Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Когато Смит излезе от националното летище „Роналд Рейгън“, отпред го чакаше лимузина на тайните служби. На половината път към Кемп Дейвид телефонът иззвъня. Това беше обаждането, което очакваше.

— Питър, как си?

— Още съм във Венеция. Имам интересни новини за теб.

Без да навлиза в подробности около разпита на Дионети, Питър Хауъл разказа на Смит за швейцарската връзка — хер Вайзел от Офенбах банк в Цюрих.

— Искаш ли да си поговоря с този швейцарски гном, Джон?

— По-добре изчакай да ти се обадя. Какво става с Дионети? Не искаме да вдига тревога.

— Няма — увери го Хауъл. — Той е с тежка форма на хранително отравяне и ще остане в болницата най-малко седмица. Освен това знае, че притежавам информация за всичките му банкови сметки и мога да го унищожа с едно телефонно обаждане.

Хауъл не сметна за необходимо да се впуска в подробности.

— Ще чакам да ми се обадиш — каза той. — Ако се наложи, мога да стигна до Цюрих за два часа.

— Ще те държа в течение.

Шофьорът остави Смит пред Роузбъд, където го очакваше Клайн.

— Радвам се, че се върна, Джон.

— Благодаря, сър. Нещо ново за едрата шарка?

Клайн поклати глава.

— Не, но виж това — той подаде на Смит лист хартия, навит на руло.

Скицата, нарисувана с мастило, приличаше на Берия, но не беше достатъчно точна, за да се идентифицира убиецът. Външният му вид беше невзрачен — голямо предимство за един наемен убиец. Рисунката изобразяваше лице, което би могло да принадлежи на всеки друг. Щеше да бъде чиста случайност, ако силите на реда се натъкнеха на него. Точно такава беше целта на Клайн — началниците на Берия да повярват в това. С няколко козметични промени на външността Берия беше в безопасност: онези, които го бяха наели, щяха дълго да вярват, че ползата от него е по-голяма, отколкото необходимостта да го премахнат.

Смит нави листа на руло и почука с него по дланта си. Мислеше, че Клайн поема огромен риск: като не даваше достъп на силите на закона до истинската външност на Берия, той силно ограничаваше възможностите на издирването. Но на другата везна беше ползата: когато скицата се появеше по улиците и шефовете на Берия я видеха, щяха да се успокоят. Разследването на смъртта на Трилор можеше да се предвиди. Фактът, че случаен свидетел е дал на полицаите описание на убиеца, не будеше подозрения. Смит не смяташе, че онези, които са наели Берия, ще станат по-малко бдителни, но щяха да се отпуснат, защото нямаше да виждат непосредствена заплаха за дългосрочните си планове.

— Как беше в Хюстън? — попита Клайн.

— Трилор е бил доста предпазлив — каза Смит. — Каквито и контакти да е осъществявал, грижливо е прикривал следите си.

— Въпреки това ти изпълни мисията си.

— Размътих водите, сър. Който и да е давал нарежданията на Трилор, вече е разбрал, че се интересувам от него — той направи пауза. — Президентът съгласен ли е с предложението ви относно ваксината, сър?

— Разговаря с фармацевтичните компании — отговори Клайн. — Те ще се присъединят към нас.

Като се имаха предвид обстоятелствата, много важно беше основните фармацевтични компании да пренасочат производството си към изработване на максимално количество ваксини срещу едра шарка в минимални срокове. Дори ако откраднатата едра шарка беше генетично променена, настоящата ваксина можеше да има поне частичен ефект. Но за да се произведе необходимото количество, трябваше да се спре работата върху останалите продукти. Загубите от това щяха да бъдат катастрофални, а щеше да има загуби и от производството на ваксината. Това, че президентът се бе съгласил да гарантира загубите на компаниите, беше само половината от проблема. Компаниите щяха да искат да знаят откъде е тази спешна необходимост от ваксина и как се появил такъв огромен недостиг на пазара. Тъй като беше невъзможно да се запази в тайна такава информация — тя неизбежно щеше да намери своя път към медиите, мястото на предполагаемата епидемия трябваше да бъде отдалечено, но гъсто населено.

— Решихме да използваме Индонезийския архипелаг — каза Клайн. — Вътрешният хаос в този регион до голяма степен е прекратил потока на движение натам и оттам. Вече не са останали туристи, а Джакарта изпъди чуждестранните медии от страната. Нашата версия е, че там е имало отделни огнища на едра шарка, които водят до възможността вирусът да се разпространи, ако не се вземат мерки. Оттам необходимостта от големи количества ваксина в такъв кратък срок.

Смит се замисли.

— Харесва ми — каза той накрая. — Настоящият режим в Индонезия е трън в очите на повечето правителства. Но когато се заговори за това, ще настане паника.

— Не можем да я избегнем — отговори Клайн. — Онези, у които е вирусът, много скоро ще го пуснат в действие. Това е въпрос на седмици, ако не и на дни. След като открием и заловим конспираторите — и върнем вируса на мястото му, ще пуснем слуха, че първоначалните диагнози и твърдения са били погрешни и че това не е било едра шарка.

— Моля се на Бога да се окаже вярно.

Смит се обърна, когато в стаята влезе генерал-майор Киров, облечен цивилно. Появата на руснака го изненада.

Стройният генерал на средна възраст се бе дегизирал като съмнителен тип със силно износен широк костюм. Вратовръзката и ризата му бяха изцапани с храна и кафе; обувките с протрити подметки бяха лошо издраскани, както и евтиният му куфар. Косата му, доста избуяла, беше рошава; гримът, поставен ловко и умерено, правеше очите му пиянски кървасяли и подсилваше тъмните кръгове под тях. Киров се бе въплътил в неприятна отрепка. Видът му създаваше впечатление за провал, разпадане и безнадеждност — качества, присъщи на неуспял търговски пътник, за чието съществуване умниците, които живееха и работеха в престижния район около Дюпон Съркъл, не искаха и да знаят.

— Моите поздравления за дегизировката, генерале — каза Смит. — Дори на мен ми се наложи да ви огледам повторно.

— Да се надяваме, че същото ще важи и за Берия — сериозно произнесе Киров.

Смит се радваше да види едрия руснак. След провала в „Биоапарат“ и Москва Киров бе успял да убеди руския премиер-министър да го изпрати в Съединените щати, за да помогне за залавянето на Иван Берия. Клайн беше сметнал, че помощта на Киров, който бе живял една година във Вашингтон и добре познаваше етническите граници между районите, би била неоценима. Той дълго бе убеждавал президента, който от своя страна го съгласува с Потренко и така Киров получи разрешение да дойде в Съединените щати.

Но в суровия поглед на блестящите му очи Смит видя истинската причина за идването на генерала. Киров беше предаден от жената, която бе обичал и на която беше вярвал. Тя бе подкупена от неизвестни сили, свързани с убиеца, когото той не беше успял да залови. Киров отчаяно се нуждаеше от реванш; искаше да възвърне честта си на военен.

— Как предлагате да процедираме, Джон? — попита той.

— Трябва да се отбием у дома — отговори Смит. — След като ви настаня, можем да отидем до Дюпон Съркъл.

Тъй като никой от руското посолство не знаеше за присъствието на Киров в града, Смит бе предложил генералът да отседне в дома му и да използва къщата в Бетесда като база за операцията по издирването на Берия.

— Сигурен ли сте, че не искате охрана от разстояние? — попита Клайн.

Колкото и да вярваше в способностите и инстинктите на Киров, той все пак не беше съгласен да остави двамата мъже без охрана. Вярно, Смит беше ходил до Хюстън, за да търси следа, която Трилор би могъл да остави. Но истинските му намерения бяха да подръпне нишката, която все още свързваше Трилор с конспираторите, неговите началници. Като им дадеше да разберат, че е дошъл на мястото, където убитият е живял и работил, за да събира сведения, Смит се надяваше да предизвика реакция от тяхна страна и да ги накара да го подгонят… А това означаваше, че Берия ще излезе от скривалището си.

— Не можем да рискуваме. Берия може да забележи охраната, сър — отговори Смит.

— Господин Клайн — каза Киров, — разбирам и споделям загрижеността ви. Но ви обещавам, че няма да позволя нищо да се случи на Джон. Имам значително предимство пред всяка охрана, която бихте могли да му осигурите. Познавам Берия. Ако се е дегизирал, ще го разкрия. Има характерни белези и маниери, които не би могъл да скрие — той се обърна към Смит. — Имате думата ми. Ако Берия е наблизо, ако дойде за вас, ще го заловим.

Деветдесет минути по-късно Смит и Киров пристигнаха в подобната на ранчо къща в Бетесда. Докато Смит го развеждаше, Киров забеляза картините, гоблените по стените и предметите от различни култури по света. Американецът наистина доста бе пътувал.

Докато Смит се къпеше и преобличаше, Киров се възползва от банята за гости. Срещнаха се в кухнята, където седнаха на кафе и внимателно разгледаха голямата карта на Вашингтон, като се съсредоточиха върху мултиетническия район около Дюпон Съркъл. Тъй като Киров познаваше района, бързо съставиха план.

— Знам, че не сме го обсъждали с Клайн — каза Смит, когато се приготвиха за излизане. — Но…

Той извади пистолет „Зиг Зауер“.

Киров го погледна и поклати глава. Отиде в спалнята и се върна с обикновен на пръв поглед черен чадър. Вдигна го под ъгъл четиридесет и пет градуса, прокара палец по дръжката и неочаквано от върха му изскочи острие, дълго един инч.

— Това е нещо, което донесох със себе си от Москва — небрежно каза Киров. — В острието се съдържа бързодействащо успокоително, което се използва за животни — ацепромазин. За секунди може да повали стокилограмов глиган. Освен това, ако по някаква причина полицията ви ме спре, не е трудно да обясня носенето на чадър. С пистолет би било далеч по-трудно.

Смит кимна. Той щеше да бъде стръвта, но Киров щеше да свърши другата работа. Радваше се, че руснакът няма да застане пред Берия невъоръжен.

Смит пъхна Зиг Зауера в кобура под мишницата.

— Добре тогава. Давам ви четиридесет минути преднина, след което ще ви последвам.

Киров се движеше по улиците като призрак и изучаваше потока от хора, които минаваха покрай него. Подобно на другите райони близо до центъра на Вашингтон Дюпон Съркъл беше обновен. Но между модните заведения и бутиците на дизайнери имаше македонски пекарни, турски магазини за килими, сръбски пазари, на които се предлагаха стари медни и месингови сандъци за цветя, гръцки ресторанти и югославски кафенета. Киров знаеше колко силно е привличането на познатото за човек, попаднал в непозната обстановка, дори ако този човек беше хладнокръвен убиец. Тази етническа смес бе средата, в която Иван Берия би предпочел да се движи. Тук можеше да намери храната, с която е свикнал, да слуша музиката, с която е израснал, да чуе езиците, които знаеше. Киров, който знаеше няколко славянски езика, също се чувстваше като у дома на това място.

Той се озова на открито площадче, заобиколено от магазинчета и будки. Седна на сянка под чадъра на една маса. Поръчката му взе една хърватка, която едва говореше английски. Руснакът трудно сдържа усмивката си, когато я чу да ругае собственика.

Като отпиваше от силното сладко кафе, Киров наблюдаваше потока минувачи, като се заглеждаше по пъстрите блузи и поли на жените и широките панталони и кожени якета на мъжете. Ако минеше оттук, Берия щеше да бъде облечен в груби практични дрехи на югославски работник — може би с каскет, за да хвърля сянка върху лицето му. Но Киров не се съмняваше, че ще го познае. От опит знаеше, че онова, което един убиец не може никога да скрие, са очите.

Разбира се, имаше голяма вероятност Берия също да го познае. Но убиецът нямаше как да предположи, че Киров е в Съединените щати. Основната му грижа сега беше да избягва полицията, колкото и нарядко да се виждаха патрули в този район. Не би очаквал да види лице от миналото на такова далечно разстояние от дома. Същото важеше и за Киров: той също не можеше да си представи как Берия ще влезе в близката пекарна да си купи закуска. Генералът можеше да предполага къде най-вероятно се навърта убиецът, но нямаше и най-малката представа къде е в момента.

Като пазеше очите си с ръка от слънцето, Киров следеше промените в околната обстановка. Оглеждаше входовете и изходите на площадчето, през които хората се появяваха и изчезваха. Запомняше надписите върху витрините на магазините, които отбелязваха работното им време, и си правеше сметка кога да провери тесните улички около тях и входовете за доставки.

Ако Берия трябваше да свърши още мръсна работа, това беше мястото, където би намерил удобно скривалище. Това би могло да му създаде усещане за безнаказаност, а самоувереният човек понякога се държи като слепец.

На около петстотин метра от мястото, където Киров наблюдаваше вероятното му свърталище, Иван Берия отвори вратата на своя тристаен апартамент, който се намираше на последния етаж на сграда, предназначена за кратък престой на приходящи чиновници.

Пред него стоеше шофьорът на линкълна — едър мълчалив мъж с чупен няколко пъти нос и деформирано ляво ухо, което по форма приличаше на карфиол. Берия и преди беше виждал такива хора. Свикнали с насилие, дискретни, те бяха съвършените подчинени на началниците си.

Берия направи знак на шофьора да влезе, заключи вратата и пое донесения от него плик. Разкъса го и бързо прочете написаното на сръбски. Отстъпи встрани и крадешком се усмихна. Шефовете никога не можеха да предвидят точния брой на хората, които трябваше да бъдат премахнати. В този случай Берия вече беше получил парите за руския охранител и американския учен. Сега го молеха да се погрижи за още един човек.

Той се обърна към шофьора и каза:

— Снимката.

Шофьорът мълчаливо взе писмото и му подаде снимка на Джон Смит, извадена от камера за наблюдение. Човекът беше с лице към обектива, качеството на изображението беше много добро.

Берия се усмихна замислен.

— Кога?

Шофьорът протегна ръка, за да вземе обратно снимката.

— Колкото може по-скоро. Щом ти се обадят, тръгваш на минутата.

Той вдигна вежди — мълчалив въпрос дали има нещо неясно. Берия поклати глава.

След като шофьорът си тръгна, убиецът влезе в спалнята и извади от багажа си мобилен телефон. След миг се свърза с господин Вайзел от Офенбах банк в Цюрих. На сметката, от която се интересуваше, току-що бяха пристигнали нови двеста хиляди американски долара.

Берия благодари на банкера и затвори.

Американците очевидно бързаха.

Съблечен, д-р Карл Бауер излезе от последната кабина за обеззаразяване. На пейката в стаята за преобличане имаше бельо, чорапи и риза. На закачалката зад вратата висеше току-що изгладен костюм.

След няколко минути Бауер беше облечен и се запъти към стъкления мецанин, където го чакаше ръководителят на изследователския състав Клаус Яуних.

Яуних леко се поклони и протегна ръка.

— Отлична работа, господин директоре. Никога не бях виждал подобно нещо.

Бауер стисна ръката му и отговори на комплимента:

— И едва ли някога отново ще видим.

След като си почина, той се върна в лабораторията. Макар че беше работил почти цяла нощ, Бауер се чувстваше въодушевен и изпълнен с енергия. От опит знаеше, че това се дължи само на адреналина и че умората неизбежно ще се стовари върху него. И все пак Яуних бе прав: беше свършил отлична работа. Като впрегна цялата си концентрация, той приложи познанията и опита, които бе натрупал през дългия си живот, за да осъществи първите стъпки към трансформацията на един и без това смъртоносен вирус в опустошителен микроскопичен ураган. Сега се чувстваше донякъде измамен, защото нямаше да участва в последните етапи от този процес.

— Знаехме го от самото начало, Клаус — изказа на глас мислите си Бауер. — Знаехме, че няма да видим с очите си целия процес на сътворението. Лекарите решиха да ми отнемат възможността за окончателен триумф. За да бъде доведен процесът до края, аз трябва да предам свършеното в други ръце — той помълча малко. — Сега Рийд ще направи онова, което ние не можахме.

— Такова доверие на един-единствен човек… — промърмори Яуних.

— Ще направи каквото му казахме — рязко отвърна Бауер. — И когато се върне, ще получим онова, за което досега можехме само да мечтаем.

Той потупа едрия мъж по рамото.

— Всичко ще бъде наред, Клаус. Ще видиш. А сега за транспорта…

— Пробата е готова за транспортиране, господин директор. Самолетът ни очаква.

Бауер плесна с ръце.

— Чудесно! Тогава да полеем успеха, преди да тръгна.