Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Предната вечер Иван Берия се бе срещнал с шофьора на линкълна пред станцията на метрото на Кю стрийт и Кънектикът авеню. Шофьорът му бе донесъл нова информация и по-нататъшни инструкции, които сега Берия разглеждаше в колата, докато пътуваше от града към Бетесда.

Шофьорът му беше необходим, защото не можеше да рискува да го забележат по улиците и защото притежаваше съвсем елементарни умения в шофирането. Макар че беше хладнокръвен убиец, способен да заколи човек за секунди, Берия се чувстваше изгубен и объркан сред хаоса на уличното движение. Ако се случеше нещо непредвидено, той можеше да бъде сигурен, че ще успее да избяга. Колата имаше и друго предимство пред обществения транспорт: беше идеална за наблюдателен пункт. Вашингтон беше пълен със служебни коли. Тази щеше да изглежда съвсем на място в район като Бетесда.

Когато наближи къщата на Смит, шофьорът намали скоростта, сякаш търсеше определен номер. Берия успя добре да огледа асиметричната постройка от селски тип, вдадена навътре в улицата. Забеляза редицата от дървета успоредно на фасадата и реши, че вероятно огражда имота и откъм задната му част. Прозорците светеха, но вътре не се мяркаха сенки.

— Обиколи още веднъж — каза Берия на шофьора.

При следващата обиколка той внимателно огледа останалите къщи наоколо. Пред повечето от тях се виждаха забравени играчки или велосипед на моравата, баскетболен кош на вратата на гаража, малка моторница на колесар, задръстил алеята. За разлика от тях къщата на Смит изглеждаше пуста и неприветлива, леговище на човек, който живее сам, защото така му харесва и защото работата му изисква усамотение и потайност. Подобна къща би трябвало да разполага с далеч по-сложна — непробиваема — алармена система, каквато охранителните фирми, чиито стикери бяха залепени по вратите на останалите къщи, не предлагаха.

— Видях достатъчно — каза той на шофьора. — Ще се върнем утре. Рано сутринта.

Малко след шест на другата сутрин, Берия седеше на задната седалка на линкълна, паркиран в далечния ъгъл на улицата на Смит. Шофьорът стоеше отвън и пушеше. За минувачите, които тичаха за здраве или разхождаха кучетата си, изглеждаше така, сякаш чака клиент.

Докато седеше на спокойствие в колата, Берия прегледа цялата налична информация за Смит. Шефът му искаше бързо да премахне лекаря от пътя си. Но имаше някои пречки. Смит не ходеше на работа. По всичко личеше, че домът му се охранява добре. Следователно поръчката трябваше да се извърши на открито веднага щом се предоставеше такава възможност. Друг проблем беше, че действията му не можеха да се предвидят. Смит нямаше твърд дневен график и не се знаеше къде ще бъде в определен час. Това означаваше, че Берия трябваше да го следи от максимално близко разстояние и да търси сгоден случай. Благоприятно обстоятелство беше, че американецът се движеше без охрана и — доколкото бе известно на поръчителя на Берия — не носеше оръжие. Най-важното бе, че нямаше и най-малката представа, че е в опасност.

Шофьорът седна зад волана и линкълнът се наклони на една страна.

— Смит излиза.

Берия надникна през предното стъкло към долния край на улицата, където една тъмносиня кола излизаше от гаража. Според шефа това беше автомобилът на Смит.

— Да започваме — тихо каза Берия.

Докато караше към града, Смит постоянно поглеждаше в огледалото. След няколко минути забеляза черния линкълн, който сменяше платното веднага, след като го видеше да прави същото. Той позвъни на мобилния телефон на Киров.

— Видях линкълна от летището. По петите ми е. Мисля, че Берия клъвна.

— Готов съм — увери го Киров.

Когато спря на светофара, Смит погледна в огледалото. Линкълнът все още беше през три коли от него.

След като влезе в града, Смит започна да кара толкова бързо, колкото му позволяваше уличното движение, като сменяше платната и надуваше клаксона. Надяваше се, че Берия ще придобие впечатлението за човек, който закъснява за важна среща, занемарил е бдителността си и е лесна плячка. Искаше убиецът да се съсредоточи изцяло върху него, като се изключи за всичко и всички наоколо. Така нямаше да забележи приближаването на Киров.

„Разбърза се — помисли си Берия. — Защо ли?“

— Кара към Дюпон Съркъл — каза шофьорът, докато следеше движението.

Берия се намръщи. Неговият апартамент се намираше в този район. Да не би Смит вече да го бе разкрил? Това ли беше целта му?

На Кънектикът авеню лимузината увеличи скоростта, зави наляво по улица R, после надясно по Двадесет и първа улица.

„Къде отива?“

Колата забави, когато Смит наближи върха на триъгълника при улица S. Берия го видя да спира на един паркинг и да пресича Двадесет и първа улица. Този район с източноевропейските си ресторанти и магазини беше познат на убиеца. След пристигането си във Вашингтон това беше единственото място, което посещаваше и където се чувстваше удобно.

„Тук е, защото се опитва да надуши следа. Или някой е видял портрета ми.“

Берия също бе видял във вестника полицейския фоторобот. Помисли си, че описанието е неточно, изобщо не приличаше на него. Но може някой да го беше забелязал в района, а и той никога не напускаше апартамента си преди свечеряване.

„Не. Ако подозираше, че съм тук, нямаше да дойде сам. Не е сигурен. Само предполага.“

— Стой някъде, където да мога да те намеря — каза той на шофьора.

Шофьорът посочи един ресторант, който се казваше „Дънс ривър фолс“.

— Ще бъда на паркинга.

Берия излезе от колата и претича през улицата точно навреме, за да види как Смит се шмугва в сводестия проход между един бар и магазин за пощенски картички. Сега знаеше точно къде отива плячката му: малкото площадче между Двадесет и първа и Флорида авеню. Берия помисли, че Смит постъпва наистина умно, като го търси на място, на което беше естествено да се навърта. Но Берия познаваше района и можеше да се скрие.

Преследвачът потъна в прохода под свода, след това се скри под навеса на едно македонско кафене. На една от масите няколко старци играеха домино; от тонколоните долитаха протяжните звуци на македонска народна песен. А ето го и Смит — вървеше към фонтана в центъра на площадчето. Сега крачеше бавно и се оглеждаше, сякаш очакваше някого. На Берия му се стори, че долавя неудобството на Смит — характерното притеснение на човек, който усеща, че не е на мястото си. Берия бръкна в джоба на якето си и пръстите му стиснаха корковата дръжка на автоматичния нож.

Смит направи няколко крачки и усети как пейджърът отзад на кръста му започна да вибрира.

Киров сигнализираше, че Берия се намира в района, на около петдесет фута разстояние от Смит. Американецът още повече забави крачка и се запъти към сергия, на която висяха килими и черги. Спря, погледна часовника си, после се огледа, сякаш търсеше някого. В този час имаше клиенти — повечето хора, които отиваха да работят или да отварят магазините си, спираха да си купят кафе и закуска. Смит реши, че Берия не би видял нищо необичайно в среща с евентуален информатор на оживено място в такъв час.

Пейджърът му отново избръмча — този път два пъти. Берия беше на по-малко от двадесет и пет фута. Когато мина покрай изложените килими, Смит почувства как по гърба му полазват ледени тръпки. Продължи да се оглежда, но не видя нито Берия, нито Киров. После чу тихи стъпки зад себе си.

От удобната си наблюдателна позиция в преддверието на един затворен галантериен магазин Киров забеляза Берия, още когато убиецът мина под свода. Тръгна след него с безшумни стъпки. За това му помагаха обувките със специално изработени подметки.

„Не се оглеждай, Джон. Не се обръщай. Довери ми се.“

Сега Берия беше на десет крачки зад Смит и бързо се приближаваше към него. Когато извади ръка от джоба си, Киров зърна коркова дръжка, а после и блясъка на стоманата — убиецът беше натиснал механизма за изваждане на острието.

Киров носеше най-обикновен на вид черен чадър. Когато скъси разстоянието до Берия, чадърът леко се залюля в ръката му. Точно в мига, когато убиецът вдигна крак, за да направи последната си крачка, Киров насочи чадъра надолу. Острият му връх проби плата на панталона, заби се в крака на Берия и направи неколкосантиметров разрез. Убиецът рязко се извъртя и острието на ножа му блесна на слънчевата светлина. Но Киров вече беше на две крачки от него. Берия го забеляза и очите му се разшириха от изненада. Беше виждал това лице в Москва! Това бе руският генерал от железопътната гара!

Берия направи крачка към Киров, но десният му крак се огъна, ножът се изплъзна от ръката му и той политна напред. Наркотикът, с който беше напоен върхът на чадъра, се разливаше във вените му, замъгляваше погледа му, размекваше мускулите му.

Берия падна на земята с изцъклени очи. Смътно усети как две силни ръце го вдигнаха. Киров го придържаше, усмихваше се и му говореше на сръбски, казваше, че е бил лошо момче и че го е търсил навсякъде. Берия отвори уста, но издаде само бълбукащ звук. Киров го повдигна още малко и му прошепна нещо. Усети докосване на устни до бузата му, после вик на сръбски. Някой обиждаше мъжествеността му.

— Хайде, скъпи — каза тихо Киров. — Да те измъкнем оттук, преди да е станало неприлично.

Берия се извъртя и видя как старците му правеха просташки жестове. После до него се появи Смит и го подхвана под другата мишница. Берия се опита да раздвижи краката си, но установи, че е в състояние само да ги влачи. Главата му увисна и той видя долната част на свода. Оттатък площадчето шумът от уличното движение беше като от гигантски водопад. Киров отвори плъзгащата се врата на един син микробус и извади оттам сгъваема инвалидна количка. Някой положи ръце върху раменете на Берия и го натисна да седне. Стегнаха китките и глезените му с колани. Той чу вой на електромотор и разбра, че инвалидната количка се движи по рампа, която се издига. После Киров блъсна количката в микробуса и застопори колелата й. Внезапно всичко изчезна, останаха само студените сини очи на руснака.

— Дори не предполагаш какъв късметлия си, нагъл кучи сине!

По-нататък Берия вече нищо не чуваше.

Бърлогата на Питър Хауъл се намираше на брега на езерото Чесъпийк, задната й час гледаше към спокойните води, в които се вливаше криволичещ поток. Беше късен следобед, почти осем часа след залавянето на Берия. Смит седеше до вратата и гледаше как двойка ястреби кръжи в търсене на плячка. Слънцето грееше в лицето му. Чу стъпките на Киров по скованите дъски.

Смит нямаше представа кой е истинският собственик на живописната вила, но при срещата им във Венеция Питър Хауъл бе казал, че не само е усамотена, но и отлично обзаведена. Чиста и удобна, хижата имаше килер, пълен с хранителни запаси. В малък склад под дъските на най-голямата стая бяха скрити лекарства, оръжие и други необходими неща, от които се виждаше, че собственикът несъмнено се занимава със същото, с което и Хауъл. Зад хижата бе направен голям навес за инструменти. Там имаше нещо друго.

— Време е, генерале.

— Трябва да изчакаме още малко. Нали не искаме да повтаряме всичко отначало?

— И аз четох същата медицинска литература като вас. Повечето хора се пречупват след шест часа.

— Берия не е като повечето хора.

Смит излезе навън и се облегна на парапета. От мига, в който двамата с Киров планираха операцията, те знаеха, че след като го заловят, Берия няма да проговори. Не и без малко помощ. Не можеха да използват примитивни средства като електрошок или гумени палки. Съществуваха сложни химикали, които в определени комбинации бяха много ефективни и сигурни. Но имаха и недостатъци. Никога не се знаеше дали няма да предизвикат неочаквана реакция, шок или нещо още по-лошо. С Берия не можеха да поемат такъв риск. Трябваше да го обработят чисто, сигурно и най-вече безопасно.

Смит не се заблуждаваше. Независимо дали използваха електричество, химикали или друго — това беше равносилно на мъчения. Самата мисъл, че трябва да го направи, го отвращаваше — и като човек, и като лекар. Непрекъснато си повтаряше, че в този случай подобни средства са оправдани. Берия бе част от нещо, което застрашаваше живота на милиони хора. Много важно беше да получат информацията, която се съдържаше в главата му.

— Да вървим — каза Смит.

Иван Берия се рееше в безгранична белота. Виждаше я, дори когато държеше очите си затворени.

Когато дойде в съзнание, той откри, че се намира в дълбок цилиндричен контейнер, нещо като силоз. Стените бяха съвършено гладки, високи около петнадесет фута, измазани и боядисани, а след това покрити с нещо, което им придаваше блясък. Високо извън обсега му два големи прожектора хвърляха силна светлина. Всичко бе ярко осветено, нямаше и следа от сянка.

Отначало на Берия му се стори, че това е някакъв временен карцер. Тази мисъл го успокои. Той добре познаваше затворническите килии. Но после откри, че диаметърът на силоза е широк точно колкото да побере раменете му. Можеше да се облегне на която страна поиска, но не можеше да седне.

След известно време му се стори, че чува слабо бръмчене, сякаш далечен радиосигнал. С течение на времето сигналът сякаш се усилваше, а стените ставаха все по-бели. После започнаха да се приближават към него. Тогава Берия за пръв път затвори очи закратко. Когато ги отвори, белотата бе станала още по-ярка, ако това изобщо бе възможно. Повече не отвори очи. Слабото бръмчене бе прераснало в рев. Отвъд шума Берия долови нещо друго, нещо, което приличаше на човешки глас. Нямаше представа, че самият той крещи.

Рязко отстъпи назад и падна през невидимата врата, която Киров бе отворил. Той сграбчи Берия за ръката, издърпа го от силоза и веднага нахлупи на главата му черна качулка.

— Всичко ще бъде наред — прошепна генералът на сръбски. — Ще премахна болката, докрай. Ще пийнеш малко вода, после ще си поговорим.

Изведнъж Берия с ожесточение стисна Киров така, както удавник се държи за парче дърво. Генералът не преставаше да му говори, да го успокоява, докато убиецът направи първите си несигурни крачки.

Смит остана потресен от вида на Берия — не защото беше уплашен или изпитваше болка, а тъкмо обратното: изглеждаше точно така, както последния път, когато американецът го бе видял.

Но имаше и промени. Очите му бяха изцъклени и безизразни като на замразена риба. Гласът му звучеше монотонно, без нотки на емоция. Когато заговори, сякаш беше хипнотизиран.

Тримата седнаха около малка маса до вратата. На масата имаше включен малък касетофон. Берия отпиваше вода от пластмасова чаша. До него седеше Киров и следеше всяко движение на убиеца. В скута му лежеше пистолет, скрит под парче плат. Дулото му сочеше към рамото на Берия.

— Кой те нае да убиеш руския охранител? — тихо попита Смит.

— Един човек от Цюрих.

— Ходил си до Цюрих?

— Не. Говорихме по телефона. Само по телефона.

— Каза ли ти името си?

— Представи се като Герд.

— Как ти плати Герд?

— Парите бяха депозирани в банкова сметка в Офенбах банк. Ръководи я господин Вайзел.

Вайзел! Името, което Питър Хауъл бе изтръгнал от корумпирания италиански полицай Дионети…

— Господин Вайзел… Срещали ли сте се?

— Да. Няколко пъти.

— А с Герд?

— Никога.

Смит погледна към Киров, който кимна, за да покаже, че според него Берия казва истината. И Смит мислеше така. Беше очаквал, че Берия работи с посредници. Швейцарските банкери бяха сред най-добрите в бизнеса.

— Знаеш ли какво взе от руския охранител? — продължи Смит.

— Микроби.

Смит затвори очи. Микроби…

— Знаеш ли името на човека, на когото предаде микробите на московското летище?

— Мисля, че беше Робърт. Не беше истинското му име.

— Знаеше ли, че ще трябва да го убиеш?

— Да.

— Герд ли ти каза да го направиш?

— Да.

— Герд споменавал ли е американци? Някога контактувал ли си пряко с американци?

— Само с шофьора си. Но не знам името му.

— Той говорил ли ти е някога за Герд или за някой друг?

— Не.

Смит направи пауза, за да овладее объркания поток на мислите си. Който и да провеждаше тази операция, явно беше издигнал непреодолима преграда между него и убиеца.

— Иван, не искам да слушаш това.

— Добре — Берия се обърна на другата страна. Лицето му беше безизразно.

— Джон, той няма какво повече да ни каже — обади се Киров. — Можем да измъкнем още малко подробности, но не знам дали си струва — генералът разпери ръце. — Нещо ново за линкълна?

— Това е кола на НАСА. Използват я десетки шофьори. Клайн все още проучва нещата — Смит направи пауза. — Трябваше да пипнем шофьора. Сега вече сигурно е съобщил, че Берия е изчезнал. Шефовете му ще стигнат до очевидния извод. Отсега нататък ще бъдат много по-предпазливи.

— Говорихме за това — напомни му Киров. — Невъзможно беше сами да хванем Берия и шофьора. Щеше да ни трябва подкрепление.

— Берия ни даде две имена: Офенбах банк и господин Вайзел — обобщи Смит и разказа на Киров за венецианската връзка.

Руснакът вдигна глава.

— Вайзел трябва да е работил с Герд. Може да са разговаряли, дори да са се срещали…

Смит довърши мисълта му:

— В такъв случай сигурно знае истинското име на Герд, нали?