Пактът „Касандра“

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

„Лиърджет“ кацна на летище „Кона“ на Биг Айлънд, малко преди слънцето над Хавай да залезе. Под надзора на Бауер трима техници свалиха контейнера с вируса и го натовариха на чакащия военен камион. Пътуването до комплекса „Бауер-Зермат“ продължи четиридесет и пет минути.

Доскоро комплексът беше военна база за медицински изследвания, така че бе строен съгласно определени изисквания. За да се избегне проникването на външни лица и случайното заразяване на населението на острова с изключително опасни вируси, в района между крайбрежните скали и обгорените от лава полета бяха изкопани тонове пръст. Гигантската вдлъбнатина беше залята с хиляди кубически метри бетон и приютяваше огромен многоетажен подземен комплекс. Впоследствие сградата бе разделена на три нива или зони. В най-долната част се помещаваха лабораториите, в които се изследваха най-опасните вируси. Когато Бауер стана стопанин на комплекса, всичко, от което се нуждаеше, вече беше подръка. След една година и вложение от сто милиона долара необходимият ремонт беше завършен и компанията започна да развива дейност.

След като камионът влезе в масивния гараж, контейнерът беше разтоварен и поставен върху дрезина, която го откара до чакащия асансьор. Три етажа по-долу ги посрещна Клаус Яуних, ръководител на грижливо подбрания изследователски състав. Яуних и шестчления му екип бяха пристигнали по спешност от цюрихския клон на компанията, за да работят върху вируса на едрата шарка. Всички бяха служители на Бауер от години; благодарение на работата си за него се бяха облагодетелствали така, както не бяха си представяли и в най-смелите си мечти.

„И всички са наясно, че аз знам за тях тайни, които могат да ги унищожат за миг“ — помисли си Бауер, докато се усмихваше на Яуних.

— Радвам се да те видя, Клаус.

— Удоволствието е изцяло мое, господин директор.

Яуних беше едър и тромав като мечка, но с неочаквано тих глас. Кръглото брадато лице му придаваше вид на дървар, а като се усмихнеше, разкриваше ред ситни детски зъбки.

Яуних направи знак на двамата си помощници в оранжеви защитни костюми, с които приличаха на космонавти. Те вдигнаха контейнера от дрезината и го внесоха в първата от четирите кабини за обеззаразяване по пътя към лабораторията.

— Господин директорът желае ли да проследи процедурата? — попита Яуних.

— Естествено.

Той поведе Бауер към стъклен мецанин, който се издигаше над кабините за обеззаразяване и лабораторията. От този наблюдателен пункт Бауер проследи пътя на екипа, който последователно преминаваше от една кабина в друга. Тъй като процедурата по обеззаразяването беше необходима само при излизане от лабораторията, влизането в нея отне само няколко минути.

Когато влязоха, служителите отвориха кутията. Бауер се наведе напред и заговори по микрофон:

— Внимавайте много при прехвърлянето!

— Да, господин директоре — отекна отговорът им в тонколоните, подобно на метален звън.

Те потопиха ръце в облака от азот и бавно извадиха подобието на пистолетен барабан, където бяха поставени ампулите. Бауер се напрегна. Вратата на хладилния сейф, който не се отличаваше особено от „автомата за кока-кола“ в „Биоапарат“, се отвори.

— Нямаме много време — промърмори Бауер. — Останалите от екипа готови ли са?

— Напълно — увери го Яуних. — Целият процес ще приключи за по-малко от осем часа.

— Започнете процедурата без мен — каза Бауер. — Ще се присъединя към вас на последните етапи от рекомбинирането.

Яуних кимна. Очевидно директорът искаше да присъства на събитието, което впоследствие щеше да бъде ознаменувано като повратна точка в развитието на биохимичното инженерство. Но обстоятелствата, докарали вируса на едрата шарка в комплекса — каквито и да бяха те, явно бяха оказали силно въздействие върху стария учен. Преди да се гмурне в напрегнатата атмосфера на лабораторията, той се нуждаеше от почивка.

— Бъдете сигурен, че всяка стъпка от процедурата ще бъде документирана на видеозапис, господин директор.

— Така би трябвало и да бъде — отбеляза Бауер. — Това, което ще направим днес тук, не е правено никога досега. Руснаците не биха могли да го постигнат в условията на „Биоапарат“. Американците са твърде страхливи, за да опитат. Помисли, Клаус: това е първият опит за генетичното изменение на една от най-страшните болести на човечеството, началото на трансформация, която ще направи безсилни всички ваксини от миналото и настоящето! Какъв ще бъде резултатът? Съвършеното бойно оръжие!

— За което има един-единствен лек — довърши Яуних. — Строга карантина.

Очите на Бауер заблестяха от вълнение.

— Точно така! Тъй като няма да има лекарство, всяка заразена страна ще трябва незабавно да затвори границите си. Вземи Ирак например. Багдад не обръща внимание на предупрежденията ни да се въздържи от определени действия. Взема се решение да ги нападнем. Пускаме нашата принцеса във водата или хранителните припаси. Хората се заразяват с болестта; смъртността нараства бързо и застрашително. Населението е отчаяно, втурва се към границите на страната, но те са затворени. Всеки иракчанин се смята за заразен. Онези, които опитват да избягат през планините, биват преследвани и убивани.

Бауер разпери ръце като фокусник, който пуска гълъб.

— Хоп! За нула време врагът е унищожен. Не може да се защитава, защото вече няма армия. Не може да се съпротивлява, защото инфраструктурата на страната се е сгромолясала. Не може да упражнява власт, защото онова, което е останало от народа, се е обърнало срещу него. Единственият му изход е безусловна капитулация.

— Или търсене на ваксина — отбеляза Яуних.

— Само че търсенето ще се окаже безплодно, защото ваксина не съществува — Бауер се наслаждаваше на думите си. — Или поне така ще му бъде съобщено — той се усмихна. — Но да караме подред: подгответе пробите за рекомбинация. Ако всичко мине добре, можем да помислим и за ваксина.

Бауер сложи ръка на рамото на Яуних.

— Оставям работата във вашите изключително способни ръце. Ще се видим след известно време.

Няколко часови пояса пт на изток, в Хюстън, Мегън Олсън вкара вишневочервения си мустанг в онази част от паркинга на НАСА, предназначена за екипа на космическата совалка. Заключи колата и бързо тръгна към административната сграда. Съобщението от Дилън Рийд бе прекъснало вечерята й с хубавичкия, но отегчителен космически инженер. Последната дума, която се изписа на пейджъра й, беше „СПЕШНО“.

Мегън мина през охраната и влезе в асансьора, който бързо я отведе на шестия етаж. Макар че мястото беше ярко осветено, в коридорите цареше неестествена тишина. Вратата към кабинета на Рийд беше широко отворена. Мегън почука и влезе.

Кабинетът беше разделен на работно пространство и много по-голяма част за съвещания, заета от дълга овална маса. Мегън примигна. На масата седяха пилотът на совалката Франк Стоун и командирът Бил Керъл, както и ръководителят на полета Хари Ландън и заместник-директорът Лорн Алънби. Последните двама изглеждаха уморени, костюмите им бяха смачкани, сякаш току-що се бяха завърнали от продължителен полет. Мегън реши, че по всяка вероятност е точно така. Тъй като до излитането на совалката оставаха по-малко от четиридесет и осем часа, Ландън и Алънби със сигурност бяха долетели от Кейп Канаверал.

— Мегън — заговори Дилън Рийд, — благодаря ти, че дойде толкова бързо. Мисля, че познаваш всички тук.

Тя промърмори няколко думи за поздрав и седна на свободния стол до пилота на мисията Франк Стоун.

Рийд разтри задната част на врата си, след това се улови с две ръце за масата и погледна към Мегън.

— Чу ли новината?

Мегън поклати глава.

— Каква новина?

— Адам Трилор е бил убит тази вечер във Вашингтон — той направи пауза. — Грабеж с убийство.

— Боже Господи! Как? Какво се е случило?

— Полицията във Вашингтон няма какво да ни каже. Няма и достатъчно материал, за да продължи разследването — каза Рийд. — Адам тъкмо се връщал от Русия — майка му е погребана там. Имал резервация за хотел, така че може би е смятал да пренощува във Вашингтон и след това да отлети за Кейп Канаверал. Вървял към Уисконсин авеню — чувал съм, че районът не е опасен — и там кучият син го убил — Рийд прокара пръсти през косата си. — Един Господ знае какво се е случило. Никой нищо не е чул, нито видял. Когато случаен минувач го намерил и повикал полицията, Адам вече бил мъртъв — той поклати глава. — Каква нелепа загуба!

— Дилън, всички сме потресени от случилото се — обади се Лорн Алънби, заместник-директорът на НАСА. — Но трябва да продължим работата си.

Рийд махна с ръка. Обърна се към Мегън и тя почувства как сърцето й заби учестено.

— Ти си резервата на Трилор. Поради възникналата ситуация ще преминеш към активен статус като един от участниците в мисията. Готова ли си, Мегън?

Устата й пресъхна, но й се стори, че думите й прозвучаха силно и убедително:

— Напълно. Не съм си представяла, че ще получа място на совалката по такъв начин, но съм готова.

— Нямаш представа колко се радваме да чуем това — каза Рийд. Той огледа седящите около масата. — Имате ли въпроси?

Франк Стоун, пилотът на мисията, се обади:

— Нямаме въпроси. Имаме й доверие. Аз съм тренирал заедно с Мегън. Знам, че е готова.

— Аз също — добави командирът Бил Керъл.

— Ландън? — попита Рийд.

Ръководителят на полета се размърда на стола си:

— Чел съм докладите от тренировките. Знам, че Мегън може да проведе експериментите, които вие с Адам подготвихте.

Той вдигна палци нагоре.

— Радвам се да го чуя — каза Алънби. — Бюрократите от Конгреса следят под лупа мисията. След като сме им казали какво може да се получи от тези експерименти, аз ще трябва да им представя резултатите — той се обърна към Мегън. — Върнете се с нещо, което ще позволи на всички ни да се представим добре.

Мегън леко се усмихна.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — тя огледа мъжете около масата. — Благодаря ви за доверието.

— Добре тогава — каза Рийд. — Утре ще свикам останалите от екипа. Знам, че някои от вас са изтощени. Какво ще кажете сега да се разотидем и да се срещнем отново утре сутрин, преди да отлетим?

Всички кимнаха с облекчение и стаята бързо се опразни. Останаха само Рийд и Мегън.

— Ти си ръководителят на биомедицинската изследователска програма, Дилън — тихо каза тя. — С Трилор бяхте много близки. Как ще се почувстваш, когато аз заема мястото му на борда?

— След този ден не мога да твърдя, че съм познавал Адам достатъчно добре. Знаеш го какъв беше — затворен, през повечето време мълчеше. Не беше от хората, които изпиват няколко бири след работа или играят софтбол в събота. Но все пак беше част от екипа — много важна част — и ще ми липсва — той направи пауза. — Що се отнася до теб, не бих могъл да намеря по-добър заместник.

Мегън се опита да овладее противоречивите си чувства. Част от съзнанието й вече избързваше напред с всички подробности, които трябваше да се обмислят: подготовката на Кейп Канаверал, вписването в екипа и процедурата по изстрелването. Знаеше, че в нормална ситуация екипажът се поставяше под карантина седем дни преди излитането, макар че напоследък периодът беше скъсен. И все пак тя трябваше да премине през щателен медицински преглед, за да се знае със сигурност, че не е заболяла от нищо.

Друга част от съзнанието й не можеше да пропъди спомена за странното лице на Трилор. Рийд бе прав: Трилор беше самотник. Тъй като не го познаваше отблизо, за нея бе по-лесно да приеме факта на смъртта му. Но начинът, по който беше умрял, я караше да настръхва.

— Добре ли си? — попита Рийд.

— Добре съм. Просто се опитвам да осмисля всичко това.

— Хайде, ще те изпратя до колата ти. Постарай се да се наспиш добре. Утре те чака важна работа.

Мегън обитаваше малък апартамент в жилищна сграда, предназначена за служители на НАСА с краткосрочни ангажименти. След мъчителен, неспокоен сън тя стана и отиде до плувния басейн, преди да се е събрала тълпа. Когато се върна в апартамента си, на вратата намери бележка.

След като преодоля първоначалната изненада, Мегън бързо се облече и слезе по стълбите. Тръгна с бърза крачка и за няколко минути стигна до кафенето на следващата пресечка. Поради ранния час заведението беше почти празно. Не й беше трудно да намери човека.

— Джон!

Той се надигна от масата в ъгъла.

— Здравей, Мегън.

— Боже мой, какво правиш тук? — попита тя и се отпусна на стола срещу него.

— След минута ще ти обясня — Смит помълча малко. — Чух, че ще участваш в мисията. Заслужаваш го, независимо от обстоятелствата.

— Благодаря ти. Естествено, не бих искала да стане по този начин, но…

Дойде сервитьорката и двамата си поръчаха закуска.

— Трябваше първо да ми се обадиш — каза Мегън. — След няколко часа заминавам за Кейп Канаверал.

— Знам.

Тя го изгледа изпитателно.

— Не си бил целия този път, само за да ме поздравиш — макар че би ми се искало да е така.

— Тук съм заради онова, което се случи с Трилор — каза Смит.

— Защо? Според медиите вашингтонският отдел „Убийства“ вече се е заел със случая.

— Така е. Но Трилор беше главен медицински експерт, важен член на екипа на НАСА. Изпратиха ме тук, за да проверя дали нещо в биографията и дейността на Трилор би могло да ни подскаже защо е бил убит.

Мегън присви очи.

— Не разбирам.

— Мегън, изслушай ме. Ти зае мястото му на борда на совалката. Сигурно си работила с него. Всичко, което ми кажеш, ще ми бъде от полза.

Сервитьорката се върна с поръчките им и двамата потънаха в мълчание. При мисълта за храна Мегън изведнъж усети, че й се повдига. Тя се стегна и събра мислите си.

— Първо, по-голямата част от тренировките ми протече под наблюдението на доктор Дилън Рийд. Титлата главен медицински експерт донякъде е подвеждаща. Не е като да раздаваш аспирини или бинтове за превръзка. Задълженията ми са чисто изследователски. Като ръководител на биомедицинската изследователска програма Дилън работеше най-много с главния медицински експерт — Трилор. Той повтори експериментите с мен за всеки случай, ако се наложи да замествам Трилор. Така че всъщност никога не съм работила с Адам.

— А личните му контакти? Беше ли близък с някого? Носеха ли се слухове за него?

— Той беше самотник, Джон. Никога не съм чувала да излиза на срещи, още по-малко да има връзка. Мога да ти кажа само, че с него не се работеше особено приятно. Беше блестящ като интелект, но падаше сухар, никакво чувство за хумор, никакъв чар. Сякаш докато медицинският му гений се е развивал, останалата част от него е закърняла.

Тя помълча малко.

— Твоето разследване няма да се отрази върху полета, нали?

Смит поклати глава.

— Няма причини за това.

— Най-доброто, което мога да направя за теб, е да ти дам имената на хората, които пряко работеха с Трилор. Може би те ще могат да ти кажат нещо.

Смит беше убеден, че вече знае тези имена, а и други. Той бе прекарал половината нощ в преглеждане на документите за Адам Трилор, предоставени му от ФБР, Агенцията за национална сигурност и НАСА. И все пак внимателно изслуша имената, които Мегън изреди.

— Това наистина е всичко, което знам — приключи тя.

— Достатъчно ми е, за да работя. Благодаря ти.

Мегън се усмихна.

— Като се има предвид с какво се занимаваш, предполагам, че няма никакъв шанс да обядваме заедно? Мога да намеря отлично място.

— Иска ми се — отговори той и наистина беше така. — Но може би ще се видим в Едуардс, когато кацнеш.

Базата на ВВС в Калифорния беше основната писта за кацане на совалката.

Помълчаха малко, после Мегън каза:

— Трябва да тръгвам.

Той се протегна през масата и здраво стисна ръката й.

— Върни се жива и здрава.

Потънала в мисли, Мегън се връщаше в апартамента си. Адам Трилор беше убит, а Джон Смит изведнъж се появяваше в Хюстън. Той недвусмислено обясни защо са го изпратили. Умело я разпита, но не й каза нищо в замяна. Какво всъщност търсеше тук? Кого преследваше и защо? Имаше само един начин да разбере.

Когато влезе в апартамента си, Мегън извади мобилния си телефон и набра номера, който отдавна знаеше наизуст.

— Клайн на телефона.

— Обажда се Мегън Олсън.

— Мегън… Мислех, че вече пътуваш към Кейп Канаверал.

— След малко тръгвам, сър. Случиха се някои неща, за които реших, че трябва да ви уведомя.

Тя набързо разказа за разговора си с Джон Смит.

— Беше, меко казано, потаен — каза Мегън. — Смятате ли, че трябва да предприема нещо спрямо него?

— Не — бързо отговори Клайн. — Смит се интересува заради дългите си години работа в ИМИИЗАСАЩ.

— Не разбирам, сър. Какво общо има това?

Клайн направи пауза.

— Слушай внимателно, Мегън. В Русия, в „Биоапарат“ е станал инцидент — той направи пауза и Мегън затаи дъх. — Беше открадната една посявка. Адам Трилор беше в Москва по същото време. Руснаците разполагат със запис, на който той седи до куриера, пренесъл материала. Трилор го е взел от него. Убедени сме, че той е внесъл вируса в страната. После, когато е станал ненужен, са го убили.

— Какво е станало с вируса?

— Изчезнал е.

Мегън затвори очи.

— Какво точно е внесъл Трилор?

— Едра шарка.

— Всемогъщи Боже!

— Чуй ме, Мегън. Ти си в центъра на събитията. Предполагахме, че Трилор може да е бил замесен. Сега го знаем със сигурност. Въпросът е дали има съучастници в програмата на совалката.

— Не знам — отговори Мегън. — Струва ми се невъзможно. Тук работят почтени хора. Не съм забелязала нищо подозрително. — Тя поклати глава. — Но все пак изпуснах Трилор, нали?

— Всички го изпуснахме — каза Клайн. — Не се обвинявай за това. Най-важното сега е да намерим вируса. Приют едно работи върху предположението, че се намира някъде в границите на окръг Колумбия. Който и да е взел вируса, не би го транспортирал на излишно дълго разстояние. Освен това от Лондон Трилор би могъл да хване директен полет докъдето пожелае — Чикаго, Маями, Лос Анджелес. Той е избрал Вашингтон по някаква причина. Смятаме, че там е бил подготвен склад.

— Все още ли искате да участвам в полета на совалката?

— Задължително. Но докато не излетиш, не привличай вниманието към себе си. Ако забележиш нещо подозрително, обади ми се незабавно — той направи пауза. — И ако нямаме друга възможност да разговаряме, желая ти късмет и да се върнеш жива и здрава.

Клайн прекъсна връзката и Мегън се втренчи в телефона. Много се изкушаваше да попита дали Джон Смит работи за Приют едно и дали това е била причината за неговата потайност. И той като нея нямаше ангажименти, поддържаше малко контакти и се беше доказвал като специалист в кризисни ситуации. Мегън си припомни деня, в който при едно от кратките й пътувания из страната Клайн се появи и спокойно й предложи да я направи член на специална, уникална организация, която да й даде усещане за цел и посока в живота. Спомни си как й каза, че най-вероятно никога няма да срещне друг член на Приют едно, че работата й до голяма степен ще бъде свързана с контактите в цял свят, които е изградила, с мъжете и жените, към които може да се обръща за информация, услуги, убежище.

„Клайн никога не би ми казал… Както и Джон, ако е член на групата.“

Докато правеше последна проверка на багажа си, Мегън се замисли за онова, което и Клайн, и Джон й бяха пожелали: да се върне жива и здрава. Но ако Клайн не откриеше вируса на едрата шарка, щеше ли да има тя къде да се върне?

Службата за сигурност на НАСА заемаше североизточния край на втория етаж на административната сграда. Смит подаде картата си на служител на Пентагона и зачака дежурният офицер да я провери на компютъра.

— Къде е командващият ви офицер? — попита Смит.

— Сър, съжалявам, но сега има почивка между смените. Полковник Брюстър излезе от сградата; полковник Рийвс закъснява поради… ъъъ, лични причини.

— Не мога да го чакам. Пуснете ме.

— Но, сър…

— Лейтенант, какво пише на разрешителното ми?

— „Достъп до секретна информация за космически изследвания“, сър.

— Което означава, че мога да прегледам всичко в тази сграда, до последния доклад за физическа подготовка. Прав ли съм?

— Да, сър.

— Сега, след като изяснихме това, ето какво правим: изпълнявате всички стандартни процедури и ме пускате да вляза. Няма да споменавате за пристигането ми пред никого освен пред полковник Рийвс, с когото ще говорите на четири очи. Ако полковник Рийвс пожелае да разговаря с мен, кажете му, че ще бъда в архива.

— Да, сър. Има ли нещо, което служителите на архива могат да направят за вас?

— Просто им кажете да не ми обръщат внимание. А сега да вървим, лейтенант.

След като премина през бронираните врати, Смит реши, че самонадеяното му поведение е постигнало желания ефект: подчиненият се държеше почтително, а полковник Рийвс, който имаше същия чин като неговия, щеше да демонстрира отегчение и любопитство, но щеше да бъде и предпазлив. Имаше основателна причина Рийвс да не разпитва за Смит.

Технически погледнато, НАСА е цивилна организация. Но в началото на седемдесетте години, когато агенцията най-накрая решава от какъв вид совалка се нуждае и как да я изстреля, става ясно, че няма друга алтернатива, освен да се обърне за помощ към ВВС. Сключена е сделка с дявола: в замяна на това, че Пентагонът ще обяви совалката за „основна военна необходимост“, НАСА ще се използва за изстрелването на ракетите „Атлас“ и „Титан“ на ВВС, но ще бъде отпуснат доста щедър бюджет. Другата страна на медала беше, че агенцията трябваше да се съобразява с капризите и намесата на Пентагона. Полковник Рийвс заемаше висок пост в йерархията на НАСА, но онези, които влизаха с разрешителни от Пентагона, бяха истинските господари.

Смит тръгна след лейтенанта по лабиринт от коридори, които свършиха пред огнеупорна врата. След като набра кодовете, офицерът дръпна вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Смит. Стаята бе най-малко с десет градуса по-прохладна от останалите на етажа. Вътре цареше нетърпим шум от десетте най-бързи компютри, произвеждани някога, свързани към сървъри за съхраняване на данни, и персонални компютри, разположени на индивидуални бюра.

Смит усети върху себе си погледите на служителите в архива, но любопитството им не трая дълго. Той последва офицера до едно бюро, което стоеше встрани от другите.

— Това е бюрото на полковник Рийвс — обясни дежурният офицер. — Сигурен съм, че няма да има нищо против, ако го използвате.

— Благодаря ви, лейтенант. Не вярвам да се бавя много — естествено, ако не ме безпокоят.

— Разбрано, сър — той подаде на Смит мобилен телефон. — Когато свършите, само наберете три-нула-девет, сър. Ще дойда да ви взема.

Смит се настани пред монитора, включи компютъра и вкара дискетата, която беше донесъл със себе си. След секунди бе преодолял всички защити и цялата мрежа на НАСА в Хюстън беше на негово разположение.

Информацията относно Адам Трилор, която Смит бе получил от други федерални агенции, беше само отправна точка. Той бе дошъл в Хюстън, за да се порови за Трилор на мястото, където е живял и работил. Нуждаеше се от вътрешните и външните телефонни номера, на които Трилор бе звънял, адресите, на които беше пращал електронна поща — всичко, което би могло да се окаже следа. Тук можеше да научи как е живял убитият, с кого е разговарял, с кого се е срещал, колко често, къде и за какъв период. Щеше да разнищи живота му, докато открие онази аномалия, съвпадение или отличителен белег, които биха се оказали първата брънка във веригата, свързала Трилор с неговите съконспиратори.

Смит натисна няколко клавиша и започна оттам, откъдето му се струваше най-логично: хората, които са знаели, че Трилор пътува за Русия. В паметта на чиповете, дебели колкото вафлена кора и в тънките оптични нишки се съдържаха инструкциите и имената, които вървяха с тях.

Когато Дилън Рийд пристигна в офиса си, нямаше как да знае, че Смит вече е започнал търсенето си. Беше толкова съсредоточен върху претоварения сутрешен график, че почти не обърна внимание на писукането на компютъра, който сигнализираше тревога. Той машинално набра поредица цифри и продължи да обмисля първата си среща за деня. Името, което се появи на екрана, моментално привлече вниманието му: Адам Трилор.

Някой душеше наоколо!

Ръката на Рийд се стрелна към телефона. След няколко секунди вече слушаше обясненията на дежурния офицер за присъствието на Смит в архива.

Рийд се помъчи да запази спокойствие.

— Не, всичко е наред — каза той на офицера. — Моля, кажете на полковник Рийвс, че посетителят ни не бива да бъде обезпокояван.

„Посетителят ни!“ Натрапникът!

Рийд си даде няколко секунди, за да се овладее. Какво, по дяволите, търсеше Смит тук? От Вашингтон им бяха съобщили, че полицията гледа на убийството на Трилор като на поредния обир, завършил с непредвидени последици. Дори новинарските емисии сметнаха историята за безинтересна, което само зарадва Рийд, Бауер и Ричардсън.

Рийд удари с длан по кожената папка на бюрото. Този проклетник Смит! Спомни си колко уплашен, дори ужасен беше Трилор от Смит. Сега ужасът на Трилор се бе предал и на него.

Рийд пое дълбоко дъх. Бауер беше прав, като му предлагаше да унищожи всички файлове, свързани с Трилор, в случай че някой дойде да души наоколо.

И този някой наистина дойде…

Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко се чудеше, че Смит е човекът. Той се ползваше с репутацията на голям инат, което превръщаше един и без това опасен човек в смъртоносна заплаха. Рийд се увери, че е овладял емоциите си, и набра номера на генерал Ричардсън в Пентагона.

— Обажда се Рийд. Онзи потенциален проблем, за който говорихме… Вече е реалност — той направи пауза. — Изслушай ме, но мисля, че ще се съгласиш с мен: трябва да предприемем крайната мярка.