откупа на десет ежегодни плащания и преместили значително по-голяма сума злато от Браавос в Лис.

За лорд Ънуин Пийки това изглеждало като поредния унизителен укор. Дошло толкова скоро след Изложението на добитъка на Девичия ден и отхвърлянето на дъщеря му Мириел от краля в полза на детето Денера, то било повече, отколкото гордостта му можела да понесе. Може би негово благородие е мислил, че би могъл да подчини другите регенти на волята си със заплахата да се оттегли като Ръка. Но съветът приел оставката му с радост и назначил на негово място откровения, честен и уважаван лорд Тадеус Роуан.

Ънуин Пийки се оттеглил в седалището си в Звездно копие, за да размишлява мрачно за неправдите, които чувствал, че е изтърпял, макар че леля му лейди Кларис, чичо му Джедмънд Пийки Голямата брадва, Гарет Лонг, Виктор Ризли, Лукас Лейгуд, Джордж Грейсфорд, септон Бернард и многото други назначени от него не го последвали, а продължили да служат на съответните си постове, както и неговият незаконен брат сир Мервин Цветя, и племенникът му сир Амори Пийки, защото Заклети братя от Кралската гвардия служат до живот. Лорд Ънуин дори завещал Тесарио и неговите Пръсти на следовника си; кралят имал своята охрана, заявил той, Ръката също трябвало да има.