Пактът „Касандра“

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

„Това не е газопровод. Нещо друго е… Какво?“

Въпросите напираха в главата на Смит, докато пълзеше под лявото крило на совалката към шасито. Бауер или не знаеше, или бе подценил факта, че има и друг вход към совалката, не само през пашкула. Смит стъпи на гумите, след това се закатери нагоре. Отвори малък люк, бръкна вътре и издърпа една ръчна манивела. Вкара единия й край в отвора и започна да върти. Малко по-малко процепът на люка се разширяваше, докато капакът се отдели от совалката.

Смит го отмести настрана и влезе в корема на отсека за полезен товар, който се намираше зад космическата лаборатория. Озова се между контейнери, в които се съхраняваха материалите за неизпълнените експерименти. Пред тях имаше овална врата като в подводница — задният вход към космическата лаборатория.

Вътре в лабораторията Мегън Олсън гледаше ужасена как колелото на задната врата се върти все по-бързо. Тя се облегна назад и почувства, че й се гади. Макар че беше завързана здраво за стола, вибрирането при спускането и се видя особено тежко. Струваше й се, че цялото й тяло е в синини.

„Още не е късно. Все още мога да се измъкна.“

Като се улови за тази мисъл, Мегън слезе от стола и тръгна към вратата, която свързваше лабораторията с тунела. Но след няколко минути неуспешни усилия осъзна, че или е твърде слаба, или вратата е заключена отвън.

Като се бореше със сълзите, тя отчаяно се мъчеше да измисли друг начин за излизане. Тогава чу шум, който идваше от склада в отсека за полезен товар.

„Защо Рийд се връща? И защо оттам?“

Мегън бясно се заозърта за нещо, което би могло да й послужи за оръжие, но не намери. Чу изсъскване от счупването на печата. Вратата се отвори, тя отстъпи встрани и вдигна ръце над главата си. Изненадата беше единственото й оръжие срещу Рийд.

Първо се показа крак, след това две ръце. Мегън видя шлема и понечи да нанесе удар с ръце. Тогава за част от секундата осъзна, че това не е космически скафандър, а защитен костюм за работа при биологични инциденти. Тя спря ръцете си и в този момент човекът я погледна.

— Мегън!

Мегън опита да се улови за Смит, но ръкавиците й се плъзгаха по костюма му. Той я хвана за раменете, допря шлема си до нейния и щитовете им се докоснаха. Тя не можеше да откъсне очи от неговите. Облегна се на рамото му и заплака за всичко, което само преди минути й се струваше изгубено завинаги, а сега се бе върнало. Отдръпна се назад, за да може да го погледне.

— Откъде разбра, че съм жива?

— В наземен контрол те чуха. Не успяха да разберат много, но беше достатъчно, за да им стане ясно, че си жива.

— И ти дойде да ме измъкнеш…

Те се спогледаха и Смит каза:

— Хайде. Трябва да се махаме оттук.

— Но Рийд…

— Знам за него — прекъсна я той. — Работил е за Карл Бауер.

— За Бауер?

— Той е човекът, когото си видяла с Рийд в нощта преди излитането. Сега е на борда на совалката. Дойде да вземе мутиралата едра шарка, която Рийд е създал в условията на микрогравитация. Но няма да бърза да излезе оттук, Мегън. Трябва да унищожи всички доказателства за станалото тук.

След това й разказа къде точно е приземена совалката и защо, каза й за бункера, който всъщност представлява гигантски крематориум.

Мегън поклати глава.

— Не, Джон — отговори тя. — Бауер ще постъпи другояче.

— Какво искаш да кажеш?

Мегън посочи един индикатор над главата си, който бе забелязала преди малко.

— Това е системата за саморазрушаване. Активиран е и отброява. След активирането може да се изключи или да се пренагласи. Имаме по-малко от четири минути, преди совалката да експлодира.

Седемдесет секунди по-късно Смит и Мегън Олсън излязоха от совалката по същия начин, по който той бе влязъл.

Тя потрепери, когато огледа подобния на пещера крематориум. Обърна се към Смит. Той затваряше люка, през който бяха излезли.

— Какво правиш?

— Искам да се уверя, че никой не ни преследва.

Смит стъпи върху гумата на шасито, оттам скочи на земята.

— Да вървим.

Като се движеха максимално бързо, доколкото им позволяваха обемистите костюми, те заобиколиха крилото. Мегън ахна, когато видя пашкула, свързан с долния изходен люк, и отвърстието в далечната стена.

— Оттук ли смяташ да излезем?

— Това е единственият изход.

Когато се приближиха към пашкула, Смит видя, че люкът на совалката е затворен. Бауер не се виждаше нито в пластмасовия тунел, нито в камерата за обеззаразяване. Той извади от костюма си сгъваем нож и с няколко удара проряза отвор в пашкула.

— Минавай — каза на Мегън, след което я последва.

Вътре тя се обърна, защото вече не усещаше ръката на Смит върху рамото си. Видя, че той гледа към люка.

— Джон, нямаме време!

В този момент забеляза студеното безмилостно изражение на лицето зад щита, мъката в очите му. Гневът му се предаде и на нея, след като си представи телата на останалите от екипажа, ужасния начин, по който бяха умрели. Веднага разбра какво възнамерява да направи Смит.

— Тръгвай по тунела — каза той. — Не спирай. Не се обръщай. Точно зад вратата има камера за обеззаразяване.

— Джон…?

— Върви, Мегън.

Смит не мислеше за това колко време му остава, за шансовете да излезе от бункера жив. Знаеше, че хора като Бауер — богати и влиятелни — рядко плащат за престъпленията си, особено ако онези, които биха могли да ги осъдят, са вече мъртви. Лошото беше, че Бауер щеше да опита отново да убива. Някъде, някога можеше да има ново споразумение „Касандра“.

Смит се затича през малката камера за обеззаразяване с размерите на душ-кабина и стигна до люка. През квадратното отвърстие видя обезобразеното тяло на Дилън Рийд и Бауер, който правеше нещо с малка керамична капсула.

„Той няма да излезе с цялата проба. Не му и трябва. Една капка би била повече от достатъчна. Една капка, която да скрие в костюма си; и от която да възстанови чудовищното си творение.“

Смит приклекна, отвори таблото под люка и извади ръчната манивела. Точно когато се изправи, Бауер се обърна и на лицето му се изписа пълно недоумение.

„Не може да бъде…!“

Смит видя как устните на Бауер се раздвижиха, но не успя да чуе думите му. Той смени честотата на приемника в шлема си.

— … правиш тук?

Видя как Бауер натисна няколко бутона на таблото за отваряне, видя как недоумението му прерасна в ужас, когато люкът не се отвори.

— Какво правиш тук? — изкрещя докторът. — Отвори този люк!

— Не, докторе — отговори Смит. — Мисля, че най-добре да останете насаме с творението си.

Лицето на Бауер се изкриви от страх.

— Слушай ме…!

Смит смени честотата на приемника си и започна да се отдалечава. Стори му се, че чува удари на юмруци по люка, но знаеше, че това е само плод на въображението му.

— Контрол, тук Смит. Къде е Олсън?

В ушите му се чу пукот на статично електричество, а след това познат глас:

— Джон, тук Клайн. Мегън е в безопасност. Намира се в стаята за обеззаразяване. Каза ми, че е активирана системата за саморазрушаване.

— Бауер го направи.

— Къде е той?

— Още е вътре.

След миг колебание Клайн отговори:

— Разбрано. Отваряме вратата на бункера, Джон. Но имаш само няколко секунди. Бързай!

Смит видя как огромната врата в края на пашкула започва да се отваря. Потта се лееше от него, но той се насили да тича още по-бързо. Ето го отвора в стената в края на пашкула. Вратата спря и започна да се затваря. Оставаха му още поне петнадесет крачки до нея.

— Какво става? — попита той.

— Вратата се затваря автоматично — извика Клайн в отговор. — Ще се запечата пет секунди преди взрива. Джон, излизай оттам.

Смит напъна всичките си мускули, за да се движи още по-бързо. Една крачка, втора крачка, една крачка, втора крачка…

Вратата на бункера се затваряше неумолимо, като смаляваше процепа. Смит направи последно отчаяно усилие и се хвърли напред, удари се в прага на вратата, пъхна се през процепа, който се затвори и запечата зад гърба му.

След няколко секунди нещо го събори на земята, сякаш гигантски юмрук се бе ударил във вратата.

Отвори очи, всичко наоколо беше бяло: тавана, стените, чаршафите. Ръководен от войнишките си инстинкти, Смит остана напълно неподвижен, след това бавно и внимателно раздвижи врата си, ръцете си, краката си. Чувстваше се така, сякаш се беше носил във водите на Ниагарския водопад, затворен във варел.

Вратата се отвори и влезе Клайн.

— Къде съм? — попита Смит със слаб глас.

— В земята на живите, за щастие — отговори Клайн. — Докторът казва, че ще се оправиш.

— Как…?

— След като совалката се взриви, Джак Райли и отрядът му минаха през стаята за обеззаразяване, вкараха и теб, а след това те изкараха.

— А Мегън?

— Тя е добре. И двамата сте добре.

Смит усети как мускулите му се превръщат в желе.

— Всичко свърши — прошепна той.

Някъде далеч чу Клайн да отговаря:

— Да. Споразумението беше нарушено.