Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Генерал Франк Ричардсън небрежно изтръска пепелта от пурата си в стъкления пепелник.

— Повтори — каза той по телефона.

Отговори му измъчен глас:

— Тук е Никълс… Ранен съм… да дойда.

Ричардсън стисна слушалката.

— Иди в убежище Алфа. Повтарям: убежище Алфа. Разбра ли?

— Разбрах.

Връзката прекъсна.

Ричардсън се загледа в телефона, сякаш очакваше отново да позвъни. Но тишината в кабинета му се нарушаваше единствено от тихото тракане на часовника на дядо му и далечния рев от камионите на патрулите около Форт Белвоар.

„Никълс… Ранен…“ Невъзможно!

Дръпна от пурата, за да се вземе в ръце. Тъй като беше опитен командир, Ричардсън бързо обмисли възможностите и взе решение. Първото му обаждане беше до бараките за подофицери в лагера. Отговори му рязък отчетлив глас.

Второто обаждане на Ричардсън бе до заместник-директора на Агенцията за национална сигурност Антъни Прайс. Той също отсъстваше, но за щастие не беше заминал чак в Александрия, където живееше.

Докато чакаше пристигането на двамата мъже, Ричардсън прослуша записа на разговора. Макар че секретният му телефон бе оборудван с най-модерната записваща техника, качеството на записа беше лошо. Ричардсън не можеше да каже дали обаждането е от близко, или от далечно разстояние. Не мислеше, че „Никълс“ се намира много далеч, не и ако беше готов да дойде на среща в убежище Алфа.

Но Никълс беше мъртъв!

Мислите на Ричардсън бяха прекъснати от почукване на вратата на кабинета. Посетителят му беше едър мускулест мъж на около тридесет и пет години, със сламеноруса, остригана почти до кожа коса и светлосини очи. Работните дрехи бяха здраво изпънати върху мощните му мускули.

— Добър вечер, генерале — отсече сержант Патрик Дрейк.

— Свободно — изкомандва Ричардсън.

Той махна към бара с алкохолни напитки в ъгъла и каза:

— Сипете си нещо за пиене, сержант. Повярвайте ми, ще ви бъде необходимо.

Петнадесет минути по-късно Антъни Прайс влезе в стаята, придружен от адютанта на генерала.

— Добър вечер, Тони.

Прайс погледна към Дрейк и вдигна вежди.

— Какво става, Франк?

— Става ето това — отговори Ричардсън и рязко натисна бутона за включване на касетофона.

Докато слушаха размяната на реплики, той следеше лицата на двамата мъже. Забеляза само искрено недоумение, у Прайс примесено с тревога.

— Как, по дяволите, Никълс би могъл да се обади? — настоятелно попита Прайс и се обърна към Дрейк. — Ти, стори ми се, ни каза, че е мъртъв, войнико!

— При цялото ми уважение, сър, трябва да повторя, че Никълс е мъртъв — безизразно отговори Дрейк и погледна към Ричардсън. — Генерале, видях как Никълс беше ранен с нож в корема. Знаете, че няма начин човек да оживее след такова нещо, освен ако не получи незабавна медицинска помощ, а наблизо нямаше.

— Трябваше да се увериш, че е мъртъв — отсече Прайс.

— Тони, стига! — намеси се Ричардсън. — Помня рапорта ви след акцията, сержант. Но може би трябва да съобщите някои подробности на господин Прайс.

— Да, сър — Дрейк се обърна към Прайс. — Сър, нашата свръзка, Франко Грималди, прояви небрежност. Позволи на Питър Хауъл да забележи капана. Хауъл обезоръжи първо него, после ние с Никълс се приближихме и той се захвана с нас. Успя да вземе пистолета на Никълс и простреля Грималди. Тогава нямах друг избор, освен да се изтегля. Заповедта беше да проведем операцията в нелегалност. Ако нещо се объркаше, трябваше да се откажем и да изчакаме по-добра възможност.

— Но тя не се е появила — саркастично отбеляза Прайс.

— Такива са обратите на войната, сър — безизразно отговори Дрейк.

— Стига сте се препирали! — отсече Ричардсън. — Дрейк изпълняваше заповеди, Тони. Това, че операцията е отишла по дяволите, не е по негова вина. Въпросът сега е кой се представя за Никълс!

— Очевидно Питър Хауъл — отговори Прайс. — Изглежда, че Никълс е живял достатъчно дълго, за да му даде телефонния номер за свръзка.

Ричардсън погледна към Дрейк.

— Сержант?

— Съгласен съм, че Никълс му е съобщил номера, сър. А също и мястото за срещи. Иначе този, който ви се е обадил, щеше да попита къде се намира убежище Алфа. Но не вярвам да е бил Хауъл.

— Защо?

— Хауъл не живее в тази страна, сър. Макар че вече се е оттеглил, отдавна подозирахме, че все още участва в отделни операции. Оказа се, че е работил със Смит срещу проекта „Хадес“. Мисля, че Хауъл би се включил в операция по негова молба, но би го направил само извън нашата страна. Затова той, а не Смит, беше в Палермо. Смятам, че Смит ви се е обадил, генерале.

Ричардсън кимна.

— Така мисля и аз.

— Смит… — промърмори Прайс. — Пак стигаме до него. Първо ни се изпречи на пътя в Москва, после Берия изчезна. А сега е тук. Франк, трябва да се погрижиш за него и да го премахнеш веднъж завинаги.

— Да — съгласи се Ричардсън. — Затова го инструктирах да отиде в убежище Алфа — той погледна Дрейк. — Там ще го чакаш ти.

Обут във високи ботуши и черни панталони, облечен в поло и тъмно найлоново яке, Джон Смит излезе незабелязано от къщи и се качи в колата си. Докато напускаше Бетесда, постоянно хвърляше поглед към огледалото. По тихите улици на предградието не го последва нито една кола. Нямаше опашка и по Белтуей.

Смит прекоси Потомак и навлезе в областта Феърфакс, Вирджиния. По това време на нощта движението беше слабо и той караше бързо през страната на конете около Виена, Феърфакс, и Фолс Чърч. Южно от Александрия той отново излезе на реката и пое по нея чак до границите на областта Принц Уилям. Тук равният пейзаж отстъпи място на речни потоци, по чиито брегове растяха гъсти гори. Когато наближи границите на областта, пред очите му се появи убежище Алфа.

Топлоелектрическа централа „Вирджиния“ беше построена през тридесетте години, когато въглищата бяха евтини, а здравеопазването не вълнуваше никого. Появата на нови, по-чисти съоръжения в съчетание с протестите на еколозите успяха да закрият централата в началото на деветдесетте. Оттогава всички опити съоръжението да бъде модернизирано срещаха препятствието на съображения от финансов характер. Затова централата продължаваше да стои на Потомак като тъмен, безжизнен скелет, подобен на изоставена фабрика.

Смит слезе от двулентовия асфалтов път и като угаси фаровете, пое по второстепенния път. Паркира под няколко дървета на четвърт миля от входа, сложи раницата си на гръб и измина тичешком останалата част от пътя.

Първото, което забеляза, когато се приближи, беше оградата тип „Циклон“, покрита с бодлива тел, която блестеше в тъмното. На тежката верига, окачена на главния портал, висеше голям катинар, по който нямаше следи от ръжда. Мястото беше добре осветено, халогенните лампи блестяха, сякаш сипеха зимен скреж върху пустия паркинг пред входа на съоръжението.

„Някога използван, но вече излязъл от употреба…“

Смит и преди беше виждал подобни сгради. Армията предпочиташе занемарените, изоставените и безстопанствените съоръжения, където можеше да осигури на специалните си части подготовка, която не би могла да им даде на военните полигони. Около топлоелектроцентралата „Вирджиния“ витаеше особената атмосфера на някога използвани, но вече излезли от употреба съоръжения.

Идеално за убежище Алфа.

Смит обиколи почти цялата централа, докато намери подходящото място за влизане — там, където оградата достигаше речния бряг. Като се изкачи по хлъзгавите скали, той си проправи път покрай оградата, после пробяга през пустия паркинг до най-близката стена. След като спря, за да се ориентира, Смит се огледа. Нищо не видя, нищо не чу, освен отдалечените звуци на нощни животни, които се носеха откъм реката. Но интуицията му го предупреждаваше, че не е сам. Обаждането му беше закачило паяжината, но не можеше да види паяка… още не.

Като се прилепи за стената, Смит започна да се придвижва към предната част в търсене на място, откъдето да влезе.

Три етажа над главата му в тъмнината на един счупен прозорец сержант Патрик Дрейк го следеше през бинокъл за нощно виждане. Беше го забелязал веднага след като Смит бе прескочил оградата — логичен начин за проникване. Според съдържанието на досието, с което Дрейк се бе запознал, Смит постъпваше всякак, но не и нелогично. Това беше превъзходно качество за всеки войник, но го правеше предсказуем. А в този случай и фатално уязвим.

Дрейк беше пристигнал в централата с хеликоптер. По-късно, след като свършеше работата си, щеше да го чака кола. Бързото придвижване дотам му беше дало възможност да се запознае с разположението на централата, да избере мястото, където да извърши убийството, и да заеме удобна позиция за наблюдение, за да види влизането на Смит. Сега Смит стоеше при вратата, която Дрейк се надяваше, че жертвата му ще намери, натисна дръжката… и я отвори.

Дрейк се отмести от прозореца и прекоси празното помещение, в което някога бяха стояли помпите. Подметките му от натурален каучук стъпваха безшумно по прашния бетонен под. Като се промъкна до стълбищната клетка, той извади своя „Колт Уудсман“ със заглушител. Двадесет и две милиметровият пистолет беше оръжие на наемен убиц, предназначено за стрелба от близко разстояние. Дрейк искаше да види лицето на Смит, преди да го застреля. Може би ужасът в изражението му би уталожил донякъде болката, която Дрейк изпитваше от загубата на своя партньор.

„А може първо да го прострелям в стомаха, за да разбере какво е преживял Травис.“

Два етажа по-долу Дрейк спря на стълбищната площадка и внимателно блъсна вратата към другата помпена зала. Лунната светлина, която струеше през високите прозорци, освети изронения циментов под, сякаш го покри със слой лед. Като се придвижваше бързо от колона до колона, Дрейк зае позиция така, че да може ясно да вижда все още затворената следваща врата. Ако се имаше предвид откъде бе влязъл Смит, това беше единственият вход към залата. Като всеки добър войник Смит щеше да провери всяко помещение, което откриеше, за да се увери, че е сигурно и че няма да му поднесе изненада, когато му обърне гръб. Но в този случай никаква предпазливост нямаше да го спаси.

Някъде извън помпената зала Дрейк чу стъпки. Свали предпазителя на уудсмана, насочи дулото към вратата и зачака.

Смит гледаше към вратата. По металната й обшивка се виждаха останки от стари петна червена боя. Убежище Алфа. Тук трябваше да дойде Травис Никълс, за да докладва. Тук щеше да го очаква човекът с електронно променения глас.

Смит реши, че непознатият не би дошъл сам. Би довел със себе си подкрепление. Но от колко души?

С рязко движение той свали раницата от гърба си. Бръкна вътре и извади малък кръгъл предмет с размерите на бейзболна топка. След това извади своя „Зиг Зауер“ и побутна вратата с върха на ботуша си.

Снопът лунна светлина заслепи очите му, привикнали към тъмнината. Това го накара да примигне. Направи крачка навътре. Изведнъж нещо силно го удари в гърдите. Смит отстъпи назад и раницата падна от ръката му. Вторият удар го запрати към стената.

Стори му се, че гърдите му горят. Задъхан, той опита да се задържи на крака, но коленете му се огънаха. Докато се плъзгаше надолу по стената, Смит видя как иззад колоната се подаде тъмен силует.

Той дръпна с палец пръстена на заслепяващата граната. Леко замахна, хвърли я и бързо закри с ръце очите и ушите си.

Дрейк тръгна към Смит с увереността на ловец, който знае, че е улучил право в целта — с два изстрела. И двата куршума се бяха забили в туловището на Смит. Ако не беше вече мъртъв, скоро щеше да умре.

Тази мисъл му достави удоволствие. Неочаквано видя черно кълбо дим, което пълзеше към него. Инстинктите и реакциите му бяха изключително бързи, но въпреки това не успя да закрие очите си навреме. Гранатата избухна като свръхнова и го заслепи. Шокът го повали на земята.

Дрейк беше млад и отлично трениран. По време на огневата подготовка и на действителни мисии беше преживял достатъчно експлозии. Той се търкулна на пода и покри главата си с ръце, за да я предпази от осколки. Когато отвори очи и видя около себе си само ослепителен блясък, не се паникьоса. Блясъкът щеше да угасне за секунди. Все още стискаше пистолета си в ръка. Знаеше, че е улучил Смит и че жертвата е паднала. Трябваше само да изчака, докато нормалното му зрение се възвърне.

Тогава Дрейк чу далечен вой на сирени. Изруга и скочи на крака. Макар че в стаята все още се стелеше мъгла, той успя да стигне до прозорците. Пред очите му се проясни достатъчно, за да забележи две червени точици, блещукащи между дърветата покрай второстепенния път.

— По дяволите! — извика Дрейк, когато чу звукът на сирените да приближава. Смит беше довел подкрепление! Откъде? И колко души?

След като зрението му почти се нормализира, Дрейк се втурна към мястото, където беше видял Смит да пада на пода.

Но там го нямаше!

Воят на сирените стана оглушителен. Като нареждаше ругатни, сержантът грабна раницата, която се въргаляше на пода, и тръгна към стълбището. Излезе от сградата тъкмо навреме, за да види как два джипа спират пред главния портал.

„Нека влязат — помисли си той. — Ще намерят само един труп!“

Мегън Олсън разглеждаше жиците, които стърчаха от таблото, и се бореше с отчаянието си. Вече беше изгубила броя на комбинациите, които бе опитала, като свързваше проводниците с различни клеми. Дотук нямаше успех. Вратата на въздушната камера продължаваше да бъде затворена херметически.

Единственото й утешение беше, че като че ли успя да оправи микрофона си. Но все още не искаше да го пробва.

„Успокой се — повтаряше си тя. — Има начин да се излезе оттук. Трябва само да го откриеш.“

Влудяваше я мисълта, че отвън, само на крачка от вратата, е лостът за аварийно отваряне. Дилън Рийд трябваше само да го дръпне.

„Но вместо това ще те остави да умреш. Точно както останалите…“

Колкото и да се мъчеше, Мегън не можеше да се отърси от ужаса, който предизвикваха у нея действията на Рийд. През последните няколко часа бе слушала постоянните му разговори с Хари Ландън от наземен контрол. В един от тях беше направил подробно описание на труповете. Според Мегън симптомите говореха само за едно: едра шарка или някаква нейна разновидност.

Но откъде се беше сдобил с вируса?

От Трилор!

Клайн й беше разказал за кражбата в „Биоапарат“ и за това как Трилор бе помогнал да внесат руските проби от едра шарка в страната. Но кога бе успял да донесе вируса на площадката за излитане? Нали го бяха убили малко след като бе кацнал във Вашингтон?

Тогава тя си припомни нощта преди излитането — как не можеше да заспи и излезе да се разходи в тъмното, как наблюдаваше совалката отдалеч, как видя Рийд… А после и анонимния посетител, който се приближи към него и му подаде нещо, а след това си тръгна. Възможно ли беше да са извършили предаването в последната минута? Сигурно така бе станало.

Ако Рийд наистина беше получил едра шарка, тя би трябвало да остане стабилна до влизането на совалката в орбита. Вероятно Рийд я беше сложил в биофризера.

Космическата лаборатория! Изведнъж Мегън си спомни съобщението, получено на полетната палуба. След няколко минути Рийд промени графика на експериментите, като измести Мегън и се зае сам с първия експеримент. Беше им дал такова невинно обяснение, че никой — дори тя — не го постави под въпрос.

„Дори когато сама отиде при Стоун и той ти каза номера на съобщението. Личния номер на Рийд. Тогава ти се запита как би могъл да изпрати съобщение сам на себе си…“

Мегън поклати глава. Всичко беше ясно от самото начало, а тя бе пропуснала да го забележи. Вместо това бе приела неочаквания развой на събитията като случайно съвпадение, бе избрала да повярва в почтеността на човека, довел я тук, при звездите.

Измъчваше я въпросът защо Рийд би участвал в такъв варварски акт. Дори след като вече знаеше всичко, нямаше отговор на този въпрос. У Рийд имаше нещо, което тя бе пропуснала да забележи. А също и всички останали.

Доскоро Мегън таеше крехката надежда, че Рийд ще се върне. Все още не можеше да повярва, че той би я убил така хладнокръвно. Но времето минаваше и докато слушаше разговорите му с наземен контрол, постепенно прие, че за него вече е мъртва.

Продължаваше да се взира в разпределителната кутия. Тъй като имаше възможност да слуша разговорите с наземен контрол, тя знаеше как Хари Ландън възнамерява да приземи совалката и, което беше по-важно, кога ще стане това. Все още имаше време да намери начин за бягство. След като го направеше, щеше да се запъти право към допълнителното табло за комуникации на долната палуба.

Но ако изгубеше повече време с проводниците, Мегън имаше още една, последна възможност, но трябваше да отвори вратата — нямаше друг начин. Но Мегън не беше убедена, че след като излезе от въздушната камера, ще оживее.

Смит се изправи на крака, свали якето си и дръпна ивиците от велкроматериал на бронираната си жилетка „Кевлар“. Тя беше проектирана да спира изстрели с всякакво оръжие до девет милиметра. Но макар че без проблем пое изстрелите от двадесет и два милиметровия пистолет на Дрейк, Смит се чувстваше така, сякаш в гърдите го бе ритнал кон.

Когато се качи в колата, включи системата за глобално позициониране, вградена в таблото. На малкия екран се появи карта на област Феърфакс и синя светеща точка върху нея.

Смит взе телефона.

— Клайн на телефона.

— Аз съм, сър — каза Смит.

— Джон! Добре ли си? Получих сведения, че е имало експлозия.

— Това беше моя работа.

— Къде се намираш?

— Точно пред централата. Обектът се движи — доколкото виждам, върви пеша. Не знам кого сте изпратили, сър, но свърши работа. Пристигнаха тъкмо навреме, за да сплашат Дрейк.

— А той какво направи? Захапа ли стръвта?

Смит погледна към пулсиращата синя точица.

— Да, сър. Вече върви натам.

За пет минути сержант Патрик Дрейк измина пътеката между дърветата, дълга една миля, която разделяше централата от пустия увеселителен парк, където беше оставил колата си.

Като се оглеждаше за преследвачи, Дрейк пропътува разстоянието до покрайнините на Александрия. Наближи паркинга на автомотел „Хауърд Джонсън“ и спря пред последното бунгало в редицата. Слезе, отвори вратата и видя вътре генерал Ричардсън и Антъни Прайс.

— Докладвай, сержант — изкомандва Ричардсън.

— Обектът е неутрализиран, сър — бързо отговори Дрейк. — Два изстрела в средата на туловището.

— Сигурен ли си? — попита Прайс.

— Какво искаш, Тони? — избухна Ричардсън. — Да ти поднесем главата на Смит на тепсия? — той се обърна към Дрейк. — Свободно, сержант. Справи се добре.

— Благодаря, сър.

Прайс кимна към раницата, която Дрейк носеше със себе си.

— Какво е това?

Дрейк я хвърли на едно от леглата.

— Остана от Смит.

Развърза вървите и изсипа съдържанието на раницата: две допълнителни пачки патрони, пътна карта, мобилен телефон, съвсем малък касетофон и малък кръгъл предмет, който привлече вниманието на Прайс.

— Какво е това?

— Заслепяваща граната, сър — отговори Дрейк, като се престори, че не забелязва уплахата, изписана на лицето му. — Всичко е наред, сър. Пръстенът е на мястото си.

— Остави ни насаме, войнико — каза Прайс.

Дрейк влезе в банята, а Прайс стисна ръката на Ричардсън.

— Стига с тези хлапашки глупости, Франк. Нямаше нужда да идваме тук лично. Дрейк можеше да ни докладва за резултатите по телефона.

Ричардсън отблъсна ръката му.

— Аз не работя така, Тони. Изгубих един хлапак, както ти го наричаш, в Палермо. Той имаше име: Травис Никълс. И ако случайно си забравил, Смит вече е по петите ни — обади ми се във Форт Белвоар на линия, която според теб беше секретна!

— Номерът беше секретен! — изкрещя Прайс в отговор. — Твоят човек им го е казал.

Ричардсън поклати глава.

— За човек, който се занимава с такива мръсни неща, не можеш да искаш ръцете ти да останат чисти, нали? Предпочиташ да издаваш заповеди и да пращаш други хора на смърт, а после да се осведомяваш за резултатите по телевизията, сякаш всичко това е само игра — Ричардсън се приближи към него. — Аз не играя игрички, Тони. Правя го, защото вярвам, че е необходимо. Правя го за страната си. А ти в какво вярваш?

— В същото — отвърна Прайс.

Ричардсън изсумтя.

— Само че вече си се разбрал с „Бауер-Зермат“, нали? Веднага щом пуснем някъде по света нашия вирус, всички ще започнат да търсят лекарство. Тогава „Бауер-Зермат“ най-небрежно ще пусне слуха, че провежда изследвания върху евентуална ваксина и акциите й ще скочат до небето. Любопитен съм, Тони: каква част от акциите ти е дал Бауер?

— Един милион — спокойно отговори Прайс. — И не ми ги е дал, Франк. Аз сам си ги спечелих. Не забравяй, че аз бях този, който намери Берия, който ти пазеше гърба и се грижеше никой да не надуши какво става на Хавай. Така че не се опитвай да ми натриваш носа с тези псевдогероични излияния!

Той погледна нещата, които Дрейк бе извадил от раницата.

— А сега да съберем всичко това…

Думите му заглъхнаха.

— Какво има? — попита Ричардсън.

Прайс взе миниатюрния касетофон, огледа кутията отвън и отвори капака.

— Кажи ми, че не е вярно — промърмори той.

— Какво? — настоятелно попита Ричардсън. — Смит го е взел със себе си, като се е надявал да запише самопризнания.

— Може би…

Прайс извади касетата и издърпа едното от двете щифтчета, които я придържаха на мястото й. Прозрението го осени изведнъж.

— А може би не! — лицето му почервеня от гняв. — Знаех си, че съм виждал това нещо и преди! Погледни, Франк.

В дъното на отворилата се дупчица Ричардсън видя миниатюрен предавател.

— Последното чудо на охранителната техника! — изсъска Прайс. — Момчето ти е било измамено! Смит е знаел, че ако нещо се случи и го убият, убиецът му ще вземе раницата. Някой е подслушал всяка наша дума!

— Сержант! — изрева Ричардсън.

Дрейк изскочи от банята с пистолет в ръка. Ричардсън направи няколко крачки към него и му показа разглобения касетофон.

— Кажи ми отново, Смит мъртъв ли е?

Дрейк моментално разпозна предавателя.

— Сър, нямах представа…

— Мъртъв ли е?

— Да, сър!

— Това означава само, че не може да ни каже къде е приемникът — каза Прайс и погледна към Ричардсън. — Вярващ ли си, Франк? Защото молитвата може да се окаже единственото, което ни е останало!

Вратата на бунгалото се отвори, Ричардсън, Прайс и Дрейк излязоха навън. С бърза крачка се запътиха към колите си.

На петдесет крачки от тях Джон Смит ги наблюдаваше през прозореца на автомобила си.

— Ричардсън, Прайс и Дрейк — каза той по телефона.

— Знам — отговори Клайн. — Познах гласовете им — с изключение на този на Дрейк. Президентът също ги разпозна.

Смит хвърли поглед към уреда за препредаване, поставен отстрани до предната седалка. С негова помощ думите на заговорниците бяха стигнали до Кемп Дейвид.

— Ще потегля след тях, сър.

— Не, Джон. Огледай се.

Смит видя два черни джипа, които заемаха позиция на пътя пред главния вход на паркинга. Други два препречваха изхода от другата страна.

— Кои са те, сър?

— Няма значение. Ще се справят с Ричардсън и Прайс. Стой тихо и кротко, докато всичко свърши, а после бързо се омитай. Очаквам те рано сутринта в Белия дом.

— Сър…

В този миг прозорецът експлодира — един куршум счупи стъклото. Когато още два куршума влетяха в колата, Смит се хвърли по очи на седалката.

— Нали каза, че е мъртъв! — изкрещя Прайс.

— Ще бъде — мрачно каза Ричардсън. — Влизай в колата. Сержант, този път се погрижи да стане както трябва!

Дрейк не си направи труда да погледне назад. Забеляза колата още на излизане от бунгалото. Автомобилът на Смит стоеше в сянката на няколко дъмпстера — умен ход. Но лекарят беше забравил за луната. Студена и ярка, тя осветяваше вътрешността на колата и ясно очертаваше силуета му. Дрейк произведе първия изстрел, преди още Смит да го е забелязал. Сега сержантът вървеше напред, за да се увери, че изстрелът е бил точен.

Беше на петнадесет крачки от колата, когато изведнъж блеснаха фаровете и го заслепиха. Дрейк чу рева на двигателя и осъзна какво става. Но дори той не бе достатъчно бърз, за да отскочи навреме от пътя. Хвърли се встрани, но в този миг два тона хладен метал го блъснаха, Дрейк се прекатури и падна зад колата.

Смит се изправи на седалката зад волана и задържа крака си върху педала за скоростта. С периферното си зрение забеляза как тъмни силуети слизат от джиповете и оформят блокада, но това не го накара да спре. Той видя как Ричардсън и Прайс скочиха в една кола и бързо потеглиха на задна скорост. Завъртя волана и се опита да им препречи пътя. За част от секундата зърна лицето на Ричардсън през прозореца, след това усети силен удар, когато двете коли се залепиха една за друга.

Смит не изпусна волана от ръцете си. Направи опит да притисне колата на Ричардсън към бордюра. После вдигна глава и видя двата джипа на страничния изход. Завъртя волана, натисна спирачките и съзнателно се плъзна встрани.

Франк Ричардсън усети как колата му се олюля, когато автомобилът на Смит се отдръпна. След това и той забеляза блокадата.

— Франк! — извика Прайс.

Ричардсън удари спирачките, но твърде късно. Едва успя да закрие лицето си с ръце и колата се разби в предниците на разположените под ъгъл джипове. Миг по-късно едно назъбено парче метал разкъса гръкляна му, а самият той излетя през предното стъкло.

Смит изскочи от колата и се затича с всичка сила. Приближи се достатъчно, за да види тялото на Ричардсън, проснато върху капака на колата. Усети как две силни ръце го стиснаха за раменете.

— Твърде късно е, сър! — обади се нечий глас.

Смит се съпротивляваше, но непознатият го дръпна назад. След секунди оглушителна експлозия го повали на земята.

Като се давеше и кашляше, Смит се мъчеше да си поеме въздух. Вдигна глава от асфалта и видя как гигантско огнено кълбо обгръща трите коли. Бавно се изтърколи назад. Не обръщаше внимание на силуетите, които се сгъстяваха около него, на тревожните гласове, които разговаряха. Чифт ръце го вдигнаха на крака и той осъзна, че гледа право в продълговатото лице на млад мъж.

— Мястото ви не е тук, господине.

— Кой… сте вие?

Човекът постави връзка ключове в дланта му.

— Зад ъгъла има зелен шевролет. Качвайте се и потегляйте. И… господине, господин Клайн каза да ви напомня, че имате среща в Белия дом.