Последната миля

59

От патрулната излязоха двама полицаи. Четирийсетинагодишни, с посребрени слепоочия и бирени коремчета. Тръгнаха към тях, единият отляво, другият отдясно на колата им.

Богарт свали прозореца. Вече бе приготвил служебната си карта.

Единият полицай се наведе и попита:

— Добър ден. Как сте?

— Благодаря, добре — отвърна Богарт.

Мъжът погледна картата.

— Чухме, че сте в града. Затова сме тук. Шефът се интересува дали може да ви помогне в разследването по някакъв начин.

— Оценяваме желанието му — отвърна Богарт. — Но не мисля, че в момента може да направи нещо за нас.

Декър гледаше през другия прозорец към втория полицай. Онзи не откъсваше поглед от него. Ръката му лежеше върху дръжката на служебния пистолет.

Декър му кимна и се усмихна.

Полицаят не реагира по никакъв начин.

Колегата му, който стоеше до прозореца на Богарт, каза:

— Не смятате ли да намерите време да се отбиете при шефа? Ей така, от колегиалност? Той се гордее, че знае всичко, което става в града, и може да ви бъде полезен, независимо по каква причина сте дошли в нашия хубав град.

Макар да бяха изречени като покана, думите на полицая подсказваха, че шефът му няма да остане очарован от евентуален отказ.

— Разбира се — отвърна Богарт.

Последваха патрулката до различен полицейски участък от този, в който се бяха срещнали с Пиърс. Полицаите ги съпроводиха по коридора, спряха пред врата с табелка Роджър Дж. Маклелън, началник на полицията, и почукаха.

— Влезте — отвърна им твърд и силен глас.

Единият полицай отвори вратата, направи им знак да влязат и я затвори след тях.

Кабинетът бе просторен, с хубава дървена ламперия и лавици, отрупани с различни грамоти и награди, свързани с постижения в правоохранителната дейност. Една от стените бе превърната в своеобразно фотопано на славата. Тя бе покрита с множество снимки, които показваха Маклелън в компанията на различни знаменитости, професионални спортисти и прочути певци, предимно в кънтри стил. В единия ъгъл бяха разположени кожени кресла и канапе, наредени около масичка за кафе, отрупана със списания на полицейска и оръжейна тематика.

Зад огромното богато резбовано бюро висеше официалният флаг на Мисисипи.

Нямаше и следа от федералното знаме със звездите и райетата.

Зад бюрото седеше висок мъж, който въпреки напредналата си възраст изглеждаше в отлична форма. Бе облечен в парадна униформа и гърдите му бяха обсипани с медали и лентички. Посивелите му мустаци бяха добре поддържани, а оредяващата му коса бе пригладена назад. Лицето му изглеждаше като издялано от гранит и полирано от дъждове и ветрове в продължение на поне няколко века.

Мъжът се надигна от мястото си и протегна ръка.

— Началник Маклелън — каза той и се здрависа с всички. — Заповядайте, седнете.

Той заобиколи бюрото, посочи канапето и креслата, изчака гостите си да седнат и се настани срещу тях.

— Желаете ли нещо за пиене? Кафето не е никак лошо, има и минерална вода…

Богарт и останалите вежливо отклониха предложението.

Маклелън се облегна назад и ги огледа един след друг.

— Благодаря ви, че дойдохте. Нормално е да проявя интерес, когато в града ни идват федерални агенти.

— Разбира се. Предполагам, че вече сте говорили с госпожа Пиърс — отвърна Богарт.

— Не ми се налага да разчитам само на доклади. Градът е малък, новините се разпространяват бързо. Навсякъде има очи и уши. — Той се протегна с дългата си ръка, взе чашата от бюрото си и отпи от нея.

Декър видя, че върху чашата са изписани думите Virtute et armis.

Маклелън забеляза интереса му и отвърна:

— Това е официалният девиз на щата Мисисипи.

— С достойнство и оръжие — каза Декър.

— Знаете латински?

— Не, видях го някъде и го запомних.

Маклелън остави чашата.

— Е, какво ви води насам? — Огледа гостите си отново и погледът му се спря на Марс. — Теб те познавам… но ти не си от ФБР.

— Не, аз съм Мелвин Марс.

— По дяволите! Настина си Марс! Гледах те как играеше футбол в колежа. Аз също съм играл за Университета на Мисисипи, „Ол Мис“, както го наричаме тук. Радвам се, че не съм се изправял срещу теб на игрището. Ти беше като огромен камион „Мак“ с двигател на „Ферари“. Беше страхотен играч, синко!

— Благодаря.

Декър затвори очи, докато Маклелън говореше. В този миг сякаш лъч светлина прониза мрака в съзнанието му, направи нужните връзки и видя картината в нейната цялост.

„Ол Мис“.

Отвори очи.

Маклелън каза:

— Чух за твоето… положение. Радвам се, че си на свобода. Голяма несправедливост!

— И аз така смятам — отвърна напрегнато Марс.

Полицейският шеф насочи вниманието си към Богарт.

— Е, какво ще ми кажете?

— Проучваме информация от миналото, която може да се окаже свързана с по-нов случай.

Маклелън кимна.

— Вижте какво, нямам намерение да ви губя времето, агент Богарт. Аз съм доста зает, знам, че и вие сте много заети. Знам и че се интересувате от взривяването на онази църква през шейсет и осма. Никой не беше арестуван за това престъпление, което е ужасно. Когато постъпих в полицията преди много години, бях твърдо решен да разкрия случая. Много мои колеги изгаряха от желание да направят същото.

— Постигнахте ли някакъв напредък?

— Никакъв и причината не беше липсата на желание. Уверявам ви, че случилото се хвърля черно петно върху репутацията на нашия град. Много искаме престъплението да бъде разкрито, но след като е минало толкова време… — Маклелън сви рамене и попита: — Виждате ли някаква светлина в тунела?

Богарт също сви рамене.

— Прекалено рано е да се каже.

Началникът на полицията отново погледна към Марс.

— Присъствието на господин Марс ме навежда на мисълта, че той е свързан по някакъв начин със случая.

— Това не е ясно. Очаква ни дълъг път, трябва да се отбием на още няколко места.

— И къде са те? — попита Маклелън.

— Извън вашия щат. Разследването обхваща територията на няколко щата, но ви уверявам, че ако се нуждаем от каквато и да било помощ в Мисисипи, вие ще сте първият човек, към когото ще се обърнем.

— Е, не мога да искам нищо повече.

Началникът на полицията се надигна от мястото си и останалите го последваха. Здрависаха се отново.

Маклелън задържа най-дълго ръката на Марс.

— Радвам се, че получи втори шанс, млади човече. Възползвай се максимално от него. Надявам се да имаш добро бъдеще. По-добро от миналото. Гледай напред, а не назад и всичко ще бъде наред.

Марс го изгледа странно, но кимна.

Напуснаха полицейското управление и се върнаха при колата си.

Джеймисън потрепери.

— Хм, Маклелън се държа толкова любезно, а аз имам чувството, че съм се ръкувала със социопат.

— Освен това ме посъветва да гледам в бъдещето, а не в миналото — обади се Марс.

— Мисля, че това беше послание, предназначено за всички нас — каза Декър.

— Освен това ни даде да разберем ясно, че в този град не се случва нищо, без той да разбере — добави Богарт.

— Пиърс му е предала въпросите, които й задавахме — продължи Джеймисън. — Вероятно ще изпрати две горили да разпитат и госпожа Райън, а тя ще спомене Тримата мускетари. Така Маклелън ще разбере, че сме го взели на мушката.

— Трябва да повикам още агенти. Чувствам се твърде уязвим и безпомощен тук — отбеляза Богарт.

— Може би не трябваше да играем толкова директно и твърдо — каза Джеймисън. — Но пък откъде да знаем, че един от основните играчи ще е шефът на полицията?

— Можем да превърнем това в наше предимство — предложи Декър.

— Как? — попита Богарт.

— Ще пуснем кучето да подплаши птиците.

— И как предлагаш да го направим?

— Ще се видим в хотела — отвърна Декър, обърна му гръб и се върна в полицейското управление.