Пактът „Касандра“

ГЛАВА ПЪРВА

Пазачът на гробищата се сепна, когато чу скърцането на чакъла под тежестта на автомобилните гуми. Небето беше притъмняло, а той току-що си бе направил кафе и не му се ставаше от леглото. Все пак любопитството надделя. Посетителите на Александрия рядко стигаха до гробищата на Айви Хил; историческият град на реката Потомак имаше достатъчно други, по-привлекателни и забавни места, с които да привлече живите. Колкото до местните жители, рядко някой се отбиваше тук през почивните дни; още по-малко в късния следобед, когато от небето се изливаше пороен априлски дъжд.

Пазачът надникна през прозорчето на портата и видя един мъж да слиза от обикновена на вид лимузина. От правителството ли беше? Стори му се, че посетителят бе малко над четиридесетте, висок и жилест, облечен в непромокаемо яке, тъмни панталони и работнически ботуши.

Пазачът видя как човекът се отдалечи на една-две крачки от колата и огледа наоколо. Не беше от правителството — може би военен. Надзирателят отвори вратата и застана под навеса. Посетителят стоеше неподвижно, гледаше през портите на гробището и не обръщаше внимание на дъжда, който мокреше тъмната му коса. „Може би това е първото му идване тук“ — помисли си пазачът. Първия път всички се колебаеха, сякаш не смееха да влязат на място, което свързваха с мъка, печал и загуба. Той хвърли поглед към лявата ръка на посетителя и видя, че на нея няма халка. Дали беше вдовец? Опита се да си спомни дали наскоро са погребвали млада жена.

— Здравейте.

Гласът на мъжа изненада пазача. Беше твърде нежен за толкова едър човек и тих, сякаш поздравът бе произнесен от вентрилоквист.

— Добър ден. Ако желаете да влезете, мога да ви услужа с чадър.

— Ще ви бъда задължен, благодаря — отговори мъжът, но не помръдна.

Пазачът протегна ръка към поставката, направена от стара градинарска лейка. Издърпа чадъра за стърчащата дръжка и пристъпи към мъжа, като се вгледа в гладко избръснатото лице и поразителните му морскосини очи.

— Казвам се Барнс. Аз съм пазачът. Ако ми кажете при кого идвате, бих могъл да ви спестя излишното лутане.

— София Ръсел.

— Ръсел ли казахте? Нищо не ми говори. Чакайте да проверя. Няма да отнеме повече от минута.

— Не си правете труда. Мога да се оправя и сам.

— Все пак ще трябва да ви запиша в книгата за посетителите.

Мъжът разтвори чадъра.

— Джон Смит. Доктор Джон Смит. Знам къде да я открия. Благодаря ви.

На пазача му се стори, че гласът на мъжа потрепери. Вдигна ръка, за да му махне, но посетителят вече се отдалечаваше с големи и отмерени крачки, като войник, докато накрая потъна в сивата пелена на дъжда.

Пазачът продължи да гледа след него. Ледени тръпки пробягаха по гръбначния му стълб и той потрепери. Прибра се в бараката до входа, затвори вратата и здраво я заключи.

Взе книгата за посетителите от бюрото си, отвори я на днешна дата и записа името на посетителя и часа на пристигане. После му хрумна да отгърне на края на книгата, където имаше списък на погребаните по азбучен ред.

Ръсел… София Ръсел. Ето я: ред 17, гроб 12. Погребана… точно преди една година! Сред тримата опечалени, подписали се в регистъра, беше и Джон Смит, лекар.

Но защо не беше донесъл цветя?

Докато вървеше по пътя през Айви Хил, Смит беше благодарен на дъжда. Беше като покривало, метнато върху спомените, които все още със същата сила го пронизваха и изгаряха — спомени, които неизменно го бяха съпътствали през цялата изминала година, които шепнешком му напомняха за себе си денем и нощем, присмиваха се на сълзите му, подтикваха го отново и отново да съживява в съзнанието си онзи ужасен миг.

Той оглежда бездушната бяла стая в болницата на Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати /ИМИИЗАСАЩ/ във Фредерик, Мериленд. Вижда как София, неговата любима, бъдещата му съпруга, мъчително се задъхва под кислородната маска. Той стои само на сантиметри от нея и не може да й помогне. Крещи на медицинския персонал, виковете му отекват в стените и се връщат обратно към него, за да му се присмеят. Лекарите не знаят какво й е. И те са безпомощни.

Изведнъж от гърдите й се изтръгва вик — писък, който Смит и сега чува в кошмарите си и всеки път се моли да е за последно. Гръбнакът й, извит като лък, се огъва в неописуем ъгъл; потта се лее от нея, сякаш се мъчи да пречисти тялото й от отровата. Лицето й е пламнало от треска. За миг застива неподвижно. После изведнъж се отпуска. От носа и устата й бликва кръв. От дълбините на гръкляна й се изтръгва предсмъртен хрип, следва лека въздишка, сякаш душата й, най-сетне свободна, напуска измъчения си затвор…

Смит потрепери и бързо се огледа. Не беше забелязал, че е спрял на едно място. Дъждът продължаваше да барабани по чадъра, но като че ли беше забавил ритъма си. Стори му се, че може да чуе удара на всяка капка върху найлона.

Не знаеше откога стои неподвижно, като изоставена, забравена от всички статуя. Не разбра и какво го накара най-накрая да тръгне. Не помнеше кога се е озовал на пътеката, която водеше към гроба й, нито как е стигнал до него.

Смит се наведе и прокара пръсти по гладката повърхност на гранитната плоча.

— Знам, че трябваше да идвам по-често — прошепна той. — Но все не намирах сили да го направя. Мислех, че ако дойда тук, ще трябва да призная, че съм те изгубил завинаги. Не можех да го сторя… досега. „Проектът Хадес“ — така нарекоха онова ужасно нещо, което те отне от мен. Ти никога не си виждала лицата на хората, замесени в него; Бог ти спести това. Но искам да знаеш, че платиха за престъпленията си. Търсех отмъщение и вярвах, че така ще намеря покой. Но не го открих. Месеци наред се питах как да стигна този покой; отговорът всеки път беше един и същ.

От джоба на сакото си Смит извади малка кутийка за бижута. Отвори я и се загледа в шесткаратовия диамант в платинена обкова, който бе купил във „Ван Клееф & Арпел’с“ в Лондон — венчалния пръстен, купен за жената, която щеше да стане негова съпруга.

Смит приклекна и зарови пръстена в меката земя до самия надгробен камък.

— Обичам те, София. Винаги ще те обичам. Душата ти е светлината на моя живот. Но вече е време да продължа напред. Не знам накъде ще поема, нито как ще стигна дотам. Но трябва да вървя.

Допря пръсти до устните си, после докосна хладния камък.

— Нека Бог те благослови и винаги бди над теб.

Взе чадъра, отстъпи и се загледа в плочата, сякаш искаше завинаги да запечата картината в паметта си. После чу тихи стъпки зад гърба си и рязко се обърна.

Там стоеше жена с черен чадър, около тридесет и пет годишна, висока, с ослепителна червена коса, подстригана на венец. Носът и високите й скули бяха обсипани с лунички. Щом видя Смит, морскозелените й очи се разшириха.

— Джон? Джон Смит?

— Мегън…?

Мегън Олсън бързо се приближи, хвана ръката му и я стисна.

— Ти ли си? Боже мой, мина…

— Доста време.

Мегън погледна зад него, към гроба на София.

— Толкова съжалявам, Джон! Не знаех, че ще има някой тук. Не исках да те безпокоя.

— Няма нищо. Вече свърших онова, за което бях дошъл.

— Предполагам, че и двамата сме дошли с една и съща цел — тихо каза тя.

Заведе го на сухо под един голям дъб и го погледна изпитателно. Бръчките на лицето му бяха станали по-дълбоки, отколкото си го спомняше, а се бяха появили и нови. Можеше само да гадае каква е била последната година за Джон Смит.

— Съжалявам за загубата ти, Джон — продължи. — Искаше ми се да ти го кажа по-рано — тя се поколеба. — Съжалявам, че не бях наблизо, когато имаше нужда от някого.

— Опитах да се свържа с теб, но не те намерих — отговори той. — Работата…

Мегън кимна мрачно.

— Нямаше ме — неопределено каза тя.

София Ръсел и Мегън Олсън бяха израснали в Санта Барбара, заедно бяха ходили на училище, а после и в колежа на Южнокалифорнийския университет в Лос Анджелис. След колежа пътищата им се разделиха. София продължи да учи и получи докторска степен по клетъчна и молекулярна биология, а след това започна работа в Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати. След като стана магистър по биохимия, Мегън прие пост в Националния институт по здравеопазването. Но само след три години се прехвърли в отдела за медицински изследвания на Световната здравна организация. София получаваше картички от нея от всички краища на света и ги подреждаше в един албум, за да не изгуби следите на пътешестващата си приятелка. Ето че сега Мегън се бе завърнала без предизвестие.

— НАСА — каза тя, за да отговори на неизречения въпрос на Смит. — Уморих се от номадския живот, кандидатствах в школата за космонавти и ме приеха. Сега съм първа в списъка за следващата космическа мисия.

Смит не можа да скрие учудването си.

— София винаги е казвала, че не знае какво да очаква от теб. Честито.

Мегън се усмихна едва забележимо.

— Благодаря. Предполагам, че никой от нас не знае какво да очаква. Ти още ли си в армията, в института?

— Аз съм художник на свободна практика — отговори Смит.

Не беше съвсем вярно, но все пак близо до истината. Той смени темата:

— Ще останеш ли във Вашингтон? Може би ще намерим време да се видим.

Мегън поклати глава.

— С удоволствие, но довечера трябва да се връщам в Хюстън. Все пак не ми се иска да губим връзка, Джон. Още ли живееш в Търмонт?

— Не, продадох къщата. Навява ми твърде много спомени.

На гърба на една визитна картичка той записа адреса си в Бетесда и последния си телефонен номер.

Подаде й картичката и каза:

— Обаждай се.

— Ще се обаждам — отвърна тя. — Пази се, Джон.

— Ти също. Радвам се, че се видяхме, Мегън. Успех в мисията.

Джон Смит излезе на дъжда и потъна във водната пелена. Мегън го проследи с поглед.

„Аз съм художник на свободна практика…“

Никога не си бе представяла Смит като човек без цел и посока в живота. Все още размишляваше над загадъчната му забележка, докато вървеше към гроба на София, а дъждът барабанеше по чадъра й.