Пактът „Касандра“

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

В новия тренировъчен лагер на НАСА в покрайнините на Хюстън покрай останалото имаше и четири огромни хангара, всеки с размери на футболно игрище. Въздушната полиция патрулираше по външния периметър; вътре оградата „Циклон“, двигателните сензори и камерите допълваха мерките за сигурност.

В сградата, обозначена с кода G-3, стоеше модел на последното поколение космически совалки в естествена величина. Построена като типичен летателен симулатор, използван за тренировки на летците, тя даваше възможност на екипажа на совалката да придобие опит от първа ръка, който беше необходим при полетите в Космоса.

Мегън Олсън се намираше в дългия тунел, който водеше от средната палуба на совалката към задната част на помещението за полезен товар. Облечена в широки сини панталони и памучна риза, тя се носеше в частично безтегловната среда с лекотата на перце.

В слушалките й отекна глас:

— Изглежда, страшно се забавляваш.

Мегън се улови за една от гумените ръкохватки, които стърчаха от стената на тунела, и се завъртя с лице към камерата, която записваше движенията й. Червената й коса, вързана на конска опашка, се озова пред очите й и тя я отметна настрана.

— Това е любимата ми част от цялата тренировка — каза през смях. — Прилича на гмуркане с водолазен костюм, само рибите ги няма.

Мегън доплува до един монитор, на който видя лицето на д-р Дилън Рийд, ръководител на биомедицинската изследователска програма на НАСА.

— Вратите на лабораторията ще се отворят след десет секунди — предупреди я той.

— Тръгвам.

Мегън се придвижи надолу под ъгъл четиридесет и пет градуса към кръгъл люк. Щом докосна лоста, чу изсвистяване на компресиран въздух, който освободи закопчалките на цилиндъра. Бутна вратата и тя плавно се отвори.

— Вътре съм.

Мегън се намести върху специалния линиран под и усети как подметките й засмукват велкроматериала. Сега стоеше стабилно на краката си. Затвори вратата, след това набра кода на клавиатурата от букви и цифри. Вратата отново се залости.

Тя се обърна и застана с лице към космическата лаборатория, разделена на десетина модула. Всеки с размерите на килер, проектиран да обслужва различни функции или експерименти. Мегън предпазливо мина по централния коридор, който беше с ширината на раменете й, задмина Съоръжението критична точка и КФЕ (Космически физиологичен експеримент) и стигна до своя модул — Биоизпитания.

Подобно на останалите модули, Биоизпитания беше построен от титан и приличаше на тръба от климатик, четири фута широк, седем фута висок. Плотът беше дълъг два фута и наклонен под ъгъл тридесет градуса към потребителя. Необходимостта налагаше такъв дизайн, тъй като цялата лаборатория се помещаваше в голям цилиндър.

— Днес имаме китайско меню — пошегува се Рийд. — Избери едно от колонка А и едно от колонка В.

Мегън се закрепи пред Биоизпитания и натисна бутона за включване. Пръв забръмча най-горният модул, фризерът. След това в посока от горе на долу се включиха охладителят, инкубатор А, жабката и инкубатор В. Тя провери захранването и контролното табло, после и двигателя, който се намираше на нивото на коленете й. Биоизпитания, или Бърни, както бяха кръстили съоръжението, функционираше безупречно.

Мегън погледна минималния общ показател на данните за експериментите, които трябваше да се извършат. Както Рийд се бе пошегувал, това беше китайско меню на опциите.

— Мисля, че ще започна с грип, а след това ще добавя една подправка — легионната болест.

Рийд се подсмихна.

— Звучи добре. Ще включа часовника, веднага щом започнеш работа в жабката.

Жабката беше съоръжение с размерите на кутия за обувки, което стърчеше на десет инча от Биоизпитание. Моделирано по образец на много по-големите съоръжения за съхраняване на посевки, които се намират в повечето лаборатории, то беше напълно обезопасено. За разлика от земните си събратя, тази кутия беше проектирана да се използва в условията на микрогравитация. Това позволяваше на Мегън и нейните колеги учени да изучават организмите по начин, който би бил невъзможен при други условия.

Тя пъхна ръцете си в плътни гумени ръкавици, които влизаха в кутията. Изолацията между ръкавиците и кутията беше с дебелина два инча, от твърда гума, метал и кефлекс — дебело нечупливо стъкло. Дори ако нещо се разлееше, то щеше да остане в кутията.

„Това също е добре“ — помисли си тя, като се имаше предвид, че ще се занимава с легионната болест. Макар че ръкавиците изглеждаха дебели и неудобни, всъщност с тях се пипаше много леко. Мегън докосна контролния монитор, разположен вътре в кутията, и бързо набра трицифрена комбинация. Почти мигновено един от петдесетте дисплея, не по-големи от кутия за компактдиск, се плъзна напред. В гнездото вместо диск имаше стъклен поднос с кръгла форма с диаметър три инча и четвърт инч дълбочина. Дори без микроскоп Мегън видя сиво-зеленикавата течност вътре: легионната болест.

Научната й подготовка и практическият й опит в областта на биохимията бяха създали у нея дълбоко уважение към посевките, с които работеше. Дори в условията на най-голяма сигурност нито за миг не забравяше с какви рисковани материали работи. Тя много предпазливо постави стъкления поднос върху плота. След това свали капака, излагайки бактерията на влиянието на атмосферата.

В слушалките си чу гласа на Рийд:

— Часовникът работи. Помни, в условията на частична безтегловност имаш само тридесет минути за всеки експеримент. На совалката ще трябва да се вместваш в тези рамки.

Мегън се радваше, че работи с такъв професионалист. По време на експериментите Рийд никога не разсейваше колегите си учени с празни приказки. След като отвори посявката, тя продължи да работи сама. Придърпа микроскопа, закрепен за капака на жабката, и пое дълбоко дъх. Започна да разглежда пробата. И преди беше работила с легионната болест; имаше чувството, че се среща със стар приятел.

— Добре, приятелче — каза Мегън на глас. — Да видим дали можеш да действаш, когато тежиш по-малко.

Натисна копчето за включване на видеозаписа и се залови за работа.

Два часа по-късно Мегън Олсън изплува от космическата лаборатория обратно към средната палуба, където бяха разположени местата за спане, шкафчетата с храна, тоалетните и складовите помещения. Оттам се изкачи по стълбата на летателната палуба, която сега беше пуста, и се придвижи към интеркома.

— Добре, момчета. Пуснете ме да изляза.

Когато налягането на въздуха в симулатора се уравновеси, Мегън се отпусна. След като бе прекарала половин ден в условията на частична безтегловност, усещаше тялото си непоносимо тежко. Това беше чувство, с което Мегън така и не можа да свикне. Трябваше да се увери, че тежи точно 54 килограма, повечето от които отлично тренирана мускулна маса.

Когато налягането достигна необходимата стойност, люкът на командната кабина се отвори. Струята хладен въздух от климатика, който я лъхна на излизане, залепи дрехите за кожата й. Първата й мисъл след тренировка беше винаги една и съща: „Слава Богу, че мога да си взема истински душ.“ На борда на симулатора Мегън се упражняваше в обтриване с кърпа.

„Ако изобщо полетиш, ще свикнеш с обтриванията“ — напомни си тя.

— Справи се много добре.

Дилън Рийд, висок мъж с внушителна външност, около петдесетгодишен, поздрави Мегън на излизане от симулатора.

— Имаме ли разпечатка на резултатите? — попита тя.

— Докато ние с теб си говорим, компютрите тракат.

— Това е третият тест, който правим с легионната болест. Обзалагам се на една вечеря в „Шерлок“, че резултатите ще бъдат същите като при предишните два експеримента: Легионната болест се размножава с бясна бързина дори в условията на слабо приспособяване към гравитацията, които успяхме да създадем. Представи си какво ще стане, когато проведем експериментите в условията на микрогравитация.

— Мислиш ли, че бих заложил срещу теб? — попита Рийд през смях.

Мегън тръгна след него през платформата към асансьора, който ги свали на ниво 0. Когато излезе, тя замълча и се обърна, за да погледне към симулатора. Беше внушителен на светлината на хилядите прожектори.

— Сигурно точно така изглежда и в Космоса — тихо каза Мегън.

— Един ден ще полетиш и сама ще видиш — увери я Рийд.

Гласът на Мегън заглъхна.

— Един ден…

Като член на дублиращия екипаж Мегън знаеше, че вероятността да замине в следващата мисия, насрочена за след седем дни, беше равна на нула. Групата учени на Рийд бяха в отлична форма. Трябваше някой да си счупи крака, за да може тя да го замести.

— Полетът в Космоса ще почака — каза Мегън, докато вървяха към тренировъчния лагер. — Сега се нуждая от горещ душ.

— За малко да забравя — обади се Рийд. — Има един човек, когото ми се струва, че познаваш.

Тя се намръщи.

— Не очаквам посещение.

— Това е Джон Смит. Пристигна преди малко.

Два часа след като „Гълфстрийм“ се издигна от летище „Марко Поло“ във Венеция, пилотът влезе в кабината със съобщение за Смит.

— Ще има ли отговор, сър?

Смит поклати глава.

— Не.

— Промяната в курса от Андрюс към Хюстън ще удължи полета ни с два часа. Ако желаете, можете да поспите.

Смит благодари на пилота, след това се насили да хапне няколко парчета студено месо и плодове от бюфета. Съобщението от Клайн беше кратко. Предвид кървавите събития във Венеция и естеството на материалите, които Данко беше донесъл, Клайн искаше среща на четири очи. Освен това искаше да бъде близо до президента, който в момента беше на посещение в Хюстън, за да окаже подкрепа на космическата програма, в случай че информацията на Смит трябваше веднага да бъде доведена до знанието му.

След като привърши закуската си, Смит подготви своя доклад до Клайн. Нахвърля предложенията си какво да се предприеме по-нататък и изложи аргументите си. Преди да се усети, самолетът вече летеше над Мексиканския залив и приближаваше към полигона на НАСА.

Когато грандиозното съоръжение се появи пред погледа му, Смит внезапно се сети за Мегън Олсън. При мисълта за нея на устните му се появи усмивка. Изведнъж страшно му се прииска да я види отново. След кръвопролитията и смъртта, на които беше станал свидетел през последните двадесет и четири часа, той се нуждаеше от спокойствие, дори само за кратко.

Пилотът приземи самолета и го подкара към зоната за сигурност, където се намираха Въздушни сили едно. Смит слезе по стълбата. Посрещна го въоръжен сержант от въздушната полиция, който го откара в центъра за посетители. В далечината Смит видя трибуните и тълпите от служители на НАСА, които слушаха обръщението на президента. Съмняваше се, че Клайн ще е някъде близо до центъра на внимание.

Сержантът го въведе в малък кабинет, далеч от главните експонати. Вътре имаше само стандартното бюро на правителствен служител и няколко стола. Клайн затвори свръхмодерния лаптоп, на който работеше, и се приближи към Смит.

— Слава Богу, че си жив, Джон.

— Благодаря, сър. Повярвайте ми, споделям чувствата ви.

Клайн никога не преставаше да го изненадва. Тъкмо когато започнеше да му се струва, че шефът на Приют едно има вода с лед вместо кръв във вените си, той проявяваше искрена загриженост за променливото число, което бе изпратил да рискува живота си.

— Президентът ще отпътува след по-малко от час, Джон — уведоми го Клайн. — Кажи ми какво стана, за да имам време да преценя дали да го информирам, или не.

Когато забеляза, че Смит се оглежда из стаята, той добави:

— Тайните служби претърсиха кабинета за подслушвателни устройства. Можеш да говориш спокойно.

За няколко минути Смит разказа с подробности за случилото се от мига, в който бе забелязал Данко на площад „Сан Марко“. Забеляза как Клайн потреперваше, докато му описваше стрелбата. След като спомена за „Биоапарат“, шефът му остана потресен.

— Данко каза ли ти нещо, преди да умре? — попита Клайн.

— Нямаше възможност. Но носеше това — и Смит му подаде изписания на ръка лист, намерен в джоба на Данко.

Клайн хвърли поглед към Смит.

— Кой е куриерът? Мъж ли е, или жена? За кого работи? Тази неизвестност ме подлудява! И какви са тези стадии едно и две?

— Обикновено става дума за вируси, сър — отвърна Смит, после добави: — Аз също бих искал да знам какво ще носи този куриер. И закъде ще пътува.

Клайн отиде до прозореца.

— Няма смисъл. Защо Данко ще иска да бяга, ако ни е донесъл само това?

— Същия въпрос си задавам и аз, сър. Възможно е, докато се е навъртал край „Биоапарат“, Данко да се е натъкнал на информация за куриера, да е започнал разследване и да се е добрал до нещо, което не е трябвало. Някой го е заподозрял и му се е наложило да бяга. Но няма възможност — или не се осмелява — да запише всичко, което е научил. Ако Данко изобщо е разкрил самоличността на куриера, съдържанието на товара или местоназначението на доставката, тази информация е умряла заедно с него.

— Не мога да повярвам, че е загинал за нищо — тихо отбеляза Клайн.

— Не искам да вярвам в това — разпалено каза Смит. — Мисля, че Данко държеше да се свърже с нас, защото каквото и да изнасят от Русия, то идва насам.

— Искаш да кажеш, че някой се кани да внесе руско биологическо оръжие в тази страна? — попита Клайн.

— Като се имат предвид обстоятелствата, бих казал, че е много вероятно. Какво друго би могло да изплаши Данко така?

Клайн почука кокалчето на носа си.

— Ако съществува такава възможност — или дори само подозрение, трябва да предупредя президента. Трябва да се вземат някакви мерки — той помълча малко. — Проблемът е как да се защитим, когато не знаем какво ни заплашва? Данко не остави нищо, което да ни подскаже.

Нещо в думите на Клайн накара Смит да се замисли.

— Може да не е така, сър. Може ли?

Той махна към компютъра „Дел“, който стоеше на бюрото.

Смит влезе в мрежата на ИМИИЗАСАЩ и мина през многобройните пароли и мерки за сигурност, докато попадна в библиотеката, най-голямата и изчерпателна световна колекция от литература върху биологическото оръжие. Влезе в Стадий едно и Стадий две и нареди на компютъра да извади имената на всички вируси, чието развитие протичаше на два ясно разграничими етапа.

Машината му предложи тринадесет възможности. Тогава Смит поиска от компютъра да съпостави тези тринадесет възможности с вирусите, за които имаше данни, че се разработват, произвеждат и складират в „Биоапарат“.

— Може да бъде марбург или ебола — каза Клайн, който надничаше над рамото му. — Две от най-смъртоносните зарази в света.

— Стадий две представлява реконфигурация, съединяване на гени или друга форма на промяна — съобщи Смит. — Марбург, ебола и други могат да се „развият“ сами по себе си. Те съществуват в природата — и, разбира се, в лабораториите за производство на биологическо оръжие. С наличието на такива вируси трябва само да се проектират ефективни системи за разпръскването им по бойното поле.

Изведнъж усети, че се задушава.

— Но с това… с това може да се експериментира. Знаем, че руснаците се занимават с него от години. Опитват се да го променят, за да създадат по-опасна разновидност. Трябваше вече да са закрили лабораториите, но…

Клайн слушаше, но не можеше да откъсне очи от екрана, където на белия фон зловещо примигваха черни букви: ВАРИОЛА.

— На теория би трябвало да присъстват наблюдатели — каза Смит. Погледна към Клайн. — Никой не знае това по-добре от нас.

Клайн изсумтя.

— Руснаците са омаяли бюрократите от Световната здравна организация, като са им демонстрирали модернизираните съоръжения във Владимир, и глупаците са им позволили да преместят вируса на едрата шарка. Изобщо не им е хрумнало, че руснаците са им показали само част от „Биоапарат“ — онова, което наблюдателите са искали да видят.

Това беше вярно. С помощта на дезертьори и доносници, предоставяли информация години наред, Съединените щати бяха успели да сглобят солидна мозайка, която даваше представа за реалното положение на нещата в комплекса „Биоапарат“. Международните наблюдатели бяха видели само върха на айсберга — съоръженията за съхраняване на вируса, които бяха получили тяхното одобрение. Но имаше и други сгради, за които се знаеше, че са лаборатории за посяване и оплождане на вируса, останали скрити от света. Клайн разполагаше с достатъчно доказателства, които да предостави на Световната здравна организация и да поиска пълно отваряне на „Биоапарат“. Но политиката създаваше пречки за това. Настоящата администрация не желаеше да враждува с Русия, където съществуваше заплаха от завръщане на комунизма. Освен това голяма част от наблюдателите на Световната здравна организация не бяха склонни да се доверят на доказателства, поднесени им от американци. А и не можеше да се разчита на дискретността на наблюдателите. Американските разузнавателни служби се страхуваха за живота на онези, които им бяха предоставили въпросните доказателства, защото вярваха, че ако руснаците научат с каква информация разполага Западът, ще проследят нишката и ще открият откъде е излязла.

— Нямам избор — мрачно отбеляза Клайн. — Трябва да съобщя на президента.

— И ще настроите две правителства едно срещу друго — изтъкна Смит. — Тогава възниква въпросът имаме ли достатъчно доверие на руснаците, за да проследим източника на информация и куриера? Не знаем с кого от „Биоапарат“ си имаме работа, каква длъжност заема и кой му нарежда. Възможно е да не става дума за корумпиран учен или изследовател, който иска да спечели някой долар, като достави пратка в Ню Йорк. Това може да има пряка връзка с Кремъл.

— Искаш да кажеш, че ако президентът разговаря с руския премиер, можем да подхвърлим информацията не на когото трябва. Съгласен съм, но можеш ли да ми предложиш алтернатива?

За три минути Смит изложи резервния план, който бе съставил по време на полета. Забеляза скептичната физиономия на Клайн и се приготви да спори с него, но шефът му го изненада.

— Съгласен съм. Това е единственото, което можем да предприемем веднага, и да се надяваме на успех. Но ще ти кажа едно: президентът няма да ни отпусне много време. Ако не постигнеш резултати скоро, той няма да има друг избор, освен да подходи направо и да притисне руснаците.

Смит пое дълбоко дъх.

— Дайте ми два дни. Ще ви информирам на всеки дванадесет часа. Ако закъснея с повече от шестдесет минути, това ще означава, че повече няма да се обаждам.

Клайн поклати глава.

— Това е страшен залог, Джон. Не обичам да изпращам хората си само с благословия.

— В момента благословията е единственото, с което разполагаме, сър — сериозно каза Смит. — Има още нещо, което може би ще поискате да съобщите на президента. Преди години спряхме производството на ваксина срещу едра шарка. Сега разполагаме само със сто хиляди ваксини — те са в Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати и са предназначени за целите на армията. Не можем да ваксинираме дори малка част от населението — той направи пауза. — Имам още едно по-неприятно предположение: ако някой е откраднал вируса на едрата шарка поради това, че в Русия не може да се достигне стадий две, той иска да го докара при нас, защото тук това е възможно. Значи тук вече са подготвени и очакват куриера. Ако е така и целта е не само да се създаде разновидност мутант, но и тя да се разпространи в страната, ние сме беззащитни. Можем да произведем всички ваксини на света, но никоя от тях няма да бъде ефективна срещу нова разновидност на вариолата.

Клайн прикова поглед върху Смит. Когато заговори, гласът му беше рязък и дрезгав:

— Върви и разбери какъв адски вирус са пуснали руснаците. И то бързо!