Пактът „Касандра“

ГЛАВА ПЕТА

Токчетата на Мегън отчетливо отекнаха по гладкия бетонен под, когато тя мина през огромния хангар и излезе на дневна светлина. Макар да беше в Хюстън от два месеца, все още не бе свикнала с местния климат. Вече беше април, а въздухът беше влажен. Тя се радваше, че тренировките й няма да продължат чак до лятото.

Новият център за посетители бе притиснат между сградите G-3 и G-4. Мегън мина покрай паркинга с автобуси на НАСА, които караха туристите от главния вход до сградата, и влезе във фоайето. От гредите на тавана висеше макет на совалката в мащаб 1:2. Наоколо се разхождаха групи ученици, които го гледаха със зяпнали уста. Тя ги подмина и се запъти към службата на охраната. Имената на посетителите в НАСА, както и целта на посещението им, бяха въведени в компютър. Мегън се чудеше къде може да открие Джон Смит и в този момент го забеляза да се разхожда под макета на совалката.

— Джон!

Смит се изненада, като чу да го викат по име, но когато видя Мегън, намръщеното му изражение омекна.

— Мегън… така се радвам да те видя отново!

Тя се приближи към него и го хвана за ръка.

— Приличаш ми на човек, който изпълнява мисия — толкова си сериозен. Не ми казвай, че дори не си възнамерявал да ми се обадиш.

Смит се поколеба. Наистина, мисълта за Мегън Олсън му бе дошла на ум, но не беше подготвен да се натъкне на нея случайно.

— Нямаше да се сетя откъде да започна да те търся — чистосърдечно призна той.

— А уж си съобразителен човек — подразни го тя. — Какво те води насам? С групата на президента ли си дошъл?

— Не съвсем. Имах среща. Изникна ненадейно, в последния момент.

— А-ха. И сега бързаш да си тръгнеш. Имаш ли време поне за едно питие или чаша кафе?

Макар че бързаше да се върне във Вашингтон, Смит реши, че не би било добре да буди подозрения, а и Мегън като че ли бе приела мъглявото обяснение за присъствието му в НАСА.

— Бих пийнал нещо — каза той, после добави: — Търсеше ли ме, или си въобразявам?

— Търсех те — отговори тя и го поведе към асансьорите. — Всъщност един твой приятел, Дилън Рийд, спомена, че си тук.

— Дилън… разбирам.

— Откъде се познавате?

— Работихме заедно, когато НАСА и Институтът за медицински изследвания модернизираха биохимичната програма на совалката. Беше доста отдавна. Оттогава не сме се виждали.

„Което ме навежда на въпроса как, по дяволите, Рийд или който и да било друг е могъл да разбере, че съм тук?“

Тъй като въздушното пространство около НАСА беше с ограничен достъп, пилотът на „Гълфстрийм“ можеше да е докладвал за състава на екипажа пред контролните постове, а те да са предали информацията на охраната. Но тази информация би трябвало да остане поверителна — освен ако някой не следеше пристигащите самолети.

Мегън пъхна кодовата си карта в процепа на стъкления асансьор и той ги понесе нагоре към трапезарията на персонала. После тръгнаха по коридор с високи прозорци с панорамен изглед към тренировъчните съоръжения в центъра. Мегън не можа да сдържи усмивката си при вида на КС-135, преустроен въздушен танкер, който се движеше тромаво по пистата.

— Скъпи спомени, а? — попита я Смит.

Мегън се засмя.

— Само в ретроспекция. Този сто тридесет и пет е преустроен специално за предварителни изпитания на различни експерименти и екипировка за условията на ниска гравитация при полетите със совалка. Набира височина плавно, докато ускорението достигне две G, после пада свободно и създава безтегловна среда за двадесет или тридесет секунди. Когато летях за пръв път на него, нямах представа какво силно влияние оказва намалената гравитация на вътрешните системи на тялото — тя се усмихна. — Тогава разбрах защо на борда на сто тридесет и пет има такова изобилие от торбички за повръщане.

— И защо го наричат Повръщателната комета — добави Смит.

Мегън остана изненадана.

— Качвал ли си се на такова нещо? — попита тя.

— Не съм си го и помислял.

Седнаха на маса до прозореца. Мегън си поръча бира, но Смит предпочете портокалов сок, тъй като след малко отново щеше да лети. Когато напитките им пристигнаха, той вдигна чашата си.

— Пожелавам ти да достигнеш звездите.

Мегън срещна погледа му.

— Надявам се.

— Сигурен съм, че ще стане.

Те вдигнаха погледи и забелязаха, че до масата им стои д-р Дилън Рийд.

— Джон, приятно ми е да те видя отново. Очаквах посетител и случайно видях името ти в списъка на пристигащите.

Смит отговори на силното му ръкостискане и го покани на масата. Рийд придърпа един стол и седна.

— Още ли работиш в института? — попита.

— Още поддържам контакт с него. А ти откога си тук — от три години?

— От четири.

— Ще летиш ли в следващата мисия?

Рийд се усмихна.

— Закъде без мен? Вече съм пристрастен към совалката.

Смит отново вдигна чаша.

— Да пием за благополучен, успешен полет.

След тоста Рийд се обърна към Мегън.

— Никога не си ми разказвала как сте се запознали.

Усмивката й помръкна.

— Със София Ръсел бяхме приятелки от детинство.

— Съжалявам — извини се Рийд. — Чух за смъртта на София, Джон. Ужасно съжалявам.

Смит изслуша как Рийд и Мегън обсъдиха сутрешната тренировка в симулатора и забеляза с каква топлота той се отнася към нея. Запита се дали между тях няма нещо повече от професионални отношения.

„Дори и да има, това не е моя работа.“

Изведнъж усети парене в тила, сякаш някой го наблюдаваше. Небрежно се завъртя на стола си, така че да вижда отражението на цялата стая в прозорците. До количката на сервитьорката стоеше мъж на около четиридесет години, леко пълен, среден на ръст. Главата му беше гладко избръсната и темето му блестеше на светлината. Дори от разстояние Смит можеше да забележи, че мъжът стои с полуотворена уста и гледа право към него.

„Не те познавам, така че защо се интересуваш от мен?“

— Дилън!

Смит махна с ръка в посока на количката. При това движение непознатият опита да се скрие, но неуспешно.

— Очакваш ли някого?

Рийд се обърна.

— Да, това е Адам Трилор, главен медицински експерт на мисията — той махна на непознатия. — Адам!

Смит видя как Трилор неохотно тръгна към тях. Тътреше крака като дете, което викат на масата за вечеря.

— Адам, запознай се с д-р Джон Смит, от Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати — каза Рийд.

— Приятно ми е — обади се Смит.

— На мен също — промърмори Трилор с ясно доловими останки от английски акцент.

— Срещали ли сме се преди? — любезно попита Смит.

Не можа да разбере защо учтивият му въпрос накара Трилор да опули яйцевидните си очи.

— О, не мисля. Щях да си спомня — отговори и побърза да се обърне към Рийд: — Остава да минем последния физически тест с екипа. А пък аз трябва да отида на онази среща със Стоун.

Рийд поклати глава.

— Денят на излитане наближава и обстановката става все по-трескава — обясни той на Смит. — Боя се, че ще трябва да ме извиниш. Джон, много се радвам, че те видях. Надявам се, че отсега нататък ще се виждаме по-често.

— Със сигурност.

— Мегън, ще се видим в три часа в биолабораторията.

Смит проследи с поглед двамата мъже, които се преместиха в сепаре в отдалечения край на салона.

— Трилор е малко странен — отбеляза Смит.

„Особено като се има предвид, че иска да обсъжда физически тестове, а не носи със себе си никакви медицински досиета.“

— Да, така е — съгласи се Мегън. — Иначе Адам е сред най-добрите лекари. Дилън го отмъкна от „Бауер-Зермат“. Само че е ексцентричен.

Смит сви рамене.

— Разкажи ми за Дилън. С какво точно се занимава? Спомням си, че беше много стриктен.

— Ако имаш предвид, че е изцяло отдаден на работата си, така е. Но винаги ме мотивира, кара ме да мисля по-интензивно и да работя по-добре.

— Радвам се, че ти се е паднало да работиш с такъв човек. — Смит погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Мегън стана заедно с него.

— Аз също.

Когато слязоха с асансьора на първия етаж, тя докосна ръката му.

— Радвам се, че се видяхме, Джон.

— И аз, Мегън. Следващия път, когато дойдеш във Вашингтон, пиенето е от мен.

Тя се усмихна.

— Ще се погрижа да не забравиш.

— Не ги зяпай!

Адам Трилор тръсна глава, изненадан от строгия тон на Рийд. Не можеше да повярва, че събеседникът му успява да запази такова хладнокръвие. На лицето му се мъдреше безгрижна усмивка.

С периферното си зрение Трилор видя как Джон Смит и Мегън Олсън тръгнаха към асансьора. Когато кабината пристигна на етажа, се чу тихо иззвъняване. Той въздъхна облекчено. Взе салфетка и избърса с нея лицето и темето си.

— Знаеш ли с какво се занимава Смит? — попита с дрезгав глас.

— Всъщност да — спокойно отговори Рийд. — Познаваме се от години.

Той се отдръпна и се облегна назад с надеждата да избяга от киселата миризма, която като че ли следваше Трилор неотлъчно навсякъде. Явната грубост на този жест не го безпокоеше; никога не бе крил своята неприязън към главния медицински експерт на мисията.

— Щом знаеш с какво се занимава, обясни ми какво търси тук — настоя Трилор. — Той беше човекът с Данко във Венеция!

Рийд плъзна ръка по масата като змия и с всичка сила стисна лявата му китка. Трилор завъртя очи, отвори уста и изпъшка.

— Какво знаеш за Венеция? — тихо попита Рийд.

— Ами… чух те да говориш за това! — успя да произнесе Трилор.

— Тогава забрави всичко, което съм казал, ясен ли съм? — промърмори Рийд с кадифения си глас. — Случилото се във Венеция не е твоя работа. Смит също не те засяга.

Той пусна китката на Трилор и изпита удоволствие при вида на болката в очите на лекаря.

— Просто ми се струва, че не може да бъде случайно съвпадение — първо Смит се озовава във Венеция, а сега и тук — каза Трилор.

— Повярвай ми, той не знае нищо. Няма никакви доказателства. Данко беше премахнат, преди да успее да каже нещо. А що се отнася до присъствието на Смит във Венеция, обяснението е просто. Данко и Смит са се познавали от международни конференции. По всичко личи, че са били приятели. Когато Данко решава да избяга, Смит е човекът, на когото смята, че може да се довери. В това няма нищо необяснимо и страшно.

— Значи за мен е безопасно да пътувам?

— Напълно — увери го Рийд. — Всъщност какво ще кажеш да пием по още едно и да уговорим подробностите?

Питър Хауъл изчака няколко часа, преди да излезе от хотел „Даниели“. Тръгна към Рио дел Сан Мойзе, където убийците бяха намерили смъртта си в експлозията. Както и предполагаше, там имаше само неколцина карабинери, които патрулираха на местопроизшествието, за да попречат на случайни разходки на туристи наоколо.

Човекът, когото очакваше, разглеждаше овъглените останки от гондолата на убийците. Зад него водолази продължаваха да претърсват канала за нови улики.

Един от карабинерите препречи пътя на Хауъл.

— Бих искал да разговарям с инспектор Дионети — каза англичанинът на добър италиански.

Хауъл зачака. Полицаят се приближи към нисък, елегантно облечен мъж, който замислено поглаждаше козята си брадичка, докато разглеждаше парче почерняло дърво.

Марко Дионети, инспектор от Държавната полиция, вдигна глава и примигна, когато позна Хауъл. Свали гумените си ръкавици, изтръска въображаемо влакънце от ревера на шития си по поръчка костюм, отиде при Хауъл и го прегърна.

— Пиетро! За мен е удоволствие да те видя отново — Дионети огледа Хауъл от главата до петите. — Поне се надявам, че ще бъде удоволствие.

— И аз се радвам да те видя, Марко.

В периода на разцвет на тероризма в средата на 80-те години Питър Хауъл беше в Специални служби на ВВС и бе работил съвместно с италианската полиция върху няколко случая с отвлечени граждани на Великобритания. Един от хората, с които се запозна, събуди у него възхищение и уважение. Това беше аристократът Марко Дионети, тих, но непоколебим млад служител в Държавната полиция, на когото предстоеше блестяща кариера. Двамата с Хауъл не бяха загубили връзка през всичките тези години. Англичанинът все още не бе удовлетворил поканата на Дионети при някое от посещенията си във Венеция да му гостува във фамилния му замък.

— Значи си пристигнал в Серенисима, без да ми се обадиш и без да ме удостоиш с честта да бъдеш мой гост — засегна се Дионети. — Къде си отседнал? Обзалагам се, че в „Даниели“.

— Извини ме, Марко — отговори Хауъл. — Пристигнах едва вчера и имах малко работа.

Дионети погледна към останките, разпилени по кея.

— Малко работа? Разбира се, пословичната британска сдържаност! Ще се осмеля да те попитам дали не знаеш нещо за това безчинство.

— Нямам нищо против. И с удоволствие ще ти отговоря. Но не тук.

Дионети подсвирна оглушително. Почти моментално пред стълбите, които водеха от кея към водата, спря синьо-бял полицейски катер.

— Ще говорим по пътя — каза инспекторът.

— Къде отиваме?

— Ама че си, Пиетро! Отиваме в управлението. Би било неучтиво от моя страна да ти задавам въпроси, без самият аз да съм отговорил на твоите.

Хауъл последва инспектора към кърмата на катера. Двамата изчакаха да излязат от Рио дел Сан Мойзе и да тръгнат по Канале Гранде.

— Кажи ми, Пиетро — заговори Дионети, като се мъчеше да надвика бръмченето на двигателите, — какво знаеш за онази малка експлозия, която смути нашето порядъчно градче?

— Не ръководя операция — увери го Хауъл. — Но в инцидента беше замесен мой приятел.

— А дали случайно този твой приятел не е тайнственият господин от площад „Сан Марко“? — попита инспекторът. — Онзи, когото са видели с жертвата и който е подгонил убийците, а после е изчезнал?

— Същият.

Дионети изпусна театрална въздишка.

— Кажи ми, че това не е тероризъм, Пиетро.

— Не е.

— У жертвата открихме украински паспорт, но и още нещо. По всичко личеше, че пътуването му е било изморително. Целта на пристигането му тук засяга ли интересите на Италия?

— Италианските власти нямат причини за безпокойство. Преминавал е транзит.

Дионети се съсредоточи върху движението по реката: водните таксита и автобуси, шлеповете, които събираха боклука, и елегантните гондоли, които се люлееха на вълните от преминаващите по-големи превозни средства. Канале Гранде беше главната артерия на любимата му Венеция и той ясно долавяше нейния пулс.

— Не искам неприятности.

— Тогава ми помогни — помоли Хауъл. — Аз ще се погрижа неприятностите да изчезнат — той направи пауза. — Събра ли достатъчно улики, за да идентифицираш убийците и да разбереш как са намерили смъртта си?

— Бомба — лаконично отвърна Дионети. — По-мощна, отколкото е необходимо. Някой е искал да ги премахне така, че да не остави следа. Все пак, ако това е било намерението му, той се е провалил. Намерихме достатъчно материал, за да ги идентифицираме — особено като се има предвид, че и двамата имат досиета при нас. Скоро ще разберем всичко.

Катерът стигна до Рио ди Ка Гадзони и забави ход. После бавно влезе в дока пред Кестура, седалището на Държавната полиция.

Дионети и Хауъл минаха покрай въоръжената охрана, която стоеше пред замъка от XVII век.

— Някога тук е живяло достойно семейство — каза инспекторът през рамо. — Изгубили са замъка за неплатени дългове. Когато попада в ръцете на правителството, се превръща в луксозно полицейско управление.

Той поклати глава.

Хауъл тръгна след него по широк коридор. Влязоха в стая, която имаше вид на някогашен рисувателен салон. Под прозорците имаше градина, оставена на волята на природата.

Дионети заобиколи бюрото си и почука по клавиатурата на компютъра. Принтерът затрака.

— Братята Рока — Томазо и Луиджи — каза той, като подаде на Хауъл отпечатаните листа.

Англичанинът разгледа снимките на двама яки мъже, около трийсетте.

— Сицилианци ли са?

— Точно така. Наемници. Отдавна подозирахме, че са отговорни за убийството на федерален прокурор в Палермо и на един съдия в Рим.

— Колко са взимали?

— Скъпо. Защо питаш?

— Защото само човек с пари и връзки би наел такива хора. Били са професионалисти. Едва ли са имали нужда от реклама.

— Но защо ще убиват някакъв украински селянин — ако наистина е бил такъв?

— Не знам — откровено призна Хауъл. — Но трябва да разбера. Имаш ли представа къде са живели тези двамата?

— В Палермо. Родния им град.

Хауъл кимна.

— А какво знаеш за експлозивите?

Дионети се върна на компютъра.

— Да… в предварителния доклад от лабораторията по съдебна медицина е посочено, че това е С-дванайсет, около кило и половина.

Хауъл рязко вдигна глава.

— С-дванайсет? Сигурен ли си?

Дионети сви рамене.

— Може би си спомняш, че нашата лаборатория е отлично оборудвана, Пиетро. Бих приел заключението им без никакви съмнения.

— Аз също — отговори Хауъл замислен.

„Но откъде убиецът на двамата сицилианци се е сдобил с най-модерните експлозиви на Армията на САЩ?“

Домът на Марко Дионети представляваше четириетажен замък от XVI век, построен от варовик, гледаше към Канале Гранде и се намираше на един хвърлей от Академията. От стените на просторната трапезария, където имаше камина, изваяна от Морета, гледаха строгите лица на предците на Дионети, рисувани от майстори на Ренесанса.

Питър Хауъл довърши последната си хапка сепиолине и се облегна назад, докато възрастната прислужница прибираше чинията му.

— Браво на Мария. Сепията й беше превъзходна — точно каквато я помня.

— Непременно ще й предам — отвърна Дионети.

Той си взе една от бисквитите с аромат на канела и замислено отхапа.

— Пиетро, разбирам нуждата ти от дискретност. Но и аз имам началници, на които трябва да давам обяснения. Нищо ли не можеш да ми кажеш за украинеца?

— Работата ми беше само да прикривам свръзката — отговори Хауъл. — По нищо не личеше, че ще има кръвопролития.

Дионети облиза пръсти.

— Предполагам, бих могъл да кажа, че братята Рока са имали поръчка и при изпълнението са объркали жертвата, и че човекът, когото са видели да бяга от площада, всъщност е трябвало да бъде убит.

— Това не обяснява защо са взривили братята Рока — изтъкна Хауъл.

Дионети махна.

— Братята имаха много врагове. Кой може да каже дали някой от тях не е успял най-после да си разчисти сметките?

Хауъл допи кафето си.

— Ако можеш да нагласиш нещата така, Марко, ще ти бъда благодарен. А сега не искам да се проявя като неучтив гостенин, но трябва да хвана самолета за Палермо.

— Катерът ми е на твое разположение — каза Дионети, докато вървеше с Хауъл по централния коридор. — Ако намерим още нещо, ще ти се обадя. Обещай ми, че когато свършиш с работата си, ще се отбиеш на път за вкъщи. Ще отидем в „Ла Фениче“.

Хауъл се усмихна.

— С най-голямо удоволствие. Благодаря ти за помощта, Марко.

Дионети видя как англичанинът прекрачи планшира и махна с ръка. Катерът се понесе по Канале Гранде. Едва когато беше абсолютно сигурен, че Хауъл не може да го види, дружелюбното изражение на лицето му изчезна.

— Трябваше да ми кажеш повече, стари приятелю — промърмори той. — Може би щях да те оставя жив.