Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Със схванати крайници и изтощен, Смит криво-ляво успя да докара колата до Бетесда. Той влезе, разхвърля дрехите си по пода на път за банята, после пусна душа и застана под парещата струя.

Водата отмиваше писъците и експлозиите от изтеклата нощ. Но колкото и да се опитваше, Смит не можеше да изтрие от паметта си спомена за колата на Ричардсън, размазана в блокадата от джипове, изригналото огнено кълбо, видът на Ричардсън и Прайс и телата им, пламнали като факли.

Смит влезе в спалнята и легна гол върху завивките. Затвори очи, нави в съзнанието си своя биологичен часовник — навик, останал от годините служба в армията, отпусна се и потъна в дълъг тъмен тунел. Сякаш се носеше в безтегловност като космонавт, осъден да се носи до безкрайност в открития Космос. После усети, че се е ударил в нещо, стресна се и се събуди, за да открие, че посяга към пистолета на нощната масичка.

Смит отново взе душ и бързо се облече. Тръгна към вратата, но си спомни, че не е проверил съобщенията на секретния си мобилен телефон. Бързо прегледа списъка и намери бележка от Питър Хауъл. Имаше информация за него.

Смит включи компютъра си, пусна програмата за декодиране и свали файла, който Хауъл му бе изпратил. Прочете го и остана зашеметен. След като копира файла, той го записа на сигурно място и изпрати бързо електронно съобщение на мобилния телефон на англичанина: „Добре свършена работа — дори повече от добре. Прибирай се у дома. Пиенето е от мен. Дж. С.“

Когато слънцето изгря, Смит излезе от къщи и подкара по пустите улици до западния вход на Белия дом. Охраната провери в компютъра картата му за самоличност и го пусна да влезе. На портала го пое един морски офицер, който го придружи по тихите коридори на Западното крило до малък претъпкан офис, където го посрещна Натаниъл Клайн. Той се изправи, за да го поздрави. Видът на Клайн стресна Смит. Шефът на Приют едно беше небръснат, а дрехите му изглеждаха сякаш бе спал с тях. Клайн уморено му махна с ръка да седне.

— Свършил си огромна работа, Джон — каза той тихо. — Дължим ти голяма благодарност. Виждам, че си се измъкнал цял и невредим.

— Поочукан и понатъртен, но цял-целеничък, сър.

Измъчената усмивка на Клайн се стопи.

— Още не си чул, нали?

— Какво да съм чул, сър?

Клайн кимна.

— Добре… Това е добре. Информационното затъмнение е пълно — той пое дълбоко дъх. — Преди осем часа Хари Ландън, ръководител мисия в Кейп Канаверал, е съобщил, че има инцидент на борда на „Дискавъри“. След като успял да възстанови връзката, научил, че… че всички членове на екипажа са мъртви, освен един.

Той тъжно погледна Смит и треперенето в гласа издаде мъката му.

— Мегън си отиде, Джон.

Смит усети как тялото му отмалява. Опита се да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи. Гласът, който излезе от гърлото му, сякаш не му принадлежеше.

— Какво се е случило, сър? Пожар?

Клайн поклати глава.

— Не. Орбиталният комплекс е функционирал отлично. Но някакъв вирус е проникнал на кораба и е унищожил екипажа.

— Кой е оцелелият?

— Дилън Рийд.

Смит вдигна глава.

— Единственият оцелял? Сигурно ли е?

— Рийд е обиколил целия кораб. Открил е всички. Съжалявам.

Смит и по-рано беше губил хора, застигнати от внезапна, насилствена смърт. Знаеше, че подобна реакция е типична за човек, сблъсквал се със смъртта: в паметта му изникна последната среща с Мегън в кафенето до комплекса на НАСА в Хюстън.

А вече я нямаше. Просто ей-така.

— Ландън и останалите от НАСА си скубят косите — каза Клайн. — Все още не могат да схванат какво се е объркало.

— Как е оцелял Рийд?

— Бил е в един от онези костюми, които използват, за да излизат в открития Космос. Както изглежда, е провеждал някакъв експеримент.

— А останалите от екипажа са били в обикновените си работни комбинезони — каза Смит. — Без защитни приспособления — той направи пауза. — Вие казахте, че не е имало пожар. Че някакъв вирус ги е нападнал.

— Джон…

— Мегън ти беше казала, че е видяла някого с Рийд точно преди излитането — прекъсна го Смит. — Ти вече подозираше, че съществува връзка между Трилор и Рийд… — той се замисли за миг. — Как са изглеждали телата?

— Ландън казва, че по думите на Рийд са били подути, покрити с кървящи рани.

Смит сглоби цялостната картина в главата си и потръпна.

— Получих съобщение от Питър Хауъл — каза той на Клайн. — Имал е дълъг разговор с господин Вайзел. Изявил е такава готовност да сътрудничи, че е настоял да заведе Питър в дома си, откъдето през лаптопа му са проникнали в компютрите на Офенбах банк. Изглежда, че Иван Берия е имал дълги и плодотворни взаимоотношения с банката, особено поради честите услуги, които е вършил за един клиент: „Бауер-Зермат“ АД.

Клайн беше смаян.

— Фармацевтичния гигант?

Смит кимна.

— За последните три години компанията „Бауер-Зермат“ е превела пари по сметката на Берия общо десет пъти; два от последните три превода са направени точно преди руският охранител и Трилор да бъдат убити.

— А третият превод? — заинтригува се Клайн.

— Имал е поръчка да премахне и мен.

Те помълчаха известно време, след което Клайн попита:

— Имаш ли доказателства?

Сякаш обявяваше мат в шахматна партия, Смит извади дискета.

— Безспорни доказателства.

Клайн поклати глава.

— Добре. „Бауер-Зермат“ плаща — е плащал — на Берия за убийства, сред които и тези на руския охранител и на Трилор. Това свързва „Бауер-Зермат“ с откраднатата едра шарка. Но възникват два въпроса: за какво е необходима на „Бауер-Зермат“ едра шарка? И кой в компанията взема решенията за убийствата и плащанията? — той посочи дискетата. — Тук има ли име?

— Няма име — отговори Смит. — Но не е трудно да се отгатне, нали? Само един човек би могъл да си позволи да наеме убиец като Берия: лично Карл Бауер.

Клайн изпусна въздух и от ноздрите му се чу свистене.

— Добре… Но да намерим отпечатъци на Бауер върху заповед за наемане на Берия или върху самите плащания е съвсем друго нещо.

— Такива документи едва ли съществуват — рязко каза Смит. — Бауер е твърде предпазлив, за да остави толкова очевидна следа — той направи пауза. — Но какво е намислил да прави с едрата шарка? Да прави ваксина? Не. Това вече е направено преди него. Да си поиграе с нея? Да я измени генетично? Възможно е. Но защо? Едрата шарка се изследва от години. Не може да бъде използвана като биологично оръжие. Инкубационният й период е много дълъг. Ефектите не са стопроцентово предсказуеми. Тогава защо Бауер продължава да иска пробата? И да я иска толкова много, че да убива хора заради нея?

Смит погледна към Клайн.

— Знаете ли как умират хората от едра шарка? Първите симптоми са сърбеж около устата, който по-късно се разпространява върху лицето и раменете, а оттам и по цялото тяло. Излизат гнойни пъпки, образуват корички, отново загнояват. Накрая отвърстията започват да кървят…

Клайн го изгледа втренчено.

— Точно както е станало с екипажа! — прошепна той. — Умрели са така, както умират заболелите от едра шарка! Нима искаш да кажеш, че Бауер е качил откраднатия вирус на борда на „Дискавъри“?

Смит стана. Опита се да пропъди представата за Мегън, за това как е умряла, за последните й ужасни минути.

— Да. Това искам да кажа.

— Но…?

— В Космоса — в условията на микрогравитация — могат да се трансформират клетки, бактерии, буквално всичко, и то така, както не може да стане на Земята — той направи пауза. — Премахнахме едрата шарка, но оставихме две проби — едната тук, другата в Русия. На пръв поглед причината за това беше, че не можем да унищожим докрай един цял вид. Но истината е по-мрачна: не знаехме дали някой ден няма да ни потрябва. Може би сме смятали, че след години ще успеем да я използваме като оръжие. Или че ако някой друг го направи, ще разполагаме с достатъчно материал, за да произведем ваксина. Бауер не е искал да чака толкова време. По някакъв начин е открил процес за превръщане на вируса в оръжие. Вероятно е имал петдесет-шестдесет процента успех, но не е могъл да завърши процеса. Не е могъл да се увери в резултатите. Единственият начин да докаже, че е на прав път, е бил да уреди експеримент в единствената среда, където бактерията расте със скоростта на светлината. Имал е нужда да качи вируса на борда на совалката — Смит помълча малко и продължи: — И го е направил.

— Ако си прав, Джон — произнесе Клайн напрегнато, — това означава, че Дилън Рийд е негов съучастник.

— Той е единственият оцелял, нали? Ръководителят на медицинската изследователска програма на НАСА. Човекът, който за късмет е бил облечен в защитен костюм, точно когато се е разиграла трагедията.

— Предполагаш, че Рийд е унищожил собствения си екипаж? — настоятелно попита Клайн.

— Точно това имах предвид.

— Но защо, за Бога?

— По две причини: да премахне всички вероятни свидетели и… — гласът на Смит заглъхна. — И да тества експеримента върху хора, за да види с каква скорост ще ги убие вирусът.

Клайн се сви на стола си.

— Това е лудост.

— Онзи, който го е замислил, е луд — каза Смит. — Не от буйстващите луди с пяна около устата. Неговата лудост е скрита, коварна. Но е лудост.

Клайн го погледна.

— Бауер…

— А също и Ричардсън, Прайс, Трилор, Лара Телегина…

— За да пипнем Бауер, ще ни трябват убедителни доказателства, Джон. Можем да се опитаме да проследим телефона му…

Смит поклати глава.

— Нямаме време. Ето как го виждам аз: да приемем, че на борда на совалката има биологическо оръжие, което се намира под контрола на Рийд. Бауер и съучастниците му ще искат да унищожат всички доказателства за случилото се там. Освен това съм убеден, че няма да намерим улики, доказващи дейността на Ричардсън или Прайс. Но за Бауер е важно совалката да се приземи цяла. Необходимо му е да измъкне оттам Рийд и вируса. Кога НАСА ще приземи орбиталния комплекс?

— След около осем часа. Трябва да изчакат, докато се отвори атмосферен прозорец, за да я приземят във военновъздушна база „Едуардс“ в Калифорния.

Смит се наведе напред.

— Можете ли веднага да ми уредите среща с президента?

Два часа по-късно, след разговора с президента Смит и Клайн се озоваха в малка конферентна зала до Овалния кабинет. Докато чакаха президента да завърши срещата си, с Клайн се свързаха от Кейп Канаверал.

— Господин Клайн? Тук е Хари Ландън от наземен контрол. Имам информацията, за която ме питахте.

Клайн слуша известно време мълчаливо, после благодари на Ландън. Преди да затвори, попита:

— Какъв е статусът на спускане?

— Приземяваме я толкова плавно, колкото ни е възможно — отговори Ландън. — Трябва да ви кажа, че досега не сме правили такова нещо, освен в симулатора. Но ще върнем хората си долу. Имате думата ми.

— Благодаря ви, господин Ландън. Ще поддържаме връзка.

Клайн се обърна към Смит.

— Ландън се е обадил на всички от Черната книга и на един, за когото Рийд лично е помолил.

— Нека позная. Карл Бауер.

— Право в целта.

— Логично е — каза Смит. — Той ще иска да бъде там, когато Рийд се завърне с рожбата му.

Клайн кимна и посочи тъмния до този момент монитор, който внезапно започна да показва картина.

— Време е.

Въпреки паяжината от бръчки и бръчици около очите седналият зад бюрото си президент излъчваше авторитет и власт. Докато чакаше пристигането на последния член на работната група, той огледа лицата около себе си.

ЦРУ беше представено от Бил Додж, хладен и неприветлив човек. Докато преглеждаше последните новини от НАСА, лицето му не издаваше никакви емоции.

Марта Несбит, съветникът по националната сигурност, седеше до Додж. Ветеранът от Държавния департамент Марти, както всички я наричаха, беше известна с бързината, с която преценяваше ситуацията, взимаше решение и пристъпваше към действие.

Срещу нея седеше държавният секретар Джералд Саймън, който се опитваше да махне невидимо влакънце от ръчно ушития си костюм — ритуал, който показваше състоянието му на мъчителна нерешителност.

— Надявам се, че имахте време да съберете мислите си — каза президентът. — Защото при така възникналите обстоятелства ние трябва незабавно да вземем правилното решение.

Той огледа групата.

— По последни данни „Дискавъри“ ще достигне прозореца за навлизане в земната атмосфера след приблизително един час. След това трябва да минат още четири часа, за да започне спускането. След още седемдесет и пет минути ще се приземи на „Едуардс“. Пред нас стои следният прост въпрос: да оставим ли совалката да се приземи?

— Аз искам да попитам нещо, сър — обади се Марта Несбит. — В кой момент разрушаването на орбиталния комплекс ще стане невъзможно?

— Не съществува такава критична точка — отговори й президентът. — Фактът, че на борда на совалката се съдържа пакет от мощни експлозиви за саморазрушаване, по понятни причини никога не е бил правен публично достояние. С помощта на сателитни предаватели можем да активираме механизма във всеки момент от настоящото положение на совалката до самото й кацане.

— Но, господин президент, пакетът всъщност е проектиран така, че да разруши орбиталния комплекс в Космоса — каза Бил Додж. — Целта е да не попаднат никакви вредни частици в нашата атмосфера.

— Вярно е — съгласи се Кастила.

— Но е вярно и това, че нямаме представа какво се е случило на борда на „Дискавъри“ — намеси се Джералд Саймън. Той огледа всички в стаята. — Петима достойни хора са мъртви. Не знаем нито как, нито защо. Но един е още жив. Ние винаги прибираме мъртъвците от бойното поле. А ако има и оцелял, на всяка цена трябва да го върнем.

— Съгласна съм — каза Марти Несбит. — Първо, съгласно последната информация орбиталният комплекс е здрав от гледна точка на механиката. Второ, НАСА все още проверява каква би могла да е причината за смъртта на екипажа. С пълно основание са съсредоточили вниманието си върху храната, течностите и газовете. Знаем, че бактериите се развиват много бързо в условията на микрогравитация. Напълно възможно е нещо безобидно в земни условия да мутира по неподозиран начин и да причини поражения, преди жертвите да могат да реагират.

— Но тъкмо затова не можем да рискуваме да приземим совалката, нали? — попита Джералд Саймън. — Аз съм длъжен да разглеждам ситуацията от перспективата на държавната сигурност. Знаем, че на совалката има нещо смъртоносно и все пак искаме да я приземим, така ли? На каква опасност излагаме себе си и останалия свят?

— Може да няма никаква опасност — отговори Бил Додж. — Това не е щамът „Андромеда“, Джери. Нито серия от „Досиетата Х“ за извънземна зараза, проникнала по някакъв начин на борда на совалката. Каквато и да е причината за смъртта на тези хора, дошла е от Земята. Но тук очевидно не предизвиква същите смъртоносни последици. Излезе ли от безтегловната среда, проклетото нещо ще умре.

— Искаш да заложиш страната на карта, за да докажеш една теория? — възрази му Саймън. — Или цялата планета?

— Мисля, че преувеличаваш, Джери.

— А аз мисля, че ти проявяваш прекалено безгрижие!

— Дами и господа! — извика президентът и в стаята се възцари мълчание. — Дебати, въпроси, коментари — добре. Но не се карайте и не се заяждайте. Нямаме време за това.

— НАСА има ли разумни основания да смята, че може да разбере какво се е случило там? — попита съветникът по националната сигурност.

Президентът поклати глава.

— Зададох същия въпрос на Хари Ландън. Отговорът е „не“. Макар че оцелелият — Дилън Рийд — е лекар, той не разполага нито с време, нито с необходимите средства и екип, за да проведе каквото и да било смислено разследване. Имаме общо описание на състоянието на труповете, но това със сигурност не е достатъчно, за да се определи причината за смъртта.

Той огледа хората в стаята.

— Едно мога да ви кажа със сигурност: Хари Ландън не вярва, че можем изобщо да обмисляме варианта за разрушаване на совалката. Затова нито той, нито който и да било от НАСА ще участва в нашата дискусия. След като ви казах това и след като всички имахте възможност да се запознаете с фактите, известни до момента, трябва да проведем предварително гласуване. Бил ще започнем от теб: спасяване или унищожаване?

— Спасяване.

— Марти?

— Унищожаване.

— Джери?

— Унищожаване.

Президентът разкърши пръсти. Тогава Бил Додж заговори:

— Сър, не разбирам защо колегите ми гласуваха по този начин. Но не бива да пренебрегваме факта, че на борда има един оцелял.

— Никой не пренебрегва този факт, Бил — обади се Марта Несбит.

— Не съм довършил, Марти. Вярвам, че имаме решение на проблема — Додж се обърна към останалите от групата. — Както всички знаете, аз заемам няколко длъжности, едната от които е втори командир на Дивизията за космическа сигурност. Преди трагичната злополука с Франк Ричардсън той носеше тази отговорност наравно с мен. Ние предполагахме, че в даден момент може да възникне биологичен инцидент — ако това е, което е станало — на борда на пилотиран или безпилотен полет. Като имахме предвид преди всичко совалката, ние създадохме специално съоръжение за подобни ситуации.

— И къде се намира това съоръжение? — попита Джералд Саймън.

— На изпитателния полетен полигон до Грум Лейк — на шестдесет мили североизточно от Лас Вегас.

— Какво точно представлява това? — попита президентът.

Додж извади от куфарчето си видеокасета.

— Най-добре е да го видите сами.

Той пъхна касетата във видеокасетофона под телевизионния екран с висока разделителна способност и натисна бутона. Отначало се появиха снежинки, но последва ясно фокусирана картина от пустинята.

— Не виждам нищо особено — отбеляза съветникът по Националната сигурност.

— Това е целта — отговори Додж. — Заимствахме идеята от Израел. Предвид територията на Израел, там има малко места, където могат да се скрият изтребители. Затова са построили няколко подземни бункера с писти, които не приличат на такива — и имат уникални характеристики.

На екрана онова, което приличаше на пустинен пейзаж, започна полека да се накланя, като ъгълът постепенно се увеличаваше. Додж замрази кадъра.

— Ето тук на пръв поглед пистата свършва. Но под земята има система от хидравлични крикове. Пистата всъщност продължава още шестстотин ярда, като постепенно влиза в подземен бункер.

Камерата следваше наклона на пистата. От двете й страни се появиха редици светлини. Камерата се спускаше по рампата и постепенно иззад светлините се появи огромен бетонен бункер.

— Това е изолационната камера — обясни Додж. — Стените са от подсилен бетон и са дебели шест фута. Въздухът се пречиства от специални филтри, точно като тези, които се използват в лабораториите на Гражданската отбрана. Когато совалката влезе вътре, съоръжението ще се запечата. Специален екип ще чака доктор Рийд да излезе и ще го вкара в обеззаразяваща камера. Друг екип ще вземе проби от вътрешността на кораба, за да определи какво — ако изобщо има нещо — се намира вътре.

— И ако открият нещо? — попита държавният секретар. — Нещо, което не искаме да запазим?

— Тогава, след като измъкнем екипа, ще се случи това.

На екрана изображението избухна в пламъци.

— Създадохме еквивалент не на една, а на три авиационни запалителни бомби. Огънят и горещината изпепеляват всичко — и като казвам всичко, значи всичко.

Представянето завърши и Додж изключи видеото.

— Някакви въпроси, съображения? — попита президентът.

— Това съоръжение преминало ли е изпитания, Бил? — попита Марта Несбит.

— Никога не сме унищожавали совалка, ако това имаш предвид. Но армията е изгаряла танкове. А ВВС — цяла ракета „Титан“. Мога да ви уверя, че там нищо не оцелява.

— На мен идеята ми харесва — обади се Джералд Саймън. — За нас е еднакво важно да върнем доктор Рийд и да разберем какво точно се е случило там. Ако имаме възможност да получим тази информация и можем да унищожим кораба в случай на необходимост, то аз съм готов да променя вота си.

Останалите в стаята закимаха и замърмориха в знак на съгласие.

— Трябват ми няколко минути да обмисля това — каза президентът и се изправи. — Ще ви помоля да останете тук. Няма да се бавя.

В съседната стая президентът се срещна със Смит и Клайн. Като посочи монитора, той каза:

— Чухте и видяхте всичко. Какво е вашето мнение?

— Не е ли интересно съвпадение, че на Грум Лейк има съоръжение, което не само е специално проектирано за настоящата ситуация, но и никой не е чувал за него, сър? — попита Клайн.

Президентът поклати глава.

— Никога не съм подозирал за съществуването на такова място. Додж трябва да е намерил малко пари от „черния“ бюджет, за които не трябва да дава отчет пред Конгреса или от някой друг.

— Това място е било проектирано и построено с една цел, господин президент: да се прибере совалката, да се измъкне пробата и да се унищожи комплекса — каза Смит.

— И аз мисля така — добави Клайн. — Операцията на Бауер трябва да е разработвана от години, господин президент. Ричардсън е имал нужда от доста време, за да създаде това съоръжение. А Бауер не би започнал проекта, без да има съучастник, на когото да се довери напълно. Мнението на генерал Ричардсън относно договора за химическото и биологическото оръжие, който вие подписахте, е широко известно. Той ви се противопоставяше на всяка крачка.

— И в крайна сметка престъпи границата между патриотизма и предателството — каза Кастила. Той погледна двамата мъже. — Чух вашия план. Но искам пак да ви попитам: продължавате ли да смятате, че трябва да приемем совалката на Земята?

Когато президентът се върна в Овалния кабинет, всички глави се вдигнаха и го погледнаха с очакване.

— Дами и господа, благодаря ви за търпението — започна Кастила. — След внимателно обмисляне реших, че трябва да приземим совалката в Грум Лейк.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Бил, очаквам да получа подробно описание на съоръжението и план за това как да се постъпи с орбиталния комплекс и товара на борда му.

— Ще ги имате до един час, сър — бързо отговори директорът на ЦРУ. — Също така бих искал да напомня на всички, че доктор Рийд специално помоли доктор Карл Бауер да присъства на площадката за приземяване. Смятам, че това е разумно предложение. Доктор Бауер е световнопризнат авторитет в областта на химикобиологичните инциденти. В миналото е работил в тясно сътрудничество с Пентагона — включително по проекта за изграждане на Грум Лейк — и притежава разрешително за достъп до свръхсекретни съоръжения. Би могъл да ни окаже неоценима помощ като наблюдател и съветник.

Последва шепот на одобрение от всички около масата.

— Закривам заседанието — каза президентът. — Всеки от вас ще получава новата информация от този кабинет. След два часа Еър Форс едно отлита за Невада.