Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

На ослепителната светлина приличаше на скулптура, възвестяваща новото хилядолетие. От шест километра разстояние Мегън Олсън гледаше с възхищение космическата совалка, прикачена към гигантски външен резервоар и две не толкова големи, но солидни ракети.

Беше два часът през нощта. Над Кейп Канаверал нямаше вятър и не грееше луна. Соленият въздух пощипваше носа на Мегън, нервите й бяха опънати в очакване. Обикновено екипажът ставаше към три часа, но тя спа докъм полунощ. Мисълта, че след по-малко от осем часа ще бъде на борда на совалката и ще лети към Космоса, я оставяше без дъх.

Мегън се обърна и тръгна по пътеката, която водеше към приземния етаж на сградата. Там бяха настанени хората от екипажа. На стотина ярда по-нататък проблясваше бодливата тел над оградата около съоръжението. Тя чу далечното бръмчене на джип, който обикаляше комплекса. Охраната на Кейп Канаверал беше едновременно внушителна и ненатрапчива. Униформените въздушни полицаи привличаха като магнит телевизионните камери. Но освен тях имаше цивилни подразделения, които сновяха из комплекса двадесет и четири часа в денонощието, за да се уверят, че никой и нищо няма да попречи на излитането.

Мегън се канеше да се връща в стаята си, когато чу приближаващи стъпки. Обърна се и видя как от сенките на сградата изникна нечий силует и тръгна към светлината.

Дилън Рийд?

Всички се шегуваха, че Рийд не само не чува будилника си, но ако го оставят, може да проспи и излитането. Тогава какво правеше навън в такъв ранен час, преди сигнала за събуждане?

Мегън вдигна ръка, за да му махне, когато иззад ъгъла блесна ярка светлина на фарове. Тя инстинктивно се отдръпна, когато покрай мястото, където стоеше Рийд, профуча кола с емблемата на НАСА на вратата. Мегън застана в сенките и видя как от колата слезе възрастен мъж и тръгна към Рийд.

„Чака някого. Кого? И защо нарушава карантината?“

Карантината беше особено важна част от процеса на подготовката, макар и този път срокът й да бе съкратен поради необходимост. Фактът, че външен човек влиза в пряк контакт с член на екипажа, беше нечувано нарушение.

Когато посетителят и Рийд се отдалечиха от нея и навлязоха в кръг от светлина, Мегън забеляза нещо, което висеше на врата на мъжа: здравен сертификат, което означаваше, че този човек е получил разрешение за влизане в комплекса от лекарите на НАСА.

Успокоена от това, че събеседникът на Рийд е влязъл по законен път, тя понечи да се отдалечи. Но нещо дълбоко в съзнанието й я глождеше. Винаги беше разчитала на интуицията и инстинкта си; те неведнъж бяха спасявали живота й. И сега й нашепваха, че не бива да се подчинява на добрия тон и да се прибира в стаята си, като остави Рийд насаме с посетителя.

Тъй като двамата мъже стояха с лице един към друг, тя не можеше да долови какво си говорят. Но безпогрешно успя да различи предмета, който непознатият предаде на Рийд: лъскав метален цилиндър, дълъг около осем сантиметра. Тя го зърна само за част от секундата, преди да изчезне в джоба на комбинезона му.

Мегън видя как посетителят стисна рамото на Рийд, после се качи в колата и отпътува. Ръководителят на биомедицинската програма остана загледан в светлината от фаровете, докато те се превърнаха в две светещи точици. След това се обърна и тръгна към сградата.

„И той е изнервен преди полета, точно както всички ние. Някой близък човек е дошъл да го изпрати.“

Но това обяснение й се стори неубедително. Рийд беше ветеран от шест мисии на совалката и бе почти равнодушен към процеса на подготовка. Пък и това не можеше да бъде негов роднина. След поставянето им под карантина членовете на семействата на екипажа нямаха право да контактуват с близките си. За тях бе отреден специален наблюдателен пункт на шест километра от мястото на изстрелване.

„Значи е някой от програмата. Някой, с когото никога не съм се срещала.“

Преди да се запъти към столовата, където екипажът щеше да получи последната си истинска храна преди полета, Мегън се отби в стаята си. Чудеше се как да постъпи, можеше небрежно да подхвърли нещо пред Рийд. В края на краищата, той винаги я бе подкрепял още от пристигането й в НАСА; с течение на времето почти се бяха сприятелили. След това си спомни за Адам Трилор, за изчезналия вирус на едрата шарка и за отчаяното му секретно издирване, което вече беше в ход. Указанията на Клайн бяха недвусмислени: тя трябваше да докладва за всичко, което й се стореше подозрително. Мегън беше убедена в наличието на напълно невинно обяснение за поведението на Рийд, но въпреки това посегна към телефона.

В шест и тридесет екипажът влезе в стерилното помещение, за да се облече. Тъй като Мегън беше единствената жена, която участваше в мисията, за нея бе отредена отделна кабина. Тя затвори вратата и огледа критично летателния си костюм. Той беше направен по мярка, тежеше около 40 килограма и се състоеше от над петнадесет отделни части, сред които парашут, средство за придвижване при безтегловност, панталони за преодоляване на безтегловността и подлога. Мегън беше поставила под въпрос необходимостта от последното, но Рийд й бе обяснил какво налягане се упражнява върху тялото при влизане в орбита. Беше почти невъзможно да се контролира отделителната система.

— Изглеждаш много шик, Мегън — отбеляза пилотът на мисията Франк Стоун, когато тя влезе в мъжкото отделение.

— Най-много ми харесват емблемите — отговори Мегън.

— Кажи го на жена ми — обади се командирът Бил Керъл. — Тя ги проектира.

Всяка мисия имаше уникални емблеми, направени от членовете на екипажа или от близките им. Емблемата на настоящата мисия представляваше совалката, излитаща в пространството. В рамката на кръга бяха изписани имената на членовете на експедицията.

Екипажът се раздели на двойки, за да проверят взаимно костюмите си и да се уверят, че всяка част е здраво закрепена и стабилна. След това Дейвид Картър, един от специалистите в мисията, събра групата и произнесе кратка молитва. Моментът помогна да се разсее мрачното настроение, предизвикано от безвременната смърт на Адам Трилор.

Малко повече от три часа преди излитането те излязоха от помещенията си и застанаха под блясъка на светкавиците и камерите. Излизането им беше последната възможност за външните наблюдатели, които бяха внимателно проверени и носеха специални пропуски, да видят астронавтите. Докато минаваше през шпалира, Мегън махна на журналистите и се усмихна, един репортер извика:

— Още една усмивка! Точно така.

Пътят до асансьора към совалката в акумулаторния микробус отне само няколко минути. След като пристигна, екипажът се качи в кабината, която ги издигна на 195 фута над земята до бялата стая — последна спирка, където си сложиха парашутите, предпазните колани, скафандрите и ръкавиците.

— Как се справяш?

Мегън се обърна и видя до себе си Рийд облечен и готов.

— Добре, предполагам.

— Предполетна треска?

— Това ли усещам в стомаха си?

Той се приближи.

— Не го споменавай пред другите, но и аз изпитвам същото.

— Не може да бъде!

— И още как!

Може би нещо в погледа й го накара да попита:

— Някакъв проблем ли има? Струва ми се, че искаш да ме питаш нещо.

Мегън махна неопределено.

— Предполагам, че е от напрежението. Мечтаеш, подготвяш се, работиш и един ден настъпва дългоочакваният момент.

Рийд я потупа по рамото.

— Ще се справиш отлично. Не забравяй какво каза Алънби: всички разчитаме на експериментите, които ти ще проведеш.

— Дами и господа, моментът настъпи — обяви един от членовете на подготвителния екип.

Рийд се обърна и Мегън въздъхна облекчено. По време на телефонния си разговор с Клайн — ръководителя на Приют едно — той й каза, че незабавно ще проучи тайнствения посетител на Рийд и след като установи самоличността му със сигурност, ще й се обади. Тъй като обаждане не последва, тя реши, че Клайн или още проверява, или е намерил напълно задоволително обяснение, което е решил да не споделя с нея.

— Да се залавяме за работа — каза Рийд и кимна към Мегън. — След вас, госпожо.

Мегън пое дълбоко дъх, приведе се и се пъхна през люка на полетната палуба. Отиде до стълбите и се спусна до средната палуба, където освен личните каюти, шкафовете с храна, складовите помещения и банята, имаше три специални стола, предназначени за нея, Рандъл Уолъс — другия специалист на мисията — и суперкаргото Дейвид Картър.

След като се настани в стола, който щеше да бъде сгънат и прибран веднага след излитане, Мегън се озова легнала по гръб с колене към тавана.

— Това ми е трета мисия и все още не мога да свикна с тези столове — промърмори Картър и се намести в стола до нея.

— Това е, защото продължаваш да качваш килограми, човече — подразни го Уолъс. — И всичко заради домашно приготвената храна.

— Поне имам дом — бързо отвърна Картър.

Уолъс изтръска въображаемата си пура, имитирайки Гручо Маркс.

— Това сигурно е любов.

Закачките секнаха, когато подготвителният екип влезе и привърза астронавтите към седалките.

— Как са микрофоните?

Мегън изпробва своя и кимна, доколкото й позволяваха ремъците. След като колегите й също бяха вързани, тя се заслуша в работата на орбиталния екип, който правеше проверка на уредите с наземния контрол.

След като свършиха, подготвителният екип излезе. Макар че не можеше да ги види, Мегън си представяше тържествените изражения на лицата им.

— Дами и господа, Бог да е с вас. Очакваме ви живи и здрави.

— Амин — промърмори Картър.

— Да бях си взел книга за четене — обади се Уолъс. — Мегън, как се чувстваш?

— Отлично, благодаря. А сега, момчета, ако нямате нищо против, аз също имам да правя проверка.

На неколкостотин километра североизточно от Кейп Канаверал Джон Смит допи втората чаша кафе и погледна часовника си. По това време Киров вече сигурно бе заел позиция в Дюпон Съркъл. На излизане Смит хвърли последен поглед към екраните, свързани с външните камери за наблюдение. Къщата му се намираше на ъгъла между две улици и беше оградена от високи дървета, които я пазеха от любопитните погледи на съседите. Задният двор представляваше тревна площ без храсти, в които някой неканен гост би могъл да се скрие. Сензорите за движение, вградени в каменните стени на къщата, постоянно следяха района.

Ако някой успееше да мине покрай тях незабелязан, щеше да се сблъска със сложна алармена система, скрита в прозорците с двойни стъкла и бравите на вратите. Ако неканеният гост преодолееше и тях, щяха да се активират подовите сензори, които освен че издаваха мощен звук, изпускаха и газ. Изпитан във федералните затвори, газът поваляше жертвите за по-малко от десет секунди, поради което Смит държеше противогаз в нощното си шкафче.

Макар че според него Берия нямаше да направи опит да го убие от разстояние, Смит реши, че е по-благоразумно да огледа около къщата. След като се увери, че всичко е наред, той се върна през кухнята, от която се влизаше право в гаража. Тъкмо се канеше да угаси малкия телевизор на плота, когато видя нещо, което го накара да се усмихне. След кратко колебание посегна към телефона.

Оставаха двадесет и една минути до излитането, когато в слушалките на членовете на екипажа отекна гласът на Хари Ландън.

— Момчета — заговори той на оклахомското си наречие, — изглежда, е възникнало непредвидено обстоятелство.

Макар и да знаеха, че триста души от наземния контрол чуват всеки техен звук, членовете на екипажа не можаха да сдържат общия си възглас на недоволство.

— Само не ми казвайте, че пак трябва да повтаряме всичко това — измърмори Картър.

— Какъв е проблемът, наземен контрол? — рязко попита пилотът.

— Споменах ли нещо за проблем? Казах „непредвидено обстоятелство“ — последва кратка пауза. — Доктор Олсън, приключихте ли с проверката?

— Да, сър — отвърна Мегън и сърцето й заби учестено.

„Не ми казвай, че съм объркала нещо. Каквото и да е, само не това.“

— В такъв случай искате ли да отговорите на едно обаждане?

Мегън неволно опита да се изправи, но не можа да помръдне. Кой би могъл да й се обажда? О, Господи!

— Хари — каза тя; в гласа й звучеше паника. — Не знам дали това е добра идея.

— От какво се притесняваш? Ще го прехвърля само на теб.

Последното нещо, което чу, преди да я свържат, беше възклицанието на Картър:

— Ама че хора!

— Мегън?

Пулсът й се ускори.

— Джон? Ти ли си?

— Не можех да те оставя да отлетиш, без да ти пожелая късмет.

— Джон, как…? Искам да кажа, как успя…?

— Няма време за обяснения. Добре ли си? Готова ли си?

— Да, готова съм. А дали съм добре… Опитвам се да свикна с мисълта, че седя върху тон течно гориво.

— Исках да ти пожелая на добър път… Пази се.

Мегън се усмихна.

— Ще се пазя.

— Извинявайте, момчета — чу се гласът на Ландън. — Време е.

— Благодаря, Хари — каза Мегън.

— Включвам те отново към останалите. Готова ли си?

— Давай.

Мегън понечи да изрече няколко любезни извинения, но останалите от екипажа бяха заети с това да си разменят последни инструкции. Тя затвори очи и започна да си повтаря шепнешком думи от двадесет и четвърти псалм. Тъкмо свърши и совалката леко помръдна. След миг процедурата по запалването на ракетите даде тласък и всичко потъна в оглушителен рев.

Мегън чу мърморенето на наземния контрол и думите:

— Хюстън, „Дискавъри“ излетя!

Докато външният резервоар захранваше главните двигатели на совалката, Мегън се чувстваше така, сякаш е вързана за увеселително влакче — само че този път нямаше спирка. Две минути и шест секунди след излитането ракетите се отделиха от орбиталния кораб и паднаха в океана, откъдето щяха да бъдат извадени. Подхранвана от горивото във външния резервоар, което изпълваше главните й двигатели, „Дискавъри“ с всички сили се мъчеше да преодолее гравитацията. Колкото по-високо и по-бързо се изкачваше, толкова повече екипажът се приближаваше до максималното налягане от три атмосфери. Бяха предупредили Мегън, че усещането е такова, сякаш горила ти е стъпила на гърдите.

„Не е вярно. Не е горила, а слон.“

Шест минути по-късно на височина сто осемдесет и четири мили главните двигатели замлъкнаха. След като беше свършил работата си, външният резервоар се отдели и падна. Мегън остана поразена от внезапната тишина и от това как изведнъж движението на совалката стана много плавно. Тя обърна глава и разбра защо: зад тънкия кристал на прозореца, докъдето погледът й стигаше, блестяха звезди. Тя и „Дискавъри“ бяха в орбита.