Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Иван Берия не се появи в уреченото време, шофьорът на линкълна слезе от колата. В този квартал имаше голяма вероятност до два-три часа да я откраднат. След това щяха или професионално да я разглобят на съставните й елементи в магазин за авточасти, или дребни крадци да я нарежат на парчета. При всички случаи колата щеше да изчезне безследно.

Дори ако властите по някакъв начин изпревареха кражбата, автомобилът нямаше да ги наведе на следа. Шофьорът беше карал само с ръкавици; едва ли щяха да намерят някакви улики, които да ги отведат при него. Името му не фигурираше никъде в документите на НАСА. Колата беше записана на името на шофьор, който понастоящем работеше в Пасадина, Калифорния.

На станцията на метрото при Кънектикът авеню и Кю стрийт човекът се обади на началника си. Спокойно обясни какво се е случило и предположи, че убиецът е заловен. От другия край го инструктираха да отиде незабавно на летище „Дълес“. В един багажен сейф го очакваха два плика: единият с пари и документи за самоличност, другият с дрехи. Щеше да намери и билет до Канкун, Мексико, където трябваше да остане до второ нареждане.

След като приключи разговора си със шофьора, Антъни Прайс се обади на доктор Карл Бауер, който се бе завърнал от Кейп Канаверал, Хавай, където се бе срещал с Дилън Рийд, за да му предаде променения вирус на едрата шарка.

— Става дума за онзи проблем. Нали изпрати твоя човек да го разреши? — заговори той с рязък тон. — По-лошо е от миналия път.

След като съобщи на Бауер всички подробности, Прайс добави:

— Ако Берия е заловен, можем да се обзаложим, че това е работа на Смит. Накрая ще проговори — ако вече не го е направил.

— И да го е направил, какво от това? — попита Бауер. — Не се е срещал с никого от нас. Не знае имената ни. Трилор е мъртъв. Следата свършва до него.

— Следата трябва да свърши до Берия! — отсече Прайс. — Трябва да се заемем с него.

— Докато е в ръцете на Смит? — попита саркастично Бауер. — Моля те, кажи ми как смяташ да се добереш до него.

Прайс се подвоуми. Смит едва ли държеше Берия във федерален затвор или в някой арест. Вероятно го беше скрил някъде, където никой не можеше да го намери.

— Тогава трябва да ускорим нещата — каза той. — Да отвлечем вниманието.

— Ако направим това, ще изложим на опасност Рийд и целия проект.

— Ако не го направим, ще изложим на опасност себе си! Чуй ме, Карл. Рийд трябва да започне експеримента вдругиден. Няма причина да не го започне сега.

— Всички експерименти се провеждат по фиксиран график — отговори Бауер. — Ще изглежда подозрително, ако Рийд смени последователността им.

— Предвид обстоятелствата смяната на графика ще е последното нещо, за което някой би се замислил. Въпросът е да доведем мутацията докрай колкото е възможно по-бързо и да покрием следите си.

От другата страна на линията настъпи тишина. Прайс затаи дъх. Запита се дали старият учен не играе сам за себе си.

— Много добре — каза накрая Бауер. — Ще се свържа с Рийд и ще му кажа да ускори графика.

— Кажи му да работи колкото е възможно по-бързо.

— Дотолкова, доколкото позволява предпазливостта.

Търпението на Прайс беше на изчерпване.

— Не ме баламосвай, Карл. Кажи му да приключва с това.

Карл Бауер се загледа в замлъкналата слушалка. Помисли си, че Антъни Прайс е още един от бюрократите, заразени с наполеонов комплекс и отровени от привидно безграничната си власт.

След като напусна офиса си, Бауер взе асансьор до подземния етаж. Там се намираше ядрото на комуникационния му център — стая с размерите на центъра за въздушен контрол, в който с помощта на три частни сателита технически екип следеше пулса на империята „Бауер-Зермат“. Имаше и четвърти сателит, който досега не бе използван. Бауер прекоси стаята, влезе в личния си кабинет и се заключи. Седна зад компютъра, включи екрана с висока резолюция и започна да пише на клавиатурата. Сателитът, изработен от китайци в Ксянпао и изстрелян в Космоса от Нова Гвиана от французи, оживя. От гледна точка на хардуера това бе относително просто съоръжение, създадено с една-едничка цел и кратък живот. След като свършеше работата си, заряд от експлозив щеше да премахне всички следи от съществуването му.

Бауер се настрои на честотата на НАСА, приготви съобщението си за микровълново предаване. За няколко наносекунди съобщението бе качено на сателита, който на свой ред го препрати към совалката. След като изпълни задачата си, сателитът моментално се изключи. Дори ако включването му беше забелязано от някого, би било почти невъзможно да се проследи източникът му, както и точката на препредаване. Сега, когато сателитът вече не работеше, изглеждаше така, сякаш включването е било предизвикано от черна дупка в Космоса.

Облегнат на стола си, Бауер разкърши рамене. Разбира се, нямаше да получи директен отговор от совалката. Единственият начин да се увери, че съобщението му е получено, беше да се включи към предаванията от совалката към НАСА. Щом чуеше гласа на Рийд, щеше да разбере.

Като се движеше със 17 500 мили в час на височина 500 километра, „Дискавъри“ обикаляше в своята четвърта орбита около Земята. Мегън Олсън прибра временната си седалка, измъкна се от летателния костюм и облече удобен комбинезон с джобове от велкроматериал. Забеляза, че лицето и горната половина от тялото й са подути. Всяка бръчица се беше изгладила, а талията й се бе увеличила с около пет сантиметра. Това се дължеше на ниската гравитация, поради която кръвта и секрециите не можеха да слязат надолу. След четири до шест часа излишната течност щеше да бъде изхвърлена от бъбреците.

С помощта на колегите си Картър и Уолъс Мегън активира мощността, климатика, осветлението и комуникациите на совалката. Вратите на отсека за полезен товар бяха отворени, за да излезе топлината, натрупана от работата на ракетата и главните двигатели по време на излитането. Те щяха да останат отворени до края на мисията, за да помагат в регулирането на температурата в орбиталния комплекс.

Докато работеше, Мегън се вслушваше в бъбренето на командира Бил Керъл, пилота Франк Стоун и наземния контрол. Това беше рутинна проверка на статуса, скоростта и положението на совалката. Изведнъж дочу озадачения глас на Бил Керъл:

— Дилън, приемате ли?

— Прието. Какво има?

— Току-що пристигна нещо за теб. Но не е изпратено от наземния контрол.

Мегън чу как Рийд се подсмихна.

— Сигурно някой от момчетата в лабораторията си е сложил слушалките. Какво е съобщението?

— Изглежда, че има промяна в реда на провеждане на експериментите. Мегън стои срещу номер четири. Ти поемаш първите три.

— Хей, не е честно — обади се Мегън.

— Подслушваш, а? — отвърна Рийд. — Не се тревожи, Мегън. Ще наваксаш.

— Знам. Но защо е тази промяна?

— Веднага ще проверя графика.

— Качвам се.

Мегън заплува в безтегловната среда към стълбата, която водеше нагоре към полетната палуба. Рийд висеше като парашутист зад пилота и командира и преглеждаше данните си.

Вдигна глава и отбеляза:

— Изглеждаш с десет години по-млада.

— Нека бъдат пет. Чувствам се подута като балон. Какво става?

Рийд й подаде бележника.

— Направена е промяна в последната минута. Забравил съм да ти спомена. Първо ще направя тестовете на микробите, за да приключим с това. После цялата лаборатория е на твое разположение — можеш да останеш насаме с легионната болест.

— Наистина се надявах това да е първият експеримент — отговори Мегън.

— Да, знам. Първо пътуване, въодушевена си. Но ако бях на твое място, бих поспал малко. През това време аз ще се потрудя.

— Имаш ли нужда от помощ за тестовете?

— Оценявам предложението ти, но не, благодаря — Рийд отново взе бележника. — Добре, аз отивам да отварям Фабриката.

„Фабриката“ беше наименованието, което членовете на екипажа бяха дали на космическата лаборатория.

Мегън проследи на екрана пътя на Рийд до средната палуба. Оттам той влезе в тунела, който водеше към космическата лаборатория. Не можеше да се отърси от мисълта, че от леденото пространство на Космоса го деляха само стените на тунела и външната обшивка.

Тя се обърна към Бил Керъл.

— Кой е изпратил онова съобщение?

Керъл погледна на екрана си.

— Няма име, само номер.

Мегън овладя вълнението си и надникна през рамото му. Шестцифреният номер й беше познат, но не можеше да се сети откъде.

— Някой доста е бързал — лаконично отбеляза пилотът Стоун. — Може да е изпратено в последната минута от наземната лаборатория.

— Но нали каза, че не идва от наземния контрол? — каза Мегън.

— Имах предвид, че не е изпратено и потвърдено по обичайния ред. Но, по дяволите, Мегън, кой друг би могъл да го изпрати?

Двамата мъже се върнаха към задълженията си и Мегън се оттегли. Нещо не беше наред. Беше си спомнила къде е виждала този номер. Това бе личният номер на Дилън Рийд в НАСА. Как би могъл да изпрати съобщение сам на себе си?

След като влезе в космическата лаборатория, Рийд прекъсна захранването на наблюдателните камери, които записваха дейността в Биоизпитания. Отлепи велкрозакопчалката на един от джобовете на панталоните си и извади оттам късия титанов цилиндър, който Бауер му бе дал преди по-малко от двадесет и четири часа. Макар че контейнерът беше грижливо запечатан, Рийд създаваше, че си има работа с опасен материал, който твърде дълго е стоял незамразен. Отвори фризера и постави контейнера до пробите от царевични клетки и червеи нематоди, след това отново включи камерите.

Облекчен, че вариолата вече е на сигурно място, Рийд започна да подготвя Биоизпитания за процедурите, които щеше да извърши. В същото време се опитваше да отгатне какво се е случило на Земята и защо Бауер е направил толкова съществени промени в графика. Последното, което знаеше, беше, че Берия е изпратен да премахне Смит. След като Бауер бе успял да предаде съобщението си и от наземен контрол нямаше никакви аварийни сигнали за необичайни обстоятелства, логичният извод беше, че Берия се е сблъскал с проблем — достатъчно сериозен, за да накара Бауер да реагира.

Рийд знаеше, че Бауер не би се свързал повторно с него, освен ако не е абсолютно наложително. Пилотът и командирът на полета не биха заподозрели появата на едно съобщение, изпратено без обичайното потвърждение на НАСА; но второ такова би породило интерес и въпроси. Тъй като в момента Рийд нямаше начин да се свърже с Бауер, трябваше да разчита само на интуицията си и да довърши работата, която старият швейцарец беше започнал.

Рийд би предпочел да изпълни задачата си така, както я бе замислил. При сегашните обстоятелства трябваше да се пребори с умората от излитането и да се настрои за изтощителна работа. Той пъхна краката си в ограничителите на пода пред Биоизпитания и пресметна колко време ще му отнеме работата. Ако изчисленията му бяха точни, когато свършеше, останалите от екипажа щяха да са отишли на вечеря. Всички щяха да са на едно място, точно както на него му се искаше.

Очите на Натаниъл Клайн гледаха сурово и хладно. Той седеше във всекидневната на вилата Роузбъд и мълчаливо слушаше разказа на Смит за залавянето на Берия и подробностите от последвалия разпит.

— Значи, доказан убиец е свързан с швейцарска банка и с един от най-високопоставените й служители — промърмори той.

Смит посочи касетата върху масичката.

— Берия ни каза и много повече от това. Някои от най-влиятелните хора в Русия и Източна Европа са го наемали да им върши услуги срещу заплащане. Събития, които до този момент са ни се стрували случайни, могат да бъдат проследени и свързани с убийства и изнудвания, в които Берия има пръст.

Клайн изсумтя.

— Добре. Натрупали сме доста мръсотия и един ден тя може да ни бъде от полза. Но няма да дочакаме този ден, ако не открием едрата шарка. Къде са сега Берия и Киров?

— На сигурно място. Берия е силно упоен. Киров го пази. Генералът има една молба към нас: иска да върне Берия обратно в Москва — тихо и кротко, колкото може по-рано.

— Можем да уредим това без проблеми. Стига само да си сигурен, че няма какво повече да ни каже.

— Сигурен съм, сър.

— В такъв случай ще уредя полет от Андрюс.

Клайн стана и закрачи пред панорамния прозорец.

— За съжаление залавянето на Берия не решава нашия проблем. Знаеш, че швейцарците са пословични с това, че държат финансовите си операции в тайна. Президентът може и да ги принуди да се разприказват, без да разкрива защо се нуждаем от сътрудничеството на Офенбах банк, но това е малко вероятно.

— Тази операция не може да се провежда на правителствено ниво, сър — спокойно отбеляза Смит. — Не разполагаме с необходимото време, а и аз като вас подозирам, че швейцарците няма да ни помогнат — той направи пауза. — Но господин Вайзел може да се окаже по-услужлив. Питър Хауъл е наблизо — във Венеция.

Клайн погледна към Смит и разбра за какво точно намеква. Отне му няколко секунди, за да обмисли рисковете.

— Добре — каза накрая. — Но се погрижи да му обясниш, че не бива по никакъв начин да разкрива кой го изпраща и не трябва да прекалява.

Смит влезе в малката стая, превърнала се в кабинет на Клайн в Кемп Дейвид, и се обади по телефона.

— Питър, заминавай за Цюрих.

— Предполагах, че може да се наложи — отговори англичанинът. — Имам резервация за първия вечерен полет.

— Питър, добрах се до Берия. Той ми каза за Вайзел, но само толкова. Трябва да науча името на поръчителя.

— Ако Вайзел го знае, и ти ще го научиш. Ще ти се обадя от Цюрих, Джон.

— Добре. Случайно да имаш подръка касетофон? Имам нещо, което може да ти бъде от полза…

Смит се върна във всекидневната и съобщи на Клайн, че Хауъл пътува за Швейцария.

— Открихте ли нещо ново за линкълна, сър?

Клайн поклати глава.

— Докато ти говореше, се свързах с мой познат в полицията на окръг Колумбия. Той вкара колата в списъците за издирване, като описа случая като обикновена кражба. Досега не е открил нищо. Няма нищо и за шофьора. — Той направи пауза. — Отначало си помислих, че има логично обяснение за това, че на колата е имало емблема на НАСА. Но сега…

— Трилор работеше в НАСА — каза Смит. — Може просто да е поискал служебна кола да го вземе от „Дълес“. Едва ли е очаквал, че някой ще го преследва.

— Но после същата кола преследваше теб, нали? — Клайн внимателно се вгледа в Смит. — Има и още една връзка с НАСА. Миналата нощ доктор Дилън Рийд е имал посещение от лице, което не успяхме да идентифицираме.

Смит рязко се обърна към Клайн. Знаеше, че шефът му живее в свят, в който тайните се споделят само когато е абсолютно необходимо. В този момент ръководителят на Приют едно призна, че има източник в самото сърце на НАСА.

— Мегън Олсън — каза Смит. — На този етап, толкова скоро преди излитането няма откъде другаде да научите. Трябваше да ми кажете, сър.

— Нямаше нужда да знаеш за Мегън — отговори Клайн. — Като стана дума за това, тя не знае за теб.

— А сега защо ми казвате?

— Защото все още не разполагаме с никаква следа от вируса. Сигурно помниш, че смятах, че се намира в района на окръг Колумбия, защото Трилор избра да кацне точно там.

— Така е. От Лондон можеше да отиде навсякъде другаде.

— Сега си мисля, че може да има връзка между Трилор и Рийд.

— Затова ли Мегън е там — да следи Рийд? — попита Смит.

— Защо не ми кажеш дали не знаеш нещо за Рийд, което да подсказва, че е замесен в подобен заговор?

Смит поклати глава.

— Не познавам Рийд толкова добре. Но репутацията му в института беше безупречна. Искате ли да отида дотам и да видя какво мога да открия?

— Няма време — отвърна Клайн. — Трябваш ми за друго. Ако разрешим тази загадка, ще разполагаме с достатъчно време да разследваме Рийд, когато совалката се върне.

Клайн взе две папки.

— Това са досиетата на двамата войници, с които Хауъл се е срещнал в Палермо.

— Изглеждат доста тънки, сър — отбеляза Смит.

— Нали? Данните са цензурирани. Дати, места, поръчки, йерархия на командване — много неща липсват. А телефонният номер, който Никълс му е дал, не съществува.

— Какво означава това, сър?

— Джон, неофициално ще ти кажа, че не се зарових повече, защото не знам с кого си имаме работа. Но трябва да открием накъде води тази армейска следа. Искам да направиш същото, което направи и в Хюстън: да залюлееш паяжината и да видиш какъв паяк ще изскочи оттам.

Три часа след като напусна Венеция, Питър Хауъл се регистрира в цюрихския грандхотел „Долдер“.

— Има ли някакви съобщения за мен? — попита той служителя на рецепцията.

Предадоха му дебел пергаментов плик. Когато го отвори, Хауъл намери лист ароматизирана хартия, на който беше написан адрес. Макар че писмото не бе подписано, той знаеше кой го изпраща — една осемдесетгодишна грандама, която работеше в шпионажа още от Втората световна война.

„Как, по дяволите, Вайзел може да си позволи да вечеря на Лебедовата алея с банкерската си заплата?“ — запита се Хауъл и реши, че не би било зле да проучи това.

След като се преоблече в делови костюм, Хауъл взе такси до центъра на финансовия район на града. Минаваше осем и наоколо нямаше признаци на живот, само няколко яркоосветени витрини на магазини и заведения. На вратата на едно от тях имаше златен лебед.

Интериорът до голяма степен отговаряше на онова, което Хауъл бе очаквал: луксозно бирхале с лъскави тавани, хоросанова мазилка и масивни мебели. Сервитьорите бяха в официални ливреи, приборите от масивно сребро, а управителят озадачен от наглостта му на турист, който си въобразява, че може да вечеря в заведението му без резервация.

— Аз съм гост на господин Вайзел — съобщи му Хауъл.

— А, на господин Вайзел… подранили сте, господине. Масата на хер Вайзел е приготвена за девет часа. Моля, седнете във фоайето или на бара, ако предпочитате. Когато дойде, ще го упътя към вас.

Хауъл се оттегли във фоайето, където след няколко минути се разговори оживено с млада дама, чиито гърди заплашваха да изскочат от деколтето на вечерната рокля. Въпреки това успя да забележи как управителят се приближи към току-що пристигналия млад човек и му посочи англичанина.

— Познаваме ли се?

Хауъл погледна през рамо към високия слаб мъж с пригладена назад коса и тъмни, почти черни очи. Предположи, че хер Вайзел е малко под четиридесетте, харчи цяло състояние за костюмите и фризьора си и гледа на по-голямата част от света с неприкрито презрение.

— Питър Хауъл — представи се англичанинът.

— Англичанин… Работите ли с Офенбах банк?

— Не, имам работа с вас.

Вайзел бързо замига.

— Сигурно е станала грешка. Никога не съм чувал за вас.

— Но си чувал за Иван Берия, нали, синко?

Хауъл застана до Вайзел и стисна ръката му малко над лакътя. Устата на банкера започна да се криви от болка — англичанинът бе притиснал важен нерв.

— В ъгъла има приятна спокойна маса. Защо не пийнем по нещо?

Хауъл настани Вайзел в ъгъла на едно от сепаретата и седна до него, като по този начин го заклещи.

— Не можете да постъпвате така! — възкликна банкерът задъхан, като потриваше лакътя си. — Има закони…

— Не съм дошъл тук да се съобразявам със законите ви — прекъсна го Хауъл. — Интересува ни един от вашите клиенти.

— Не мога да обсъждам поверителна информация!

— Но името Берия ви се стори познато, нали? Обслужвате сметката му. Не ми трябват парите. Искаме само да разберем кой ги изпраща.

Вайзел се огледа и видя как оживлението около бара нараства. Помъчи се да улови погледа на управителя.

— Не си правете труда — каза му Хауъл. — Дадох му пари, за да не ни безпокои.

— Вие сте престъпник! — обяви Вайзел. — Държите ме тук против волята ми. Дори да ви кажа онова, което искате да знаете, никога няма да ме оставите…

Хауъл сложи на масата малък касетофон. Включи към него слушалка и я подаде на Вайзел.

— Слушайте.

Банкерът се подчини. След миг очите му се разшириха от учудване. Дръпна слушалката от ухото си и я хвърли през масата. Питър Хауъл помисли, че Джон Смит е проявил предвидливост, като му е изпратил тази част от разпита, в която Берия споменава Вайзел.

— Е, споменава се името ми. Какво от това? Кой е този човек?

— Познахте гласа му, нали? — тихо каза Хауъл.

Вайзел нервно се размърда.

— Може би.

— И може би си спомнихте, че този глас принадлежи на човек, на име Иван Берия.

— И така да е, какво?

Хауъл се наведе към банкера.

— Берия е убиец. Работи за руснаците. С колко пари на руснаци се занимавате, господин Вайзел?

Последва красноречиво мълчание.

— И аз така си помислих — продължи Хауъл. — Затова ще ви кажа какво ще стане, ако не ни сътрудничите. Ще се погрижа руснаците да научат, че сте много словоохотлив, когато стане дума за техните пари. Откъде идват, какво е движението им по сметките — всички тези дребни детайли, които руснаците мислят, че пазите в тайна, защото плащат щедро за вашата дискретност.

Хауъл направи пауза, за да остави възможност на банкера да обмисли думите му.

— А после — продължи той, — когато руснаците научат, ще бъдат много разстроени — и с основание. Няма да приемат никакви обяснения. Извиненията няма да ги трогнат. А загубите ли веднъж доверието им, скъпи мой Вайзел, с вас е свършено. Вие сте работили с много руснаци и знаете, че те никога не забравят и никога не прощават. Ще искат да ви отмъстят и прекрасните ви швейцарски закони и полиция няма да им попречат. Ясен ли съм?

Вайзел почувства как стомахът му се преобръща. Англичанинът беше прав: руснаците бяха варвари, държаха се арогантно и се перчеха с новоспечелените си богатства. И всеки банкер искаше да получи част от състоянието им. Не им задаваха никакви въпроси. Напълно удовлетворяваха исканията им. Руснаците мърмореха срещу хонорарите, но накрая плащаха. А на посредници като Вайзел бяха дали ясно да се разбере, че изгуби ли доверието им, не може нито да избяга, нито да се скрие. Англичанинът приличаше на човек, който наистина би могъл да пошушне на клиентите му, че Вайзел ги е предал. И каквото и да кажеше или направеше банкерът, нямаше да промени мнението на руснаците, след като бяха повярвали в неговата измяна.

— Бихте ли повторили името? — едва чуто попита Вайзел.

— Иван Берия — отговори Хауъл. — Кой му внася парите?