Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Изминаха пет часа, откак Дилън Рийд се бе усамотил в космическата лаборатория. През това време той следеше движенията и разговорите на екипажа чрез системата си за връзка. Два пъти Мегън Олсън го попита има ли нужда от помощ; друг път искаше да знае колко дълго Дилън ще работи. Нямаше търпение да започне собствените си експерименти.

„Нямаше да припира толкова, ако знаеше какво става тук“ — недоволно си помисли Рийд.

Учтиво, но твърдо каза на Мегън, че тя и останалите ще трябва да почакат, докато той приключи.

Поради факта, че му се налагаше да следи екипажа, работата отне повече време, отколкото се бе надявал. Другото, което му пречеше, бяха постоянните разговори между екипажа и наземния контрол. Въпреки това Рийд работеше колкото можеше по бързо, като спираше само за да даде почивка на ръцете си, които, пъхнати в дългите гумени ръкавици в кутията, започваха да се схващат.

Значимостта на това, което правеше, го завладяваше. През микроскопа наблюдаваше свят, невиждан от никого — освен от създателя му Карл Бауер. В своята лаборатория на Хавай швейцарският учен бе съумял да промени вируса на вариолата така, че да утрои размерите му и да му позволи по-нататъшен растеж. Но възможностите на Бауер бяха ограничени от гравитацията; същото не важеше за Рийд.

Работата на швейцарския учен водеше началото си от една от първите мисии на совалката. Космонавтите бяха намерили плик със сандвичи, които бяха забравили да изядат. Пликът беше найлонов, добре запечатан и се носеше в безтегловната среда като надувна топка. Членовете на екипажа мислеха, че сандвичите стават за ядене, докато един от тях не отбеляза, че единствената причина пликът да се носи така във въздуха е бактериите в храната да са произвели газ, който е причинил издуването на плика.

Това случайно наблюдение даде на учените неопровержимо доказателство за факта, че бактериите растат по-бързо и достигат по-големи размери в условията на микрогравитация.

Когато Карл Бауер прочете доклада на НАСА за това явление, незабавно стигна до заключението, че това, което важи за бактериите, ще важи и за вирусите. Първоначалните изследвания доведоха до зашеметяващи резултати, но в условията на гравитация Бауер не можеше да стигне до окончателен извод. Трябваше да минат години, докато намери Рийд и измисли начин за провеждането на последните експерименти в Космоса.

Сега Рийд наблюдаваше вариола, десет пъти по-голяма и мощна от всеки друг вирус на Земята. Протеиновите мехурчета, които на Земята нарастваха до ограничени размери, запазваха своята цялост и смъртоносна сила. В качеството си на оръжие тази разновидност на вируса нямаше да има равна на себе си. Рийд потрепери при мисълта за това с каква бързина можеха да бъдат унищожени цели народи, ако този мутант се поставеше в бомба с въздушно взривяване. Вариолата щеше бързо да си проправи път през дихателните пътища до лимфните възли, след това да стигне до далака, костния мозък и други лимфатични органи. Накрая щеше да проникне и в малките кръвоносни съдове в кожата. При заразяване с обикновения вирус на едрата шарка този процес отнемаше от пет до десет дни. Според изчисленията на Рийд инкубационният период и периодът на заразяване щяха да бъдат въпрос на минути. Тялото просто нямаше шанс да си създаде защита.

Той извади ръце от жабката, избърса ги и подреди мислите си. След това включи микрофона на врата си.

— Хей, момчета, почти приключих. Дойде ли време за вечеря?

— Тъкмо се канехме да те повикаме — отговори Стоун. — Всички си поръчахме пържола с яйца.

Рийд успя да се засмее.

— Почакайте да видите как изглежда — той направи пауза. — Бих искал всички да се съберете в столовата, за да сверим графика.

— Прието. Ще ти оставим пържола. До след малко.

Рийд затвори очи и си заповяда да запази спокойствие. Изключи микрофона, но не и слушалките. Не му се искаше да слуша звуците, които хората от екипажа издаваха по време на хранене. В тях нямаше нищо човешко. Но за да засече времето на действие на вариолата, трябваше да слуша — нямаше друг начин.

Върна се в Биоизпитания, отново пъхна ръце в гумените ръкавици и внимателно напълни малкия контейнер с променения вирус на вариолата. Затвори го добре, извади го от жабката през малък отвор с въздушна запушалка и го прибра във фризера.

Като използваше ограничителите за крака, Рийд се придвижи към дъното на лабораторията и отвори едно шкафче. Вътре беше костюмът му за излизане в открития Космос. След като се пъхна в него, той посегна да вземе скафандъра, когато видя отражението си в маската му. Поколеба се. В лъскавия плексиглас видя лицата на колегите си от екипажа — хората, които бе подготвял и с които бе работил месеци, дори години наред. Рийд ги харесваше искрено, но не дотам, че да прояви състрадание или милост към тях.

Видя лицата и на двамата си братя, убити по време на терористично нападение над посолството на Съединените щати в Найроби, и на сестра си, доброволец в Умиротворителните сили, отвлечена, измъчвана и накрая убита в Судан. Това, с което Рийд се занимаваше, нямаше за цел да му донесе по-голяма слава на научното поприще, а още по-малко обществено признание или одобрение. Този вирус мутант никога нямаше да види бял свят — освен ако обстоятелствата не наложеха използването му. Генерал Ричардсън и Антъни Прайс бяха от хората, които не се примиряваха със загуби като тези, които Рийд бе понесъл. За тях отмъщението се състоеше не в пускане на ракети над няколко бараки или бункера, а в бързо и пълно опустошаване от невидима, непобедима армия. Като им помагаше в създаването на тази армия, Рийд вярваше, че отмъщава за смъртта на роднините си и изпълнява обещание, дадено много отдавна: че саможертвата им никога няма да бъде забравена.

След като сложи скафандъра си, той се върна в Биоизпитания. Включи маркуча за кислорода към независим източник, който членовете на екипажа използваха при излизане в открития Космос. Спокойно и напълно съзнателно разчупи печата на жабката. За броени секунди сушените частици вариола в лабораторния съд започнаха да образуват спори, миниатюрни като прашинки. Те безпогрешно си проправяха път към процепа на счупения печат на жабката, а оттам излизаха навън. Рийд гледаше като омагьосан как спорите сякаш увисват във въздуха. За миг го обзе ирационален страх, че ще го нападнат. Вместо това циркулационният поток ги подхващаше, завърташе ги и те се понасяха като миниатюрни комети към тунела, който свързваше космическата лаборатория с основното тяло на орбиталния комплекс.

— Идваш ли, Мегън? — попита Картър, след като и двамата приключиха с докладите си до наземния контрол.

Като маневрираше покрай личните каюти на екипажа, Мегън викна през рамо:

— Да, умирам от глад.

В този момент чуха прещракване в слушалките си.

— „Дискавъри“, тук наземен контрол. Доколкото разбираме, смятате да направите почивка за вечеря.

— Положително, наземен контрол — отговори Картър.

— „Дискавъри“, нашите уреди показват възможно спадане на налягането при въздушната камера на долната палуба. Ще ви бъдем много задължени, ако някой отиде да провери.

В слушалките отекна гласът на Стоун:

— Мегън, Картър, вие сте най-близо.

Картър погледна Мегън. В очите му се четеше молба.

— Наистина съм много гладен!

Мегън влезе в една от каютите и извади изпод възглавниците колода карти. Разкъса целофана, грижливо размеси картите, за да не изтърве нито една, и подаде колодата на Картър.

— Цепи. По-голямата печели.

Картър завъртя очи, посегна към колодата и обърна десетка. Мегън обърна седмица.

Картър се засмя и се насочи към столовата.

— Ще ти оставя малко гарнитура! — извика той.

— Разбира се, благодаря.

— Имаш ли нещо против да свършиш работата, Мегън? — попита Стоун.

Тя въздъхна.

— Всичко е наред. Само се погрижи Картър да не излапа всичките телешки котлети или каквото е там.

— Прието. Ще се видим след малко.

Мегън знаеше, че „след малко“ означава поне един час. Проверката на въздушната камера изискваше да си сложи костюм за излизане в открития Космос.

Тя се улови за ръкохватките и се спусна по стълбата на долната палуба. Зад каргото и оборудването, които совалката носеше, се намираше въздушната камера. Червената светлина над вратата примигваше — сигнал за възможна повреда.

— Всичко е от проклетото захранване — промърмори Мегън и се отдалечи.

— Виж това.

Картър разкъса пакетче портокалов сок, вдигна го и изстиска малко течност. Сокът образува мехурче и заплува пред Картър. Той го проби със сламка и започна да пие. След няколко секунди течността изчезна.

— Страхотно — отбеляза Стоун. — Ела на рождения ден на сина ми да направиш няколко фокуса.

— Охо, сосът ти се изплъзва! — извика Рандъл Уолъс.

Стоун се обърна и видя, че докато е говорил с Картър, сосът от скариди бе загубил контакт с лъжицата му. Взе една царевична питка и се опита да го хване с нея.

— Чудя се защо се бави Дилън — промърмори Картър с уста, пълна с пилешко месо, което ядеше направо от найлоновото пликче.

— Дилън, приемаш ли? — каза Стоун в микрофона си.

Отговор не последва.

— Сигурно е в тунела — предположи Картър. — А това го използва за фасул. Може тайно да си е взел малко на борда.

Фасулът, както броколите и гъбите, никога не влизаше в менюто на екипажа. В Космоса изпускането на газ беше далеч по-болезнено, отколкото на Земята, а и лекарите все още не знаеха как реагират газовете в условията на микрогравитация.

Картър се закашля.

— Ядеш прекалено бързо — смъмри го Стоун.

Отговорът на Картър бе заглушен от нов взрив на кашлица.

— Хей, може да се е задавил с нещо — каза Уолъс.

Стоун тръгна към него. В този миг Картър неочаквано се вкопчи в раменете на командира Бил Керъл. Обзет от нов пристъп, той избълва кръв право във въздуха пред себе си.

— Какво е това, по дяволите! — извика Стоун.

Понечи да каже още нещо, но се хвана за гърдите и се опита да разкъса анцуга си. Струваше му се, че тялото му гори отвътре. Когато избърса лицето си, опакото на ръката му се обагри с кръв.

Керъл и Уолъс гледаха ужасени как колегите им започнаха да се мятат, като размахваха ръце и крака, сякаш бяха полудели.

— Върви на полетната палуба и се запечатай! — изрева Керъл.

— Но…

— Направи го!

Докато буташе Уолъс към стълбата, в слушалките му прозвуча глас от наземния контрол:

— „Дискавъри“, проблем ли има?

— Има, и още как! — извика Керъл. — Картър и Стоун се скъсват от…

Той усети спазъм в тялото си.

— О, Господи!

Преви се надве и от очите и ноздрите му потече кръв. Някъде в далечината чу притеснения глас на човека от наземен контрол.

— „Дискавъри“, приемате ли?

В съзнанието му се оформи отговор на въпроса, но преди да произнесе и дума, над очите му се спусна червена мъгла.

Докато работеше във въздушната камера на долната палуба, Мегън чу виковете и стенанията на останалите от екипажа. Тя рязко натисна бутона за предаване на костюма си.

— Франк? Картър? Уолъс?

Чу само припукване на статично електричество. Имаше повреда в устройството й за свръзка.

Мегън изостави захранването, което проверяваше, и натисна дръжката на вратата на въздушната камера. За неин голям ужас тя не помръдна.

Дилън Рийд стоеше в космическата лаборатория и стискаше хронометър в покритата си с ръкавица ръка. Мутиралата вариола действаше със застрашителна бързина. Знаеше, че трябва да отчете точно за колко време е заразила и унищожила екипажа. Бауер твърдо държеше на мнението си, че единственият начин да се измери способността на новата едра шарка да убива е да се изпробва върху хора. Това беше и начин да се отърват от всички потенциални свидетели. Но за да го направи, Дилън Рийд трябваше да следи хронометъра. Налагаше му се да отвори очи — нещо, което не се осмеляваше да стори, защото тогава щеше да види лицата на хората, които крещяха.

Далеч от него, в друг свят, ръководителят на мисията Хари Ландън лежеше в малък кабинет на един коридор разстояние от наземния контрол и наваксваше часовете изгубен сън, от който така се нуждаеше. Ветеран с двадесетгодишен стаж в НАСА, десет от които бе прекарал в напрегната работа на Кейп Канаверал, Ландън се бе научил да почива, когато му се отвори възможност за това. Умееше и да се буди на мига, бодър и готов за работа.

Ландън усети как нечия ръка се доближава до рамото му, преди още да го е докоснала. Обърна се на другата страна и видя пред себе си лицето на млад механик.

— Какво има? — попита той.

— Проблем на борда на „Дискавъри“ — нервно отвърна механикът.

Ландън се изтърколи от походното легло, грабна очилата, които бе оставил на един от шкафовете, и тръгна към вратата.

— Какво не е наред — механиката, летателните прибори, какво?

— Хората.

Ландън не спря забързания си ход, само викна през рамо:

— Какво искаш да кажеш? Как така „хората“?

— Екипажът… — запъна се механикът. — Нещо става.

Нещо наистина не беше наред — съвсем не беше наред. Ландън го усети още щом влезе в залата на наземния контрол. Всички се бяха надвесили над компютрите и нервно се мъчеха да установят контакт с „Дискавъри“. От малкото, което дочу, когато мина покрай тях, му стана ясно, че на борда никой не отговаря.

Той отиде до командния си пост и изрева:

— Дайте ми визуална връзка!

— Не можем, сър — обади се някой в отговор. — Сигурно видеото им е изключено.

— Тогава ми дайте аудиовръзка!

Ландън сложи на главата си слушалки и опита да овладее гласа си.

— „Дискавъри“, тук ръководител мисия. Моля, обадете се — в слушалките му изпука статично електричество и едва не го оглуши. — „Дискавъри“, повтарям: тук ръководител мисия…

— Наземен контрол, тук „Дискавъри“.

Сподавеният глас накара Ландън да изтръпне.

— Уолъс, ти ли си?

— Да, сър.

— Какво става там, синко?

Наложи му се да изчака поредния пукот. Когато Уолъс отново заговори, му се стори, че кашля.

— Уолъс, какво не е наред?

— Контрол… контрол, чувате ли ме?

— Уолъс, само ни кажи…

— Всички умираме…