Пактът „Касандра“

ГЛАВА ДЕСЕТА

На пръв поглед комплексът „Биоапарат“ можеше да се сбърка с малък колеж с червените си тухлени сгради, покриви от каменни плочи и павирани алеи между тях. Старомодни улични фенери осветяваха декоративните тревни площи, блеснали от росата. В малките градинки имаше каменни пейки и маси, където служителите можеха да обядват или да поиграят на шах.

През деня атмосферата не изглеждаше толкова пасторална. Тогава се виждаше бодливата тел, която опасваше горния край на високата дванадесет фута бетонна ограда около комплекса. Както и сега, навсякъде се виждаха охранителни патрули с автомати и добермани. В някои от сградите имаше по-съвременни и сложни системи за сигурност.

Причината да не се отделят средства за външния вид на „Биоапарат“ беше, че комплексът е отворен за международни наблюдатели на програмата за унищожаване на биологическото оръжие. Консултантите психолози препоръчваха уютната, старомодна атмосфера, която да внушава спокойствие и да не буди съмнения. Бяха обмислени много варианти; накрая се спряха на типичната за колежите архитектура. Психолозите изтъкваха, че повечето от наблюдателите са бивши или настоящи преподаватели и биха се чувствали добре в подобна среда, създадена сякаш да обслужва само и единствено безкористната научна дейност в полза на човечеството. Почувстваха ли се наблюдателите сигурни и спокойни, по-лесно щяха да се оставят да бъдат подведени и нямаше да се правят на медицински детективи.

Психолозите се оказаха прави: многонационалните екипи, които посещаваха „Биоапарат“, се впечатляваха както от атмосферата, така и от свръхмодерните съоръжения. Илюзията се засилваше от познатата обстановка. Почти цялото оборудване на „Биоапарат“ беше дошло от Запада: американски микроскопи, френски пещи и лабораторни лампи, германски реактори и японски ферментатори. Наблюдателите свързваха тази апаратура с провеждането на специфични изследвания, главно върху Brucella melintensis, бактерия, която напада добитъка, и млечния протеин, наречен казеин, който стимулира бързия растеж на семената. Голям брой работници в колосани бели престилки се трудеха в чисти лаборатории и създаваха желаното впечатление. Привидните ред и усърдие приспиваха бдителността на наблюдателите и те бяха готови да приемат видяното в блок 103 за чиста монета.

Блок 103 се намираше в Зона две, построена като кукла матрьошка. Ако се свалеше покривът, отдолу се откриваше комплекс от няколко сгради една в друга. Най-външната беше предназначена за административния персонал и охраната, които носеха пряка отговорност за пробите от вируса на едра шарка. Първата от двете вътрешни сгради беше „опасен“ район; там имаше клетки с животни, лаборатории, специално оборудвани за работа с патогени и гигантски ферментатори с вместимост шестнадесет тона. Втората вътрешна сграда представляваше ядрото на комплекса. Там беше не само подобният на трезор хладилник, където се съхраняваше вирусът на едрата шарка, но и редици от центрофуги, сушилни и мелачки от неръждаема стомана. Тук се провеждаха експериментите, които трябваше да разкрият загадката на Variola major. Естеството на изпитанията, тяхната продължителност, количеството вирус и резултатите — всичко беше въведено в компютър, до който имаха достъп само екипите от чуждестранни наблюдатели. Тези мерки за сигурност целяха да предотвратят неправомерното използване на вируса за експерименти като делене на гени или клониране.

Екипите на наблюдателите нито веднъж не откриха доказателства за това, че в блок 103 се провеждат други изследвания освен одобрените от тях. В докладите си те хвалеха руските учени за опитите им да открият дали във вируса на едрата шарка се съдържа ключ към други болести, от които човечеството продължава да страда. Накрая оглеждаха модерните системи за сигурност, които се основаваха предимно на електронно и видеонаблюдение и по този начин свеждаха до минимум намесата на човешкия фактор, екипите гарантираха надеждността на блок 103. В края на краищата никога не откриваха липса на повече от грам вариола.

Руският президент Потренко позвъни по телефона в тренировъчния лагер на Специалните части край Владимир в 1:03 през нощта. Шест минути по-късно един от дежурните офицери почука на вратата на къщичката, където беше настанен полковник Василий Кравченко. В един и половина полковникът вече седеше в кабинета си и слушаше подробните инструкции на Потренко за поставянето на „Биоапарат“ под карантина, която да откъсне комплекса от външния свят.

Кравченко — нисък и набит мъж — беше ветеран от войните в Афганистан, Чечения и други места, където го бяха изпращали като командир на Специалните части. След раняване по време на акция той беше освободен от активна военна служба и изпратен във Владимир да следи подготовката на новите наборници. Обаждането на Потренко дойде тъкмо навреме: полковникът разполагаше с двеста войници, които наскоро бяха завършили полевата си подготовка. С тяхна помощ той можеше да затвори целия Владимир, да не говорим за комплекса „Биоапарат“.

Кравченко бързо и ясно отговори на въпросите на Потренко, като го увери, че до един час хората му ще заемат позиции, без никой в комплекса или в града да разбере.

— Господин президент — каза той, — какво да предприема, в случай че някой се опита да излезе от „Биоапарат“ след поставянето му под карантина?

— Можете да отправите едно предупреждение, полковник. Само едно. Ако окаже съпротива или се опита да избяга, имате разрешението ми да използвате оръжие. Няма да ви припомням защо.

— Няма нужда, господин президент.

Кравченко беше отлично запознат с естеството на страшните проби, които се пазеха под строга секретност в „Биоапарат“. Освен това бе виждал с очите си последиците от използване на химическо оръжие в Афганистан и това се бе запечатало завинаги в паметта му.

— Ще изпълня заповедта ви, като следвам строго инструкциите, господин президент.

— А аз очаквам да ми съобщите, когато войниците заемат позиции, полковник.

Докато Кравченко и Потренко привършваха телефонния си разговор, лейтенант Григорий Ярдени от Отдела за сигурност на „Биоапарат“ (ОСБ) седеше в кабинета си в блок 103. Взираше се в редицата телевизионни екрани на охранителната система, когато мобилният телефон в джоба му иззвъня.

Гласът беше изменен от синтезатор и звучеше като сподавен шепот.

— Направете го веднага. И се пригответе да пуснете в ход втория вариант. Разбрахте ли?

Ярдени с мъка успя да произнесе:

— Втория вариант.

Остана за миг неподвижен, зашеметен от чутото преди малко. Толкова нощи си беше представял този разговор, че сега, след като го бе провел, му се струваше нереален.

„Цял живот си чакал този шанс. Възползвай се!“

В зони едно и две имаше шейсет камери, свързани с видеомагнетофони. Техниката се пазеше в огнеупорен шкаф, снабден с часовников механизъм. Шкафът се отваряше само в края на смяната, единствено от началниците на Ярдени. Освен това видеомагнетофоните бяха защитени срещу отваряне. Ярдени отдавна си бе дал сметка, че няма много варианти за извършването на кражбата.

Лейтенантът беше едър млад мъж, висок над шест фута, с къдрава руса коса и правилни черти. Беше любимец на публиката в кабарето „Литъл бой блу“, мъжки стриптийз-клуб във Владимир. Всеки вторник и четвъртък Ярдени и още няколко офицери от ОСБ намазваха мускулестите си тела с бебешко масло и танцуваха пред тълпа крещящи жени. За няколко часа печелеха повече, отколкото за цял месец работа на държавната си служба.

Но Ярдени винаги бе мечтал за повече. Той беше фанатичен поклонник на екшън-филмите. Личният му герой бе Арнолд Шварценегер, макар че напоследък остаряваше. Лейтенантът не виждаше причина човек с неговата външност и физика да не измести Шварценегер от занаята. Беше чувал, че Холивуд е Меката на силните и красивите млади хора с амбиции.

През последните три години Ярдени кроеше планове как да замине на Запад. Проблемът, както и за хиляди руснаци, бяха парите. Трябваха му не само за твърде скъпите визи и самолетни билети, но и за да преживее на първо време. Ярдени беше виждал снимки на Бел Еър; нямаше никакво намерение да пристигне в Лос Анджелис без пукната пара и да живее в гетото на руските имигранти.

Лейтенантът погледна часовника над бюрото си и стана. Военната му куртка се изпъна на гърдите. Минаваше един. По това време на нощта тялото се намира в най-дълбока дрямка и е най-уязвимо. С изключение на дежурните хора и кучета, които патрулираха отвън, и охраната вътре, целият комплекс спеше.

Ярдени прегледа списъка от процедури, който вече знаеше наизуст, приготви се и отвори вратата. Докато прекосяваше Зона едно, се замисли за човека, който бе потърсил връзка с него преди около година. Запознаха се в „Литъл бой блу“. Отначало лейтенантът реши, че мъжът — един от малкото мъже сред публиката — е обратен. Тези подозрения се разсеяха, веднага щом човекът разкри колко много неща знае за живота на Ярдени. Описа родителите и сестра му, разказа с подробности за годините му в гимназията и кариерата в армията, за това как преди години е бил шампион по бокс на дивизията, как по-късно е бил понижен в чин, защото в пристъп на гняв за малко да убие друг войник с голи ръце. Мъжът твърдеше, че каквото и да направи Ярдени, цял живот ще си остане служител на „Биоапарат“, където само ще мечтае за това какво би могъл да постигне и ще охранява онези, които имат възможност да пътуват по света и да се радват на живота.

Разбира се, човек винаги може да промени съдбата си…

Като се стараеше да не мисли за видеокамерите, Ярдени тръгна към Зона две по така наречения санитарен коридор. Всъщност това бе редица от малки стерилни помещения, отделени от врати, които се отключваха с кодови карти. Отключването не затрудни Ярдени; той имаше карта и знаеше кодовете.

Когато влезе в първата кабина — стаята за преобличане, свали дрехите си и натисна червения бутон в стената. Обгърна го фина мъгла. Това беше процедурата за обеззаразяване.

В следващите три кабини имаше отделни елементи от защитния костюм: сини чорапи и бельо с дълги ръкави и крачоли; качулка и памучен комбинезон; респиратор, маска, ботуши и предпазни очила. Преди да премине в последната кабина, Ярдени взе нещо, което бе сложил в шкафче още в началото на процедурата: лъскав алуминиев контейнер с размерите на манерка, подобен на термос.

След като си сложи ръкавици, взе контейнера. Той бе чудо на техниката. Отвън изглеждаше като скъпа западна глезотия, функционална, но ненужно екстравагантна. Дори ако човек отвинтеше капака и надникнеше вътре, нямаше да види нищо особено. Само след завъртане на дъното по посока обратно на часовниковата стрелка контейнерът разкриваше своята тайна.

Ярдени внимателно завъртя дъното, докато чу изщракване. Между двойните стени имаше дребни кутийки, пълни с азот. При отварянето на съда те изпуснаха съдържащия се в тях газ. Контейнерът моментално стана студен като чаша, пълна с кубчета лед.

Ярдени го пъхна в джоба на защитния си костюм и отвори вратата на лабораторията. Мина покрай работните маси от неръждаема стомана и стигна до устройството, което работещите тук шеговито наричаха „автомат за кока-кола“. Всъщност това беше хладилно помещение с врата от специално изработен плексиглас, която се затваряше херметически. Видът му винаги напомняше на Ярдени за бронираните прегради на касите в офиса на Америкън Експрес.

Той пъхна кодираната си карта в процепа, набра комбинацията и се заслуша в продължителния свистящ звук, с който вратата плавно се отвори, а след три секунди се хлопна зад гърба му.

Ярдени отвори едно от чекмеджетата и започна да разглежда редиците от ампули, изработени от калено стъкло. С бързи движения отвинти контейнера по средата и остави горната част настрана. На дъното имаше шест улея, които много приличаха на гнезда за патрони. Постави по една ампула във всеки улей, после взе горната част и здраво я завинти на мястото й.

С помощта на кодовата си карта той излезе от „автомата за кока-кола“ и напусна лабораторията. Извърши обратната процедура в кабините за преобличане, като прибираше отделните части от облеклото си в чували, предназначени за изгаряне. След повторното обеззаразяване беше готов да се облече този път в дънки, тениска и широк анорак.

След няколко минути Ярдени излезе от сградата и жадно вдиша нощния въздух. Цигарата го успокои. „Вторият вариант“ — беше казал гласът по телефона. Това означаваше, че нещо се е объркало. Вместо сам да избере подходящия момент за изнасяне на пробите вариола, беше принуден да го направи сега. И то бързо, защото по някаква причина в Москва бяха станали подозрителни.

Ярдени знаеше всичко за операцията на Специалните части край Владимир. В бара беше завързал приятелства с някои от новобранците. Те бяха мускулести и тренирани — с такива момчета дори той не би искал да си има работа. Но с няколко водки успяваше да купи от тях ценна информация. Знаеше точно какви учения провеждат Специалните части и колко време трае подготовката.

Ярдени смачка цигарата с ботуш и се отдалечи от блок 103 в посока към един от охранителните постове на комплекса. Тази нощ — както всяка друга — дежуряха негови другари от бившата му дивизия. Ярдени щеше да им каже, че смяната му е свършила; те щяха да се пошегуват, че ще успее за късния номер в „Литъл бой блу“. Никой не си правеше труда да провери графика в компютъра. Щяха да го пуснат.

От петдесет минути насам Кравченко работеше бързо и безшумно. В тренировъчния лагер не светна нито една лампа, не се чу вой на сирени. Войниците му бяха вдигнати от леглата и строени отвън под прикритието на нощта. Веднага щом приключиха с проверката първите бронетранспортьори излязоха през портите. Кравченко нямаше как да заглуши рева на двигателите и реши да не обръща внимание. Гражданите на Владимир и служителите на „Биоапарат“, които работеха нощна смяна, бяха привикнали към късните военни учения.

Кравченко се качи в командния бронетранспортьор и поведе колоната си по двулентовата магистрала, която излизаше от тренировъчния лагер. Заповедите бяха ясни: ако в комплекса има предател, той трябва да бъде обкръжен. Като крайно практичен човек Кравченко можеше да гарантира със сигурност само за едно: че никой няма да наруши карантината.

— Григорий?

— Аз съм, Олег.

Ярдени се приближи към тухлената будка. Отвън стоеше негов колега охранител от ОСБ и допушваше цигарата си.

— Смяната ти свърши ли?

Ярдени се престори на отегчен.

— Да. Аркадий застъпи рано. Длъжник ми е от миналия месец. Сега ще се прибера у дома и да поспя.

Аркадий беше облекчение за Ярдени. Лейтенантът предполагаше, че в момента спи до дебелата си съпруга и ще дойде на работа едва след четири часа. Но Ярдени беше надхитрил компютъра така, че да показва друго.

— Изчакай един момент, ако обичаш.

Ярдени се обърна по посока на гласа, който идваше през отворения прозорец на будката. Вътре седеше пазач, когото не беше виждал досега. Той погледна към приятеля си.

— Не си ми казал, че Алексей почива тази нощ.

— Болен е от грип. Това е Марк. Обикновено работи дневна смяна.

— Хубаво. Ще му кажеш ли да ме пусне? Студено е.

Когато Олег отвори вратата, Ярдени разбра, че вече е твърде късно: другият пазач вече проверяваше в компютъра.

— Работното ви време е отбелязано тук, лейтенант, но не се споменава за промяна в графика — каза новият. — Технически погледнато, вие оставяте поста си без надзор.

Обвинителният тон на пазача подтикна Ярдени към следващата стъпка. Приятелят му Олег стоеше с гръб към него. Така и не видя как Ярдени уви ръка около врата му, усети само силна болка и костта изпращя.

Вторият пазач посягаше към кобура с пистолета си, когато Ярдени заби юмрук в трахеята му. Пазачът падна на колене, като отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. Сега му беше лесно да го убие, като счупи врата му.

Ярдени изхвърча от будката и затръшна вратата. Инстинктът и дългите години обучение си казаха думата. Той тръгна, като си повтаряше наум припев от стара детска песничка: „Единия крак пред другия и пред другия, и пред другия…“

Когато излезе зад бетонната ограда, Ярдени видя светлините на Владимир. Чу самотната свирка на отдалечаващ се влак. Този звук го върна към реалността и му припомни какво още трябва да направи. Отклони се от пътя и навлезе в гората, която ограждаше „Биоапарат“. Беше се разхождал там с часове и затова не му беше трудно да намери правилната пътека на лунната светлина. Вървеше с бърза крачка и скоро се отдалечи.

Докато бързаше, в главата му нахлуваха мисли за бъдещето. Свръзката трябваше да го чака. Щеше да му даде паспорт, в който да пише, че Ярдени е канадски бизнесмен на делово посещение в Русия. Трябваше да получи и самолетен билет за полет на „Еър Канада“, а също и дебела пачка американски долари, с които да стигне до Торонто и до банката, където го чакаха останалите пари и нови документи за самоличност.

„Забрави за Олег! Забрави за другия пазач! Вече си почти на свобода!“

След като навлезе дълбоко в гората, Ярдени забави крачка и накрая спря. Пъхна ръка в джоба на анорака си и пръстите му напипаха студения алуминиев контейнер. Бъдещият му живот беше подсигурен.

Тогава чу далечен рев на тежки машини, които приближаваха. Движеха се в посока запад, към комплекса. За Ярдени не беше трудно да ги познае по звука: бронетранспортьори на специалните части. Но той не се паникьоса. Беше наясно с това какви процедури ще последват. Ако успееше да излезе от периметъра на кордона, щеше да е в безопасност. Лейтенантът отново побягна.

На половин миля от града Кравченко видя прожекторите, които къпеха в бяла светлина района около „Биоапарат“. Той нареди на колоната да слезе от магистралата и насочи машините по второстепенни и коларски пътища, докато бронетранспортьорите оформиха непробиваем стоманен пръстен около комплекса. Всички пътни артерии, които водеха към и от комплекса, бяха блокирани. На тридесет метра от оградата, през петдесет метра бяха поставени наблюдателни постове. На тях бяха разположени снайперисти с инфрачервени обективи за нощно виждане. В 2:45 през нощта Кравченко се свърза с президента по сателитен канал и го уведоми, че кордонът е поставен.

— Другарю полковник?

Кравченко се обърна към своя заместник-командир.

— Кажете, номер Две.

— Другарю полковник, някои от хората се… питат. Какво става вътре? Извънредно произшествие ли има?

Кравченко извади пакет цигари.

— Знам, че някои от хората имат семейства в града. Кажи им да не се тревожат. Само това можеш да им кажеш — засега.

— Благодаря, другарю полковник.

Кравченко изпусна дима с тихо свистене. Беше добър командир и знаеше, че трябва да си искрен с хората, които командваш. Нищо друго не вършеше работа. Но в този случай не намираше за благоразумно да им казва, че докато говори с тях, един военнотранспортен Ил на отдела за биологична защита се готви да излети от Москва. Ако се наложеше да излети, наистина щеше да има основания за тревога.

Пътническият влак, който пристигна във Владимир точно в три часа през нощта, беше тръгнал от Урал и пропътувал 1200 мили на запад.

Владимир беше последната му спирка, след която оставаха три часа до Москва.

На влизане в гарата машинистът гледаше през прозореца на своя локомотив. Той изсумтя при вида на самотния пътник, който стоеше на платформата. Единствената причина, поради която Владимир беше включен в разписанието, бяха войниците, които пътуваха за Москва, за да прекарат отпуската си. Тази нощ машинистът реши, че може да скъси престоя с няколко минути.

Високата фигура, загърната в шинел не помръдна, когато влакът профуча край нея. Мъжът, застанал на няколко крачки от ръба на платформата, продължи да се взира в тъмнината над слабите прожектори на перона.

Иван Берия, роден в Македония преди тридесет и осем години, беше търпелив човек. Израснал в огнище от етническа омраза и кръвопролития, каквото представляваха Балканите, той от личен опит знаеше цената на търпението. Дядо му беше разказвал как албанците бяха избили по-голямата част от семейството му. Беше слушал тази история толкова много пъти, че вече му се струваше, че събитията, разказани в нея, са се случили едва вчера. Затова когато му се предостави възможността за отмъщение, той се улови за нея с две ръце — с ожесточението на човек, който е стиснал врага си за гушата.

Беше дванадесетгодишен, когато за пръв път уби човек. Продължи да убива, докато отмъсти за последната капка кръв, пролята от семейството му. На двадесет години вече си бе създал репутация на убиец. Други семейства, чиито синове или съпрузи бяха убити или осакатени, се обръщаха към него и предлагаха всичко, което притежаваха, в замяна на услугите му.

Постепенно Берия се издигна от помощник в уреждането на семейни сметки до наемен убиец, от чиито услуги се ползваха високопоставени личности, най-често от КГБ. Когато епохата на комунизма залезе, службите за сигурност започнаха все по-често да търсят услугите на наемни убийци, за да могат после да се разграничат от тях. По времето, когато в Русия започнаха да навлизат западни инвестиции, същите капиталисти, дошли да правят бизнес, проявяваха интерес и към по-екзотични капиталовложения. Те търсеха хора, каквито поради световната компютризация на връзките между полицията и разузнавателните агенции все по-трудно се намираха на Запад. Посредством контактите си с КГБ Берия откри, че джобовете на американските и европейските предприемачи са много дълбоки, особено когато стане дума за сплашване или премахване на конкурент.

За около пет години Берия отвлече десетина души. Някои от тях бяха убити поради неизпълнение на условията за откупа. Една от жертвите му беше високопоставен служител в швейцарска фирма на име „Бауер-Зермат“. При плащането на откупа Берия с изненада забеляза, че сумата е двойно по-голяма от тази, която бе поискал. Беше му поставено условие не само да освободи служителя, но и с всички сили да попречи на конкурента на „Бауер-Зермат“ да заеме позиции в региона. Берия с удоволствие се подчини и това сложи началото на дългото му и много полезно сътрудничество с д-р Карл Бауер.

— Ей, вие! Ще се качвате ли? Ние гоним разписание.

Берия огледа дебелия червендалест кондуктор в провиснала и измачкана униформа, с която сигурно беше спал. Дори на свежия нощен въздух от него се носеше киселата миризма на алкохол.

— Имате още три минути престой.

— Този влак потегля, когато аз кажа, а ти върви по дяволите!

Кондукторът понечи да се качи във влака, когато най-неочаквано се залепи за металната стена на вагона. Гласът в ухото му беше тих като съскане на змия.

— Има промяна в разписанието!

Кондукторът напипа нещо в ръката си. Когато събра смелост да погледне надолу, видя в дланта си пачка американски долари, навити на руло.

— Дай на машиниста колкото трябва — прошепна Берия. — Ще ти кажа кога да потеглим.

Той блъсна кондуктора пред себе си и проследи пътя му до локомотива. Човекът тичаше, като току се препъваше. Берия погледна часовника си. Човекът от „Биоапарат“ закъсняваше; дори рушветът нямаше да успее да задържи влака по-дълго време.

Берия беше във Владимир от няколко дни. Шефът му бе наредил да очаква мъж от „Биоапарат“ и да се погрижи човекът и товарът му да стигнат невредими до Москва.

Берия чакаше търпеливо, като през повечето време седеше в студената тясна стаичка на най-добрия хотел в града. Очакваният телефонен разговор се проведе едва преди няколко часа. Шефът му каза, че има промяна в плана и че Берия трябва да импровизира. Той го изслуша и обеща, че ще уреди всички непредвидени обстоятелства.

Погледна часовника си. Влакът трябваше да е тръгнал преди пет минути. От локомотива се показа дебелият кондуктор и тромаво забърза към него. Той също гледаше часовника си.

Берия си спомни за колоната от бронетранспортьори, която беше видял по-рано през нощта. Благодарение на шефа си той знаеше всичко, свързано със задачата на Специалните части — накъде са тръгнали и защо. Ако човекът от „Биоапарат“ не беше успял да се измъкне…

Берия чу тежки стъпки на войнишки обувки по платформата. Ръката му се плъзна в джоба на балтона и стисна дръжката на 9-милиметровия „Таурус“. Пръстите му се отпуснаха, когато силуетът излезе на светло. Той разпозна чертите на лицето, което му бяха описали.

— Ярдени?

Лейтенантът усещаше тежест в гърдите си.

— Да! А вие сте…

— Онзи, с когото ви е наредено да се срещнете. Иначе откъде щях да знам името ви? А сега се качвайте. Закъсняваме.

Берия блъсна младия лейтенант във вагона. Когато кондукторът се приближи запъхтян, той размаха под носа му нова пачка банкноти.

— Това е лично за теб. Искам дискретност. И ако стане нещо непредвидено по пътя за Москва, ще ми кажеш веднага. Разбра ли?

Кондукторът грабна парите.

Влакът потегли. Берия пришпори Ярдени по тесния коридор и го вкара в купе на първа класа. Седалките бяха направени на легла. Имаше малки мръсни възглавници и овехтели одеяла.

— Носиш ли ми нещо? — попита Берия, след като заключи вратата и дръпна пердетата.

Ярдени за пръв път разгледа свръзката си. Да, погребалният глас по телефона можеше да принадлежи само на такъв човек. Изведнъж му стана много приятно, че е по-млад, по-едър и по-силен от този подобен на монах силует в черни дрехи.

— Казаха ми, че ти трябва да ми донесеш нещо — отговори той.

Берия извади запечатан плик и проследи с поглед как Ярдени го отвори и прегледа съдържанието му: канадски паспорт, билет за самолет на „Еър Канада“, пари, няколко кредитни карти.

— Всичко наред ли е? — попита наемникът.

Ярдени кимна, после бръкна в джоба на якето си и извади алуминиевия контейнер.

— Внимавай. Много е студен.

Берия сложи ръкавици и едва тогава пое цилиндъра. Задържа го пред очите си, тъй както лихвар претегля в дланта си шепа златен прах, после го остави. Извади същия контейнер и го подаде на Ярдени.

— Какво е това? — попита младият лейтенант.

— Пази го. Това е всичко, което трябва да знаеш засега — Берия помълча малко. — Кажи ми какво стана в „Биоапарат“.

— Нищо не стана. Влязох, извадих материала и излязох.

— През цялото време ли си бил пред камерите?

— Нищо не можех да направя с тях. Казах и на твоите хора…

— Кога ще гледат записите?

— В началото на новата смяна, след около четири часа. Какво значение има? Няма да се връщам там.

— Имаше ли проблем на излизане?

Ярдени беше изкусен лъжец, но просто не знаеше с какъв човек си има работа.

— Никакви.

— Разбирам. И си успял да се измъкнеш, преди да пристигнат Специалните части.

Ярдени не можа да скрие учудването си.

— Нали съм тук? — възкликна той. — Слушай, уморен съм. Имаш ли нещо за пиене?

Берия мълчаливо извади бутилка бренди и я подаде на Ярдени, който заразглежда етикета.

— Френско — отбеляза и скъса печата на капачката.

Надигна бутилката, отпи голяма глътка и въздъхна. След като развърза войнишките си обувки, Ярдени свали анорака си и го нагъна като възглавница. Когато се изпъна на леглото, Берия стана.

— Къде отиваш? — попита лейтенантът.

— До тоалетната. Не се тревожи. Като се върна, няма да те събудя.

Берия излезе в коридора, заключи вратата зад гърба си и отиде до края на вагона. Отвори един прозорец, точно колкото да мине антената на мобилния му телефон. След секунди се свърза с Москва. Гласът в слушалката беше толкова ясен, сякаш човекът стоеше до него.