Последната миля

11

Тропането по вратата сепна Марс. Миг по-късно зейна отворът в долната й част.

— Докарай си задника тук — изрече гласът.

Марс се надигна послушно от нара, обърна се с гръб към вратата, приклекна и протегна ръце назад, докато дланите му се изравнят с отвора. Когато белезниците се стегнаха около китките му, той се изправи, отстъпи встрани и вратата се отвори.

Беше Гадняра. Работеше тук, отпреди Марс да пристигне в затвора. Изминалите години го бяха направили още по-злобен.

Гадняра беше толкова едър, че тялото му изпълваше рамката на вратата. Челото му бе смръщено, но на устните му играеше усмивка.

— Какво става? — попита Марс.

— Я млъквай! Разрешил ли съм ти да говориш?

Зад гърба на Гадняра изникнаха още двама надзиратели и оковаха краката на Марс. Той се затътри по коридора, а веригите му задрънкаха като оковите на Марли, призрака от „Коледна песен“ на Дикенс.

Мелвин Марс тръгна по коридора, а през решетките на килиите от двете му страни надничаха затворници. Усещаше противния дъх на Гадняра, смесица от цигари и уиски.

— Извади голям късмет — заяви Гадняра, чийто дебел врат потръпваше в унисон с всяка сричка. — Местят те от отделението на смъртниците. Преминаваш на общ режим. Момчетата там ще се зарадват на шоколадовия ти задник, Джъмбо.

Марс не смяташе, че е извадил късмет. Връщането при останалите затворници означаваше само едно.

Беше се запътил към неофициалната си екзекуция.

Искаш ли да оцелееш в затвора, трябва да следваш определени стратегии и тактики.

Искаш ли да убиеш някого, също трябва да следваш определени стратегии и тактики. Изваждането му от отделението на осъдените на смърт беше такава стратегия.

Тактиката на планираното му убийство щеше да стане ясна по-късно.

Водеха го към друг блок. Когато втората врата се затвори зад гърба му с характерното съскане на автоматизирани хидравлични плъзгачи, едрата длан на Гадняра се стовари върху рамото му и го спря.

— Последна спирка, Джъмбо.

Надзирателите свалиха белезниците от ръцете му, но не и веригите от краката му. После се обърнаха и си тръгнаха.

Марс се огледа.

Отделението на осъдените на смърт бе разположено в Блок 12, но сега Марс се намираше в отделение със затворници на общ режим. Навсякъде около него имаше такива — някои в гащеризони, други с къси панталони, получени след отрязване на крачолите. Макар да бе астрономическа зима, в затвора бе доста горещо. Вентилаторите над главата му се въртяха усилено, но едва успяваха да раздвижат гъстия влажен и зловонен въздух, надвиснал като облак отровен газ.

Група затворници седяха край маси, занитени към пода. Едни разговаряха, други правеха лицеви опори, трети се набираха на лостове, монтирани по стените. Миризмата на пот, цигарен дим и забъркани в затвора наркотици го удари като цунами. Наоколо се разхождаха надзиратели и удряха с палки по мазолестите си длани. Оглеждаха внимателно помещението и следяха за евентуални проблеми. Погледите им обаче непрекъснато се връщаха към Марс.

Явно той бе специалният гост на днешното шоу, което щеше да започне всеки момент. Липсваха само пуканките.

Затворниците също се обърнаха към Марс. Онези, които правеха лицеви опори и набирания, спряха, избърсаха длани и отстъпиха към стените.

И зачакаха. Израженията им бяха ясни.

Слава богу, че това не съм аз!

Новините се разпространяваха бързо. Марс трябваше да излезе на свобода, след като едва не бе екзекутиран.

Да излезе на свобода!

Не, нямаше да стане. Можеше да излезе само с краката напред.

Марс разтри китките си на местата, където белезниците се бяха впивали в тях. Болката бе добре дошла. Тя означаваше, че още е жив. Това, разбира се, бързо можеше да се промени. Но поне за момента той продължаваше да диша.

Вдигна поглед към разположения високо над главата му коридор, по който патрулираха надзиратели. Гадняра стоеше там и се взираше в него. Онзи грубиян Рийди го гледаше със същото самодоволно изражение. Все едно бяха патриции в очакване на гладиаторските битки.

Марс извърна поглед към затворниците, които го наблюдаваха. Двама от тях като че ли проявяваха по-сериозен интерес към появата му. И двамата бяха бели, по-едри от него, с мускули, оформени в затвора, целите в татуировки, с гъсти бради, умопомрачени погледи и прогнили зъби, най-вероятно проядени от онези гадости, които произвеждаха на място или вкарваха нелегално.

Приличаха на Туидъл-Дий и Туидъл-Дум.

Марс нямаше представа какви престъпления са извършили Дий и Дум, за да се озоват тук. Но виждаше, че са попаднали където им е мястото. Не бяха хора, а животни в клетка. В момента обаче клетката бе отворена. И те бяха излезли на свобода.

Заради мен, помисли си Марс. А моите крака са оковани.

Протегна врат, нещо изпука и мускулите му сякаш се поотпуснаха.

Огледа мястото, както бе правил по време на мачовете, когато бе събарял на земята далеч по-едри мъже и почти винаги бе печелил битката. Обикновено разделяше футболното игрище на квадрати, което му помагаше да се ориентира по-добре. Можеше да обхване всичко с един поглед, изключително рядко качество в спорта, което Марс не бе загубил след всичките тези години.

Дишането му се забави, мускулите му се отпуснаха. Почувства се добре.

Двайсет години от живота ми. Двайсет проклети години.

Обзе го мощен изблик на гняв. И също толкова мощно раздразнение.

Някой трябваше да си плати. И някой непременно щеше да си плати.

Джъмбо се приготви за много твърдо кацане.

Пристъпи напред с намерението да вземе със себе си двамата затворници, ако ще напуска този свят.

Познаваше терена, а онези двамата постъпиха така, както очакваше — обърнаха му гръб и се отдалечиха. Всички избягваха прокажените. Страх ги бе да не се заразят.

Марс вдигна поглед към Гадняра и Рийди. Знаеше какво очакват да видят на лицето му. Страх.

Вместо това той се усмихна.

И видя на техните лица това, което очакваше. Изненада.

Обърна се с лице към Дий и Дум, които се бяха откъснали от групата и се опитваха да го заобиколят като диви кучета, надушили следа. В Тексас имаше много диви кучета, които винаги ловуваха на глутници. Преследваха ранени животни, изтощаваха ги до смърт и се нахвърляха върху тях.

Е, Марс не беше нито ранен, нито изтощен.

Запита се каква ли награда ще получат. Дрога, цигари? А може би покровителите им щяха да вмъкнат някоя проститутка в затвора.

Щеше да ги накара да се потрудят за наградата.

Дий и Дум бяха на по трийсет и няколко. Доста по-млади от него. Освен това изглеждаха яки, корави, целите покрити с белези.

Е, относително корави.

Защото всичко е относително.

Марс възнамеряваше да разбере колко корави са всъщност тези двамата.

Пристъпи към Дий, без да изпуска Дум от периферното си зрение. Дий беше нападателят, който щеше да го атакува фронтално, защото бе здрав и едър. Изглеждаше изненадан, че Марс тръгва към него. Промяната в изражението му подсказа на Марс, че възприема позитивно този ход. В края на краищата улесняваше работата му.

Вторият нападател подсигуряваше първия. Провалеше ли се Дий, Дум щеше да свърши работата вместо него и да го прати в отвъдното.

Марс наблюдаваше с крайчеца на окото си Дум, който се напрегна — приготвяше се да действа. Дълбоко в себе си искаше приятелят му да се издъни, за да се намеси и да покачи акциите си в затвора до небивали висоти.

Марс си го представи как се хвали. Видях сметката на оня тип, двойния убиец. Бивш играч от НФЛ. Най-едрият и злобен тип, когото някога сте виждали. Но аз избърсах пода със задника му.

Щеше да разказва тази история през следващите четирийсет години тук. Но имаше една малка подробност: това нямаше да се случи. Марс не смяташе, че на Дий и Дум им остават повече от четирийсет секунди живот, да не говорим за четирийсет години.

Пригответе се, нещастници, защото Джъмбо идва.

— Как си, брат? — обърна се Марс към Дий.

— Не съм ти брат — озъби се онзи.

— Знам, просто се опитвам да завържа разговор. Нищо повече.

Дий не отговори. В ръката му се появи самоделен нож. Замахна към Марс със скоростта на мълния. Ударът бе насочен към корема му, след което острието щеше да се плъзне към гърдите. Бърз и чист удар с обилен и фатален кръвоизлив. Изключително болезнен.

Затворниците и надзирателите отстъпиха назад, за да осигурят на Дий пространство за действие.

А на Марс — достатъчно място, за да падне.

Сбъркаха. Трябваше да направят точно обратното.

Марс вече бе навел рамене, приклекнал леко и напрегнал мощните си бедра. Те го изстреляха като снаряд въпреки веригите на краката му. Юмрукът му се стовари върху ръката, която държеше оръжието, а дясното му рамо се заби в гръкляна на Дий, в резултат на което брадичката на Дий се вдигна под такъв ъгъл, че остра болка прониза тялото му, преди да загуби съзнание.

Чу се отчетливо пукане, когато гръбнакът му се изви до точка, от която нямаше връщане назад. Всичко приключи за част от секундата.

От устата на Дий потече кръв и той се строполи на пода. Самоделният нож падна от ръката му.

Единият противник бе елиминиран.

Марс посочи ножа.

— Ей, този е въоръжен — извика той на най-близкия надзирател. — Внимавайте. Някой може да пострада.

С периферното си зрение регистрира онова, което очакваше.

След като видя бързия край на по-едрия Дий, Дум като че ли се разколеба, но не можеше да отстъпи, при положение че всичките му приятели, и особено Гадняра, наблюдаваха сцената.

Трябваше да довърши започнатото. Нямаше избор. В противен случай той самият щеше да получи нож в корема. Така стояха нещата тук.

Америка не разполагаше с истински затвори, а с наказателни колонии, в които цареше анархия. Хората, попаднали там, се връщаха седемнайсет века назад в миналото. Силните оцеляваха, докато на пътя им не се изпречеше някой още по-силен, а слабите умираха като мухи.

Дум изкрещя и настървено се втурна към Марс.

Беше прекалено лесно. Дум беше едър и мускулест, но отчайващо бавен. Имаше огромни ръце, но слаби бедрени мускули. И щеше да плати висока цена за този дисбаланс.

Марс се наведе отново, блокира ръката с ножа, заби рамо в корема на Дум и се изправи рязко. Изпълни същото движение, с което бе просвал на земята сто и петдесет килограмови футболисти.

Сто и двайсет килограмовият Дум полетя във въздуха високо над главата на Марс. Тълпата от зяпачи отстъпи и в следващия миг той се стовари върху пода, плъзна се по бетона и заби глава в стената.

Чу се пукот, тъй като в резултат на удара прешлените на гръбначния му стълб се смачкаха. След което Дум не помръдна. Все едно бе претърпял автомобилна катастрофа, но без автомобила. От устата му потече кръв. Самоделният нож падна от ръката му и изтрака на пода.

Дий и Дум бяха извън играта.

Кръвта от раните им образуваше локви на мръсния под.

Двамата си бяха взели „сбогом“ със затворническата система на щата Тексас.

В интерес на истината, Марс нямаше представа дали са мъртви. И не му пукаше. Стори му по-справедливо да останат инвалиди до края на дните си.

Вдигна поглед към Гадняра и извика:

— Той също е въоръжен, сър. По-добре извикайте надзирателите.

В този момент охраната се нахвърли върху Марс с извадени палки и заудря, докато той не рухна на земята. През цялото време обаче не спря да се усмихва.