Последната миля

40

Декър спа непробудно до пет сутринта. Когато стана от леглото и погледна навън, дъждът още трополеше по прозорците. Какво видя? Дъжд, превиващи се на вятъра клони и някоя светкавица от време на време, последвана от силна гръмотевица. Времето беше отвратително. Също като случая, който разследваше.

Той сведе поглед към стъпалата си и остана изненадан, че е в състояние да види пръстите си. Коремът му се бе стопил. За пръв път от доста време не му пречеше да види стъпалата си.

Седна на края на леглото и се протегна. Сухожилията му бяха загубили някогашната си еластичност, но още по-зле бе кръстът му, който бе скован.

Какво да се прави, това бе физическото му състояние към момента.

А психическото?

Той затвори очи и позволи на паметта си да го върне към онази вечер преди двайсет месеца, когато изгуби всичко най-ценно, което бе имал на този свят.

Добре знаеше, че със спомена ще се появи и цветът, като паразит, лепнал се за опашката на голяма риба.

Синьо.

Синият цвят съпровождаше спомена за нощта, в която бе открил семейството си мъртво. Сякаш някой бе излял кофа със синя боя върху спомена за най-милите му същества. Или някаква гигантска писалка се бе повредила и мастилото й изтичаше.

Всичко това бе в миналото.

Моли и Каси бяха мъртви и нищо не бе в състояние да ги върне. Щеше да пази спомена за тях все така ярък до края на живота си. Това бе едновременно благословия и проклятие.

Той взе душ, облече чисти дрехи и отвори вратата на мотелската стая, от която се излизаше право навън. Бе разположена на партера, а по протежение на цялата сграда минаваше навес. Всички си бяха взели стаи на партера, като Декър се бе настанил в единия край, Марс и Джеймисън по средата, а Девънпорт в далечния край.

Продължаваше да вали като из ведро. Декър се облегна на една колона и впери поглед в мрака.

Той не обичаше лъжите. Не обичаше измамите. Не обичаше злодеянията да остават без последствия. Да, хората вършеха престъпления, такава бе човешката природа. Но те трябваше да понесат наказание за погрешния избор, който са направили.

Погледна часовника си. Минаваше шест. Слънцето се завръщаше от другия край на света, но когато изгрееше, щеше да остане скрито зад гъсти буреносни облаци. Край мотела имаше кафене, до което Декър можеше да стигне, като върви само под навеса, без да се излага на дъжда.

Измина разстоянието за две минути. Вътре завари трима души, които вече закусваха, а уморена на вид сервитьорка им поднасяше кафе. Когато видя Декър да влиза, жената го посрещна с широк жест.

Очевидно Декър можеше сам да реши къде да седне. Избра си маса колкото се може по-далече от останалите клиенти. Седна, взе менюто и го прегледа набързо. Имаше чувството, че всяко нещо е заредено с конска доза холестерол.

Когато сервитьорката дойде при него, той си поръча кафе, портокалов сок и препечена филийка.

— Имате ли омлет от белтъци? — попита я накрая.

Тя го изгледа объркана и той добави:

— А може би плодова салата?

Погледът й доби фокус, на лицето й изгря усмивка.

— Разбира се, ей сегичка ще ти донеса една. Ясно, падаш си по здравословната храна.

Минута по-късно тя му донесе кафето. Декър отпи голяма глътка. Беше горещо, приятно на вкус и стопли тялото му, докато навън дъждът продължаваше да се лее. Облегна се на стола си, отпусна се, притвори очи и се замисли.

Първо, Рой и Лусинда Марс несъмнено бяха имали таен живот, който датираше отпреди раждането на сина им. Променили бяха имената си и бяха заживели на друго място, за да избягат от миналото си. Белегът зад ухото на Рой Марс можеше да е от пластична операция.

Второ, няколко национални спортни канала ги бяха показали малко преди да бъдат убити.

Трето, Рой Марс бе изпразнил банковия сейф два дни преди смъртта си. Съдържанието на сейфа и сегашното му местонахождение оставаха неизвестни.

Четвърто, Лусинда Марс бе страдала от онкологично заболяване в последен стадий.

Пето, родителите бяха убити, а синът им — натопен за това престъпление.

Шесто, Мелвин Марс е щял да бъде екзекутиран, но показанията на Чарлс Монтгомъри го бяха спасили в последния момент.

Седмо, Мелвин Марс бе освободен от затвора.

Осмо, Чарлс Монтгомъри бе екзекутиран.

Девето, почти сигурно бе, че Чарлс Монтгомъри е излъгал.

Десето, Реджина Монтгомъри се бе облагодетелствала от признанията на съпруга си.

Единайсето, Реджина беше убита, вероятно от мъжа с тойотата.

Дванайсето, някой издирваше съдържанието на банковия сейф.

Тринайсето, този някой можеше да е различен от онзи, който бе натопил Марс за убийството на родителите му.

Последва лавина от въпроси, най-важните сред които бяха: кой е платил на Монтгомъри? Ако беше човекът с тойотата, защо го бе направил? За да изкара Марс на свобода, да го проследи и да открие съдържанието на сейфа? В такъв случай действията му бяха доста непохватни. А и как би могъл да е сигурен, че Марс знае какво има в сейфа и къде се намира то? Защо сега, след повече от двайсет години? Защо не тогава? Защо не са измъчвали Рой и Лусинда, преди да ги убият? Така са щели да научат къде са скрили нещата от сейфа.

Може и да са ги измъчвали, но те да са отнесли тайната си в гроба.

Декър не разполагаше с теория, която да даде задоволителен отговор на всички тези въпроси.

Паметта му бе безпогрешна, но това не означаваше, че винаги има отговори. Ако някой изречеше лъжа, Декър щеше да я запомни, но нямаше да разбере, че е лъжа, докато не я съпоставеше с други факти, които да разкрият нейната несъстоятелност.

Основният му проблем в случая не бе нито лъжата, нито несъответствието между фактите, а обстоятелството, че не знае достатъчно.

— Така си се замислил, че мозъкът ти ще запуши.

Декър вдигна поглед и видя Марс.

Покани го да седне и той се настани срещу него.

— Помисли ли върху това, което те помолих? — попита Декър.

Марс кимна.

— Мислих цяла нощ. И въпреки това идвам при теб с празни ръце, Декър. Чувствам се… чувствам се като идиот. Оказва се, че не съм познавал собствените си родители. Целият ми живот се въртеше около футбола…

Бе очевидно, че Марс иска да каже още нещо, но не намира нужните думи. Затова само поклати глава.

— Не се предавай — посъветва го Декър. — Може да се сетиш нещо — окуражи го той, докато сервитьорката приближаваше с поръчката му.

— Желаете ли кафе или нещо за закуска? — попита тя Марс.

— Само кафе.

Жената остави препечената филийка и плодовата салата пред Декър.

— Заповядай, драги. Обзалагам се, че съвсем скоро ще смениш целия си гардероб с доста по-малък номер.

Марс изгледа Декър с любопитство, но не каза нищо. Поръча си кафе, а когато сервитьорката се отдалечи, Декър разчупи филийката и забоде вилица в купичката с плодова салата.

— А на теб хрумна ли ти нещо? — попита го Марс.

— Разсъждавах върху доста неща, но в крайна сметка разполагам най-вече с въпроси, чиито отговори не знам.

— Аз пък се сетих едно нещо.

— Какво? — попита нетърпеливо Декър.

Сервитьорката се появи отново, за да донесе кафето на Марс, който я изчака да се отдалечи и каза:

— Единственият личен лекар в града по онова време имаше кабинет на булевард „Скоч“. Ако майка ми е ходила на лекар, би трябвало да е отишла при него. Там имаше и зъболекар.

Декър кимна.

— Добре, ще проверим и двамата още днес.

— Не разбирам как ще ни помогне това.

— Разследването не е точна наука. Проверяваш куп неща, преди картината да започне да се изяснява.

— Говорих с Мери. Направо е бясна от случилото се. Твърдо решена е да осъди щата.

— Тя ти е добра приятелка.

— Когато предишният ми адвокат се отказа да ме представлява, реших, че с мен е свършено. Тогава се появи Мери и пое моя случай. Водихме дълги разговори. Тя не беше просто мой адвокат. Беше, както сам каза, и моя добра приятелка. Не разговаряхме само по правни въпроси. Научих много за нейното семейство, а тя ме разпитваше за моето… не че можех да й разкажа много. Въпреки това проявяваше интерес. Слушаше ме, докато говорех. Знаеше колко обичам мама и татко. Знаеше, че никога не бих могъл да ги убия.

— Сигурен съм в това, Мелвин.

Марс се огледа.

— Знаеш ли, очаквах да заваря Джеймисън с теб.

— Защо?

— Стаята й е до моята. Почуках на вратата й, преди да тръгна насам, за да проверя дали не е гладна. Никой не ми отговори.

— А чу ли някакъв шум от присъствието й вътре?

— Не, нищо. Защо?

— Къде може да бъде толкова рано сутринта? — попита Декър, остави няколко банкноти на масата и се надигна от мястото си.

Марс го последва.

— Смяташ, че нещо не е наред? — попита той.

— Сега ще разберем.

Излязоха навън и се отправиха към стаята на Джеймисън. Декър почука силно на вратата.

— Алекс? Алекс, там ли си?

Когато Декър извади пистолета си, Марс отстъпи крачка назад.

— Искаш ли аз да почукам? — попита той.

— Какви ги вършите вие двамата?

Те се обърнаха и видяха Джеймисън да върви към тях.

— Къде беше, по дяволите? — попита с облекчение Декър и прибра пистолета.

— Не открих шампоан в стаята. Отидох на рецепцията, но се забавих, защото там нямаше никой. После отидох до магазина и си взех минерална вода. Всичко наред ли е?

— Вече да — отвърна Марс. — Притеснихме се за теб.

— Добре, оценявам…

Не успя да довърши изречението си, защото видя към тях да тича някаква жена. Беше към шейсетте, облечена в униформа на камериерка. И беше останала без дъх.

— Мисля, че нещо не е наред — каза тя.

— Какво имате предвид? — попита Декър.

— Моля, побързайте! — настоя жената, след което се обърна и хукна обратно.

Тримата я последваха. Завиха зад ъгъла и достигнаха далечния край на мотела, който бе с формата на подкова. Камериерката посочи една полуотворена врата.

— Това е стаята на Девънпорт — каза Джеймисън.

Декър отново извади пистолета, пристъпи към вратата и я побутна леко.

Надникна вътре и видя безпорядъка в стаята.

Бързо я претърсиха.

Девънпорт бе изчезнала.

И това изчезване не бе доброволно.