Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

След като изпрати на Дилън Рийд заповедта за промяна в графика, доктор Карл Бауер веднага се качи на самолета си и полетя на изток към разрастващия се комплекс на компанията в близост до лабораторията за самолетни изпитания в Пасадина, Калифорния.

Тъй като знаеше, че совалката може да се приземи единствено на полигона в Грум Лейк, Бауер се бе постарал присъствието му в Калифорния да изглежда като случайно съвпадение. Полетът му бе вписан в графика на полетите от Хавай още преди три дни; персоналът в Пасадина беше предупреден да го очаква.

Бауер седеше в кабинета си, чиито прозорци гледаха към далечните планини Сан Габриел, когато Хари Ландън му се обади за пръв път. Престори се на силно изненадан, а след това дълбоко загрижен, когато ръководителят на мисията му обясни естеството на злополуката, сполетяла екипажа на „Дискавъри“. Не можа да сдържи усмивката си, когато Ландън му съобщи, че Рийд специално е помолил докторът да присъства на приземяването в Грум Лейк. Бауер отговори, че непременно ще дойде. Предложи на Ландън да се свърже с генерал Ричардсън, който да потвърди разрешението му за влизане в такъв обект.

След това ръководителят на полета с несигурен глас му каза, че Ричардсън и Прайс са загинали при автомобилна катастрофа. Изгубили управление над колата, в която пътували. Този път учудването на Бауер беше непресторено. Благодари на Ландън и незабавно влезе в сайта на CNN, за да проучи подробностите. По всичко личеше, че смъртта на Ричардсън и Прайс е била чисто и просто случайна катастрофа.

А това означаваше с двама свидетели по-малко. Добре.

Двамата мъже бяха изпълнили мисията си. Най-много му бяха помогнали в премахването на онзи натрапник Смит. Онова, което оставаше да се направи, Бауер щеше да свърши сам.

Макар че беше далеч от главния си производствен комплекс на Хавай, Бауер все пак имаше възможност да слуша разговорите между НАСА и „Дискавъри“. В бюрото му имаше вградена малка, но мощна конзола за комуникации, свързана с лаптопа му. На екрана се изписваха настоящото местоположение и траектория на совалката; в слушалките си Бауер подслушваше в реално време разговорите между „Дискавъри“ и наземен контрол. НАСА реагираше точно така, както го бе предвидил. Докторът погледна часа и реши, че ако няма допълнителни усложнения, орбиталният комплекс ще влезе в земната атмосфера след малко повече от четири часа.

Бауер свали слушалките от главата си, затвори лаптопа и изключи конзолата. След няколко часа щеше да държи в ръцете чисто нова форма на живот, която сам беше създал и която — ако се пуснеше на свобода — би могла да се превърне в най-страшното оръжие, заплашвало някога Земята. От тази мисъл му се зави свят. Не го тревожеше фактът, че никой — поне известно време — няма да свързва името му с новия вирус. Бауер разсъждаваше като колекционер на произведения на изкуството, който си купуваше шедьовър и след това го криеше от света. Радостта, тръпката, опиянението идваха не от паричната стойност на произведението, а от факта, че то бе уникално и че беше негово. Подобно на такъв колекционер, Бауер щеше да бъде единственият, който можеше да съзерцава новата вариола, да я тества, да изучава тайните й. И вече беше подготвил място за нея в специално хранилище в лабораторията на Биг Айлънд.

Шестстотин мили западно от Мисисипи Еър Форс едно продължаваше полета си на запад.

Президентът и работната група от Овалния кабинет се намираха в залата за конференции на горната палуба и преглеждаха последните доклади от наземния контрол. В този момент „Дискавъри“ се приближаваше към прозореца, през който щеше да влезе обратно в земната атмосфера. Според Хари Ландън всички системи на борда на орбиталния комплекс функционираха нормално. Макар че Дилън Рийд седеше в стола на командира на полетната палуба, компютрите от наземен контрол бяха поели управлението на „Дискавъри“.

Гласът на Ландън, долетял от невидими тонколони, изпълни помещението:

— Господин президент!

— Всички сме тук, господин Ландън — каза Кастила по говорителя на телефона.

— Наближаваме прозореца, сър. На този етап трябва да уведомя отговорника по безопасността дали да отвори канала към пакета за саморазрушаване, или да започне спускане.

Президентът огледа всички в залата.

— Какво ще се случи, ако отворите канала?

— Възможно е да причини някои… повреди, господин президент. Но ако каналът остане затворен, няма никаква вероятност пакетът да бъде активиран.

— Ще се чуем след малко, господин Ландън. След минута ще получите необходимото разрешение.

Кастила излезе от залата за съвещания, мина през салона на тайните служби и влезе в сърцето на Еър Форс едно — помещението за комуникации. На място с размерите на самолетна кухня пред компютри седяха осем специалисти и следяха оборудването, изпреварило със светлинни години всичко, което обикновените потребители можеха да си представят. Защитени срещу електромагнитни пулсове, машините можеха да изпращат и получават дигитално кодирани съобщения до и от всяко учреждение в Съединените щати, било то военно или гражданско, по целия свят.

Един от тримата дежурни специалисти вдигна глава.

— Господин президент?

— Искам да изпратя съобщение — тихо каза Кастила.

Военновъздушната база „Едуардс“ се намира на седемдесет и пет мили североизточно от Лос Анджелес, на границата с пустинята Моджейв. Освен че беше място за прибиране на изтребители и бомбардировачи и служеше като обичайна площадка за приземяване на совалката, базата изпълняваше и друга, недотам обществена функция: беше един от шестте лагера в страната, където се намираха отрядите за бързо реагиране при химикобиологични инциденти.

Тези отряди за бързо реагиране, неизвестни на широката общественост, бяха подобни на отрядите от специалисти, които търсеха изгубено или откраднато ядрено оръжие. Контингентът се помещаваше в нисък бункер в западния сектор на пистата, който приличаше на обикновена сграда. В съседния хангар стояха три хеликоптера „Команчи“ и един С-130. Те щяха да пренесат отрядите до зоната на евентуалния инцидент.

Стаята за инструктаж беше постройка от черни тухли с размерите на баскетболно игрище. Покрай едната стена бяха наредени дванадесет кабини, разделени помежду си с пердета. Във всяка кабина имаше костюм от защитно ниво четири в комплект с противогаз, оръжие и амуниции. Единадесетте мъже, които съставяха местния отряд за бързо реагиране, спокойно проверяваха въоръжението си. И те като частите за специални военни операции носеха цял арсенал от оръжия, като се започне от щурмови карабини и пушки до най-различни видове револвери. Единствената разлика между тях и частите за специални военни операции беше липсата на снайпери. Работата на отряда за бързо реагиране беше близкият бой; отговорността за подсигуряване на района с оръжия с голям обсег падаше или върху армията, или върху федералните специални части.

Дванадесетият човек — командирът Джак Райли — се намираше в импровизирания си кабинет в единия край на стаята. Той погледна през рамо към своя офицер за свръзка, седнал пред портативен уред за комуникации, след това отново се обърна към Смит.

— Совалката почти се приземи, Джон — каза той. — Започваме да оформяме кордона.

Смит кимна на високия слаб мъж, с когото бяха тренирали заедно в института, а по-късно участвали рамо до рамо в „Пустинна буря“.

— Знам.

Смит също не откъсваше очи от часовника. Двамата с Клайн бяха отпътували от Вашингтон два часа преди президента и останалите, които летяха с Еър Форс едно. По пътя към „Едуардс“ президентът се бе обадил на Райли и го бе осведомил за извънредната ситуация на борда на совалката, но му беше спестил подробностите. Освен това му бе съобщил, че Джон Смит пътува към базата и че Райли и отрядът му трябва да се подчиняват на заповедите на полковника.

— Какво става с „Команчите“? — попита Смит.

— Пилотите вече седят в кабините — отговори Райли. — Трябва само да ги предупредим две минути преди началото.

— Сър, на телефона Еър Форс едно — каза офицерът за свръзка.

Райли взе телефона, представи се и внимателно се заслуша.

— Разбрано, сър. Да, тук е, до мен.

Той подаде телефона на Смит.

— Да?

— Джон, обажда се президентът. Намираме се на шестдесет минути път до Грум Лейк. Какво е положението при вас?

— Готови сме, сър. Имаме нужда само от плановете на съоръжението.

— Вече пътуват към вас. Обади ми се, когато двамата с Райли ги прегледате.

Когато Смит остави слушалката, офицерът за свръзка вече беше разстлал получените по факса планове на работната маса.

— Прилича ми на промишлен крематориум — промърмори Райли.

Смит се съгласи. На плановете се виждаше паралелепипед, дълъг петстотин метра, широк двеста и висок трийсет. Стените бяха построени от специално подсилен бетон. Част от тавана представляваше всъщност рампа, която щеше да се затвори и запечата, когато совалката влезе вътре. На пръв поглед приличаше на паркинг или склад, но при по-внимателно вглеждане Смит видя онова, за което намекваше Райли — в стените бяха вградени тръби, които, ако се съдеше по плановете, бяха свързани с газопровод. Смит можеше само да си представя какви адски пламъци щяха да бълват те, когато се запалеха.

— Приемаме на доверие, че совалката е чиста отвън, нали така? — каза Райли. — Нищо ли не би могло да излезе навън?

Смит поклати глава.

— Дори и да можеше, горещината при приземяване ще изчисти външната обшивка на совалката. Не, опасната зона се намира вътре.

— Нашият специалитет — каза Райли.

— Да, само че този път ще го приготвим другояче — отговори Смит.

Райли го дръпна настрана.

— Джон, тази операция не следва точно нормалната процедура. Първо се обажда президентът и ми казва да приведа отряда в бойна готовност. Съобщава ми само, че ще ходим някъде в Невада. После се оказва, че това е някаква несъществуваща база в Грум Лейк, където совалката трябва да се приземи аварийно заради биохимичен инцидент. А сега ми се струва, че ти искаш да изгориш проклетото нещо.

Смит отведе Райли по-далеч, така че останалите да не могат да ги чуят. Един от командосите смушка свой колега.

— Виж го Райли. Гледа като отровен.

Всъщност на Джак Райли му се искаше никога да не беше питал Смит какво има на борда на совалката.

Мегън Олсън се примири с факта, че вече беше изпробвала всички варианти. Разплитането на кълбото от проводници се оказа непосилна задача. Никоя от комбинациите не проработи. Вратата на въздушната камера не помръдваше.

Тя отстъпи от вратата и се заслуша в размяната на реплики между Рийд и наземния контрол. Оставаха само няколко минути до влизането на совалката в атмосферата. С толкова разполагаше и тя, за да вземе решение.

Мегън се насили да погледне към болтовете със заряд, поставени във всеки ъгъл на вратата. По време на обучението инструкторите й ги бяха показали, като й бяха обяснили, че те всъщност са излишни. Екипажът на совалката нямаше нужда от тях. Бяха монтирани, в случай че наземният екип на НАСА трябва да влезе в совалката по време на аварийна евакуация, след като орбиталният комплекс вече се е приземил.

След като вече се е приземил — инструкторите особено наблегнаха на това. И само ако влизането през главните люкове по една или друга причина се окаже невъзможно. Бяха я предупредили, че зарядите имат закъснител, което би дало достатъчно време на наземния екип да се прикрие.

„Тези неща създават контролирана експлозия — припомни си тя думите на инструкторите. — Но е по-добре да не се намираш на по-малко от петдесет фута разстояние, когато избухнат.“

Мегън прецени, че в най-добрия случай е на четиринадесет, може би петнадесет фута от вратата на въздушната камера.

„Ако ще го правиш, направи го сега!“

От тренировките и полетите на Повръщателната комета Мегън знаеше, че спускането през земната атмосфера щеше да бъде още по-раздрусващо от излитането. Спомни си как Картър казваше, че това е като да яздиш бик на родео. Всичко и всички трябваше да бъдат здраво привързани. Ако останеше във въздушната камера, щеше да се блъска в стените, докато загуби съзнание — или по-лошо. Костюмът й със сигурност щеше да се скъса, така че дори ако оцелееше след навлизането в атмосферата, вирусът, който Рийд беше пуснал в кораба, щеше да я унищожи. Но имаше и алтернатива. Тя трябваше да се възползва от възможността да проникне в космическата лаборатория, да намери чудовищното творение на Рийд и да го унищожи, преди совалката да е наближила Земята.

Мегън усети как я обзема спокойствие, въпреки че сърцето й блъскаше като пневматичен чук. Тя съсредоточи вниманието си върху шестоъгълните болтове, боядисани в червено с жълта точка в средата. Като се оттласна от стената, Мегън мина ниско над пода. Стигна до долния десен болт и натисна жълтата точка. Оттам изскочи миниатюрно контролно табло. Пред очите й блесна надпис: ЗАРЕДЕНО/НЕЗАРЕДЕНО. Тъй като ръкавицата от костюма пречеше на свободното движение на пръстите й, тя внимателно натисна ЗАРЕДЕНО.

„По дяволите!“

Таймерът моментално се настрои на шестдесет секунди — по-малко, отколкото Мегън бе очаквала. Тя се плъзна към следващия болт и бързо го нагласи. Оттласна се от пода, задържа се в горния край на вратата и активира горните два болта. След като свърши, й останаха двадесет секунди.

Направи две крачки и след това се отдалечи на максимално разстояние от вратата. Макар че си беше сложила щита на предпазния шлем, все още виждаше четирите пулсиращи лампички на болтовете. Знаеше, че трябва да се обърне с гръб към вратата, или поне на една страна, така че експлозиите да не я блъснат в лицето. Секундите изтичаха, а тя не можеше да направи друго, освен да се взира в примигващите светлини.

Две нива над нея, на полетната палуба, Дилън Рийд получаваше последни напътствия от Хари Ландън и наземен контрол.

— Право в целта — каза Ландън. — Влизането върви добре.

— Не виждам брояча — съобщи Рийд. — Колко време остава до прекъсването на връзката?

— Петнадесет секунди.

Прекъсването на връзката беше естествено явление по време на преминаването през атмосферата. Прекъсването траеше три минути и въпреки опита с многото полети това бе най-изнервящият момент в цялата мисия.

— Привързан ли си, Дилън? — попита Ландън.

— Доколкото ми е възможно. Този костюм е доста обемист.

— Само се дръж, а ние ще се постараем да приземим совалката максимално плавно и бързо — Ландън направи пауза. — Десет секунди… На добър час, Дилън. Ще говорим от другата страна на атмосферата. Седем, шест, пет…

Рийд се облегна назад и затвори очи. Помисли си, че веднага след влизането и възобновяването на връзката с Ландън ще трябва да се върне в космическата лаборатория и…

Совалката подскочи и силният тласък почти откъсна Рийд от седалката.

— По дяволите! Хари!

— Дилън, какво става?

— Хари, имаше…

Гласът на Рийд секна внезапно. Колоните в наземен контрол изпълниха залата със слабо припукване на статично електричество. Ландън се обърна към стоящия до него техник.

— Пусни записа!

„По дяволите! Хари!“

„Дилън, какво става?“

„Хари, имаше…“

— Експлозия! — прошепна Ландън.

Работната група начело с президента все още седеше в залата за съвещания на Еър Форс едно, когато офицерът за свръзка влезе тичешком. Кастила погледна полученото съобщение и пребледня.

— Сигурни ли сте? — попита той, като гледаше офицера.

— Доктор Ландън е сигурен, сър.

— Свържете ме директно с него. Веднага!

Той огледа седящите около масата.

— Нещо в совалката е избухнало.

Болтовете отхвръкнаха към Мегън, удариха се и се забиха в стените на въздушната камера. Но тъй като совалката подскочи поради навлизането в атмосферата, вратата, която иначе би полетяла право към нея, рязко отхвръкна наляво. Отскубна се от стената, килна се на инчове от Мегън и след това се залепи за другата стена.

Като разсъждаваше трескаво, Мегън се оттласна и доплува до вратата, сграбчи я и я избута с две ръце. Задържа я за миг, след това охлаби хватката си и остави вратата да отплава.

След като се озова на долната палуба, Мегън изкачи стълбите до средната палуба и се насочи към люка, през който се влизаше в тунела към космическата лаборатория.

„Взривила е болтовете! Кучката е взривила болтовете!“

Рийд го разбра в мига, в който усети как цялата совалка се разтресе. Подозренията му се потвърдиха от мигащите светлини на екрана, които показваха повреда при вратата на въздушната камера.

Той се освободи от коланите и си проправи път към стълбата. Подобно на плувец, който се гмурка във вода, Рийд се спусна по стълбата с главата надолу. Изчисли, че разполага с около две минути, за да намери Мегън. След това совалката щеше да се затресе прекалено силно и той щеше да бъде принуден да се откаже от преследването. Освен това връзката с наземния контрол щеше да се възстанови. Рийд не се съмняваше, че дори да не бяха чули експлозията, уредите в наземния контрол я бяха регистрирали. Хари Ландън щеше да го засипе с въпроси, да иска обяснения и нови данни.

Докато се плъзгаше надолу по стълбата, Рийд мислеше за смелата постъпка на Мегън. Трябваше истинска смелост — каквато не бе предполагал у нея, за да се взриви вратата на въздушната камера. Но имаше вероятност и да е загинала. Рийд беше виждал последиците от експлозия на места, тесни колкото въздушната камера.

Той стигна средната палуба и понечи да продължи надолу, когато с крайчеца на окото си долови движение.

„Боже мой, тя е жива!“

Рийд видя как Мегън, обърната с гръб към него, въртеше колелото на вратата към тунела. Той се приближи към шкаф за инструменти, отвори едно чекмедже и извади оттам трион със специална форма.

Седнал във водещия „Команчи“, Джон Смит огледа мрачните лица на агентите от отряда. В момента те бяха облечени в летателни комбинезони. Веднага след пристигането си в Грум Лейк щяха да ги свалят и да сложат костюмите си от защитно ниво четири. След това щяха да влязат в бункера.

Той се обърна към Джак Райли и заговори в микрофона на полетната си каска:

— На какво разстояние сме от целта?

Райли вдигна пръст и попита пилота.

— Четиридесет минути — отговори командирът на отряда. — Можеш да бъдеш сигурен, че радарът на Грум Лейк вече ни е засякъл. След още няколко мили те ще издигнат във въздуха свой хеликоптер, а може би дори един-два F-16, за да направят оглед.

Той вдигна вежди.

— Какво чака президентът? Еър Форс едно е кацнал преди около половин час.

Сякаш в отговор на въпроса му в слушалките на Смит отекна друг глас:

— Тук Синя птица вика Отряд едно.

Смит отговори моментално:

— Тук Отряд едно. Слушаме ви, Синя птица.

Синя птица беше кодовото име на Натаниъл Клайн.

— Джон?

— Аз съм, сър. Чудехме се кога ще се обадите.

— Тук възникна… ситуация. Президентът току-що заповяда вашият полет да получи разрешение за кацане. За целите на тази мисия ти и хората с теб ще бъдете зачислени към неговата група.

— Да, сър. Споменахте за някаква ситуация, сър.

Последва кратко колебание.

— Наземен контрол докладва, че е разговарял с Рийд, точно преди орбиталният комплекс да навлезе в мъртвата зона. Последното, което Ландън е чул, е експлозия, а компютрите са я потвърдили.

— Совалката цяла ли е? — попита Смит.

— Ако се съди по показанията на уредите, „Дискавъри“ все още се движи по начертаната траектория. Експлозията е станала във въздушната камера. По някаква причина, която не ни е известна, болтовете са избухнали.

— Въздушната камера… Къде е бил Рийд през това време?

— На полетната палуба. Но Ландън не знае за степента на пораженията, не знае дори дали Рийд е още жив. Там никой отговаря, Джон.