Пактът „Касандра“

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

— Огледало, тук Око. Чувате ли ме?

— Око, чуваме те идеално. Какво виждаш?

— „Дискавъри“ току-що премина през облаците. Състояние добро. Ъгъл на спускане добър. Скорост добра. Опитва се да извърши точно приземяване.

— Прието, Око. Продължи наблюдението. Огледало край.

Размяната на реплики между Око — водещия самолет на ВВС, който щеше да ескортира совалката, и контролната кула в Грум Лейк се слушаше внимателно от множество хора.

В наблюдателния бункер президентът огледа останалите. Всички бяха приковали погледи към екраните, на които се виждаше как „Дискавъри“ се носи под облаците. На друг екран Кастила видя как доктор Карл Бауер се готви да излезе от камерата за обеззаразяване и се обажда в стаята за подготовка. Президентът пое дълбоко дъх. Скоро… много скоро.

Облечен в костюм от защитно ниво четири, Бауер влезе в късия коридор между стаята за подготовка и масивната сводеста врата, през която щеше да влезе в пашкула. Когато стигна до нея, той вдигна поглед към монтираната в стената камера и кимна. Вратата започна бавно да се отваря и да открива отвор в бетонната стена. Единият край на пашкула беше свързан с отвора в стената, като ръбовете му бяха зазидани в бетона. Бауер пристъпи и вратата веднага започна да се затваря.

Той видя пред себе си дълъг коридор, облян в синя светлина. Когато вратата се затвори и заключи, Бауер тръгна по покритата с гума пътека. Стените на пашкула бяха изработени от дебела полупрозрачна пластмаса. През тях докторът можеше да види смътните очертания на просторния бункер, осветен от гигантски прожектори. Докато вървеше към камерата за обеззаразяване вътре в пашкула, той чу плътно боботене. Рампата се спусна и бункерът се изпълни с още светлина. Бауер си представи, че някъде отвъд светлината бяха звездите.

— Тук Бауер — каза той в микрофона. — Чувате ли ме?

— Чуваме ви, сър — отговори един техник в наблюдателния бункер.

— Совалката приземи ли се?

— На земята е, сър.

— Добре — отговори Бауер и продължи пътя си към камерата за обеззаразяване.

В другия край на базата Смит слушаше тази размяна на реплики. Той се обърна към Джак Райли.

— Да потегляме.

Отрядът се качи в два камиона с брезентови покривала. Смит би предпочел да използва по-маневрените и скоростни военни камиони, но отрядът беше с обемисти защитни костюми и пространството беше проблем.

Вратите на хангара се отвориха и малкият конвой с Райли в челния джип излезе навън в пустинната нощ. Като се клатушкаше на седалка в задната част на джипа, Смит се опитваше да задържи малкия джобен монитор максимално неподвижно. Совалката беше само на три хиляди фута над нивото на пустинята. Носът й беше леко повдигнат, а колесникът — спуснат. Колкото и да се опитваше, Смит не можеше да откъсне мислите си от Мегън. Първоначалният му инстинкт го караше да се втурне в орбиталния комплекс и да я намери. Но това само щеше да застраши живота й. Първо трябваше да стигне до Рийд и да го неутрализира. Чак след това можеше да тръгне да я търси.

Смит си припомни възраженията, които Клайн изказа срещу намеренията му. Шефът на Приют едно споделяше загрижеността му за Мегън, но също така знаеше на каква опасност щеше да се изложи самият Смит.

— Няма гаранции, че ще я намериш жива, Джон — каза той. — Преди да те изпратя вътре, първо трябва да знаем с какво си имаме работа.

— Ще узнаем — мрачно му обеща Смит.

Гласът на Райли изпълни слушалките му.

— Джон, погледни на югоизток.

Смит погледна през задния отвор на каросерията и видя ярки светли точици, които бързо се снишаваха. От двете страни се виждаха блещукащите светлини на ескорта на совалката. Той чу как Райли започна да отброява:

— Петстотин фута… двеста… приземяване.

Конвоят се движеше по писта, успоредна на тази, която използваше совалката. Смит видя как орбиталният комплекс се прилепи към земята и предният колесник пое тежестта. После изскочиха и се отвориха парашутите. Те убиха скоростта на кораба.

— Кавалерията пристига — отбеляза Райли.

Пожарни и аварийни коли се разгърнаха зад совалката, като пазеха дистанция от петдесет ярда.

Смит ги видя да минават покрай тях и каза:

— Добре, Джак. Да действаме.

Камионите се вмъкнаха в съоръжението и последваха джипа на Райли, който зави по рульожката, а оттам по главната писта.

— Стъпи на нея, Джак! — каза Смит, когато видя, че космическият кораб достигна рампата, която влизаше в бункера.

Райли го послуша. Той форсира джипа и се изстреля на рампата, точно когато совалката изчезна вътре.

— Джон!

Но Смит вече бе скочил и тичаше към бункера. Беше изминал две трети от пътя, когато усети как рампата потръпна и започна бавно да се издига. Като тичаше с максималната възможна бързина, той стигна до края и видя, че се намира на десет фута от пода на бункера. Смит пое дълбоко дъх и скочи. Приземи се тежко, после се претърколи. Както лежеше по гръб, видя как рампата бавно се вдига и скрива небето, след това се затваря и запечатва.

Смит стана на крака, обърна се и видя пашкула — огромен бял червей, осветен от прожекторите. Вътре се виждаше сянка, която замръзна на място и бавно се обърна към него.

Доктор Карл Бауер наблюдаваше приземяването на совалката. Погледна нагоре към рампата. За миг му се стори, че нещо пада от нея, но бързо пропъди тази мисъл, когато я видя да се затваря с трясък. Бункерът беше запечатан.

— Контрол, тук Бауер.

— Тук контрол, докторе — обади се техникът. — Всичко наред ли е?

— Да. Започвам съединяване на пашкула с орбиталния комплекс. След като доктор Рийд излезе, ще запечатам люка. Разбрано?

— Чухме ви, докторе. Желаем ви успех.

През пластмасата Смит видя как силуетът на Бауер става все по-неясен. Ученият се движеше напред по тръбата. Като внимаваше докторът да не го види, той тръгна към совалката и изведнъж забеляза идеално кръгло отвърстие в бетона. След това видя още едно. После много други. От тези дупки излизаха тръбите с газ, който щеше да подхрани пламъците.

На полетната палуба Дилън Рийд седеше привързан за стола на командира, докато светлината на конзолата му даде знак, че системите на орбиталния комплекс са изключени. Спускането беше изнервящо. На Кейп Канаверал Рийд бе виждал компютърни симулации на извънредни ситуации, в които НАСА приземяваше кораби — толкова точно, че можеше да ги приземи и върху монета, ако се наложеше. Спомни си как с усмивка на уста бе отбелязал колко хубаво е това. А наум си беше казал: „Да. Неколкостотин галона остатъчно високооктаново гориво на борда на десетгодишен кораб, построен с голяма икономия на средства.“ Все пак по някакво чудо и компютрите, и орбиталният комплекс се бяха справили отлично.

Рийд се отвърза, стана от стола и тръгна надолу по стълбата към средната палуба. Хвърли бърз поглед към вратата на тунела към космическата лаборатория. Запита се дали Мегън Олсън по чудо не е останала жива. Но това нямаше значение. Тя вече никога нямаше да види Земята.

По време на спускането Рийд бе оставил каналите за свръзка изключени. Не можеше да понесе жалните въпроси на Хари Ландън и демонстрациите на загриженост. Освен това, не искаше да го разсейват от предстоящата задача. Той застана пред изходния люк и набра кода за изхвърляне на болтовете. Но люкът трябваше да бъде отворен отвън.

Рийд погледна към джоба на панталоните си, където бе прибрал шишенцето с вариолата. Изведнъж изпита силно желание да се отърве от него.

„Хайде!“ — нетърпеливо си повтаряше той.

Усети как совалката леко се наклони. След това още веднъж. Представи си, че чува свистенето при скачането на пашкула с орбиталния комплекс. Тревожно погледна дисплея над главата си. Появи се зелена светлина, която показваше, че скачването е приключило.

Рийд тъкмо сменяше честотите на радиото в костюма си, когато изведнъж люкът се отвори, капакът се вдигна и той се озова лице в лице с облечения в защитен костюм доктор Карл Бауер.

— Ти! — извика Рийд.

Според първоначалния план Бауер трябваше да изчака, докато Рийд мине през камерата за обеззаразяване. Но тъй като Ричардсън и Прайс вече ги нямаше, Бауер бе решил на своя глава да подобри схемата си. С помощта на лостовете в контролното табло на пода на пашкула той го повдигна така, че отвореният му край да се закачи за совалката. След като постави печатите, Бауер си даде една секунда, за да влезе в новата си роля, и отвори люка. Почти се усмихна, когато видя облекчението, изписано на лицето на Рийд.

— Какво правиш тук? — попита Дилън Рийд. — Какво се е случило?

Бауер му направи знак да отстъпи назад, за да може да влезе в совалката.

— Ричардсън е мъртъв — направо заговори той. — Прайс също.

— Мъртви? Но как…

Бауер започна да плете лъжи.

— Президентът знае за вируса.

Дори през защитната маска се виждаше, че лицето на Рийд е пребледняло.

— Това е невъзможно!

— Вярно е — отговори Бауер. — Слушай ме сега. Все още има начин да се измъкнем. Слушаш ли ме?

Рийд кимна и шлемът му подскочи.

— Добре. А сега ми дай пробата.

— Но как ще…

— Ще се измъкнем? Чуй ме, Дилън. Нямам представа доколко са осведомени Кастила и хората му за Ричардсън и Прайс. Може би дори вече са те свързали с тях. Не можем да допуснем да ни се случи същото, което и на тях. Започнат ли да те претърсват, всичко е свършено. Но мен няма да посмеят да докоснат с пръст.

— А с мен какво ще стане? — попита Рийд разтревожен.

— Нищо. Имаш думата ми. След като всичко приключи, ти ще бъдеш герой, единственият оцелял след трагичния завършек на мисията. А сега ми дай пробата.

Рийд внимателно бръкна в джоба си и му подаде шишенцето. Отскочи назад, когато Бауер спокойно го отвори и изсипа съдържанието му върху плоскост от неръждаема стомана.

— Да не си полудял? — изкрещя той. — Та това е всичко, с което разполагаме!

— Не съм казал, че ще останем без проба — отговори Бауер.

Той извади малка керамична капсула с размерите на таблетка витамин. Надвеси се над локвата течност, която току-що бе разлял, топна пипетата вътре, отчупи върха и го запечата в капсулата. Рийд го наблюдаваше озадачен. Не можеше да разбере предназначението на капсулата.

— Ще я изнесеш просто ей-така? — попита той. — А процесът на обеззаразяване?

— Керамиката ще предпази пробата — отговори Бауер. — В края на краищата от същия материал са направени платките на корема на совалката, които я предпазват от прегряване при спускането. Не се тревожи, Дилън. Това е част от новия ми план.

Рийд не се чувстваше особено сигурен.

— Тогава аз какво…

С крайчеца на окото си видя проблясването на скалпела, с който Бауер разряза костюма му чак до тялото.

— Не! — извика той и отстъпи назад.

— В новия ми план няма място за свидетели — каза Бауер. — Ако те оставя да излезеш, ще те засипят с въпроси. И тъй като по природа си слабохарактерен, ще проговориш. Но ако не оживееш, аз ще напиша последната част от историята на „Дискавъри“, колкото и тъжна да е тя.

Рийд направи отчаян опит да го сграбчи, но Бауер просто отстъпи встрани. Рийд падна, търкулна се и започна неистово да трепери. Тялото му се тресеше в конвулсии, от които гръбнакът му се извиваше като лък. Като стоеше на безопасно разстояние, Бауер гледаше като омагьосан как творението му вършеше злокобната си работа. Не можеше да откъсне очи от Рийд за повече от няколко секунди, дори когато се зае да активира системата за саморазрушаване на совалката.