Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Последното, което Мегън чу в слушалките, беше разговорът между Рийд и Хари Ландън секунди преди болтовете на вратата да избухнат. След като стигна до средната палуба, тя се сети, че Рийд ще слезе долу да огледа. Беше му необходимо да се увери, че е мъртва или ранена — и двете възможности го задоволяваха. След като не я откриеше във въздушната камера или на долната палуба, щеше да тръгне да я търси другаде.

Мегън знаеше, че не може да се крие дълго. Просто орбиталният комплекс беше твърде малък. Имаше един-единствен изход за бягство. След като се озова на средната палуба, тя доплува до вратата, която водеше към тунела и космическата лаборатория. Стисна с ръце колелото и започна да го върти.

Но нито за миг не забравяше, че е обърната с гръб към стълбата, която свързваше трите нива. Нямаше да чуе Рийд, ако я забележеше и се приближеше към нея откъм гърба. И сега малкото огледало, което бе закрепила в подножието на вратата към тунела, й спаси живота.

В отражението Мегън видя как Рийд слезе по стълбата, поколеба се, след това я забеляза и се насочи към нея. Видя го да спира при шкафа за инструменти, да вади нещо като трион и да се придвижва към вратата.

Тя бе успяла да завърти колелото докрай, но продължаваше да го стиска с ръце и да се преструва, че заяжда. Погледна надолу и видя как Рийд се приближи и протегна дясната си ръка към нея. Трионът в ръката му приличаше на носа на голяма риба.

Мегън пусна лявата си ръка от колелото. Във вратата имаше бутон, с който тя се отваряше след пълното завъртане на колелото. Без да откъсва очи от огледалото, Мегън прецени разстоянието между нея и Рийд. Трябваше да пресметне времето с точност до секунди.

Рийд видя как тя подскочи и с всичка сила се опита да завърти колелото. Вдигна триона и доплува още по-близо до нея. Тъй като стоеше изправена, той избра мястото между врата и рамото. Зъбите на триона щяха да срежат найлоновия й костюм. В резултат на това щеше да се получи моментално разхерметизиране. Въздухът от костюма щеше да излезе… а заразеният въздух около нея да проникне през скъсаното. Две-три вдишвания — и вариолата щеше да стигне до дробовете й.

В условията на микрогравитация човек не може да се движи с реална скорост. Когато Рийд се опита да замахне надолу с триона, движението му се забави. Но Мегън се оттласна и се озова встрани от вратата. В същия миг натисна бутона за отваряне. С едва доловимо пневматично изсъскване вратата се отвори, точно когато Рийд се озова на мястото, което Мегън беше заемала само преди секунда. Тежката врата го удари право по шлема и го повлече, докато се отвори докрай. Вратът му отскочи назад, пръстите му охлабиха хватката си и той изтърва триона, който отплава надалеч.

Зашеметен, Рийд се олюля, посегна да сграбчи Мегън, но тя го заобиколи и влезе в тунела. Вътре намери другия бутон, натисна го и видя как вратата започна да се затваря.

„Хайде, хайде!“

Вратата се приближаваше инч по инч към нея. Веднага щом докопа колелото, Мегън го стисна и започна да я дърпа.

Видя как трионът проблесна в отвора, само на инчове разстояние от ръкава на костюма й. Рийд се отдръпна, за да нанесе поредния удар, но тя успя да затвори вратата и да завърти колелото. След като заключи, Мегън дръпна аварийния лост, за да застопори вратата.

Дрезгавият глас на Рийд накара сърцето й да подскочи.

— Умно момиче си ти, Мегън. Чуваш ли ме? Оправи ли микрофона си?

Мегън натисна едно копче на костюма си и чу слабо припукване.

— Чувам те как дишаш — каза Рийд. — Или, по-точно, как се задъхваш.

— И аз те чувам, но не много добре — обади се тя. — Говори по-високо.

— Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор — отбеляза той. — Много ловко се справи. Преструваше се на беззащитна, нали? И си ме дебнала…

— Дилън… — Мегън не знаеше откъде да започне.

— Мислиш, че си в безопасност, нали? — каза Рийд. — Докато вратата е застопорена, не мога да вляза. Но ако се замислиш, Мегън, ако преодолееш паниката и просто помислиш, това не е вярно.

Мегън се мъчеше да разбере какво иска да й каже, но нищо не й идваше наум.

— Каквото и да си въобразяваш, че можеш да направиш, няма да излезеш оттук жива — продължи Рийд.

Тя потисна тръпката и отговори:

— И ти няма да спечелиш, Дилън. Аз ще унищожа ужаса, който си създал.

— Наистина ли? Та ти нямаш представа какво съм създал.

„О, имам!“

— Ще разбера!

— За по-малко от шестдесет минути? Не мисля. Едва ли ще успееш да направиш нещо, когато навлезем в последния етап от полета. И знаеш ли, Мегън? Дори и да разбереш, какво ще направиш — ще го хвърлиш навън като боклук? Не е лоша идея — ако все още се намирахме в Космоса. Но като нямаш представа върху какво работя, как можеш да бъдеш сигурна, че след като попадне в земната атмосфера, ще умре? Да го изхвърлиш навън, би означавало да поемеш риска от вероятно разпръскване — той направи пауза. — Ти не си видяла телата, нали? И си имала късмет, наистина. Но ако беше ги видяла, и през ум нямаше да ти мине да изхвърлиш вируса навън.

Рийд се подсмихна.

— Мислиш, че това е грешка на езика? Не е. И сега сигурно се питаш: какъв ли е този вирус? Къде би могъл да го сложи? Как ли изглежда? Толкова много въпроси, а нямаш време да намериш отговорите. Защото тъкмо навлизаме в поредния неприятен етап от полета. Ако бях на твое място, щях да потърся нещо, за което да се хвана — и то бързо.

Мегън чу изщракването на микрофона му, когато прекъсна връзката. След това усети как целият кораб започва да се тресе. Орбиталният комплекс се вряза в следващия слой от земната атмосфера. Без да поглежда назад, тя започна да се придвижва по тунела към космическата лаборатория.

Рийд се върна на полетната палуба и успя някак да се привърже за стола на командира, когато турбулентни вълни удариха совалката. Тя се затресе, след това се отклони от курса. Рийд погледна таблото с уредите и забеляза, че двигателят на системата за орбитално маневриране се е запалил и забавил движението на совалката достатъчно, за да може гравитацията да подейства. Ако всичко вървеше, както трябва, гравитацията щеше да извади „Дискавъри“ от орбита и плавно да я приземи.

Трусовете се превърнаха в поредица от вибрации, когато скоростта на совалката падна от двадесет и пет до два пъти скоростта на звука. След това вибрациите съвсем изчезнаха и „Дискавъри“ влезе във въздушното трасе за приземяване. Връзката се възстанови и Рийд чу припрения глас на Ландън.

— „Дискавъри“, приемате ли? Дилън, чуваш ли ме? — последва кратка пауза. — Уредите ни регистрираха експлозия на борда. Можеш ли да потвърдиш? Добре ли си?

„Нямам време за това сега, Хари.“

Рийд затвори канала за комуникации и погледна на таблото, докато намери онова, което търсеше. Беше казал на Мегън, че греши, като си мисли, че той не може да влезе през вратата на тунела. Чудеше се дали е разбрала защо. Вероятно не. Въпреки че беше умна и способна, Мегън все още беше новак. Нямаше откъде да знае, че едно копче на полетната палуба може да преодолее застопоряването на вратата към тунела.

В космическата лаборатория нямаше много неща, за които да се хване, затова Мегън беше принудена да импровизира. В средата на лабораторията имаше метален предмет, който приличаше на нещо средно между съвременен уред за изтезания и високотехнологичен люлеещ се стол. Техническото му наименование беше Космически физиологичен експеримент. Членовете на екипажа го наричаха „стол на плазове“. Там те, легнали по гръб и здраво привързани за стола, провеждаха изпитания за издръжливост на ставите и мускулите, за влиянието на гравитацията върху вътрешното ухо и очната ябълка и множество други експерименти.

След като се върза за стола, Мегън успя да преодолее турбулентността. След това свали коланите и със значително усилие се изправи на крака. Веднага усети световъртеж, предизвикан от понижаване на обема на кръвта. Мегън знаеше, че трябва да минат поне няколко минути, докато обемът нарасне с приближаването на совалката към Земята. Щеше да ускори процеса, ако глътнеше няколко солни таблетки с вода.

„Но не можеш. А и времето ти изтича!“

Тя огледа десетките отделения, предназначени за провеждането на различни експерименти в космическата лаборатория.

„Мисли! Къде може да го е сложил?“

Погледът й се стрелна от системата за отчитане на космическото ускорение към уреда за маркиране на критичната точка. Не. Тръгна към модула за изпитания на вестибуларния апарат в условията на микрогравитация, но се спря.

„Вирус… Рийд промени реда на извършване на експериментите. Извърши първия експеримент и зае моето място! Имал е нужда от Биоизпитания!“

Мегън пристъпи към Биоизпитания и включи системите. Екранът беше празен.

„Каквото и да е направил, в края е изтрил записите.“

Погледна в жабката и откри, че е празна.

„Тук си свършил работата си, кучи сине! Но къде си скрил резултатите?“

Мегън прегледа и двата инкубатора, след това таблото за достъп, контролното табло и таблото за мощността. Последното работеше отдавна — още преди тя да включи оперативната система на Биоизпитания…

„… защото охладителят работи!“

Мегън отвори охладителя и провери съдържанието му. Всичко бе на мястото си. Нищо не беше извадено, нито добавено. Оставаше да се провери фризерът.

Свали капака и бързо прегледа какво има вътре. Промяната щеше да се забележи от пръв поглед. Неудовлетворена от видяното, тя извади едно чекмедже, пълно със стандартни лабораторни епруветки, провери етикетите върху тях и върна чекмеджето обратно на мястото му. Повтори същото с още две чекмеджета. В третото намери епруветка без означения.

След като полетът на совалката се стабилизира, Рийд се отвърза от стола на командира. Вкара в компютъра отхвърляща програма, нагласи таймера и я стартира. Ако беше пресметнал правилно, щеше да стигне до вратата към тунела точно в момента, когато програмата щеше да освободи застопорените брави.

Рийд се спусна надолу по стълбата, стигна средната палуба и си проправи път към вратата. Трябваше да изчака само няколко секунди, преди бравата да се отключи. Завъртя колелото, отвори вратата и започна да се придвижва по тунела. Когато стигна до края, блъсна вратата на космическата лаборатория. Мегън стоеше пред Биоизпитания и преглеждаше охладителя.

Рийд мина зад нея. Прихвана я с дясна ръка през гърдите и я подсече през краката. Гравитацията довърши останалото. Мегън падна назад, като тежко удари рамото си и се претърколи.

— Не си прави труда да ставаш — каза той в микрофона си. — Чуваш ли ме?

Видя я да кима, след това отвори фризера и извади чекмедже с епруветки. Знаеше точно къде е оставил тази с вариолата. Тя беше на мястото си. Пъхна я в един от джобовете с велкрозакопчалка и отстъпи назад. Мегън се бе претърколила така, че можеше да го погледне.

— Все още можеш да спреш това, Дилън.

Рийд поклати глава.

— Не можеш да върнеш джина обратно в бутилката. Но поне ще умреш със съзнанието, че това е наш собствен джин.

Без да сваля поглед от нея, той заотстъпва към вратата. Влезе в тунела, затвори вратата и я заключи.

Часовникът над главата му показваше двадесет минути до приземяването.