Последната миля

43

Луис Фишър-старши явно се бе радвал на доходна практика, защото старческият дом, в който бе настанен, беше сред най-луксозните в щата. Сградата наподобяваше плантаторските имения отпреди Гражданската война — с високи масивни колони и огромна веранда, изпълнена с люлеещи се столове и… възрастни хора в тях. В интериора доминираха ярките тапети, дървените ламперии, гипсовите орнаменти и дебелите меки килими. Имаше дори стая за игри с билярдна маса и старомоден сифон за газирана вода.

Информационното табло във фоайето бе покрито с обяви за най-различни дейности. Навсякъде сновяха възрастни хора, запътили се към поредния си ангажимент. Мястото определено кипеше от енергия и ентусиазъм. Декър и Джеймисън вървяха по коридора, придружени от служителка на дома. Тя бе облечена в синя престилка без нито една гънка, а на табелката на джобчето бе изписано името й — Деб. Жената непрекъснато махаше с ръка и поздравяваше своите пациенти.

— Хубаво място — отбеляза Джеймисън. — Всички тук изглеждат истински щастливи.

— Много по-добро от всичко, което държавата предлага — отвърна Деб, — но никак не е евтино. Тук са настанени само много богати хора. Идват от двеста и повече мили, защото домът ни е уникален, а този район от Тексас е много изолиран и спокоен. — Тя въздъхна и добави: — Никога не бих могла да си го позволя, когато остарея.

Озоваха се пред двойна врата с табела „Психиатрично отделение“. Деб използва електронна карта, за да отключи вратата.

— Така ли гарантирате, че никой няма да избяга от отделението? — попита Джеймисън.

— Именно — отвърна Деб, докато влизаха вътре. — Не искаме някой да се изгуби.

Тя ги поведе по коридора, спря по средата и застана пред една врата. Почука и каза:

— Доктор Фишър, имате посетители.

Отвътре се чу сумтене.

Деб се обърна към тях.

— Има добри и лоши дни. Не съм сигурна как ще е днес. Понякога става раздразнителен, но това е обичайно при възрастните хора с деменция. — Погледна картата на ФБР, която Декър бе закачил на колана си, и попита: — Да не би доктор Фишър да е загазил?

— Не, няма такова нещо — отвърна Декър.

— Е, радвам се да го чуя. Знаете ли, когато дойде тук за пръв път, паметта му беше като бръснач. Вероятно по-добра и от вашата.

— Много се съмнявам — промърмори Декър, докато отваряше вратата на стаята.

Деб погледна учудено Джеймисън, която каза смутено:

— Дълга история. Ще ви се обадим, когато приключим.

Фишър седеше на стола до леглото си. Бе облечен в болничен халат и обут в бели чехли. Наближаваше деветдесет и изглеждаше прегърбен и слаб, дори крехък. Когато вдигна глава, Декър откри в чертите му доста прилики с внука му.

— Доктор Фишър? — каза той.

— Кой си ти, по дяволите? — излая старецът.

— Явно сме попаднали на някой от лошите му дни — прошепна Джеймисън.

Декър пристъпи навътре и отвърна:

— Аз съм приятел на вашия внук. Дамата с мен също.

Фишър насочи поглед към Джеймисън.

— Тя не ми е внучка!

— Не, тя е приятелка на внука ви.

Фишър заби поглед в скута си.

Джеймисън коленичи до него и каза:

— Имате много хубава стая.

Фишър я погледна и попита:

— Познавам ли те?

— Аз съм Алекс, а това е Еймъс.

— „Еймъс и Анди“? Като онзи сериал за Харлем от петдесетте?

— Не, Еймъс и Алекс. Той е Еймъс. Аз съм Алекс.

Старецът погледна Декър и отбеляза:

— Много си голям.

— Да, така е — отвърна Декър, придърпа стол и седна до него. — Внукът ви ни каза, че дълго време сте работили като зъболекар. Имали сте много пациенти.

Фишър изглеждаше объркан.

— Зъболекар? Внукът ми, внукът ми…

— Луис — опита се да му помогне Джеймисън.

— Аз съм Луис — отвърна сърдито той. После добави с тих, почти отчаян тон: — И той ли е Луис?

— Да, кръстен е на вас.

Фишър почука главата си с пръст.

— Всичко е толкова…

— Знам — отвърна сериозно Джеймисън. — Ужасно е понякога.

— Били сте зъболекар, доктор Фишър — продължи Декър. — Имали сте много пациенти. Спомняте ли си семейство Марс? Рой и Лусинда? Сина им Мелвин?

— Марс? За планетата ли става въпрос? Наричат я Червената планета — усмихна се доволно доктор Фишър.

— Не, става въпрос за семейство Марс. Били са убити и подпалени. И амбулаторните картони от кабинета ви са помогнали за установяване на самоличността им.

— Някой е подпалил Червената планета? Да не сте луд?

Джеймисън постави ръка на рамото на Декър и каза:

— Нека опитам аз. — Обърна се към Фишър и заговори съвсем тихо: — Семейство Марс са били ваши пациенти много отдавна. Преди двайсет години. Някой ги е убил, после е изгорил телата им, затова се е наложило да използват амбулаторните картони от кабинета ви, за да ги идентифицират. Картоните с рентгеновите снимки — поясни тя и погледна Фишър с надежда.

Очите му обаче си оставаха все така безжизнени и празни.

Измина цяла минута, но никой не каза нито дума.

Декър понечи да попита нещо, но Джеймисън вдигна ръка, за да го спре.

— Доктор Фишър, имам проблем с един зъб. Помните ли ме? Аз съм Лусинда Марс. Това е съпругът ми Рой Марс. И него го боли зъб. Можете ли да ни помогнете? Ние сме ваши пациенти. Имате рентгеновите ни снимки.

После зачакаха — безкрайно дълго, както им се стори. Отначало им изглеждаше, че старецът никога няма да им отговори.

Накрая той изрече:

— Горен втори премолар.

— Какво е това, доктор Фишър? — попита Джеймисън.

— Горен втори премолар — повтори той и поклати глава.

— Какво му има?

— Не е наред.

— Какво не е наред?

— Горен втори премолар. Не е наред.

Джеймисън коленичи и попита:

— На кого? На Рой или на Лусинда?

— Не е наред. Трябваше да кажа. — Изведнъж старецът погледна Декър и попита: — Кой си ти, по дяволите?

— Един много благодарен човек — отвърна Декър, стана от стола си и се обърна към Джеймисън. — Можеш ли да останеш малко тук и да се опиташ да измъкнеш още нещо? Ще се върна да те взема.

— Къде отиваш?

— Да потърся един горен втори премолар.