Последната миля

76

— Доказателствата, оставени от Калахан, бяха толкова железни, че и Истланд, и Хюи направиха самопризнания, за да избегнат смъртното наказание — заяви Богарт.

Бяха се събрали в същата заседателна зала в „Куонтико“, в която бяха започнали работа по случая „Мелвин Марс“. Присъстваха всички, включително Девънпорт и Милиган. Разбира се, Марс също бе дошъл.

— Явно Тримата мускетари са искали да документират делата си — продължи Милиган. — Снимали са се с бомбите. Писали са писма, в които обсъждат какво възнамеряват да направят, и други писма, в които с най-големи подробности изреждат какво са направили. Заснели са дори филм, в който се хвалят какво са извършили. Очевидно са се гордеели. Има и карти на църквата и офиса на асоциацията. Списък на жертвите с отметки срещу всяко име. И прочие, и прочие… Направо невероятно!

Богарт добави:

— Снимали са се и с качулки на Ку-клукс-клан. Увековечили са дори Хюи-старши с расистки лозунг в ръце. Глупостта им не е познавала граници!

— Смятали са се за недосегаеми — отвърна Декър. — Бащата на Хюи е бил най-влиятелният човек в Мисисипи. Родителите на Истланд са били богати. А Маклелън е бил опасен тип, от когото всички са се страхували до смърт. Освен това са вярвали, че вършат Божие дело.

— По-скоро сатанинско — обади се Джеймисън.

— Но Маклелън е мъртъв, а другите двама влизат в затвора. Оказаха се не чак толкова недосегаеми — каза Богарт.

Марс се усмихна.

Декър го погледна.

— Какво има?

— Представих си тези двама мръсници в оранжеви гащеризони как мият пода и живеят в килия два на три. Стана ми приятно.

— Между другото, какво стана с Мери Оливър? — попита Джеймисън.

— Сключи сделка — обясни Богарт, — но въпреки това ще прекара доста време в затвора.

— Радвам се — каза Девънпорт. — Когато почука на вратата ми, веднага й отворих. В следващия миг някакъв тип покри носа ми с нещо. Настъпи мрак… Реших, че умирам.

— Наистина щеше да умреш — отвърна Богарт, — ако не те бяхме намерили. Можеш да благодариш на Декър за това.

Девънпорт му се усмихна топло, но Декър като че ли не забеляза това.

— Какво е положението с Мелвин? — попита Джеймисън.

Богарт се поизправи на стола си.

— Мелвин няма да се върне в затвора. След като случаят получи съответната разгласа и новинарските репортажи отразиха помощта, която той оказа при разкриването му, властите в Тексас прекратиха всякакви опити да го пратят отново зад решетките.

— А искът му за обезщетение? — настоя Декър.

— Радвам се, че повдигна този въпрос — каза Богарт. — Ангажирахме юристи от Министерството на правосъдието. И тъй като в момента Мелвин е истински герой, властите в Тексас не оспорват правото му да получи компенсацията за случилото се. Това се отнася както за несправедливата присъда, така и за опита за убийство в затвора в резултат на престъпен заговор с участието на надзиратели. Направиха ни предложение, което обещах да ти предам. Имай предвид, че юристите на министерството посъветваха властите в Тексас да проявят максимална щедрост предвид парите, които щеше да изкараш в НФЛ.

Богарт извади от джоба си сгънат на две лист и го плъзна към Мелвин, който го изгледа, без да помръдне.

— Можеш да го отвориш, Мелвин — каза Декър.

— Тази неизвестност ме убива — добави Джеймисън.

Марс разгъна бавно листа и впери поглед в написаната върху него сума. Затаи дъх и преброи нулите.

— Мили боже! — възкликна Декър, който надзърна над рамото му.

Джеймисън скочи на крака, погледна и едва не припадна.

— Божичко!

Марс погледна Богарт и каза:

— Никога нямаше да изкарам толкова пари, дори да бях играл двайсет години в НФЛ!

— Трябва да призная, че федералното правителство също помогна в това отношение. Парите са освободени от данъци. Като жест на добра воля от страна на Чичо Сам. Така че всичките са за теб.

Декър тупна Марс по гърба.

— Как се чувстваш като милионер, Леви?

Марс се разсмя неудържимо. Останалите се присъединиха към него. Хората, които вървяха по коридора, погълнати от някакви сериозни дела, се сепваха, спираха на място, поглежда към стаята и се чудеха какво ли толкова забавно става вътре.

Седмица по-късно Декър откара Марс на летището във Вашингтон. Марс беше облечен в нови дрехи и мъкнеше два куфара, пълни с още нови дрехи, всичките ушити по поръчка, за да стоят добре на внушителната му фигура.

— Не мога да повярвам, че това се случва на мен, Декър!

— Повярвай, защото утре сутринта ще отвориш очи и то ще продължи.

— Съжалявам, че отказа да вземеш част от парите. Заслужи си ги. Ако не беше ти, щях да гния в затвора.

— Мелвин, не се оправям добре с парите. Сигурно щях да ги профукам за няколко дни.

— В такъв случай ще открия сметка на твое име и ще внеса определена сума. Ще я инвестирам. Когато бях в затвора, следях фондовата борса. Освен това завърших бизнес администрация в университета. Ще свърша всичко от твое име.

— Прави каквото си решил. Оценявам жеста ти.

Следващите няколко минути изминаха в тишина, тъй като цялото внимание на Декър бе насочено към маневрирането в тежкия трафик.

— Връщаш се в Тексас за известно време, а после какво следва?

— Знам, че старата ни къща изгоря и от нея не остана почти нищо, но искам да я видя още веднъж. — Марс помълча и добави: — После мисля да отида в Алабама.

— В Алабама? Имаш предвид Тъскалуса?

— Не, имам предвид градчето, в което живееше Реджина Монтгомъри.

Декър го изгледа с любопитство.

— Добре, но по каква причина?

— Звъннах тук-там. Оказа се, че „Кугуарите“ си търсят треньор на рънинг бековете.

— Отборът на Томи Монтгомъри?

Марс кимна.

— Момчето изгуби и двамата си родители. Рой уби майка му. Чувствам се отговорен за съдбата му.

— Но не си.

— Така е, но въпреки това искам да го направя. Имам достатъчно пари, за да помогна на Томи. Ще учредя попечителски фонд на негово име. Не виждам причина момчето да страда.

— Така е. Много мило от твоя страна, Мелвин.

— Смяташ ли, че от мен ще излезе добър треньор?

Декър го гледа в продължение на няколко минути, преди да извърне очи. Знаеше, че Марс се нуждае от известно окуражаване, нищо повече. „Старият“ Декър щеше да го насърчи без никакъв проблем. Думите сами щяха да излязат от устата му. За „новия“ Декър това бе свързано с определени трудности. Паметта и умът му бяха станали безпогрешни, но онези части от мозъка, които отговаряха за социалните връзки и емоциите, за онези дребни жестове и послания, които повечето хора приемаха за даденост, далеч не бяха съвършени.

Но когато отново погледна Марс, в съзнанието му нахлу един ярък спомен. Видя как Мелвин Марс, звездата на „Лонгхорнс“, събаря на земята Декър от отбора на „Бъкайс“ и се устремява към поредния си великолепен тъчдаун. Този спомен му помогна да подреди обърканите думи, които се щураха из главата му, в стройна и ясна мисъл.

— Трябва да помисля малко… — каза Декър. — Един от най-великите рънинг бекове в историята на колежанския футбол. Номиниран за трофея „Хайсман“. Човекът, който непременно щеше да влезе в Залата на славата на НФЛ. Чудя се какво ли толкова е видял в теб този гимназиален отбор?

Марс се засмя неловко.

— Знам как да хвърлям топката, Декър. Но представа си нямам как да науча другите да го правят.

— Мисля, че Томи ще бъде в добри ръце.

Когато пристигнаха на летището, Декър помогна на Марс с багажа. Двамата се изправиха един срещу друг на входа на терминала.

— Време е да се сбогуваме. Макар и временно.

— Точно така, временно — отвърна Декър. — Ще поддържаме връзка.

— Ела в Алабама на някой мач на „Кугуарите“. Доведи Джеймисън и Богарт.

— Непременно.

Двамата се гледаха неловко в продължение на няколко секунди, след което Марс сграбчи Декър в мечешка прегръдка, на която той отвърна смутено.

— Не знам как да ти се отблагодаря, човече — каза Марс. — Никога през живота си не съм имал по-добър приятел.

— Страхотно признание от страна на играч на „Лонгхорнс“ към играч на „Бъкайс“.

— Знаеш какво имам предвид.

Този път Декър не се поколеба. Сети се отново за онзи мач, в който бяха играли един срещу друг, и отвърна:

— Много добре разбирам какво имаш предвид, Мелвин. И аз изпитвам същото.

— Знаеш ли, някой път може отново да ме включиш в твоя екип. Тази работа с разследването ми допадна.

— Справи се добре.

— Грижи се за себе си — усмихна се Марс. — И гледай да не отслабнеш прекалено много.

— Няма такава опасност.

Прегърнаха се отново, след което Марс взе куфарите си и влезе в терминала.

Декър го проследи с поглед, докато масивният му гръб се скри сред тълпата в салона. После се качи в колата, но не потегли веднага. Включи радиото. Беше настроено на честотата на Националната обществена мрежа.

Той се замисли за последната новогодишна вечер, когато бе направил същото. Тогава бе чул една история, която промени не само неговия живот, но и живота на много други хора. И най-важното, живота на Мелвин Марс.

Хвърли последен поглед към терминала и извика в съзнанието си онази сцена, в която Марс му каза, че той е най-добрият приятел, който някога е имал.

Изведнъж се почувства по същия начин, по който се бе почувствал в мига, когато бе излязъл на терена за първия си мач при професионалистите. Когато осемдесет хиляди зрители го бяха приветствали — него, Еймъс Декър. Или така поне му се бе сторило.

Като се изключат денят, в който се бе оженил, и денят, в който се бе родила дъщеря му, това бе най-страхотният ден в живота му.

Сега този фантастичен миг от кратката му кариера в НФЛ отстъпи на четвърто място.

След признанието на Мелвин Марс, че той е най-добрият му приятел.