Пактът „Касандра“

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Питър Хауъл стоеше на горното стъпало на широкото стълбище пред галерия „Реджионале“ на Виа Алоро. В най-престижната галерия в Сицилия бяха изложени картини на Антонело да Месина, както и великолепната фреска от XV век „Триумф на смъртта“ от Лорана, която особено се хареса на Хауъл.

Като стоеше встрани от туристите, които се качваха и слизаха по стълбите, и си отваряше очите за всеки, който би могъл да проявява прекомерен интерес към него, Хауъл извади секретния си телефон и набра номера, даден му от Джон Смит.

— Джон? Обажда се Питър. Трябва да поговорим.

На 4500 мили от него Смит плавно се вписа в движението на шосе 77.

— Слушам те, Питър.

Като продължаваше движението по стълбището и около галерията, Хауъл разказа за срещата си с контрабандиста Франко Грималди, последвалото покушение върху живота му и сблъсъка със старши сержант Травис Никълс и партньора му Патрик Дрейк.

— Сигурен ли си, че са били американски войници? — попита Смит.

— Абсолютно — отвърна Хауъл. — Джон, поставих под наблюдение пощенската станция. Един офицер дойде да провери кутията, точно както Никълс ми беше казал. Но нямаше как да го заловя — а и по никакъв начин не бих могъл да го доставя в базата ви край Палермо — той направи пауза. — Какво кроят тези ваши момчета, Джон?

— Повярвай ми, и аз бих искал да узная.

Неочакваната поява на американски военни — войници в ролята на наемни убийци — придаде ново измерение на и без това сложното уравнение, което се нуждаеше от незабавно решение.

— Ако Никълс и партньорът му са наемни убийци, някой трябва да им плаща — заключи Смит.

— Съвсем същото мисля и аз — отговори Хауъл.

— Имаш ли някакви идеи как да открием човека с парите?

— Всъщност да — каза англичанинът, след това захвана да обяснява.

Десет минути по-късно Смит слезе от шосе 77. Стигна входа на Кемп Дейвид, където военен ескорт го придружи до Роузбъд — вилата за гости, която се намираше най-близо до Аспен. Намери Клайн седнал пред каменна камина с телефон в ръка.

Той махна на Смит да седне, довърши едносричния си разговор и се обърна към него.

— Беше Киров. Хората му разпитват всички в комплекса „Биоапарат“, като се опитват да проследят контактите на Ярдени. Дотук не са открили нищо. По всичко личи, че този кучи син не е бил от приказливите. Не са го виждали да харчи пари, каквито със сигурност е имал, нито да разправя, че скоро ще си живее като цар на Запад. Никой не помни да го е виждал с чужденци. Киров проверява телефонните разговори и пощата му, но не очаквам да стане чудо.

— Значи който се е свързал с Ярдени, го е направил много предпазливо — отбеляза Смит. — Уверили са се, че е най-подходящият за тази работа — няма семейство, корумпиран е и може да държи езика си зад зъбите.

— Предполагам, че е така.

— С какво друго разполага Киров?

— С нищо. И го съзнава — Клайн изсумтя. — Стараеше се да не издава облекчението си от това, че проблемът вече е изцяло наш. Все пак не го виня.

— Но в дъното на проблема е руският вирус, сър. Ако изтече информация…

— Няма да изтече — Клайн погледна часовника си. — Президентът очаква да му се обадя до петнадесет минути. С какво разполагаш?

Смит заговори бързо и сбито, като описа всичко, което се бе случило в Русия, както и срещата си с Трилор на „Дълес“. Клайн вдигна вежди от учудване, когато Смит му спомена за участието на американските войници. След това изслуша предложенията му за по-нататъшни действия.

Известно време Клайн размишляваше.

— Повечето ти предложения ми допадат — каза той накрая. — Но едно-две неща могат да ни затруднят.

— Не мисля, че имаме много възможности, сър.

Клайн понечи да отговори, но секретарката му прехвърли телефонно обаждане и го прекъсна. Смит забеляза блясък в очите му, докато слушаше.

Клайн сложи ръка на слушалката и прошепна:

— Федералното издирване е намерило Трилор!

Смит се наведе напред и видя как лицето на шефа му помръкна.

— Сигурни ли сте? — попита Клайн. Последва пауза. — Никакви свидетели? Никой нищо не е видял?

Той слуша още известно време, след това каза:

— Искам незабавно да ми изпратите по факса докладите на детективите и снимки от местопрестъплението. И прекратете издирването.

Слушалката падна с трясък върху вилката.

— Става дума за Трилор — заговори Клайн и скръцна със зъби. — Полицаите във Вашингтон са го намерили във Волта Плейс, близо до Уисконсин авеню. Убит е с нож.

Смит затвори очи и си спомни уплашеното изражение на плешивия мъж със странните очи.

— Сигурно ли е?

— В джобовете му са намерени паспорт и други документи за самоличност. Той е. Някой се е приближил плътно към него и го е наръгал с нещо, което според полицаите прилича на кама. Казват, че е било обир.

— Обир… Намерили ли са нещо край тялото, чанта?

— Нищо.

— Откраднали ли са нещо?

— Липсват пари и кредитни карти.

— Но не и портфейлът и паспортът. Оставили са ги, за да помогнат при идентифицирането на трупа. — Смит поклати глава. — Берия. Онези, които са използвали Трилор, са знаели, че той е връзката. Слабото им място. Използвали са Берия, за да го премахне.

— Кои са „те“?

— Не знам, сър. Но доставката е извършена. „Те“ са взели вируса. Трилор е станал излишен.

— Берия…

— Затова е отишъл в Санкт Петербург, затова се е качил на самолета на Финландските авиолинии. Не е бягал. Дошъл е, за да премахне слабата брънка във веригата.

— Всеки би могъл да го направи.

— Убийството? Така е. Но не е ли по-добре да използват човек, когото не познаваме — или не познавахме? Имаме описание, но нямаме отпечатъци, не познаваме начина и методите му на действие. Берия е съвършеният избор, защото е анонимен, а това е важно за един убиец.

— Значи все пак товарът е бил предаден на Шереметиево.

Смит кимна.

— Вирусът е бил у Трилор — той направи пауза. — А аз седях на тридесет фута от него.

Без да сваля поглед от него, Клайн взе телефона.

— Нека не караме президента да чака.

Смит се изненада, когато видя президента във всекидневно облекло и неофициална обстановка. След като Клайн го представи, Кастила каза:

— Вашата репутация ви изпреварва, полковник Смит.

— Благодаря ви, господин президент.

— Е, какви са последните събития?

Клайн заговори за убийството на Адам Трилор и за това как то се вписва в цялата ситуация.

— Трилор — повтори президентът. — Има ли някакъв начин чрез него да проследите останалите конспиратори?

— Повярвайте ми, сър, ще разгледаме живота му под лупа — отговори Клайн. — Но не възлагам големи надежди на това. Хората, с които си имаме работа, са много предпазливи в подбирането на сътрудници. Човекът в Русия — Ярдени — не остави никакъв ключ към онези, които са го наели. Същото може да се окаже и при Трилор.

— Да се върнем на онези „хора“, за които говориш. Мислиш ли, че са чужденци? Чужди терористи като Осама Бин Ладен?

— Не виждам следи от участие на Бин Ладен в това, господин президент. — Клайн погледна към Смит. — Фактът, че конспираторите действат на такава обширна територия — от Русия до НАСА в Хюстън — показва, че въпросът е много сложен. Това е някой, който познава много добре начина ни на действие, а също и този на руснаците, знае къде държим скъпоценностите и как ги пазим.

— Искате да кажете, че някой в тази страна може да е организирал кражбата в Русия?

— Вирусът на едрата шарка е тук, господин президент. Човекът, който го е откраднал, и онзи, който го е донесъл, са мъртви от ръцете на убиец, който доскоро е бил непознат на Запад. Тук няма арабско участие. Към това трябва да се прибави, че материалът е не само смъртоносен, но изисква сложна апаратура, за да се превърне в биологическо оръжие. Накрая, тук са замесени военни от Армията на Съединените щати, поне в периферията на събитията.

— Военни? — попита президентът.

Клайн се обърна към Смит, който изложи накратко пред президента случилото се в Палермо.

— Ще се заровя в досиетата на тези двама войници, господин президент — каза Клайн, след това направи пауза. — Така че отговорът на въпроса ви е „да“ — много е възможно някой да дърпа конците оттук.

Президентът помълча малко, за да обмисли чутото.

— Чудовищно — прошепна той. — Невероятно и чудовищно. Господин Клайн, ако знаем за какво им е вирусът, дали това няма да ни подскаже какво смятат да правят с него и дори кои са?

Тонът на Клайн издаде объркването му.

— Ще ни подскаже, господин президент. Но въпросът „защо“ все още е без отговор.

— Нека си изясним това. Съществува потенциален източник на зараза, който се намира някъде в окръг Колумбия. Освен това имаме убиец на свобода…

— Господин президент — прекъсна го Смит, — всъщност може би убиецът е най-големият ни шанс.

— Бихте ли се доизяснили, господин Смит?

— Конспираторите премахнаха двамата души, до които можехме да се доберем. Доведоха тук убиец, нает специално за тази цел. Мисля, че го пазят за всеки случай, ако изникне още мръсна работа за вършене.

— Каква е идеята ви?

— Берия е последната ни връзка с конспираторите, господин президент. Ако го намерим и успеем да го заловим жив, той може да ни насочи в правилната посока.

— С това усърдно издирване на убиеца не рискуваме ли да превърнем проблема в публично достояние? Така можем да го сплашим.

— Възможно е, сър — намеси се Клайн. — Но забележете: Берия най-хладнокръвно е убил човек на улица във Вашингтон. Той не е терорист, а обикновен убиец. Ако го свържем с убийството, всички пазители на реда в пет щата ще се втурнат да го гонят.

— Пак ви питам: това няма ли да го накара да се покрие?

— Не съвсем, сър. Берия и хората, които му нареждат, ще си мислят, че знаят кои точно са преследвачите им. Ще се погрижат да им избягат. И ще решат, че са в безопасност, защото могат да предскажат следващата им стъпка.

— Освен това, ако подгоним Берия, като избягваме всякаква публичност, и конспираторите не знаят какво смятаме да правим, може да решат, че заплахата от залавянето му е по-голяма, отколкото ползата от него — добави Смит. — В този случай Берия ще свърши като Ярдени и Трилор.

— Схванах мисълта ви, господин Смит — съгласи се президентът. — Предполагам, че вече имате план за залавянето на Берия?

— Така е, сър, имам — тихо отговори Смит и започна да излага плана си.

Инспектор Марко Дионети от венецианската полиция пъргаво слезе от полицейския катер на кея пред двореца си. Върна поздрава на уличния полицай и проследи с поглед катера до вливането му в движението на ярко осветените лодки по канала.

На входната врата Дионети изключи алармената система и влезе. Готвачката и прислужницата му бяха възрастни жени, които принадлежаха към домакинството му от десетилетия. Нямаше никаква вероятност да откраднат нещо, но тъй като в двореца имаше достатъчно ценни предмети, за да се обзаведе малък музей, предпазните мерки бяха необходимост.

Дионети взе пощата, която го очакваше във фоайето. Тръгна към бившия рисувален салон, настани се в един фотьойл и отвори писмото от Офенбах банк в Цюрих. Докато преглеждаше баланса на сметката си, отпиваше от аперитива и хапваше черни маслини. Американците можеха да имат много недостатъци, но никога не забравяха да платят.

Марко Дионети не се интересуваше от събитията в широк мащаб. Не го беше грижа нито защо братята Рока е трябвало да убият някого, нито защо е трябвало да умрат. Вярно, че след като предаде Питър Хауъл, съвестта го глождеше. Но Хауъл замина за Сицилия и Дионети никога повече нямаше да чуе за него. Междувременно състоянието му в американски долари щеше да продължи да се увеличава.

След освежителен душ Дионети вечеря сам на огромната маса, която можеше да побере тридесет души. След като му поднесоха кафето и десерта, той освободи прислужниците и те се прибраха по стаите си на четвъртия етаж. Потънал в размисъл, Дионети хапваше ягоди с коантро и мечтаеше как ще прекара почивката си, щедро финансирана от американците.

— Добър вечер, Марко.

Дионети се задави с ягодата. Не можеше да повярва на очите си. Питър Хауъл влезе в стаята спокойно, сякаш беше поканен, и зае мястото в другия край на дългата маса.

Дионети бръкна във вътрешния джоб на изисканото си сако, извади оттам берета и я насочи през двадесетфутовата маса от черешово дърво.

— Какво правиш тук? — попита с дрезгав глас.

— Защо, Марко? Може би трябваше да съм мъртъв? Това ли ти казаха?

Дионети отвори уста като риба на сухо.

— Не знам за какво говориш!

— Тогава защо си насочил пистолет към мен?

Хауъл много предпазливо разтвори дланта си и постави на масата малко шишенце.

— Вкусна ли беше вечерята, Марко? Ризото ди маре ухаеше великолепно. А ягодите вкусни ли са?

Дионети се втренчи в шишенцето, след това премести поглед върху няколкото ягоди в дъното на купичката си. Опита се да пропъди мрачните мисли, които нахлуха в главата му.

— Може би предполагаш, че по някакъв начин съм успял да отровя храната ти, така ли е, Марко? В края на краищата, минах покрай алармената ти система. Прислугата ти изобщо не подозира, че има друг човек в къщата. Не би било трудно да пусна малко атропин в десерта ти, нали?

Когато Дионети осъзна какво казва Хауъл, пистолетът затрепери в ръката му. Атропинът беше органична отрова, която се извличаше от растения от семейството на беладоната. Без вкус и мирис, той убиваше, като атакуваше централната нервна система. Дионети трескаво се помъчи да си припомни след колко време действа отровата.

— При твоя ръст и тегло мисля, че ще подейства до четири-пет минути — като се има предвид количеството, което ти сипах — осведоми го Хауъл. — Но имам и противоотрова.

— Пиетро, трябва да разбереш…

— Разбирам, че ме предаде, Марко — рязко отговори Хауъл. — Това е всичко, което трябва да разбера. И ако не ми кажеш това, което искам да знам, след малко ще умреш.

— Но аз мога да те убия веднага — изсъска Дионети.

Хауъл укорително поклати глава.

— Ти взе душ, помниш ли? Остави кобура с пистолета до мивката в банята. Аз извадих патроните, Марко. Ако не ми вярваш, стреляй.

Дионети натисна спусъка. Чу само изщракване, наподобяващо звук на нокти, които стържат по ковчег.

— Пиетро, кълна се…

Хауъл вдигна ръка.

— Нямаш никакво време, Марко. Знам, че братята Рока са убити от американски войници. Ти помогна ли им?

Дионети облиза устни.

— Казах им как Рока възнамеряват да избягат.

— И как разбра това?

— Получих инструкции по телефона. Гласът беше електронно модулиран. Казаха ми първо да помогна на Рока, а после и на войниците, които ще дойдат.

— А също и на мен.

Дионети яростно тръсна глава.

— И на теб — прошепна той.

Устата му пресъхна. Гласът му зазвуча така, сякаш идваше от много далеч. Усети как сърцето му блъска в ребрата.

— Пиетро, моля те! Противоотровата…

— Кой ти плаща, Марко? — тихо попита Хауъл.

Би било загуба на време да разпитва Дионети за американците. Те никога не биха му се разкрили. Най-сигурно щеше да бъде да проследи кървавите пари.

Хауъл почука с шишенцето по масата.

— Марко…

— Хер Вайзел… Офенбах банк в Цюрих. За Бога, Пиетро, дай ми противоотровата!

Англичанинът плъзна мобилния си телефон до другия край на масата.

— Обади му се! Убеден съм, че клиент от твоя ранг има и домашния му телефон. Погрижи се да науча кодовете за достъп.

Дионети взе телефона и зачука по клавишите. Докато чакаше да се свърже, не сваляше очи от шишенцето на масата.

— Пиетро, моля те!

— Всяко нещо с времето си, Марко. Всяко нещо с времето си.