Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

По време на първите полети със совалка — в началото на 80-те години — бяха въведени процедури за работа при евентуална злополука, повреда или трагичен инцидент. Те бяха записани в така наречената Черна книга и за пръв път бяха приложени на практика през януари 1986 година след злополуката с „Чалънджър 51-L“.

В онзи ден Хари Ландън се намираше в наземния контрол. Още помнеше ужаса, изписан на лицето на ръководителя на мисията, когато совалката избухна седемдесет и три секунди след излитане. Видя как след това той със сълзи на очи взе Черната книга и започна да звъни по телефона.

Пръстите на Ландън трепереха, докато търсеше ключа за чекмеджето, което винаги се бе молил да не се случи да отваря. Черната книга беше тънка папка, той я отвори, посегна към телефона, но се поколеба.

Стана, включи слушалките и микрофона си към интеркома, който го свързваше с всички останали от персонала.

— Дами и господа — мрачно заговори Ландън, — моля за малко внимание… Благодаря. Всички чухте последния ни разговор с „Дискавъри“. Ако сме разбрали правилно — а не знаем дали е така, тогава сме изправени пред истинска катастрофа. Най-доброто, което можем да направим за нашия екипаж, е да следваме процедурите и да бъдем готови да отвърнем на всяка молба за помощ. Продължавайте да следите всички аспекти на полета и състоянието на совалката. Ако забележите отклонение или нещо необичайно — колкото и незначително да ви се струва, искам да ми бъде съобщено. Искам при мен да дойде екипът с данните и да прегледаме всички записи, всеки разговор, всяко предаване. Каквото и да се е случило там, станало е бързо. Но все трябва да е започнало отнякъде. Искам да разбера откъде.

Той помълча малко.

— Знам какво си мислите и какво изживявате. Знам, че това, за което ви моля, е трудно. Но не бива да губим надежда, че на борда може да има оцелели. За тях ще работим. Колкото и хора да са останали, искаме да се върнат на Земята живи и здрави. Нищо друго няма значение.

Ландън се огледа.

— Благодаря на всички.

Мълчанието, което се бе възцарило в залата, започна да се разсейва. Ландън изпита облекчение, когато забеляза, че мрачното изражение на повечето от лицата се смени с решимост. Винаги беше вярвал, че хората, с които работи, са най-добрите в своята област; сега те му доказваха, че е бил прав.

Първият човек, на когото се обади, беше Рич Уорфийлд, научният съветник на президента. Физик по образование, Уорфийлд беше добре запознат с програмата на совалката. Той веднага осъзна мащабите на злополуката.

— Какво да кажа на президента, Хари? — попита съветникът. — Той ще поиска да научи истината, без да го баламосват.

— Добре — отговори Ландън. — Първо, от последното обаждане на Уолъс нямаме връзка с „Дискавъри“. Той каза, че хората от екипажа умират или са вече мъртви. Ще изпратя някого да ти донесе записа от разговора, в случай че президентът пожелае да го чуе сам. Колкото до совалката, изглежда стабилна. Няма промяна в курса на полета, скоростта или траекторията. Всички системи на борда функционират нормално.

— Кажи ми какво е предположението ти, Хари — подкани го Уорфийлд.

— Всички данни за въздушната среда са нормални — отговори Ландън. — Това означава, че няма отровни примеси. Няма пушек, няма огън, няма газове.

— А какво ще кажеш за хранително отравяне? — предположи Уорфийлд. — Може ли да бъде нещо толкова обикновено?

— Хората от екипажа трябва да са яли поне веднъж. Но дори цялата храна да беше развалена, не вярвам отровата да е подействала така бързо — и опустошително.

— А полезният товар?

— Това не беше специализиран полет. Космическата лаборатория превозваше обичайната менажерия — жаби, насекоми и мишки за експериментите…

— Но…?

Ландън отново прегледа графика на експериментите.

— Мегън Олсън е трябвало да проведе първия експеримент върху легионната болест. Това е единственият микроб в програмата. Така и не е започнала работа.

— Може ли микробът да се е измъкнал навън по някакъв начин?

— Вероятността за това е десет хиляди на едно. Разполагаме с всички видове сензори за засичане на евентуално изтичане на материал от Биоизпитания. Но да допуснем, че е станало така. Легионната болест не действа толкова бързо. Ако нещо е убило екипажа, направило го е за минути.

За миг се възцари мълчание.

— Знам, че това не е от моята компетентност — заговори накрая Уорфийлд, — но като премислям всички възможности, все ми се струва, че някой микроб е излязъл от лабораторията.

— Неофициално ще ти призная, че се изкушавам да се съглася с теб — отвърна Ландън. — Но не бих подхвърлил тази идея на президента. Засега просто не знаем нищо.

— Президентът ще задава въпроси — многозначително произнесе Уорфийлд. — Мисля, че знаеш какъв ще бъде първият.

Ландън затвори очи.

— Такава е процедурата, Рич. По време на излитането отговорникът по безопасността следи работата на совалката. Пръстът му не слиза от бутона за взривяване. Ако нещо се обърка… Нали помниш „Чалънджър“? След като външният резервоар избухна и совалката се взриви, след тях тръгнаха и ракетите. Отговорникът по безопасността ги свали. Совалката има опция за унищожаване, която можем да активираме при завръщането й. Засега е все още достатъчно далеч, така че ако се наложи, имаме време да я взривим без какъвто и да било риск за населението долу.

Той направи пауза.

— Рич, когато говориш с президента за това, напомни му, че само той може да издаде такава заповед.

— Добре, Хари. Нека му разкажа как стоят нещата засега. Не се учудвай, ако ти се обади лично.

— Щом науча нещо повече, ще ти съобщя веднага — каза Ландън.

— Хари, последен въпрос: можем ли да приземим совалката на автопилот?

— По дяволите, така можем да приземим и 7476. Въпросът е дали искаме да го направим.

После Ландън се обади на отговорника по сигурността, който вече беше уведомен за спешния случай. Ландън му обясни ситуацията, доколкото можа, и добави, че първоначално планираната продължителност на полета е била осем дни.

— Ясно е, че за осем дни вече и дума не може да става — каза той. — Въпросът не е дали, а кога ще я свалим.

— След като влезе в обсег ли? — тихо попита отговорникът по сигурността.

— Ще видим.

Ландън продължи по списъка, който включваше генерал Ричардсън и Антъни Прайс. В качеството си на началник-щаб на ВВС Ричардсън беше също и командир на Дивизията за космическа сигурност, която беше длъжна да идентифицира и следи всичко, което се появеше на Земята или в околоземна орбита. Като глава на Агенцията за национална сигурност Прайс също беше включен в списъка, тъй като совалките понякога изпълняваха специални мисии, спонсорирани от АНС.

Винаги когато приключеше някой разговор, Ландън се оглеждаше с надеждата, че някой от хората му ще донесе новини. Осъзна, че това е поведение на отчаян човек; при тези обстоятелства всеки разговор, който водеше, можеше да бъде прекъснат, ако контактът със совалката се възстановеше.

През следващите два часа Ландън продължи да води телефонни разговори. Беше благодарен, че поне засега не му се налага да контактува с медиите. Мнозина в НАСА недоволстваха от факта, че полетите със совалка в днешно време се смятаха за нещо толкова обикновено, че пресата не им обръщаше особено внимание. При злополучното изстрелване на „Чалънджър“ CNN беше единствената телевизия, която предаваше на живо. Днес само камерите на НАСА бяха записали излитането на „Дискавъри“.

— Доктор Ландън, четвърта линия!

Ландън дори не си направи труда да провери кой го търси. Той се настрои на канала и през пукота на статичното електричество дочу слаб глас.

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“. Приемате ли?

Дилън Рийд все още беше в космическата лаборатория, облечен в своя костюм за излизане в открития Космос и поставил ботушите си в ограничителите на пода, които го задържаха пред допълнителното табло за комуникация. Няколкото часа съзнателно прекъсване на връзката му се бяха сторили цяла вечност. Беше изключил радиото, за да не му се налага да слуша отчаяните гласове, които долитаха от наземния контрол. Сега, за да пристъпи към следващата фаза на операцията, той трябваше да възстанови контакта.

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“. Чувате ли ме?

— „Дискавъри“, тук ръководител мисия. Какъв е статусът ви?

— Хари, ти ли си?

— Дилън?

— Аз съм. Слава Богу, Хари! Вече не се надявах, че отново ще чуя човешки глас.

— Дилън, какво стана там?

— Не знам. Аз съм в лабораторията. Един от костюмите за излизане в Космоса показваше дефект. Дойдох да проверя. Тогава чух… Боже мой, Хари, стори ми се, че някой ги души един по един. А комуникациите не работеха…

— Дилън, дръж се, чу ли? Опитай да запазиш спокойствие. Има ли още някой с теб в лабораторията?

— Не.

— И нямаш връзка с останалите от екипажа?

— Не. Хари, слушай. Какво…?

— Не знаем, Дилън. Само толкова мога да ти кажа. Получихме неясно съобщение от Уолъс, от което не разбрахме какво се е случило. Трябва да е било нещо бързо и изключително смъртоносно. Смятаме, че някой микроб от лабораторията се е измъкнал. Имаш ли нещо такова на борда?

„Всъщност цялата совалка сега е гореща зона“ — помисли Рийд.

Но каза само:

— За Бога, Хари! Какво говориш? Виж в програмата. Най-опасното, което носим, е легионната болест, а и тя е още във фризера.

— Дилън, трябва да го направиш — заговори Ландън с умерен тон. — Трябва да се върнеш в орбиталния комплекс и да видиш… да ни кажеш какво виждаш.

— Хари!

— Дилън, трябва да знаем.

— Хари, а ако всички са мъртви? Какво предлагаш да направя с тях?

— Нищо, синко. Нищо не можеш да направиш. Но ние ще те върнем у дома. Никой няма да напусне поста си, докато не те върнем на Земята жив и здрав.

Ландън беше готов да добави: „Обещавам ти“, но думите така и не излязоха от устата му.

— Добре, Хари. Ще отида да проверя орбиталния комплекс. Искам да държиш линията отворена.

— Трябва да провериш видеовръзката. Нямаме картина.

„Защото застопорих камерите.“

— Прието. Напускам лабораторията.

Макар обемистият космически костюм да правеше движенията му тромави, Рийд премина през свързващия тунел, като внимаваше да не закачи някоя част от костюма си. Дори най-малкото разкъсване можеше да бъде фатално.

От гледката на средната палуба му се повдигна. Стоун, Керъл и Картър се бяха превърнали в плаващи трупове, покрити с рани. Носеха се из въздуха или стояха неподвижно, закачени с ръка или крак за някоя част от оборудването. Като се стараеше да не гледа, Рийд си проправи път между тях до стълбата. Горе на полетната палуба той намери Уолъс, привързан за креслото на командира.

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“.

Ландън веднага отговори.

— Казвай, Дилън.

— Открих всички с изключение на Мегън. Господи, не мога да ти кажа…

— Трябва да знаем как изглеждат, Дилън.

— Телата са подути, покрити с рани, с кръв… Никога не съм виждал подобно нещо.

— Има ли някакви следи от причинителя на заразата?

— Никакви. Но аз няма да свалям космическия си костюм.

— Разбира се, не го сваляй. Можеш ли да ми кажеш какво са яли?

— Аз съм на полетната палуба при Уолъс. Чакай да сляза долу.

След няколко минути Рийд отново се обади. Всъщност той изобщо не беше напускал полетната палуба.

— Изглежда са яли от всичко, което носим. Пиле, фъстъчено масло, скариди…

— Добре, сега ще проверим източника на храната. Ако е била заразена, агентът трябва да е мутирал в условията на микрогравитация — Ландън направи пауза. — Трябва да намериш Мегън.

— Знам. Отново ще проверя средната палуба, тоалетната… Ако не е там, трябва да е на долната палуба.

— Обади се веднага щом я намериш. Край на връзката.

„Слава Богу!“

Макар че бутонът й за свръзка все още не работеше, Мегън успя да чуе всяка дума между Рийд и Ландън. Тя се наклони напред и шлемът й се удари във вратата с въздушно закопчаване. В главата й се блъскаха хиляди въпроси: Как беше възможно останалите от екипажа да са мъртви? Какво ги бе убило? Дали не беше нещо, което бяха донесли от Земята? Нямаше и час, откакто за последен път бе видяла Картър и останалите. А сега те бяха мъртви!

Мегън положи всички усилия да се успокои. Погледна кълбото от жици в отворената разпределителна кутия над вратата. Явно имаше преплитане на кабели. Като следваше инструкциите, отпечатани на капака на кутията, тя опита да размени чифт връзки, но не можа да открие повредената.

„Успокой се — каза си Мегън. — Дилън ще слезе след няколко минути. След като не ме намери отвън, ще се сети да ме потърси тук. Ще отвори вратата откъм неговата страна.“

Мегън потърси, доколкото бе възможно, успокоение в тази мисъл. Не страдаше от клаустрофобия, но усещаше как въздушната камера — не по-голяма от два съединени помежду си килера, я притиска от всички страни.

„Само ако проклетият микрофон работеше!“

Звукът на друг човешки глас в този момент би бил най-сладката музика за ушите й.

„Оправи микрофона“ — каза си тя.

В слушалките й отекна гласът на Дилън:

— Ръководител мисия, намирам се на долната палуба. Все още няма следа от Мегън. Ще проверя в складовете.

Макар и да знаеше, че в Космоса посоката на звука се променя, Мегън вдигна ръце и започна да блъска по вратата. Може би Дилън щеше да я чуе.

— Ръководител мисия, проверих повечето от складовете. Все още няма нищо.

В слушалките си Мегън чу гласа на Ландън:

— Предлагам ти да провериш въздушната камера. Може да е влязла вътре.

„Да, провери във въздушната камера!“

— Прието, ръководител мисия. Ще прекъсна връзката, докато стигна въздушната камера.

Когато се приближи до вратата, Рийд видя лицето на Мегън зад стъкления люк. От радостта и облекчението в очите й го заболя. Той включи предавателя си на режим „Интерком“.

— Мегън, чуваш ли ме?

Рийд я видя да кима.

— Не чувам нищо. Предавателят ти не работи ли?

Мегън кимна отново, след това се надигна нагоре и посочи предавателя на гърдите на костюма си. Обърна палци надолу и пак залепи лице за люка.

Рийд я погледна.

— Добре. Разбирам. Не че това има някакво значение.

Мегън не беше сигурна, че го е чула правилно, и красноречиво сви рамене.

— Не разбираш ли? — каза той. — Естествено, че не разбираш. Как би могла? Мегън… — Рийд се поколеба. — Не мога да ти помогна да излезеш оттам.

Очите й се разшириха от ужас и изумление.

— Ще ти разкажа какво стана тук, Мегън. Има вирус. Такъв, който никой на света не е виждал, защото не е от този свят. Родил се е на Земята, но започна живота си тук, в космическата лаборатория. Върху това работих допреди малко.

Тя енергично поклати глава, устните й произнесоха беззвучно някакви думи.

— Трябва да опиташ да се успокоиш — продължи Рийд. — Чула си ме да разговарям с наземен контрол. Те знаят, че всички са мъртви. Нямат представа какво е станало тук. И никога няма да разберат.

Той облиза устни.

— „Дискавъри“ се превърна в нещо като „Мари Селест“7, прокълнат призрачен кораб. Разбира се, има някои различия. Аз съм още жив, ти също — поне засега. НАСА може да приземи орбиталния комплекс на автопилот и ще го направи. Докато съм жив, няма да натиснат бутона за саморазрушаване.

Рийд помълча малко.

— Няма да им се наложи.

Мегън усети как по бузите й потичат горещи сълзи. Почти не осъзнаваше, че крещи. Това обаче не трогна Рийд. Изражението на лицето му остана студено и невъзмутимо като арктически лед.

— Бих предпочел да беше някой друг вместо теб, Мегън — говореше той. — Наистина. Но Трилор трябваше да бъде премахнат, а негова резерва беше ти. Естествено, не очаквам да ме разбереш. Но тъй като аз те вкарах в програмата и ти дадох този шанс, смятам, че ти дължа обяснение. Разбираш ли, ние се нуждаем от силен арсенал биологическо оръжие. Всички онези договори, които подписахме — мислиш ли, че страни като Ирак, Либия и Северна Корея дават пет пари за тях? Разбира се, че не. Те са твърде заети с това да развиват своите оръжия. Е, сега ние разполагаме с нещо по-силно от всичко, което те могат да използват срещу нас. И никой освен нас няма да го има. Разновидността, която произведох, е толкова силна, че нищожно количество от нея е в състояние да сравни със земята всяка страна по света. Осъзнавам, че това изказване не подхожда на учен, но разбираш какво имам предвид. Ако не ми вярваш, виж какво стана тук, колко бързо действа едрата шарка, какви последици предизвика…

Никога в живота си Мегън не се бе чувствала толкова безпомощна. Гласът на Рийд кънтеше в ушите й като в кошмар. Тя не можеше да повярва, че тези думи принадлежат на човек, когото си е въобразявала, че познава — колега, наставник, на когото имаше безгранично доверие.

„Той е полудял. Не ми трябва да знам повече. А онова, което трябва да направя, е да се измъкна оттук!“

Рийд сякаш прочете мислите й.

— Това, че си се заключила тук, облекчава работата ми. Огънят ще довърши останалото. Не ти ли споменах? Е, когато совалката се приземи, всички страшно ще се засуетят. Единствената мисъл на наземния контрол ще бъде как да ме измъкне оттук. Ако след това нещо експлодира… — той сви рамене. — Ти вече влезе в историята, Мегън. Никога няма да те забравя — нито теб, нито другите.

Без да откъсва очи от нея, Рийд докосна един бутон на комутатора си.

— Ръководител мисия, тук Рийд. Приемате ли?

Мегън чу гласа на Ландън:

— Приемам, Дилън.

— Имам нова информация. Аз… открих Мегън. Тя е мъртва… като останалите.

В другия край последва мълчание.

— Разбрано, Дилън. Толкова съжалявам. Слушай, правим всичко възможно, за да те върнем у дома. Можеш ли да стигнеш до полетната палуба?

— Положително.

— Нямаме нужда от помощ, но ако нещо се обърка…

— Разбрано. Хари?

— Да?

— Отворили сте Черната книга, нали?

— Да, Дилън.

— Едно име не фигурира там. Доктор Карл Бауер. Той знае за вирусите повече от всеки друг на света. Мисля, че може би ще поискаш да се консултираш с него за карантината.

— Прието. Ще доведем Бауер на площадката за кацане. В момента работим по сценариите за аварийно приземяване. Веднага щом изчислим твърда траектория, ще те уведомим.

Рийд се усмихна едва забележимо и като гледаше право към Мегън, каза:

— Прието, ръководител мисия. „Дискавъри“ прекъсва връзката.