Последната миля

75

Декър седеше срещу Марс и се взираше в него.

Намираха се в хотелската стая в Тъскалуса.

Богарт стоеше прав и наблюдаваше и двамата. Изражението му не бе никак щастливо.

Част от къщата се бе срутила, когато Рой Марс бе детонирал експлозивите, обвили тялото му. Декър и Марс бяха извадили късмет и се бяха измъкнали от руините без сериозни наранявания.

Качиха се на пикапа, оставен от нападателите, и стигнаха до място, където мобилните им телефони уловиха сигнал. Пристигна полицията, а после се появи Богарт с цял екип федерални агенти. Декър и Марс бяха отведени в местната болница, където прекараха нощта, а на сутринта бяха изписани.

Джеймисън също бе долетяла с Богарт и в момента стоеше до него. Тя изглеждаше също толкова ядосана, колкото и агентът на ФБР.

— Не ти ли мина през ума да споделиш какво възнамеряваш да правиш? — попита той.

Декър сви рамене.

— Получи официално нареждане да прекратиш работа по случая, Рос. Не исках да те забърквам в неприятности, а и Рой настоя да дойдем сами.

— Послушал си него, а не мен?

— Това ми се стори единственият начин да решим случая — отвърна Декър.

— Ами аз? — попита рязко Джеймисън с намръщено лице и ръце на кръста.

— Съжалявам, Алекс! — Това бе единственото, което Декър успя да каже.

— И така, Рой е мъртъв, нападателите буквално са се изпарили при взрива — обобщи Богарт, — а на мястото не открихме нищо, което да ги свърже с Истланд или Хюи.

Марс поклати глава.

— Не мога да повярвам, че той… се самоуби.

— По този начин ни спаси, Мелвин. Или по-точно, спаси теб. Не мисля, че го беше грижа дали аз ще оцелея или не.

— Но защо? След всички ужасни неща, които ми причини? Заради майка ми ли го направи?

— Не мисля. Направи го заради теб.

— Но той не ме е обичал. Мразел ме е от дъното на душата си. Натопил ме е за убийство. Предполагам, че е избрал най-лесното решение.

— Не бих нарекла лесно решението да се взривиш — изтъкна Джеймисън.

— Защо изобщо беше дошъл с тази бомба? — попита Марс.

— Рой беше човек, който винаги гледаше да се подсигури. Подозирал е, че Истланд разполага със сериозни ресурси. Допускал е, че може да ни проследи — каза Декър.

— Каквато и да е била причината — отвърна Богарт, — вече нямаме нищо. Рой беше последната ни надежда. Сега той е мъртъв. А Истланд и Хюи ще останат на свобода.

— Не съвсем — възрази Декър.

Всички погледи се насочиха към него.

Той извади нещо от джоба на сакото си. Ръката му бе пострадала при срутването на стените в резултат на експлозията и още го болеше. Но успя да я вдигне. Държеше нещо в нея.

— Портфейлът ти? — попита Богарт.

— Не, портфейлът на Рой.

— Как му го измъкна? — възкликна Марс.

— Не съм. Той го пъхна „неволно“ в джоба ми, преди да излезе и да вдигне всичко във въздуха.

— И защо го е направил? — попита Богарт.

Декър отвори портфейла и извади единствения предмет вътре.

— Какво е това? — попита Джеймисън. — Кредитна карта?

— Не, читателска карта.

— От библиотека? — учуди се Богарт, погледна към Марс и попита: — Обичаше ли да чете?

— Никога не съм го виждал с книга в ръка.

— С изключение на онази, която ти е чел вечер, за да те приспи — поправи го Декър.

— Точно така. Как го пом… — Марс не довърши изречението.

— И защо ни е оставил читателска карта? — попита Джеймисън.

— Мисля, че това е послание — отвърна Декър и се надигна от стола. — Да вървим.

Изминаха за десетина минути разстоянието от хотела до библиотеката, която се издигаше на мястото на взривения офис на Националната асоциация за напредък на цветнокожите. Използваха колата, която Богарт бе взел под наем. Той спря пред библиотеката и паркира до бордюра. Декър ги поведе към входа.

На рецепцията ги посрещна жена на средна възраст с купчина книги пред себе си.

— Запазил съм една книга — каза Декър, след което й подаде картата.

Тя я взе и провери нещо в компютъра на бюрото си.

— Предполагам, че не е за вас — отвърна тя.

— Не, за племенника ми е. В момента се учи да чете.

Жената се усмихна.

— Започне ли отрано, ще продължи да чете през целия си живот. Ей сега се връщам — каза библиотекарката, надигна се от стола си и се скри зад рафтовете с книги.

— Ще ни кажеш ли какво става, Еймъс? — попита Джеймисън.

— Коя книга е запазил? — поинтересува се Марс.

— „Трите малки прасенца“ — отвърна служителката, която току-що се бе върнала. — Забелязах, че сте я вземали и преди — каза тя на Декър.

— Да, племенникът ми много я харесва.

— Това е класика. И аз съм я чела на внуците си. Още се стряскам при появата на Големия лош вълк. А илюстрациите са направо невероятни — каза тя и връчи на Декър книжката заедно с читателската карта.

— Благодаря.

Излязоха от библиотеката и се запътиха към колата.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Декър.

Марс отвърна:

— Това е книжката, която баща… имам предвид Рой… тоест Калахан ми четеше.

— Той много харесвал Големия лош вълк — добави Декър. — Мисля, че е виждал самия себе си в тази роля.

— Чакайте малко! — възкликна Джеймисън. — В такъв случай трите прасенца са…?

— Тримата мускетари, разбира се — отвърна Декър. — С тази разлика, че Рой ги е смятал за прасета, а не за герои. А той е бил Големият лош вълк, който ще ги изяде.

— Но нали вълкът се проваля? — попита Богарт.

— В приказката, да. Да видим какво ще се случи в живота.

Декър седна на задната седалка и запрелиства книжката. Не пропусна нито една страница, но не откри нищо.

— Декър, погледни гръбчето — каза Джеймисън. — То е твърде издуто.

Той я послуша и дори се опита да пъхне пръст между гръбчето и книжното тяло, но пръстът му бе прекалено дебел.

— Някой да има фенерче? — попита Декър.

Богарт му подаде едно, което извади от джоба на сакото си.

Декър освети гръбчето на книжката.

— Тук има нещо — каза той.

— Разкъсай корицата — посъветва го Богарт.

— Не обичам да унищожавам книги.

— Господи! — възкликна агентът и добави: — Почакай малко. — Отиде до багажника на колата и извади куфара си. — Още не съм се настанил в хотела — обясни Богарт. Отвори куфара и взе от него един костюм, окачен на телена закачалка. Измъкна я и я подаде на Декър през прозореца на задната врата. — Опитай с това.

Декър изправи леко куката на закачалката, за да я пъхне в отвора.

— Определено опира в нещо — каза той. След няколко минути усилия заяви: — Добре, излиза. — Издърпа бавно куката и пред очите им се появи горната част на ключ.

Джеймисън, която имаше най-фини пръсти от четиримата, бръкна внимателно между гръбчето и книжното тяло и извади ключа. Повърхността му бе лепкава.

— Рой вероятно го е намазал с лепило, преди да го плъзне вътре — каза Декър. — Така ключът не би могъл да изпадне случайно.

— Какво ли отключва? — попита Богарт.

Джеймисън го вдигна високо.

— Според мен това е ключ от банков сейф — отвърна Декър.

— Добре, но коя е банката? В Тъскалуса има повече от една банка. Ако изобщо сейфът е в Тъскалуса…

Джеймисън погледна през прозореца.

— Добре, защо не опитаме онази до библиотеката? — попита тя.

Богарт също погледна навън и отвърна:

— Звучи ми логично.

Влязоха в банката, където служебната карта и значката на Богарт значително ускориха процеса. Ключът наистина бе за сейф, разположен в трезора на въпросната банка.

Когато управителят на клона спомена необходимостта от заповед за обиск, Богарт отвърна:

— Мога да извадя заповед, но забавянето ще даде възможност на двама убийци да се измъкнат от правосъдието.

— Но наемателят на сейфа има права! — възрази управителят.

Декър извади снимката на Рой Марс и му я показа.

— Това ли е той?

Управителят се взря в зърнестото изображение.

— Да, така мисля.

— В такъв случай няма да има нищо против. Мъртъв е.

Това им осигури достъп до трезора. Управителят сложи в едната ключалка ключа, който Декър и останалите бяха донесли, а в другата — ключа, който се съхраняваше в банката.

Отвори сейфа и ги остави да разгледат съдържанието му насаме.

Декър погледна Марс и попита:

— Готов ли си?

— Готов съм от много отдавна.

Марс отвори кутията и впери поглед в съдържанието й.

Декър извади бавно една снимка от нея.

Богарт взе писмо и го зачете.

На Марс се паднаха карта и няколко листа, изписани на ръка.

Джеймисън взе компютърен диск.

— През шейсетте не е имало такива неща. Рой… искам да кажа, Калахан явно е прехвърлил някаква информация върху него.

Отне им час, докато прегледат цялото съдържание на сейфа и изгледат диска на лаптоп. Бе очевидно, че кадрите на него са били записани на лента, а после са били прехвърлени на диск.

Когато приключиха, Декър погледна останалите.

В отговор те го зяпнаха изумени.

Големият лош вълк бе пипнал трите прасенца.

Декър вдигна поглед към тавана и възкликна:

— Благодаря ти, Арън Калахан, където и да се намираш!