Пактът „Касандра“

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Измина малко повече от час, след като Еър Форс едно кацна в Грум Лейк, Невада. Ескортиран от два бързи изтребителя F-15 „Ийгъл“, той беше се приземил на същата писта, построена десет години по-рано за изпитания на бомбардировача B-2. След като президентската платформа бе поставена на земята, контингент на силите за сигурност на ВВС придружи Кастила и работната му група до съоръжението, където щеше да кацне совалката, на миля и половина от пистата.

Въпреки жегата президентът настоя да извърви разстоянието по пистата, а оттам да се спусне по рампата в бункера. Заедно с работната група огледа вътрешността му. Гладките бетонни стени, от които стърчаха отворите на газовите тръби, му напомняха за гигантски крематориум.

Всъщност той бе точно това.

Президентът посочи една продълговата тръба с формата на пашкул, висока около седем метра и широка два, която излизаше от една стена и стигаше до средата на бункера. Приличаше на гигантска пъпна връв.

— Какво е това? — обърна се към един лейтенант от въздушната полиция.

Кастила чу тихо бръмчене на електрокар. В него седеше доктор Карл Бауер, придружаван от човек от охраната на ВВС. Когато електрокарът спря пред групата, Бауер слезе и като кимна на членовете на антуража, се запъти право към президента.

— Господин президент — важно каза той. — Радвам се да ви видя отново. Макар че бих предпочел обстоятелствата да бяха по-приятни.

Президентът знаеше слабото си място: това бяха очите. Те винаги издаваха настроенията и чувствата му. Като се опитваше да не мисли за онова, което му бяха казали Смит и Клайн, той се принуди да се усмихне и да стисне ръката на човека, когото някога бе уважавал и посрещал с почести в Белия дом. И който се оказа чудовище.

Каза само:

— Удоволствието е мое, доктор Бауер. Повярвайте ми, благодарен съм ви, че дойдохте тук. — Кастила махна към странната дебела тръба. — Може би ще ми обясните за какво служи това.

— Разбира се.

Бауер го поведе към края на тръбата. Президентът надникна вътре и видя, че последните метри са отделени с печат от останалата част и създаваха нещо като въздушна запушалка.

— Тази тръба е продукт на моя собствен дизайн и производство — каза докторът. — Тя може да лети навсякъде по света, да се управлява часове наред, след което с помощта на дистанционно управление да се насочи към крайната цел. Единственото й предназначение е да изтегли даден човек от опасна зона, в която е трудно или невъзможно да се проникне — както е в настоящата ситуация.

— Не можем ли да се приближим направо към совалката, докторе? Сигурен съм, че със защитни костюми това е възможно.

— Да, възможно е, господин президент. Но не ви съветвам да го правите. Нямаме представа какво носи на борда си орбиталният комплекс. Сега имаме само един оцелял, доктор Рийд, който не се е заразил. Най-добре би било да го свалим от совалката и да премине процес на обеззаразяване, вместо да рискуваме, като изпратим някой друг да го измъкне. Ще има по-малка опасност от злополука и много бързо ще разберем какво се е случило.

— Но доктор Рийд не знае какво се е случило — възрази президентът. — Не знае с какво си имаме работа.

— Не можем да бъдем сигурни — отговори Бауер. — При тези обстоятелства не е необичайно хората да забелязват и запомнят повече, отколкото си мислят. Във всеки случай можем да изпратим в совалката робот, който да вземе проби. Тук разполагаме с цял лабораторен арсенал. До един час ще мога да ви кажа за какво става дума.

— Междувременно совалката ще стои тук и ще разпространява зараза.

— Със сигурност бихте могли да издадете заповед за незабавното й унищожаване — отговори Бауер. — Разбира се, там са телата на останалите членове на екипажа. Ако има някаква възможност да ги извадим оттам и да ги погребем, както подобава, мисля, че трябва да опитаме.

Президентът се мъчеше да овладее нарастващия си гняв. Загрижеността на палача за жертвите му идваше в повече.

— Съгласен съм. Моля ви, продължете.

— След като съединим пашкула със совалката, аз ще вляза от другия край — иззад стената — обясни Бауер. — Ще вляза в малката камера за обеззаразяване, ще я прегледам и ще я запечатам. Едва след това доктор Рийд ще получи инструкции да отвори люка на „Дискавъри“ и да влезе направо в камерата за обеззаразяване.

Бауер посочи PVC тръбите, които вървяха по тавана успоредно на пашкула.

— По тях протичат токът и препаратите за обеззаразяване. Камерата е снабдена с ултравиолетово излъчване, което убива всички известни видове бактерии. Препаратът за обеззаразяване е допълнителна предпазна мярка. Доктор Рийд ще се съблече. Той, а също и костюмът му — след като вече сме взели проба от него, ще бъдат очистени едновременно.

— Защо ни е да почистваме костюма?

— Защото нямаме практическата възможност да го изхвърлим, господин президент.

Президентът си спомни въпроса, който Клайн го бе помолил да зададе. Отговорът на Бауер беше от особено значение, но въпросът не биваше да събуди и най-малкото подозрение.

— Ако костюмът трябва да се стерилизира, тогава как ще извадим пробата?

— Камерата има специален отвор — обясни Бауер. — Доктор Рийд ще постави пробата на специален поднос. Аз ще издърпам подноса от другата страна и пробата ще падне в специална кутия. По този начин заразата през цялото време ще се намира в безопасна среда. Като използвам кутията, ще поставя пробата в сигурен контейнер, след това ще го извадя.

— И ще направите всичко това сам.

— Както виждате, господин президент, пространството в пашкула е доста ограничено. Затова ще работя сам.

„За да не може никой да види какво вършиш.“

Президентът отстъпи назад от дебелата тръба.

— Всичко това е наистина впечатляващо, доктор Бауер. Да се надяваме, че ще работи точно както сте го замислили.

— Така ще бъде, господин президент. Най-малкото ще можем със сигурност да спасим един от тези смели хора.

Президентът се обърна към групата.

— Мисля, че сме готови.

— Предлагам ви да влезем в наблюдателния бункер — каза директорът на ЦРУ Бил Додж. — Совалката ще се приземи след петнадесет минути. Можем да я наблюдаваме на екраните.

— Осъществихте ли контакт с доктор Рийд? — попита президентът.

— Не, сър. Комуникациите все още не работят.

— А знаете ли нещо за втория взрив?

— Все още чакаме да получим повече подробности, господин президент — отговори Марти Несбит. — Но каквато и да е причината, полетната траектория на „Дискавъри“ не е засегната.

Групата последва президента до входа на бункера. Кастила погледна назад.

— Няма ли да дойдете с нас, доктор Бауер?

Бауер надяна на лицето си подходящо мрачно изражение.

— О, не, господин президент. Мястото ми е тук.

След като се хвана за системата за космическото ускорение, Мегън успя да се изправи на крака. Гърдите я боляха от удара на Рийд, а усещаше и силна болка в опашната кост, върху която беше паднала.

„Времето ти изтича. Действай!“

Мегън тръгна към стола за изпитания. Нямаше съмнение, че Рийд ще използва системата за саморазрушаване на „Дискавъри“, за да премахне всички следи от пъкленото си дело. Това беше единственият начин да се погрижи за собствената си безопасност. Затова не я бе убил на излизане от космическата лаборатория. Мегън погледна стола и разбра, че той е единствената й надежда.

В космическата лаборатория нямаше уред за комуникации. Но по време на медицинските тестове членовете на екипажа бяха включени не само към системите за запис на борда на „Дискавъри“, но и към мрежа за свръзка, чрез която резултатите достигаха направо до лекарите в наземен контрол. Мегън се намести на стола, привърза краката и една от китките си. Със свободната си ръка включи един микрофон към уреда за свръзка на костюма си. Доколкото й беше известно, уредът изпращаше дигитални, не гласови, данни до наземен контрол. Но все пак никой не й бе казвал, че гласовата връзка е неосъществима.

„Дано само някой ме чуе в другия край“ — молеше се Мегън, докато включваше инструменталното табло на стола.

— Нападател едно до Огледало, обадете се.

Гласът на пилота на водещия „Команчи“ отекна в слушалките на Смит. След секунда той чу отговора от кулата в Грум Лейк.

— Нападател едно, тук Огледало. Намирате се в ограничено въздушно пространство. Изисква се незабавно разрешение.

— Разрешение от Висшия офицер — спокойно отговори Пилотът. — Повтори, Висш офицер.

Висш офицер беше кодовото наименование, което тайните служби бяха дали на президента.

— Нападател, тук Огледало — отговори авиодиспечерът. — Имаме потвърждение на самоличността ви. Разрешено кацане на писта R двадесет и седем L ляво.

— R двадесет и седем L ляво, прието — каза пилотът. — Кацаме след две минути.

— Къде е совалката? — попита Смит.

Пилотът се включи на честотата на НАСА.

— Каца след тринадесет минути.

В залата на наземен контрол Хари Ландън следеше движението на совалката през атмосферата на гигантски екран, където тя изглеждаше като плавно спускаща се червена точка. След няколко минути сателитите на ниска траектория щяха да предават картини. С приближаването на „Дискавъри“ разузнавателните самолети на ВВС щяха да насочат камерите си към нея.

— Доктор Ландън?

Ландън погледна към техника по комуникациите.

— Какво има?

— Не знам, сър — отговори техникът видимо объркан. Подаде на Ландън разпечатка. — Току-що пристигна това.

Ръководителят погледна листа хартия.

— Това са медицински данни от стола в космическата лаборатория — той поклати глава. — Сигурно има повреда. Рийд е на полетната палуба. За да пристигат данни, трябва да има още някой, който да седи на стола.

— Да, сър — съгласи се техникът. Нямаше нужда да му напомнят, че трябва да има още някой жив.

— Но вижте това. Уредите на стола са включени. Мониторът на сърце показва следи от активност — слаба, но все пак активност.

Ландън смъкна очилата на носа си. Техникът беше прав: мониторът на сърце регистрираше жив организъм.

— Какво е това, по дяволите?

— Чуйте, сър — каза техникът. — Това са последните няколко минути от комуникационната касета. Въпреки всичко не сме я изключили…

Ландън грабна слушалките.

— Пуснете ми я!

Откакто беше започнала тревогата, Ландън бе слушал толкова много предавания, че можеше да разчете съсканията и пуканията, които изпълваха ушите му. През пукането на статичното електричество той чу нещо, едва доловим, но несъмнено човешки… глас, който викаше от ефира.

— Тук… „Дискавъри“… Космическа лаборатория… има жив… Повтарям, жив… Помогнете ми…

Джак Райли и неговият отряд за бързо реагиране започнаха да скачат на земята, още преди двигателите на „Команчи“ да заглъхнат. Смит погледна огромните хангари, подредени като праисторически костенурки, покривите, боядисани в мръснокафяво, за да се сливат с околния пейзаж. На юг и на запад се издигаха планински вериги; на североизток не се виждаше нищо друго освен пустиня. Въпреки шума на хората и машините, той долавяше призрачната тишина около базата.

Групата прибра екипировката си в спрелия открит бордови камион и хората наскачаха вътре за краткия преход. Смит и Райли ги последваха с джип.

Вътрешността на хангара беше разделена на части, за да предостави на хората от отряда възможност да се уединят, а Смит предполагаше, че имаше и нещо, което те не биваше да виждат. Както Райли беше обещал, имаше конзола за комуникации, която беше включена и работеше, а пред нея седеше млада жена офицер.

— Полковник — каза тя. — Имате мълния от Синя птица.

Смит слагаше слушалките на главата си, когато чу гласа на Клайн:

— Какъв е статусът ти, Джон?

— В момента обличаме костюмите от защитно ниво четири. Какво става със совалката?

— Когато пристигнеш, тя ще се е приземила.

— А Бауер?

— Нищо не подозира. Вече се е облякъл и е готов да скачи пашкула със совалката.

Смит беше виждал чертежи и снимки на творението на Бауер, но никога не беше влизал в него.

— Джон, има нещо, което трябва да знаеш — и да чуеш — каза Клайн. — Преди няколко минути Ландън е получил съобщение от космическата лаборатория. Сигнал за помощ. В момента правим проверка. Не искам да ти давам напразни надежди, но ми се стори, че гласът е на Мегън.

Смит беше обзет от силна радост. В същото време си даваше сметка, че този неочакван обрат може да има фатални последици.

— Ландън казал ли е на Рийд за това?

— Поне аз не знам. Комуникациите все още не работят. Но трябваше да кажа на Ландън да си трае, в случай че контактът бъде възстановен. Изчакай.

Смит се опита да овладее внезапния изблик на емоции. Мисълта, че Мегън е жива, го изпълни с надежда. В същото време Рийд все още имаше възможност да я убие, преди да напусне совалката.

— Джон? Всичко е наред. Ландън казва, че все още няма връзка. Доста го изплаших, като му наредих да не говори за това, в случай че връзката се възстанови, но ми обеща, че няма да каже на Рийд.

— Имате ли резултати от гласовия анализ? — попита Смит.

— Дотук са неубедителни.

— Можете ли да ми пуснете записа?

— Качеството е доста лошо.

Смит затвори очи и се заслуша. След няколко секунди каза:

— Тя е, сър. Мегън е жива.