Пактът „Касандра“

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

— Къде отиваме?

Преградата от силно затъмнено стъкло между шофьора и задните седалки не позволяваше на Адам Трилор да види човека зад волана. Гласът му прозвуча дрезгаво от невидимите тонколони:

— Няма защо да се тревожите, доктор Трилор. Всичко е уредено. Моля ви, разположете се удобно и се насладете на пътуването. Няма да разговаряме повече, докато не пристигнем.

Очите на Трилор се стрелнаха към заключалките на вратите. Той натисна копчето, за да ги вдигне, но напразно.

„Какво става тук?“

Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, Трилор не можеше да пропъди от съзнанието си лицето на Смит: в самолета, пред митническото гише и после, когато го забеляза и по погледа му пролича, че го е разпознал. Беше истинско чудо, че автобусът бе потеглил, преди Смит да успее да се качи. Но това не го беше спряло. Приличаше на подивяла хрътка, която за нищо няма да се откаже от преследването. Трилор го забеляза на главния терминал, само секунди преди да мине през плъзгащите се врати. Но дори след това Смит замалко да го хване. Трилор си припомни как преследвачът му беше стиснал дръжката на вратата и отчаяно се мъчеше да я отвори.

„Сега съм в безопасност — помисли си той, като полагаше усилия да се успокои. — Колата ме чакаше, както се бяхме уговорили. Там, където отивам, Смит няма да ме намери.“

Размишленията го накараха да се почувства малко по-уютно, но в главата му се надигаха въпроси: Защо Смит го гонеше? Дали беше заподозрял, че Трилор носи вируса? Дали знаеше със сигурност?

Невъзможно!

Трилор добре познаваше процедурите, които следваха при подаването на сигнал за биологическа заплаха. Ако Смит имаше и най-малка представа, че Трилор е куриерът, никога не би го оставил да се измъкне от летището, без да бъде арестуван.

Тогава защо го гонеше? Какво беше насочило Смит към него?

Трилор се настани по-удобно на меката кожена седалка и се загледа в пейзажа отвън, който приличаше на нощен. Колата се движеше бързо по магистралата, която водеше от индустриалната зона около „Дълес“ към центъра на града. Шофьорът като че ли не се притесняваше, че могат да го спрат за превишена скорост.

Трилор също не се безпокоеше за това. Колкото по-бързо пристигнеха, толкова по-скоро щеше да получи отговори на въпросите си.

Новината за измъкването на Адам Трилор не се хареса на Натаниъл Клайн.

— Знам, че си направил всичко възможно, Джон — каза той по секретната телефонна линия. — Но сега трябва да търсим и Берия, и Трилор.

Смит стоеше превит надве до една колона пред главния терминал.

— Разбирам, сър. Но с Трилор имаме проблем. Регистрационните номера на колата, която го откара, са на правителството.

— Докато говорим, ги проверявам — отговори Клайн. — Не разбирам само защо е заключил вратите на автомобила.

— Защото е виновен, сър — хладнокръвно отбеляза Смит. — Няма причина Трилор да ме отбягва. Явно беше, че ме е запомнил след срещата ни в Хюстън. Тогава защо да бяга от мен? От какво има да се страхува? — той направи пауза. — И защо толкова бързаше? Дори не си прибра багажа.

— Но ти каза, че е имал ръчна чанта.

— И я стискаше така, сякаш беше пълна със скъпоценни камъни.

— Почакай малко — каза Клайн. — Излиза информация за регистрационните номера.

Смит чу звук на принтер, след това шефът му се върна на телефона.

— Колата, която е чакала Трилор, е регистрирана на НАСА.

Смит остана като вцепенен.

— Добре. Трилор е достатъчно важна фигура там, за да го посрещат с кола и шофьор. Но това все още не дава отговор на въпроса защо му е трябвало да бяга.

— Ако е бягал, Джон, защо тогава е използвал такъв очебиен транспорт?

— Естествено, защото не е очаквал да ме види или да привлече нечие внимание — Смит направи пауза. — Да намерим колата и да го попитаме, сър.

— Можем да направим нещо по-добро. Ще обявя Трилор за федерално издирване.

Това, което Клайн предлагаше, беше много ефективно. Всеки служител на закона в радиус от сто мили около столицата щеше да получи описание на Трилор и заповед да го залови.

— Междувременно — заключи Клайн — искам да дойдеш в Кемп Дейвид. Президентът очаква да бъде осведомен за Берия. Искам да получи сведенията от първа ръка.

Черният линкълн си проби път по Уисконсин авеню и сви в тиха уличка с дървета по тротоарите. Тъй като беше възпитаник на Медицинското училище към Университета „Джорджтаун“, Трилор разпозна района — Волта Плейс, квартал в близост до университетското градче, който постепенно, къща по къща, се превземаше от академичната общност.

Заключалките на вратите подскочиха нагоре и шофьорът отвори вратата. Трилор се поколеба, след това взе чантата си и тромаво слезе от колата. За пръв път успя да разгледа шофьора, с телосложение на футболист и квадратно безизразно лице, както и мястото, където се намираха: красива, наскоро ремонтирана градска къща, с бели стени и черни врати и кепенци.

Шофьорът отвори портала на оградата от ковано желязо, която заобикаляше малка полянка.

— Очакват ви, господине.

Трилор тръгна по алеята с каменна настилка и тъкмо посегна към чукалото с форма на лъвска глава, когато вратата се отвори. Той влезе в миниатюрно фоайе с ламперия от полирано дърво и ориенталски килим.

— Адам, радвам се да те видя.

Трилор замалко не припадна, когато чу гласа на Дилън Рийд.

— Не се стряскай така — каза Рийд, като затвори и заключи вратата. — Не ти ли споменах, че ще бъда тук? Вече всичко е наред.

— Не е наред! — избухна Трилор. — Не знаеш какво стана на летището. Смит…

— Знам с подробности какво стана на „Дълес“ — прекъсна го Рийд. — Знам и за Смит — той погледна към чантата. — Тук ли е?

— Да.

Трилор му я подаде и тръгна след Рийд. Влязоха в малка кухня с изглед към вътрешния двор.

— Отлично свършена работа, Адам — отбеляза Рийд. — Наистина.

Взе една кърпа, извади контейнера от чантата и го постави във фризера.

— Азотът… — понечи да каже Трилор.

Рийд погледна часовника си.

— Знам. Ще стигне за още два часа. Не се тревожи. Дотогава ще сме го занесли на сигурно място.

Той махна към кръглата маса в ъгъла.

— Защо не седнеш? Ще ти сипя нещо за пиене и ти ще ми разкажеш всичко.

Трилор чу дрънчене от падането на кубчета лед в стъклена чаша. Когато се върна, Рийд носеше две високи чаши, пълни с лед, и бутилка качествен скоч.

След като напълни щедро чашите, той вдигна своята.

— Добре се справи, Адам.

Трилор гаврътна питието си и гневно тръсна глава. Невъзмутимото спокойствие на Рийд го подлудяваше.

— Казвам ти, че нищо не е наред!

Думите бяха произнесени с ожесточение, подсилено от уискито. Започна да разказва, без да крие нищо, дори приключенията си в „Крокодил“. Не му пукаше, защото Рийд отдавна му бе дал да разбере, че знае за вкусовете му към подобен род развлечения. Разказа за всяка минута от пътуването си, за потока от мисли, който го бе връхлетял.

— Не разбираш ли? — жално попита той. — Това, че Смит и аз пътувахме в един самолет, не може да е било съвпадение. Нещо се е случило в Москва. Свръзката ми сигурно е била проследена. Видели са ни заедно, Дилън. Могат да го свържат с мен! А и после на летището — Смит се опита да ме настигне. Защо? Освен ако не е знаел…

— Смит не знае нищо — отсече Рийд и сипа на Трилор още скоч. — Не мислиш ли, че ако подозираха, половината ФБР щеше да те чака на летището?

— Да, мислих за това! Не съм идиот. Но такова съвпадение…

— Ти го каза: съвпадение — Рийд се наведе напред, на лицето му се четеше загриженост. — Мисля, че до голяма степен вината е била наша. Когато се обади от самолета, ние ти дадохме инструкции, които, както разбирам, си следвал буквално. Но очевидно сме допуснали грешка. Трябваше да те предупредим да не бягаш от Смит, ако тръгне след теб. Той си е спомнил запознанството ви в Хюстън и поведението ти е предизвикало любопитство у него. Нищо повече.

— Повярвай ми, имаше нещо повече — отговори Трилор враждебно. — Ти не беше там.

„Така е. Но нито за миг не си излизал от ума ми…“

— Чуй ме, Адам — заговори Рийд, — вече си в безопасност. Направил си необходимото и си се прибрал у дома. Помисли си: какво могат да си кажат за теб? Отишъл си на гроба на майка си. Имаш достатъчно доказателства. Разгледал си Москва. Нищо необичайно. След това си се завърнал у дома. Случката на летището? Много си бързал. Нямал си време да прибереш куфара си. А Смит? Всъщност ти така и не си имал възможност да го разгледаш отблизо, нали?

— Но защо тичаше след мен? — настояваше на своето Трилор.

В този момент Рийд осъзна, че само част от истината би свършила работа.

— Защото свръзката ти в Шереметиево е бил записан от видеокамерите — и ти заедно с него.

Трилор изстена.

— Изслушай ме, Адам! На записа се виждат двама души, седнали един до друг на щанда за безалкохолни напитки в чакалнята. Това е всичко. Няма разговор, няма нищо, което би могло да докаже, че между вас има връзка. Но тъй като знаят какво носи куриерът, оглеждат всички.

— Те знаят за вируса! — каза тъпо Трилор.

— Знаят, че е откраднат. И че е у куриера. Той е единственият, когото преследват, не преследват теб. Никой не те подозира в нищо. Просто се е случило така, че си седнал до този тип.

Трилор избърса лицето си с ръка.

— Не знам дали мога да понеса това, Дилън… Да ме разпитват.

— Всичко ще бъде наред, защото ти нищо не си направил — отговори Рийд. — Дори да са те записали, какво можеш да им кажеш? Знаеш ли кой е мъжът, който седи до теб? Не. Срещал ли си го преди? Не. Свръзката съвсем спокойно би могла да бъде и жена.

Трилор отпи още една глътка скоч. При мисълта, че на нещата може да се погледне и по този начин, се почувства по-добре. Имаше твърде много предположения, срещу които би могъл да възрази.

— Изтощен съм — каза той. — Имам нужда да поспя малко някъде, където няма да ме безпокоят.

— Вече е уредено. Шофьорът ще те откара до хотел „Четири сезона“, където сме ти резервирали апартамент. Почивай, колкото искаш. След това ми се обади.

Рийд сложи ръка на рамото му и го изпрати до вратата.

— Колата е отвън. Благодаря ти, Адам. Всички ти благодарим. Приносът ти беше безценен.

Трилор хвана дръжката на вратата.

— А парите? — попита той шепнешком.

— В хотела ще те очаква плик. В него ще намериш два номера. Единият е на банковата сметка, другият е личният телефонен номер на директора на банката в Цюрих.

Трилор излезе. Беше започнало да се здрачава. Вятърът се бе усилил и той потръпна. Погледна назад и видя само затворената черна врата.

Колата не чакаше пред самата къща. Трилор се огледа нагоре и надолу по улицата и я забеляза на половин пресечка по-нататък. Стори му се, че разбира защо: тук нямаше място за паркиране.

Докато вървеше по улицата и скочът затопляше стомаха му, той си повтаряше успокояващите думи на Рийд. Началникът му беше прав: всичко, случило се в Русия, беше зад гърба му. Никой нямаше каквито и да било доказателства срещу него. Освен това Адам знаеше твърде много за Рийд, Бауер и другите, така че те щяха винаги да го пазят.

Мисълта за собствената му значимост го успокои. Трилор вдигна поглед от земята. Очакваше да види линкълна от лявата си страна. Вместо това колата се оказа по-нататък, на един хвърлей от Уисконсин авеню. Той поклати глава. Беше по-уморен, отколкото му се струваше. Вероятно не бе пресметнал правилно разстоянието. След това чу тихи стъпки и шумолене на кожа — някой се приближаваше.

Трилор видя първо обувките, след това крачолите на панталон с идеално изгладени ръбове. Когато вдигна глава, човекът беше на по-малко от две крачки от него.

— Ти!

Трилор бясно се заозърта. Пред него стоеше Иван Берия.

Берия бързо пристъпи към него. Трилор можеше да долови миризмата на дъха му, да чуе тихото свистене на въздуха, който излизаше от ноздрите му.

— Домъчня ми за теб — тихо каза Берия.

Трилор нададе слаб вик, когато усети острата болка в гърдите. За миг му се стори, че ще получи инфаркт.

— Като малък не си ли пукал балони с игла? Това е същото. Все едно че пукаш балон.

Трилор с абсурдна упоритост се улови за картината, изникнала в съзнанието му. Виждаше я, дори когато върхът на камата на Берия се заби в сърцето му. Въздъхна веднъж и усети как целият въздух в дробовете му излиза навън. Докато лежеше на тротоара, той виждаше минувачите, които вървяха по Уисконсин авеню, и Берия, който слезе от тротоара. Може би бе направил опит да извика, защото Берия се обърна и го погледна. След това очите му се затвориха. Затвори се и вратата на черния линкълн.

Доктор Дилън Рийд изхвърли Адам Трилор от главата си веднага след като затвори вратата зад гърба му. Тъй като лично се беше погрижил за всичко, той знаеше каква съдба очаква нещастния учен. Когато се върна в кухнята, там бяха доктор Карл Бауер и генерал Ричардсън, последният облечен цивилно.

Ричардсън държеше в ръка мобилния си телефон.

— Току-що се чух с Берия. Работата е свършена.

— Значи трябва да тръгваме — отговори Рийд.

Той хвърли поглед към Бауер, който вече беше извадил контейнера от фризера и го отваряше на кухненския плот. В краката му имаше лека кутия от титанова сплав с размерите на хладилна чанта за пикник.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това тук, Карл?

Бауер приключи с отварянето на контейнера и едва тогава отговори:

— Ако обичаш, отвори кутията, Дилън.

Рийд коленичи и свали закопчалките. Чу се леко изсъскване, когато пломбата се разтвори.

Вътрешността беше изненадващо малка, но Рийд знаеше, че кутията представлява същият контейнер като донесения от Русия, но с по-големи размери. В дебелите стени бяха монтирани капсули течен азот, които след пълното им активиране щяха да поддържат във вътрешността постоянна температура от минус двеста градуса по Целзий. Разработена от „Бауер-Зермат“ АД, кутията беше стандартен модел, използван в случаите, когато се налагаше да се транспортират токсични култури.

С помощта на специални дебели ръкавици Бауер извади вътрешното отделение, в което се намираха ампулите. Погледна ги и му хрумна, че приличат на миниатюрни ракети, наредени и готови за изстрелване. С тази разлика, че много скоро щяха да се превърнат в далеч по-мощно оръжие от всички ядрени ракети в американския арсенал.

Макар че се занимаваше с вируси повече от четиридесет години, Бауер нито за миг не забравяше с какво си има работа. Увери се, че ръцете му са абсолютно неподвижни и че не е паднала нито капка върху плота или някъде по пода, и едва тогава бавно постави ампулите в специалното отделение на кутията. Затвори капака, набра комбинация от букви и цифри, за да я заключи, и нагласи температурата.

Вдигна глава и каза:

— Господа, часовникът тръгна.

Къщите във Волта Плейс имаха един общ белег: към всяка имаше малък гараж в задния двор, който излизаше на алея. Рийд и Ричардсън отнесоха кутията в гаража и я поставиха в багажника на волво комби. Бауер остана още малко в къщата, за да се увери, че не са забравили нищо, което би могло да подскаже за присъствието на тримата в нея. Не се тревожеше за отпечатъци, влакна от дрехи или други подробности, които биха заинтересували следователите; след минути щеше да пристигне специален екип от Агенцията за национална сигурност, за да изчисти терена до основи. Агенцията държеше няколко такива къщи в района на Вашингтон. За чистачите това беше поредната спирка в натоварения им график.

Когато влезе в гаража, Бауер чу вой на сирени, който идваше от посоката на Уисконскин авеню.

— Изглежда, че на Адам Трилор предстои да изиграе последната си роля — промърмори той, когато тримата седнаха в комбито.

— Жалко, че няма да може да чуе отзивите — каза Рийд и подкара колата по алеята.