Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДЕВЕТА

След като кацна на летището в Неапол, Питър Хауъл взе такси до доковете, където се качи на кораб с подводни криле за трийсетминутно пътешествие през пролива Месина. През големите прозорци на кораба той видя как от водите постепенно изникна Сицилия: първо се показаха кратерите на Етна, а после и Палермо, сгушен под варовиковата грамада на Монте Пелегрино, която стърчеше насред равно плато на височината на морето.

Основана от гърците, завладявана от римляни, араби, нормани и испанци, Сицилия от векове е била спирка по пътя на войници и наемници. В качеството си на един от тях Питър Хауъл бе посещавал острова и като турист, и като боец. След като слезе от кораба, той тръгна към сърцето на града — Куатро чентри, или Четирите ъгъла. Настани се в малък пансион, който предлагаше храна и квартира и където бе отсядал и преди, далеч от туристическото оживление, но в близост до местата, които трябваше да посети.

По стар навик проучи предварително онези райони на града, където трябваше да отиде. Не се изненада, когато откри, че нищо не се е променило от последното му идване и картата, която бе запечатал в паметта си, му свърши добра работа. Върна се в пансиона и спа до късен следобед. След това отиде до Албергерия — лабиринт от тесни улички в занаятчийския район на Палермо.

Сицилия се славеше с майсторите си на ножове и с качеството на техните изделия, така че за Хауъл не представляваше проблем да намери добре наточен нож с десетинчово острие и дръжка от твърда кожа. Сега, когато се бе снабдил с оръжие, той тръгна към доковете. Районът гъмжеше от таверни и къщи със стаи под наем, за които не се споменаваше в нито един туристически справочник.

Хауъл знаеше, че барът се казва „Ла Претория“, макар че никъде по каменните стени не се виждаше надпис. Той представляваше просторно помещение, претъпкано с хора. По пода имаше дървени стърготини, таванът беше на гредоред. По дългите маси седяха рибари и корабостроители, механици и моряци и пиеха грапа, бира или изстудено сицилианско вино. Облечен в кадифени джинси, стар моряшки пуловер и плетена шапка, Хауъл не привличаше внимание. Той си взе от бара две грапи и ги отнесе на една маса в дъното.

Срещу него седеше нисък и набит мъж с небръснато, набраздено от вятъра и слънцето лице. Студените му сиви очи фиксираха Хауъл през мъгла от тютюнев дим.

— Изненадах се, като ми се обади, Питър — каза той с дрезгав глас.

Хауъл надигна чашата си с грапа.

— Салуте,3 Франко.

Франко Грималди, някога член на Френския чуждестранен легион, а сега професионален контрабандист, остави цигарата си и също вдигна чаша. Не можеше да го направи другояче, защото имаше само дясна ръка; лявата му бе отсечена от меча на тунизийски въстаник.

Двамата мъже гаврътнаха чашите си и Грималди отново пъхна цигарата между устните си.

— Е, стари приятелю, какво те води в моята „приемна“?

— Братята Рока.

Дебелите устни на италианеца се разтеглиха в гримаса, която погрешно можеше да бъде взета за усмивка.

— Чух, че работите им във Венеция не потръгнали — той погледна изпитателно Хауъл. — А ти идваш точно оттам, нали?

— Рока са свършили работа за някого, а после той е свършил с тях — отговори англичанинът със студен, безизразен глас. — Искам да разбера кой е бил.

Грималди сви рамене.

— По-добре стой настрана от делата на братята Рока, нищо, че са вече мъртви.

Хауъл плъзна по масата пачка американски долари, навити на руло.

— Трябва да разбера, Франко.

Сицилианецът прибра парите в дланта си с ловкостта на фокусник.

— Чух, че имали някаква специална поръчка — каза той и поднесе цигарата към устата си.

— По-подробно, Франко, моля те.

— Не мога да ти кажа. Обикновено Рока не държаха делата си в тайна — особено след няколко чашки. Но за тази работа не обелиха нито дума.

— А ти откъде знаеш за нея?

Грималди се усмихна.

— Спя със сестра им, а тя чистеше къщата на братята си. Знаеше всичко, което става между стените й. Освен това е огън-жена, а и обича да клюкарства.

— Мислиш ли, че можеш да използваш чара си, за да научиш нещо повече?

Сицилианецът се усмихна още по-широко.

— Няма да е лесно, но щом е за приятел… Мария — така се казва — сигурно още не е чула новината. Аз ще й я кажа, после тя ще поплаче на рамото ми. Нищо не развързва езика повече от скръбта.

Хауъл му съобщи името на пансиона, където беше отседнал.

— Ще ти се обадя по-късно вечерта — каза Грималди. — Чакай ме на обичайното място.

Докато гледаше как приятелят му си проправя път между масите към вратата, Хауъл забеляза двама мъже, седнали на една от по-малките маси до бара. Бяха облечени като местните хора, но телосложението и късо подстриганите им коси издаваха, че са войници.

Хауъл познаваше голямата американска база край Палермо. Докато работеше за Специалните служби на ВВС, няколко пъти му се бе налагало да я използва като тренировъчен лагер за подготовка на съвместни операции с американските „Тюлени“. От съображения за сигурност по-голямата част от персонала живееше близо до базата. Когато излизаха из града, обикновено се движеха на групи от по шест и повече души и посещаваха само най-оживените клубове и ресторанти. Нямаше причина тези здравеняци да седят тук, освен ако…

С-12.

Експлозивите, използвани в убийството на братята Рока, бяха разработени от американци. Намираха се под строг контрол. Но със сигурност ги имаше в една от най-големите бази на Съединените щати в Южна Европа.

Дали шефът на братята Рока — може би същият, който ги бе наел да убият Данко, не беше поставил взрива и в тяхната гондола?

Хауъл стана от масата и хвърли последен поглед към двамата американци.

„А дали това е било военна операция от самото начало?“

Точно преди полунощ сънливият портиер на пансиона почука на вратата на Питър Хауъл, за да му съобщи, че го търсят по телефона. С изненада забеляза, че гостът е облечен и готов за излизане.

Хауъл проведе кратък разговор по телефона, даде бакшиш на портиера и се изгуби в нощта. Луната светеше високо в небето и къпеше в блясък затворените дюкяни на пазара Викура. Хауъл прекоси пустия площад в посока към Пиаца Белини, после тръгна по Виа Виторио Емануеле, главната артерия на града. На Корсо Калатофини зави надясно. Сега от крайната му цел го деляха само стотина ярда.

Над Виа Пиндемонте се извисява Конвенто деи Капучини — катакомбите на монасите капуцини. Манастирът е поразителен паметник на средновековната архитектура, но най-интересната му част лежи под земята. В катакомбите, които го ограждат, са погребани около осем хиляди тела както на миряни, така и на религиозни лица. Съхранени чрез различни химически процедури, те са положени в ниши по цялото протежение на коридорите и са облечени в дрехите, които още приживе сами са приготвили за смъртта си. Онези тела, които не бяха подредени в редица покрай студените влажни варовикови стени, почиват в стъклени ковчези, наредени един върху друг от пода до тавана.

Макар че през деня са отворени за туристи, катакомбите от векове са любимо място за укриване на контрабандистите. Те имат десетки входове и изходи и Питър Хауъл, който грижливо бе изучил разположението на катакомбите, ги познаваше всичките.

Когато наближи портите, разположени срещу подобния на парк главен вход на манастира, той дочу приглушено изсвирване. Престори се, че не забелязва как Грималди се измъква от сенките, чак докато контрабандистът не доближи на няколко крачки. На лунната светлина в черните очи на Грималди танцуваха отблясъци.

— Какво откри? — запита Хауъл.

— Нещо, за което си струва човек да стане посред нощ от леглото — отговори контрабандистът. — Името на човека, наел братя Рока. Уплашен е. Мисли, че той е следващият. Иска пари, за да напусне острова и да се скрие на континента.

Хауъл кимна.

— Парите не са проблем. Къде е той?

Грималди направи знак на англичанина да го последва. Заобиколиха оградата от ковано желязо, като се придвижваха в сенките на високите манастирски стени. Контрабандистът забави крачка и приклекна пред малка врата, изрязана в оградата. Пръстите му сръчно заработиха по ключалката, когато Хауъл забеляза, че има нещо нередно.

Вратата вече беше отключена.

Хауъл запристъпя безшумно, като привидение. Веднага щом Грималди бутна вратата, той стовари юмрук върху главата му. Ударът имаше за цел да го зашемети, не да го убие. Грималди изпусна дълбока въздишка и падна в безсъзнание.

Хауъл не спря. Шмугна се през вратата и тръгна покрай живия плет, който оформяше коридор към входа на катакомбите. Не забеляза нищо, което означаваше, че…

Капанът е заложен извън оградата, а не вътре!

В мига, в който се обърна, Хауъл чу как пантите на вратата изскърцаха. Две сенки се спуснаха към него. Луната освети лицата им за част от секундата и той позна войниците от таверната.

За миг ножът се озова в ръката му. Не помръдна от мястото си до последната възможна секунда, след това се завъртя като матадор и остави първия войник да профучи покрай него. Замахна с ножа нагоре и по диагонал. Острието разряза тялото на мъжа.

Хауъл не изчака да види как убиецът пада. Симулира движение надясно, но тръгна в противоположната посока, това обаче не заблуди втория войник. Той чу тихо изпукване, като от заглушен автоматичен изстрел. Горещата струя въздух пред куршума почти докосна слепоочието му. Хауъл се хвърли на земята, ритна и заби тока си в капачката на убиеца.

Бързо изтръгна пистолета му, но преди да успее да го насочи към войника, видя как Грималди се изправя на крака. Куршумът, предназначен за непознатия, мина през гръкляна на контрабандиста и го повали на земята. Вторият войник побягна, Хауъл затъкна пистолета на колана си, изтича към Грималди и с влачене го вкара през вратата към входа на катакомбите. Както беше очаквал, тази врата също се оказа отключена.

Няколко минути по-късно Хауъл се озова дълбоко в лабиринта от тунели на манастира. Светлината от лампата, която намери, му позволи да огледа мястото, където щеше да прекара нощта. Грималди лежеше до широк кладенец с бетонни стени и разбит катинар на капака. Раненият войник седеше подпрян на метър и половина високия бетонен пръстен. Якето му отпред беше изцапано с кръв.

— Име.

Войникът дишаше неравномерно, лицето му беше посивяло от загубата на кръв. Той бавно вдигна глава.

— Върви по дяволите!

— Претърсих джобовете ти — каза Хауъл. — Нямаш нито портфейл, нито документи за самоличност, нямаш дори етикети по дрехите. Само хората, които имат много тайни, стигат чак дотам. Ти какво криеш?

Войникът се изплю, но Хауъл беше бърз. Стана и избута капака на кладенеца. След това изправи пленника си на крака.

— Ти ли уби манастирските пазачи? — настоятелно попита той. — Как се отърва от тях — тук ли ги хвърли?

Сграбчи войника за врата и го надвеси над ръба на бетонния пръстен.

— И мен ли щеше да хвърлиш тук?

Войникът изкрещя, когато Хауъл го хвана за якето и го надвеси над зеещата черна дупка на кладенеца. От стоте метра дълбочина се разнесе мирис на застояла вода.

Англичанинът се загледа в червеникавите петна, които се виждаха вътре.

— Плъхове. Сигурно водата е достатъчно, за да не се пребиеш при падането. Но те ще те убият. Бавно.

Той дръпна войника назад.

Пленникът му облиза устни.

— Нали няма…

Хауъл се вгледа в него.

— Ранен си. Приятелчето ти избяга. Дай ми това, което искам, и ти обещавам, че няма да пострадаш. Слушай…

Той го събори на земята, после отиде до неподвижното тяло на Франко Грималди и го вдигна. Отнесе го до кладенеца и без следа от колебание го хвърли в дупката. След секунда се чу мощен плясък, а после и писъците на плъховете, които се нахвърлиха върху жертвата си.

Войникът ококори очи от ужас.

— Име?

— Никълс. Травис Никълс. Старши сержант. Партньорът ми се казва Патрик Дрейк.

— От специалните части ли сте?

Никълс кимна и едновременно с това изстена от болка.

— Кой ви изпрати да ме следите?

Войникът загледа втренчено Хауъл.

— Не мога…

Хауъл го сграбчи и го доближи до кладенеца.

— Чуй ме. Дори и да оживееш, ще бъдеш само ненужна нишка, която трябва да се отреже. Особено след като разберат, че съм останал жив. Единственият ти шанс е да ми кажеш истината. Направи го и аз ще ти помогна.

Никълс се облегна на бетонната стена. Когато заговори, при всяка дума от устата му излизаха яркочервени мехурчета.

— Двамата с Дрейк служехме в специален взвод. Вършехме мръсна работа. Свързваха се с нас, като се обаждаха по телефона и казваха, че са сгрешили номера. Това беше знакът. Отивахме до пощата. Там бяхме наели пощенска кутия. Поръчките ни чакаха.

— Писмени поръчки? — подозрително попита Хауъл.

— На малък лист хартия. Име или адрес, нищо повече. След това се срещахме със свръзка и той ни съобщаваше подробностите.

— Този път свръзката е бил Грималди. А каква беше поръчката?

— Да те убием и да се отървем от трупа.

— Защо?

Никълс вдигна поглед към Хауъл.

— И ти, и ние вършим едно и също. Знаеш, че в тази работа никой не ти обяснява причините.

— Кой е този „никой“?

— Поръчките могат да идват от десетина места: Пентагона, военното разузнаване във Франкфурт, Агенцията за национална сигурност. Избери си. Но в този тип работа се знае, че поръчителят е някой високопоставен човек, много важна клечка. Виж, и при плъховете да ме хвърлиш, не мога да ти кажа име. Знаеш как стават тези работи.

Хауъл наистина знаеше.

— Името Дионети говори ли ти нещо?

Никълс поклати глава. Очите му блестяха.

Хауъл знаеше, че никой освен Марко Дионети — човека, който беше отворил вратите на дома си за него и му бе предложил приятелството си, нямаше представа, че англичанинът отива в Палермо. Дионети… трябваше да си поговори с него на четири очи.

— Как сте се разбрали да докладвате, че поръчката е изпълнена успешно? — обърна се той към Никълс.

— Трябва да пуснем съобщение в друга пощенска кутия най-късно до утре на обяд. Номер шестдесет и седем. Някой ще мине… о, Боже, боли!

Хауъл доближи лице до устните на Никълс. Искаше да му зададе последен въпрос и се молеше войникът да има достатъчно сили, за да му отговори. Напрегна слуха си, за да чуе най-съкровените му тайни. От гърлото на войника се изтръгна последен бълбукащ хрип.

Без да взема лампата със себе си, Хауъл стана и събра мислите си. Накрая вдигна тялото и го пусна в кладенеца. После бързо, за да не чува писъците на плъховете, върна тежкия капак на мястото му.