Огън и кръв

Джеерис и Алисан Техните триумфи и трагедии

Постиженията на крал Джеерис I Таргариен са толкова много, че е почти трудно да се изброят. Главните между тях, по мнението на повечето изучаващи история, са дългите периоди на мир и благоденствие, белязали неговото време на Железния трон. Не може да се каже, че Джеерис напълно е избегнал конфликти, защото това би било непосилно за един земен крал, но войните, които той водил, били кратки, победоносни и водени главно по море или на чужда земя.

„Лош крал води битки срещу собствените си лордове и оставя кралството си опожарено, окървавено и осеяно с трупове — пише септон Барт. — Негова милост беше по-благоразумен от това.“

Архимайстерите могат и шикалкавят с числата, но повечето са съгласни, че през царуването на Помирителя населението на Вестерос северно от Дорн се удвоило, а населението на Кралски чертог се увеличило четирикратно. Ланиспорт, Градът на гларуса, Дъскъндейл и Бял пристан също нараснали, макар и не в същата степен.

След като по-малко мъже тръгвали на война, повечето оставали да работят земята. Цените на зърното падали стабилно през неговото царуване, след като все повече акри се разоравали. Рибата забележимо поевтинявала, дори за простите хора, след като рибарските села по крайбрежията ставали по-преуспяващи и повече лодки излизали в морето. Нови овощни градини били засадени от Предела до Шийката. Агнешкото и овчето станали по-изобилни и вълната по-фина, след като овчарите увеличили големината на стадата си. Търговията нараснала десетократно, въпреки превратностите на вятър, лошо време и войни и разрухата, която те причинявали от време на време. Занаятите също процъфтявали: налбанти и ковачи, зидари, дърводелци, мелничари, кожари, тъкачи, абаджии, бояджии, пивовари, винари, златари и ковачи на сребро, пекари, касапи и сиренари, всички те се радвали на благополучие, непознато дотогава западно от Тясното море.

Имало, разбира се, добри години и лоши години, но с основание се казва, че под управлението на Джеерис и неговата кралица добрите години били дваж по-добри, отколкото лошите били лоши. Бури имало или зли ветрове, и люти зими, но когато хората днес погледнат назад към царуването на Помирителя, лесно е да се сбърка то с едно дълго зелено и кротко лято.

Малко от това щяло да бъде видимо за самия Джеерис, когато камбаните на Кралски чертог закънтели, за да възвестят петдесет и петата година от Завоеванието на Егон. Раните, оставени от изминалата жестока година, Годината на Странника, все още били твърде пресни… и кралят, кралицата, както и съветът се бояли какво ли може да предстои, след като принцеса Ерея и Балерион все още оставали скрити от човешки взор, а кралица Рена заминала да ги търси.

След като напуснала двора на брат си, Рена Таргариен отлетяла първо до Староград, с надеждата, че своенравната ѝ дъщеря може да е потърсила близначната си сестра. Лорд Донел, както и Върховният септон, я приели с почитание, но никой от двамата не могъл да ѝ предложи помощ. Кралицата могла да посети за малко дъщеря си Рела, толкова подобна и в същото време толкова различна от близначката си, и може да се надяваме, че е намерила малко балсам за болката си там. Когато Рена изразила съжаление, че не е била по-добра майка, послушницата Рела я прегърнала и казала:

— Получила съм най-добрата майка, която всяко дете би могло да пожелае, Майката Горе, и на теб трябва да благодаря за нея.

След като кралицата напуснала Староград, Сънеплам я отнесла на север, първо до Планински рай, после до Крейкхол и Скалата на Кастърли, чиито лордове я били посрещнали гостоприемно преди време. Никъде не бил виждан дракон освен нейния; нито дори шепот не бил чут за принцеса Ерея. Оттам Рена се върнала на Светлия остров, за да се изправи отново срещу лорд Франклин Фарман. Годините не били направили негово благородие по-обичлив към кралицата, нито по-благоразумен в избора как да говори с нея.

— Бях се надявал, че милейди сестра ми може би ще се върне у дома, за да изпълни дълга си, след като избяга от вас — казал лорд Франклин, — но нямаме никаква вест от нея, нито за дъщеря ви. Не мога да твърдя, че познавам принцесата, но бих казал, че добре се е отървала от теб, както и Светъл остров. Ако се появи тук, ще я отпратим, точно както направихме с майка ѝ.

— Не познавате Ерея, това поне е вярно — отвърнала Нейна милост. — Ако тя наистина стигне до тези брегове, милорд, вероятно ще откриете, че не е толкова снизходителна като майка си. О, и ви желая късмет, ако се опитате да „отпратите“ Черното страшилище. Балерион много хареса брат ви, вече може да му се е дощяло друго блюдо.

След Светлия остров историята губи дирята на Рена Таргариен. Тя нямало да се върне в Кралски чертог или на Драконов камък до края на годината, нито да се появи в седалището на някой лорд в Седемте кралства. Имаме откъслечни съобщения за Сънеплам, виждан на север чак при Могилите и бреговете на Трескавата река, а на юг чак до Червените планини на Дорн и каньоните на Торентайн. Рена отбягвала замъци и градове, но тя и нейният дракон били зървани в полет над Пръстите и Лунните планини, мъгливите зелени гори на нос Гняв, Островите на Щита и Арбор… но никъде Рена не потърсила човешка компания. Търсела дивите, самотни места, пометени от ветрове тресавища, тревисти равнини и блата, скали и стръмнини, и планински клисури. Все още ли търсела някакъв знак от дъщеря си, или просто желаела самота? Никога няма да научим.

Дългото ѝ отсъствие от Кралски чертог било за добро обаче, защото кралят и неговият съвет ставали все по-раздразнени от нея. Описанията за сблъсъка на Рена с лорд Фарман на Светлия остров ужасили краля, както и лордовете му.

— Полудяла ли е, да говори така на лорд в собствения му замък? — казал лорд Малък лес. — Да бях аз, щях да ѝ отрежа езика.

На което кралят отвърнал:

— Надявам се, че не бихте направили наистина такава глупост, милорд. Каквото и да е, Рена остава кръвта на дракона и моя сестра, която обичам.

Негова милост не оспорил мисълта на лорд Малък лес, трябва да се отбележа, само думите му.

Септон Барт го е казал най-добре. „Силата на Таргариените произтича от техните дракони, онези страховити зверове, които някога опустошиха Харънхъл и унищожиха двама крале на Полето на огъня. Крал Джеерис знае това, също както го знаеше неговият дядо Егон; силата винаги е тук, а с нея — заплахата. Негова милост обаче схваща една истина, която убягва на кралица Рена: заплахата е най-ефективна, когато остане неизречена. Всички лордове на владението са горди мъже и с посрамването им не се печели много. Един мъдър крал винаги ще позволи да запазят достойнството си. Ще им покаже дракон, да. Те ще запомнят. Говориш ли открито как ще им изгориш замъците, хвалиш ли се как си дал техни сродници за храна на драконите си, това само ще ги възпламени и ще настрои сърцата им срещу теб.“

Кралица Алисан се молела ежедневно за своята племенничка Ерея и се самообвинявала за бягството на детето… но повече обвинявала сестра си. Джеерис, който не забелязвал много Ерея през годините, когато тя била негова наследничка, сега се укорявал за това си пренебрежение, но най-много го тревожел Балерион, защото добре разбирал опасностите от толкова могъщ звяр в ръцете на разгневено тринайсетгодишно момиче. Нито безплодните странствания на Рена Таргариен, нито рояците гарвани, които Великият майстер Бенифер пращал, не донесли нито дума за принцесата или дракона, освен обичайните лъжи, грешки и заблуди. Дните се нижели един подир друг и луната се обръщала и обръщала и кралят започнал да се бои, че племенничката му е мъртва.

— Балерион е своенравен звяр и не понася да го дразнят — казал той на съвета. — Да скочиш на гърба му, без никога да си го правил преди, и да го подкараш нагоре… не да полети около замъка, не, но вън над водите… като нищо може да я е изхвърлил, горкото момиче, и сега да лежи на дъното на Тясното море.

Септон Барт не се съгласил. Драконите не са скитници по природа, изтъкнал той. Най-често си намират заслонено място, пещера или рухнал замък, или планински връх, и гнездят там, като излизат на лов и се връщат. Освободен от ездачката си, Балерион със сигурност би се върнал в леговището си. Неговото предположение било, че след като никой не е виждал Балерион във Вестерос, принцеса Ерея вероятно е отлетяла с него на изток през Тясното море, към просторните полета на Есос. Кралицата се съгласила.

— Ако момичето беше мъртво, щях да го знам. Тя е жива. Чувствам го.

На всички агенти и осведомители, които Рего Драз ангажирал да издирят Елиса Фарман и откраднатите драконови яйца, сега била възложена нова мисия: да намерят принцеса Ерея и Балерион. Скоро започнали да прииждат съобщения навсякъде от Тясното море. Повечето се оказвали безполезни, както и с драконовите яйца: слухове, лъжи, лъжливи виждания, съчинени заради наградата. Някои били от трета или четвърта ръка, други с толкова малко подробности, че се свеждали до не повече от „Може и да съм видял дракон. Или нещо голямо, с крила“.

Най-интригуващото донесение дошло от хълмовете на Андалос северно от Пентос, където овчари говорели с боязлив тон за дебнещо чудовище, което поглъщало цели стада и оставяло след себе си само кървави кости. Самите овчари също не били пощадявани, ако случайно се натъкнели на този звяр, защото апетитът му съвсем не се ограничавал до овнешко. Тези обаче, които наистина се натъквали на чудовището, не доживявали, за да го опишат… и нито един от разказите не споменавал за огън, което според Джеерис означавало, че не Балерион бил виновен. Все пак, за да е сигурен, той пратил дванайсет мъже отвъд Тясното море до Пентос, за да се опитат да издирят този звяр, водени от сир Вилам Осата от Кралската му гвардия.

Оттатък въпросното Тясно море, неизвестно за Кралски чертог, корабостроителите на Браавос довършили работата над въоръжения карак „Слънцегон“, мечтата, която Елиса Фарман купила със своите откраднати драконови яйца. За разлика от галерите, които ежедневно се хлъзвали във водата от Арсенала на Браавос, този кораб не бил с гребла; това било съд, предназначен за дълбоки води, а не за заливи и крайбрежни плитчини. Бил с четири мачти, с платна колкото на лебедовите кораби на Летните острови, но с по-широк бимс и по-дълбок трюм, което щяло да му позволява да складира достатъчно провизии за по-дълги пътешествия. Когато един браавосец я попитал дали е решила да плава до Юай Тай, лейди Елиса се засмяла и казала:

— Може би… но не по маршрута, който си мислиш.

През нощта преди да отплава тя била поканена в Двореца на Морския лорд, където Морският лорд ѝ поднесъл херинга, бира и едно предупреждение.

— Тръгнете внимателно, милейди — казал ѝ, — но тръгнете. Хора ви издирват, нагоре и надолу по цялото Тясно море. Въпроси се задават, награди се предлагат. Не бих искал да ви намерят в Браавос. Ние дойдохме тук, за да сме свободни от Стара Валирия, а вие Таргариените сте валириани до костите. Отплавайте далече. Отплавайте бързо.

Докато дамата, позната вече като Алис Западен хълм, потеглила от Титана на Браавос, животът в Кралски чертог продължил както преди. След като не могъл да намери изгубената си племенничка, Джеерис Таргариен постъпил както щял да постъпва винаги в тревожни времена и се отдал на заниманията си. В тишината на библиотеката на Червената цитадела кралят започнал работа над онова, което щяло да се окаже едно от най-значителните му достижения. С вещата помощ на септон Барт, Великия майстер Бенифер, лорд Албин Масей и кралица Алисан — четворка, която Негова милост нарекъл „моят още по-малък съвет“ — Джеерис се заел да кодифицира, организира и реформира всички закони на кралството.

Вестерос, който Егон Завоевателя заварил, се състоял от седем кралства в действителност, а не просто на име, всяко със своите собствени закони, обичаи и традиции. Дори в границите на тези кралства имало значителни различия от място на място. Както щял да напише лорд Масей: „Преди да има седем кралства бяха осем. Преди това девет, после десет или дванайсет или трийсет, и назад и назад. Говорим за Стоте кралства на Героите, когато те всъщност били деветдесет и седем по едно време, сто трийсет и две в друго и тъй нататък, броят вечно се променял, докато войни се губели и печелели, и синове следвали бащи“.

Най-често законите също се променяли. Този крал бил строг, онзи крал бил милостив, този търсел насока в Седемлъчата звезда, онзи се придържал към древните закони на Първите хора, този управлявал както му хрумнело, другият хващал в една посока, когато бил трезвен, и в друга, когато бил пиян. След хиляди години резултатът бил грамада от противоречиви прецеденти, които всеки владетел, разполагащ с властта на ямата и бесилките (и някои, които я нямали), се чувствал свободен да управлява както пожелаел по всеки случай, който се поднесе пред трона му.

Объркването и безредието били омразни за Джеерис Таргариен и с помощта на своя „по-малък съвет“ той се захванал да „изрине обора“.

— Тези Седем кралства имат един-единствен крал. Време е да имат и един закон също така.

Толкова монументална задача нямало да се окаже работа за една година, или за десет; простото събиране, организиране и проучване на съществуващите закони щяло да отнеме две години, а реформите, които последвали, щели да продължат десетилетия. И все пак от тук започнал Великият кодекс на септон Барт (който в крайна сметка щял да допринесе три пъти повече от всеки друг човек за получилите се в резултат Книги на закона) в онази есенна година 55-та СЗ.

Кралските усилия щели да продължат много години занапред, тези на кралицата — девет лунни кръга. Рано същата година крал Джеерис и народът на Вестерос с възбуда научили, че кралица Алисан отново е с дете. Принцеса Денерис споделяла радостта ѝ, макар да заявила твърдо на майка си, че иска сестричка.

— Вече говориш като кралица, налагаш закона — казала със смях майка ѝ.

Браковете отдавна били средство, чрез което големите домове на Вестерос се обвързвали помежду си, благонадежден метод за създаване на съюзи и приключване на спорове. Също като жените на Завоевателя преди нея, Алисан Таргариен обичала да създава такива партии. През 55 г. СЗ тя особено се гордеела с годежите, които уговорила за две от Мъдрите жени, които служели в домакинството ѝ от Драконов камък: лейди Дженис Темпълтън щяла да се омъжи за лорд Мълъндор от Горните земи, докато лейди Прунела Селтигар се съчетала в брак с Ъдър Пийки, лорд на Звездно копие, лорд на Дънстънбъри и лорд на Бяла дъбрава. И двата брака били сметнати за изключителни за въпросните дами и триумф за кралицата.

Турнирът, който лорд Редвин предложил за отпразнуване на завършването на Драконовата яма, най-сетне се провел по средата на годината. Вдигнати били платформи в полята западно от градските стени между Лъвската порта и Кралската порта и за двубоите там казват, че били особено великолепни. Най-големият син на лорд Редвин, сир Робърт, показал силата си с пика срещу най-доброто, което владението имало да предложи, докато неговият брат Рикард спечелил турнира за скуайъри и бил посветен в рицарство от самия крал на полето, но шампионските лаври отишли за галантния и чаровен сир Саймън Дондарион от Черен пристан, който спечелил обичта както на простолюдието, така и на кралицата, когато увенчал принцеса Денерис като своя кралица на любовта и красотата.

В Драконовата яма все още не били настанени дракони, тъй че колосалното здание било избрано за място на големия групов бой на турнира, сблъсък на оръжия, какъвто Кралски чертог никога не бил виждал. Седемдесет и седем рицари взели участие, в единайсет екипа. Състезателите започвали на коне, но щом бъдели свалени от коня, продължавали спешени, като се сражавали с меч, боздуган, брадва и меч с шипове. Когато били елиминирани всички екипи освен един, оцелелите членове на последния отбор се нахвърлили един срещу друг, докато останал само един-единствен шампион.

Въпреки че участниците носели само притъпени турнирни оръжия, битките били страховити и кървави, за радост на тълпите. Двама мъже били убити и над четирийсет ранени. Кралица Алисан благоразумно забранила на фаворитите си, Джонквил Дарки и Том Дрънкалото, да участват, но старият Бъчонката ейл отново излязъл на полето пред одобрителния рев на простолюдието. Когато паднал, гражданството си намерило нов фаворит в лицето на самоуверения скуайър сир Харис Хог, чието родово име и шлем с форма на свинска глава му спечелило прякора Хари Шунката. Други бележити личности, включили се в груповия бой, били сир Алин Бълок, наскоро в Драконов камък, братята на Рогар Баратеон сир Борис, сир Гарон и сир Ронал, един странстващ рицар с позорна слава на име сир Гуайл Тариката, и сир Аластор Рейни, шампион на западните земи и главен оръжейник на Скалата на Кастърли. След часове на кръв и дрънчене обаче последният останал на крака мъж бил един едър млад рицар от речните земи, широкоплещест рус здравеняк на име сир Лукамор Стронг.

Скоро след приключването на турнира кралица Алисан напуснала Кралски чертог за Драконов камък, където да изчака раждането на детето си. Загубата на принц Егон след само три дни живот още тегнела на сърцето на Нейна милост. Вместо да се подложи на трудностите на пътувания или изискванията на живота в двора, кралицата подирила спокойствието на древното седалище на своя дом, където задълженията ѝ щели да са по-малко. Септа Едит и септа Лира останали до Алисан, заедно с дванайсет млади девици, избрани от сто, които копнеели за отличието да служат като придружителки на кралицата. Две от племенничките на Рогар Баратеон били между удостоените, наред с дъщери и сестри на лордовете Арин, Ванс, Роуан, Ройс и Дондарион, и дори една жена от Севера, Мейра Мандърли, дъщеря на лорд Теомор от Бял пристан. За да огрява вечерите им, Нейна милост взела също любимия си шут, Добрата стопанка, с неговите кукли.

Някои в двора имали опасения за желанието на кралицата да се премести на Драконов камък. Островът бил влажен и сумрачен и в най-добри времена, а есен силните ветрове и бури били обичайни. Скорошните трагедии само почернили още повече репутацията на замъка, а някои се опасявали, че отровените приятелки на Рена Таргариен можело да обитават коридорите му. Кралица Алисан пренебрегнала тези притеснения като глупост.

— Двамата с краля бяхме много щастливи на Драконов камък — казала на съмняващите се. — Не мога да измисля по-добро място, където да се роди детето ни.

Друг кралски обход бил замислен за 55 г. СЗ, този път до западните земи. Точно както докато носела принцеса Денерис, кралицата отказала да позволи кралят да прекрати или отложи пътуването, и го отпратила сам.

Вермитор го пренесъл през Вестерос до Златния зъб, където го настигнала свитата му. След това Негова милост посетил Ашмарк, Зъбера, Кейс, Кастамир, замъка Тарбек, Ланиспорт и Скалата на Кастърли, и Крейкхол. Забележимо е пропускането на Светлия остров. За разлика от сестра си Рена, Джеерис Таргариен не бил човек, склонен да отправя заплахи, но имал свои начини да направи така, че да се почувства неодобрението му.

Кралят се върнал от запада един лунен кръг преди да дойде срокът на кралицата, за да може да е до нея, когато роди. Детето се появило точно когато майстерите казали; момче, с добре оформени крайници и здраво, с очи светли като люляк. Косата му, когато поникнала, била също светла, блестяща като бяло злато, рядък цвят дори в Стара Валирия. Джеерис го нарекъл Емон.

— Денерис ще ми се сърди — казала Алисан, щом поднесла принцчето до гърдата си. — Много настоятелно искаше сестра.

Джеерис се засмял на това и казал:

— Следващия път.

Тази нощ, по предложение на Алисан, той поставил драконово яйце в люлката на принца.

Възбудени от новината за раждането на принц Емон, хиляди хора от простолюдието се наредили покрай улиците извън Червената цитадела, когато Джеерис и Алисан се върнали месец по-късно в Кралски чертог, с надеждата да зърнат новия наследник на Железния трон. Като чул техните песни и викове, кралят се качил на зъберите на главната порта на замъка и вдигнал момчето над главата си, за да го видят всички. Тогава, казват, се вдигнал толкова силен рев, че можел да се чуе оттатък Тясното море.

Докато Седемте кралства празнували, до краля стигнала вест, че сестра му Рена отново са я видели, този път в Зелен камък, древното седалище на дома Естермонт на едноименния остров, край бреговете на нос Гняв. Тук решила да се задържи за известно време. Най-първата от фаворитките на Рена, нейната братовчедка Лариса Веларион, била омъжена за втория син на Вечерната звезда на Тарт, можем да припомним. Макар съпругът ѝ да бил мъртъв, лейди Лариса му родила дъщеря, която едва наскоро била омъжена за престарелия лорд Естермонт. Вместо да остане на Тарт или да се върне в Дрифтмарк, вдовицата решила да остане с дъщеря си на Зелен камък след сватбата. Не можем да се съмняваме, че тъкмо присъствието на лейди Лариса е привлякло Рена Таргариен към Естермонт, защото иначе островът не бил привлекателен с нищо — влажен, ветровит и беден. След като била загубила дъщеря си и най-близките ѝ приятели и фаворитки били в гроба, не би трябвало да е изненадващо, че Рена потърсила утеха в дружка от детството си.

Сигурно е щяло да изненада (и разгневи) кралицата да научи, че друга бивша фаворитка минавала наблизо в същия този момент. След като спряла в Пентос да вземе провизии, Алис Западен хълм и нейният „Слънцегон“ поели към Тирош, само с най-тясната част на Тясното море между тях и Естермонт. Предстояло рискованото преминаване през гъмжащите от пирати води на Каменните стъпала и лейди Алиса наемала стрелци и мечове, за да премине безопасно протоците до открита вода, както правел всеки благоразумен капитан. Боговете с техния каприз обаче избрали кралица Рена и нейната изменничка да останат в неведение една за друга и „Слънцегон“ преминал през Каменните стъпала без произшествие. Алис Западен хълм освободила наемниците си на Лис, взела прясна вода и провизии, след което завила на запад и отплавала за Староград.

Зимата дошла във Вестерос през 56 г. СЗ, а с нея и лоша вест от Есос. Мъжете, които крал Джеерис изпратил да проучат за големия звяр, кръстосващ хълмовете северно от Пентос, били мъртви до един. Техният командир, сир Вилам Осата, наел водач в Пентос, местен човек, който твърдял, че знае къде дебнело чудовището. Наместо това ги вкарал в капан и някъде в Кадифените хълмове на Андалос сир Вилам и хората му се натъкнали на разбойници. Макар да се били храбро, съотношението на силите било против тях и накрая били надвити и избити. Сир Вилам паднал последен, казват. Главата му била върната на един от агентите на лорд Рего в Пентос.

— Никакво чудовище няма — заключил септон Барт, след като изслушал разказа, — само мъже, които крадат овце и разправят приказки да плашат другите.

Майлс Малък лес, Ръката на краля, го подканил да накаже Пентос за престъплението, но Джеерис не пожелал да поведе война срещу цял град заради деянията на няколко разбойници. Тъй че въпросът бил оставен и съдбата на сир Вилам Осата била вписана в Бялата книга на Кралската гвардия. За да попълни мястото му, Джеерис удостоил с бял плащ сир Лукамор Стронг, победителя в големия рицарски сблъсък в Драконовата яма.

Още новини дошли от агентите на лорд Рего отвъд морето. Едно донесение говорело за дракон, показан в ямите за бой на Ащапор на Робския залив, свиреп звяр с подрязани криле, който роботърговците хвърляли срещу бикове, пещерни мечки и групи роби, въоръжени с копия и брадви, докато хилядната тълпа ревяла и викала. Септон Барт тутакси го отхвърлил.

— Крилат гущер — заявил той. — Тия на Соториос често се бъркат с дракони от хора, които никога не са виждали дракон.

От много по-голям интерес за краля и съвета се оказал големият пожар, развихрил се из Спорните земи две седмици по-рано. Раздухван от силни ветрове и подхранван от сухи треви, огънят бушувал три дни и три нощи, като погълнал няколко села и една наемна чета, Авантюристите, които се оказали заклещени между връхлитащите пламъци и тирошко воинство под командата на самия Архонт. Повечето предпочели да умрат от тирошките копия, вместо да изгорят живи. Нито един от тях не оцелял.

Източникът на огъня останал загадка.

— Дракон — заявил сир Майлс Малък лес. — Какво друго би могло да е?

Рего Драз не бил убеден.

— Удар на мълния — предположил той. — Огън за готвене. Пияница, търсил курва с факла.

Кралят се съгласил.

— Ако това е било работа на Балерион, щяха да са го видели.

Пожарите на Есос изобщо не занимавали ума на жената, нарекла се Алис Западен хълм в Староград; погледът ѝ бил вперен към другия хоризонт, към пердашените от бури морета на запад. Нейният „Слънцегон“ пристанал благополучно в последните дни на есента, но се задържал на кея, докато лейди Алис търсела екипаж, който да отплава с нея. Тя предлагала да направи нещо, което едва шепа най-храбри мореплаватели изобщо били дръзвали да направят преди — да отплава отвъд залеза в търсене на несънувани земи, а не искала на борда хора, които можело да се обезсърчат, да се вдигнат срещу нея и да я принудят да се върне. Трябвали ѝ хора, които споделят мечтите ѝ, а такива не било лесно да се намерят дори и в Староград.

Тогава, както и сега, невежественото простолюдие и суеверните моряци се придържали към убеждението, че светът е плосък и свършва някъде далече на запад. Някои говорели за стени от огън и кипящи морета, други — за черни мъгли, които продължавали безкрайно, някои — за самите порти на пъкъла. По-мъдрите знаели. Слънцето и луната били сфери, както всеки може да види с очите си; разумът предполагал, че светът също трябва да е сфера, а векове проучвания били убедили архимайстерите на Цитаделата, че не може да има съмнение в това. Господарите на дракони на Свободна Валирия вярвали в същото, както и мъдреците на много далечни земи, от Карт до Юай Тай, и до острова Ленг.

Същото единодушие не съществувало по отношение големината на света. Дори между архимайстерите на Цитаделата имало голямо разделение по този въпрос. Някои вярвали, че Морето на залеза било толкова огромно, че никой човек не можел да се надява да го премине. Други възразявали, че не би могло да е по-широко от Лятното море, простиращо се от Арбор до Велик Морак; огромно разстояние, разбира се, но един смел капитан можел да се надява да го преодолее с подходящ кораб. Един западен маршрут до коприните и подправките на Юай Тай и Ленг можел да означава неизчислими богатства за човека, който го намерел… стига сферата на света да била толкова малка, колкото предполагали тези мъдри мъже.

Алис Западен хълм не вярвала, че е толкова. Оскъдните писания, които е оставила, показват, че още като дете Елиса Фарман била убедена, че светът е „много по-голям и много по-странен, отколкото си представят майстерите“. Не била за нея търговската мечта да стигне до Ултос и Асшаи, плавайки на запад. По-дръзко било нейното намерение. Между Вестерос и далечните източни брегове на Есос и Ултос, вярвала тя, се простирали други земи и други морета, чакащи да бъдат открити: друг Есос, друг Соториос, друг Вестерос. Мечтите ѝ били изпълнени с раздиращи земите реки, пометени от ветрове равнини и извисяващи се планини с рамене, опиращи се в облаците, със зелени острови, злачни под слънцето, със странни зверове, неопитомени от човек, и чудати плодове, неопитани от човек, със златни градове, блеснали под чужди звезди.

Не била първата, обладана от тази мечта. Хиляди години преди Завоеванието, когато Кралете на Зимата все още властвали в Севера, Брандън Корабостроителя построил цяла флота кораби, които да прехвърлят Морето на залеза. Самият той ги повел на запад и не се завърнал. Неговият син и наследник, друг Брандън, изгорил доковете, където били построени, и станал известен завинаги като Брандън Опожарителя. Хиляда години по-късно железнородни, плаващи от Голям Уик, били отнесени от ветровете на няколко скалисти острова на осем дни плаване на северозапад от всякакъв познат бряг. Капитанът им построил там кула и маяк, приел името Фарвинд и нарекъл седалището си Самотния фар. Потомците му все още живеели там, вкопчени в скали, където тюлените надвишавали хората петдесет към едно. Дори железнородните смятали Фарвиндите за луди; някои ги нарекли шелки, хора-тюлени.

Брандън Корабостроителя и железнородните, които дошли след него, плавали в северните морета, където кракени, морски дракони и левиатани големи колкото острови плували през студените сиви води и мразовити мъгли криели планини, направени от лед. Алис Западен хълм не възнамерявала да пътешества по техния курс. Щяла да подкара своя „Слънцегон“ по по-южен курс, търсейки топли сини води и стабилните ветрове, които вярвала, че щели да я отнесат през Морето на залеза. Но първо трябвало да има екипаж.

Някои ѝ се смеели, други я наричали луда или я ругаели в очите.

— Странни зверове, аха — казал ѝ един съперничещ капитан. — Най-много да свършиш в търбуха на един от тях.

Добра част от златото обаче, което Морския лорд ѝ платил за откраднатите драконови яйца, била безопасно депозирана в съкровищницата на Желязната банка на Браавос, а с такова богатство лейди Алис била в състояние да изкуси моряци, като им плаща три пъти по-високи заплати, отколкото можели да предложат другите капитани. Бавно започнала да събира желаещи работни ръце.

Вестта за усилията ѝ стигнала до вниманието на лорда на Висока кула. Внуците на лорд Донел Юстас и Норман, и двамата прочути моряци, били пратени да я разпитат… и да ѝ щракнат прангите, ако сметнат за благоразумно. Наместо това и двамата се включили в мисията ѝ с корабите и екипажите си. Щом Хайтауър заминавали, значи щяло да има придобивки. „Слънцегон“ напуснал Староград на двайсет и третия ден от третата луна на 56 г. СЗ — поел покрай Шепнещия звук към открито море заедно с „Есенна луна“ на сир Норман Хайтауър и „Лейди Мередит“ на сир Юстас Хайтауър.

Заминаването им дошло тъкмо навреме… защото до Кралски чертог най-сетне стигнала вестта за Алис Западен хълм и отчаяното ѝ търсене на екипаж. Крал Джеерис веднага прозрял фалшивото име на лейди Елиса и изпратил гарвани до лорд Донел в Староград със заповед да задържи тази жена и да я доведе в Червената цитадела за разпит. Птиците долетели твърде късно обаче… или пък, както до ден-днешен предполагат някои, Донел Мудния отново проявил мудност. Понеже не искал да рискува да си навлече гнева на краля обаче, негово благородие пратил дванайсет от най-бързите си кораби да подгонят Алис Западен хълм и внуците му, но един по един те се върнали в пристанището победени. Морето е голямо, а корабите малки, и никой от съдовете на лорд Донел не можел да сравни по бързина със „Слънцегон“, когато вятърът издул платната му.

Когато вестта за бягството на Елиса Фарман стигнала до Червената цитадела, кралят дълго размислял дали сам той да не я подгони. Никой кораб не можел да плава по-бързо, отколкото един дракон може да лети, разсъждавал той; може пък Вермитор да я намери там, където корабите на лорд Хайтауър не могли. Самата идея за това ужасила кралица Алисан. Дори дракони не могат вечно да стоят нависоко, изтъкнала тя, а картите, доколкото съществували такива, на Морето на залеза, не показвали нито острови, нито скали, на които да отдъхват. Великият майстер Бенифер и септон Барт се съгласили с нея и срещу техните възражения Негова милост неохотно изоставил тази мисъл.

Тринайсетият ден от четвъртата луна на 56 г. СЗ изгрял студен и сив, с напорист вятър, задухал от изток. Дворцови записки ни съобщават, че Джеерис Първи Таргариен закусил с един пратеник на Желязната банка на Браавос, който дошъл да прибере годишното изплащане на заема на Короната. Срещата била свадлива. Елиса Фарман все още до голяма степен била в мислите на краля, а той със сигурност знаел, че нейният „Слънцегон“ е построен в Браавос. Негова милост настоял да научи дали Желязната банка е финансирала кораба и дали те знаят нещо за откраднатите драконови яйца. Банкерът, от своя страна, отрекъл всичко.

Другаде в Червената цитадела кралица Алисан прекарала сутринта с децата си. Принцеса Денерис най-сетне заобичала брат си Емон, макар все още да искала сестричка. Септон Барт бил в библиотеката, Великият майстер Бенифер — в своя гарванарник. В другия край на града лорд Корбрей инспектирал мъжете от Източните казарми на Градската стража, докато Рего Драз забавлявал млада дама със спорна добродетелност в имението си под Драконовата яма.

Всички те задълго щели да запомнят какво са правили, когато чули рева на рог, прокънтял в утринния въздух.

— Звукът премина по гръбнака ми като студен нож — щяла да каже по-късно кралицата, — макар да не можех да кажа защо.

В една самотна наблюдателна кула с изглед над водите на залив Черна вода страж зърнал тъмни криле в далечината и изсвирил сигнала за тревога. Отново надул рога, когато крилете станали по-големи, и трети път, когато ясно видял дракона, черен на фона на облаците.

Балерион се връщал в Кралски чертог.

Дълги години били минали, откакто Черното страшилище за последен път бил видян в небесата над града, и гледката изпълнила мнозина със страх: всички се чудели дали по някакъв начин Мегор Жестокия не се е върнал от гроба и не е яхнал отново дракона си. Уви, ездачът, вкопчен във врата му, не бил мъртъв крал, а умиращо дете.

Сянката на Балерион се понесла над дворовете и залите на Червената цитадела, щом се спуснал, огромните му криле запердашили въздуха и той кацнал във вътрешния двор на Твърдината на Мегор. Едва докоснал земята, когато принцеса Ерея се плъзнала от гърба му. Дори онези, които я познавали най-добре през годините в двора, едва разпознали момичето. Била почти гола, дрехите ѝ били станали на дрипи, полепнали по ръцете и краката ѝ. Косата ѝ била разрошена и мръсна, крайниците ѝ тънки като пръчки.

— Моля ви! — проплакала тя на рицарите, скуайърите и слугите, които се спуснали към нея. — Аз никога…

И рухнала.

Сир Лукамор Стронг бил на поста си на моста над сухия ров, обкръжаващ Твърдината на Мегор. Избутал другите, вдигнал принцесата на ръце и я понесъл през замъка към Великият майстер Бенифер. По-късно щял да каже на всеки, склонен да го чуе, че момичето било зачервено и изгаряло от треска, кожата му била толкова гореща, че можел да го усети дори през емайлираните люспи на бронята си. Имала също тъй кръв в очите, твърдял рицарят, и „имаше нещо вътре в нея, нещо движещо се, което я караше да тръпне и да се гърчи в ръцете ми“. (Не разправял тези неща дълго обаче. На другия ден крал Джеерис го повикал и му заповядал да не говори повече за принцесата.)

Кралят и кралицата били повикани веднага, но когато стигнали до покоите на майстера, Бенифер отказал да ги пусне вътре.

— Не бива да я виждате така — казал им, — и няма да ви позволя да се приближите повече.

На вратата били поставени стражи, за да не пускат и слуги също тъй. Само септон Барт бил допуснат, за да извърши предсмъртните ритуали. Бенифер направил каквото могъл за поразената принцеса, като ѝ дал млякото на мака и я натопил в корито с лед, за да смъкне треската ѝ, но усилията му били безполезни. В септата на Червената цитадела се събрали стотици, за да се молят за нея, а Джеерис и Алисан останали на бдение пред вратата на майстера. Слънцето залязло и часът на прилепа настъпил, когато Барт се появил, за да извести, че Ерея Таргариен е мъртва.

Принцесата била предадена на пламъците още на следващия ден призори, тялото ѝ било увито в тънък бял лен от глава до пети. Самият Велик майстер Бенифер, който я подготвил за погребалната клада, изглеждал полумъртъв, споделил лорд Редвин със синовете си. Кралят обявил, че племенничката му е умряла от треска, и помолил владението да се моли за нея. Кралски чертог бил в траур няколко дни, преди животът да продължи като преди, и толкова.

Но останали загадки. Дори сега, столетия по-късно, не сме по-близо до знанието на истината.

Над четирийсет души са служили на Железния трон като Велики майстери. Техните дневници, писма, отчетни книги, възпоминания и дворцови календари са единственият ни и най-добър запис на събитията, на които те са били свидетели, но не всички са били еднакво усърдни. Докато някои са ни оставили томове писма, пълни с празни думи, без да пропускат да отбележат какво е ял кралят на вечеря (и дали му е харесало), други съставяли не повече от няколко записа и писма на година. В това отношение Бенифер се класира почти на върха и писмата и дневниците му ни осигуряват подробни описания на всичко, което е видял, направил и на което е бил свидетел, докато е бил на служба при крал Джеерис и неговия чичо Мегор преди него. И въпреки това в писанията на Бенифер не може да се намери нито една дума, отнасяща се за връщането на Ерея Таргариен и откраднатия ѝ дракон в Кралски чертог, нито за смъртта на младата принцеса. За щастие септон Барт не е бил толкова мълчалив и тъкмо към неговото описание трябва да се обърнем сега.

Барт пише: „Три години минаха, откакто издъхна принцесата, а не съм спал. Не знам дали изобщо ще заспя някога отново. Майката е милостива, както съм вярвал винаги, и Отецът Горе съди всеки човек справедливо… но никаква милост и никаква справедливост няма в онова, което сполетя нашата бедна принцеса. Как може боговете да са толкова слепи или безгрижни, че да позволят такъв ужас? Или възможно ли е да има други божества в тази вселена, чудовищни зли богове, срещу които проповядват жреците на Червения Р’хлор, спрямо чиято злина кралете на хората и боговете на хората са само мухи?

Не знам. Не искам да знам. Ако това ме прави безверен септон, тъй да бъде. Двамата с Великия майстер Бенифер сме се съгласили да не казваме на никого какво видяхме и преживяхме в покоите му, докато горкото дете лежеше и издъхваше… нито на краля, нито на кралицата, нито на майка ѝ, нито дори на архимайстерите на Цитаделата… но спомените няма да ме напуснат, тъй че ще ги изложа тук. Може би когато бъдат намерени и прочетени, хората ще са придобили по-добро разбиране за такива злини.

Казахме на света, че принцеса Ерея умря от треска, и това общо взето е вярно, но беше треска, каквато не бях виждал преди и се надявам никога повече да не видя. Тя изгаряше. Кожата ѝ беше пламнала и червена, а когато поставих ръката си на челото ѝ, за да видя колко е гореща, беше все едно съм я натикал в гърне с врящо масло. Имаше едва трошица плът по костите ѝ, толкова измършавяла и прегладняла изглеждаше, но можехме да забележим определени… подутини по нея, докато кожата ѝ се издуваше и после отново хлътваше все едно… не, не все едно, защото това бе самата истина… имаше неща вътре в нея, живи неща, движеха се и се гърчеха, може би търсеха изход и ѝ причиняваха такава болка, че дори млякото на мака не ѝ даде облекчение. Казахме на краля, както, разбира се, трябваше да кажем на майка ѝ, че Ерея изобщо не проговори, но това е лъжа. Моля се да забравя някои от нещата, които шепнеше през напуканите си кървящи устни. Не мога да забравя колко често молеше за смърт.

Всички майстерски изкуства бяха безсилни срещу треската ѝ, ако наистина можем да наречем такъв ужас с толкова обикновено име. Най-простият начин да го кажа е, че детето се изпичаше отвътре. Плътта ѝ ставаше все по-тъмна и по-тъмна, а после започна да се пропуква, докато кожата ѝ заприлича на, Седемте да ме спасят дано, на цвърчащо свинско. Тънки струи дим заизлизаха през устата ѝ, през носа, дори, най-срамното, от долните ѝ устни. По това време беше спряла да говори, макар че нещата вътре в нея продължаваха да се движат. Самите ѝ очи се свариха вътре в черепа и накрая се пръснаха, като две яйца, оставени в гърне с вряща вода за твърде дълго.

Помислих си, че това е най-противното нещо, което мога да видя, но скоро излязох от това заблуждение, защото ме очакваше още по-голям ужас. Това стана, когато двамата с Бенифер смъкнахме горкото дете в корито и го покрихме с лед. Шокът от натопяването спря сърцето ѝ на мига… и това беше милост според мен… но точно тогава нещата вътре в нея излязоха…

Нещата… Майко милостива, не знам как да говоря за тях… бяха… червеи с лица… змии с ръце… гърчещи се, лигави, неописуеми неща, които сякаш се извиваха и пулсираха, и се въртяха, докато изригваха от плътта ѝ. Някои не бяха по-големи от кутрето ми, но едно поне беше колкото ръката ми… о, Воинът да ме опази, звуците, които издаваха…

Умряха обаче. Помня това и никога няма да го забравя. Каквото и да са били, бяха същества на зной и огън и не обичаха леда, о, не. Едно след друго се мятаха и се гърчеха, и умираха пред очите ми, слава на Седемте. Няма да се осмеля да им дам имена… бяха ужасии.“

Първата част от описанието на септон Барт свършва така. Но няколко дни по-късно той продължава:

„Принцеса Ерея умря, но не е забравена. Верните се молят за милата ѝ душа всяка утрин и всяка нощ. Извън септите едни и същи въпроси са на всяка уста. Принцесата липсваше за повече от година. Къде може да е била? Какво е могло да я сполети? Какво я върна у дома? Дали чудовището Балерион е мислело да обитава Кадифените хълмове на Андалос? Неговите ли пламъци предизвикаха пожара, който помете Спорните земи? Възможно ли е Черното страшилище да е отлетяло чак до Ащапор, за да бъде «дракона» в ямата? Не, и не, и не. Това са глупости.

Ако оставим настрана обаче тези отклонения, загадката остава. Къде все пак отиде Ерея Таргариен, след като избяга от Драконов камък? Първата мисъл на кралица Рена беше, че е отлетяла до Кралски чертог; принцесата не беше крила желанието си да се върне в двора. Когато това се оказа невярно, Рена след това я потърси на Светлия остров и в Староград. И двете места бяха логични донякъде, но Ерея не бе намерена на нито едно от двете места, нито където и да било във Вестерос. Други, включително кралицата и аз самият, изтълкуваха това като знак, че принцесата е отлетяла на изток, не на запад, и че би се намерила някъде в Есос. Момичето като нищо би могло да си помисли, че Свободните градове ще са извън досега на майка ѝ, а кралица Алисан в частност като че ли бе убедена, че Ерея бяга толкова от майка си, колкото от самия Драконов камък. Но агентите и осведомителите на лорд Рего не можаха да открият никаква следа от нея отвъд Тясното море… нито шепот дори за нейния дракон. Защо?

Въпреки че не мога да предложа сигурно доказателство, мога да предположа отговора. Струва ми се, че сме задавали погрешния въпрос. Ерея Таргариен тъкмо беше достигнала тринайсетия си имен ден на заранта, когато се измъкна от замъка на майка си. Макар драконите да не ѝ бяха чужди, никога не беше яздила някой преди… и по причини, които може би никога няма да разберем, е избрала да язди Балерион вместо някой от по-младите и по-послушни дракони, който е могла да си вземе. Подтикната от противоречията с майка си, може би просто е поискала по-голям и по-страховит звяр от Сънеплам на кралица Рена. Възможно е също тъй да е имала желание да подчини звяра, убил баща ѝ и неговия дракон (макар принцеса Ерея никога да не е познавала баща си и е трудно да узнаем какво е могла да изпитва към него и във връзка със смъртта му). Все едно какви са били причините, изборът бил направен.

Напълно е възможно принцесата да е възнамерявала да отлети до Кралски чертог, точно както подозираше майка ѝ. Възможно е да е мислила да потърси близначната си сестра в Староград или да тръгне да подири лейди Елиса Фарман, която веднъж ѝ бе обещала да я вземе на приключението си. Каквито и да са били намеренията ѝ, те явно нямат значение. Едно е да скочиш на гърба на дракон, съвсем друго е да го подчиниш на волята си, особено звяр толкова стар и свиреп като Черното страшилище. От самото начало сме се питали: «Къде отведе Ерея Балерион?». Трябваше да се питаме: «Къде Балерион отведе Ерея?».

Само един отговор изглежда логичен. Спомнете си, ако благоволите, че Балерион беше най-старият от трите дракона, които крал Егон и сестрите му яздеха в Завоеванието. Вхагар и Мераксес са се излюпили на Драконов камък. Само Балерион е дошъл на острова с Енар Изгнаника и Денис Мечтателката, най-младите от петте дракона, които довели със себе си. По-старите дракони умрели в промеждутъчните войни, но Балерион продължил да живее, ставал все по-голям, все по-свиреп и по-своенравен. Ако оставим настрана приказките за чародеи и шарлатани (както би трябвало), той може би е единственото живо същество на света, познавало Валирия преди Ориста.

И точно там отнесъл той горкото обречено дете, вкопчило се в гърба му. Ако е отишла по свое желание, бих бил крайно изненадан, но тя не е имала нито знанието, нито силата или волята да го направлява.

Какво я е сполетяло на Валирия, не мога да предполагам. Ако се съди по състоянието, в което се завърна при нас, не искам дори да мисля за това. Валирианите са били нещо повече от господари на дракони. Практикували са кървава магия и други тъмни изкуства също така, прониквали са дълбоко в земята за тайни, които е най-добре да се оставят заровени, и са изкривявали плътта на зверове и хора, за да създават чудовищни и неестествени химери. Заради тези грехове са ги поразили боговете в своя гняв. Валирия е прокълната, с това всички са съгласни, и дори най-смелият мореплавател възвива надалече от нейните димящи кости… но бихме сбъркали, ако мислим, че сега нищо не живее там. Нещата, които намерихме в Ерея Таргариен, живеят там и сега, бих заявил… наред с такива други ужасии, каквито не бихме могли и да си представим. Написал съм тук подробно как умря принцесата, но има още нещо, нещо дори по-плашещо, което трябва да се упомене.

Балерион също имаше рани. Онзи огромен звяр, Черното страшилище, най-страховитият дракон, реел се някога из небесата на Вестерос, се върна в Кралски чертог с рани, каквито никой не помни да е виждал, и нащърбена цепнатина по левия хълбок, почти девет стъпки дълга, зееща червена рана, от която кръвта му все още капеше, гореща и димяща.

Лордовете на Вестерос са горди хора, а септоните на Вярата и майстерите на Цитаделата посвоему са още по-горди, но има много и много от естеството на света, което не разбираме и може би никога няма да разберем. Може би това е милост. Отецът е направил хората любопитни, според някои — за да изпита вярата ни. Мой собствен траен грях е, че винаги, когато се натъкна на някоя врата, трябва на всяка цена да видя какво има от другата страна, но определени врати е по-добре да останат неотворени. Ерея Таргариен премина през такава врата.“

Описанието на септон Барт свършва тук. Той никога повече не споменава съдбата на принцеса Ерея в нито едно от писанията си и дори цитираното по-горе остава скрито в личните му документи почти сто години. Ужасите, на които станал свидетел обаче, имали дълбоко въздействие върху септона: възбуждат самия глад за познание, който той нарича „мой собствен траен грях“. Вследствие на това Барт започва проучванията и разследванията, които в крайна сметка ще го накарат да напише „Дракони, змейове и други крилати зверове: Тяхната неестествена история“ — том, който Цитаделата щяла да осъди като „провокативен, но погрешен“ и който Белор Блажения щял да заповяда да се зачеркне и унищожи.

Възможно е септон Барт да е обсъдил подозренията си с краля също така. Макар въпросът никога да не бил поставен пред малкия съвет, по-късно същата година Джеерис издал кралски декрет, забраняващ на всеки кораб, заподозрян, че е посетил островите на Валирия или е плавал през Димящото море, да спира в което и да е пристанище или залив в Седемте кралства. На кралските поданици също така било забранено да посещават Валирия, под страх от смъртно наказание.

Скоро след това Балерион станал първият от драконите на Таргариените, приютен в Драконовата яма. Нейните дълги, облицовани с тухла тунели, потънали дълбоко в планинския хълм, били изградени по подобие на пещери и били пет пъти по-големи от леговищата на Драконов камък. Скоро три по-млади дракона се присъединили към Черното страшилище под Хълма на Ренис, докато Вермитор и Среброкрил останали в Червената цитадела, близо до ездачите си. За да е сигурен, че няма да последва повторение на бягството на принцеса Ерея на Балерион, кралят постановил всички дракони да бъдат охранявани денонощно, независимо къде е леговището им. За тази цел бил създаден нов род гвардия: Пазителите на дракони, седемдесет и седем на брой, с лъскава черна броня, шлемовете им увенчани с низ драконови люспи, които продължавали, смалявайки се, по гърбовете им.

Съвсем малко трябва да се каже за връщането на Рена Таргариен от Естермонт след смъртта на дъщеря ѝ. Докато гарванът стигнал до Нейна милост на Зелен камък, принцесата вече била умряла и изгорена. Само пепел и кости останали за майка ѝ, когато Сънеплам я донесъл в Червената цитадела.

— Изглежда, съм обречена винаги да идвам твърде късно — казала тя. Когато кралят предложил да прибере пепелта, за да се погребе на Драконов камък, до тези на крал Егон и другите мъртви от дома Таргариен, Рена отказала. — Тя мразеше Драконов камък — напомнила на Негова милост. — Искаше да лети.

И с тези думи взела пепелта на детето си, отнесла я високо в небето на Сънеплам и я пръснала във ветровете.

Било скръбно време. Драконов камък все още бил неин, ако го иска, казал Джеерис на сестра си, но Рена и това отказала.

— Нищо няма вече за мен там освен скръб и призраци. — Когато Алисан попитала дали би се върнала на Зелен камък, Рена поклатила глава. — И там има призрак. По-добър призрак, но не по-малко тъжен. — Кралят предложил да остане с тях в двора, дори ѝ предложил място в малкия съвет. Това накарало сестра му да се разсмее. — О, братко, ти си мил човек. Боя се, че не би ти харесал нито един съвет, който бих могла да предложа.

Тогава кралица Алисан взела ръката на сестра си в своята и рекла:

— Ти все още си млада жена. Ако искаш, бихме могли да намерим някой добър и мил лорд, който да те цени и обича както нас. Би могла да имаш други деца.

Това само накарало Рена да изръмжи тихо. Отдръпнала ръката си и отвърнала на кралицата:

— Нахраних дракона си с последния си съпруг. Ако ме накарате да взема друг, току-виж сама съм го изяла.

Мястото, където накрая крал Джеерис настанил сестра си Рена, било може би най-непривлекателното от всички: Харънхъл. Джордан Тауърс, един от последните лордове, останал верен на Мегор Жестокия, умрял от стягане в гърдите и огромната развалина на Харън Черния била наследена от последния му оцелял син, наречен на покойния крал. След като всичките му по-големи братя загинали във войните на крал Мегор, Мегор Тауърс бил последният от родословната му линия и също така болнав и разорен. В замък, построен да приютява хиляди, Тауърс живеел сам — ако не се броят един готвач и трима престарели войници.

— Замъкът има пет гигантски кули — изтъкнал кралят, — а момчето на Тауър обитава част от едната. Можеш да имаш другите четири.

Рена се развеселила от това.

— Една ще стигне, сигурна съм. Имам по-малко домакинство и от неговото. — Когато Алисан ѝ напомнила, че за Харънхъл също се говорело, че има призраци, Рена свила рамене. — Не са мои призраци. Няма да ме безпокоят.

И станало тъй, че Рена Таргариен, дъщеря на един крал, съпруга на двама, сестра на трети, прекарала последните години от живота си в уместно наречената Кула на Вдовицата в Харънхъл, докато в другия край на двора на замъка един болнав младеж, наречен на краля, който убил бащата и децата ѝ, поддържал собственото си домакинство в Кулата на Ужаса. Любопитно, съобщава ни се, че с времето Рена и Мегор Хайтауър се сприятелили донякъде. След смъртта му през 61 г. СЗ Рена взела слугите му в своето домакинство и продължила да ги поддържа до смъртта си.

Рена Таргариен умряла през 73 г. СЗ на петдесетгодишна възраст. След смъртта на дъщеря ѝ Ерея тя никога повече не посетила Кралски чертог или Драконов камък, нито играла някаква роля в управлението на владението, макар да летяла до Староград веднъж в годината, за да посети останалата си дъщеря, Рела, септа в Звездната септа. Косата ѝ от злато и сребро станала бяла преди края и простолюдието на речните земи се бояло от нея като от вещица. На пътници, които се обръщали към портите на Харънхъл с надежда да им се окаже гостоприемство, им се давало хляб и сол, и привилегията на един нощен подслон през онези години, но не и честта на компанията на кралицата. Онези, които имали късмет, говорели, че са я зърнали на зъберите на замъка или че я видели да идва и заминава на дракона си, защото Рена продължила да язди Сънеплам до края, също както правела в началото.

Когато умряла, крал Джеерис разпоредил да бъде изгорена в Харънхъл и пепелта ѝ да бъде погребана там.

— Моят брат Егон умря от ръцете на чичо ни в Битката под Окото на боговете — казал Негова милост при погребалната ѝ клада. — Неговата съпруга, сестра ми Рена, не беше с него на битката, но и тя умря в същия ден.

След смъртта на Рена Джеерис подарил Харънхъл и всичките негови земи и приходи на сир Бивин Стронг, брата на сир Лукамор Стронг от неговата Кралска гвардия и самият той прочут рицар.

Отидохме обаче десетилетия напред в разказа си, защото Странника не дошъл за Рена Таргариен до 73 г. СЗ и много и много неща имало да се случат в Кралски чертог и Седемте кралства на Вестерос преди това, и за добро, и за лошо.

През 57 г. СЗ Джеерис и неговата кралица имали повод за радост отново, понеже боговете ги благословили с друг син. Белон, така бил наречен той, на един от лордовете Таргариен, който управлявал Драконов камък преди Завоеванието, самият той втори син. Макар и по-дребничко от своя брат Емон, новото бебе било по-ревливо и по-лакомо и кърмачките му се оплаквали, че никога не били виждали дете, което да суче толкова настървено. Само два дни преди раждането му белите гарвани излетели от Цитаделата, за да възвестят идването на пролетта, тъй че Белон тутакси получил прозвището Пролетния принц.

Принц Емон бил на две години, когато се родил брат му, принцеса Денерис — на четири. Двамата малко си приличали. Принцесата била живо, засмяно дете и ден и нощ подскачала из Червената цитадела, „летяла“ навсякъде на дракон от дръжка за метла, която станала любимата ѝ играчка. Опръскана с кал и зацапана с трева, била изпитание за своята майка, както и за слугините, защото непрекъснато ѝ губели дирите. Принц Емон, от друга страна, бил много сериозно момче, внимателно и послушно. Макар все още да не можел да чете, обичал да му четат и кралица Алисан често я чували да казва през смях, че първата му дума била „Защо?“.

Докато децата отраствали, Великият майстер Бенифер ги наблюдавал внимателно. Раните, оставени от враждебността между синовете на Завоевателя, Енис и Мегор, все още били пресни в умовете на мнозина по-стари лордове и Бенифер се тревожел да не би двете момчета също така да се обърнат едно срещу друго и да окъпят кралството в кръв. Не е било нужно да се притеснява. Освен може би при близнаците, никои братя не биха могли да са по-близки от синовете на Джеерис Таргариен. Веднага щом пораснал достатъчно, за да може да говори, Белон следвал брат си навсякъде и се стараел да му подражава във всичко. Когато дали на Емон първия дървен меч, за да започне тренировката си с оръжия, за Белон преценили, че е твърде малък, за да тръгне с него, но това не го спряло. Направил си сам меч от пръчка, втурнал се в двора и запердашил брат си, докарвайки учителя им по оръжия до безпомощен смях.

Оттам насетне Белон ходел навсякъде със своята пръчка меч, дори в леглото, за отчаяние на майка си и слугините. Принц Емон бил плах покрай драконите в началото, отбелязал Бенифер, но не и Белон, който според сведенията пернал Балерион по муцуната първия път, когато влязъл в Драконовата яма. „Или е храбър, или е луд“, отбелязал Сам Киселия и от този ден Пролетния принц станал известен също така като Белон Храбрия.

Младите принцове обичали сестра си до безумие, това се виждало ясно, а Денерис се забавлявала с момчетата, „особено с това да им казва какво да правят“. Великият майстер Бенифер обаче забелязал още нещо. Джеерис обичал страстно и трите деца, но от момента, в който се родил Емон, кралят започнал да говори за него като за наследник, за неудоволствие на кралица Алисан.

— Денерис е по-голямата — често напомняла Нейна милост. — Тя е първата; тя би трябвало да бъде кралица.

Кралят изобщо не възразявал, само че казвал:

— Тя ще бъде кралица, когато се оженят с Емон. Ще управляват заедно, също като нас.

Но Бенифер виждал, че думите на краля не задоволяват напълно кралицата, както е отбелязал в писмата си.

Връщайки се отново към 57 г. СЗ, това също така е годината, в която Джеерис е освободил лорд Майлс Малък лес като Ръка на краля. Макар и несъмнено верен човек и с добри намерения, негово благородие се оказал неподходящ за малкия съвет. Както самият той често казвал: „Създаден съм да седя на кон, не на възглавничка“. Като по-възрастен крал и помъдрял, този път Негова милост казал на съвета си, че не възнамерява да хаби две седмици в обсъждане на пет-шест имена. Този път щял да има Ръката, която искал: септон Барт. Когато лорд Корбрей напомнил на краля за ниското потекло на Барт, Джеерис отхвърлил възраженията му.

— Ако баща му е изчуквал мечове и е набивал подкови на коне, така да бъде. На рицаря му трябва мечът му, на коня му трябват подкови, а на мен — Барт.

Новата Ръка на краля отпътувал няколко дни след издигането си, като взел кораб за Браавос, за да се консултира с Морския лорд и Желязната банка. Придружен бил от сир Джайлс Мориген и шестима от гвардията, но само септон Барт участвал в обсъждането. Целта на мисията му била тежка: война или мир. Крал Джеерис изпитвал голямо възхищение към града Браавос, казал Барт на Морския лорд; по тази причина не дошъл лично, тъй като разбирал горчивата история на Свободния град с Валирия и нейните господари на дракони. Но ако неговата Ръка не успеел да разреши проблема мирно, Негова милост нямал друг избор, освен да дойде лично на Вермитор за нещо, което Барт нарекъл „оживени дискусии“. Когато Морския лорд запитал какъв би могъл да е проблемът, септонът му отвърнал с тъжна усмивка и рекъл:

— Така ли трябва да се отиграе това? Говорим за три яйца. Нужно ли е да казвам повече?

Морския лорд заявил:

— Нямам никаква вина. Но ако притежавах такива яйца, би могло да е само защото съм ги купил.

— От крадец.

— Как ще се докаже това? Заловен ли е този крадец, разпитан ли е, признат ли е за виновен? Браавос е град на закони. Кой е законният собственик на тези яйца? Могат ли да ми покажат доказателство за собственост?

— Негова милост може да ви покаже доказателство за дракони.

Това накарало Морския лорд да се усмихне.

— Прикрита заплаха. Вашият крал е изключително умел в това. По-силен от баща си, по-рафиниран от чичо си. Да, знам какво би могъл да ни причини Джеерис, ако така избере. Браавосите имаме дълга памет и помним господарите на дракони от миналото. Има обаче определени неща, които ние бихме могли да причиним на вашия крал. Да изброявам ли? Или предпочитате заплахата да остане прикрита?

— Както благоволи ваше височество.

— Както желаете. Вашият крал би могъл да изгори града ни на пепел, не се съмнявам. Десетки хиляди ще умрат в драконовите пламъци. Мъже, жени и деца. Нямам мощта да развихря такова унищожение над Вестерос. Мечовете, които бих могъл да наема, ще побегнат пред вашите рицари. Флотилиите ми биха могли да изметат вашите от морето за известно време, но моите кораби са направени от дърво, а дървото гори. Само че в този град има една определена… гилдия, да речем… чиито членове са много опитни в избраната си професия. Те не биха могли да унищожат Кралски чертог, нито да задръстят улиците му с трупове. Но биха могли да убият… неколцина. Добре избрани неколцина.

— Негова милост е охраняван денонощно от Кралската гвардия.

— Рицарите, да. Като мъжа, който ви чака отвън. Ако наистина все още чака. Какво бихте казали, ако ви уведомя, че сир Джайлс вече е мъртъв? — Когато септон Барт понечил да стане, Морския лорд му махнал да седне на стола си. — Не, моля ви, не е нужно да се притеснявате. Казах какво ако. Премислил съм го. Те са изключително опитни, както казах. Ако го бях направил обаче, бихте могли да действате неразумно и много повече добри хора щяха да загинат. Не това е желанието ми. Вестеросите може да сте воини, но ние браавосите сме търговци. Нека да търгуваме.

Септон Барт се отпуснал отново в креслото си.

— Какво предлагате?

— Нямам ги тези яйца, разбира се — казал Морския лорд. — Не можете да докажете противното. Ако ги имах обаче… ами, докато се излюпят, те са само камъни. Би ли изпитвал вашият крал недоволство към мен заради три хубави камъка? Е, ако имах три… пиленца… бих могъл да разбера притеснението му. Наистина се възхищавам на вашия Джеерис обаче. Той е голямо подобрение в сравнение с чичо си и Браавос не желае да го види толкова нещастен. Тъй че вместо камъни позволете да ви предложа… злато.

И с това започнало същинското спазаряване.

И до ден-днешен ще се намерят хора, които да настояват, че септон Барт бил направен на глупак от Морския лорд, че бил излъган, измамен и унизен. Изтъкват факта, че се е върнал в Кралски чертог без дори едно-единствено драконово яйце. Това е вярно.

Това, което върнал обаче, било с доста висока стойност. По настояване на Морския лорд Желязната банка на Браавос опростила цялата останала главница от своя заем към Железния трон. С един удар дългът на Короната намалял наполовина.

— И всичко това на цената на три камъка — казал Барт на краля.

— Морския лорд по-добре да се надява да си останат камъни — отвърнал Джеерис. — Ако чуя дори шепот за… пиленца… дворецът му веднага ще изгори.

Споразумението с Желязната банка щяло да има големи последици за целия народ на владението в следващите години и десетилетия, макар че величината им не станала отведнъж явна. Умният управител на кралската хазна Рего Драз грижливо проучил дълговете и приходите след завръщането на септон Барт и заключил, че парите, които преди това трябвало да се пращат на Браавос, биха могли сега безопасно да се отклонят към един проект, с който кралят отдавна желаел да се заеме у дома: по-нататъшни подобрения за Кралски чертог.

Джеерис вече бил разширил и изправил улиците на града, и положил каменна настилка там, където преди това било кал, но много повече оставало ненаправено. Кралски чертог в сегашното си състояние не можел да се сравнява със Староград, нито дори с Ланиспорт, да не говорим за великолепните Свободни градове оттатък Тясното море. Негова милост бил решен да не им отстъпва. Съответно разработил планове за мрежа от отводнителни тръби и канали, която да отнася градската смет и изпражнения под улиците до реката.

Септон Барт привлякъл вниманието на краля към един още по-спешен проблем: питейната вода на Кралски чертог ставала само за коне и прасета, по мнението на мнозина. Речната вода била кална и новата канализация на краля щяла да я направи още по-лоша; водите на залив Черна вода били негодни за пиене в най-добрия случай и солени в най-лошия. Докато кралят, неговият двор и благородническото съсловие в града пиели ейл, медовина и вино, тези мръсни води били единственият избор за бедните. За да се разреши проблемът, Барт предложил питейни кладенци, някои вътре в същинския град, други — на север извън стените. Мрежа от гледжосани глинени тръби и тунели щяла да пренася прясната вода в града, където тя щяла да се събира в четири огромни щерни и да е достъпна за простолюдието от обществени чешми на определени площади и кръстовища.

Схемата на Барт била скъпа, несъмнено, и Рего Драз и крал Джеерис се стъписали от цената… докато кралица Алисан не поднесла на двамата по чаша речна вода на следващото заседание на съвета и не ги подканила да пият от нея. Водата останала неизпита, а кладенците и тръбите скоро били одобрени. Строителството щяло да отнеме повече от дванайсет години, но накрая „чешмите на кралицата“ осигурили чиста вода за жителите на Кралски чертог за много поколения напред.

Няколко години били изтекли от последния кралски обход, тъй че били съставени планове през 58 г. СЗ Джеерис и Алисан да направят първата си визита в Зимен хребет и Севера. Драконите им щели да са с тях, разбира се, но отвъд Шийката разстоянията били големи и пътищата лоши, а на краля му било омръзнало да лети напред и да чака свитата му да го настигне. Този път, постановил той, неговата Кралска гвардия, слуги и придворни щели да тръгнат преди него, за да подготвят нещата за пристигането му. И станало тъй, че три кораба отплавали от Кралски чертог за Бял пристан, където той и кралицата щели да направят първото си спиране.

Боговете и Свободните градове имали други планове обаче. Докато кралските кораби порели водите на север, пратеници от Пентос и Тирош се обърнали към Негова милост в Червената цитадела. Двата града били във война от три години и вече желаели да сключат мир, но не можели да се споразумеят къде да се срещнат, за да обсъдят условията. Конфликтът причинил сериозно разстройване на търговията по Тясното море, до такава степен, че крал Джеерис предложил на двата града помощта си да приключат с враждебните действия. След дълго обсъждане архонтът на Тирош и принцът на Пентос се разбрали да се срещнат в Кралски чертог, за да разрешат споровете си, стига Джеерис да действа като посредник между тях и да гарантира условията на един евентуален мирен договор.

Било предложение, което нито той, нито съветът не чувствали, че би могъл да откаже, но щяло да означава отлагане на планирания обход на Негова милост на Севера и съществувало притеснението, че прословуто обидчивият лорд на Зимен хребет можело да го приеме като незачитане. Кралица Алисан намерила решението. Тя щяла да тръгне напред, както било замислено, докато кралят изиграе ролята си на домакин на принца и архонта. Джеерис можел да се присъедини към нея в Зимен хребет веднага щом се сключи мирът. Така и се разбрали.

Пътуванията на кралица Алисан започнали в града Бял пристан, където десетки хиляди северняци се стекли, за да я поздравят и да зяпнат Среброкрил с възхита и мъничко ужас. За първи път виждали дракон. Големината на тълпите изненадала дори техния лорд. „Не знаех, че има толкова много простолюдие в града — съобщава ни се, че възкликнал Теомор Мандърли. — Откъде се появиха всички тези?“

Мандърли били уникални между големите домове на Севера. С произход от Предела преди столетия, те намерили убежище близо до устието на Белия нож, когато съперници ги изтласкали от богатите им земи по течението на Мандър. Макар и пламенно верни на Старките на Зимен хребет, те донесли със себе си своите богове от Юга и при все това почитали Седемте и спазвали традициите на рицарството. Алисан Таргариен, вечно изпълнена с желанието да сплотява Седемте кралства, видяла благоприятна възможност в прословуто голямата фамилия на лорд Теомор и тутакси се заловила да урежда бракове. Докато си замине, две от придворните ѝ дами били сгодени за по-младите синове на негово благородие и трета — за племенник; най-голямата му дъщеря и три племеннички, междувременно, били добавени към свитата на кралицата с разбирането, че ще отпътуват на юг с нея и там ще бъдат свързани в брачен съюз с подходящи лордове и рицари от двора на краля.

Лорд Мандърли забавлявал щедро кралицата. На пира за добре дошли били изпечени цели зубри, а дъщерята на негово благородие Джесамин действала като виночерпка на кралицата, като пълнела халбата ѝ със силен северняшки ейл, за който Нейна милост заявила, че е по-хубав от всяко вино, което е опитвала. Мандърли също така устроил малък турнир в чест на кралицата, за да покаже юначеството на своите рицари. За един от участниците (макар и не рицар) се разкрило, че е жена, дивашко момиче, което било пленено от охранителен отряд северно от Вала и дадено на един от домашните рицари на лорд Мандърли за осиновяване. Възхитена от дързостта на момичето, Алисан призовала един от собствените си заклети щитове, Джонквил Дарки, и дивачката и Алената сянка се дуелирали копие срещу меч, а северняците ревели одобрително.

Няколко дни по-късно кралицата свикала своя женски двор в залата на лорд Мандърли, нещо нечувано дотогава в Севера, и повече от двеста жени и момичета се събрали, за да споделят своите мисли, грижи и недоволства с Нейна милост.

След като напуснала Бял пристан, свитата на кралицата отплавала нагоре по Белия нож до нейните бързеи, а после продължила по суша към Зимен хребет, докато самата Алисан полетяла напред на Среброкрил. Топлината, с която била приета в Бял пристан, нямало да се повтори в древното седалище на кралете на Севера, където само Аларик Старк и неговите синове излезли да я посрещнат, щом драконът ѝ кацнал пред портите на замъка. Лорд Аларик имал кремъчна репутация; корав мъж, казвали хората, суров и коравосърдечен, със стегнат юмрук дотолкова, че бил свидлив, лишен от хумор, безрадостен, хладен. Дори Теомор Мандърли, който бил негов знаменосец, не го опровергал; Старк бил високо уважаван в Севера, казал той, но не и обичан. Шутът на лорд Мандърли го изразил другояче: „Струва ми се, че лорд Аларик има запек от дванайсетгодишен“.

Приемът в Зимен хребет с нищо не опровергал страховете на кралицата за това, което можело да очаква от дома Старк. Още преди да сгъне коляно пред Нейна милост, лорд Аларик изгледал накриво облеклото ѝ и рекъл:

— Надявам се, че сте донесла нещо по-топло от това. — После продължил, като заявил, че не иска дракона ѝ между стените си.

— Не съм виждал Харънхъл, но знам какво се случи там. — Рицарите и дамите ѝ щял да приеме, като стигнат тук, — и краля също, ако намери пътя… — Но не бивало да злоупотребяват с гостоприемството му. — Това е Северът и зимата иде. Не можем да храним дълго хиляда души. — Когато кралицата го уверила, че ще дойде само една десета от тази бройка, лорд Аларик изсумтял и отвърнал: — Това е добре. По-малко щеше да е още по-добре. — Както се опасявали, той явно бил недоволен, че крал Джеерис не благоволил да я придружи, и признал, че не бил сигурен как да забавлява една кралица. — Ако очаквате балове, маски и танци, дошли сте на неподходящото място.

Лорд Аларик бил изгубил жена си три години по-рано. Когато кралицата изразила съжаление, че така и не е имала удоволствието да се запознае с лейди Старк, севернякът отвърнал:

— Тя беше от дома Мормонт от Мечия остров и не беше дама според вашите стандарти, но излезе с брадва срещу глутница вълци, когато бе на дванайсет, уби два от тях и си уши наметало от кожите им. Даде ми двама силни сина също така и дъщеря, толкова сладка наглед, колкото всяка от вашите южняшки дами.

Когато Нейна милост предложила, че с удоволствие би помогнала да се уговорят бракове за синовете му за дъщерите на велики южни лордове, лорд Старк отказал безцеремонно.

— Ние пазим старите богове в Севера — рекъл на кралицата. — Когато момчетата ми вземат жена, ще се венчаят пред сърдечно дърво, а не в някоя южняшка септа.

Алисан Таргариен не се предала лесно обаче. Лордовете на Юга почитали старите богове, както и новите, казала тя на лорд Аларик; почти във всеки замък, който знаела, имало божие дърво, както и септа. И все още имало някои домове, които така и не били приели Седемте, не повече от северняците, най-вече Блекууд в речните земи между тях, а може би поне още дузина. Дори толкова суров и корав лорд като Аларик Старк се оказал безпомощен пред упорития чар на кралица Алисан. Съгласил се да помисли над казаното от нея и да обсъди въпроса със синовете си.

Колкото по-дълго се задържала кралицата, толкова по-топли ставали чувствата на лорд Аларик към нея и след време Алисан започнала да осъзнава, че не всичко, което се говорело за него, било истина. Той бил внимателен с парите, но не и свидлив; изобщо не бил лишен от хумор, макар че хуморът му бил рязък, остър като нож; синовете и дъщеря му, както и хората на Зимен хребет, изглежда, го обичали много. След като първоначалният мраз се стопил, негово благородие взел кралицата на лов за лос и мечка във Вълчия лес, показал ѝ костите на великан и ѝ позволил да рови колкото си иска из скромната библиотека на замъка му. Дори благоволил да се доближи до Среброкрил, макар и предпазливо. Жените на Зимен хребет също така били завладени от чара на кралицата, след като я опознали; Нейна милост станала особено близка с дъщерята на лорд Аларик, Алара. Когато останалите от свитата на кралицата най-сетне се появили при портите на замъка, след усилия през непроходими блата и летни снегове, месото и медовината потекли на воля, въпреки отсъствието на краля.

Междувременно нещата в Кралски чертог не вървели толкова добре. Мирните преговори се проточили много по-дълго, отколкото се очаквало, тъй като озлоблението между двата Свободни града се оказало много по-дълбоко, отколкото Джеерис знаел. При всеки опит на Негова милост да постигне равновесие и двете страни го обвинявали, че облагодетелства другата. Докато принцът и архонтът се пазарели, между хората им из града започнали да избухват боеве, в ханове, бардаци и винарни. Един пентошки гвардеец бил нападнат от засада и убит, а три нощи по-късно галерата на самия архонт била подпалена на кея. Кралското заминаване било отлагано и отлагано.

В Севера кралица Алисан започнало да не я свърта на едно място от чакане и решила да остави за малко Западен хребет и да посети мъжете на Нощния страж в Черен замък. Разстоянието не било пренебрежимо, дори в полет; Нейна милост кацнала при Сетното огнище и няколко малки укрепления и твърдини по пътя си, за изненада и радост на техните лордове, докато част от опашката ѝ се тътрела зад нея (другите останали в Зимен хребет).

Първата гледка с Вала отгоре отнела дъха на Алисан, щяла да каже по-късно Нейна милост на краля. Имало известно притеснение как ли може да бъде приета кралицата в Черен замък, защото много черни братя били Бедни братя и Синове на Воина преди тези ордени да бъдат премахнати, но лорд Старк пратил гарвани напред да предупреди за идването ѝ, и лорд-командирът на Нощния страж, лорд Бърли, събрал осемстотин от най-добрите си мъже да я посрещнат. Същата нощ черните братя пирували в чест на кралицата с месо от мамут, полято с медовина и тъмен ейл.

Когато се зазорило на другия ден, лорд Бърли завел Нейна милост на върха на Вала.

— Тук свършва светът — казал ѝ, като махнал към необятния зелен простор на призрачния лес отвъд. Бърли се извинил за качеството на храната и пиенето, поднесени на кралицата, и за грубите условия в Черен замък. — Правим каквото можем, ваша милост — обяснил лорд-командирът, — но нашите легла са корави, стаите ни са студени и храната ни…

— … е засищаща — довършила кралицата. — И това е всичко, което ми е нужно. Ще съм доволна да ям каквото и вие.

Мъжете на Нощния страж били толкова поразени от дракона на кралицата, колкото и народът на Бял пристан, макар самата кралица да отбелязала, че Среброкрил „не харесва този Вал“. Въпреки че било лято и Валът плачел, студът на леда все пак се усещал всеки път щом задуха вятър, и всеки порив карал дракона да съска и да тръпне. „Три пъти летях високо над Черен замък и три пъти се опитах да я поведа на север отвъд Вала — написала Алисан на Джеерис, — но всеки път тя възвиваше отново на юг и отказваше да тръгне. Никога преди не ми е отказвала да ме отведе накъдето пожелая. Смях се на това, когато слизах отново, за да не разберат черните братя, че нещо не е наред, но ме разтревожи тогава и все още ме тревожи.“

В Черен замък кралицата за пръв път видяла диваци. Бойна група била заловена малко преди да се опитат да изкатерят Вала и десетина опърпани оцелели били задържани в килии, за да ги види. Когато Нейна милост попитала какво ще се прави с тях, казали ѝ, че ще им отрежат ушите, преди да ги пуснат отново на север от Вала.

— Всички освен тия тримата — казал съпровождащият я и посочил трима пленници, които вече били загубили ушите си. — На тези тримата ще им отсечем главите. Вече са били хващани веднъж. — Ако другите били благоразумни, казал на кралицата, щели да приемат загубата на ушите си като урок и да си стоят от тяхната страна на Вала. — Повечето не го правят обаче — добавил.

Трима от братята се оказало, че били певци, преди да облекат черното, и поред пеели на Нейна милост вечер, като я забавлявали с балади, бойни песни и мръсни казармени песнички. Самият лорд-командир Бърли завел кралицата в призрачния лес (със сто конни обходници за ескорт). Когато Алисан изразила желание да види някои от другите укрепления по Вала, Първият обходник Бентън Гловър я отвел на запад по Вала, покрай Снежна порта и Нощна крепост, където се спуснали от върха и прекарали нощта. Ездата, решила кралицата, било най-секващото дъха пътуване, което била преживявала, „толкова възбуждащо, колкото беше студено, макар вятърът горе да духа толкова силно, че се боях да не ни помете от Вала“. Самата Нощна крепост ѝ се сторила мрачна и зловеща. „Толкова е огромна, че хората изглеждат смалени от нея, като мишки в срутен замък — казала тя на Джеерис, — и мрак има там… вкус във въздуха… толкова се радвах да напусна онова място.“

Не трябва да се мисли, че дните и нощите на кралицата в Черен замък били изцяло заети с такива бездейни занимания. Тя била тук заради Железния трон, напомнила на лорд Бърли, и много следобеди били прекарани с него и офицерите му в обсъждане на диваците, Вала и нуждите на Стража.

— Над всичко друго, една кралица трябва да знае как да слуша — казвала често Алисан Таргариен. В Черен замък доказала тези думи. Слушала, вслушвала се и спечелила вечната преданост на мъжете на Нощния страж с действията си. Разбирала нуждата от замък между Снежната порта и Леден знак, но Нощна крепост се рушала, твърде голяма била и определено разорителна за топлене. Стражът трябвало да я изостави, казала, и да построи по-малък замък по̀ на изток. Лорд Бърли не могъл да възрази… но Нощния страж нямал нужните средства за строеж на нови замъци. Алисан била предвидила това възражение. Щяла лично да плати за замъка, казала на лорд-командира и предложила накитите си, за да покрие цената.

— Имам доста много накити — казала.

Щяло да отнеме осем години, докато се вдигне новият замък, който щял да носи името Дълбоко езеро. До ден-днешен пред главната му зала стои статуя на Алисан Таргариен. Нощната крепост била изоставена още преди Дълбоко езеро да се довърши, както пожелала кралицата. Лорд-командир Бърли също така преименувал замъка Снежна порта, в нейна чест, на Краличина порта.

Кралица Алисан също така пожелала да изслуша жените на Севера. Когато лорд Бърли обяснил, че на Вала няма жени, тя настояла… докато накрая, с голяма неохота, той се разпоредил да я придружат до едно село на юг от Вала, което черните братя наричали Къртичиното. Там щяла да намери жени, казал негово благородие, макар че повечето от тях щели да са блудници. Мъжете на Нощния страж не взимали жени, обяснил той, но все пак си оставали мъже и някои изпитвали определени нужди. Кралица Алисан казала, че не я интересува, и станало тъй, че провела женския си двор сред курвите и проститутките на Къртичиното… и там чула някои приказки, което щяло да промени Седемте кралства завинаги.

Междувременно в Кралски чертог архонтът на Тирош, принцът на Пентос и Джеерис I Таргариен на Вестерос най-сетне ударили печатите си на „Договор за вечен мир“. Това, че изобщо се стигнало до договор, било сметнато за нещо като чудо и до голяма степен се дължало на прикрития намек на краля, че самият Вестерос би могъл да влезе във войната, ако не се стигне до съгласие. (Резултатът щял да се окаже дори по-малко успешен от преговорите. На връщане за Тирош чули архонта да казва, че Кралски чертог бил „вонящ цирей“, негоден да бъде наричан град, а магистрите на Пентос били толкова недоволни от условията, че принесли принца си в жертва на странните си богове, както бил обичаят на този град.) Чак тогава крал Джеерис се оказал свободен да отлети на север с Вермитор. Двамата с кралицата се събрали в Зимен хребет след половин година раздяла.

Времето, прекарано от краля в Зимен хребет, започнало с една злобна забележка. При пристигането на Негова милост Аларик Старк го отвел в криптите под замъка, за да му покаже гроба на брат си.

— Уолтън лежи тук долу в мрак в не малка степен благодарение на вас. Звезди и Мечове, отпадъците на вашите седем богове, какво са те за нас? И все пак вие ги пратихте на Вала стотици и хиляди, толкова много, че Нощния страж бе затруднен да ги изхрани… а когато най-лошите от тях се надигнаха, клетвопрестъпниците, които ни изпратихте, това струваше живота на брат ми, за да потушим бунта.

— Тъжна цена — съгласил се кралят, — но това изобщо не беше намерението ни. Имате съжаленията ми, милорд, и моята благодарност.

— Бих предпочел да имам брат си — отвърнал навъсено лорд Аларик.

Лорд Старк и крал Джеерис никога нямало да станат приятели: сянката на Уолтън Старк останала помежду им до края. Само благодарение на доброто посредничество на кралица Алисан двамата изобщо постигнали съгласие. Кралицата била посетила Дара на Брандън, земите южно от Вала, които Брандън Строителя подарил на Стража за тяхна подкрепа и изхранване.

— Не е достатъчно — казала тя на краля. — Почвата е тънка и камениста, хълмовете са незаселени. На Стража му липсват пари, а когато дойде зимата, ще им липсва и храна.

Отговорът, който предложила, било Нов дар, още една ивица земя на юг от Дара на Брандън.

Идеята не зарадвала лорд Аларик: макар да бил приятел на Нощния страж, той знаел, че лордовете, които в момента държали въпросните земи, ще възразят, че им се отнемат без тяхно съгласие.

— Не се съмнявам, че можете да ги убедите, лорд Аларик — казала кралицата.

И накрая, очарован от нея както винаги, Аларик Старк казал, че, да, би могъл. И станало тъй, че големината на Дара била удвоена с един удар.

Няма какво повече да се каже за времето, прекарано от кралица Алисан и крал Джеерис в Севера. След като се задържали в Зимен хребет още две седмици, те поели към Тореново тържище и оттам за Бароутън, където лорд Дъстин им показал могилата на Първия крал и устроил нещо като турнир в тяхна чест, макар да било слаба работа в сравнение с турнирите на юг. Оттам Вермитор и Среброкрил понесли Джеерис и Алисан обратно към Кралски чертог. Мъжете и жените от свитата им имали по-мъчително пътуване за дома — минали по суша от Бароутън обратно до Бял пристан и оттам взели кораб.

Още преди другите да стигнат до Бял пристан, крал Джеерис събрал съвета си в Червената цитадела, за да обсъдят една молба от кралицата му. Когато септон Барт, Великият майстер Бенифер и другите се събрали, Алисан им разказала за визитата си на Вала и за деня, който прекарала с курвите и пропадналите жени от Къртичиното.

— Имаше едно момиче там — казала кралицата, — не по-голямо от мен, както седя пред вас. Хубаво момиче, но не толкова, колкото е била, мисля. Баща ѝ бил ковач и когато била девица на четиринайсет, дал ръката ѝ в брак на чирака си. Тя харесвала момчето и той я обичал, тъй че двамата се оженили както се полага… но едва изрекли клетвите си, когато господарят им дошъл на сватбата със своите войници да вземе правото си на първата ѝ нощ. Отнесъл я в кулата си и се забавлявал с нея, а на следващата сутрин мъжете му я върнали на съпруга ѝ.

— Но девствеността ѝ си отишла, заедно с цялата любов, която чиракът е можел да изпитва към нея. Той не можел да вдигне ръка срещу лорда от страх за живота си, тъй че наместо това я вдигнал срещу жена си. Когато станало ясно, че носи детето на лорда, той го избил от нея. От този ден насетне никога не я наричал нещо друго освен „курва“, докато накрая тя решила, че щом ще я наричат курва, ще живее като такава, и заминала за Къртичиното. Там живее до ден-днешен, тъжно дете, съсипано… но междувременно, в други села, други девици се женят и други лордове взимат първата им нощ. — Кралицата помълчала, после заключила: — Нейната история беше най-лошата, но не единствената. В Бял пристан, в Къртичино, в Бароутън други жени също говориха за първите си нощи. Така и не знаех, господа. О, знаех за традицията. Дори на Драконов камък има истории за мъже от собствения ми дом, Таргариените, които са си го позволявали с жени на рибари и слуги и са им правили деца…

— Драконово семе ги наричат — казал Джеерис с явна неохота. — Не е нещо за хвалене, но се е случвало, може би по-често, отколкото бихме искали да признаем. Такива деца са ценени обаче. Самият Орис Баратеон беше драконово семе, незаконен брат на нашия дядо. Дали е бил заченат на първа нощ не мога да кажа, но лорд Ерион беше баща му, това е добре известно. Дарове бяха дадени…

— Дарове? — казала кралицата с рязък, изпълнен с присмех глас. — Не виждам никаква чест във всичко това. Знам, че такива неща са ставали преди стотици години, признавам, но изобщо не бях и сънувала, че обичаят е удържал толкова здраво до ден-днешен. Може би не исках да го знам. Затварях си очите, но онова бедно момиче в Къртичино ми ги отвори. Правото на първата нощ! Ваша милост, ваши благородия, време е да сложим край на това. Умолявам ви.

След като кралицата спряла да говори, настъпила тишина, съобщава ни Великият майстер Бенифер. Лордовете от малкия съвет помръдвали неловко в креслата си и се споглеждали, докато накрая заговорил самият крал, съчувствено, но с неохота. Това, което предлагала кралицата, щяло да е трудно, казал Джеерис. Лордовете ставали размирни, когато кралете започнат да отнемат неща, които те смятат за свои.

— Земите им, златото им, правата им…

— … жените им? — довършила Алисан. — Помня нашата венчавка, милорд. Ако вие бяхте ковач, а аз перачка и някой лорд бе дошъл да претендира за правото си над мен и да вземе девствеността ми в деня, в който дадохме клетвите си, какво щяхте да направите?

— Щях да го убия — отвърнал Джеерис. — Но аз не съм ковач.

— Ако, казах — настояла кралицата. — Един ковач също е мъж, нали? Кой мъж, освен ако не е страхливец, би стоял покорно, докато друг мъж посяга на жена му? Не искаме ковачи да убиват лордове, определено. — Обърнала се към Великия майстер Бенифер и казала: — Знам как умря Гаргон Кохерис. Гаргон Госта. Колко още такива случаи е имало, чудя се?

— Повече, отколкото държа да изброявам — отстъпил Бенифер. — Не се говори често за тях, от страх, че други мъже биха могли да направят същото, но…

— Първата нощ е оскърбление срещу Кралския мир — заключила кралицата. — Оскърбление не само срещу девицата, но и срещу мъжа ѝ също така… и срещу съпругата на лорда, да не забравяме. Какво правят онези знатни дами, докато лордовете им са навън да дефлорират девици? Шият ли? Пеят? Молят се? На тяхно място бих се молила лорд съпругът ми да падне от коня си и да си прекърши врата на връщане у дома.

Крал Джеерис се усмихнал на това, но било ясно, че му става все по-неловко.

— Правото на първата нощ е древно — възразил той, макар и не особено страстно, — толкова част от лордството, колкото правото на ямата и бесилката. Рядко е прилагано на юг от Шийката, казват, но продължителното му съществуване е господарски прерогатив, от който някои от по-агресивните ми поданици биха отстъпили с негодувание. Не грешиш, обич моя, но понякога е най-добре да оставим един спящ дракон да си лежи.

— Ние сме спящите дракони — отвърнала рязко кралицата. — А лордовете, които обичат първите си нощи, са псета. Защо трябва да утоляват страстта си с девици, които току-що са врекли любовта си на други мъже? Нямат ли си свои жени? Няма ли курви във владенията им? Не знаят ли как да си използват ръцете?

Тогава заговорил кралският съдия, лорд Албин Масей.

— В първата нощ има нещо повече от похот, ваша милост. Практиката е древна, по-стара от андалите, по-стара от Вярата. Идва още от Изначалния век, не се съмнявам. Първите хора са били свирепа раса и също като диваците отвъд Вала са следвали само силата. Техните господари и крале са били воини, могъщи мъже и герои, и са искали синовете им да са същите. Ако боен главатар избере да дари семето си на някоя девица в нощта на сватбата ѝ, на това се е гледало като на… вид благословия. А ако от сношението дойде дете, толкова по-добре. Съпругът е можел тогава да претендира за честта да отгледа син на герой като свой.

— Може и така да е било преди десет хиляди години — отвърнала кралицата, — но лордовете, претендиращи за първата нощ сега, не са герои. Не сте чули как жените говорят за тях. Аз съм. Старци, дебели мъже, жестоки мъже, пъпчиви момчета, изнасилвачи, похотливци, мъже, покрити със струпеи, с белези, с циреи, лордове, които не са се мили половин година, мъже с мазна коса и въшки. Това са вашите могъщи мъже. Слушах жените и нито една от тях не се чувстваше благословена.

— Андалите никога не са практикували първата нощ в Андалос — казал Великият майстер Бенифер. — Когато дошли във Вестерос и помели кралствата на първите хора, заварили традицията тук и решили да я оставят, също като божиите гори.

Тогава заговорил септон Барт, като се обърнал към краля.

— Ваше величество, ако ми е позволена тази дързост, вярвам, че нейна милост е права за това. Първите хора може и да са намерили някаква мъдрост в този ритуал, но Първите хора са се биели с бронзови мечове и са хранели своите язови дървета с кръв. Ние не сме онези хора и е крайно време да сложим край на това зло. То е против всякакъв идеал за благородство. Нашите рицари се заклеват да защитават невинността на девиците… освен когато лордът, комуто служат, пожелае да обезчести някоя, както изглежда. Ние полагаме брачните си клетви пред Отеца и Майката, обещавайки вярност докато Странника дойде да ни раздели и никъде в „Седемлъчата звезда“ не е казано, че тези обещания не се отнасят за лордове. Вие не грешите, ваша милост, някои лордове със сигурност ще недоволстват от това, особено в Севера… но всички девици ще ни благодарят за това и всички съпрузи, и бащите и майките, точно както каза кралицата. Знам, че Верните ще бъдат доволни. Негова висша святост ще се погрижи гласът му да бъде чут, изобщо не се съмнявайте.

Когато Барт приключил, Джеерис Таргариен вдигнал ръка.

— Знам кога съм победен. Добре. Нека го направим.

И станало тъй, че бил наложен вторият от наречените от простолюдието Закони на кралица Алисан: премахването на древното право на лорда на първата нощ. Оттук насетне, било постановено, девствеността на невястата щяла да принадлежи само на нейния съпруг, съединени било пред септон, било пред сърдечно дърво, и всеки мъж, било то лорд или селяк, който я вземе на първата ѝ брачна нощ или която и да било друга нощ, щял да бъде виновен в престъплението изнасилване.

Към края на 58-мата година след Завоеванието на Егон крал Джеерис отпразнувал десетата годишнина от своята коронация в Звездната септа на Староград. Неопереното момче, което Върховният септон короновал в онзи ден, отдавна го нямало; неговото място било заето от мъж на двайсет и четири, който бил крал от глава до пети. Мъхестата брадичка и мустаци, които Негова милост поддържал в началото на царуването си, се превърнали в красива златна брада, опръскана със сребро. Неподрязаната му коса, която носел на дебела плитка, стигала почти до кръста му. Висок и чаровен, Джеерис се движел с изящна лекота, било то на танцувалния под или в двора за упражнения. Усмивката му, казвали, можела да стопли сърцето на всяка девица в Седемте кралства; навъсеното му чело можело да накара кръвта на всеки мъж да изстине. В лицето на своята сестра той имал кралица, още по-обичана и от него. „Добрата кралица Алисан“, нарекло я простолюдието, от Староград до Вала. Боговете били благословили двамата с три силни деца, двама великолепни млади принцове и принцеса, която била любимката на кралството.

В своето десетилетие на управление те познали скръб и ужас, измяна и конфликт, и смъртта на обични хора, но издържали на бурите, преживели трагедиите и излезли по-силни и по-добри от всичко, което понесли. Постиженията им били безспорни: Седемте кралства били в мир и по-благоденстващи, отколкото били някога в живата памет.

Време било за празненство и те отпразнували, с турнир в Кралски чертог на юбилея от коронясването на краля. Принцеса Денерис и принцовете Емон и Белон споделили кралската ложа със своите майка и баща и се радвали на ликуващите викове на тълпата. На турнирното поле връхната точка в надпреварата била великолепието на сир Риам Редвин, най-младия син на лорд Манфрид Редвин от Арбор, лорд-адмирал и управител на корабите на Джеерис. В последователни сблъсъци сир Риам свалил от конете Ронал Баратеон, Артур Оукхарт, Саймън Дондарион, Харис Хог (Харис Шунката за простолюдието) и двама рицари от Кралската гвардия, Лорънс Рокстън и Лукамор Стронг. Когато младият галант подкарал в тръс към кралската ложа и увенчал Добрата кралица Алисан като своя кралица на любовта и красотата, множеството заревало одобрително.

Листата по дърветата започнали да стават червеникави, оранжеви и златни и дамите от двора носели рокли в същите оттенъци. На пиршеството, последвало края на турнира, лорд Рогар Баратеон се появил с децата си, Боремунд и Джослин, за да бъдат прегърнати топло от краля и кралицата. Лордове от всички краища на владението дошли за празненството; Лиман Ланистър от Скалата на Кастърли, Демън Веларион от Дрифтмарк, Прентис Тъли от Речен пад, Родрик Арин от Долината, дори лордовете Роуан и Оукхарт, чиито набори някога крачели в поход със септон Месечината. Теомор Мандърли слязъл от Севера. Аларик Старк не дошъл, но синовете му дошли и с тях дъщеря му, Алара, зачервена от свян, за да поеме новите си задължения като придворна дама на кралицата. Върховният септон бил твърде болен, за да дойде, но пратил най-новата си септа, Рела, която била Таргариен, все още свенлива, но усмихваща се. Казват, че кралицата плакала от радост, като я видяла, защото в лице и фигура била самото копие на сестра си Ерея, вярно, поостаряло.

Време било за топли прегръдки, за усмивки, за наздравици и за помирения, за подновяване на стари приятелства и за създаване на нови, за смях и за целувки. Хубаво време било, златна есен, време на мир и изобилие.

Но зимата идела.